Към Bard.bg
Черното изкуство да убиваш (Матю Хол)

Черното изкуство да убиваш

Матю Хол
Откъс

1.

– Никой не мисли за смъртта. Всеки, който го прави, отпада при подбора. Това е работа. Която свършва с трупове наоколо. Но ако си замесен от тесто за Специалните части, не виждаш труп, а само липса на заплаха. Мисията е изпълнена. Някой трябва да го направи. Продължаваш нататък.

Този разговор – единственият, който майор Лео Блек беше провеждал с психиатър и изобщо с някого за отношението си към морала и убиването – се беше състоял преди пет години. Беше се съгласил на него с нежелание и по настояване на дребния си командир полковник Фреди Тауърс, след като Блек заяви, че след двайсет и две години активна служба напуска полка.

– Това пък откъде ти хрумна, по дяволите? – извика му Тауърс през бюрото с неподражаемия си глас, който от премерен баритон можеше да се извиси до пронизително сопрано в мига, в който се натъкне на някаква непоследователност.

– Не мога да ти кажа, Фреди. Просто времето ми се вижда подходящо.

Ченето на Тауърс увисна и той го погледна с физиономия, съчетаваща пълно неразбиране и чувство, че е предаден по най-долен начин.

– Трябва да си прегледаш проклетата глава.

Психиатърът беше от най-добрите в областта си – известен професор, който упражняваше частната си практика в лъскав модерен кабинет на улица „Харли“. Бил публикувал статия, в която твърдял, че психиката и дори генетиката и химията на мозъка на служещите в Специалните части се различават от тези на обикновените хора. Въпреки това Блек намери въпросите му за трогателно наивни.

– Когато казвате „трупове“, правите ли разлика между тези на вражески бойци и, да кажем, на жени и деца?

– Заплахата си е заплаха. За жалост косвените жертви са неизбежни. Това не означава безчувственост, но по време на операция правилата са различни. Съществува единствено целта и изискването да не бъдеш заловен или убит. За емоции има толкова място, колкото и в операционната.

– Случвало ли се е да преживявате отново някои моменти? Пристъпи на безпокойство? Безсъние?

– Не – правдиво отвърна Блек. Винаги спеше добре.

– Имало ли е период на депресия, потиснатост или липса на физическа енергия, преди да решите да напуснете?

Блек се замисли. Имаше промяна, но не от затормозяващия вид, който се подразбираше във въпроса. Професорът несъмнено очакваше намек, че Блек носи невидим товар, който е ставал все по-тежък и накрая го е пречупил. Истината обаче беше съвсем различна.

– По-скоро усещане, че вече не е останало нищо за мен, че имам нужда от нови цели.

– Доколкото разбирам, възнамерявате да се върнете в университета. И да напишете дисертация по военна история?

– Точно така.

– Защо?

– Винаги съм се интересувал от естеството и целта на войната.

Инквизиторът му като че ли се усъмни и поглади безупречно поддържаната си брада.

– Разкажете ми за чувството, че „не е останало нищо“ за вас.

Блек усети, че професорът кръжи около същата погрешна представа, която формираше всичките му въпроси – че дори при човек с боен опит като неговия има нещо, което гризе душата му по начина, по който киселината прояжда зъбния емайл, докато не достигне до оголения нерв. Как да му обясни, че няма по-голям покой от онзи, който е изпитвал в разгара на битката? Че животът, сведен до простото „убий или бъди убит“, се доближава най-много до представата му за религиозно преживяване? Че в момента на най-голяма опасност всички противоречия в психиката ти се хармонизират в един-единствен ясен тон? Че битката е нещо прекрасно, но въпреки това може в крайна сметка да изгуби блясъка си?

