Последният койот

1.

– Как бихте искали да започнете?

– Да започна какво?

– Кажете нещо за случая например.

– За случая ли? А, да...

Тя зачака, но той мълчеше: нека вади думите от устата му с ченгел.

– Ще споделите ли с мен разсъжденията си по случая, детектив Бош? – попита тя най-сетне. – Всъщност тази е целта на...

– ... заповедта да идвам тук, знам. А тя е пълна тъпотия.

– Как така тъпотия?

– Е, добре. Блъснах го... вярно, бутнах онзи задръстеняк. Може и да съм го ударил. Не знам какво точно стана, но не отричам нищо. Хубаво, отстранете ме, преместете ме, отнесете се до Организацията за защита на гражданските права – направете каквото щете. Но да се действа така, е чист идиотизъм. Принудителният отпуск поради стрес е нелепост. Защо трябва да се влача тук три пъти седмично и да разговарям с вас, сякаш съм някакъв... Та вие дори не ме познавате, не знаете нищо за мен!... За какъв дявол да говоря с вас? Защо именно вие трябва да решавате дали да се върна на работа, или не?

– Отговорът се крие в думите ви, детектив. Вместо да ви накаже дисциплинарно, отделът предпочете да ви лекува. Вие сте в принудителен отпуск поради стрес, което означава...

– Знам какво означава и го смятам за рядко лайно. На някого хрумва, че съм в стрес – и хоп!, – отделът ме изхвърля за неопределено време от работата ми! Или поне докато не премина през достатъчно от вашите изпитания! Гадост някаква!

– Грешите. Тук няма място за случайни хрумвания. Говорим за обмислено решение, предизвикано от поведението ви. А според мен то ясно показ...

– Защо смятате, че случилото се е в резултат на стрес? То бе само обикновено следствие на... Всъщност няма значение. Както вече казах, тези наши принудителни срещи тук са пълна идиотщина. Защо да не съкратим процедурата? Какво трябва да направя, за да се върна на работа?

За миг в очите ѝ припламнаха гневни искрици – отнесъл се бе с пренебрежение към професията и уменията ѝ. Но гневът ѝ бързо угасна: имаше незавидната участ да работи с ченгета и бе свикнала с този вид демонстрации.

– Учудвате ме, детектив Бош. Интелигентен човек сте и би трябвало да знаете, че тази – как го казахте? – „тъпотия“ е за ваше собствено добро. Тук сте, защото началството ви смята за ценен кадър. В противен случай щяха просто да ви накажат дисциплинарно и да ви лишат завинаги от любимата ви работа. Вместо това те се опитват да спасят стойностното ви присъствие в отдела.

– Ценен кадър?! Аз съм ченге, не кадър! Когато едно ченге е на улицата, никой не мисли за щуротии като „стойностно присъствие“. Я чакайте... Какво всъщност означава шибаният израз? Такива определения ли ще слушам тук?

Тя се поизкашля, преди да продължи строго:

– Вие имате проблем, детектив Бош. И коренът му е извън конкретния случай, заради който сте временно отстранен от работа. Тази е целта на разговорите тук. Разбирате ли ме? Този случай не е единствен – имали сте и други такива в миналото. Преди да реша дали трябва да се върнете на работа, или не, съм длъжна да ви накарам да се вгледате в себе си. Какво изпълва живота ви? Към какво се стремите? Защо имате тези проблеми? Искам да разговаряме тук без задръжки: аз ще задавам въпроси, вие ще отговаряте откровено и смислено. Не се събираме, за да сипете нападки срещу професията ми, а още по-малко – срещу ръководството на отдела. Идвате в този кабинет, разговаряме за вас – вие сте темата тук.

Хари Бош я гледаше мълчаливо. Пушеше му се, но за нищо на света не би я помолил за разрешение. Никога не би признал пред нея, че е пушач. Ако го стори, вероятно ще стартира нескончаеми приказки за „орална фиксация“ или за „никотинова зависимост“. Пое дълбоко дъх и погледна дребната жена с приветливо лице и маниери. Знаеше, че не е лош човек – чувал бе доста добри отзиви за нея от колеги, преминали преди него през кабинета ѝ в Китайския квартал. Тя просто си вършеше работата и гневът му всъщност не бе насочен срещу нея. Съзнаваше още, че тя е достатъчно умна, за да е наясно по въпроса.

Доктор Хинойъс прекъсна кратката пауза с извинение.

– Не биваше да започвам така директно. Знам с какво емоционално напрежение е заредена тази тема за вас. Хайде, да опитаме отново. Можете да пушите, ако желаете.

– И това ли е в досието ми?

– Не познахте. Ръката ви говори достатъчно красноречиво – постоянно я вдигате към устните си. Да не би да се опитвате да ги откажете?

– Не. Но знаете разпоредбите за служебните кабинети.

