Към Bard.bg
Нощем в градината на доброто и злото (Джон Берент)

Нощем в градината на доброто и злото

Джон Берент
Откъс

Първа част

1.

Една вечер в Мърсър Хаус

Той беше на около петдесет години, висок и хубав, с черти почти като на злодей: грижливо подстригани мустаци, прошарена на слепоочията коса и очи, толкова черни, че приличаха на тъмните прозорци на лъскава лимузина − той можеше да вижда навън, но никой не можеше да проникне с поглед вътре. Седяхме в дневната на викторианската му къща. По-точно имение с тавани, високи четири метра и половина, и просторни светли стаи. Елегантно вито стълбище се издигаше към купол със стъклен прозорец по средата. На втория етаж имаше бална зала. Това беше Мърсър Хаус, една от последните прочути къщи на Савана, които все още се намираха в частни ръце. Заедно с двора и гаража отзад, тя заемаше цялото пространство между две от преките на Бул Стрийт. Макар да не беше най-голямата частна къща в града, Мърсър Хаус беше най-пищно обзаведената. Списание „Архитектурен справочник“ ѝ беше посветило шест страници. Включена беше и в книга, посветена на най-забележителните къщи в света, заедно със Сагамор Хил, Билтмор и Чартуел. Мърсър Хаус предизвикваше завист у гордите с домовете си обитатели на Савана. А Джим Уилямс живееше в нея сам.

Уилямс пушеше пурета „Крал Едуард“.

− Харесва ми да живея като аристократ, без да нося бремето на аристократичното потекло − заяви той. − Хората със синя кръв са толкова слабохарактерни и безлични. Трябва да оправдаят величието и разкоша на предишните поколения. Нищо чудно, че им липсва амбиция. Никак не им завиждам. За мен са ценни единствено символите на аристокрацията − изящните мебели, картините, сребърните прибори, − предметите, които им се налага да продадат, щом им свършат парите. А парите неизменно свършват. Тогава им остават само добрите обноски.

Джим Уилямс говореше с провлачен, мек като кадифе глас. По стените на къщата му висяха портрети на европейски и американски аристократи, рисувани от Гейнзбъро, Хъдсън, Рейнолдс, Уислър. Притежаваше вещи на херцози и херцогини, крале, кралици, царе, императори и диктатори.

− Кралските особи са за предпочитане.

Уилямс изтръска пепелта от пуретата в сребърен пепелник. Тъмносива раирана котка скочи в скута му и се намести там. Той я погали нежно.

− Знам, че обикновено създавам погрешно впечатление с начина си на живот. Но нямам намерение да заблуждавам никого. Преди години показвах къщата на група посетители и забелязах как един мъж прави знак на жена си и прошепва: „стар богаташки род!“. Този мъж беше Дейвид Хауърд, водещият световен експерт по старинен китайски порцелан. По-късно го отведох настрани и му казах: „Господин Хауърд, роден съм в Гордън, Джорджия. Малко градче близо до Мейкън. Най-голямата забележителност в Гордън е варовиковата кариера. Баща ми беше бръснар, а майка ми работеше като секретарка в кариерата. Парите си − доколкото ги имам − започнах да изкарвам преди единайсет години“. Господин Хауърд много се смути. „Знаете ли защо помислих, че сте от стар богаташки род, като изключим портретите и антиките? Заради онези столове, ето там. Бродерията на възглавничките е започнала да се разнищва. Новобогаташите веднага биха ги зашили. А хората от старата аристокрация щяха да ги оставят така.“ „Знам − отвърнах аз. − Най-добрите ми клиенти са от старата аристокрация.“

Чувах името на Джим Уилямс да се споменава често през шестте месеца, откакто пребивавах в Савана. Той беше преуспял търговец на антики и реставратор на стари къщи. Служил беше като председател на „Академия Телфеър“ − местния музей на изкуствата. Негови статии бяха публикувани в „Антиквар“, а редакторът на списанието, Уендъл Гарет, го смяташе за гениален: „Има невероятно набито око за антики. Доверява се на собствената си преценка и е склонен да поема рискове. Скача в самолета и ходи по търгове къде ли не − в Лондон, Ню Йорк, Женева. Но дълбоко в себе си е южняшки шовинист, истинско чедо на региона. Струва ми се, че не харесва особено янките“.

Уилямс беше играл активна роля в реставрацията на историческия център на Савана, започнала в средата на 50-те години. По думите на Джорджия Фосет, дългогодишен радетел за опазване на културното наследство, по онова време изключително трудно се намирали желаещи да спасят стария град.

− Старият град се беше превърнал в гето − сподели тя. − Банките не отпускаха ипотечни кредити на хората от този район. Величествените стари къщи се рушаха или биваха събаряни, за да отворят място за бензиностанции и паркинги, а банките отказваха заеми за възстановяването им. По улиците се разхождаха проститутки. Семейните двойки с деца се страхуваха да живеят в центъра, тъй като смятаха района за опасен.

Госпожа Фосет беше част от малка група инициативни граждани, които още от 30-те години се опитвали да спрат строителството на бензиностанции и да спасят къщите.

− Поне в едно успяхме − каза тя. − Привлякохме интереса на ергените.

