Изкривената история

Увод

Хенри Форд е известен с фразата си „историята е залъгалка“ – твърдение, което е донякъде уклончиво в смисъл, че е вярно само отчасти. Като оставим настрана предубеденото от застъпниците на тази теза внушение, че „историята се пише от победителите“, архивите за миналото ни носят белезите на намеса от други със скрити подбуди, за да наложат своя динамичен дневен ред. Но „истината все пак е там някъде“, както би казал специален агент Мълдър1: трябва само да я изровиш.

Някои исторически митове са доморасли, някои са изобретени от външни фактори, някои са изфабрикувани от администрации или важни индивиди в отчаяния им стремеж да скрият истината за своите действия от погледа на обществото, а някои са съчинени от самите общества, било за да преувеличат непропорционално някоя незначителна проява на героизъм, или за да скрият от себе си чудовищния размер на собствените си крайности. Чудесен пример за тази последна категория е измислицата на лондончани за „стоическата решимост“ на бомбардирания от нацистите Лондон, когато жизнерадостните „кокни“ уж посрещали всяка въздушна атака с „Помилуй Боже“ и подръпване на тирантите си, преди да подхванат бодро „Долу при „Стария Бик и Буш“.2 Този мит за единение е измислен, за да лустроса факта, че лондончани са показали що за стока са действително под прикритието на затъмненията от противовъздушната отбрана. Инцидентите с изнасилвания, убийства, плячкосване и мародерство достигат нечувани размери, докато населението вие за примиряване, капитулация, каквото и да е, за да спре войната, за която 40 % вярват, че е „само заради проклетите евреи“.

Не е за подценяване и силата на киното, защото тъкмо от белия екран наследяваме такива фалшиви представи като изгарянето на вещици на кладата в „добрата стара Англия“ и неизличимия образ на Американския запад, където се оказва, че почти половината от така наречените „каубои“ са били цветнокожи и толкова малко са могли да си позволят да притежават револвери, че престрелките са били рядкост. Много по-вероятно е било човек да бъде прострелян във викторианския Лондон, отколкото в Додж Сити, Тъмбстоун или Абилин.

Силата на мита е в това, че повечето измислени версии на събития предлагат на публиката нещо, което е или удобно, или опростено – ние носим бели шапки, а лошковците са с черни шапки, или каквото е там – или нещо, чието приемане е гарантирано, защото съвпада с националната самопредстава. Докато повечето други нации възприемат британците като арогантни, самоуверени, алчни, лицемерни и властолюбиви, британците виждат самите себе си като изпълнени със самообладание бранители на моралното превъзходство, ако парафразираме „Ако“ на Киплинг. При това положение британското общество е психологически подготвено да клъвне въдицата на мита за Дюнкерк, пълен с приказки за караулите, пренебрегващи пикиращите „Щуки“ и бомбардиращите „Месершмити“, за да провежда строева подготовка на откритите плажове, докато войниците чакат да ги натоварят за десанта. Реалността, разбира се, е много по-мрачна и твърде различна. Бойци дезертират, за да тръгнат да плячкосват и изнасилват в близките френски градчета и села, и мнозина от тези, които все още имат оръжия, ги захвърлят. Оттеглянето е ужасна измяна спрямо французите и белгийците, които са оставени сами срещу германското настъпление; всеки от тях, опитал се да дебаркира на брега, е посрещан от британски огън. А колкото до флотилията от смели цивилни, прескочили през Ламанша на помощ, „Чолмондъли Уорнърите“ и „Барнгтън Фаркюхърите“ на тези острови изобщо не са отплавали3.

