Към Bard.bg
Превъзходството на Борн (Робърт Лъдлъм)

Превъзходството на Борн

Робърт Лъдлъм
Откъс

1.

Кулон. Гъмжащият от хора най-краен издатък на Китай, който е свързан със севера само по дух – ала този дух е проникнал дълбоко в човешкото съзнание без оглед на натрапени и несъществени практически съображения, каквито са политическите граници. Земята и водата са даденост, но именно волята на човешкия дух решава как ще бъдат използвани те – и отново тук нямат място абстракциите, като ненужна свобода или относителна изолираност. Реална грижа са само празните стомаси, стомасите на деца и жени. Оцеляването. Нищо друго не съществува. Всичко останало e тор, който би трябвало да бъде разхвърлян по неплодородните полета.

Слънцето залязваше и над Кулон, както над пристанището „Виктория“ на близкия остров Хонконг, бавно се спускаше невидима пелена, укротяваща постепенно шумотевицата на деня. С падането на сенките виковете на уличните търговци ставаха някак по-приглушени, а водените на тих глас преговори по високите етажи на величествените конструкции от стомана и стъкло, които рисуваха поднебесния контур на градския силует, приключваха с кимане, свиване на рамене и мимолетни усмивки на мълчаливо съгласие. Настъпваше нощта, възвестявана от ослепителното оранжево слънце, чиито лъчи пронизваха накъсаната и назъбена стена на облаците на запад – ясно очертани като тънки саби, събрали в себе си безмилостна енергия и готови всеки миг да прободат хоризонта, но стремящи се да оставят у тази част на света жив спомен за светлината.

Скоро небето щеше да потъмнее, но долу нямаше да царства мрак. Там щяха да грейнат милионите ярки светлини, създадени от човека, за да осветят града, земята и водата и да маркират изпълнените с напрежение кръстопътища на успехи и конфликти. В бурния и неспирен карнавал на нощта щяха да започнат нови игри – игри, от които човешката раса би трябвало да се откаже още в зората на Сътворението. Ала тогава не е имало хора – тъй че от кого е регистрирано? Кой е знаел? Кой се е вълнувал? Смъртта не е била стока за продан.

Малка моторница с мощен двигател под невзрачната външност се носеше по канала Лама покрай брега, насочена към пристанището. Случайният наблюдател би я взел за обикновена гемия, наследена от първородния син на едва скърпващ двата края рибар, на когото веднъж в живота е паднал случай да прекара незаконно хашиш или скъпоценности от Макао или пък е имал нощ на луд късмет в игра на маджонг, или все едно как е успял да припечели нещичко в повече. А синът просто е решил да монтира витло, вместо да разчита на мудната скорост от платното или от примитивните мотори на сампаните, за да прекарва по-бързо стоките си. Нито китайските гранични патрули, нито крайбрежната охрана на Шян Дзин Уан обръщаше внимание на подобни дребни нарушения; те бяха без значение, пък и знае ли човек интересите на коя от фамилиите отвъд Новите територии ще засегне? Растящите по хълмовете билки все тъй носеха добра печалба и пълнеха стомасите – може би и собствените им. Кой се интересува? Да минават и заминават.

Моторницата навлезе в пристанищния коридор, осветяван от двете страни – от остров Хонконг вдясно и от Кулон вляво. Три минути по-късно бръмченето на мотора постепенно се смъкна до най-ниския си регистър и моторницата се плъзна в едно празно място на кея Цим Ша Цуй, оживено и гълтащо немалко долари лице на Кулон, обърнато към морето. Шумните тълпи от търговци наоколо, заложили нощните си капани за туристи, не ѝ обърнаха никакво внимание. Още едно старо корито, завръщащо се след риболов. Много важно.

Ала в следващия миг шумът около най-близките сергии стихна. Възбудените гласове се снишиха и погледите се насочиха към фигурата, изкачваща се по почернялата и омазнена стълба към кея.