Един от тези ергени бил Джим Уилямс. Той купил редица от едноетажни тухлени къщи на Ийст Конгрес Стрийт, ремонтирал ги и ги продал. Скоро вече купувал, ремонтирал и продавал десетки жилищни сгради в центъра на Савана. Статии във вестниците привлекли вниманието върху реставраторската му дейност и антикварният му бизнес се разраснал. Започнал да пътува веднъж годишно до Европа, за да купува антики. Открили го местните светски дами. Неговото издигане в обществото протекло паралелно с възраждането на стария град. В началото на 70-те години семействата с деца започнали да се връщат в центъра, а проститутките се преместили на Монтгомъри Стрийт.

Щом се опаричил, Уилямс купил Кабидж, един от морските острови, формиращи архипелага край бреговете на Джорджия. Остров Кабидж бил напълно безполезен. Площта му била хиляда и осемстотин акра, от които обаче само пет оставали над водата при прилив. Уилямс платил за него пет хиляди долара през 1966 г. Старите моряци от пристанището му казали, че са го преметнали: остров Кабидж се продавал за половината от тази сума предходната година. Пет хиляди долара били много за мочурливо парче земя, на което дори къща не можело да се построи. Но няколко месеца по-късно открили залежи от фосфати на няколко крайбрежни островчета, сред които и Кабидж. Уилямс го продал на корпорация „Кър-Макгий“ от Оклахома за шестстотин и шейсет хиляди долара. Няколко собственици на имоти на съседните острови му се присмели, задето налапал въдицата прекалено бързо. Те изчаквали, за да продадат на по-висока цена. Но след още няколко седмици управата на щата Джорджия забранила сондажите по крайбрежието. Проектът за добив на фосфати бил прекратен и се оказало, че Уилямс единствен продал земята си навреме. Печалбата му, след удържаните данъци, възлизала на половин милион долара.

Тогава започнал да купува далеч по-внушителни сгради. Една от тях била Армстронг Хаус, величествен палат в ренесансов стил, разположен точно срещу клуб „Огълторп“ на Бул Стрийт. Армстронг Хаус се извисява над клуба и според местните легенди именно с тази цел била построена. Говореше се, че Джордж Армстронг, корабен магнат, построил къщата през 1919 г., след като отказали да го приемат в „Огълторп“. Макар тази история всъщност да не е вярна, Армстронг Хаус се издигаше като злорад и самодоволен исполин на улицата. Имаше дори извита колонада, протегната като лапата на великан, който се кани да помете с едно замахване сградата на клуб „Огълторп“ на отсрещния тротоар.

Скандалното великолепие на Армстронг Хаус се понравило на Уилямс и нарастващата му жажда за грандиозност. Той не членуваше в клуб „Огълторп“. Неженени търговци на антики от затънтени краища на Джорджия рядко получавали покана за членство в клуба − не че това го притеснило. Той реставрирал Армстронг Хаус за една година, след което я продал на адвокатска фирма „Буън, Уилямс и Леви“ и се заел да живее като аристократ, макар да не бил такъв. Започнал да пътува по-често по търгове в Европа, вече със стил − например с кораба „Кралица Елизабет II“, − и изпращал оттам цели контейнери със скъпи картини и изящни английски мебели. Купил първите си бижутерийни изделия на Фаберже. Започнал да се издига в обществото на Савана за голямо раздразнение на някои свои съграждани със синя кръв.

Веднъж го попитали:

− Какво е усещането да си новобогаташ?

− Важното е да си богаташ − отвърнал той.

И тогава купил Мърсър Хаус.

Мърсър Хаус пустеела от десет години в западния край на площад „Монтерей“, най-елегантния от многобройните обрамчени от дървета площади в Савана. Сградата представляваше имение в италиански стил от червени тухли, с високи сводести прозорци, разделени от богато украсени балкони от ковано желязо. Разположена навътре от улицата, зад спретната морава и желязна ограда, къщата не толкова гледаше към площада, колкото доминираше над него. Последните ѝ обитатели, Братството на Олтара, я използвали за храм. Окачили над входната врата осветен в неон ятаган и се возели вътре с мотоциклети. Уилямс се заел да реставрира къщата и да ѝ вдъхне още по-голямо величие. Когато ремонтът приключил през 1970 г., той организирал пищен прием за Коледа и поканил каймака на Савана. В празничната вечер всички прозорци на Мърсър Хаус сияели от светлината на свещи; във всяка стая блещукали кристални полилеи. Групички зяпачи се струпали отпред да наблюдават пристигането на елегантните гости и се взирали с удивление в красивата къща, която толкова дълго тънела в тъмнина. Пианист свирел празнични мелодии на рояла на първия етаж; друг изпълнявал класически произведения на органа в балната зала на втория. Келнери с бели сака обикаляли със сребърни подноси. Дами с дълги рокли се качвали и слизали по витото стълбище сред реки от сатен, коприна и шифон. Стара Савана блестяла ослепително.

Приемът скоро се превърнал в неизменна част от светския календар на града. Уилямс го планирал така, че да бележи връхната точка на зимния сезон − вечерта преди бала на дебютантките. Въпросният петък през декември станал известен като Деня на коледния прием у Джим Уилямс. Превърнал се в тържеството на годината, което било голямо постижение за домакина.

− Трябва да разберете − каза ми един наследник на стар местен род, − че Савана гледа на всички видове тържества изключително сериозно. В нашия град господата притежават фраковете и папийонките си. Не ги вземаме под наем. Джим заслужава уважение, задето успя да си спечели толкова централно място в светския елит, макар да не е родом от Савана и да е ерген.