– Преди няколко месеца участвах в преследване на цел в Източен Пакистан. За съжаление информаторите ни се оказаха ненадеждни. Попаднахме в засада. Бях откъснат от отряда и бях задържан за няколко дни от служители на пакистанските служби за сигурност. Изтезаваха ме, биха ме, лишаваха ме от сън. Дори ми отрязаха един пръст. – Той вдигна лявата си ръка. Безименният му пръст беше срязан под първата става. – Но през цялото време основната мисъл в главата ми беше, че в сравнение с мен те са аматьори. Ако аз задържа някого, заплахата да отрежа пръста му сигурно ще е достатъчна да му развърже езика. Добре отправената заплаха, че ще направя същото или нещо по-лошо на жена му, със сигурност ще свърши работа. Но за да накарат мен, професионалиста, да проговоря, трябва да започнат да кълцат доста по-чувствителни части от анатомията ми. При това много целенасочено.

– Мога ли да попитам как приключи това?

– Не искам да ви развалям обяда.

– И все пак. Може да има отношение към срещата ни.

– Добре тогава. Престорих се, че се пречупвам. Двамата ми мъчители ми свалиха белезниците, за да напиша изявление. Избодох им очите с химикалката, след което им изтръгнах трахеите, преди да им счупя вратовете. Единият имаше пистолет. Конфискувах му го и последва доста оживен период на пълно объркване, по време на който успях да се измъкна от мястото, което се оказа сравнително добре укрепен комплекс в покрайнините на Кета.

– Колко души убихте, Лео?

Блек се замисли за момент.

– Трийсетина. Доколкото си спомням.

– И сте успели да го направите сам?

– В един момент получих помощ от колегите си. За щастие, те ме търсеха и бяха наблизо.

Професорът кимна. На лицето му заигра едва доловима нервна усмивка.

– Простете, но това ми звучи малко фантастично.

– Двамата с вас можем ли да управляваме пътнически самолет? Или да свирим на цигулка? И двете неща са непостижими за един аматьор. – Професорът млъкна и се раздвижи в стола си. – Изглеждате неспокоен. Да не се тревожите, че ще откача, ще скоча и ще ви видя сметката? – Преди да получи отговор, Лео добави: – Мозъчният хирург дупчи ли черепите на хората, с които пътува във влака?

– Не, но...

– Няма „но“. Прощавайте, но всичко се свежда до едно – това е работа като всяка друга. Изисква умение и практика, но е само работа, а не болест. – Блек погледна през прозореца и внезапно изпита силно желание да е навън в ясния есенен следобед. – Аз съм на четирийсет и пет. Изчерпах всички възможности, които армията може да ми предложи. Нима е нелогично да си помисля, че в живота ми може да има нещо повече от това да избягвам куршуми и да убивам хора?

– Не... не е.

– Благодаря.

И с това срещата им приключи.

По-късно същия следобед Лео Блек прати оставката си на електронната поща на Фреди Тауърс и написа кратко съобщение до сержант Райън Фин, с когото от петнайсет години беше по-близък от брат. Двамата се бяха разминавали на косъм със смъртта по време на операции на четири континента и си бяха спасявали живота един на друг толкова пъти, че не можеха да ги запомнят. На Фин му трябваха три дни да отговори и го направи с обичайната си безцеремонност: „Успех, копеле такова. Ще се виждаме“.

Мина време, а така и не се уговориха да се видят. Натовареното ежедневие и споделеното отвращение към сантиментални събирания си казаха думата. Блек вече беше навършил петдесет и имаше малко съжаления. Най-много го тормозеше, че пренебрегва най-добрия си приятел и другар. И към растящото му чувство за вина се добавяше подсъзнателното усещане, че един ден ще бъдат принудени да са отново заедно.

Изобщо не му беше минавало през ума, че това ще се случи по възможно най-лошия начин.

2.

Пистата на летище „Льо Бурже“ блещукаше като разтопено стъкло в жегата на юнския следобед. От безоблачното небе се спусна един „Гълфстрийм“ G450, кацна меко като целувка и спря до два автомобила с включени двигатели и климатици. Първият беше черен мерцедес седан с дипломатически номера. Вторият бе малко бяло рено, от което слезе млад офицер от Гранична полиция.