Беше свят човек, облечен в дълга бяла дреха, подчертаваща стройното му и изненадващо високо тяло. Под качулката лицето му почти не се виждаше, но полъхът на бриза откри за миг мургавите страни и горящите решителни очи. За всички бе ясно, че не е обикновен свещеник. Беше хешанг, тоест един от избраниците на старите мъдреци, които търсеха сред младите монаси надарените с вътрешно духовно познание, определени от съдбата за висши дела. А ако такъв монах бе висок, строен и с огнен поглед, толкова по-добре. Подобни свети хора неизменно привличаха вниманието, а от това пък следваха щедри дарения, извикани от страх и преклонение, но най-вече от страх. Може би този хешанг бе член на някоя от мистичните секти, които бродеха по хълмовете и горите на Гуангце, или на религиозно братство от планините на далечния Кинг Гаоян – за членовете им се говореше, че са наследници на малък народ от далечните Хималаи и те открай време предизвикваха у хората силен интерес, обуздан от боязън, тъй като малцина проумяваха неясните им учения. В тия учения под благата маска се криеха тънки предупреждения за неописуеми мъки, очакващи всеки, пренебрегнал постулатите им. А по земята и водата бездруго имаше твърде много мъки – кому бяха нужни още? Затова давай каквото можеш на духовете, на техните посланици с огнен поглед, пък може някога някъде да ти се зачете.

Фигурата в бяло се движеше бавно сред разделилото се множество на кея и след малко се изгуби сред всеобщия хаос. Моментът бе отминал; между сергиите отново се възцари обичайната истерична суматоха.

Свещеникът се отправи по Сализбъри Роуд и стигна до хотел „Пенинсюла“, чиято сдържана елегантност явно губеше битката с околната шарения. Оттам зави по Нейтън Роуд, водещ към Голдън Майл – обляната в светлини главна търговска улица, от двете страни на която стотици търговци се мъчеха да привлекат вниманието на минувачите с крясъци. Стройната фигура на свещеника не остана незабелязана нито от местните, нито от туристите, додето той минаваше покрай отрупаните със стока витрини и сергии, покрай триетажни дискотеки и открити кафенета с огромни рекламни плакати, обещаващи ориенталски удоволствия и лакомства. Вървя близо десет минути сред тоя пъстър карнавал, като от време на време кимаше в отговор на по-настойчиви погледи, а веднъж се наведе към ниския мускулест китаец, който го следваше още от слизането на кея, издаде кратка команда и онзи мина пред него с пъргава танцуваща походка, обръщайки се от време на време, за да открие знак в горящите очи на господаря си.

Знакът дойде – две резки кимания – и свещеникът мина през мънистената завеса на шумно кабаре. Слугата му остана отвън с дискретно пъхната под широката наметка ръка, а очите му обхождаха изпълнената с кресливи тълпи, напълно непонятна за него улица. Тия хора бяха ненормални! Съвсем луди! Ала той бе телохранител и щеше да брани с живота си светия мъж, колкото и да не му харесваше тукашната обстановка.

Вътре в кабарето сред стелещия се гъст тютюнев дим свещеникът се спря за миг и огледа голямото препълнено помещение. От масите към него се насочиха погледите на посетители в различни фази на пиянство. Неколцина от гостите търкулнаха монети, преди да отвърнат очи, други се надигнаха от местата си, оставиха до чашите си хонконгски долари и се отправиха към вратата. Появата на хешанга очевидно бе имала ефект, но не какъвто би желал дебелият човек в смокинг, който го приближи.

– Мога ли да ви помогна, свети отче? – попита управителят на кабарето.

Свещеникът се наведе и прошепна едно име в ухото на мъжа. Очите на управителя се разшириха, после той се поклони и посочи малка маса до стената. Свещеникът му кимна за благодарност и тръгна след него, когато онзи го поведе към мястото, а насядалите наблизо клиенти се размърдаха неловко по столовете си.

Когато настани госта, управителят се приведе и с почтителност, каквато не изпитваше, го попита:

– Желаете ли нещо разхладително, свети отче?

– Козе мляко, стига да ви се намира. Ако няма, чаша вода ми е предостатъчна. Благодаря ви.