Ястията за приемите на Уилямс винаги приготвяла най-търсената готвачка в Савана, Лусил Райт. Госпожа Райт беше негърка с много светла кожа, чиито услуги толкова се ценяха, че се случваше някои от най-влиятелните светски дами в Савана да променят датите на тържествата си, ако тя е заета. Почеркът на госпожа Райт се познаваше лесно. Гостите вкусваха от соленките със сирене, маринованите скариди или сандвичите с домати и се усмихваха замечтано. „Лусил...!“, казваха те и нямаше нужда да обясняват повече. (Сандвичите с домати на Лусил Райт никога не подгизваха, защото преди да постави доматите, тя ги подсушаваше със салфетка. Това беше само една от многобройните ѝ тайни.) Клиентите ѝ я ценяха високо. „Тя е истинска дама“, обичаха да казват те, а по тона им се подразбираше, че смятат това за голяма похвала за чернокожа жена. Госпожа Райт на свой ред също се възхищаваше на клиентите си, макар да ми довери, че светските дами на Савана, дори богатите, обикновено идвали при нея и казвали: „Лусил, искам да организирам разкошен прием, но без да се охарчвам прекалено“.

Джим Уилямс обаче не правел като тях.

− Той обича всичко да е грандиозно – каза ми госпожа Райт. − И изобщо не се скъпи. Развързва кесията. Все ми повтаря, „Лусил, поканил съм двеста души и искам изобилие от традиционни южняшки ястия. Храната не бива да свършва. Приготви каквото сметнеш за добре, без да се притесняваш за цената“.

Коледният прием на Джим Уилямс беше, според статията в „Джорджия Газет“, тържеството, за което „живееха“ светските кръгове в Савана. Или без което понякога се налагаше да живеят, защото Уилямс обичаше да променя списъка с гостите всяка година. Записваше имената на картончета и ги подреждаше на две купчини: поканени и непоканени. Редовно преместваше картончета от едната купчина в другата и не го криеше. Ако през годината някой предизвикаше недоволството му, въпросното лице изтърпяваше наказание по Коледа. В едно интервю той споделил пред „Газет“:

− Купчината на непоканените е близо три сантиметра висока.

Свечеряваше се и мъглата, обгърнала площад „Монтерей“, му придаваше вид на декор за филм, потънал в розови азалии, цъфтящи под драпериите от испански мъх, спускащи се от вечнозелени дъбове. Пиедесталът от светъл мрамор на паметника на Пуласки проблясваше смътно на заден план. Книгата „У дома в Савана − забележителни интериори“ лежеше на холната масичка. Виждал бях същата книга и на други холни масички в Савана, но тук ефектът беше сюрреалистичен – на корицата имаше снимка на стаята, в която се намирахме.

Уилямс ме поведе на обиколка, продължила близо час, из Мърсър Хаус и реставраторската работилница, разположена в гаража. В балната зала посвири на органа, най-напред произведение на Бах, после „Усещам ритъма“. Накрая, за да демонстрира оглушителната мощ на инструмента, изсвири част от Героичния химн на Цезар Франк.

− Ето така си отмъщавам на съседите, когато оставят кучетата си да вият по цяла нощ − обясни Уилямс.

В трапезарията ми показа кралските си съкровища: сребърните прибори на царица Александра, порцелана на херцогиня Ричмънд и сребърен сервиз от шейсет части, принадлежал някога на руски велик княз. Гербът от вратата на каляската, откарала Наполеон за коронацията му, висеше на стената в кабинета. Из цялата къща имаше премети на Фаберже − табакери, украшения, кутии за бижута, скъпоценности на аристократи, благородници, кралски особи. Докато преминавахме от стая в стая, малки червени лампички отчитаха с примигване присъствието ни.

Уилямс беше облечен със сиви панталони и синя памучна риза с навити ръкави. Тежките му черни обувки с дебели гумени подметки изглеждаха странно и не на място сред елегантността на Мърсър Хаус, но бяха практични – Уилямс прекарваше по няколко часа на ден на крак, докато реставрираше старинни мебели в работилницата. Ръцете му бяха груби и осеяни с мазоли, но безупречно измити, без следа от петна или грес.

− Ако има черта, обща за всички жители на Савана − казваше той, − то това е любовта им към парите и нежеланието да ги харчат.

− Тогава кой купува скъпите антики, които видях в работилницата ви?

− Точно това имах предвид − отвърна той. − Хора от други градове, като Атланта, Ню Орлиънс, Ню Йорк. Повечето ми клиенти са оттам. Когато намеря особено впечатляваща мебел, изпращам нейна снимка на търговец в Ню Йорк. Не си губя времето в опити да я продам в Савана. Не че местните не са достатъчно богати. Просто са ужасно стиснати. Ще ви дам един пример. Тук в града живее една грандама от най-висша класа. Тя е сред най-богатите хора не само в Савана, но и в цяла Югоизточна Америка. Притежава мина със залежи от мед. Построи огромна къща в скъп квартал в града, копие на прочута плантация в Луизиана с огромни бели колони и вито стълбище. Вижда се от реката. Всеки, който минава покрай нея, ахва възхитено. Обожавам тази жена. Тя ми е като майка. Но е най-стиснатата жена на света! Преди няколко години поръча двукрила желязна порта за къщата. Изработиха я по поръчка, специално за нея. Но когато ѝ я доставиха, вдигна скандал, че портата е отвратителна и не става за нищо. „Махнете я от очите ми! − разкрещя се тя. − Повече не искам да я виждам!“ След това скъса сметката за хиляда и четиристотин долара − доста голяма сума по онова време. От леярната прибраха вратата, но не знаеха какво да правят с нея. Все пак нямаше особено търсене на двукрили орнаментирани порти точно с този размер. Можеха единствено да я продадат за старо желязо. Затова намалиха цената от хиляда и четиристотин на сто и деветдесет долара. Естествено, на следващия ден жената изпрати един мъж в леярната със сто и деветдесет долара и днес портата е окачена на стълбовете, за които беше предназначена първоначално. Ето това е постъпка на истински кореняк от Савана. В този смисъл имам предвид, че са стиснати. Не оставяйте лунната светлина и магнолиите да ви заблудят. Савана крие много повече. Дълбините ѝ са доста мътни.

