Храмът на хилядата лица

Част I

1.

Падналите

Ангкор, късният дъждовен сезон, 1177 г.

Храмът Ангкор Ват беше създаден, за да подслонява хиндуистките богове, но изглеждаше така, сякаш е построен от тях. От върха на огромната терасовидна сграда се издигаха пет кули, оформени като лотосови пъпки, най-високата от които – централната – се протягаше на двеста стъпки. Тези кули символизираха върховете на планината Меру, сърцето на хиндуистката вселена, където обитават боговете и откъдето произлиза съзиданието. Широкият квадратен ров с вода около Ангкор Ват символизираше космическия океан, а стените край рова имаха за цел да напомнят на хиндуистите за планинските вериги по далечните граници на света.

Посветен на бог Вишну, Ангкор Ват едва ли би могъл да е по-внушителен. Всяка кула беше на етажи и постепенно изтъняваше, за да завърши с остър връх. Кулите бяха разположени на най-високата от трите правоъгълни тераси, наредени една над друга. Макар да се виждаха от мили разстояние, кулите не бяха единственият елемент на Ангкор Ват, който прехласваше посетителите. Големи части от храма изобилстваха с изваяните героични образи на Вишну и Шива, а също и на краля, заповядал построяването на светилището, както и на обикновени кхмери. Много от тези барелефи бяха боядисани. Други бяха позлатени.

Макар че принц Джаявар беше будист, гледката на Ангкор Ват го изпълваше с гордост. На петдесет години той бе достатъчно стар да помни изграждането на храма. Много от ранните му спомени бяха изпълнени с гледките и звуците от превозване и дялкане на пясъчник. Сега, застанал на насипния път, водещ към главния вход към комплекса, той гледаше как хиндуистките жреци премитат плочите със сламени метли.

Погледът на Джаявар се насочи към главната му съпруга, Аядеви, която стоеше до него. В съответствие с модата, към която се придържаха повечето кхмери и от двата пола, косата ѝ бе прибрана назад и сплетена на кок на темето. Също като всички други тя бе гола до кръста. Около ханша ѝ бе увита копринена препаска, вързана отпред под пъпа – спускаше се до пищялите ѝ и бе покрита с шарка на цветя: бели ириси на син фон. По пръстите, китките, ръцете и глезените ѝ имаше златни гривни и пръстени. На шията ѝ бе окачен гердан от жасминови цветя, който се спускаше между заоблените ѝ гърди и изпълваше въздуха със сладък аромат. Дланите и стъпалата ѝ бяха боядисани в червено. Както бе обичайно сред нейния народ, тя ходеше боса.

Близо десет години по-младата от Джаявар Аядеви все още бе запазила нещо от младостта си. Кожата ѝ бе почти без бръчки и с цвят на тиково дърво. Очите ѝ, големи и тъмни, си оставаха зорки и неспокойни. Ъгловатото ѝ гордо лице напомняше на Джаявар за нос на лодка. Също като на повечето кхмерски жени, тялото ѝ бе слабо, резултат от диетата с ориз, плодове, зеленчуци и риба.

Съпругът и съпругата се бяха облегнали на балюстрадата на насипния път. Зидарията бе заоблена отгоре – представляваше средната част на Нага, седмоглава змия, която образуваше балюстрадата и се смяташе от хиндуистите за божество на океаните и планините.

Макар че Джаявар и Аядеви не го знаеха, още преди сутринта да е свършила, те щяха да бягат, за да си спасят живота.

– Баща ти чезне – каза Аядеви, като повдигна жасминовите цветове към носа си. – Никой не смее да го каже, но всички го виждат.

Джаявар кимна, без да откъсва очи от жреците. Недалеч минаха четирима роби, понесли паланкин с някакъв високопоставен чиновник – държаха го за позлатените пръти.

– Никой ли не може да намери сили да върви? – попита той тихичко, положил десницата си върху дръжката на меча, висящ в ножница на кръста му. Беше облечен също като жена си, макар че неговата препаска стигаше само до горната част на бедрата му. Лицето му бе заоблено и приятно, а пълните устни и широкият нос го правеха запомнящо се. Мекотата на чертите му контрастираше с останалата част от тялото му, която бе покрита с мускули и белези. Косата му, също хваната на кок, бе прошарена със сиво.

– Снощи – каза Аядеви – ми се яви видение.

– Какво видение?

– Реката бе почервеняла. С червенината на раждане и смърт.

Джаявар се извърна от Ангкор Ват и погледна на североизток, към земята на техните врагове, чамите.

– Татко ще остане достатъчно силен – отвърна той. – Той винаги е имал здрав ум и здраво тяло.

– „Винаги“ е дръзка, несъвършена дума.

– Но нищо не сочи надигаща се война. Шпионите ни мълчат като камъни. И армията ни е в готовност.

– Трябва да се подготвиш още по-добре. Виденията ми казват, че не сме сами. Когато реката почервенее, това може да означава единствено, че иде война, както толкова много пъти преди. Ние не я желаем, но също като вятъра, тя не се интересува от желанията ни.

Той се замисли за баща си, който рядко излизаше от кралския дворец. После умът му се отнесе към местонахождението на армията му. Много от хората му помагаха за укрепването на дигите извън града, тъй като мусонните дъждове тази година бяха по-силни от обикновено и бе нараснала опасността от катастрофално наводнение.

– Какво друго ти казват виденията?

– Че ме обичаш.

– Не са ти нужни видения, за да ти кажат нещо, което вече знаеш.

– Вярно е – отвърна тя, после затвори очи.

Той се зачуди дали се моли. Макар че повечето кхмери бяха хиндуисти, жена му бе махаяна будистка, по-отдадена от всеки друг, когото познаваше – търсачка на поличби. Докато той я гледаше, слон изтръби някъде в далечината. От дълбокия му тон Джаявар разбра, че е боен слон, а не работен; само най-големите слонове можеха да издават такъв звук. Някъде мъже тренираха за битка.

Едва когато тя отвори очи, той заговори отново.

– Предпочитам да се грижа за народа ни, отколкото да водя война.

– Как ще се грижиш за тях?

– Като строя болници. Пътища. Заслони за пътниците. Градът ни се разрасна твърде много. И нуждите на хората са прекалено многобройни.

Един паун, ярък и преливащ от цветове, мина по насипния път. Аядеви се вгледа в птицата, зачудена какво ли предвещава присъствието ѝ.

– Знам, че мечът ти тежи. Уморил си се да го носиш, а с времето ръцете ти провисват и се напукват като клоните на дърветата. Но не бива още да си даваш отдих, Джаявар. Направи онова, което трябваше да направи баща ти – унищожи враговете ни. А после строй болници и пътища. После се грижи за народа си.