Не по-различни са нещата в Америка, където например индианците са обрисувани като тъпи диваци, за да се оправдаят неизброимите нарушени договори и масови избивания, и въпреки холивудския образ на прерийните индианци, ограбващи влакове, такива атаки са били малобройни и най-често за отмъщение, като най-голямата касапница за всички времена е била нанесена не от индианци, а от алчни мормони. Колкото до така наречената „Последна битка“ на Къстър, това е трябвало да се пробута на пазара като вероломно избиване, извършено от кръвожадни диваци, за да се скрие от публиката фактът, че Къстър е бил тщеславен идиот, който, ако е бил оцелял, е щял да бъде осъден от военния съд заради глупостта си. Като пренебрегва всякакви заповеди и постъпващи разузнавателни данни, Къстър атакува многократно превъзхождаща го сила и му се налага да побегне. Не е имало никаква „Последна битка“, само едно помитане по време на бягство, по време на което, според някои свидетелства, Къстър се е застрелял сам. Останала без никаква алтернатива, армията на САЩ е направила това, което прави винаги с мъртви идиоти, и представя Къстър като герой.

Но има и истински герои, възприеманите като такива са почти неизменно незначителни индивиди, които или търсят светлината на прожекторите, или тя им се поверява, за да се повиши националният дух. Докато от другата страна на монетата мнозина от обрисуваните като демони всъщност не са били толкова лоши. Ержебет Батори, известна още като „Графиня Дракула“, никога не се е къпала в кръв; Влад Цепеш е бил всъщност национален герой. „Лошият“ крал Джон е бил много по-добър владетел от „добрия“ крал Ричард. „Кървавата“ Мери е избила по-малко от поданиците си от „добрата кралица Бес“, а испанската Инквизиция всъщност е била забележително толерантна. Всичко е въпрос на кой какво се захваща да опише.

Колкото до Хенри Форд и „историята е залъгалка“ – е, той никога не го е казвал, но може би е трябвало да го каже.

Праистория

Будика

Толкова малко се знае за Будика, Будиция (30 г. – 60 или 61 г. сл. Хр.), или както предпочитате да наречете дамата, че може би няма да е съвсем прекалено да се постави под въпрос дали тя изобщо е съществувала, освен в умовете на двама историци, писали години след предполагаемите събития. Може би те просто са измислили някаква свирепа жена-призрак, под чиято сянка са могли да струпат поредица от събития, за които е било известно, че са се разиграли, но за които се е знаело малко.

Будика – ще се придържаме към тази форма за целите на това изложение – е била толкова много неща за толкова много хора, първата феминистка, че е трудно човек да реши откъде да започне. Винаги я показват във филмите като огненокоса жена тип Зина4, с тяло като на разгневен пор, едва удържано в кожените ремъци; образът, който всички ние имаме за нея, е взет от изпълнената с твърде богато въображение статуя на Уестминстърския мост, изобразяваща войнствена кавгаджийка с буйна развята коса, сграбчила двете си онеправдани дъщери на бойната си колесница със сърпове на колелата. Да вземем първо колесницата. Никой, поне с капка мозък в главата, не би използвал колесница във война. Римляните, които са знаели едно-друго за ефикасното избиване, изобщо не са ги използвали за нещо друго освен за пищност или състезание. Битките не са се разигравали на подкастрени морави, а технологията на колела с ос по онова време е била смехотворна. Една колесница не би издържала и десет минути на груб терен и всички на нея би трябвало да се вкопчат в страните ѝ на живот и смърт, вместо да хвърлят копия и да мятат стрели с убийствена точност. В крайна сметка една колесница е безполезна без конската си сила, която може да се изкара незабавно от строя от стрелци с лъкове. Колкото до сърповете на колелата, това си е чиста измислица.

Така е и относно самата дама. Стандартната версия на приказката е, че тя била кралица на келтското племе ицени, населявало Източна Англия през древността, взела властта след като съпругът ѝ, Прасутаг, или умрял, или бил отровен от нея, според това какво четете. Скоро след това римляните обявили, че ще анексират кралството, и след като тя възразила, я напердашили хубаво с камшици и изнасилили двете ѝ дъщери. Тази набедена жестокост я превърнала във вихрушка на мъст, която погълнала три града и безброй римски войничета. Но как стигаме до тази небивалица, след като нищо не е записано за тези събития по същото време? Не знаем дори името на тази жена. Както и да го изпишете, терминът е изкривена форма на „будиг“, думата на британските келти за „победа“, която би могла да се превърне в титла или име, измислено за въображаема героиня, подходящо за приписваните ѝ подвизи. Прилича малко на жената в Библията, която уж избърсала потта от лицето на Христос, докато вървял към Голгота, само за да остане ликът му отпечатан на кърпата ѝ; наречена е Вероника, име, означаващо „истинския лик“, но как са могли родителите ѝ да знаят, че е щяла да направи това в по-късния си живот и да я кръстят съответно? (Поднасянето от матадора на наметалото срещу бика също е известно като вероника, взето от същата тази легенда.)