Уилямс погали котката си и отново изтръска пуретата в пепелника.

− През 30-те години имахме един съдия, представител на видна местна фамилия. Живееше през една улица оттук, в огромна къща с високи бели колони. Големият му син се задяваше с приятелката на някакъв гангстер. Гангстерът го предупредил да престане, но синът на съдията не го послушал. Една вечер на вратата се позвънило и когато съдията отворил, намерил сина си проснат на верандата в локва кръв, с гениталии, отрязани и пъхнати под ревера. Лекарите зашили гениталиите му, но тялото ги отхвърлило и синът умрял. На следващия ден водещото заглавие във вестника гласеше: „Падане от веранда с фатален изход“. Повечето членове на семейството и до днес отричат да е имало убийство, но сестрата на жертвата ме увери, че е брат ѝ е бил убит. И това не е всичко. Същият съдия имаше и друг син, който живееше в къща на Уитакър Стрийт. Двамата с жена му се караха често. Здраво се караха, че дори се и сбиваха. При една от кавгите им тригодишната им дъщеря слязла незабелязано на долния етаж точно когато съпругът се приготвял да блъсне жена си в маса с мраморен плот. Жената се стоварила върху масата, която се преобърнала и смазала момиченцето. Разбрали какво се е случило чак след един час, когато започнали да разчистват пораженията от свадата. Според семейството и този инцидент не се е случвал.

Уилямс вдигна гарафа с мадейра и допълни чашите ни.

− Пиенето на мадейра е един от основните ритуали в Савана − каза той. − Всъщност чрез него се ознаменува един провал. Британците изпратили кораби, натоварени с лози от Мадейра, през осемнайсети век с надеждата да превърнат Джорджия в колония за производство на вино. Савана е разположена на същата географска ширина като Мадейра. Е, лозите загинали, но Савана не изгубила апетита си за вино от Мадейра. Нито за каквито и да било други видове алкохол. Сухият режим изобщо не намалил консумацията тук. Всички имали начини да се сдобият с алкохол, дори дребните старици. Особено стариците. Няколко от тях купили автомобил, за да внасят контрабандно ром от Куба.

Уилямс отпи от виното.

− Една от тези старици почина едва преди няколко месеца. Старата госпожа Мортън. Истинско съкровище беше тя. Цял живот правеше каквото си иска, Бог да я прости. Една година синът ѝ се прибрал за Коледа и довел съквартиранта си от колежа. Мама и съквартирантът се влюбили; съквартирантът се преместил в голямата спалня при нея; таткото се преместил в стаята за гости, а синът се върнал в колежа и повече не се прибрал у дома. От онзи момент насетне господин и госпожа Мортън живееха заедно със съквартиранта под един покрив с вече споменатото разпределение, докато старецът почина. Пред хората се правеха, че не се случва нищо скандално. Младият любовник на майката изпълняваше функциите на шофьор. Когато я караше на сбирките за бридж, другите дами надничаха през венецианските щори навън към колата. Но криеха любопитството си, защото абсолютно никой не изричаше името му в нейно присъствие.

Уилямс замълча за момент, несъмнено замислен за наскоро починалата госпожа Мортън. През отворения прозорец „Монтерей“ тънеше в тишина, ако се изключат цвърченето на щурците и преминаването на някой и друг автомобил, който вземаше бавно завоите около площада.

− Според вас какво би станало − попитах го, − ако екскурзоводите разкажат тази история на автобусите с туристи?

− Нищо. Екскурзоводите не споменават скандалните подробности.

Разказах на Уилямс как на път към дома му бях чул екскурзоводка да говори пред група туристи за Мърсър Хаус.

− Колко са скучни горките. Какво им разказваше?

− Каза, че това е родната къща на прочутия композитор Джони Мърсър, автор на популярни песни, като „Лунна река“, „Искам да съм наблизо“, „Неописуемо“.

− Това не е вярно, но все пак има капчица истина − рече Уилямс. − Какво друго?

− Твърдеше, че миналата година Жаклин Онасис предложила да купи къщата с цялото обзавеждане за два милиона долара.

− Екскурзоводката получава тройка за достоверност − каза Уилямс. − А сега ще ви разкажа истината. Строежът на къщата започнал през 1860 г. по поръчка на генерала от Конфедерацията Хю Мърсър, прадядото на Джони Мърсър. Още не била довършена, когато избухнала Гражданската война, а след войната генерал Мърсър бил пленен и съден за убийството на двама дезертьори. В крайна сметка го оправдали, най-вече въз основа на показанията на сина му, и той излязъл от затвора прекършен и изключително гневен. Продал къщата и новите собственици довършили строежа. Тъй че никой от семейство Мърсър не е живял в нея, включително Джони. На старини, Джони се отбиваше на гости, когато идваше в града. Дори снима на двора епизод от шоуто на Майк Дъглас. Веднъж предложи да купи къщата, но аз му казах: „Джони, не ти трябва, накрая ще се превърнеш в неин роб, също като мен“. Джони Мърсър никога не е живял тук.