Джаявар пак се обърна на североизток. Невидимо в далечината, зад безброй домове и великолепния кралски дворец, се простираше поле, където тренираха воините. Принцът си представи хората си, копията им, поразяващи щитовете.

– Трябва да използваме силите си срещу глада. Срещу проказата. Не бива да ги хабим срещу чамите.

– Не на теб се пада да избираш пътя, по който вървиш.

– Ами ако избягаме? Ако се махнем оттук, само ти и аз?

– Ти не би изоставил съдбините на народа си в чужди ръце. Нито пък би избягал от жените и децата си.

– Вярно е. Никога не бих могъл да изоставя децата си. Но те искам в ръцете си. Такава трябва да е съдбата ми.

Тя посегна към него и пръстите ѝ погалиха мазолестите му длани.

– Кажи ми, какво би направил с тези свои ръце? С тези инструменти?

– Те ще възхваляват твоята мекота. Хълмовете и долините, образуващи света, който си ти.

– Ще ти покажа този свят – отвърна тя. – Ела при мен довечера, когато луната стигне зенита.

Той се усмихна и си взе довиждане с нея, а после тръгна към тримата офицери, които го чакаха – там, където трябваше да бъде, вместо там, където искаше да бъде.

На десет мили надолу по реката една армия се носеше напред. Не яздеше бойни слонове, нито коне, а бе натоварена на баржи, носени от придошлата Тонле Сап, която поради дъждовния сезон бе сменила посоката си и сега не течеше към морето, а към Ангкор. Баржите бяха дълги и здрави. На всяка имаше между петдесет и сто чамски воини, облечени в подплатени брони с къс ръкав. Носеха кръгли щитове от дърво, метал и кожа. Чамите нямаха шлемове. Вместо това всички до един носеха розово-зелени шапки, направени да приличат на обърнати лотосови цветове – символ на просветлението. Повечето мъже носеха копия, макар че някои бяха предпочели мечове, ножове, брадви или лъкове и стрели.

Река Тонле Сап бе част от мрежа от водни пътища, която образуваше делтата на Меконг и постоянно се пресичаше от различни потоци и езера – воден лабиринт, който от векове объркваше нападателите. Чамите нямаше да открият този път за Ангкор, ако не бе едноръкият предател, който в момента стоеше на носа на кралската баржа и им сочеше пътя. Макар че баща му бе високопоставен чиновник в Ангкор, предателят не се интересуваше от съдбата на своите сънародници. Верността му бе купена с торба чамско сребро.

Кралската баржа бе най-големият съд. Носеше десет жребци и близо сто души. Конете цвилеха нервно, а мъжете се смееха и опипваха дръжките на оръжията си. Почти всички жадуваха за битка, защото с битката идваше и плячката. Най-бързият начин да забогатееш бе със завладяване, а тези воини жадуваха за богатства.

На един подиум, покрит с гоблени и засенчен от няколко копринени чадъра, седеше чамският крал Индраварман, който притежаваше правото върху престола по рождение, но бе дошъл на власт с помощта на меча и се опитваше да направи същото в Ангкор. Беше с богато украсени доспехи и стискаше копие от тик и сребро. На врата му висеше продълговата перла с размерите на детско юмруче. Китките и пръстите му бяха украсени със златни гривни и пръстени. Малкото парче желязо, умишлено вкарано под кожата на корема му, му носеше късмет. Беше необичайно едър, беше проливал кръв и преди и жадуваше пак да го стори.

Около Индраварман бяха десетина от най-изтъкнатите му офицери. Тези мъже се разхлаждаха под чадъри, държани от почти голи роби, пленени в планините на север. Докато кралят им говореше за стратегии и за бъдещето, офицерите слушаха внимателно и само най-опитните и смелите даваха предложения. Един такъв офицер, Асал, бе по-млад от всички останали и служеше в армията дълго отпреди да стане мъж. Родителите, братята и сестрите му бяха умрели от холера, когато той бе още малък. Той някак си бе оцелял и през следващите години крадеше зеленчуци от фермите и риба от бамбуковите капани. Гонеха го, биеха го и на два пъти го бяха оставили след побоя, смятайки го за мъртъв. Но всеки белег само го правеше по-силен. А щом мускулите му почнаха да заякват, той си направи копие и започна да си продава услугите, пазейки същите онези ниви, които някога бе нападал. Животът му бе поносим, докато един ден не пусна едно гладно момиче да си тръгне с два плода манго и понеже бе изневерил на дълга си, още на следващата заран напусна, за да влезе в армията.

Въпреки че не харесваше особено крал Индраварман, Асал уважаваше и него, и начина, по който бе дошъл на власт. Високото положение на бащата на краля му бе дало сума ти възможности, но той взимаше повече, отколкото му се полага. И макар че не се стремеше да печели от чуждото страдание, Асал жадуваше за власт, престиж и всички други благини, които войната правеше възможни.

Отдавна бе решил, че бъдещето му ще се състои в издигане в армията, и се бе подготвил за това. Не само се бе упражнявал с копия, мечове и щитове, докато ръцете му не закървят, но и бе изучавал военна стратегия и се вслушваше в съветите на по-старите воини, докато другите млади бойци се втурваха сляпо в битка.

Годините тренировки бяха заякчили тялото му. Макар и цяла глава по-нисък от своя крал, той все пак бе едър мъж, с широки плещи и мускулести ръце и крака. Носеше косата си вързана на кок като другите чами, макар че неговите къдрици бяха малко по-дълги и се люлееха, когато тичаше или се биеше. Шапката с форма на обърнат лотос засенчваше отчасти очите му и бе направена, за да му дава утеха на бойното поле, оповестявайки духовното му просветление на приятелите и враговете. Времето още не бе оставило своя отпечатък върху лицето му, което си оставаше младолико. Усмивката му, когато решеше да я сподели, бе широка и приятна. Очите му бяха блестящи, а кожата му – с цвят на мед. За разлика от повечето офицери, той не носеше бижута. Вместо да харчи плячката си за пръстени и гривни, си купуваше най-добрите оръжия и щитове.

Асал дръзна да отклони вниманието си от краля и хвърли поглед към другите баржи, които изглеждаха безчислени като черните косми, хванати в кок на главата му. Накъдето и да погледнеше, виждаше блясък на стомана и мъже, събрани в плътни групи. Миризмите на пот, тор и повърнато висяха във влажния въздух. Напрегнати гласове се носеха от далечните съдове, докато мъже командваха други мъже, призовавайки ги да се бият, за да накарат предците си да се гордеят с тях.