Вратата в задната част на самолета се отвори и четирите стъпала по вътрешната ѝ страна се спуснаха. От машината слязоха трима души. Начело вървеше тъмнокоса жена, наближаваща четирийсетте, около която витаеше атмосфера на самоувереност, каквато може да има само американка. Следваха я двама високи атлетични мъже, чиято националност не можеше да се определи на око. И тримата бяха с костюми и носеха еднакви тъмносини сакове с правителствени емблеми и думите Sac Diplomatique. Граничният полицай хвърли поглед на паспортите им, даде им пропуски, с които да излязат от летището, и бързо си тръгна.

Шофьорът на мерцедеса пое саковете им – бяха тежки и обемисти като алпинистко оборудване – и ги прибра в багажника. Когато се върна на мястото си зад волана, завари жената седнала на предната седалка. Нямаше съмнение кой е старшият на групата.

– Рю Кристоф Коломб?

– Oui, merci – хладно, но с безупречен акцент отвърна тя.

Това бяха единствените думи, които произнесе през четирийсетте минути път до целта им – жилищна сграда недалеч от булевард „Джордж V“ в центъра на Париж. Двамата мъже също мълчаха през цялото време. Когато от време на време ги поглеждаше в огледалото, шофьорът забелязваше, че оглеждат трафика със съсредоточеност, която трудно можеше да се нарече човешка. Поведението им изобщо не приличаше на това на дипломатите, които беше свикнал да вози, и караше стомаха му да се свива неприятно.

Веднага след като ги остави, изпита нужда да се обади на една автомивка в Сен Дени, където плати двайсет и пет евро за пълно Valet Magnifique. Но дори след като екипът голи до кръста сомалийци си свърши работата, миризмата на тримата си остана като воня на умрял под дюшемето плъх.

 

3.

В моменти като този Райън Фин изпитваше носталгия по газенето в някое блато в джунглата с пръст върху спусъка на карабината или по скачането от „Херкулес“ от височина шест хиляди метра. Да стои като манекен на витрина в ъгъла на бална зала на парижки хотел и да гледа как другите хора пият и разговарят беше неговата идея за чистилище. Младата жена, която беше нает да охранява, само влошаваше нещата, като не му обръщаше абсолютно никакво внимание. През трите дни на годишната конференция на Международната асоциация по нанотехнологии д-р Сара Белман се беше държала като разглезено дете и не скриваше отвращението си от факта, че той е неотлъчно до нея. Неотдавнашното изчезване на неин колега от Департамента по биомеханично инженерство на Оксфордския университет сякаш изобщо не я безпокоеше. Д-р Белман живееше в някакъв неин си свят.

Цивилният служител, който беше ангажирал Фин през агенцията, бе предпочел да не обяснява защо точно някой би поискал да навреди на двайсет и девет годишно научно чудо. Но след като беше седял на дългите досадни лекции в Академията на науките, Фин бе започнал да се досеща. Д-р Белман и колегите ѝ създаваха малки – много малки – неща, използвани предимно за медицински цели. По-рано този следобед тя беше направила презентация с основните моменти на работата им. Макар че по-голямата част от техническия жаргон си остана неразбираема, Фин схвана основното – тя беше създала микроскопични контейнери от сплетени нишки ДНК с капаци, които можеха да се отварят и затварят под въздействието на ултравиолетова светлина. Тези малки кутийки, хиляди от които можеха да се поберат на върха на игла, бяха в състояние да доставят лекарства до всяка клетка в тялото. Д-р Белман беше успяла да излекува мозъчни тумори на плъхове без операция и се канеше да започне работа и върху хора. Дори за лаик като Фин беше ясно, че подобно постижение може да донесе на човек направо безобразни суми.

От мястото си при входа Фин гледаше как подопечната му стои в средата на залата, ръкува се и получава комплименти като някаква принцеса на прием. С черната си коса, обрамчваща красивото ѝ лице, и алената коктейлна рокля, обгръщаща стройната ѝ момичешка фигура, тя изглеждаше по-скоро на деветнайсет, отколкото на двайсет и девет. Сред онези, които се надпреварваха да се доберат до нея за няколко мига, Фин разпозна неколцина корпоративни типове, чиито елегантни костюми и трезва будност ги открояваха сред по-непринудените учени. Движеха се като ястреби през ято неподозиращи гълъби и тикаха визитките си в ръцете на всеки, който би могъл да докара някой долар на компаниите им.