Първото упоменаване, с което разполагаме за предполагаемата Будика, е в писанията на римлянина Тацит (56 – 117 г. сл. Хр.), но той е бил на около четири години, когато Будика е нанесла приписваните ѝ опустошения. Единственият друг извор е Дион Касий, който, роден едва в 164 г., е бил още по-отдалечен от времето на предполагаемия ѝ възход и вероятно е разчитал на същия Тацит като първичен извор. И двамата са писали под бдителния поглед на своите римски платци, тъй че бихте могли да си извадите от това полагащите се заключения. С всички тези уговорки 60 или 61 година съвсем сигурно е била свидетел на въстание срещу римляните, като селищата/градове Колчестър, Сейнт Олбънс и Лондон са били обект на сериозна атака – дори археологическите свидетелства го доказват. Но съществувала ли е Будика? С риск да прозвучи банално, вероятно хората просто не са разбрали правилно, след като са наблюдавали как ордата на ицените възхвалява някоя жрица, която, след като е оповестила подходящо окуражаващи пророчества за успех, е била поздравена с викове: Будиг! Будиг!

Родоският колос

Представата за тази статуя, стояла някога разкрачена над входа на главното пристанище на Родос, е средновековна фантазия, която, подхранвана от безброй рисунки и офорти, е до голяма степен образът, поддържан и до днес. Всъщност Колосът се издигал някъде встрани от пристанището, тъй че е получил достъп до клуба „Седемте чудеса на света“ под фалшиви претенции.

След смъртта на Александър с прозвището „Велики“ през 323 г. пр. Хр. неговата прехвалена империя се разпаднала като пясъчна кула, каквато всъщност си е била, при което пълководците му „диадохи“ разграбили кой което парче успял, преди да започнат междуособни войни. Птолемей взел Египет и след като утвърдил мирен договор с Родос, влязъл в конфликт с друг от наследниците на Александър, Антигон Монофталм (Едноокия), който през 305 г. пр. Хр. пратил сина си да обсади този остров. Но младокът оплескал работата и се наложило да побегне следващата година, като го принудили да си прибира багажа без половината си флота и цялото си обсадно оборудване. Родосците събрали всичко, което било изоставено, и провели търг, за да съберат средства за построяването на огромна статуя на Хелиос, техния бог-слънце. Завършена през 280 г. пр. Хр. и направена основно от претопеното желязо и бронз от изоставените оръжия, статуята се издигнала на около 30 м височина на неизвестно място близо до входа на пристанището... но не задълго. Едва ли най-трайното от Седемте чудеса, тя се срутила при земетресението през 226 г. пр. Хр., прекършена при коленете още от първия трус, и лежала там на парчета през следващите 800 години, докато мюсюлманският военачалник Муавия I не завладял Родос през 654 г. и не продал парчетата като скрап „на един евреин от Емеса“.

