17 ноември

Рей слезе по стълбите, като пристягаше възела на вратовръзката си. Нанси седеше на масата с все още сънената Миси в скута си. Майкъл закусваше по типичния за него начин – безмълвно, спокойно и вглъбено.

Рей разроши косите на момчето и се приведе да целуне Миси. Нанси вдигна глава и се усмихна. Беше дяволски хубава. Около прекрасните сини очи вече се забелязваха тънки бръчици, но никой не би ѝ дал трийсет и две. Рей бе само с няколко години по-голям, но винаги се бе чувствал много по-възрастен. Може би заради нейната ужасна уязвимост. Забеляза издайническото рижаво, което се беше показало при корените на тъмните ѝ коси. Десетки пъти бе изпитвал желание да я помоли да ги остави с естествения им цвят, но така и не посмя.

– Честит рожден ден, скъпа – прошепна той.

Видя как цветът изчезна от лицето ѝ.

Майкъл изненадано вдигна поглед.

– Днес рожденият ден на мама ли е? Не сте ми казали.

Миси също се изправи.

– Значи мама има рожден ден? – Изглеждаше доволна.

– Да – потвърди Рей. Нанси бе впила поглед в масата. – И довечера ще празнуваме. Ще донеса голяма празнична торта и подарък и ще поканим на гости леля Дороти. Нали така, майче?

– Рей... не! – Гласът на Нанси бе тих и умоляващ.

– Да. Спомни си, миналата година ми обеща, че тази ще...

„Празнуваме“ не беше точната дума. Той не можеше да я изрече. Но отдавна знаеше, че някой ден ще трябва да променят модела, по който неизменно минаваха рождените ѝ дни. В началото тя беше затворена в себе си, избягваше го и обикаляше къщата или се разхождаше по плажа като призрак в своя тъжен и безмълвен свят.

Но миналата година най-накрая започна да говори за тях... за другите две деца. На този ден изрече с болка: „Сега щяха да бъдат толкова големи... на десет и единайсет години. Опитвам се да си представя как щяха да изглеждат, но не успявам... Всичко от онова време е толкова замъглено. Като някакъв кошмар, който съм сънувала и забравила“. „Така и трябва да бъде – успокои я Рей, – забрави всичко това, скъпа. Дори не се питай повече какво се е случило!“

Споменът засили решението му. Той се приведе към Нанси и погали косите ѝ. Жестът му беше нежен и едновременно с това покровителствен.

Нанси вдигна поглед към него. Молбата, изписана на лицето ѝ, се смени с колебание.

– Мисля, че не...

Майкъл я прекъсна.

– На колко години ставаш, мамо? – попита той делово.

Нанси се усмихна... искрена и сърдечна усмивка, която като някакво вълшебство разсея напрежението.

– Не е твоя работа – отвърна тя.

Рей бързо отпи глътка кафе.

– Добро момиче – каза той. – Ето какво ще ти кажа, Майк. Днес следобед ще те взема от училище и ще отидем да купим подарък на мама. Сега по-добре да тръгвам. Един човек ще идва да огледа къщата на Хънт. Искам да подготвя документите.

– Тя не е ли дадена под наем? – попита Нанси.

– Да. На онзи господин Париш, който всяка година отсяда в горния апартамент. Сега пак е там, но е предупреден, че при нужда имаме право да го показваме на клиента. Къщата е чудесна за ресторант, а и преустройството няма да глътне много средства. Ако успея да я продам, ще изкарам добра комисиона.

Нанси пусна Миси и го придружи до вратата. Той я целуна леко и усети как устните ѝ потръпваха под неговите. Доколко я беше разстроил с този разговор за рождения ден? За момент обладан от инстинктивен порив, изпита желание да ѝ каже: „Хайде да не чакаме до довечера. Ще остана вкъщи, ще вземем децата и ще отидем да прекараме днешния ден в Бостън“.

Вместо това се качи в колата си, махна им, даде на заден и потегли към тесния черен път, виещ се през един акър1 гора, преди да се включи в главното шосе, което пресичаше целия Кейп Код и стигаше до центъра на Адамс Порт, където се намираше неговият офис.

Рей е прав, помисли си Нанси, докато бавно се връщаше към масата. Време беше да престане да следва моделите от вчерашния ден... да престане да си спомня и да гледа само към бъдещето. Чувстваше, че част от нея все още бе странно вцепенена. Знаеше, че съзнанието ѝ бе спуснало защитна завеса, за да я откъсне от болезнените спомени... но имаше и нещо друго.

Сякаш целият ѝ живот с Карл бе неясно петно... цялото това време. С мъка си припомняше къщата в района на университета, обработения глас на Карл... Питър и Лиза. Как изглеждаха тогава? С тъмни коси... и двамата, също като Карл... И твърде тихи... прекалено потиснати... повлияни от нейното колебание... А после вече ги нямаше.

– Мамо, защо изглеждаш толкова тъжна? – попита Майкъл, вперил поглед в нея с откритото изражение на Рей и с неговата прямота.