– За нашето заведение е чест – поклони се мъжът в смокинг и се отдалечи, като се мъчеше да разпознае откъде ли е бавният му мек изговор. Но това беше без значение. По-важното беше, че високият свещеник в бяла дреха има работа с големец. Нещо повече, бе изрекъл името му – едно име, рядко споменавано на Голдън Майл. При това тъкмо тази вечер влиятелната личност се намираше в заведението. Ала свещеникът бе дал ясно да се разбере, че управителят не бива да уведомява за присъствието му. Настоя за пълна дискретност. Августейшият тайпан щял сам да изпрати човек да го повика, щом пожелаел да го види. Нека бъде тъй; такъв бе обичаят на потайния големец, един от най-богатите и знатни тайпани в Хонконг.

– Изпрати някой от кухненските чираци да му потърси скапаното козе мляко из близките магазини – нареди управителят на оберкелнера. – И му поръчай да побърза, че иначе може и да не дочака смрадливото си поколение.

Светият мъж седеше на масата си и огнените му очи, сега по-кротки, наблюдаваха суетнята, очевидно без нито да я приемат, нито да я осъждат, а просто я регистрираха със снизхождението на баща към палавите му деца.

Внезапно през няколко маси нещо привлече вниманието му. Припламна голяма клечка кибрит и мигом бе угасена. Последва я втора, сетне трета, която най-сетне бе поднесена към дълга кафява цигара. Свещеникът бавно извърна глава към пламъка и към седналия сам небръснат китаец в грубовато облекло, който поемаше дима от цигарата. Очите им се срещнаха; кимването на свещеника бе едва доловимо, а отсреща му бе отвърнато със същото почти невидимо движение ведно с угасването на клечката.

Секунди по-късно масата на пушача неочаквано пламна. Огънят се плъзна по повърхността и обхвана бързо менютата и салфетките. Неугледният китаец се развика и с трясък преобърна масата, а смаяните, изпаднали в паника келнери се втурнаха към пламъците. Клиентите наскачаха, а синкавите пламъци подобно на вадички необяснимо бликнаха по пода във всички посоки сред трополящите крака. Хората се хвърлиха да гасят огъня с покривки и престилки, което още повече увеличи суматохата. Управителят и помощниците му възбудено жестикулираха и крещяха, че положението е овладяно, че опасността е преминала. Оркестърът засвири още по-живо, като се опитваше да върне присъстващите в лудешката си орбита и да ги отдалечи от мястото на затихващия пожар.

Ала в следващия миг врявата избухна с нова сила. Двамата помощник-управители се бяха нахвърлили върху опърпания китаец, чиято небрежност и огромни клечки кибрит бяха причинили подпалването. Той им отвърна със серия от резки саблени удари с ръце, а после с един-два бързи ритника ги просна на пода. Якият управител понечи да се намеси, но също беше повален с умел ритник под лъжичката. Трима келнери се притекоха на помощ на шефа си, но неописуемата суматоха вече бе приела нови размери. Мъже и жени, които допреди секунди само крещяха, сега размахаха юмруци срещу най-близките си съседи. Оркестърът свиреше с пълна сила и с лудешкия си дисонанс представляваше достоен фон на общата картина. Неугледният селянин стрелна поглед към единичната маса до стената. Свещеникът беше изчезнал.

Тогава небръснатият китаец взе стол, разби го в близката маса и размаха солидния му крак срещу тълпата. Оставаха само няколко мига, но те бяха най-важните.

Свещеникът излезе през вратата в дъното, затвори я бързо и примижа, за да нагоди зрението си към слабата светлина в дългия тесен коридор. Дясната му ръка все още бе пъхната под широкото бяло расо, а лявата стоеше на кръста, също скрита под гънките на грубата материя. В коридора, на не повече от двайсетина крачки, един мъж отскочи от стената стреснат, а в дясната му ръка от невидим кобур под мишницата мигом изникна голям едрокалибрен револвер. Светият човек взе да кима бавно и безстрастно, додето вървеше напред с грациозна походка, сякаш бе начело на религиозна процесия.

– Мир, мир – мълвеше той, приближавайки се към мъжа. – Всичко е мирно по волята на духовете.