Няколко малки бързи лодки се движеха пред кралската баржа. Бяха пълни със стрелци и силни воини. Колчем зърнеха някой кхмерски рибар или ловец, лодките се устремяваха напред и чамските воини обагряха водата с кръвта на враговете си. В това отношение армията бе като заразна болест, която се разпространява и убива всичко по пътя си.

Асал погледна пак към Индраварман. Баржите бяха идея на Асал и той се тревожеше, че нещо ще се обърка. Може би кхмерите се бяха върнали от укрепването на дигите и щяха да са нащрек и да ги чакат, яхнали страховитите си бойни слонове. Може би прекалено много от чамите бяха болни или недостатъчно подготвени за свирепата битка. Ако планът му успееше, Асал знаеше, че ще бъде обсипан с власт и богатство – и той, и неродените му деца. Ако пък се провалеше, за него щеше да е по-добре да загине в битката, отколкото да попадне в лапите на краля си.

Докато Индраварман говореше за грабеж и плячкосване, Асал си напомни да избягва тези изкушения. Той искаше да плени кхмерския крал или принц. Това щеше да му донесе още по-голяма чест и щеше да гарантира, че децата му никога няма да познаят глад или срам. Докато другите офицери се боричкаха за драгоценности или жени, той щеше да се устреми напред с няколко доверени мъже и да си пробие път дълбоко в твърдината на кхмерите.

Уморен от собствените си мисли и постоянното полюшване на баржата, Асал се съсредоточи върху Индраварман; виждаше как мъжете го слушат и се мъчат да привлекат погледа му.

– Борбата ни с кхмерите продължи твърде дълго – каза Индраварман и се изправи, за да подчертае важността на думите си. Тропна с дръжката на копието си по палубата. Другите мъже последваха примера му. – Ще сложим края на тази борба днес – продължи той и потърка желязото в корема си за късмет. – Оставете храмовете им за мен. Но убийте жреците, писарите, надеждите им. Нека се страхуват от нас толкова много, че никога повече да не започват война срещу нас. Искам жените им, старците им, децата им да бъдат покорни като куче, което е било ритано още от раждането си. Ако някой кхмерски воин поиска милост, пронижете го с копията си като прасе. Ако някое момче види как баща му умира, убийте и момчето, защото отмъщението е най-острото оръжие.

Погледна Асал, кимна му и продължи:

– Щом слезем на сушата край Ангкор, намерете хората си и им предайте думите ми. А след това ме последвайте в града, който няма равен, който твърде дълго е хвърлял сянка над земята ни. – Отново тропна с дръжката на копието. – Този град, който ни се присмива, скоро ще бъде наш. Нека ви повторя тези думи, в случай че кръвта на битката вече тупти в ушите ви. Всичко, което е тяхно, ще стане наше. Храмове, къщи, коприна, скъпоценности, жени – всичко това ще е ваше, когато мъжете им умрат. Но изчакайте, докато всеки кхмерски воин лежи сразен в нозете ви. Изчакайте този момент и след това се радвайте на трофеите. Наслаждавайте им се, както би им се насладил един крал, защото от днес насетне всички вие ще сте крале!

Докато офицерите около него удряха оръжията си едно в друго и повтаряха думите му, Асал погледна напред, където беше градът, който скоро щеше да бъде опожарен. Знаеше, че Индраварман ще го наблюдава как се бие. Ако искаше някога да живее свободен и горд, днес трябваше да е лъв.

Затвори очите, ушите и ума си за гълчавата наоколо и стисна дръжката на копието толкова силно, че кокалчетата му побеляха. Замисли се за още неизвестната си жена, неродените си деца. Мисълта, че съдбите им зависят от днешния ден, му вдъхваше невероятна сила и решителност. Кхмерите щяха да умрат на копието му, той знаеше това. Щяха да умират с купища. Но дали щеше да си създаде име? Дали делата му щяха да накарат бъдещите му жена и деца да се гордеят и да гарантират, че те никога няма да бъдат измъчвани от глад и страх?

Отпред неговите сънародници застигнаха три кхмерски риболовни лодки. Скоро труповете се понесоха между баржите. Чамите се гавреха с мъртвите, засипвайки ги със стрели и присмех.

Асал изпробва остротата на копието на нокътя си и се взря в изрезката, която падна на палубата.

„Моето време настъпи – помисли си. – Моето, на предците ми, на семейството ми – това време е сега“.

Недалеч нагоре по течението, в един разклон на реката, един баща и двамата му синове седяха в лодката си и теглеха дълга рибарска мрежа. Макар че още нямаше четиридесет години, бащата изглеждаше изхабен като лодката си, която представляваше просто един издълбан дънер. Някога бе гладка и неочукана, но тези дни бяха минали отдавна. Макар все още здрава и годна за плаване, лодката бе покрита с белези. Бащата бе общо взето същият – лицето му преждевременно сбръчкано от твърде много слънце, кожата му потъмняла като калните води, в които упражняваше занаята си. И въпреки че тялото му бе още мускулесто и яко, три десетилетия лов на шарани и сомове в реката го бяха захабили. Палецът на лявата му ръка липсваше. Ръцете и краката му бяха надупчени и набраздени от безброй срещи с ножове, хапливи костенурки, куки и крокодили.

В предната част на лодката двамата му синове, четиринайсетгодишни близнаци, теглеха тежката мрежа. Също като баща си, те бяха голи, с изключение на съвсем малки препаски на слабините. Никой от тях не носеше украшения – този лукс бе запазен за богатите, а дори щедър улов на сомове никога не бе носил сребро в ръцете на бащата.

Синовете си бъбреха, докато работеха. Макар много да си приличаха и външно, и в действията си, между тях имаше една сериозна разлика – единият виждаше, а другият бе почти съвсем сляп. Синът, притежаващ дара на зрението, се казваше Вибол. Брат му беше Прак. Макар че се гордееше и с двамата, баща им тайно изпитваше дълбоко възхищение към Прак, защото недъгът не му пречеше по никакъв начин. В много отношения Прак бе въжето, което държеше семейството им сплотено, караше ги да се смеят, когато мрежите излизаха празни, да намират източници на утеха, когато ги връхлитаха комари и страдания.

Прак извика на брат си. Една огромна зелено-жълта змиорка се бе оплела в мрежата. Дълга колкото човешка ръка, тя се мяташе и извиваше, търсеше начин да се измъкне. Макар че за Прак змиорката представляваше само размазано петно, той посегна и с опитно движение я сграбчи за главата и заби палци под хрилете ѝ. Вибол се наведе и ѝ преряза гърлото с късия си нож. Тя се погърчи още малко и замря.