Седем години, помисли си Нанси. Животът беше низ от седемгодишни цикли. Едно време Карл твърдеше, че за този период цялото ти тяло се променя. Всяка клетчица се обновява. Време беше наистина да насочи поглед напред... и да забрави.

Тя се озърна из просторната, ведра кухня със стара тухлена камина, широки дъбови дъски на пода, червени завеси с волани, които не закриваха изгледа към пристанището. И после спря поглед върху Майкъл и Миси...

– Не съм тъжна, скъпи – каза тя. – Наистина.

Взе Миси на ръце, усещайки топлината и сладката ѝ лепкавост.

– Мислех си за твоя подарък – рече Миси. Дългата ѝ ягодоворуса коса се къдреше около ушите и челцето. Хората понякога питаха откъде е взела тази разкошна коса... Кой е червенокосият в семейството?

– Чудесно – отвърна ѝ Нанси. – Само че мисли за него навън. По-добре сега малко да излезете на чист въздух. По-късно ще вали и ще стане много студено.

Когато бяха готови, тя им помогна да си сложат якетата и шапките.

– Ето ми го долара – каза Майкъл със задоволство, след като бръкна в горния джоб. – Сигурен бях, че съм го сложил тук. Сега ще мога да ти купя подарък.

– И Миси има парички – заяви гордо Миси и вдигна ръчичка. Стискаше пълна шепа с монети.

– Ей, вие двамата, не си разнасяйте така парите – сгълча ги Нанси. – Само ще ги загубите. Дайте да ви ги пазя.

Майкъл поклати глава.

– Ако ти ги дам, може да ги забравя, когато тръгна да пазарувам с тати.

– Ще ти напомня за тях, обещавам.

– Джобът ми е с цип. Виждаш ли? Ще взема и тези на Миси и ще ѝ ги пазя.

– Добре... – Нанси сви рамене и прекрати дискусията. Знаеше отлично, че Майкъл няма да загуби нито долар. Той беше също като Рей, внимателен и акуратен. – Сега виж какво, Майк. Аз ще пооправя тук, а ти не се отделяй от Миси.

– Дадено – отвърна Майк весело. – Хайде, Миси. Първо ще те полюлея.

Рей беше направил люлка за децата. Беше окачена на един клон на огромния дъб в края на горичката, точно зад къщата им.

Нанси задържа Миси и ѝ сложи ръкавичките, яркочервени, отгоре с пухкава бродерия от ангора, която очертаваше усмихнато личице.

– Не ги махай – заръча ѝ тя, – иначе ръцете ти ще замръзнат. Наистина става много студено. Дори не съм сигурна дали въобще трябва да излизаш.

– О, моля те! – Устната на Миси затрепери.

– Добре, добре, само не започвай пак! – съгласи се бързо Нанси. – Но не повече от половин час.

Тя отвори задната врата, пусна ги да излязат и потръпна, когато мразовитият вятър я обгърна. Бързо затвори и тръгна нагоре по стълбата. Къщата представляваше автентична стара местна постройка и стъпалата бяха почти отвесни. Рей казваше, че едновремешните заселници трябва да са имали в себе си нещо от скалните кози, за да си строят стълбите по този начин. Ала Нанси обожаваше всичко, свързано с това място.

Все още си спомняше усещането за покой и радушен прием, което то ѝ бе внушило, когато го видя за пръв път преди повече от шест години. Пристигна на Кейп Код след като обвинението беше отхвърлено. Окръжният прокурор не настоя за ново дело, тъй като Роб Леглър, главният свидетел на обвинението, внезапно изчезна.

Избяга тук, прекосявайки целия континент, колкото се може по-далеч от Калифорния, колкото се може по-далеч от хората, които познаваше, от мястото, където бе живяла, от колежа и цялата академична общност там. Не искаше да ги види никога повече – бившите приятели, които се оказаха всъщност враждебни непознати и обсъждаха „горкия Карл“, тъй като смятаха, че вината за самоубийството му също е нейна.

Дойде на Кейп Код, защото беше чувала, че хората от Нова Англия и тук на полуострова са сдържани, затворени и не желаят да имат нищо общо с непознати, а на нея точно това ѝ трябваше. Имаше нужда от място, където да се скрие, да намери себе си, да подреди мислите си, да се опита да разбере какво се беше случило, да се помъчи да се върне обратно към живота.

Подстрига се, боядиса косите си тъмнокестеняви и това бе напълно достатъчно, за да изглежда съвсем различна от снимките, които по време на процеса не слизаха от първите страници на вестниците.

Имаше чувството, че когато тръгна да търси къща под наем, самата съдба ѝ подсказа да избере офиса за недвижими имоти на Рей. Всъщност тя си беше уговорила среща е друг агент, но някакво шесто чувство я накара да влезе първо при него, защото хареса изписаната на ръка фирма и сандъчетата за цветя, пълни с жълти и оранжеви хризантеми.