Същите, които бе нарушавал всеки божи ден в офисите на холивудското полицейско управление!

– Тук тези разпоредби не важат. Не бих искала да приемате този офис като част от Паркър Сентър или общината – ненапразно този тип офиси са толкова отдалечени. Тук няма такива разпоредби.

– Има ли значение къде е офисът ви, след като сте служител на ПУЛА ?

– Отхвърлете от съзнанието си мисълта за ПУЛА, когато сте тук. Приемете нещата като срещи с приятели: събирате се, за да обмените мисли, да се разтоварите. Тук можете да говорите за всичко.

Никога не би могъл да я приеме като приятел: залогът бе твърде голям. Но кимна леко, за да ѝ достави удоволствие.

– Не беше много убедително.

Той вдигна рамене: истината бе, че в момента не се сещаше как да реагира.

– Между другото бих могла да ви хипнотизирам и да ви освободя от никотиновата зависимост.

– Ще си спомня за предложението ви, когато реша да се откажа. Хората се делят на пушачи и непушачи. Е, аз съм от първите.

– Да. Ето един явен признак на стремеж към саморазрушение.

– Трябва ли да разбирам, че съм отстранен от работа, защото съм пушач?

– Знаете много добре защо сте отстранен.

Бош си спомни за решението да не говори много и замълча.

– Хайде да продължим. В отпуск сте от... – момент да проверя – да, във вторник става седмица, нали?

– Бинго!

– Какво вършихте междувременно?

– Попълвах и внасях разни формуляри в Отдела за борба с природни бедствия към общината.

– Формуляри ли?

– Къщата ми беше запечатана.

– Земетресението бе преди три месеца. Защо сте чакали досега?

– Работех.

– Разбирам. Нямахте ли застраховка?

– Грешите, не разбирате. Едва ли е възможно да виждате нещата през моите очи... Отговорът е: не, нямах застраховка. Като другите около мен живеех „в отрицание“ – така го наричате, нали? Обзалагам се, че вие сте имали застраховка.

– Да, познахте. Сериозни ли са щетите?

– Зависи кого питате. Инспекторите от общината твърдят, че къщата е неспасяема: дори са ми забранили да влизам в нея!... Според мен нищо ѝ няма – трябва ѝ само малък ремонт. В склада на „Направи си сам“ вече ме познават по име. Наех и предприемачи да свършат по-тежката част от работата. Скоро ще приключа с ремонта и ще обжалвам решението на общината. Дори си наех адвокат.

– Продължавате да живеете там, така ли? – Той кимна. – Е, това е вече пример на отрицание, детектив Бош. Не би трябвало да го вършите.

– Не ви влиза в работата какво правя в извънработно време.

Тя вдигна примирително ръце.

– Не го одобрявам, но е добре, че в този момент имате някакво занимание. Вярно, бих предпочела да се отдадете на някое хоби, спорт или планове за пътешествия. Важното е да вършите нещо, да не се задълбавате в случая. – Бош се захили подигравателно. – Какво има?

– Всички все това повтарят – случая, та случая. Също както в миналото повтаряха „Виетнамски конфликт“. „Конфликт“, а не война!

– А вие как бихте нарекли случилото се?

– Не знам. Но „случай“ звучи някак... стерилно. Слушайте, докторе, хайде да се върнем за минутка назад. Не желая да пътувам, не искам да напускам града, ясно ли е? Мястото ми е в отдел „Убийства“. В този отдел ми се дава възможност да върша онова, което поискам. Обичам професията си и истински желая да се върна към нея. Там мога да бъда полезен на много хора и вие го знаете!

– Ако Управлението не позволи?

– Ако вие го позволите – нещата зависят от вас.

– Може би. Забелязвате ли, че говорите за работата си като за някакъв вид мисия?

– Ами то си е така. Също като търсенето на Светия граал.

Изрече думите саркастично. Ставаше непоносимо, а бе само първият сеанс.

– Вярвате, че житейската ви мисия е да разкривате убийства и да вкарвате лошите хора в затвора, така ли?

Той пак вдигна рамене: не знаеше как да отговори. Стана, отиде до прозореца и се загледа навън към улица „Хил“. Тротоарите гъмжаха от пешеходци – нещо обикновено тук по всяко време на годината и деня. Отдели две бели жени, които изпъкваха в морето от азиатски лица като стафиди в ориз. Те минаха край витрината на месарски магазин, пред който висяха пушени патици, закачени за шиите.

В далечината се виждаше надлезът на холивудската магистрала, тъмните прозорци на стария затвор и сградата на съда за криминални дела отзад. Отляво се издигаше кулата на общината: от горните ѝ етажи се спускаха черни строителни платнища – като траурен жест в чест на някого или нещо. Бош знаеше обаче, че платнищата просто предпазват от падащи предмети, докато тече ремонтът след земетресението. Зад тъмния силует на общината надничаше и остъклената сграда на главното управление на полицията в Лос Анджелис, Паркър Сентър.