Уилямс се облегна назад и издиша тънка струйка цигарен дим към тавана.

− След малко ще стигна и до Жаклин Онасис, но първо искам да ви разкрия още един исторически факт, който екскурзоводите не споменават. Наричам инцидента „Денят на флага“. Случи се преди няколко години.

Той стана и отиде до прозореца.

− Площад „Монтерей“ е прекрасен. По мое мнение е най-красивият от многобройните площади на Савана. Архитектурата, дърветата, паметникът, начинът, по който всички те са съчетани. Филмовите продуценти го обожават. През последните шест години в Савана са снимани поне двайсет филма, а площад „Монтерей“ е едно от любимите им места. Всеки път, когато започнат снимките на нов филм, целият град пощурява. Всички искат да бъдат статисти, да се запознаят със звездите и да присъстват на снимачната площадка. Според кмета и членовете на градския съвет това е прекрасно, защото филмовите компании ще харчат пари тук и Савана ще се прочуе и ще привлече повече туристи. Но в действителност в цялата работа няма нищо прекрасно. Кинаджиите плащат на местните статисти минимална надница, а Савана в крайна сметка не получава реклама, защото зрителите обикновено нямат ни най-малка представа къде е сниман филмът. Всъщност се оказва, че разходите на града са по-големи от приходите, ако се прибави заплащането на извънреден труд за работниците от чистотата и полицаите, както и задръстванията, които възникват. Освен това снимачните екипи са неизменно груби. Оставят след себе си купища боклук. Унищожават зеленината. Тъпчат тревата. Едни дори отсякоха палма в другия край на площада, защото не им пасвала на сцената. Но най-големите грубияни пристигнаха в града преди няколко години, за да снимат телевизионен филм за Си Би Ес, посветен на покушението срещу Ейбрахам Линкълн. Избраха площад „Монтерей“, за да заснемат сцена на открито, но, естествено, не ни попитаха дали сме съгласни. Вечерта преди началото на снимките полицаи тръгнаха по улицата и ни наредиха грубо да преместим колите си от околните улици и да не влизаме и излизаме от домовете си от десет сутринта до пет следобед. После снимачният екип докара осем камиона с пръст и ги изсипа на улицата, за да изглежда като неасфалтираните улици от 1865 г. На следваща сутрин се събудих и видях, че на площада е пълно с коне, каруци и дами с кринолинени рокли, а върху всичко беше полепнал дебел слой прах. Беше непоносимо. Камерите бяха разположени по средата на площада, насочени точно към моята къща. Няколко съседи ме помолиха, като основател и бивш председател на Асоциацията на живеещите в стария град, да направя нещо по въпроса. Отидох при продуцента и му предложих да направи дарение от хиляда долара на Организацията за защита на животните в знак на добра воля. Той отвърна, че ще си помисли и ще ми отговори до пладне. Но пладне мина, а продуцентът така и не ми даде отговор. Вместо това започнаха да снимат. Реших да им разваля сценката и го направих по следния начин.

Уилямс отвори шкаф от лявата страна на прозореца и извади топ червен плат. Вдигна го над главата си и с едно движение на китката го разгъна. Оказа се дълго два метра и половина нацистко знаме.

− Провесих го от балкона − продължи той и вдигна знамето така, че да видя добре голямата черна свастика, вписана в бял кръг на червения фон.

− Обзалагам се, че са прекратили снимките − предположих аз.

− Да, но само временно. Операторът насочи камерата към друга част от фасадата, затова аз преместих знамето на прозореца в кабинета. В крайна сметка успяха да заснемат сцената, но поне изразих недоволството си.

Уилямс нави знамето и го прибра обратно в шкафа.

− Не очаквах обаче какъв фурор ще предизвика постъпката ми. „Савана Морнинг Нюз“ публикува репортаж за случилото се на първа страница, придружен със снимки. Писаха назидателни статии и публикуваха гневни писма. Новинарските агенции също надушиха историята, говориха за нея в централните новини по телевизията. Наложи се да обяснявам, че не съм нацист и че съм използвал знамето, за да създам анахроничност и да попреча на несъобразителните кинаджии, които, доколкото знам, не бяха евреи. Но бях забравил нещо изключително важно − факта, че синагогата се намира точно срещу мен от другата страна на площада. Равинът ми написа писмо, в което питаше защо държа нацистко знаме подръка. Отговорих му, че чичо ми Джеси го е донесъл като трофей от Втората световна война. Обясних му и че събирам реликви от разгромени империи и знамето е просто част от колекцията ми с предмети от Втората световна война.

− В такъв случай не съм се заблудил − казах аз. − Камата, която зърнах на масата в салона, наистина е била нацистка.

− Имам няколко такива − отвърна Уилямс. − Както и пистолети, и емблема от служебна нацистка кола. Но колекцията в общи линии се изчерпва с тях. Предметите от режима на Хитлер не се търсят особено, макар да притежават историческа стойност. Повечето хора разбират това и знаят, че в протеста ми нямаше никаква политическа нотка. Пожарът угасна постепенно през следващите няколко седмици, но от време на време се натъквам на някой тлеещ въглен под формата на свирепи погледи или хора, които пресичат на отсрещния тротоар, за да не се разминат с мен.

− Но доколкото виждам, обществото не ви е отритнало.

− О, не, в никакъв случай. Шест месеца след Деня на флага ме посети Жаклин Онасис.