С пъшкане Прак вдигна тежката змиорка в лодката и я пусна в бамбуковия кош, където беше останалият им улов.

– Скоро трябва да тръгваме – каза и изплакна ръцете си в реката. – Пазарът сигурно вече е отворил.

– Ще тръгнем като приберем мрежата – отвърна бащата, доволен от улова. Казваше се Боран. Загреба напред, така че носът на лодката да се приближи до потопената част от мрежата.

– Тази трябва да си я оставим за нас – каза Прак и кимна към змиорката. – Да я опушим довечера и да запазим онова, което не можем да изядем.

Вибол поклати глава и потропа с пръсти по борда на лодката.

– Омръзна ми да ловя риба. Хайде да се връщаме в града.

– На теб всичко ти омръзва – отвърна Прак. – Може би това говори повече за характера ти от всичко останало.

Вибол перна брат си по главата.

Прак не се притесни.

– Просто искаш да се изкъпеш с хубавите момичета. Да се преструваш, че не ги гледаш, макар че дори аз мога да видя как ги зяпаш.

– Трябва да се къпем. След като сме се вмирисали на риба, защо да не се измием като всички?

– Ами, измий се сега. Защо да чакаш, докато стигнем до Ангкор?

– Защото не иска да ни гледа грозните задници, след като в Ангкор го чака много по-хубава гледка – отвърна с усмивка Боран.

Вибор плисна вода към баща си и брат си и те се разсмяха. После отново насочи вниманието си напред и посегна за мрежата, но спря, щом ято скорци внезапно излетя от короната на едно дърво и изпълни небето с тъмните си тела.

Боран и Прак спряха да се смеят. Докато бащата се взираше в далечината, синът затвори очи и се ослуша.

– Тигър ли? – попита Вибол.

Боран поклати глава.

– Птиците не се страхуват от тигри.

– Леопард тогава? Леопард, който се е покатерил на дървото?

– Не.

– Мълчете – каза Прак, все още със затворени очи. Почти моментално усети, че джунглата е необичайно притихнала. Денят бе замрял. Отначало си помисли, че други рибари бракониерстват в техни води, но скоро вятърът донесе до тях необичайни миризми. След няколко мига чу тихо цвилене, което приличаше на конско. После до ушите му стигнаха човешки гласове, само че говореха на чужд език.

– Татко – каза той. – Чувам хора. Но... но не са кхмери.

Боран наостри уши, но не чу нищо.

– Сигурен ли си?

– Да. И се приближават.

Боран се взря напред към мястото, където реката, в която ловяха риба, се пресичаше с по-широк канал, и чу конско цвилене. Тръпки полазиха по гърба му.

– Срежете мрежата – прошепна той. – Веднага.

Вибол изтегли ножа си.

– Но, татко...

– Режи!

Мрежата бе срязана и пусната във водата. Боран тихо загреба към едно голямо фикусово дърво, което бе паднало в реката, разделяйки я почти на две. Спря лодката сред най-гъстите клони, които ги скриваха от главния канал.

– Не мърдайте – каза тихо.

– Защо? – попита Вибол.

– Защото ловците тук май вече не сме ние.

Времето се влачеше бавно, лениво, като облаци в безветрен ден. Гласовете се приближиха. И въпреки това по-голямата река оставаше празна, трептеше в жегата. Един шаран подскочи в коша им и Вибол заби ножа си в гръбнака му. Тримата се притаиха по-ниско, докато още птици, много по-наблизо от скорците, излетяха във въздуха.

Пред погледите им се появиха няколко малки лодки. В тях имаше воини, облечени за битка, и Боран се почувства все едно се е изтърсил някъде отвисоко. Последва ги кралската баржа, огромна и претъпкана с мъже и коне. Даже в Ангкор Боран никога не бе виждал такъв съд. Хвърли поглед към далечния им дом, където жена му сега сигурно кърпеше мрежи, без да подозира за предстоящото нападение.

Баржа след баржа минаваха пред очите им. Чамите сякаш нямаха край и образът на кралската баржа започна да му се струва като стар спомен. Макар че Боран често бе виждал воини в Ангкор, тези стотици чами вселиха страх в сърцето му. Изглеждаха му по-неизброими от всички риби, които бе хващал, от всички утрини, които бе виждал.

– Трябва да ги предупредим – прошепна Вибол. – Можем да го направим. По каналите ще стигнем до Ангкор по-бързо от...

– Ами майка ти? – попита Боран. – Какво ще правим с майка ти?

Вибор затвори очи, едва сега осъзнал, че домът им е на пътя на чамите.

– Не – промълви той. – Те няма да...

– Ще – отвърна Боран, все така тихо. – И ние трябва да отидем при нея. Веднага.

– Оставете ме на брега. Аз мога да изтичам напред. Мога да стигна до Ангкор преди чамите. Тези баржи са бавни.

– Не са чак толкова бавни. Ще стоим заедно.

– Мога да ги надбягам. После ще ви намеря. След като...

– След като те убият?

– Но градът! Трябва да предупредим хората.

Боран стисна юмруци. Знаеше, че синът му е прав, че сънародниците му трябва да бъдат предупредени по някакъв начин. Но това би означавало да остави жена си сама и нищо неподозираща. А той разбираше каква участ я чака, когато чамите стигнат до дома им. Щяха да я убият, да я изнасилят или да я поробят, а той не би могъл да понесе нищо от това.

– Нека отида – настоя Вибол.

– Не.

– Свалете ме на брега и ще изтичам.

– Ще останеш с мен. Трябваш ми.

– Трябвам на народа ни!

Боран запуши с ръка устата му, уплашен, че думите му са се разнесли надалеч. Минаха още две чамски баржи. Слънцето блестеше по доспехите и оръжията на мъжете. Те сякаш гледаха към тях, но не ги видяха. Най-после баржите отминаха.

Проклинайки се, задето е изгубил прекалено много време, Боран хвана веслото и внимателно изкара лодката от укритието на провисналите клони. Извъртя я в посока обратна на чамите и я насочи към лабиринта канали, които щяха да ги отведат у дома. Макар че се опитваха да са колкото може по-незабележими, в далечината се разнесе вик. Боран не се обърна, не се поколеба. Загреба дълбоко с веслото и извика на синовете си да изхвърлят улова и припасите през борда. Вибол и Пак се подчиниха, а после се включиха в гребането. Една стрела цопна във водата до тях, последвана от друга. Боран си представи синовете си, пронизани от стрелите, и това му даде сили. Той закрещя, за да предупреди сънародниците си за нашествениците, с надеждата, че гласът му все ще стигне до някого.