Началникът на охраната Себастиан Пиро се отдели от групата организатори на конференцията, с които бъбреше, и дойде при Фин. Насмешливо съчувствена усмивка докосна белега, минаващ диагонално от лявото му ухо почти до върха на брадичката.

– Виждам, че тази работа ви отегчава, господин Фин.

– Имал съм и по-лоши.

Пиро погледна към Белман със смесица от възхищение и похот, от която косъмчетата по тила на Фин настръхнаха.

– С някои от момчетата ще се съберем да пийнем по-късно. Ще дойдете ли? – предложи Пиро.

– Благодаря, но съм на постоянна служба. Нямам почивни часове.

– Жалко. Е, тогава при следващото ви идване в Париж. Може да си разкажем стари военни истории.

Фин успя да запази безизразна физиономия и да скрие изненадата си. Не помнеше да е казвал на Пиро, че е бил войник.

– Срещали сме се, сигурен съм – каза Пиро. – От самото начало ме гризеше. Сега си спомням. Ноември две и пета. В Джелалабад.

Джелалабад. Фин трудно би могъл да забрави това име. Рядка съвместна мисия на американските, британските и френските специални части за неутрализиране на база на талибаните в планините североизточно от града. Същинска касапница. Ръкопашен бой с обучени в Саудитска Арабия наемници, въоръжени с британски оръжия. Една от онези операции, които те оставят объркан и чудещ се кой с кого се бие и за какво.

Фин нито потвърди, нито отрече, че е бил в Афганистан. Подобно на всички добри бивши членове на Полка, той внимаваше да пази подробностите от службата си в тайна дори от жена си. Въпреки това остави погледа си да се задържи върху Пиро, докато се мъчеше да си припомни характерното му лице с изпъкнали скули и странно празните тъмносиви очи. В главата му се появи смътен спомен – група френски парашутисти от 13-и драгунски полк, скупчени в ъгъла на палатката за брифинг, мълчаливи и напрегнати в сравнение с буйните американци от Делта форс.

– Спомените не са от добрите, предполагам – рече Пиро. – Но поне и двамата сме оцелели. – Той протегна ръка. – Е, au revoir, господин Фин. Следващия път.

Фин стисна ръката му. Ръкуваха се като бойни другари.

Пиро се обърна и излезе. Фин го проследи с поглед, докато в главата му изплуваше друг полузабравен спомен – френски драгун, забиващ щика си между лопатките на коленичил пленник с вързани очи.

Примигна, за да пропъди образа, и насочи вниманието си обратно към д-р Белман. Тя се беше отделила от почитателите си и бе отишла в отсрещния ъгъл на залата, където разговаряше с усмихната млада жена с кестенява коса, която се спускаше като водопад по гърба ѝ. Двете си взеха чаши шампанско от един сервитьор, който маневрираше майсторски през залата със сребърен поднос, кацнал на деликатните му пръсти. Събеседницата на д-р Белман ѝ каза нещо, от което и двете избухнаха в смях. Фин си погледна часовника. Беше само девет вечерта. Опасяваше се, че се очертава дълга нощ.

През следващия час д-р Белман и новата ѝ приятелка останаха заедно. Колкото повече пиеха, толкова повече се смееха и флиртуваха. Фин се чувстваше като воайор. С нетърпение очакваше края на вечерта. Най-сетне тълпата започна да оредява и сервитьорите се оттеглиха един по един. Последните останали излязоха от балната зала и тръгнаха по блестящия мраморен под на хотела към бара.

