Били Съмърс

Глава 1

1.

Били Съмърс седи във фоайето на хотела и чака да дойдат да го вземат. Петък на обед е. Въпреки че чете дебел комикс със заглавие „Арчи и неговите приятели“, Били си мисли за Емил Зола и третия му роман, с който пробива – „Терез Ракен“. Мисли си, че това е типична книга на млад мъж. Мисли си, че в нея Зола тъкмо е напипал жилката, която ще го отведе до невероятно богато златно находище. Мисли си, че Зола е бил – и все още е – кошмарната версия на Чарлз Дикенс. Мисли си, че от това би излязла чудесна тема за есе. Макар никога да не е писал есета.

В дванайсет часа и две минути вратата се отваря и във фоайето влизат двама мъже. Единият е висок, с черна коса, заресана назад като на Елвис Пресли. Другият е нисък, с очила. И двамата са с костюми. Всичките хора на Ник носят костюми. Били познава високия от Вегас. Той работи за Ник отдавна. Казва се Франк Макинтош. Заради прическата някои от хората на Ник го наричат Франки Елвис или – заради малкото плешиво петно на темето – Елвис Кубето. Но само зад гърба му. Били не познава другия. Вероятно е местен.

Макинтош му подава ръка. Били става и я стисва.

– Здрасти, Били, много време мина. Радвам се да те видя.

– И аз се радвам да те видя, Франк.

– Това е Поли Логан.

– Здрасти, Поли. – Били стисва ръка на ниския.

– Приятно ми е да се запознаем, Били.

Макинтош взима комикса за Арчи от ръката на Били.

– Виждам, че още четеш комикси.

– Да. Да, харесват ми. Особено смешните. Понякога и онези със супергероите, но те не ми харесват чак толкова.

Макинтош разлиства страниците и показва нещо на Поли Логан.

– Я виж какви мацета! Стават да ги гледаш, докато лъскаш бастуна.

– Това са Бети и Вероника – казва Били и си взима комикса. – Вероника е гаджето на Арчи, а Бети иска да му бъде гадже.

– Книги четеш ли? – пита Логан.

– От време на време, когато съм на дълъг път. Чета и списания. Но най обичам да чета комикси.

– Чудесно, чудесно – казва Логан и намигва на Макинтош. Дори не прави опит да го прикрие и Макинтош се намръщва, но Били не се засяга.

– Готов ли си да тръгваме? – пита Макинтош.

– Да. – Били пъхва в задния си джоб комикса за Арчи и цицестите му приятелки. И по тази тема си заслужава да се напише есе. За спокойствието, вдъхвано от прическите, и за възгледите, които не се променят. За Ривърдейл, където времето сякаш е спряло.

– Да вървим тогава – казва Макинтош. – Ник те очаква.

2.

Макинтош кара. Логан заявява, че ще седне отзад, защото е нисък. Били очаква да поемат на запад, защото там е богаташката част на града, а Ник Маджарян обича да живее в разкош, където и да отиде. И не обича хотели. Само че се отправят на североизток.

На три километра от центъра навлизат в квартал, типичен за средната работническа класа. Три-четири нива над квартала с фургони, където той е отраснал, но далеч не богаташки. Тук няма имения с високи огради. Това е квартал с обикновени, предимно едноетажни къщи и въртящи се по малките морави пръскачки. Повечето са добре поддържани, но има и такива, които се нуждаят от пребоядисване, а някои морави са превзети от бурени. Зърва една къща, на чийто счупен прозорец е поставен картон. Пред друга дебел мъж по бермуди и потник седи на сгъваем стол, купен от някой супермаркет, пие бира и ги следи с поглед. Икономическото положение в Америка е добро от доста време, но това май започва да се променя. Били е виждал много подобни квартали. Те са като барометър, а този е започнал да запада. Жителите му са от хората, на които им се плаща за почасова работа.

