Към Bard.bg
Тайната на тамплиерите (Пол Кристофър)

Тайната на тамплиерите

Пол Кристофър
Откъс

Първа Част

Портрети на смъртта

 

1.

Имало едно време в една далечна земя мъж, който преподавал история във Военната академия в Уест Пойнт; обичал работата си, но още повече обичал съпругата си Ейми. Любимият му чичо го научил на почти всичко, което си заслужава, а братовчедката Пеги – забавна, вечно готова да се смее, била вероятно най-добрата му приятелка.

Ала всичко това бе съществувало някога и този приказен живот беше свършил. Ейми умря мъчително, разяждана от рак, а чичо му бе мъртъв, както и любимата му работа в Уест Пойнт. А сега вече и Пеги я нямаше. Него пък го издирваха за убийство в страната, за която се беше борил толкова много пъти. Легионите му врагове се опитваха да го открият заради нещата, които знаеше, и заради властта, с която разполагаше. Той никога не се бе стремил към тази власт, никога не бе я искал; нещо повече: отчаяно желаеше никога да не бе подозирал за нейното съществуване.

Стоеше на високите скали на брега край Дорсет и усещаше как го шиба студеният дъжд от Ламанша, как го облива и охлажда до мозъка на костите. В ясен ден от калната пътека се виждаше брегът на Франция, но от седмици времето бе лошо.

Подполковник Джон Холидей-Док, рейнджър (в оставка) от Щатската армия, се обърна и пое по пътеката към старата къщурка със сламен покрив, която наеха заедно с Еди Кабрера за през зимата, като платиха в аванс за шест месеца – в брой. Сега с Еди живееха напълно изолирано – без кредитни карти, без мобилни телефони и без каквито и да било безжични устройства. Единствената връзка с външния свят осъществяваха с голямо сателитно радио „Грундиг 900“, настроено да лови къси и дълги вълни и полицейските честоти.

Холидей мина през ниската порта и нагази в обраслата градина пред малката къща. Собственичката – възрастна жена – беше склонна да разчисти мъртвите растения и изсъхналата трева, но Холидей отказа предложението. Високата трева и избуялата ниска растителност придаваха запустял вид на мястото, точно както желаеше. Къщурката беше разположена на нисък хълм и на миля наоколо нямаше съседи. Най-близкото село, Пелхам Бъкторп, отстоеше на три мили навътре от брега и до него се стигаше или пеша, или след двайсет минути с колело – на практика единственото им превозно средство. Най-близкият полицейски участък се намираше в Суонидж, на двайсет мили по брега. Изолацията бе нещо, на което той и Еди много държаха напоследък.

Холидей изтрополи с ботуши по каменното стъпало и почука три пъти по износената дървена врата, за да обяви пристигането си. Натисна дръжката и влезе в къщурката.

Еди седеше на един от обемистите стари фотьойли във всекидневната с пушка голям калибър „Пардей Нитро Експрес“ на коленете. Радиото върху викторианската масичка до него бъбреше тихо.

– Нещо? – попита Холидей.

– Всичко е тихо, mi amigo – отвърна кубинският му приятел.

От кухнята се носеше аромат на яхния. Слава богу, че кубинецът обичаше да готви и много го биваше. Кулинарните умения на Холидей се свеждаха до загорели пържени яйца, прегорели бургери и почти негодни за ядене макарони със сирене, при това – полуфабрикат.

Холидей изчака да седнат да вечерят, преди да сподели:

– Днес, докато се разхождах, се замислих.

– Само на поетите и на моряшките съпруги е позволено да мислят, докато се разхождат край морето – усмихна се Еди и обра със залък хляб остатъка от соса на яхнията.

– Вероятно си прав, но въпреки това се замислих.

– За какво, compadre? – попита високият тъмнокож кубинец, докато интелигентните му очи изучаваха изражението на Холидей.

– Замислих се дали не е време да се разделим – отвърна Холидей.

Еди се облегна на стола.

– И защо?

– Защото преследват мен, а не теб. Мен искат да убият. Аз държа тетрадката и всички тайни. Нямам право да те въвличам в това.

– Никой не въвлича Еди Владимир Кабрера Алфонсо в нищо, което той не желае. Всичко сторено от мен съм направил по собствена воля.