Най-накрая подопечната му и новата ѝ приятелка допиха чашите си и отидоха до тоалетната. Фин използва момента да направи същото. В тихото великолепие на мъжката тоалетна наплиска лицето си с хладка вода и се избърса с мека кърпа. Беше уморен. Краката и гърбът го боляха. Под очите му имаше торбички. Само още няколко часа и щеше да е на борда на Юростар, на път към Катлин и децата. Взря се за момент в мъжа на средна възраст, който го гледаше от огледалото, и се запита дали гладът му най-сетне си е отишъл. Може би беше дошло времето да помисли за един по-спокоен живот в родния си град?

Погълнат от тази не неприятна мисъл, той се върна в лобито и зачака Белман. Мина минута. После още една. Фин отиде до входа на бара и надникна вътре. Бяха останали само неколцина клиенти, но д-р Белман не беше сред тях. Тъй като нямаше желание да нахълтва в дамската тоалетна, той извади телефона си и отвори следящото приложение, което се свърза с предавателя, маскиран като брошка. Беше настоял да я носи непрекъснато.

На приложението му трябваха няколко вбесяващи секунди, докато се отвори и синхронизира. Фин изруга под нос, докато чакаше колелото на екрана да престане да се върти. Накрая се появи разстояние и стрелка, указваща посоката. Според приложението тя се намираше на четири и половина метра на десет часа от него. Фин погледна към мястото в центъра на лобито. То беше заето от кръгла мраморна маса с пищна цветна украса. Сърцето на Фин заблъска в гърдите му, докато крачеше бързо към нея. Моментално видя брошката под листата. Взе я и незабавно отиде на рецепцията.

– Извинете. Да сте виждали жена с червена рокля да минава оттук през последните няколко минути?

Рецепционистката, която приличаше на модел на Диор, го погледна озадачено.

– Monsieur?

– Доктор Сара Белман. Черна коса. Червена рокля. – Той показа значката си на охранител. – Аз отговарям за нея.

Рецепционистката погледна значката и сви рамене.

– Не съм сигурна. Говорех по телефона.

– Преди малко беше в лобито. – Рецепционистката му отвърна с неразбираща физиономия. – Забравете, трябва да видя записите.

– Записи...?

– От охранителните камери.

– Ще се обадя на нощния управител. – Тя вдигна телефона и без да бърза, набра някакъв вътрешен номер.

Търпението на Фин се изчерпи. Той прескочи рецепцията, като игнорира изненадания вик на младата жена, и рязко отвори вратата зад нея. Продължи по коридора, като опита три врати, зад които имаше празни офиси. На четвъртата имаше табела Sйcuritй.

Нахълта вътре и стресна един задрямал охранител – едър мускулест мъж с врат, дебел колкото главата му, който шумно запротестира, докато Фин му показваше значката си и сядаше на конзолата под мониторите.

Впери поглед в клавиатурата, без да може да се ориентира.

– Как се работи с това?

Охранителят се надигна и изръмжа нещо на френски. Фин не му обърна внимание и се загледа в мониторите с надежда да зърне Белман. Една тежка ръка стисна рамото му.

– Можеш или да ми помогнеш, или да се разкараш – каза Фин, поглеждайки през рамо.

Другата ръка на охранителя посегна към телескопичната палка на колана му.

Фин реагира инстинктивно, като го фрасна в носа, при което беше възнаграден в рев от болка.

– Какво става тук? – В стаята влезе слаб мъж с добре поддържан мустак, следван от рецепционистката, и погледна с ужас охранителя, който беше притиснал носа си с тлъстите си къси пръсти. По килима капеше кръв.

– Покажете ми как се работи с това – настоя Фин, след като се досети, че мъжът е нощният управител. – Трябва да върна записа. Клиентът ми изчезна от лобито. Доктор Белман. От делегатите на конференцията.

Гневната физиономия на управителя се смени с тревожна. Той бързо нареди на рецепционистката да изведе охранителя и да се погрижи за него, след което застана до Фин и нервно затрака на клавиатурата. На табелката на ревера му пишеше „Кристиан Дешан“.

– Лобито. Превъртете последните десет минути – нареди Фин. – Търся млада жена с червена рокля.

Дешан се подчини. Мониторът, показващ картина от лобито, започна да превърта назад с четирикратно по-висока скорост от нормалното.