Котки, хайвер от стриди

и катакомби

Въпреки името си Колизеумът5 не е бил най-големият от римските стадиони и арени. Уместно наречен „Флавиевият амфитеатър“, той дори не е бил назоваван с другото име до 1000 г. сл. Хр., като този „прякор“ бил вдъхновен от това, че е разположен близо до Колоса на Нерон, 40 м висока статуя, която била съборена в четвърти век, за да рециклират бронза. Въпреки че Флавиевият амфитеатър е можел да побере тълпи от около 50 000 души, е бил мъниче в сравнение с Циркус Максимус, който побирал някъде около 500 000, и тъкмо специално изградените проходи на тези две арени, които давали възможност на такива огромни тълпи да напускат бързо, са породили мита, че римляните са имали специални помещения, където са могли да повръщат между поредните блюда, за да освободят място за още повече храна. Твърде погрешно разбраните вомитории6 са били, в случая с Колизеума, осемдесетте прохода и подземни галерии, през които цялата 50 хилядна публика на пълния Колизеум е можела да напусне за по-малко от петнайсет минути, което е създавало впечатлението, че зданието е бълвало съдържанието си обратно в града. Рим определено е бил място на крайности и мнозина наистина са приключвали вечерното си забавление превити на две в градинските храсталаци, но това изобщо не е било съзнателен ритуал в помещения, предназначени за подобно поведение. Митът, изглежда, е със сравнително отскорошен произход, отбелязан за първи път печатно в „Antic Hay“ (Клоунски танц) на Олдъс Хъксли (1923 г.), хумористичен роман, в който се упоменава за масови повръщания в „изящния мраморен вомиториум на Петроний Арбитър“. В съответната статия в Oxford English Dictionary (Оксфордски речник на английския език) правилната дефиниция е дадена преди да се разгледа митът. Текстът използва като илюстрация грешката на Хъксли и налага коректив „погрешно: Помещение, в което древните римляни уж повръщали съзнателно по време на пирове“.

И като стана дума за пирове, днес Колизеумът е най-известен като сборището, където лъвове са разкъсвали хиляди християни. Бедата с този популярен образ е, че това изобщо не е ставало; цялата история била един куп папски були, пресметнати да прекратят безразборното разграбване на зидарията, крепежите и инсталациите от хитри архитекти и ландшафтни градинари, отнасящи се към мястото като към безплатен за всички строителен двор. Ясно е, че дори в средните векове Колизеумът не е означавал нищо за християните, като дотогава той бил използван за всичко, от укрепление до каменна кариера. Изглежда, че папа Пий Пети (1566–1572) бил този, който пуснал топката да се затъркаля, като обявил, че поклонниците до града трябвало да отнасят със себе си шепи от пясъка на Колизеума, който, по негово твърдение, бил просмукан с кръвта на безброй християнски мъченици – но все още без никакво споменаване за лъвове. Гледището му до голяма степен било непопулярно и не било споделяно от останалите в йерархията на Ватикана, които продължили да разрешават разнообразната и светска употреба на мястото. Само смъртта попречила на папа Сикст Пети (1585–1590) да превърне големи сектори от обекта в лабиринт от цехове за производство на вълнени артикули, които да продава на поклонниците. През 1671 г. кардинал Алтиери обявил намерението си да превърне обекта в арена за борба с бикове. Това се оказало малко прекалено в очите на някои, особено на някой си Карло Томази, който се противопоставил на изявлението на Алтиери с памфлет, порицаващ плановете на кардинала като оскверняване на нещо, което би трябвало да се смята за свято. Кампанията на Томази била толкова успешна, че папа Климент X (1670–1676) в крайна сметка трябвало да се преклони пред засилващия се натиск и да се разпореди външната аркада да се затвори, и целият обект бил обявен за свят.

Кражбите на самия строителен материал на Колизеума престанали за една нощ, тъй като щипването на няколко камъка станало акт на светотатство, който най-вероятно би привлякъл вниманието на духовници с големи камари дърва за огрев – за известно време мястото било в безопасност. Само че около столетие по-късно, когато Църквата до голяма степен загубила властта да свежда нарушители до купчинки пепел, проблемът с краденето се върнал – добро доказателство, че смъртното наказание наистина отрезвява нечестивците. За да спаси обекта от повече оскверняване, папа Бенедикт XIV (1740–1758) заповядал през Колизеума да се изгради Кръстен път и го обявил за посветен на загиналите вътре християнски мъченици. Всички скочили на новата победила страна: художници, които пробутвали стоката си на поклонници, моментално започнали да плескат изображения на благочестиви християни, стоящи кротко във вярата си пред точещи лиги и ревящи тълпи подходящо груби езичници. И толкова; оттогава насетне всички били убедени, че християни са били давани за храна на лъвове в Колизеума.