– Разкажете ми за мисията си – прозвуча спокойният глас на Хинойъс зад гърба му. – Искам да чуя как ще се изразите.

Той се върна на мястото си, седна и се опита да открие точните думи, но не успя и поклати глава.

– Не мога.

– Искам да помислите върху това. Каква е мисията ви всъщност? Помислете.

– А каква е вашата мисия, докторе?

– Не сме тук, за да обсъждаме моята мисия.

– Защо пък не?

– Детектив Бош, ще ви отговоря за пръв и последен път. Срещаме се, за да разговаряме за вас, не за мен!... Вярвам, че моята мисия е да помагам на мъжете и жените от това управление. В по-голям мащаб смятам, че помагам на обществото – на хората в този измъчен град. Ако полицаите по улиците му са по-добри, всички ние сме по-добре. Достатъчно ли е?

– Напълно. Когато мисля за моята мисия, да я сведа ли и аз по същия начин до няколко изречения, които да отрепетирам така, че да звучат като наизустена извадка от речник?

– Господин... детектив Бош, ако желаете да остроумничите язвително и непрекъснато да се противопоставяте, няма да се върнете скоро на работа. Искате ли го наистина?

Негов ред бе да вдигне примирено ръце. Тя се втренчи в жълтите формуляри върху бюрото пред себе си и Бош едва сега я огледа спокойно. Крехките ѝ тъмни пръсти без пръстени лежаха върху плота: в дясната си ръка държеше скъпа на вид писалка. Според Бош този вид писалки използваха обикновено хора, болезнено загрижени за собствения си имидж. Доктор Хинойъс можеше и да е изключение. Тъмнокестенява коса, вързана отзад, очила с фини рогови рамки. Като дете е трябвало да носи скоби за зъбите си, но не го беше сторила. Тя вдигна внезапно глава и погледите им се срещнаха.

– Казаха ми, че този слу... хм, тази... ситуация съвпаднала с... разпадане на романтична връзка.

– Кой го е казал?

– Споменато е в общия доклад за вас. Източниците на информацията не са от значение.

– Напротив, от значение са, защото са гадни лайнари! Едното няма нищо общо с другото. Разпадането, както го нарекохте, стана преди почти три месеца.

– Болката от раздялата може да трае много по-дълго. Знам колко е трудно да се говори за интимни неща, но смятам, че трябва да го направим. Искам го, защото ще ми даде база за оценка на емоционалното ви състояние по време на атаката срещу шефа ви. Ще говорите ли? – Бош сви примирено рамене. Тя продължи: – Колко време трая тази връзка?

– Около година.

– Брак?

– Не.

– Обсъждана ли е такава възможност?

– Не... не съвсем. Никога директно.

– Заедно ли живеехте?

– От време на време. И двамата запазихме собствените си жилища.

– Раздялата окончателна ли е?

– Да.

За пръв път Бош признаваше на глас, че Силвия Мур бе напуснала живота му завинаги.

– По взаимно съгласие ли се разделихте?

Изкашля се, опитвайки се да спечели време. Не му се говореше на тази тема, но желаеше да приключат с нея веднъж завинаги.

– Би могло да се каже и така, но разбрах, че си отива, чак когато си стегна багажа. А само преди три месеца се бяхме вкопчили един в друг в леглото, докато къщата се тресеше и гънеше на всички посоки... Тръгна си, преди да отшуми шокът от труса.

– Някои хора са все още в шок.

– Само начин на изразяване.

– Трябва ли да разбирам, че земетресението ви раздели?

– Съвсем не. Казах само, че се разделихме веднага след него. Тя работеше като учителка във Вали и училището ѝ бе разрушено. Децата бяха разпределени по други училища в околността и някои учители станаха излишни. Предложиха им платен отпуск, тя прие и напусна града.

– Страхуваше се от друго земетресение или от вас? – Тя го гледаше многозначително.

– Защо да се страхува от мен? – Усети ясно отбранителната нотка в гласа си.

– Само питам. Имаше ли причини да се страхува от вас?

Бош се поколеба. Мислил бе много за разрива със Силвия, но не и за това.

– Определено не. Не съм ѝ давал никакъв повод да се страхува от мен физически, ако това имате предвид. – Хинойъс кимна и отбеляза нещо в бележника си. Бош веднага се подразни, че тя си води бележки за отношенията му със Силвия. – Чуйте, раздялата ми с тази жена няма нищо общо със случилото се в управлението.

– Защо ви напусна? Каква бе истинската причина?

Отклони разгневено поглед. Ето как ще вървят нещата тук: тя ще пита за каквото поиска, ще открива слаби места в защитата му, ще нахлува в душата му – ще го превзема упорито и безмилостно!