– Това – добре, но не е редно да споделяш натрапената ти тегоба.

– Никой не избира тегобите си, Док. Съдбата ни ги поднася и ние или ги избягваме, или не.

– Някой ден ще ме намерят и евентуално ще ме убият. Няма причина и ти да умираш.

– Приятели сме, Док, а приятелите не се изоставят един друг само защото животът става труден.

– Въпреки това според мен е по-добре да се разделим.

– А аз какво ще правя? Напоследък не се търсят много лоцмани.

– Правиш нещата трудни за мен – отбеляза Холидей.

– И възнамерявам да продължавам така, amigo, затова млъкни и по-добре ми помогни с чиниите.

Някой почука на вратата.

Еди и Холидей скочиха на крака. Кубинецът грабна пушката, облегната на масата до него, и двамата се придвижиха тихо към вратата, застанали извън обсега на евентуална стрелба. Холидей стигна пръв и залепи гръб към стената. Еди се сниши зад фотьойла и насочи цевта към вратата, на нивото на резето. Всеки нежелан посетител щеше да стане на решето.

– Кой е? – провикна се Холидей.

– Кари Пилкингтън, подполковник Холидей. Работихме известно време заедно в Куба. Отряд за изпълнение на убийства на МИ-5 е на петнайсет минути път оттук. Не разполагаме с много време.

Еди наклони надолу цевта на пушката. Холидей дръпна резето и отвори вратата. Отвън стоеше хубава жена с тъмна коса, събрана на конска опашка, и облечена в екип за катерене, с дълго найлоново въже през едното рамо и сак на другото. По черния ѝ елек висяха халки, скални клинове и карабинери. Беше въоръжена с 9-милиметров „Глок 19“, пъхнат в кобур.

– Пуснете ме вътре – настоя тя. – Подгизнала съм.

Холидей се отмести и тя влезе. Той затвори вратата, а младата жена остави сака на пода.

– Откъде знаеш, че отряд за убийства на МИ-5 идва насам?

– Все още имам връзки – отвърна младата жена.

– Блак, англичанинът – сети се Холидей.

– Точно така – кимна Кари. – Но ще се отдадем на спомени после. Разполагаме с десетина минути, преди да започнат да мятат гранати през прозорците.

– Къде отиваме?

– Към скалите. Сложете нещо водоустойчиво и ме последвайте. Полковник, вземете сака. Оставете всичко друго.

Трийсетина метра по пътеката ги отведоха до ръба на скалата. Зад тях лампите в къщурката продължаваха да светят. Тласкан от вятъра, дъждът ги обливаше и Холидей почти не чуваше как вълните се разбиват в каменния бряг на двайсетина метра под тях. В скалата вече бяха забити два яки клина с провесени от тях въжета. Кари Пилкингтън отвори сака и извади два гръдни колана.

– Някой от вас занимавал ли се е със скално катерене?

– Не – отвърна Холидей.

Еди само поклати глава.

– Дано да схващате бързо. Сложете коланите! – нареди тя строго, когато зад тях се чу изтрещяването на гранатомет.

Двамата мъже започнаха да се оправят с примките и да нахлузват коланите, а Кари провеси трето въже. Постави самозаключващи се карабинери на кръста им и прокара въже през тях.

– Спускайте се с лице към скалите. Първоначално се отпуснете, за да се почувствате удобно, а после с къси подскоци се насочете надолу, като се държите за въжетата. С десет-петнайсет скока трябва да стигнете долу.

Сега откъм къщурката се чуваше автоматична стрелба.

– Това е нашият сигнал, момчета. Време е да се омитаме. Не гледайте надолу.

Бутна леко Холидей по гърдите и той пропадна в шибаната от дъжда тъмнина отвъд издатината.

Момичето се оказа право. Краката му стъпиха на брега след по-малко от минута и половина на ужас, докато се питаше дали може да разчита на тънкото найлоново въже и желязната скоба на кръста. Преди да успее да свали колана, Еди и Кари вече бяха до него.

– Света Богородице! – възкликна Еди, задъхан тежко.

– Сега какво? – попита Холидей.

– Натам – посочи момичето надолу по плажа.