Всъщност не е известно дали някой изобщо е бил хвърлян на лъвове. Арената била предназначена за зрелища, а битка между човек и лъв не би забавлявала тълпата задълго. Обикновени престъпници и някои военнопленници са били пускани срещу животни, но повечето такива случаи като че ли не са включвали нещо по-екзотично от побеснели кучета. Освен Нерон, който със сигурност е изтезавал християни в личните си градини, за да забавлява гостите си на вечеря, като че ли не съществува никакво свидетелство, че християните редовно са се откроявали с високата си стойност като забавление на някоя арена – страдали са определено, но не повече от някоя друга малцинствена група. Християните несъмнено са били уникални или предпочитаната храна за кучета, тъй като римляните обичали да хвърлят някого на кучетата, за да се посмеят хубаво. Тъй или иначе, през 367 г. император Валентиниан забранил използването на християни на арената, въпреки че забраната не се прилагала за нехристияни, които продължили да бъдат гвоздеят на програмата на всички арени в града. Тъй че вместо да опират пешкира на римския тормоз, християните всъщност са се отървавали леко; бедният стар гладиатор щял да продължи да се бие още около четирийсет години.

Тъй като общата представа за естеството и резултата от гладиаторските игри до голяма степен се основава на филми като „Спартак“ (1960) и „Гладиатор“ (2000), вероятно не е изненада, че съществуват немалко недоразумения, свързани с традицията, която не е била римска, а етруска и, поне първоначално, изобщо не е била предназначена за забавление на тълпата. Обичаят с доброволния двубой до смърт представлявал етруски погребален ритуал, предназначен да осигури телохранители на починалия в отвъдното. Докато харпиите свирели някаква траурна песен и пеели за безсмъртие, три или може би четири двойки се биели под този съпровод, за да видят кой ще тръгне на вечната разходка, тъй да се каже. Макар харпиите да са изопачени в митологията като грозни и неприятни същества, първоначалната харпия била избирана заради своята красота и музикален талант и се появявала на погребения гола, освен перестата пелерина, изобразяваща лешоядите, които щели да погълнат трупа и да пренесат душата в отвъдните селения. Името им било заимствано от старогръцкото „харпадзейн“, означаващо „грабвам“ или „дърпам“, било заради начина, по който се хранят птиците, които изобразявали, или заради струните на арфите, които дърпали. Тъй или иначе, използването на погребални гладиатори е отбелязано за първи път в Рим през 264 г. пр. Хр., когато три двойки се били над гроба на Юний Брут.

Уместно наречени мунера, такива почести към мъртвите възникнали като незначителни и много частни събития, но с времето започнали да излизат от контрол, след като фамилиите на елита започнали да се надпреварват в уреждането на все по-впечатляващи погребения. „Татко ти имаше само шест двойки биещи се на гроба му, а ние дадохме на моя татко осем“, и тъй нататък. Въпреки че бройките нараствали неумолимо, все пак по времето на диктатора Юлий Цезар (изобщо не е бил император; Август бил първият, носил тази титла) главният фокус бил върху боевете, провеждани в чест на покойниците. През 65 г. пр. Хр. Юлий Цезар почел баща си, мъртъв по това време от двайсет години, с надпревара между 320 двойки бойци – искал е повече, но Сенатът, все още непревъзмогнал спомена за тура на Спартак из цяла Италия през 73 г. пр. Хр., наложил ограничения на броя роби и военнопленници, които можело да бъдат въоръжени по едно и също време. През 46 г. пр. Хр. Цезар отново организирал подобна частна церемония, за да почете дъщеря си Юлия, умряла осем години преди това при раждане, с дълго проточили се и натруфени мунера, разиграни в кървав завършек около гробницата ѝ. Без да са доставили наслаждение на виеща в екстаз тълпа зяпачи, мунера на Цезар били критикувани заради тяхната екстравагантност и неприемливия брой убити, а това не е типът усещане, за което е вероятно човек често да чуе в Древен Рим.