Уилямс прекоси стаята и вдигна капака на старинно писалище.

− Два пъти годишно аукционна къща „Кристис“ организира разпродажба на изделия на Фаберже в Женева. Миналата година гвоздеят на програмата беше изящна кутийка от нефрит. Направили ѝ бяха голяма реклама и около нея се вдигна много шум. Организатор на тези търгове е Геза фон Хабсбург; днес щеше да е ерцхерцог на Австро-Унгарската империя, ако тя още съществуваше. Геза ми е приятел. От години редовно присъствам на търговете му. Естествено, хванах самолета и отидох и на този. Казах му: „Геза, дойдох да купя кутийката“. Той се разсмя и отвърна: „Джим, доста хора са дошли за нея“. Представих си как ще трябва да се боря с Малкълм Форбс и подобните му, но реших поне да се повеселя, като вдигна цената колкото се може повече. Затова казах на Геза: „Добре тогава. Ако някой вдигне по-висока цена от мен и купи кутийката, то уверявам те, здраво ще се изръси!“. Търгът започна от най-високата прогнозна цена. В крайна сметка я купих за седемдесет хиляди долара. После полетях обратно над Атлантическия океан в самолет „Конкорд“ с чаша шампанско в ръка и кутийката върху поднос, застлан с кадифе. На следващата сутрин бях долу в мазето и реставрирах мебели, недоспал и небръснат, когато на входа се позвъни. Изпратих един от асистентите си, Бари Томас, да отвори. Той се върна тичешком и задъхано обясни, че на вратата има екскурзовод, който пита дали бих показал къщата на Жаклин Онасис. Помислих си, че ме будалка, но все пак се качих горе и наистина на вратата имаше екскурзовод, а госпожа Онасис чакаше отвън в колата. Помолих я да се повози малко из квартала, за да имам време да се обръсна и да подготвя къщата. Докато тя се возеше, аз се приготвих и казах на момчетата да пуснат „осветлението за туристи“. Процедурата отнема цели десет минути и се състои във включване на лампи, отваряне на капаците на прозорци, изпразване на пепелници, прибиране на вестници. Тъкмо когато приключвахме, на вратата отново се позвъни и на прага бяха госпожа Онасис и нейният приятел Морис Темпълсман.

− Много се извинявам, че ви отпратих преди малко − казах им аз. − Но едва снощи се прибрах от търга на Фаберже в Женева.

Щом чу това, господин Темпълсман попита:

− Кой купи кутията?

− Искате ли да дойдете да видите?

Мълчаливо, господин Темпълсман хвана госпожа Онасис под ръка и рече:

− Виждаш ли? Казах ти, че трябваше ние да я купим.

Уилямс ми подаде кутията. Беше тъмнозелена и квадратна, със страни дълги по десет сантиметра. Капакът беше инкрустиран с ослепителни диаманти, комбинирани с гладко шлифовани рубини. В центъра, в бял кръг, беше разположен монограмът на Николай II, изработен от диаманти и злато.

− Разглеждаха къщата близо час − продължи Уилямс. − Обиколиха навсякъде. Показах им балната зала и посвирих на органа, после играхме на рулетка. Бяха очарователни. Косата на Темпълсман беше боядисана, както обичам да казвам „нагоре с краката“. Хващаш мъж за краката и го топваш надолу с главата в боя, но спираш при ушите. Той е много интересен мъж, разбира от антики. Същото важи за госпожа Онасис. Двамата бяха на пътешествие по крайбрежието с яхтата му, но госпожа Онасис беше много земен човек. Носеше костюм от бял лен, но дори не избърса праха от стола, когато седнахме в градината. Покани ме да ѝ гостувам в нейната „колибка“ следващия път, когато съм в Ню Йорк. На тръгване ме попита къде наблизо има „Бъргър Кинг“.

− А предложи ли да купи къщата за два милиона долара? − попитах аз.

− Не направи нищо толкова грубо, но казала на Темпълсман пред екскурзоводката − която съобщила на вестниците, − че ѝ се искало да притежава къщата и цялото обзавеждане. „Но не ѝ Джим Уилямс − добавила. − Него не мога да си позволя.“

Погладих с длан кутията на Фаберже. Капакът се отвори плавно на пантите. Златната закопчалка изщрака приглушено. Взрян в ослепителния предмет, чух смътно, че входната врата на Мърсър Хаус се отключва и по коридора приближават стъпки. Изведнъж рязък глас наруши тишината.

− Дяволите да я вземат! Проклета кучка!

На прага се появи рус младеж. Изглеждаше на деветнайсет-двайсет години. Носеше сини джинси и черна тениска без ръкави с надпис „Майната ти“ на гърдите. Трепереше от едва сдържан гняв. Сапфиреносините му очи пламтяха.

− Какво те тревожи, Дани? − попита Уилямс спокойно, без да става от стола.

− Бони! Проклета кучка. Върза ми тенекия! Хукнала да обикаля по баровете! Мътните да я вземат! Повече няма да търпя номерата ѝ!

Младежът грабна бутилка с водка от масата и напълни кристална чаша до ръба. Изгълта я на един дъх. По ръцете му имаше татуировки − на едната знамето на Конфедерацията, а на другата лист марихуана.

− Успокой се, Дани − рече твърдо Уилямс. − Разкажи ми какво се случи.

− Добре де, закъснях няколко минути! Изгубих представа за времето. Какво толкова? Мамка му! Приятелката ѝ каза, че си тръгнала, защото не съм бил дошъл в уреченото време. − Той хвърли свиреп поглед на Уилямс. − Дай ми двайсет долара! Трябват ми. Ужасно съм ядосан!