Макинтош спира пред двуетажна къща с проскубана морава. Боядисана е в мек жълт цвят. Изглежда прилично, но определено не е място, което Ник Маджарян би избрал да обитава дори само за няколко дни. По-скоро прилича на къща, в която живее механик или нископоставен служител на летище със съпругата си, пазаруваща с купони за намаления, и двете им деца, човек, който прави вноски по ипотеката всеки месец и играе боулинг с приятели в четвъртък вечер.

Логан отваря вратата на Били. Били оставя комикса на таблото и слиза.

Макинтош ги повежда нагоре по стълбите на верандата. Навън е горещо, но вътре работи климатик. Ник Маджарян стои в малкия коридор към кухнята. Облечен е с костюм, който вероятно струва колкото месечната вноска по ипотеката на тази къща. Оредяващата му коса е заресана плътно по скалпа, той не може да си направи прическа в стил „Елвис“. Лицето му е кръгло и загоряло от слънцето във Вегас. Пълен е, но когато прегръща Били, стърчащото му шкембе на допир е твърдо като камък.

– Били! – възкликва Ник и го целува по двете бузи със звучно млясване. Усмивката му е ослепителна. – Били, човече, радвам се да те видя!

– И аз се радвам да те видя, Ник. – Били се оглежда. – Обикновено отсядаш на по-хубави места. – Смълчава се за миг. – Не се обиждай.

Ник се разсмива. Смехът му е звънък и заразителен, в тон с усмивката. Макинтош също се разсмива, а Логан се усмихва.

– Имам едно местенце в западната част на града. Ползвам го временно. Може да се каже, че наглеждам къщата на приятел. В предния двор има фонтан с голо момченце, как им викаха на тези...

„Херувимчета“, мисли си Били, но си мълчи и продължава да се усмихва.

– Все тая, някакво дете, дето пикае вода. Ще го видиш, ще го видиш. Не, тази къща не е моя, Били. За теб е. Ако решиш да приемеш работата, разбира се.

3.

Ник го развежда из къщата.

– Напълно обзаведена е – уверява го, сякаш ще му я продава. В известен смисъл цели именно това.

Тази къща има втори етаж с три спални и две бани, втората малка, вероятно за децата. На първия етаж има кухня, хол и трапезария, толкова тясна, че прилича по-скоро на ниша. По-голямата част от мазето е преустроена в дълго, настлано с мокет помещение с голям телевизор в единия край и маса за пинг-понг в другия. Лампите са монтирани върху релса. Ник я нарича „стаята за отдих“ и там сядат.

Макинтош ги пита дали искат нещо за пиене. Казва, че има безалкохолно, бира, лимонада и студен чай.

– Аз искам коктейл „Арнолд Палмър“ – поръчва Ник. – Наполовина лимонада, наполовина студен чай. С много лед.

Били казва, че и той ще пие същото. Говорят на общи теми, докато напитките пристигнат. Обсъждат времето, колко е горещо в тази част от южните щати. Ник се интересува как е минало пътуването. Били отвръща, че е пътувал спокойно, но не споменава откъде е хванал самолета, а Ник не го разпитва. Ник пита: „Гледаш ли какви ги върши шибаният Тръмп?“ и Били отвръща, че гледа. С това разговорът се изчерпва, но за щастие в този момент Макинтош пристига с две високи чаши на поднос, оставя ги и излиза. Тогава Ник започва да говори по същество.

– Когато се обадих на твоя човек Бъки, той спомена, че искаш да се оттеглиш.

– Да, обмислям го. Много време се задържах. Прекалено много.

– Вярно е. На колко години си, между другото?

– На четирийсет и четири.

– С това ли се занимаваш, откакто съблече униформата?

– Горе-долу. – Били е убеден, че Ник знае всичко това.

– Общо колко?

Били свива рамене.

– Не помня точно. – Седемнайсет са. Осемнайсет, ако брои първия, мъжа с гипсираната ръка.