– Да не сте се заблудили, отче? – изджавка пазачът с гърления изговор, типичен за северните кантонски провинции. Вече се намираше пред вратата и бе насочил заплашително напред зловещото си оръжие. – Какво правите тук? Вървете си! Това не е място за вас!

– Мир, мир...

– Изчезвай! Веднага!

Пазачът не успя и да гъкне. Свещеникът светкавично измъкна от гънките на кръста си тънък като бръснач двуостър нож. Замахна към китката на мъжа и едва не отсече ръката му, в която онзи държеше пистолета, сетне с хирургическа точност преряза гърлото му. Главата се килна назад, от раната шурна кръв и човекът се свлече на земята безжизнен.

Без секунда колебание свещеникът убиец скри окървавения нож в расото си, а от пазвата си измъкна лека картечница с повече муниции в извития ѝ магазин, отколкото щяха да са му нужни. С пъргавината и силата на дива котка той ритна вратата и се втурна вътре, за да види точно онова, което бе очаквал.

Около масата бяха насядали петима китайци, пред всеки имаше купичка чай и чаша силно уиски; никъде не се виждаха листове с нещо писано по тях – явно се разчиташе на остър ум и добра памет. Всички впериха стъписани погледи към вратата и паника изкриви лицата им. Двама от преговарящите, елегантно облечени, скочиха от столовете и понечиха да измъкнат оръжие изпод добре скроените си сака; трети се пъхна под масата, а останалите двама с ужасени крясъци се хвърлиха назад към покритата с копринени тапети стена и се защураха отчаяно и безполезно около нея с надежда за пощада, ала знаеха, че е напразно. Оглушителният автоматичен откос порази китайците. Кръв бликна от смъртоносните рани – разбити черепи, изтекли очи, усти, разкъсани и разкривени в неми викове на агония. Стените, подът и полираната маса бяха цели оплискани с кървавото доказателство за смърт. Всичко бе свършило.

Убиецът огледа стореното. Доволен, приклекна до голяма локва кръв и натопи в нея показалеца си. Сетне измъкна от левия си ръкав квадратно парче черен плат и го разпростря по земята. Изправи се, бързо излезе от стаята, като в същото време разкопчаваше расото си и додето стигна до вратата, водеща към салона на кабарето, то вече бе разтворено. Измъкна от гънките на плата ножа с тънкото като бръснач острие и го пъхна в калъф, закачен на колана. После, смъкнал ниско качулката и придържайки отпред расото събрано, отвори вратата и влезе вътре сред оглушителния хаос, който ни най-малко не бе намалял през отсъствието му. Пък и какво друго можеше да се очаква. Беше се забавил само трийсет секунди, а и неговият човек бе добре обучен.

– Полиция! – Викът дойде от същия грубоват и небръснат кантонски селянин. Бе на няколко метра разстояние, току-що бе преобърнал още една маса и в момента палеше нова клечка кибрит, която хвърли на пода. – Ей сега ще пристигне полиция! Барманът най-сетне успя да се докопа до телефона. Видях го!

Свещеникът убиец рязко смъкна качулката си и съблече расото. Под лудо въртящите се цветни светлини лицето му изглеждаше също тъй зловещо като физиономиите на музикантите от роксъстава. Тенът му беше неестествено кафяв, а очите – силно гримирани, с очертани в бяло клепачи.

– Върви след мен! – изкомандва той селянина.

После пусна на пода до вратата расото и леката си картечница, додето сваляше надянатите хирургически ръкавици; тях пъхна в джоба на панталона.

В кабаре на Голдън Майл решението да се повика полиция, не се взимаше лесно. Глобите и наказанията за несправяне на управата и поставянето на туристите в опасност бяха извънредно тежки. Полицията знаеше колко рискува заведението, когато се обръща към нея за помощ, затова винаги бързо се отзоваваше на подобни повиквания. Убиецът изтича зад кантонския селянин, който се присъедини към крещящата тълпа на изхода, опитваща се да се измъкне навън. Скандалджията с неугледните дрехи беше як мъж; телата пред него падаха като покосени от ударите му. Убиецът и телохранителят се шмугнаха на улицата, където се озоваха сред друга тълпа от зяпачи, скупчили се пред заведението. Двамата се изнизаха през нея, последвани от ниския мускулест китаец, който беше чакал отвън. Той грабна останалия без расо свещеник за ръката и го дръпна в една неосветена странична улица, където измъкна изпод дрехата си две кърпи. Едната – мека и суха, а другата – запечатана в прозрачен плик; тя беше топла, влажна и парфюмирана.