Още стрели паднаха във водата и той сви по друг канал, опитвайки се да изпречи някакви дървета между тях и преследвачите им. Хвърли поглед назад и видя, че една чамска лодка още ги следва – бърз съд, управляван от силни мъже. Изкушаваше се да завие към брега, но гъстата джунгла щеше да забави бягството им. Щяха да ги настигнат. Не, по-умно бе да останат в лодката и да живеят или умрат във водите, които той познаваше по-добре от чамите.

Макар още да бе далеч от дома, Боран започна да вика жена си. Казваше ѝ да се скрие и да го чака. Една стрела изсвистя във въздуха, одраска крака му и се заби в лодката.

Прак изкрещя обида към чамите и Вибол последва примера му. Непокорството на синовете му изпълни душата на Боран и обичта му към тях сякаш се удвои. Не можеше да гледа как те или жена му умират.

По-добре да се хвърли срещу враговете и да остави да го насекат на парчета.

Гребеше както никога досега. Усети мирис на дим. Чу далечни писъци. И се зачуди дали това е моментът, в който светът му ще се разпадне.

Третият и последен ден от сватбата беше любимият на Воисан. Семейството ѝ и приятелите вече бяха отпразнували най-важните части от церемонията – процесията на жениха, почитането на предците, благословиите на жреците, ритуалите по очистването. Сега, когато слънцето започна да се издига високо в небето, Воисан и нейният бъдещ съпруг Нимит бяха по средата на ритуала, който отдаваше почит на техните родители, защото без родители и двамата нямаше да са на този свят. Нито да спечелят благосклонността на боговете и да имат свои собствени деца. Воисан държеше копринен чадър над майка си, а Нимит – над неговата . Чадърите означаваха, че след като години наред невестата и женихът са били подслонявани от своите родители, сега стават техни защитници. Женени двойки образуваха кръг около Воисан и Нимит и техните родители. Всички неженени стояха извън този кръг. Когато една жена запя за родителските задължения и жертвите, нужни, за да отгледаш достойни деца, по кръга започнаха да се предават три свещи. Всеки път щом свещта стигаше до някой в кръга, той я насочваше към невестата и жениха и мълчаливо изпращаше благословия към тях.

Воисан беше гола, като се изключеше богато украсената копринена препаска. Единият край на препаската беше надиплен и втъкнат под плата на кръста. На препаската бяха изобразени жасминови цветове на червен фон. Същите цветове висяха на нейния врат. Както останалите жени наоколо тя носеше косата си вдигната и вързана в стегнат кок на темето. Сребърни гривни, пръстени и верижки украсяваха пръстите и китките ѝ. Ходилата и дланите ѝ бяха боядисани червени. Красотата ѝ никога не беше била толкова подчертана. Лицето ѝ изглеждаше нежно и женствено, тялото – стройно и изваяно. Жените се радваха за нея и разбира се, я ревнуваха. Мъжете също ѝ се радваха, но тяхната ревност беше насочена срещу Нимит, който беше само среден по чин офицер в кхмерската армия, но бе успял да привлече Воисан. Той стоеше горд и мускулест, с меч на кръста, и стоеше така, че сянката му падаше върху нея. Тя вдигна глава и оцени намерението му, защото го обожаваше. Подобно на повечето кхмерски двойки, които встъпваха в брак, те вече се бяха насладили на телата си. В начина си на мислене също изпитваха близост. Тя знаеше неговите желания, силни страни и страхове, както той познаваше нейните най-интимни мисли. Докато жените продължаваха да пеят за техните задължения като родители и свещите минаваха от ръка в ръка, Воисан се запита дали и кога ще забременее. Много известни кхемрски двойки никога не бяха преживявали тази благословия. Принц Джаявар и неговата главна съпруга например не бяха родили дете на света, макар той да беше станал баща на момчета и момичета с други жени. Воисан знаеше, че Нимат иска момче, за да го обучава, както е бил обучаван той, и копнеше да му даде такъв дар. Толкова копнееше, че всеки ден, когато отиваше да застане в Ангкор Ват, се молеше да е плодородна като реката и околните ниви. През живота си беше познала повече щастие, отколкото мъка, и повече удобства от повечето хора. Въпреки това и днес се чувстваше обвита в усещане за блаженство, каквото никога не беше изпитвала. Омъжваше се за добър човек, който я обичаше. Нейните родители, братята и сестрите ѝ бяха наблизо, с греещи усмивки на лицата. След почти три дни празненства те все още бяха тук и участваха в не по-малка част от церемониите, отколкото тя, и това усилваше вярата ѝ в светостта на случващото се.

Жените спряха да пеят. Един от жреците започна да говори, а през това време майката и бащата на Воисан извадиха цветни панделки и ги вдигнаха. Тези панделки след малко щяха да бъдат вързани на китките на невестата и жениха – още един символ на съюза между тях.

Докато Воисан гледаше баща си с радост заради гордостта, изписана на лицето му, някъде залая куче. Това не беше нещо необичайно, но скоро други странни звуци се понесоха над земята. Воисан вдигна поглед към Анкгор Ват в далечината. Някъде близо до храма започна да се издига пушек – гъст, кълбящ се дим. Задължение на всеки кхмер беше да помага при гасенето на пожари, затова въпреки важността на церемонията Воисан докосна ръката на Нимит и посочи към храма. Челото му се смръщи. Той поклати глава. Близката джунгла изригна в ужас, когато оттам се изляха воини, които крещяха на някакъв чужд език; слънцето проблясваше по щитовете и оръжията им.

Нимит блъсна Воисан зад гърба си, извади меча и започна да вика хората си. Те бързо образуваха кръг около сватбеното празненство. Обаче бяха само десетина, а отвсякъде се изляха стотици чами, като пчели от кошер. Понесоха се напред, вдигнали брадвите и копията си. Воисан изкрещя името на Нимит, когато той пристъпи към враговете, с привеждане избегна удара с брадва и заби меча си в корема на един чам, но в същия момент го удариха в гърба с железния ръб на щит. Обаче той не падна, въртеше се и замахваше и успя да убие още двама чами.