– Не знам.

– Тук този отговор е неприемлив. Сигурна съм, че ако не знаете, поне имате някаква собствена версия за причините.

– Тя откри кой съм.

– Моля? Какво означава това?

– Трябва да питате нея: тя го каза. Но сега е във Венеция – онази в Италия.

– Според вас какво е имала предвид?

– Има ли значение какво мисля аз? Тя го каза и тя си тръгна.

– Моля ви, детектив Бош, не воювайте с мен, не съм ви враг. Искрено желая да ви върна на работа, повярвайте ми. И ще го сторя веднага щом установя, че мога да разпиша документите ви с чиста съвест. А вие ме спъвате, като се правите на труден!

– А може би съм точно такъв. И Силвия го открива, плюе си на петите и се озовава в Италия.

– Едва ли причината е чак толкова проста.

– А защо не?

Тя си погледна часовника и се приведе леко напред: на лицето ѝ ясно бе изписано неудовлетворение от първата им среща.

– Детектив Бош, разбирам колко неудобна за вас е тази тема. Засега ще я изоставим, но вероятно скоро ще се наложи да се върнем пак на този въпрос. Помислете и се постарайте да облечете чувствата си в думи. – Изчака реакция, но Бош мълчеше. – Хайде да се върнем на случилото се миналата седмица. Разбрах за връзката със случай, отнасящ се за убийството на проститутка.

– Да.

– Жестоко убийство, така ли?

– Думите имат различни значения за различните хора.

– Прав сте, но искам да знам какво беше то от ваша гледна точка.

– Жестоко. Всички убийства са такива: слънцето угасва без време и завинаги за някого – нима има нещо по-жестоко за жертвата?

– Задържахте заподозрения, нали?

– Да, тоест не. Той дойде доброволно, за да отговори на няколко въпроса.

– Този случай повече ли ви засегна от подобните на него?

– Може би. Не знам.

– Защо, ако е така?

– Питате ме защо вземам присърце убийството на една проститутка? Аз вземам присърце насилствената смърт на всички жертви, доктор Хинойъс. При разследването на всяко убийство се ръководя от едно основно правило.

– Какво е то?

– Или всеки е от значение, или никой няма значение.

– Обяснете.

– То е повече от ясно. Или всеки е от значение, или никой не е. И означава, че ще си скъсам задника, за да изправя убиеца пред съда, независимо дали става дума за проститутка, или за жената на кмета. Това е правилото ми.

– Разбирам. Нека се върнем на конкретния случай. Искам да чуя вашето описание на случилото се след ареста и причините за агресивността ви.

– Записвате ли ме?

– Не, детектив. Всяка ваша дума тук е защитена. Вашият заместник-началник Ървинг ще получи от мен само писмена препоръка в рамките на половин страница и нищо друго. Никой никога няма да научи подробности за разговорите ни тук.

– Колко власт само в половин страничка!

Тя замълча. Бош се замисли за момент, без да сваля очи от нея. Някакъв глас му шепнеше да ѝ се довери, но вроденият му инстинкт и горчивият житейски опит се противопоставяха упорито. Тя като че ли разбираше вътрешната му борба и го изчакваше търпеливо.

– Искате да чуете моята версия, така ли?

– Да.

– Хубаво. Ще я имате.

2.

Бош палеше цигара от цигара на път за вкъщи, но си даваше сметка, че ще го успокои само чаша силен алкохол. Погледна си часовника: все още бе прекалено рано за бар. Запали поредната цигара и продължи нагоре по „Удроу Уилсън“. Паркира до тротоара на пресечка разстояние от дома си и се върна пеша. От съседната къща се лееше тиха музика – някой свиреше на пиано. Не познаваше добре съседите си и нямаше представа кой от тях има пианист в семейството си. Промуши се под жълтата лента, ограждаща имота му, и влезе в дома си през вратата откъм гаража.

Отскоро му бе станало навик да паркира надолу по улицата и да влиза крадешком в собствения си дом. След последното земетресение къщата беше окачествена като опасна за обитаване – предстоеше събарянето ѝ. Но Бош свали почти веднага пломбите от електрическото табло и живееше в нея вече трети месец.

Обкованата с летви от секвоя къщичка бе изградена върху стоманени пилони, забити дълбоко в седиментна скала с древен произход. По време на труса пилоните не бяха помръднали от леглата си, но самата къща се бе изместила над опорите си, на места бе нарушила връзката си с тях и се бе откъснала от противоземетръсните болтове. Беше се приплъзнала с около пет сантиметра. Макар и съвсем незначително, приплъзването се оказа много разрушително. Дървената конструкция се бе огънала, прозорците и рамките на вратите се бяха изметнали, стъклата се бяха строшили, а предната врата бе останала скована за вечни времена в рамката си, наклонена на север като цялата къща: тя можеше да се отвори само с помощта на полицейския влекач. Наложи му се да отваря вратата към гаража с крика от колата. Сега тя бе главен и до момента единствен вход-изход на дома му.