Убиецът грабна мократа кърпа и взе да търка с нея лицето си, като изтри внимателно клепачите си и оголената част от врата. После обърна кърпата от другата страна и взе да трие още по-енергично челото и слепоочията си, додето отдолу се показа бялата му кожа. Накрая се избърса със сухата кърпа, приглади тъмната си коса, оправи вратовръзката върху кремавата си риза и изпъна тъмносиньото си сако. Кратко нареди нещо на двамата си спътници и те изчезнаха сред множеството.

Добре облеченият представител на Запада излезе на улицата, предлагаща изобилие от ориенталски забавления.

Вътре в кабарето разгневеният управител ругаеше бармана, който бе повикал полиция, заради глобите, които щяха да се стоварят на главата му. Защото суматохата най-неочаквано бе стихнала и клиентите се споглеждаха в пълно недоумение. Келнерите, опитвайки се да умилостивят шефовете си, се мъчеха да разчистят счупеното и да успокоят посетителите, раздавайки безплатно уиски. Рокгрупата се съсредоточи върху репертоара на най-нашумелия напоследък състав и редът бе възстановен със същата бързина, с която малко преди това бе нарушен. Управителят вече се надяваше да убеди полицията, че барманът по погрешка е взел някакъв шумен пиян за по-опасен, отколкото е бил всъщност.

Ала всичките му опасения за глоби и наказания изчезнаха от ума му в мига, щом зърна купчинката груб бял плат на пода пред вратата, водеща към вътрешните офиси. Бял плат, чисто бял... свещеникът? Вратата? Големецът! Съвещанието! Дъхът му секна, лицето му се обля в пот и той понесе дебелото си туловище между масите към мястото, където бе захвърлено бялото расо. Когато се наведе към него, изстена ужасен при вида на незасъхналата кръв по плата и на черната цев на картечницата, подаваща се отдолу.

– Какво има? – попита друг мъж в смокинг, брат на управителя и негов пръв помощник. Ала при вида на оръжието и окървавеното расо той също пребледня и процеди: – Проклет да е християнският Бог!

– Ела! – нареди управителят, като се изправи и тръгна към междинната врата.

– Ами полицаите? – възпротиви се брат му. – Един от двама ни трябва да ги посрещне и да ги успокои, да направи каквото може.

– Едва ли ще можем да направим нещо, освен да им предложим главите си! Побързай!

Щом влязоха в слабо осветения коридор, мигом се потвърдиха най-черните им опасения. Убитият страж лежеше в локва от собствената си кръв, стиснал оръжието си в китка, почти отделена от ръката. А вътре в залата за съвещания всичко стана съвсем очевидно. В помещението имаше пет окървавени трупа, ала един в миг прикова вниманието на ужасения управител. Приближи тялото с пробит череп и с кърпичка изтри кръвта от лицето.

– Свършено е с нас – прошепна. – Кулон е мъртъв. Както и Хонконг. Край.

– Какво?

– Този човек е вицепремиерът на Народната република, приемник на самия председател.

– Виж тук! – извика помощник-управителят на брат си.

До тялото на мъртвия големец имаше черна носна кърпа, чиито бели черти бяха заличени от пропитата кръв. Братът я вдигна и се взря в надписа в ъгъла: ДЖЕЙСЪН БОРН.

Управителят скочи на крака.

– Боже господи! – промълви той и цялото му тяло затрепери. – Върнал се е. Убиецът се е върнал в Азия! Джейсън Борн! Той отново е тук!

2.