– По-бързо – настоя Фин.

– Разбира се. – Дешан избърса изпотеното си лице с опакото на дланта си. Картината се ускори още повече.

– Ето. Стоп. Дайте напред.

Фин впери поглед в екрана. Д-р Белман и новата ѝ приятелка влязоха в дамската тоалетна, следвани плътно от Фин, който влезе през съседната врата. Двете излязоха секунди по-късно, като се кискаха като ученички, и тръгнаха към асансьорите. Докато минаваше покрай масата, Белман небрежно протегна ръка, сякаш да остави нещо малко под надвисналите листа на папратите – несъмнено брошката. Докато влизаха в асансьора, двете се целунаха, разсмяха се и се целунаха отново.

Управителят погледна Фин.

– Може би не е толкова сериозно?

Фин изсумтя.

– Разберете къде са отишли.

Камерите ги засякоха отново, докато излизаха от кабината на третия етаж и вървяха по коридора, хванати за ръце. Влязоха в стая в другия край – номер 348. Фин грабна телефона на бюрото и набра вътрешния номер. След четвъртото позвъняване се включи гласова поща. Опита отново, но със същия резултат.

– Телефонът може да се заглуши, за да не безпокои гостите – обясни Дешан.

– Дайте ми данните на другата жена.

Дешан се поколеба.

– Кажете ми коя е тя, по дяволите.

Дешан трепна.

– Добре. Но трябва да идем на рецепцията. – И излезе забързано от стаята.

Фин го последва до рецепцията, където системата за резервации показа, че компаньонката на д-р Белман се е регистрирала под името г-ца Карла Форензи. Американка, на трийсет години и записана като делегат на конференцията от Департамента за изследване на мозъка и когнитивни науки към Масачузетския технологичен институт. Домашният ѝ адрес беше апартамент в Кеймбридж, Масачузетс. Фин снима екрана с телефона си и благодари на управителя, като му се извини за причинените неприятности.

– Не съм аз пострадалият – отвърна Дешан.

– Черпете го едно питие от мен.

Фин излезе от рецепцията и се качи на третия етаж.

– Госпожице Белман? – Отговор не последва. Той почука отново на вратата на стая 348, този път по-силно. – Госпожице Белман, трябва да се уверя, че сте добре. Ако не отговорите, ще бъда принуден да вляза със сила.

Тишина. Фин долепи ухо до дъбовата врата. От другата страна не се чуваха никакви звуци. Абсолютно нищо.

Нямаше избор. Протоколите бяха стриктни и негов дълг беше да гарантира безопасността ѝ през цялото време, отбелязано в договора. Ако нарушеше правилата, рискуваше да изгуби заплащането си. Едно слизане до рецепцията за резервна карта щеше да му коства жизненоважни минути, а за това не можеше да става и дума. Той отстъпи крачка назад, извади беретата от скрития кобур под лявото си рамо, свали предпазителя и прицели дясната си пета в ръба на вратата, няколко сантиметра под ключалката. През осемте тура в Ирак това движение се беше превърнало в негова втора природа. Рамката се пръсна по дължина и вратата рязко се отвори. Хванал пистолета с две ръце, Фин пристъпи в стаята.

Лампите светеха, леглото беше оправено, големият прозорец беше широко отворен и спускащите се до пода завеси се полюшваха на топлия ветрец. Фин хвърли бърз поглед през отворената врата на банята. Беше празна. Огледа стаята – нямаше никакъв багаж или лични вещи. На килима до леглото имаше червена обувка с висок ток – на Белман.

Като си даваше само смътно сметка за тревожните гласове на другите гости, които излизаха в коридора зад него, Фин отиде при прозореца, дръпна завесата и видя две клатещи се въжета, закрепени някъде на горните етажи. Погледна през перваза и видя, че въжетата се спускат към малка пешеходна алея, която водеше покрай сградата към по-широка сервизна улица зад хотела. Чу звуци на борба и приглушени женски викове, идващи откъм ъгъла.