Платил бе пет хилядарки на строителен предприемач, за да вдигне с кран конструкцията на къщата и да я върне в предишното ѝ положение. После я бяха вързали отново за сглобките с пилоните, а Бош се бе захванал да оправя в свободното си време собственоръчно дървената дограма на прозорците и рамките на вътрешните врати. Правеше справки в наръчници по дърводелство и понякога му се налагаше да върши едно и също нещо по два пъти, докато получи приемлив резултат. Откри обаче, че работата му доставя удоволствие и е нещо като лекарство за него. Ръчният труд се превърна в разтоварване от напрежението на работата в отдел „Убийства“. Не докосна входната врата: странният ѝ вид пасваше на къщата и напомняше за мощта на природната стихия. Пък и нямаше нужда от нея – страничната врата му вършеше добра работа.

Усилията му обаче не успяха да извадят къщата от списъка за събаряне на опасни за живота сгради. Гауди, инспекторът от отдел „Градоустройство“, отговорен за района на хълмовете, продължаваше да я смята за запечатана и определена за събаряне. Подхвана се игра на криеница – Бош се вмъкваше и измъкваше във и от дома си като шпионин в сградата на чуждо посолство. От вътрешната страна на прозорците закрепи черни полиетиленови платнища и позна съмнителната романтика на живота в обсаден град. А и постоянно бе нащрек: кой можеше да каже кога и откъде ще се пръкне оная напаст божия, Гауди?

Нае и адвокат да обжалва решението на инспектора.

Вратата откъм гаража водеше направо в кухнята. Отвори веднага хладилника, извади кутия кока-кола и се вторачи в почти празните полици на застаряващото кухненско пособие, наслаждавайки се на студения му въздух, докато избираше нещо за вечеря. Знаеше съдържанието му наизуст, но не пропускаше да го огледа внимателно, като че ли очакваше да стане чудо и на очуканите полици да се материализира апетитна пържола или поне пилешки гърди. Наясно бе, че играта с хладилника е само още един тъжен ритуал на самотник.

Вечеря на задната веранда – поля със силно газираната кола сандвич от петдневен хляб и тънки ивици месо от вакуумна опаковка. Ако имаше и пържени картофи към него, нямаше да се налага пак да рови из хладилника само след няколко часа – сандвич ситост не държи.

Облегна се на парапета и се загледа в магистралата „Холивуд“, в момента натоварена почти до краен предел: хората се прибираха по домовете си след дългия първи работен ден от седмицата. Успял бе да се измъкне от центъра малко преди пиковия час: трябваше да внимава да не закъснява на срещите с Хинойъс, длъжен беше да се явява там всеки понеделник, сряда и петък в три и половина следобед. Дали психологът на полицията допуска понякога удължаване на разговорите извън определеното време? Или мисията ѝ беше със строго фиксирани рамки от девет до пет?

От удобната си позиция на върха на хълма Бош виждаше почти всички разклонения на магистралата на север. Тя минаваше по прохода Кахуенга и се насочваше към долината Сан Фернандо. Прехвърляше наум казаното в кабинета на Хинойъс, опитвайки се да прецени дали срещата бе минала добре, или зле, но вниманието му се отклони и той се вторачи в стръмната част на магистралата след прохода. Още една игра: разсеяно избираше две коли, появяващи се почти едновременно от прохода, и ги проследяваше по целия видим отрязък с дължина около километър и половина. Залагаше на едната от тях и не ги изпускаше от поглед до финала на изхода за булевард „Ланкършим“.

След няколко минути осъзна какви ги върши, и рязко обърна гръб на магистралата.

– Господи! – простена той стреснато.

В този миг разбра, че ако иска да се съхрани по време на този принудителен отпуск, ще се наложи да прибави и още нещо към ръчния труд, с който се натоварваше по няколко часа на ден. Върна се в кухнята и извади бутилка бира от хладилника. Тъкмо я отвори, и телефонът звънна. Обаждаше се Джери Едгар, партньорът му. Бош се вслуша в познатия глас с топло чувство на благодарност и облекчение.

– Хари, как е в Китайския?

Всяко ченге тайно се страхуваше да не би напрежението в работата да го огъне и да го отпрати без време при специалистите в Отдела по поведенческа психология, който рядко назоваваха с официалното му име. Ако се стигнеше дотам, обикновено се говореше за „разходки до Китайския квартал“ – там се намираха кабинетите на отдела. Улица „Хил“ бе станала нарицателна сред ченгетата на ПУЛА. Разчуеше ли се, че някое ченге ходи там, веднага тръгваха приказки: „И той е пипнал грип „Хил“!... ОПП се помещаваше в шестетажна постройка, която наричаха „Номер петдесет-едно-петдесет“ – радиокод, ползван само на полицейска честота за обозначение на инциденти с луди. Тези кодове бяха част от защитната система, с която омаловажаваха и прикриваха личните си страхове.