Слънцето вече се спускаше зад планините Сангре де Кристо в централните райони на Колорадо, когато хеликоптерът „Кобра“ с рев се появи сред ослепителната светлина, грамаден пърхащ силует, и се насочи към края на гората. Бетонната площадка за приземяване се намираше на стотина метра от голяма постройка, изградена от масивно дърво и стъкло. Освен генератори и маскирани комуникационни „чинии“ не се виждаха никакви други конструкции. Високите дървета образуваха плътна стена около къщата и я скриваха от очите на външни хора. Пилотите на тези високоманеврени машини бяха набирани сред старшия офицерски състав на комплекса „Чейен“ в Колорадо Спрингс. Чиновете бяха от полковник нагоре и всички до един бяха проучени от Съвета за национална сигурност във Вашингтон. Те никога не говореха за полетите до планинската база; местоназначението им беше заличавано от летателните планове. Координатите за кацане се получаваха по радиото, след като хеликоптерите се вдигнеха във въздуха. Мястото го нямаше отбелязано на нито една карта за масова употреба и комуникациите му бяха скрити от зоркия поглед и на съюзници, и на врагове. Секретността беше пълна; а и не можеше да бъде другояче. Тук се срещаха стратези, чиято работа по глобалните въпроси на политиката е толкова деликатна, че такива служители не бива да бъдат виждани заедно извън съответните административни сгради, а се събират вътре в тях само в кабинети, свързани с междинни врати. Навред дебнеха враждебни и изпитателни очи на врагове и съюзници, които познаваха естеството на работата на тези мъже, и само да бъдеха зърнати заедно, неизбежно щяха да полетят тревожни сигнали.

Вратите на „Кобра“ се отвориха. Спусна се метална стълба и под нея под светлината на прожекторите слезе доста объркан на вид човек, придружен от униформен генерал-майор. Цивилният беше строен, среден на ръст и на средна възраст, облечен в строг костюм, бяла риза и кашмирена вратовръзка. Дори под вихъра от забавящата въртенето си перка той съумяваше някак да запази изрядния си вид, създавайки впечатлението, че това е от жизнена важност за него. Последва офицера и двамата прекосиха бетонната пътека до една странична врата в сградата. Когато я приближиха, вратата се отвори. Вътре обаче влезе само цивилният, а генералът кимна и отдаде чест по онзи неофициален начин, който военните пазят за цивилни или офицери със собствения им ранг.

– Приятно ми беше да се запознаем, Макалистър – каза генералът. – Някой друг ще ви придружи на връщане.

– Няма ли да влезете? – попита цивилният.

– Никога не съм бил вътре – отвърна офицерът с усмивка. – Моята работа е да установя самоличността ви и да ви откарам от пункт Б до пункт В.

– Някак не подхожда на ранга ви, генерале.

– Наистина – отвърна генералът, без да се впуска в по-обширен коментар. – Но имам, естествено, и други задължения. Довиждане.

Макалистър влезе в дългия коридор с дървена ламперия по стените. Новият му придружител бе добре облечен мъж с приятно лице и всички белези на служител от Вътрешната сигурност – ловък, физически силен и неразличим в тълпата.

– Приятно ли пътувахте, сър? – попита той.

– Възможно ли е това изобщо с хеликоптер?

Пазачът се засмя.

– Насам, сър.

Отминаха няколко врати от двете страни на коридора, додето стигнаха до една голяма двойна врата с червени лампички над нея. Това бяха камери, свързани към отделни вериги. Едуард Макалистър не бе виждал подобни устройства, откакто бе напуснал Хонконг преди две години, където за кратко бе прикрепен като консултант към специалния отдел МИ-6 на британското разузнаване. За него англичаните бяха пълни параноици по отношение на сигурността. Никога не успя да разбере тези хора, особено след като изговориха толкова похвали за свършената от него минимална работа в област, където уж те би трябвало да са специалистите. Пазачът почука на вратата, последва цъкване и той отвори съответното крило.

– Другият ви гост, сър – съобщи.

– Много съм ти благодарен – отговори един глас.