На каменистия бряг беше изтеглен четириместен „Зодиак“ с вдигнат мотор „Евинруд“ от петдесет конски сили. Хукнаха към лодката и Кари скочи вътре първа. Насочи се към носа. Еди и Холидей я избутаха във водата и се покатериха на кърмата. Кубинецът спусна мотора във водата и натисна електрическия стартер. Кари извади малък джипиес от джоба на елека си.

– Натам! – извика тя и посочи наляво. – Бързо! Ще бъдат тук до минута-две!

Еди дръпна лоста за газта и потеглиха в бурните води. След по-малко от трийсет секунди лумна осветителна ракета.

– Мамка му! – изруга Кари и вдигна поглед от джипиеса.

Загледа се в ярката светлина на ракетата, преди тя да започне да се спуска надолу. Докато ракетата се снишаваше с писклив звук, лодката бе осветена, все едно попаднала в лъча на прожектор. Най-после светлината изгасна и ги заобиколи тъмнина.

– Изключи двигателя! – нареди Кари. Еди не попита защо, а се хвърли да изпълнява заповедта. – Холидей, помогни на приятеля си! Трябва да се отървем от двигателя. Веднага!

Холидей знаеше защо и това накара косъмчетата на тила му да настръхнат. Еди вече беше разхлабил първата голяма клема и Холидей се захвана да му помага с втората. Докато напредваха в морето, се чу острото изсвистяване на преносима ракета „Стингър“ или на британския ѝ еквивалент. На триста метра от тях последва експлозия на ракета с инфрачервено устройство – търсеше източник на топлина и се бе насочила към най-близкия – осветителната ракета, а не двигателя, който вече лежеше на морското дъно.

– Много те бива! – похвали я Холидей.

– Не се увличай. Още не сме се измъкнали. Отстрани има прикрепени весла. Вземете ги и гребете като луди! Бързо ще се досетят как сме се покрили.

Еди и Холидей загребаха усилено с гръб към Кари и с лице към скалите, които сега се мержелееха като неясни сенки заради дъжда. Чу се нова детонация откъм скалите, но Кари изстреля сигнална ракета високо и настрани от тях. Инфрачервеният търсач се насочи към нея и последва втора силна експлозия с толкова силна взривна вълна, че ги заболяха тъпанчетата. Няколко секунди по-късно Холидей усети как надуваемата лодка се блъсна в нещо.

– Пристигнахме, хора – обяви Кари.

Холидей погледна надясно. Видя сиво-синия корпус на кораб, дълъг поне двайсетина метра.

– Какво, по дяволите, е това и откъде се взе?

– Подновен торпеден кораб от Втората световна война. Торпеден катер „Воспер“ – отговори Кари. Хвана се за въжето и се прехвърли на стълбичката отстрани. – Сдобих се с него, защото познавам хора, които пренасят контрабандно цигари и други неща през Ламанша. Хайде, качвайте се и да се омитаме оттук.

 

2.

В архипелага Нормандски острови, на двайсетина километра от брега на Нормандия, основните острови са пет. Те са британски протекторат, но не ги управлява Обединеното кралство, нито Европейският съюз. Въпреки това жителите притежават статут на граждани на Великобритания и се радват на всички привилегии от Европейския съюз.

Петте острова са Джърси, Гърнзи, Хърм, Олдърни и Сарк, като Сарк е малко по-различен от другите, защото го управлява наследен синьор на Сарк. Нормандските острови са интересно, но понякога объркващо място за живеене. Много са полезни за хора, които укриват пари или самите те се крият от различни държавни агенции, особено ако приемат своето уединение и независимост на сериозно.

Хърм е най-малкият остров. Северният му край гъмжи от канари и скали, докато южният предлага пясъчни плажове. На острова не се допускат автомобили и велосипеди; на местните жители е позволено да ползват само атевета и трактори. Основните приходи идват от туризъм, но се развива и малко земеделие, скотовъдство и риболов. Митничари има единствено на фериботния терминал, а местна полиция не съществува.

Кари Пилкингтън насочи воспера към малка пещера, а после ги поведе по плажа до рибарска хижа, построена на леко възвишение. Зората точно започваше да огрява морето зад тях, а мъглата бе толкова гъста, че едва ли някой забеляза пристигането им.