– Китайският беше върхът – отвърна Бош саркастично. – Трябва някой ден и ти да опиташ от сладостта му. След него ми се прищя да седя на верандата и да бройкам колите по магистралата.

– Радвай се, че не си скочил от прозореца.

– Нещо ново при теб?

– Паундс го направи.

– Какво направи?

– Набута ми друг.

Сърцето му се сви от внезапно усещане за невъзвратима загуба – сякаш между него и работата му с трясък се спусна непреодолима преграда...

– Да...

– Направи го, без да му мигне окото. Тая сутрин бях натоварен с нов случай и той ми натика един от подмазвачите си – Бърнс.

– Бърнс ли? От Отдела за кражби на коли?! Та той никога не е работил по случаи на убийства! И изобщо някога работил ли е в Отдела за престъпления срещу личността?

Детективите обикновено избираха по една от двете възможности в професията: имуществени престъпления или престъпления срещу личността. В последната се включваха разкриване на убийства, изнасилвания, нападения и грабежи. Детективите от Отдела за борба с престъпленията срещу личността получаваха най-заплетените случаи и обикновено презрително наричаха колегите, заети с разследвания на имуществени престъпления, „книжни плъхове“. В града имаше толкова много престъпления срещу собствеността, че времето на следователите минаваше предимно в писане на доклади и оформяне на формалностите по някой и друг арест. Те всъщност почти не се занимаваха с действителни разследвания – нямаха време.

– Доста хартийки е прехвърлил напред-назад, откакто е почнал работа – забеляза Едгар. – Но за оня шибаняк Паундс това няма значение. Грижа го е само да намърда в отдел „Убийства“ някой скапан задник, който да не му смръзва лайното. А Бърнс е точно от този тип. Вероятно е започнал да се гласи за мястото ти веднага щом се разчу за теб.

– Е, майната му. Като се върна в отдела, той ще се прибере в неговия.

Едгар се позабави с отговора си, като че ли Бош бе казал нещо трудно за вярване.

– Така ли виждаш нещата, Хари? Паундс няма да те посрещне с отворени обятия – не и след последната случка, знаеш го. Когато ми натресе Бърнс, подхвърлих му, че предпочитам да те изчакам, а скапанякът се хили и пита чувал ли съм гущер да пърди.

– Така ли каза? Майната му. Все още имам някой и друг приятел в управлението.

– Ървинг ли?

– То ще се види.

Реши да не задълбава повече. Едгар му беше партньор, но така и не се сближиха дотам, че да споделят всичко един с друг. Бош бе водачът, но се доверяваше напълно на Едгар и спойката между тях тежеше на улицата. Но в службата нещата стояха другояче: Бош никога не се бе доверявал на никого, винаги бе разчитал само на себе си и нямаше намерение тепърва да нарушава навиците си.

– Какъв е случаят? – запита той, за да смени темата.

– Шибана история. И убийството е шантаво, и случилото се после. Обадиха се в пет сутринта от Сиера Бонита. Гражданин чува изстрел, грабва ловна пушка от килера и се втурва навън. Само този месец в квартала станаха четири кражби с взлом, спомняш ли си? Отива той в гаража отзад, готов за стрелба, и – о, небеса! – от паркираната пред гаража кола стърчат два крака!

– Стреля и оня ритва камбаната.

– Не позна. Оня шибан смотаняк в колата вече бил гушнал китката! Наръган бил в гърдите с отвертка. Просто да не повярваш!... Представяш ли си, убива го въздушната възглавница!

– Какво го убива?

– Предпазната въздушна възглавница. Задръстеният глупендер се опитвал да свие въздушната възглавница под волана и проклетото нещо някак си се е задействало. Издува се мигновено, както му е редът, и забива отвертката право в сърцето му. За пръв път виждам подобно нещо. Трябва да е държал отвертката обратно или да е удрял с дръжката по волана – още не сме съвсем наясно с тази част. Говорихме с механик в сервиза на „Крайслер“ и той ни осведоми, че за да се измъкне възглавницата, трябва да се свали капакът на контейнера – точно както го е направил онзи нещастник, – а при това положение дори и статичното електричество може да задейства автомата. Смотанякът беше с пуловер – възможно е той да го е стартирал. Бърнс се изцепи, че този бил първият случай на смърт от статичен ток.