– Бъки каза, че би поел още една поръчка, ако цената е подходяща.

Изчаква Били да попита. Били си мълчи, затова Ник продължава:

– Цената е много подходяща. Ако изпълниш поръчката, можеш да прекараш остатъка от живота си на някое топло мес­тенце. С коктейл в ръка, излегнат в хамак. – Отново пуска ослепителната усмивка в действие. – Два милиона. Петстотин хиляди предварително, останалите после.

Подсвирването на Били не е част от представлението, което в мислите си нарича тъпака – лицето, което показва пред типове като Ник, Франк и Поли. То е като предпазен колан. Слагаш си го не защото очакваш да катастрофираш, а тъй като никога не се знае кой може да изскочи срещу теб на някой остър завой. Същото важи и за житейския път, където хората непрекъснато кръшват встрани и навлизат в насрещното движение.

– Защо толкова много? – Най-голямата сума, която е получавал за поръчка, е седемдесет хиляди. – Не става въпрос за политик, нали? Защото не поемам такива поръчки.

– Ни най-малко.

– Лош човек ли е?

Ник се разсмива, поклаща глава и поглежда Били с искрена симпатия.

– Все същия въпрос задаваш.

Били кимва.

Тъпакът може и да е преструвка, но това е вярно: приема поръчки само за лоши хора. Така съвестта не го гризе. Вярно, изкарва си прехраната, като работи за лоши хора, но не се чувства изправен пред морална дилема. Няма нищо против лоши хора да му плащат, за да убива други лоши хора. Възприема се като боклукчия с пушка.

– Много е лош.

– Добре...

– Освен това двата милиона не са от мен. Аз съм само посредникът и получавам нещо като комисиона. Тя няма да се приспадне от твоите пари, ще си я получа отделно. – Ник се привежда напред, отпуснал ръце между бедрата си. Втренчва се в Били със сериозно изражение. – Мишената е професионален стрелец като теб. Само че този тип никога не пита дали поръчаният е добър или лош човек. Това не го интересува. Ако парите го устройват, изпълнява поръчката. Засега ще го наречем Джо. Преди шест или седем години, не е важно, въпросният Джо очисти петнайсетгодишно хлапе на път за училище. Детето лошо ли беше? Не. Всъщност беше отличен ученик. Но някой искаше да изпрати послание на баща му. Джо беше вестоносецът.

Били се пита дали тази история е вярна. Може да не е, прилича твърде много на притча, но нещо му подсказва, че Ник казва истината.

– Искаш да убия наемен убиец. – Все едно иска да се увери, че е разбрал правилно.

– Точно така. В момента Джо е в Централния мъжки затвор в Лос Анджелис. Обвинен е в побой и опит за изнасилване. Опитът за изнасилване, да ти призная, е много смешен, стига да не си поддръжник на движението Me Too. Взел за проститутка някаква писателка, пристигнала в Лос Анджелис за конференция. Феминистка писателка. Направил ѝ оферта – доста грубичко, предполагам – и тя го напръскала с лют спрей. Той ѝ фраснал един в мутрата и ѝ разместил челюстта. След този случай продажбите на книгите ѝ сигурно са се вдигнали. Трябвало е да му благодари, вместо да повдига обвинения срещу него, не си ли съгласен?

Били не отговаря.

– Хайде, Били, замисли се. Човекът е очистил бог знае колко хора, някои от тях много корави типове, а го е обезвредила със спрей някаква защитничка на правата на лесбийките. Не забелязваш ли хумора?

Били се усмихва по задължение.

– Лос Анджелис е на другия край на страната.

– Така е, но Джо е бил тук преди да отиде там. Не знам по какъв повод е бил тук и не ме интересува, но знам, че му се доиграл покер и някой го завел на подходящото място. Защото нашият приятел Джо се има за голям покерджия. В крайна сметка изгубил много пари. Когато към пет сутринта играта свършила, Джо застрелял победителя и взел не само неговите пари, а всички пари. Някой се опитал да го спре, вероятно друг селяндур, участвал в играта, и Джо застрелял и него.