Хижата представляваше непретенциозна двуетажна постройка с обособени всекидневна, трапезария, кухня и баня на приземния етаж, а тясно стълбище водеше до две малки стаи горе. Покривът беше от каменни плочи, подът от широки дъски, а на тесните прозорчета висяха избелели жълти пердета. Витаеше атмосфера на отдавна необитавана къща.

Кари отиде до кухненския килер и извади прибори, самун квасен хляб, парче сирене, бурканче горчица, масло и остатъци от шунка.

– Започвайте. Няма да останем тук дълго – подкани тя.

Седна и започна да реже хляба.

– Къде точно ще ходим? – поинтересува се Холидей, започнал да си приготвя сандвич.

Умираше от глад, тъй като не бе ял от предишната вечер.

– Първо до Гърнзи с ферибота, а после със самолет до Франция.

– Без документи?

– Остави това на мен.

– При последната ми проверка ти беше анализатор на ЦРУ в Лангли. Защо, по дяволите, си на терен?

– Доколкото Управлението знае, съм загинала в Куба, ако помниш разигралата се там малка драма.

– Доста добре – увери я Холидей.

С Еди бяха тръгнали да издирват изчезналия брат на кубинеца и се озоваха насред нападение.

– Вербува ме друга група и от две години работя за тях.

– Каква група?

– Официалното название е Обединена международна агенция за надзор на разузнаването, или АНР, когато въобще я споменават. Вътрешните хора ѝ викаме Агенцията – обясни тя.

– Поредният акроним – въздъхна Холидей. – Тази Агенция какво трябва да прави?

– Точно каквото описва името ѝ. Големите разузнавателни агенции по света са се превърнали във вътрешни правителства: правят каквото искат и получават каквото пожелаят. Те са извън контрол. От нас се очаква да ги обуздаем или поне да набавим информация какво правят.

– И кой оглавява Агенцията, и защо се интересуват от мен?

– Това е обединен комитет от високопоставени правителствени и военни лица от Обединеното кралство, САЩ, Германия, Франция и Русия.

– Но не и Китай?

– Не може да им се вярва.

– Защо аз и защо сега?

– Наскоро Ватиканът се съюзи с П2, Пропаганда Дуе, най-старата фашистка паравоенна групировка, работила с папата след войната чак до края на 50-те години. Наемен убиец на П2 уби братовчедка ти и съпруга ѝ в Кумран. По заповед от Ватикана.

– Защо?

– Защото се страхуват от онова, което търсиш, и искат тетрадката, дадена ти от брат Родригес. Искат парите и властта, която осигурява.

– И защо да ти вярваме?

– Защото нямате друг избор.

Рене Дюбоа, помощник-директор по операциите към Генералната дирекция за външна сигурност (ГДВС), спеше спокойно в семейния апартамент в район Сен Манде на Париж. Телефонът на нощното шкафче иззвъня. Той отвори очи и погледна циферблата на будилника. Беше четири и половина сутринта.

Дюбоа въздъхна. До него съпругата му Маргьорит дори не наруши ритъма на похъркванията си. Беше свикнала с подобни иззвънявания. Дюбоа вдигна слушалката.

– Да?

– Обажда се Льоклерк, сър. Получихме аларма за лицево разпознаване от Сен Мало. Става въпрос за американеца и кубинеца.

– Кога са влезли във Франция?

– Преди девет часа – отговори Льоклерк, секретар на Дюбоа.

– Мамка му! – простена Дюбоа. – Разполагаме с технологии да ги заснемат отдалеч, а са нужни десет часа, за да стигне съобщението до Париж? Това е лудост!

– Не ругай, Рене. Децата ще те чуят – промърмори Маргьорит изпод завивката.

– Да вървят по дяволите. Имат цял живот пред себе си да се наспят! Льоклерк, прати ми кола. Да ме чака пред вратата след половин час.

Изкъпан и обръснат, Дюбоа стоеше на бордюра пред жилищната сграда. Пред него спря голямо черно пежо 607 с Льоклерк зад волана. Дюбоа се качи отзад и завари димящо черно кафе на поставката и тънка червена папка на седалката. Запали цигара, облегна се назад и затвори очи, впускайки се в разсъждения колко заплетена е бюрокрацията в страната, измислила думата. След няколко секунди отвори очи, взе папката и започна да чете.