По времето на Републиката мунера винаги били финансирани и организирани от заинтересованата фамилия, но гореспоменатото съперничество, подсилено от изблици на политическа амбиция, започнало да засенчва първоначалната цел на показване на почит към мъртвите. Август, първият римски император от 27 г. пр. Хр. до 14 г. сл. Хр., решил да обуздае ексцесиите и да постави всички такива събития под властта на преторите, на които било разпоредено да ограничат подобни представления до два дни годишно, с не повече от шейсет двойки на всяко отделно събитие. (След време това щяло да се раздуе до дванайсет дни годишно, все още далече под ежеседмичната честота на общественото въображение.) Още към края на втори век Тертулиан (160–220) ще ридае в труда си „За зрелищата“ (198?): „този вид забавление се е превърнал от възхвала на мъртвите във възхвала на живите“.

Но човешката природа е програмирана да обезценява всичко, което сътворява, и така, неизбежно, при управлението на Траян (98–117) военни победи били ознаменувани с чак до 5000 биещи се двойки. По това време мунера се превърнали в „Игрите“ и в голяма степен в компетенцията на ревяща тълпа, която гледала битките и окуражавала или освирквала досущ като в аранжираните и „хореографирани“ битки на Световната федерация по кеч. През целия ден тълпата била обработвана от амбуланти, продаващи вино, закуски и сувенири; ден на арената не е бил по-различен от ден на съвременен футболен мач, ако оставим настрана факта, че вероятността човек да бъде убит била много по-малка – на Колизеума сиреч. Като плюс, по отношение на дуелистите, тяхната орис се подобрила рязко. Докато смъртта била изискуемият изход на всички мунера, на Игрите не било така. Най-добрите гладиатори били твърде ценни, за да се хвърлят на смърт. Най-добрите кучи синове се биели не повече от два пъти в годината и прекарвали повечето си време в турове из страната, устройвайки зрелища и приканвайки местните кандидати да се пробват с тях с дървени мечове. Нещо повече, не всички гладиатори били роби или военнопленници, много мъже – и жени, между другото – избирали да се бият на арената заради секс и пари. Комерсиалното „носене на гръб“ на репутацията на прочут спортсмен изобщо не е новост. Гладиаторите ядели и пиели безплатно където и да отидат, в заведения, щастливи, че ще покрият тази цена с допълнителния оборот, който привличала тяхната знаменитост, и шивачи, обущари и майстори на оръжие се надпреварвали за честта да натруфят безплатно такива мъже. Имало ги е и атрактивните жени в плътно прилепнали тоги и с доста висок обществен статут, препъвали се една в друга в устрема коя да легне с последния фаворит – гладиаторите били футболните звезди на времето си.

Разбира се, някои били роби, принудени на такава служба, но ако се биели добре и оцелеели, понякога само за три години, били възнаграждавани с освобождаване. Много такива мъже, след като спечелвали свободата си, избирали да продължат на арената и да натрупат богатство. За разлика от холивудското изобразяване на гладиаторско състезание, това не били недостойни мелета, възхваляващи пълната касапница. Имало седем категории бойци и само определени стилове били хвърляни един срещу друг. Така нареченият рециарий например, който се сражавал с рибарска мрежа и къс тризъбец, е можел да се бие само със секутора, който бил тежко въоръжен и носел гладък шлем, който трудно ще се заплете в мрежата. Всички гладиатори се сражавали според стриктни правила, наложени от двамата съдии, които трябвало да присъстват през цялото време. Много от тренировката е пригодена към начини да се подчини противникът, а не да се убие; поражението чрез смърт изобщо не е било нормата. Едно наскорошно проучване на 200 двубоя от първи век разкри, че само деветнайсет са завършили със смърт и че дори при най-свирепите от тези двубои простото признаване на поражение надвишава убитите с 3 към 1. Средно при 90 % степен на оцеляване гладиаторът е преживявал много по-добре от хората в тълпата, над половината от които е нямало, по една или друга причина, да доживеят до двайсетия си рожден ден: смъртта тогава до голяма степен е била част от ежедневието. Единствените починали гладиатори, довършени на арената, или се биели зле, или показвали признаци на страхливост, но представата за вдигнатите нагоре палци в знак да бъдат пощадени или палците надолу в призив за убиване е много съвременна измислица. Гладиатори, които се биели добре, но били получили фатални наранявания, били изнасяни от арената и довършвани с удар с чук по главата в жилищата им, за да не дразнят тълпата.