Във въздуха полетя копие. Воисан го видя и изпищя предупреждение, но оръжието беше по-бързо от писъка ѝ и се заби в гърдите на Нимит. Той залитна. Тя се опита да изтича при него, но баща ѝ я задържа. Преди да разбере какво става, баща ѝ беше мъртъв, после и майка ѝ. Братята ѝ започнаха да падат около нея и тя се опита да спаси един от по-малките, като го притисна към гърдите си. Опита се да го прикрие с ръце, обаче долетя друго копие и той се отпусна в ръцете ѝ като мех за вода, пронизан от стомана. В съзнанието ѝ проблесна картината как я държеше за ръка нощно време, когато беше болен. Тя изпищя и започна да му казва, че е на сигурно място, че тя е с него и никога няма да е сам.

Груби ръце се опитаха да го изтръгнат от обятията ѝ, но тя продължаваше да го притиска към гърдите си дори когато чамите започнаха да я бият и да я ритат. Викаше името му отново и отново, бореше се като никога през живота си, отчаяно се опитваше да го задържи, докато душата му отпътуваше. Вярваше, че ако той мисли за нея и за родителите им, ще бъде роден отново в същото семейство. Крещеше за любовта си към него и повтаряше имената на членовете на семейството, продължаваше да се опитва да насочи душата му, защото знаеше, че в момента на смъртта тя може да поеме в най-различни посоки. Дръжката на едно копие я удари по челото и тя сякаш се задави с думите си, залитна от тях. Все още стиснала братчето си, падна върху него, притисна го с тялото си, а мислите ѝ избледняха.

И тогава го видя. Представи си усмивката му.

След това чамите я отнесоха.

Много поколения наред град Ангкор беше процъфтявал. Дворците и храмовете му се простираха от изток на запад, сякаш бяха вдъхновени от пътя на слънцето. Великолепни и покрити със злато барелефи украсяваха стените на най-величествените постройки, а покрай пътищата, мостовете, рововете и парковете се извисяваха внушителни статуи. Не по-малко внушително беше как жителите на Анкгор бяха населили околността изобилно и с изящество заедно се къпеха, молеха и работеха.

Чудесата на Ангкор не бяха намалели с времето, нито от понякога суровата природа. Но сега, когато някои негови участъци горяха, боговете, които го бяха защитавали, изглежда, го бяха изоставили. Докато остатъци от кхмерската армия се бореха с нападателите и конници бързаха на помощ, обикновените граждани бягаха в джунглата. Някои успяваха да избягат, а други намираха само смърт и отчаяние. Писъците заглушиха дори шума на войната – ударите на брадвите в щитовете, тръбенето на малкото кхмерски бойни слонове, готови за битка. Сякаш чамите със своите странни шлемове с формата на обърнат цвят бяха навсякъде и се впускаха напред в гъсти глутници. Като че ли всеки кхмер се изправяше срещу двама или трима чами. Макар кхмерите да се сражаваха яростно, за да спасят семействата и домовете си, повечето не бяха подготвени за битката. Малцина носеха брони и още по-малко бяха онези, които бяха намерили командирите си и бяха образували истински бойни отряди. Въпреки че армията на чамите беше огромна, приближаването ѝ към града бе останало неоткрито толкова дълго, че вече беше късно градът да бъде спасен.

Недалече от Ангкор Ват и кралския дворец в храма Бакенг Джаявар и Аядеви се бореха за живота си заедно с няколкостотин кхмерски воини, граждани, слуги и роби. Макар Бакенг да се издигаше на върха на хълм, извисявайки се подобно на стъпаловидна пирамида, облицована с огромни лъвове от пясъчник, които ръмжаха, гордо изправени, кхмерските воини отстъпваха. Джаявар, препасан само с поличка, стискаше в едната си ръка чамска брадва, а в другата кхмерски щит. Някои от хората му бяха избягали, за да спасят семействата си, но Джаявар не беше отстъпил и се сражаваше пред Аядеви – бореше се да защити жената си, докато чам след чам се впускаха напред към тях, привлечени от нейните сребърни и златни гривни. Аядеви беше свалила украшенията си, но чамите вече знаеха, че е от знатен произход, и продължаваха да се опитват да я пленят.

Брадвата на Джаявар отби дървения щит на един чам, след това се заби дълбоко в ребрата му. Макар мъжът да беше още жив, Джаявар измъкна копието от ръката му и го хвърли на Аядеви. Тя го улови и замахна с него срещу друг чам. Той отби удара ѝ с меча си, но нападението ѝ го беше направило уязвим и един кхмер го съсече изотзад.

Джаявар – кашляше заради гъстия дим, който излизаше от казармите близо до кралския дворец, – се опита да потисне бушуващите си чувства и да осмисли нападението. Чамите явно бяха дошли откъм реката и после се бяха разпръснали и нападнали Ангкор от различни посоки, като по този начин бяха предизвикали най-големия възможен страх и хаос. Нямаше ясно очертани линии на нападатели и защитници, а само отделни групички сражаващи се войници. Няколко десетки кхмери, яхнали слонове или на колесници, теглени от коне, се биеха с враговете на откритото поле, но бяха само малцина.

– Трябва да бягаме – извика Аядеви.

Беше цялата в кръв. Джаявар потърси с очи рана, след това направи гримаса, когато едно чамско копие отскочи от щита му и прониза кхмера до него.

– Това не е моя кръв! – извика Аядеви.

– Ама...

– Джаявар, води ни! Води ни!

Той погледна към обградения от хиляди чами кралски дворец – там се водеха най-ожесточените битки. Обзе го отчаяние. Искаше да си пробие път с бой до родителите си, до другите си жени и деца, защото знаеше, че вероятно всички ще бъдат убити в опит да се прекъснат всички династични връзки с трона. Но не можеше да стигне до тях, не и с толкова малко войници. Семейството му беше обречено.

Макар никога да не беше изпитвал радост от битките, Джаявар изпъкваше в бойното изкуство и сега брадвата му се издигаше и спускаше, сеейки смърт. Като видяха своя принц да се бие храбро с враговете, други кхмери последваха примера му и заедно отблъснаха чамите.

Обаче битката беше загубена. За да се увери, че страховете му не са напразни, Джаявар си проби път до края на храма и след като извика на хората си да защитават Аядеви, се изкачи по едно от главните стълбища на постройката. Кървавите му ръце се хлъзгаха по краката на лъвовете, докато се издърпваше нагоре по стръмните стъпала. Стигна до върха, погледна надолу и удари с юмрук зидарията – пред очите му столицата гореше. Навсякъде имаше пламтящи сгради, а чамите съсичаха остатъците от доскоро могъщата кхмерска армия. Някои от неговите съграждани бягаха в джунглата. Малцина от тях бяха преследвани, защото чамите по-скоро имаха намерението да сломят съпротивата и да плячкосат града.