Централата на ГДВС се намираше на булевард „Мортие“ № 142 в двайсети район, отвъд гробището „Пер Лашез“. Представляваше изграден като замък форт, заобиколен от три страни с висока стена и караулни помещения на входа откъм булеварда. Оттам опасана с дървета чакълена пътека прекосяваше вътрешния двор и водеше до основната сграда. По това време цялата фасада бе окъпана в светлина. Льоклерк остави колата на грижата на пазачите и с Дюбоа изкачиха стълбите към главното фоайе. Там имаше охранителен пост и две пищни стълбища. Минаха през охраната и поеха по дясното стълбище към конферентната зала на третия етаж. Дюбоа, като всеки френски бюрократ, се отчиташе пред комитет. В неговия случай той се състоеше от четирима мъже: заместник външния министър Франсоа Пикар, заместник правосъдния министър Емил Редон, заместник-министъра на вътрешните работи Жан Грандвил и заместник-министъра на транспорта Анри Жар. Никой от високопоставените господа не бе очарован да го измъкнат толкова рано от леглото и недоволството бе изписано по лицата им.

Дюбоа влезе, направи учтив лек поклон за поздрав към всички и зае обичайното си място в единия край на масата. Пикар, човекът от външно министерство, заговори пръв. Беше висок, с хлътнали бузи и от всички присъстващи около масата единствен облечен в костюм от три части и с идеално вързана вратовръзка.

– Дано имаш основателна причина да ни събереш толкова рано, Дюбоа.

– Според мен имам. – Дюбоа отвори папката пред себе си. – Полковник Джон Холидей и кубинският му приятел са забелязани да минават митницата в Сен Мало.

– Merde! – възкликна плешивият Жар от транспортното министерство. – Кога?

– В осемнайсет часа вчера.

– Това е нетърпимо! – възнегодува Редон.

Беше едър мъж с необръснати бакенбарди и много голям нос. Червените петна по бузите издаваха, че пие прекалено много.

– Тези мъже не са влезли във Франция със собствените си паспорти, Редон. Идентифицирани са чрез софтуер за лицево разпознаване. Докато се подаде сигналът за тревога, вече са били далеч от границата.

Не добави, че е цяло чудо да бъдат известени при толкова тромавата бюрокрация на правосъдното министерство.

– Знаем ли къде са сега? – попита Пикар.

– Не, но сме почти наясно защо са дошли във Франция.

– Заради тетрадката – подхвърли Пикар сухо.

– Претърсихме закупения от Холидей замък в Талан, но не открихме нищо. Там е бил използван само един малък апартамент. Тетрадката не беше в него – добави Дюбоа.

– Значи е на друго място – отсече едрият Редон и погледна Дюбоа високомерно.

– Да. И аз стигнах до същото заключение – съгласи се Дюбоа невъзмутимо.

– И какво възнамеряваш да предприемеш? – поинтересува се Пикар.

– Да ги открия и да ги проследя.

– Говорим за струваща трилиони вещ, която е спорно дали принадлежи на Франция – обади се Грандвил от вътрешното министерство.

– Няколко Бурбонски крале и Наполеон Бонапарт биха възразили, Грандвил, позовавайки се на принципа за узаконяване на вече завзетото, и това прави играта честна.

– Но първо трябва да притежаваш въпросната вещ – усмихна се Дюбоа.

– Тогава иди и я намери! – отсече Пикар. – Ако всички сте съгласни, ще се срещаме тук всяка вечер в осемнайсет часа на брифинг.

Очевидният сигнал, че събранието се закрива, изправи всички на крака. Преди Дюбоа да се измъкне от помещението обаче, Пикар го заговори.

– Съсредоточи се изцяло върху случая, Дюбоа. Не се захващай с нищо друго, докато тетрадката, или каквото е там, не е в ръцете ни. Ако ти е нужно нещо, обърни се към секретаря ми Жобер. За каквото и да било. Ясен ли съм?

– Разбира се – отвърна Дюбоа.

Пикар кимна.