Такава е била съдбата на гладиатора – тази на осъдените на арената е била съвсем друга работа. Гладиаторите се биели следобед, но осъдените били подгряващото действие, поднасяно на заранта с толкова предсказуем край, че малцина си правели труда да присъстват. Сенека (4 г. пр. Хр. – 65 г. сл. Хр.) е отбелязал, че това не били нещо повече от евтини масови екзекуции с малко финес или интерес: „Мъжете нямат никаква защитна броня. Изложени са на удари навсякъде и никой никога не удря напразно... Няма никакъв шлем или щит, който да отклони оръжието. Защо е нужна защитна броня или умение? Всички те означават забавяне на смъртта... Зрителите искат убиецът да застане срещу мъжа, който на свой ред ще го убие; и винаги запазват последния победител за друго клане. Изходът от всяка битка е смърт, а средствата са огън и меч. Това нещо продължава дори когато арената е празна“. Накратко, хвърляните на смърт са били там единствено и само по тази причина; никой не е очаквал от тях да бъдат забавни.

Последният мит, обкръжаващ християните в Рим, е за това, че били използвали катакомбите като място на преклонение или за да се крият от гонителите си. Издълбани в мека скала, катакомбите били подземни погребални камери и заради икономия на труд и здравина на съоръжението представляват лабиринт от тесни тунели и проходи, твърде неподходящ за каквото и да било религиозно събиране. Освен това вонята от гниещите трупове едва ли ще да е била благоприятна за колективен молебен. Колкото до служенето им за скривалища за гонени християни, след като разположението на всички катакомби е било широко известно, какъв би бил смисълът? Никой не е използвал катакомбите за нещо друго освен за изхвърляне на мъртвите.

Клеопатра:

Царицата травестит на Нил

В Египет е имало много царици Клеопатри, а терминът, превеждан от гръцки като „пламък на бащата“, е бил всъщност по-скоро титла, отколкото име – малко като „Цезар“, което, между другото, е проникнало в други езици под форми като „кайзер“ и „цар“. Колкото до Запада, най-прочутата Клеопатра е била Теа Филопатер, отново от гръцки и превеждано като „богинята, която обича своя баща“, която станала Клеопатра VI (69 – 30 г. пр. Хр.), и трябва да се каже, че самата дама е била гъркиня, а не египтянка; не е можела дори да говори езика на страната, която е управлявала.

Династията била основана от Птолемей, пълководец в армията на Александър, който решил да остане в Египет и да заграби властта, след като Александър умрял. Традицията с Клеопатра като титла била установена от Птолемей V, като съществуват всичко около петнайсет Клеопатри; нашата е дъщерята на Птолемей XI. Теа била толкова гъркиня, колкото можете да си представите: говорела на гръцки; обличала се в гръцки стил и изобщо била благоразположена към всички аспекти на тази култура; само на държавни събития се представяла като местна... но облечена като мъж. Египетските царици били възприемани като мъже и трябвало да играят тази роля; Теа е трябвало дори да носи залепена брада. Не е била еротичният вамп от представата на Запада; монети, датирани до само няколко години преди смъртта ѝ, показват лице с остър клюнест нос, твърде невзрачна малка уста, тясно чело и изпъкнала брадичка; отгоре на това гниещите ѝ зъби ѝ придавали дъх, който можел, според тогавашните описания, да убие вол. Марк Антоний, изобразен на другата страна на същите тези монети, представлява човече с глава като главичка на топлийка и бичи врат, с изпъкнали очи. Забележителна двойка. И такова изобразяване днес би трябвало да се смята за леко ласкателно, тъй като абсолютните монарси от онези времена не са харесвали публичното осмиване или подигравка. Дори Плутарх, писал около един век след съюза Антоний – Теа, тактично изтъква, че физическият ѝ чар бил „не толкова забележителен, че никоя да не може да се сравни с нея... но контактът на присъствието ѝ... бил неустоим“. Тъй че, макар вероятно да не била красива до припадък и с тяло като на подивяла невестулка, тя притежавала остроумие и чар в изобилие, и възхитителен ум – истинска съблазън. Също така била изключително проницателен политик и посредник и тъкмо с тези атрибути накарала първо Юлий Цезар, а след това Марк Антоний да играят по нейната свирка.