– И двамата ли е убил?

– Победителят умрял в болницата, но чак след като идентифицирал Джо. Мъжът, който опитал да се намеси, оцелял. Той също идентифицирал Джо. И знаеш ли какво още?

Били поклаща глава.

– Има записи от охранителните камери. Схващаш ли накъде бия?

Били схваща много добре.

– Не съвсем.

– В Калифорния са го арестували за побой и ще го съдят по това обвинение. Опитът за изнасилване вероятно ще отпадне, не я е завлякъл в някоя глуха уличка, дори предложил да ѝ плати, тъй че могат да го обвинят най-много в склоняване към проституция и окръжният прокурор няма да се занимава. Като му приспаднат вече излежаното време, може да получи най-много деветдесет дни в окръжния затвор и ще си е изтърпял наказанието. Но тук е извършил убийство, а от тази страна на река Мисисипи подобни деяния се наказват тежко.

Били е наясно. В червените щати хладнокръвните убийци получават смъртни присъди. Няма възражения по този въпрос.

– След като видят записите от охранителните камери, съдебните заседатели почти със сигурност ще предпишат на нашия приятел Джоуи инжекция. Следиш ми мисълта, нали?

– Аха.

– Джо е наел адвокат да обжалва екстрадирането му, което не е изненадващо. Знаеш какво означава „екстрадиране“, нали?

– Аха.

– Добре. Адвокатът на Джо се бори със зъби и нокти, при това говорим за опитен и скъп адвокат. Вече успя да отложи изслушването с трийсет дни, които ще използва, за да измисли други начини за протакане, но в крайна сметка ще загуби. В момента Джо е изолиран в отделна килия, защото някакъв се опитал да го нападне с бръснач. Нашият приятел Джоуи успял да го обезоръжи и му прекършил китката, но щом до него се е добрал един тип с бръснач, може да се доберат още десет.

– Нападателят от някоя банда ли е бил? – пита Били. – Крипс например? Да не би да му имат зъб?

Ник свива рамене.

– Кой знае? Засега Джо си има отделни покои, не му се налага да се смесва с останалите затворници, има право и да се разхожда на двора сам-самичък по трийсет минути всеки ден. Отгоре на всичко адвокатът му е започнал да звъни тук-там. Намеква, че клиентът му ще разкрие нещо сензационно, ако обвинението в предумишлено убийство не бъде свалено.

– Възможно ли е това да стане? – На Били никак не му се иска, дори убитият след играта на покер мъж да е бил лош човек. – Не може ли прокуратурата да оттегли искането за смъртна присъда или дори да смекчи обвинението до непредумишлено убийство, нещо от този род?

– Браво на теб, Били. Правилно се ориентираш. Но се говори, че Джо иска да му свалят всички обвинения. Явно държи голям коз.

– Мисли си, че може да разкрие някаква информация, за да се измъкне безнаказано.

– И това от устата на човек, който се е измъквал безнаказано бог знае колко пъти – казва Ник през смях.

Били не се разсмива.

– Никога не съм убивал човек само защото съм изгубил пари на покер. Аз не играя покер. И не крада.

Ник кима енергично.

– Знам, Били. Ти убиваш само лоши хора. Занасям се с теб. Пий си коктейла.

Били пийва от коктейла и си мисли: „Два милиона за една поръчка“. Мисли си и: „Къде е уловката?“.

– Май някой отчаяно иска да затвори устата на този тип.

Ник го посочва с вдигнат като пистолет показалец, сякаш Били е стигнал до забележително заключение.

– Именно. Получих съобщение от един тукашен човек, ще се запознаеш с него, ако приемеш поръчката, което гласеше: „Търсим професионален стрелец, най-добрия“. Казах си: „Това е Били Съмърс. Няма друг като него“.