Джаявар забърза надолу по стълбите.

– Ангкор е изгубен! – извика жена му.

– Баща ми...

– Би искал ти да живееш. Затова – живей!

– Децата ми! Трябва да ги намеря!

– Те са мъртви. О, скъпи, толкова съжалявам, но те са мъртви.

– Не!

– Трябва да бягаш!

Наблизо затръбиха рогове. Звуците бяха чуждестранни и Джаявар осъзна, че пристигат чамски подкрепления. Помисли за децата си, уплашен, че Аядеви е права, и се опита да отрече подобна вероятност. Затвори очи, защото светът се завъртя около него. Аядеви го дръпна за ръката и му викна да мисли за империята и за народа си. Той залитна и направи крачка към кралския дворец, – искаше да е с любимите си хора дори в смъртта. Обаче Аядеви беше разбрала намерението му и му викна, че може някои от децата му да са успели да избягат, но ако го убият, никога няма да може да им помогне.

Джаявар погледна мъжете, които се бяха сражавали с него – стотина войници и също толкова граждани и роби, – и осъзна, че тя е права. Втурнеше ли се сега към децата си, щеше да умре и нямаше да успее да ги спаси, ако бяха успели да оцелеят. Обаче и тук не можеше да остане. Ако продължеше да се бави, със сигурност щеше да загине. Неговите хора бяха заобиколени от чами, които вече предвкусваха победата си. Но щяха да опитат мечовете им.

– При мен! – изкомандва Джаявар хората си и се втурна към едно слабо място в редицата на чамите. Зад линията на враговете започваше джунглата и Джаявар знаеше, че дърветата може да се окажат тяхното спасение. Отчаянието му прерасна в ярост и с меча си той отби мушкането с копие на един чам, разби с брадвата щита му и изскочи зад вражеската линия. Вместо да побегне напред се обърна и нападна друг вражески воин, и продължи да се бие и убива, докато Аядеви не се оказа до него. Копието ѝ беше покрито с кръв и тя заби върха му в корема на един чам. Хвърли оръжието и хукна към дърветата, но полата ѝ пречеше. Джаявар я настигна и с един удар на камата си разпра дрехата от хълбоците ѝ надолу.

Сега тя вече можеше да тича по-бързо, но докато го правеше, се страхуваше повече той да не умре, отколкото от своята смърт.

Влязоха в джунглата – извисяващ се листак от банянови и тикови дървета, фикуси, които скриваха повечето от дневната светлина. Джаявар не беше очаквал, че чамите ще ги преследват, но може би бяха разбрали, че наследникът на трона и жена му са сред малката група оцелели. А може би имаха заповед да хванат и убият всеки член на кхмерското кралско семейство.

Аядеви беше прекарвала безброй утрини в джунглата, за да се моли, и знаеше по кои пътеки да вървят. Поведе групата напред и след като се измъкнаха от чамските преследвачи, поеха на запад към земите на други врагове – сиамците. Чуваше звуците на сражението зад тях и знаеше, че Джаявар е там с ариергарда, за да се бие срещу преследвачите им. Стрела прониза ръката на една слугиня до нея и Аядеви подкрепи пищящата жена, за да ѝ помогне да продължи напред. Макар ходилата ѝ да бяха загрубели като на всички останали, скоро започнаха да кървят. Димът проникваше навсякъде в джунглата. Ехтяха далечни писъци. Аядеви бързаше напред. За първи път в живота си се радваше, че няма деца, че няма да понесе бремето на загубата, каквото очакваше нейния съпруг.

На няколкостотин крачки зад нея Джаявар и хората му отстъпваха пред чамите, но все пак ги забавяха. Мъката за семейството и народа му едва не го съкрушаваше, oбаче той насилваше съзнанието си да се насочва към Аядеви, стискаше ядно зъби, като си представяше как чамите я изнасилват. Това му вливаше огромна воля за съпротива и хората му се вдъхновяваха от неговите яростни атаки. Джаявар нападаше, отстъпваше и отново нападаше. И макар при всяко нападение да губеше хора, чамите вече започваха да се страхуват от тях. Опитваха се да ги заобиколят от двете страни и той извика на Аядеви да бърза. След това раздели хората си на две, така че да могат да нападнат и двете групи чами. Край него свистяха стрели и се забиваха с тупване в пръст, дървета и плът. Мъже и жени рухваха и повече не се изправяха. Копие, хвърлено от един чам, го одраска по хълбока. Раната беше достатъчно дълбока, за да се отрази на походката му. Той обаче продължи да се бие и спря едва когато стигна до едно седем-осем годишно момче роб, което беше паднало. Огледа се за майката на момчето, не видя никого, пусна щита на земята, хвърли момчето на лявото си рамо и хукна напред. Чамите вече виждаха, че е уязвим, затова двамина го нападнаха едновременно. Вместо да побегне той толкова силно замахна с брадвата, че сряза копието на единия нападател и го уби. Другият вдигна лък и го опъна, а Джаявар се обърна, за да предпази момчето с тялото си.

Обаче стрелата така и не излетя. От детството си Джаявар беше трупал в джунглата камъни един върху друг, за да бележи своите предпочитани места. Аядеви беше притичала покрай една от тези купчини, разтълкува я като знак и се втурна обратно към него. Видя как чамът вдига лъка, скочи на гърба му и заби нокти в очите му.

Джаявар чу гласа ѝ, притича до врага и го уби. Все още стискащ момчето, помогна на жена си да се изправи. Отново се затичаха като елени през джунглата, като следваха капките кръв, паднали от другите кхмери бегълци.

След известно време виковете на преследвачите утихнаха и после съвсем престанаха. Кхмерите продължаваха, влизаха в рекички, за да скрият следите си, оставяха мъртвите там, където паднеха, и се подтикваха един друг да продължават напред дори когато силите им чезнеха. Други бегълци се присъединяваха към тях. Слънцето залезе, но те продължиха бягството си към Сиам.

Момчето на рамото на Джаявар заплака и за първи път откакто бяха напуснали Анкгор той си помисли за спиране. В далечината над джунглата се издигаше подобна на пирамида постройка. Грубо изсечените тухли от латерит1 бяха изронени от времето, части от древната постройка бяха рухнали, но две банянови дървета растяха от основите ѝ и изглежда я крепяха да не падне съвсем. Джаявар не беше попадал на тези развалини. Спря и внимателно свали момчето на земята. Една жена притича, ахна и вдигна детето, страните ѝ бяха мокри от сълзи.