С това разговорът приключи. Дюбоа слезе един етаж по-долу до малкия си, изложен на постоянно течение офис. Льоклерк го чакаше.

– Е?

– Пълен напред. Ще ни трябват още компютри, кафемашина и походно легло от склада на охраната в мазето. Предстои ни работа по двайсет и четири часа в денонощието поне няколко седмици. Нямаш съпруга и за теб няма да е проблем. Моята вероятно ще се радва да отсъствам.

Льоклерк се усмихна.

– Какво стоиш? Захващай се за работа. Но първо набави кафемашина!

Целта бе триетажна вила на брега на езерото Комо в Северна Италия, собственост на дизайнера Макс Ферамиглия. Зад вилата, боядисана в жълто и с кафяви кепенци, имаше голям плувен басейн. Местен градинар поддържаше безупречно моравата, по която се стигаше до брега. Храсти, оформени като високи конуси, обграждаха целия имот.

Паоло и Тонио Броганти бяха крадци още като малки деца в Рим. През годините се специализираха и сега бяха обирджии, работещи по поръчка – задигаха определени предмети от определени хора; предимно произведения на изкуството, какъвто бе и случаят този следобед.

В отсъствието на маестро Ферамиглия за имението до езерото се грижеха господин и госпожа Тучи. Емилио Тучи се занимаваше с басейна и тревните площи, а Елена Тучи готвеше и изпълняваше задълженията на икономка. Сградата имаше сложна алармена система, за да бъдат покрити изискванията на застрахователите, но през деня винаги беше изключена. Именно поради тази причина братята Броганти предпочитаха дневните обири пред нощните.

Пристигнаха с ван, на който прикрепен с магнит надпис ги представяше като водопроводчици. Минаха край едната страна на къщата, където знаеха, че господин и госпожа Тучи хапват лека следобедна закуска на малката маса на терасата. И двамата братя носеха червени кутии за инструменти. Поставиха ги на пода и ги отвориха.

– Дошли сме за тръбите – обясни Тонио.

– Не съм викал водопроводчици – отсече господин Тучи.

– Така си е. Не сте – отвърна Тонио.

С брат му бръкнаха в кутиите с инструменти, извадиха пневматични пистолети, изстрелващи упойващи игли, и забиха по една в гърдите на семейство Тучи. След секунди мъжът и жената загубиха съзнание и щяха да останат в несвяст няколко часа.

Двамата крадци се вмъкнаха през страничния вход и стигнаха до главния салон. Там висяха няколко картини, но братята се насочиха към една: „Мадона с младенец“ от Джото.

Картината, като доста от по-зрелите творби на Джото, бе нарисувана с темпера върху дърво. Към рамката я придържаха осем железни скоби, които Тонио бързо отстрани с помощта на къси клещи. Извадиха картината от рамката, отнесоха я до вана и я поставиха в облицован с изкуствена пяна калъф, специално приготвен за целта. Престоят им във вилата продължи точно дванайсет минути.

Братята потеглиха на юг от езерото и стигнаха до малкото градче Лучино. Там смениха надписа на вана и сега той рекламираше куриерска служба със седалище в Рим. Поставиха картината в тайник в задната част на собственото им пежо комби.

В Лучино се разделиха. Тонио пое обратно към Рим, а брат му се отправи към Тоскана за среща с винопроизводителя Меучи.

Лозята Меучи бяха разположени на север от Сиена, по огретите от слънце хълмове на Тоскана. Повече от двеста години принадлежаха на семейство Меучи, производители на кианти.

Самият Меучи беше типичен тосканец: кръглолик, със сива къдрава и оредяваща коса, рошави мустаци, широкоплещест, с едри ръце и с телосложение на борец. Седеше в офиса и преглеждаше фактури, когато телефонът иззвъня.

– Меучи.

– Там ли е?

Гласът беше познат на винопроизводителя; имаше подчертан парижки акцент.

– Да.

Меучи вдигна поглед. Картината, доставена в специален калъф, лежеше върху няколко кантонерки.

– Ще дойде човек от Генуа. Номерът на колата е GE90619. Дай му картината.

– А финансовата страна?

– Вече е уредена.

– Ще бъде изпълнено.