− За какво са ти парите?

− Не ти влиза в работата, дявол го взел! Ако толкова искаш да знаеш, довечера имам нужда да се натряскам здраво. Ето затова ми трябват!

− Струва ми се, че вече си постигнал целта си, друже.

− Още не съм достатъчно пиян!

− Дани, не бива да шофираш в това състояние. Хванат ли те, ще те арестуват със сигурност. Вече има повдигнати обвинения срещу теб от последния път, когато, цитирам, „се натряска здраво“. Този път няма да ти се размине.

− Не ми дреме нито за теб, нито за Бони, нито за тъпите полицаи!

С тези думи младежът се обърна и излезе от стаята. След миг входната врата се затръшна. Навън се отвори и затвори вратата на кола. Пронизителното пищене на гуми раздра вечерната тишина. Прозвуча ново пищене, когато колата взе един завой на площад „Монтерей“, после втори и отпраши по Бул Стрийт. След това всичко утихна отново.

− Съжалявам − обърна се към мен Уилямс. Той стана и си сипа питие, не вино, а водка без разредител. После тихо, почти недоловимо въздъхна и отпусна рамене.

Погледнах надолу и видях, че още държа кутията за бижута. Стисках я толкова силно, че за момент се уплаших да не съм откършил някой от скъпоценните камъни. Но капакът изглеждаше непокътнат. Върнах кутията на Уилямс.

− Това беше Дани Хансфорд − обясни той. − Работи почасово при мен в работилницата.

Уилямс се взря в края на пурата си. Изглеждаше спокоен и овладян.

− Не за пръв път се случва подобно нещо − продължи той. − Знам как ще свърши цялата работа. През нощта, някъде към три и половина, телефонът ще звънне. В другия край на линията ще е Дани и с мил и чаровен тон ще каже: „Здрасти, Джим! Обажда се Дани. Ужасно съжалявам, че те събудих. Човече, да знаеш само как загазих! Допуснах голяма грешка!“. Аз ще попитам: „Е, Дани, какво стана този път?“, а той ще отговори: „Обаждам се от ареста. Да, пак ме прибраха. Само че нищо не съм направил. Карах си по Абъркорн Стрийт, за да търся Бони, дадох малко газ и завих наляво доста бързо, а отнякъде изникна тъпа патрулка! С включени светлини и виеща сирена. Здраво загазих. Хей, Джим? Дали би могъл да дойдеш и да ме изкараш от тук?“. Аз ще му кажа: „Дани, късно е, омръзна ми от номерата ти. Защо не останеш в ареста да се успокоиш и да си починеш до сутринта?“. На Дани това никак няма да му се понрави, но няма да избухне в толкова критичен момент. Ще запази спокойствие. Ще каже: „Знаеш ли какво? Прав си. Заслужавам да остана тук до края на проклетия си живот. И бездруго животът ми е скапан“. Така ще се опита да предизвика съчувствието ми. „Не се тревожи, Джим − ще каже. − Остави ме тук. Не се притеснявай. Да ти кажа, дори не ми пука. Надявам се, че не съм те разсънил и ще успееш да заспиш бързо. До скоро.“ Но в действителност Дани ще е бесен, тъй като не съм дошъл да го измъкна веднага. Няма да го покаже обаче, защото знае, че само аз бих му помогнал. Знае, че ще се обадя в ареста и ще кажа, че ще платя гаранцията му, и те ще го пуснат. Но ще го направя чак на сутринта, след като действието на наркотиците е преминало.

Не личеше по нищо Уилямс да се срамува от торнадото с лика на младеж, което беше преминало преди малко през дома му.

− Дани има две напълно различни страни от характера и превключва от едната на другата все едно обръща страниците на книга.

Говореше за момчето със спокойно безразличие, със същия тон, който по-рано използва, докато ми обясняваше за кристалния полилей в трапезарията, за портрета на Джеремая Теус в салона и за сина на съдията и държанката на гангстера. Но не повдигна най-интересния въпрос: присъствието на Дани в Мърсър Хаус и факта, че разполага с ключ от къщата. Контрастът беше стъписващ. Може би по лицето ми се е изписало озадачено изражение, защото Уилямс предложи половинчато обяснение.

− Страдам от хипогликемия − каза той. − Напоследък получавам припадъци. Понякога Дани остава тук да ме гледа, когато не се чувствам добре.

Дали заради виното, или заради усещането за прямота, което Уилямс ми вдъхна с историите си, се почувствах свободен да отбележа, че вероятно е за предпочитане да припадне, докато е сам, отколкото да дава на подобен човек пълен достъп до къщата.

Уилямс се разсмя.

− Всъщност Дани се подобрява малко.

− Подобрява се? Нима е бил по-зле?