Изчака го да приключи с един друг клиент – възрастен човек с лице като пергамент и гъста, къдрава коса – и се възхити на начина, по който Рей настоятелно го посъветва да не се разделя с имота си, като му обеща да намери наемател за апартамента в къщата, което щеше да му помогне да покрива разходите си.

След като другият си тръгна, тя каза:

– Може би идвам точно навреме. Търся си жилище.

Но Рей дори не пожела да ѝ покаже къщата на стария Хънт.

– За вас тя е твърде голяма, самотна и ветровита – изтъкна той. – Но току-що ми предоставиха една оригинална местна къща в отлично състояние, която е напълно обзаведена. Ако ви хареса, можете и да я купите. Каква площ ви задоволява, госпожице... госпожо...?

– Госпожица Киърнан – отвърна тя. – Нанси Киърнан. – Инстинктивно бе използвала моминското име на майка си. – Всъщност нещо малко. Ще живея сама и не очаквам посетители.

Хареса ѝ, че той не прояви никакво любопитство.

– Кейп Код е великолепно място, ако човек иска да остане насаме със себе си – каза той. – Не можеш да се чувстваш самотен, когато се разхождаш по плажа, наблюдаваш залеза или посрещаш утрото на прозореца.

После Рей я доведе тук и тя моментално разбра, че ще остане. Комбинираната всекидневна-трапезария представляваше преустроена някогашна гостна, очевидно сърцето на къщата по онова време. Влюби се в люлеещия се стол до камината и в начина, по който масата беше поставена пред прозореца, така че да е възможно да се храниш и да гледаш към пристанището и залива.

Оказа се, че може да се нанесе веднага. Ако Рей е бил озадачен от факта, че тя няма нищо друго, освен двата куфара, които бе смъкнала от автобуса, това по никакъв начин не му пролича. Обясни му, че след смъртта на майка си бе продала дома им в Охайо и бе решила да се премести на изток. Просто пропусна шестте години, които бяха изтекли междувременно.

Същата вечер спа за първи път от месеци. Нощта мина в дълбок сън без сънища, в който не чуваше как Питър и Лиза я викат, нито как Карл я проклина в съдебната зала.

В онази първа сутрин тук си направи кафе и седна до прозореца. Беше ясен, великолепен ден, безоблачното небе бе моравосиньо, заливът – тих и спокоен, а единственото движение – дъгата на чайките, които кръжаха над рибарските лодки.

Обхванала с две ръце чашата кафе, тя отпиваше и гледаше през прозореца. Топлината на кафето се разливаше по цялото ѝ тяло. Слънчевите лъчи сгряваха лицето ѝ. Спокойствието, което внушаваше великолепният изглед, засили чувството за покой, породено от дългия сън без сънища.

Покой... дайте ми покой. Това бе нейната молитва през време на процеса и после в затвора. Оставете ме да се науча да приемам неизбежното. Преди седем години...

Нанси въздъхна, осъзнавайки, че все още стои в подножието на стълбата. Толкова беше лесно да се отдадеш на спомените. Ето защо така упорито се мъчеше да изживява всеки нов ден... да не се връща към миналото, нито да се мъчи да надникне в бъдещето.

Започна бавно да се изкачва. Как изобщо можеше да има покой за нея, след като знаеше, че ако Роб Леглър някой ден се появи, отново щяха да я съдят за убийство, щяха да я откъснат от Рей, Миси и Майкъл? За миг зарови лице в шепите си. „Не мисли за това – каза си тя. – Няма никакъв смисъл!“

На горната площадка на стълбите решително поклати глава и бързо влезе в голямата спалня. Отвори прозорците и потръпна, когато вятърът ги блъсна обратно към нея. Заоблачаваше се и по водната повърхност на залива започнаха да пробягват пенести вълни. Температурата бързо падаше. Вече беше живяла на Кейп Код достатъчно дълго, за да знае, че такъв мразовит вятър обикновено преминаваше в буря.

Но все още беше достатъчно ясно, за да остави децата навън. Искаше сутрин, доколкото позволяваше времето, да подишат чист въздух. Следобед Миси лягаше да поспи, а Майкъл отиваше на забавачка.

Започна да прибира чаршафите от голямото двойно легло, но после се разколеба. Вчера Миси подсмърчаше. Дали да не слезе да ѝ каже да не разкопчава ципа на якето си? Това беше един от любимите ѝ номера. Миси вечно се оплакваше, че всичките ѝ дрехи били твърде стегнати на врата.

Нанси се замисли за момент, после махна чаршафите. Миси беше с поло. Гърлото ѝ щеше да бъде закрито, дори ако се разкопчаеше. Освен това щяха да ѝ трябват не повече от десет-петнайсет минути да смени спалното бельо и да пусне пералнята.

Най-много десет минути, обеща си Нанси, за да успокои нарастващото чувство на безпокойство, което настойчиво ѝ повтаряше да излезе при децата незабавно.

Къде са децата?