Докато Едгар се кискаше на остроумието на новия си партньор, Бош се замисли над случая. Сети се за полицейски бюлетин отпреди една година, свързан с кражби на предпазни въздушни възглавници. Търговията с тях беше станала истински хит на черния пазар, крадците вземаха триста долара на парче от непридирчивите собственици на сервизи, а те ги продаваха на клиентите си тройно по-скъпо заедно с монтирането.

*

– Нещастен случай, нали? – запита Бош.

– Правилно. Смърт при нещастен случай. Но това не е краят. Отворени били и двете врати на колата.

– Съучастник.

– Точно така. Намерим ли втория смотаняк, ще можем да повдигнем обвинение по параграфите на Закона за углавните престъпления. Момчетата от лабораторията прослушаха с лазер купето отвътре и свалиха всички отпечатъци. Занесох ги в архива и придумах един от операторите там да ги сканира и да ги пусне през националната система за разпознаване на отпечатъци. И – бинго!

– Спипахте ли го?

– Улучихме десетката! Компютрите на тая система имат доста дълга ръка, Хари. Обхващат и Военната база за определяне на самоличността в Сейнт Луис. Преди десет години нашият човек е бил в армията. Получихме данните му, взехме адреса от комендантското на запаса и днес го сгащихме. Затропа още в колата на път към управлението. Май ще поседи на топло известно време.

– Страхотен ден, приятел.

– Но и това не е краят. Още не съм стигнал до най-шантавата част.

– Давай.

– Спомняш ли си, че свалихме всички отпечатъци в колата?

– Да.

– За част от тях получихме потвърждение от криминалния архив за случай на убийство чак в Мисисипи. Де всички дни да бяха като днешния!

– Какво стана? – попита нетърпеливо Бош. Протакането на Едгар започваше да му лази по нервите.

– Съвпадение с отпечатъци, въведени в мрежата преди седем години от някаква База за идентификация към Южните щати – пет щата, които, взети заедно, дори не надхвърлят населението на Лос Анджелис. Извършител на двойно убийство, Хари! Някакъв тип с вестникарски прякор Касапина на двестагодишнината, тъй като убил две жени в Билокси точно на четвърти юли седемдесет и шеста!

*

– Собственикът на колата? Оня с пушката?

– Дяволски си прав. Отпечатъците му били взети от сатъра, останал в черепа на едното момиче. Доста се изненада, когато се върнахме в къщата му днес следобед. Викаме му: „Хей, спипахме съучастника на онзи тип, дето хвърли топа в колата ти. Между другото, арестуван си за двойно убийство, шибан задник такъв!“. Дръпна му се лайното, и то яко. Струваше си да му видиш смачканата физиономия!

Едгар се разсмя гръмогласно в слушалката и Хари усети с тъга колко много му липсва работата само след седмица принудително отстраняване.

– Пропя ли?

– Мълча като риба. Явно не е чак толкова задръстен: знае, че самопризнанията няма да помогнат да се отърве от обвинение в двойно убийство преди почти двайсетина години. Страхотен удар, нали?

– С какво се е занимавал досега?

– Изглежда, е кротувал. Собственик е на магазин за железария в Санта Моника. Женен, с дете и куче – напълно реформиран случай. Връщат го в Билокси. Надявам се, че обича южняшката кухня – едва ли ще се появи пак в Лос Анджелис. – Едгар пак се разсмя. Бош замълча, изпълнен с болка: историята му напомни болезнено от какво бе лишен. В главата му зазвъня с нова сила искането на Хинойъс да определи точно и ясно мисията си. – Утре идват няколко колеги от полицията в Мисисипи – добави Едгар. – Говорих с тях преди малко и те направо удариха тавана от радост. Хари?... Там ли си още?

– Тук съм... Имал си наистина страхотен ден. Как реагира безстрашният ни скапан шеф?

– Паундс ли? Оная му работа се удължи повече и от луисвилски плужек. Знаеш ли какво прави в момента? Опитва се да си припише заслугите и за трите изчистени случая. Търси начин да увеличи нашия процент на разкриваемост с убийствата в Билокси.

Бош не се изненада: играта с този процент бе обичайна практика за шефовете на управленията и статистиците. Случаят с въздушната възглавница определено беше злополука. Но според законите в Калифорния съучастникът на мъртвия можеше да бъде обвинен в убийство, тъй като смъртта бе настъпила при извършване на престъпно деяние. Арестът на съучастника означаваше още един плюс в графата за разкрити убийства без завеждане на убийство в съответната графа, понеже смъртта бе настъпила вследствие на нещастен случай. В резултат на тази скромна статистическа маневра процентът на разкриваемост на холивудското полицейско управление щеше да се увеличи спрямо действително извършените престъпления в района. През последните години този процент витаеше около цифрата петдесет и заплашваше да падне още.