− Преди две седмици се разигра подобна сцена, която обаче приключи малко по-драматично. Дани беше разстроен, защото най-добрият му приятел казал нещо пренебрежително за колата му, а приятелката му отказала да се омъжи за него. Прибра се и се заоплаква гневно, и докато се усетя, отиде до една от масичките, запрати бронзова лампа в стената и разби кристална кана на пода с такава сила, че остави отпечатък върху боровите дъски. Но не беше приключил. Взе един от германските ми пистолети „Люгер“ и изстреля куршум в пода на горния етаж. След това изтича навън и стреля към площад „Монтерей“ в опит да счупи крушката на една от уличните лампи. Аз, разбира се, позвъних в полицията, но щом чу сирените, Дани хвърли пистолета в храстите, втурна се вътре, качи се тичешком на втория етаж и скочи в леглото, както беше облечен. Полицаите пристигнаха след не повече от минута, но когато се качиха горе, Дани се преструваше на дълбоко заспал. Когато го „събудиха“, той се направи на объркан и отрече да е чупил каквото и да било или да е стрелял. Но полицаите забелязаха капчици кръв по ръцете му, причинени от разхвърчалите се парченца стъкло, когато разби каната. И го откараха в ареста. Реших, че колкото по-дълго го оставя там, толкова повече ще се разяри, затова на следващата сутрин оттеглих обвиненията и го прибрах.

Не зададох очевидния въпрос: защо изобщо го търпите? Вместо това попитах нещо, което в момента изглеждаше далеч по-важно:

− Казахте, че Дани е стрелял с „един“ от люгерите. Колко такива имате?

− Няколко − отвърна Уилямс. − Нужни са ми за самозащита. Живея сам тук и са ме обирали няколко пъти. Втория обир извърши мъж, въоръжен с автомат, докато аз спях на втория етаж. Тогава инсталирах алармена система. Върши отлична работа, когато съм навън или на горния етаж, но не мога да я държа включена, докато съм тук долу, защото ще изпрати сигнал в полицията. Затова поставих пистолети на стратегически места. Има един люгер в библиотеката, друг в чекмедже на бюрото в кабинета ми, трети в ирландския скрин за спално бельо в коридора, както и един „Смит и Уесън“ в хола. Горе има три-четири пушки. Пистолетите са заредени.

− Тоест имате четири заредени пистолета − обобщих аз.

− Знам, че е рисковано. Но открай време си падам хазартен тип. Налага се, ако си търговец на антики, реставратор на къщи и теглиш заеми за тази цел, както правя аз. Но когато рискувам, знам как да наклоня везните в своя полза. Елате, ще ви покажа.

Уилямс ме заведе до малка масичка. Махна дъската за табла и на нейно място сложи друга, облицована със зелено сукно.

− Вярвам в силата на съзнанието − заяви той. − Смятам, че човек може да влияе върху събитията чрез съсредоточена концентрация. Измислих игра, наречена психозарове. Правилата са простички. Вземате четири зара и си намисляте четири числа от едно до шест − например четири, три и две шестици. Тогава хвърляте зар и ако се падне някое от числата, продължавате да хвърляте останалите зарове, докато всички зарове на дъската показват числата, които сте си намислили. Изгаряте, ако хвърлите заровете три пъти поред, без да излезе нито едно от числата. Целта е всички четири числа да излязат с възможно най-малко хвърляния.

Уилямс беше убеден, че може да наклони везните в своя полза единствено чрез концентрация.

− Заровете имат шест страни − продължи той. − Следователно шансовете да се падне вашето число са едно към шест. Ако получите по-добър резултат, значи сте победили закона за вероятностите. Концентрацията определено помага. Това е доказано. През 30-те години в университета „Дюк“ провели изследване с машина за хвърляне на зарове. Първо я пускали да хвърля заровете, когато в сградата нямало никого, и числата, които се падали, били в пълно съответствие със закона за вероятностите. След това поставили в съседно помещение човек и го накарали да мисли съсредоточено за определени числа, за да видят дали ще измени резултата. Така и станало. После го сложили в стаята при машината и отново го накарали да се концентрира върху дадени числа, а машината отново изкарала по-голям процент от тези числа, този път още по-висок. Когато мъжът започнал да хвърля заровете с помощта на чаша, процентът се покачил още. А накрая, когато хвърлял заровете с голи ръце, се получил най-високият резултат до момента.

Поиграхме известно време, но, честно казано, не разбрах дали психозаровете действат наистина. Уилямс не изпитваше никакво съмнение относно теорията си. Виждаше доказателства на всяка крачка. Когато ми трябваше петица, но хвърлих двойка, той заяви:

− Аха! Знаете кое число е от другата страна на двойката, нали? Пет!

Нямах намерение да го оставя да се измъкне.

− Ако играехме с парични залози, щях да изгубя.

− Да, но вижте колко по-добър резултат постигнахте. Чрез концентрация можете да повлияете върху всеки аспект от ежедневието. В живота си не съм боледувал и ден, ако не се брои, че от време на време настивам. Нямам време да се разправям с болести. Боледуването е лукс. Концентрирам се върху доброто си здравословно състояние. Преди малко Дани не се разяри повече, защото аз го накарах да се успокои. Съсредоточил се бях върху тази мисъл.

Изкушавах се да оспоря и това му твърдение. Но времето напредваше и станах да си ходя.

− А не е ли възможно другите да насочат умствената си енергия срещу вас?

− Опитват се непрекъснато − отвърна Уилямс с дяволита усмивка. − Чувам, че много хора всяка вечер се молят пламенно да ги поканя на коледния прием.

− Напълно разбираемо. Доколкото знам, това е най-престижното светско събитие в Савана.

− Ще ви поканя на следващия прием и тогава ще прецените сам. − Уилямс ме прикова с непроницаем поглед. − Знаете ли, че организирам две коледни празненства, а не само едно? И двете са официални. Първото е известното, онова, за което пишат във вестниците и привлича висшето общество на Савана. Второто се провежда на следващата вечер. Него вестниците никога не биха отразили. Само за... господа е. Вие на кое от двете бихте искали да дойдете?

− На онова, на което има по-малка опасност от престрелки.