Джаявар изкуцука няколко крачки и прегърна Аядеви. След това се обърна към хората си и им каза, че почивката ще е съвсем кратка. След като Аядеви превърза раната му с ивица коприна от полата си, той се покатери на едното баняново дърво. Двама от офицерите му искаха да го последват, но той се нуждаеше от съвета на Аядеви, затова нареди при него да се качи само тя.

Баняновото дърво имаше толкова клони, че човек можеше да си помисли, че е обърнато на обратно и короната му стърчи от земята. Въпреки че стенеше заради раната си, Джаявар се катереше бързо. Сърцето му още блъскаше, защото знаеше, че чамите ще се прегрупират и отново ще ги погнат. Като наследник на трона той представляваше заплаха за тях – а заплахите трябва да бъдат унищожавани.

Когато най-сетне стигна върха, който се издигаше над повечето от околните дървета, спря, за да помогне на Аядеви да се настани на един клон до него. Макар други дървесни корони да им пречеха, можеха да видят Ангкор Ват и по-малки сгради в далечината. Градът продължаваше да гори и към небето се издигаха големи облаци пушек. Джаявар си помисли, че децата му най-вероятно са мъртви, и стената, която беше издигнал около чувствата си, се срути. Той заплака, вторачен в своя дом, опръсканите му с кръв рамене се тресяха.

Аядеви видя сълзите му, но не заплака с него. Щеше да плаче по-късно, когато той заспи. Сега той имаше нужда от нейната сила. С нейната любов и кураж той отново щеше да може да води. Без тях щеше да е изгубен.

Тя сложи ръка върху раната му, благодарна, че копието не го беше проболо. Потърси с очи чами, не видя, затвори очи и започна да се моли.

– Молитвите... няма да ни помогнат – прошепна той, макар да беше не по-малко набожен от нея. – Те няма да... спасят моите синове и дъщери. Нито татко и мама.

Аядеви поклати глава.

– Твоите родители бяха възрастни и болни. Сега са преродени. Ако беше на тяхно място, каква съдба би предпочел?

– А моите деца? Какъв ще е техният път?

– Малките нямат време да се замърсят с омраза, престъпления и ревност. Твоите синове и дъщери бяха добри и сега са преродени в по-хубав живот. По-добър живот, любими. Направили са още една крачка към нирвана и никой не бива да оплаква това.

– Аз ще го оплаквам.

Аядеви кимна, сложи ръка на раната му и я задържа там.

– Зная и съм пълна с тъга, толкова съм преизпълнена с тъга, все едно цялата красота на света е избледняла. Обаче... помни в какво вярваме. И се уповавай, че твоите синове и дъщери са преродени. Както слънцето утре ще се издигне, така ще направят и те. Някой ден ти ще се събереш с тях.

Той се обърна към нея.

– Не мога... да ги изгубя по този начин. Не и днес. Никога. Така че... моля, забрави какво казах преди малко и се помоли с мен. Помоли се с мен да са още живи.

– Ще се помоля.

Помолиха се заедно, молеха се да се случи чудо. Без надеждата, която му даваха молитвите, Джаявар знаеше, че не би имал сила да издържи.

– Дете никога не трябва да умира – каза Аядеви. – Запомни това. Не забравяй, когато победиш чамите, да пуснеш децата им на свобода.

– Да ги победя? – попита той, докато гледаше дърветата в далечината. – Армията ми я няма.

– Една армия не е нещо повече от група вярващи в едно и също. Изгради нова.

– С какво?

– С волята си. С онези от нашия народ, които са останали и се крият сигурно тук в гората. Живей в изгнание, събери армия и след това се върни, за да поискаш златния меч на баща ти. Така както спаси това момченце роб, така можеш да спасиш и царството си.

– То е само едно.

– Кралството започва с един.

– Не мога да го направя. Не мога да...

Аядеви дръпна ръката си от него.

– Преди да ми казваш какво не можеш да направиш, помисли си за краля на чамите в леглото на баща ти. Помисли за онези, които днес видя да умират. За жените, които изоставихме, за децата, които сега са роби, за болниците, които искаше да построиш. Джаявар, всеки кхмер разчита на теб. Твоите деца, независимо дали са живи или мъртви, също разчитат на теб. За този или за следващия живот.

– Обаче аз вече ги предадох. Моите малки... Вече ги предадох.

– Все още можеш да им помогнеш. Днес реката тече червена от кръвта на нашия народ, както и от скръбта, болката и тревогата. Обаче по някаква причина това чамско копие не те прониза. Ти се предопределен да се върнеш в Ангкор.

– Аз трябваше да...

– Джаявар, ти никога не си се съмнявал в мен. Моля те, не започвай сега. Трябва да ми имаш доверие. Моля те, заради мен, имай ми доверие!

Джаявар понечи да отговори, но чу слаби гласове в източна посока. Те бяха на неговите врагове и сега, след като си беше починал, част от него искаше да събере хората си и да нападне нападателите. Искаше отмъщение.

– Трябва да тръгваме – каза Аядеви и го дръпна за ръката.

– Копнея да ги избия.

– По-късно. За днес убийствата са достатъчно.

Той затвори очи и се замисли за своите синове и дъщери, и потрепери, като си представи смъртта им.

– Хайде, следвай ме – каза тя. – Това е свят на безкрайно съмване и днес е само един ден. Утре ще бъде друг.

– Утре е прекалено далече.

– Джаявар, побързай. Те наближават!

– Нека.

– Престани с тези глупости! Или бягаме, или умираме. Или бягаме, или нашият град ще бъде завинаги изгубен за нас. Затова – бягай! Сега!

В далечината се чуха викове. Бяха открили следите им. Джаявар се насили да потисне яростта и скръбта си. Спусна се бързо по дървото, нареди на хората си да го следват и скоро всички отново тръгнаха. Раната му се отвори и струйка кръв прокапа по крака му и по земята. Неговата земя, помисли той. Земята на неговите предци. Чамите бяха дошли да я присвоят. Бяха убивали и грабили. Днес бяха спечелили. Обаче земята беше плодородна от кръвта на кхмерите, а не на чамите. Някой ден, обеща си Джаявар, те отново щяха да поемат по стъпките на своите предци.

Продължи напред: сега той водеше хората и помагаше на слабите и ранените. Макар че през този ден не му се беше случило нищо хубаво, бе извадил късмет, че беше избягал на запад, далеч от своя дом. Ако беше видял онова, което се случваше на неговия народ, ако беше видял ужасите, които сега понасяха хората му, щеше да се върне и да се изправи срещу пълчищата чами. Щеше да се бие с тях, докато не започнат да танцуват в кръвта му, и дори Аядеви не би могла да го спаси.