Но скромният положителен резултат от това недотам чисто осчетоводяване не задоволяваше извънмерния апетит на Паундс и той нагло възнамеряваше да прибави и двете убийства в Билокси само в графа „Разкрити престъпления“. Имаше известни основания, тъй като двойното убийство там действително бе изчистено от неговите подчинени. Трите допълнителни точки в графа „Разкрити престъпления“ без нови случаи в графа „Насилствена смърт“ щяха да осигурят впечатляващ положителен резултат от дейността на отдел „Убийства“ и шефа Паундс. Лесно можеше да си представи в какво доволство се валя в момента оня шибаняк от постигнатото през деня.

– Заяви, че процентът ни на разкриваемост ще скочи с шест пункта – тъкмо казваше Едгар. – Направо сияеше от радост! А оня задръстеняк, новият ми партньор, почти пускаше искри от доволство, че е успял да ощастливи големия бос!

– Хайде да приключим с тази тема, а?

– Прав си... С какво друго се занимаваш в момента, като изключим бройкането на колите по магистралата? Сигурно си се скапал от скука.

– Нищо подобно – засъчинява Бош. – Миналата седмица поправих верандата. През тази ще...

– Слушай, Хари, само пилееш време и средства. Общинските инспектори ще те спипат и ще те изритат оттам, а после ще смелят къщата с машините си и ще ти връчат сметката. В крайна сметка и верандата, и къщата ще напълнят някой боклукчийски камион.

– Наех адвокат.

– Е, и?

– Не знам... Искам да обжалвам червената лента. Специалист е по недвижима собственост и твърди, че щял да оправи положението.

– Дай боже. Но според мен все пак трябва да сринеш онази съборетина и да я построиш наново.

– Още не съм спечелил от тотото.

– Дават заеми за случаи на природни бедствия. Можеш да теглиш и да...

– Вече подадох молба, Джери, но къщата ми харесва такава, каквато е.

– Е, надявам се, че адвокатът ти не е въздух под налягане и ще успее. Трябва да бягам. Бърнс ме чака в „Спри за малко“ да му дръннем по едно, преди да се приберем.

Полицейският бар „Спри за малко“ бе мрачна дупка, намираща се до академията и стадион „Доджър“. Когато Бош бе там за последен път, по стените все още висяха плакати с текст: „Подкрепям шерифа Гейтс“. За по-голяма част от полицаите Гейтс вече бе угасващ въглен от миналото, но в „Спри за малко“ се отбиваха старите пушки от управлението, а те обичаха спомените.

– Приятно прекарване, Джери.

– Доскоро, човече. И умната.

Бош се облегна на плота и допи бирата си. Реши, че обаждането на Едгар бе мъдро маскиран ход: бившият му партньор показваше на чия страна застава – за него Бош бе вече бита карта. „Е, няма как – помисли Бош с тъга. – Трябва да мисли за собствените си интереси, за да оцелее...“ Не му се сърдеше.

Взря се в отражението си в стъклената вратичка на фурната. Образът бе мътен, но успя да различи очите и линията на брадата си. Беше на четиресет и четири години, но изглеждаше по-възрастен. Кестенявата му коса все още бе буйна и къдрава, но и в нея, и в мустаците му се бяха появили вече първите бели косми. Тъмнокафявите му очи изглеждаха изнурени и изхабени, а кожата му имаше нездравия блед тен на нощен пазач. Запазил бе стегнатата си фигура, но дрехите му висяха по него като купени на разпродажба на старо в центъра или като на човек, прекарал дълго и изтощително боледуване.

Откъсна поглед от неясния си образ и извади от хладилника втора бира. Когато излезе на верандата, небето бе обагрено в пастелните тонове на предвечерния сумрак. Скоро щеше да се стъмни напълно, но и сега магистралата в подножието се беше превърнала в искряща река от движещи се светлини.

Загледа се замислено в обичайния за делник непрекъснат поток от коли: хората се връщаха от работа. В мислите си видя града като беззащитен мравуняк: някой или някоя неведома сила пак ще го срита... магистралата ще се сгромоляса... къщите ще се срутят... А мравките пак ще ги възстановят и пак ще заемат мястото си в колоната.

Нещо го човъркаше, но не знаеше какво. В главата му кръжаха безразборно откъслечни мисли, сплитаха се и се разплитаха, объркваха го. Заобмисля казаното от Едгар и разговора с доктор Хинойъс. Имаше някаква връзка между тях, която упорито му бягаше.

Довърши бирата, отпусна се в един от шезлонгите на верандата и вдигна крака на парапета. И мозъкът, и тялото му плачеха за отдих. Погледна небето: облаците се бяха оцветили в оранжево от светлината на залязващото слънце и напомняха бавно движеща се разтопена лава.

Преди да задреме, от огъня на лавата изплува ясна мисъл: „Или всеки е от значение, или никой няма значение“...

И в последния миг яснота преди сънят да го приюти, той откри търсената връзка и разбра в какво се състои мисията му.