– Искаш да очистя този Джо, но не в Лос Анджелис, а тук.

– Не го искам аз. Аз съм само посредникът, забрави ли? Друг го е поръчал. Някой с много дълбоки джобове.

– Къде е уловката?

Ник се ухилва. Отново оформя пистолет с пръсти и го насочва към Били.

– Направо на въпроса, а? Направо на шибания въпрос. Само че не е точно уловка. А може и да е, зависи как си настроен. Касае се за времето. Трябва да останеш тук...

Ник размахва ръка, за да уточни, че има предвид жълтата къща. Може би и целия квартал – който, както Били скоро ще научи, се казва Мидуд. Може би целия град, разположен източно от река Мисисипи, точно под линията на Мейсън и Диксън.

– ... доста дълго.

4.

Говорят още известно време. Ник му казва, че мястото е избрано, с което има предвид мястото, от което Били ще стреля. Казва му, че може да изчака и да реши чак след като научи подробностите. Те ще му бъдат съобщени от Кен Хоф, тукашния човек, който обаче днес бил извън града.

– Той знае ли какво използвам? – Този въпрос не означава, че се е съгласил, но е голяма крачка в тази посока. Два милиона, за да си седи на задника известно време и накрая да произведе един изстрел. Трудно е да откаже подобно предложение.

Ник кимва.

– Добре, кога ще се срещна с този Хоф?

– Утре. Той ще ти се обади довечера в хотела и ще ти каже къде и в колко часа да се видите.

– Ако приема, трябва да измислим някаква причина да съм в града.

– Всичко е измислено, историята е истинска прелест. Идея­та беше на Джорджо. Ще ти кажем утре вечер, след срещата ти с Хоф. – Ник става. Протяга ръка. Били я стисва. Многократно е стискал ръка на Ник и всеки път му е неприятно, защото Ник е лош човек. Но е трудно да не ти стане поне малко симпатичен. Освен лош човек Ник е и професионалист с въздействаща усмивка.

5.

Поли Логан го откарва обратно до хотела. Поли не говори много. Пита Били дали има нещо против да пусне радиото и когато Били отвръща, че няма, избира станция със софтрок. По едно време заявява:

– Логинс и Месина са върхът.

Разговорът им се изчерпва с това, ако не се брои ругатнята, която Поли отправя по адрес на шофьор, който го засича на Сидър Стрийт.

На Били мълчанието не му пречи. Мисли си за всички филми, в които крадци планират един последен удар. Ако „ноар“ е отделен жанр, то „един последен удар“ е поджанр. В тези филми при последния удар винаги става издънка. Били не е крадец, не работи с банда и не е суеверен, ала въпреки това тази работа с последната поръчка го гложди. Може би защото цената е толкова висока. Или тъй като не знае кой плаща, нито защо. Възможно е дори да е заради историята, която му е разказал Ник – че мишената веднъж е убила петнайсетгодишен отличник.

– Ще приемеш ли? – пита Поли, когато спира пред хотела. – Хоф ще ти осигури необходимия инструмент. Можех и аз да го направя, но Ник не ми позволи.

Дали ще приеме?

– Не знам. Може би – отвръща Били на слизане. – Вероятно.

6.

В стаята си Били включва лаптопа. Променя времето на достъп и проверява VPN-а, защото хакерите обожават хотели. Би могъл да потърси в интернет съдилищата в окръг Лос Анджелис – исковете за екстрадиране несъмнено са обществено достояние, но има по-лесни начини да намери онова, което търси. Трябва да провери. Роналд Рейгън е бил напълно прав, когато е повторил, че проверката е висша форма на доверие.