А какво да кажем за прехваленото нежно предразположение към Марк Антоний? Това май е най-добре да го оставим на страниците на пиесата на Шекспир. Каквото и друго да е била, Клеопатра е била проницателна и много добре е знаела, че за владетелите на световната сцена няма любовни афери, а игри на власт и съюзи, скрепени в ложето. След общото им поражение при Акциум (31 г. пр. Хр.) Клеопатра бързо осъзнава, че всичко е загубено, и с охота приема предложението на Октавиан да се отърве от Марк Антоний просто като едно от списъка от условия, позволяващи ѝ да остане на египетския трон, но подчинена на Рим. Призовала Марк Антоний в мавзолея, вече построен за двамата, убедила го, че вече е взела отровата, гледала след това, докато извърши самоубийство, преди да продължи да преговаря с Октавиан в продължение поне на една седмица, тъй че това изобщо не било злочестият смъртен договор на любовници от въображението на Шекспир. Ако четем между редовете, Марк Антоний, изглежда, е бил храбър в битка, но иначе слаб и нерешителен мъж, вероятно мек като пластилин в ръцете на толкова умна жена като Клеопатра.

Едва след като научила, че Октавиан (който скоро щял да стане император Август) няма никакво намерение да спази своята страна от съмнителната сделка и вече замисля да я отведе в Рим окована, тя се решила на самоубийство. За да го постигне, както се очаква да вярваме, притиснала до гръдта си смъртоносна Наджа Хайе, или качулата кобра, царската змия на Египет. Всъщност Клеопатра прибягнала до бързо действаща отрова, която обичайно носела със себе си, обикновено в игла, втъкната в косата ѝ. Тези, които я намерили, съобщили, че по тялото нямало белези, рана или петно, а белезите от убождане и отокът, съпътстващ змийско ухапване в толкова нежна област като женската гърда, едва ли са щели да останат незабелязани. Освен това, отбелязано е също така, че е била спокойна и ведра в смъртта си, не сгърчена и покрита със собствения си бълвоч и изпражнения, каквито е щяло да има, ако е била замесена някаква кобра.

Изглежда, че самият Октавиан неволно е поставил началото на такива глупави приказки за змии. Суетен и помпозен, той бил решен да не допусне самоубийството на Теа да го лиши от триумфа му в Рим и след като не можел да изложи на показ реалната царица, щял да я покаже в статуя. За връщането си в Рим поръчал изваяние на Теа в цял ръст, излегната на ложе, с кобра, увита около дясното ѝ рамо, с главата и горната част на тялото изпънати над гърдата. Не се е опитвал да покаже естеството на смъртта ѝ, искал е просто да включи най-въздействащия символ на династията, която е покорил.

Колкото до Иглата на Клеопатра, гранитния стълб, издигащ се на лондонската „Виктория Ембаркмънт“, той нито е първият монумент, носещ това име, нито е уникален, а е един от два. Първият такъв паметник в Европа бил издигнат в Париж на Плас дьо ла Конкорд през 1833 г., за да отбележи мястото, където Луи XVI и Мария Антоанета били екзекутирани през 1793 г. „Придобит“ от французите от храма в Луксор, Л’ежил дьо Клеопатр по този начин предшества британската „придобивка“ на тяхната игла. Близнакът на лондонския обелиск също така бил „придобит“ от Уилям Вандербилт и изправен в нюйоркския Сентръл Парк през 1881 г. Никой от тях няма никаква връзка с Теа. И трите я предхождат много и много, тъй като лондонската и нюйоркската статуи били издигнати в Хелиополис ок. 1500 г. пр. Хр. от фараона Тутмос III. Както с основание би могло да се очаква, в Египет има много, които, след като несъмнено са се консултирали с добър тезаурус, са с твърдото убеждение, че „откраднато“ не може да се смята за синоним на „придобито“.