Отваря уебсайта на „Ел Ей Таймс“ и плаща за шестмесечен абонамент. Използва кредитна карта, собственост на измислено лице на име Томас Харди. Харди е любимият писател на Били. Поне от натуралистите. След като влиза в акаунта си, търси „феминистка писателка“ и добавя „опит за изнасилване“. Намира пет-шест статии, всяка следваща по-кратка от предишната. Има снимка на феминистката писателка, която изглежда секси и напориста. Предполагаемото нападение се случило в двора на хотел „Бевърли Хилс“. У предполагаемия извършител били открити множество лични и кредитни карти. Според „Таймс“ истинското му име било Джоуел Рандолф Алън. Бил оправдан след обвинение в изнасилване в Масачузетс през 2012.

„Значи прозвището Джо не е далеч от истината“, мисли си Били.

После отваря уебсайта на местния вестник, отново използва Томас Харди, за да се регистрира и да плати, и търси „жертва на убийство покер“.

Открива статията, а снимката от охранителната камера към нея безспорно е уличаваща. Час по-рано светлината би била прекалено слаба, за да се види лицето на извършителя, но часът в долния край на снимката гласи: 5:18. Слънцето още не е изгряло, но се е разсъмнало и лицето на мъжа в уличката се вижда – един прокурор дори би настоял, че се вижда ясно като бял ден. Мъжът е пъхнал ръка в джоба си, чака пред врата с надпис ТОВАРНА ЗОНА, НЕ ПАРКИРАЙ и ако Били е съдебен заседател, вероятно би гласувал за смъртна присъда само въз основа на това. Защото Били Съмърс е експерт по предумишлените действия, а на тази снимка вижда именно целенасочена подготовка за действие.

В последната статия в местния вестник се съобщава, че Джоуел Алън е бил арестуван в Лос Анджелис по друго обвинение.

Били е убеден, че Ник го смята за простодушно същество, което не поставя думите му под съмнение. Също като всички останали, които са го наемали да изпълнява поръчки през годините, Ник си мисли, че ако не се броят невероятните му снайперистки умения, Били е малко глуповат, може би дори бавноразвиващ се. Ник вярва в тъпака, защото Били много внимава да не преиграва. Не зяпа с отворена уста, не гледа с празен поглед, не върши глупости. Един комикс от поредицата за Арчи прави чудеса. Романът на Зола, който чете в момента, е заровен дълбоко в куфара му. И дори някой да претърси багажа му и да го открие, какво толкова? Били ще обясни, че го е намерил в джоба на седалка в самолета и го е взел, защото му е харесала жената на корицата.

Минава му през ум да потърси петнайсетгодишния отличник, но не разполага с достатъчно информация за него. Може да рови в интернет цял следобед и да не открие нищо. Дори да попадне на нещо, няма как да е сигурен, че става въпрос за същото петнайсетгодишно момче. Достатъчно му е да знае, че останалата част от историята, която му е разказал Ник, е вярна.

Поръчва си сандвич и каничка чай. Когато поръчката пристига, Били сяда до прозореца и чете „Терез Ракен“, докато се храни. Книгата му прилича на кръстоска между роман на Джеймс Кейн и хорър комикс на ЕС от 50-те години. След късния обяд ляга по гръб на леглото и пъхва ръце под възглавницата, за да почувства хладината, която се крие там. А тя, също като младостта и красотата, е мимолетна. Ще види какво ще му каже този Кен Хоф и ако и неговите думи се окажат верни, смята да приеме поръчката. Чакането ще бъде трудно, не го бива да бездейства (веднъж пробва зен практики и медитация, но не се получи), само че за два милиона долара може да почака.

Затваря очи и заспива.

Няколко часа по-късно, в седем, Били вечеря в стаята си и гледа „Асфалтовата джунгла“ на лаптопа. Филм, в който се разказва за един обречен на провал последен удар. Телефонът звъни. Обажда се Кен Хоф. Казва му къде ще се срещнат утре следобед. Били няма нужда да си записва адреса. Опасно е да си записваш, а и паметта му е отлична.