Смаяният Макалистър мигом разпозна от безбройните изяви по радиото и телевизията характерната изисканост, усвоена в скъп колеж и няколко престижни университета, а после допълнително шлифована по време на ранната кариера във Великобритания. Ала нямаше никакво време да свикне с изненадата. Безупречно облечен белокос човек с издължено, покрито с бръчки лице, издаващо възраст над седемдесет години, се изправи иззад голямо бюро и енергично прекоси стаята с протегната ръка.

– Колко добре, че дойдохте, господин заместник-секретар. Разрешете да се представя. Аз съм Реймънд Хавиланд.

– Естествено, знам кой сте, господин посланик. За мен е чест.

– Посланик без портфейл, Макалистър, което означава, че не са останали много почести. Но работа все още има.

– Не мога да си представя президент на Съединените щати през последните двайсет години, който би оцелял без вас.

– Някои изплуваха, господин заместник-секретар, но при вашия опит в държавните дела сигурно го знаете по-добре от мен. – Дипломатът извърна глава. – Нека ви запозная с Джон Райли. Джак е един от високообразованите служители, които са обкръжени в Комитета по национална сигурност от най-строга тайна. Не е толкова страшен, нали?

– Да се надяваме – отвърна Макалистър и отиде да се здрависа с Райли, който бе седнал на едно от двете кожени кресла, обърнати към бюрото. – Драго ми е, господин Райли.

– Господин Райли е тук – продължи Хавиланд, като се върна зад бюрото и посочи на Макалистър свободното кресло отдясно, – за да ме държи в позволените граници. Доколкото разбирам, това означава, че има неща, които мога да кажа, други, които не мога, и трети, които само той може да каже. – Посланикът седна. – Колкото и да ви звучи загадъчно, господин заместник-секретар, боя се, че на тоя етап не мога да ви предложа по-ясно обяснение.

– Всичко, което се случи през последните пет часа, откакто ми наредиха да се явя във военновъздушната база „Андрюз“, е за мен загадка, господин посланик. Нямам никаква представа защо съм тук.

– Тогава нека ви запозная в общи линии – каза дипломатът, като погледна към Райли и се наклони напред. – Вие можете да окажете неоценима услуга на страната си, както и да обслужите интереси далеч извън нея, надхвърлящи всичко, което сте вършили през дългата си бляскава кариера.

Макалистър изучаваше строгото лице на посланика, без да знае какво да отговори.

– Кариерата ми в Държавния департамент беше удовлетворителна и надявам се, на добро професионално ниво, но едва ли би могла да се нарече бляскава в най-широкия смисъл на думата. Честно казано, тя не разкрива подобни възможности.

– Ето, сега ви се представя такава възможност – прекъсна го Хавиланд. – И вие единствен имате квалификацията да я осъществите.

– В какъв смисъл? Как тъй?

– Далечният изток – отвърна дипломатът със странна извивка в интонацията, сякаш самият отговор представляваше въпрос. – Работите в Държавния департамент вече двайсет години след получаването на докторат в Харвард по далекоизточните науки. Години наред сте служили на правителството си на чуждестранен пост в Азия и след завръщането вашите преценки се оказаха извънредно полезни за формирането на политиката спрямо този размирен район на света. Смятат ви за блестящ анализатор.

– Поласкан съм от думите ви, но в Азия имаше и други, някои от които получиха по-високи оценки от мен.

– Въпрос на събития и случайности, господин заместник-секретар. Да си го кажем откровено, вие се справихте чудесно.

– Но какво ме отличава от останалите? Защо смятате, че съм по-квалифициран в тази област?

– Защото никой не може да се сравни с вас като специалист по вътрешните работи на Народна република Китай. Доколкото зная, играли сте възлова роля в търговските конференции между Вашингтон и Пекин. – Реймънд Хавиланд спря за миг и после добави: – И накрая, никой друг от нашите служители в Азия не е получавал назначение в специалния отдел МИ-6 на британското правителство в тази територия.

– Разбирам – каза Макалистър, схванал, че последната квалификация, която на него самия изглеждаше най-несъществена, има значителна тежест пред дипломата. – Работата, която свърших за разузнаването, беше минимална, господин посланик. Това, че специалният отдел предпочете мен, се дължеше по-скоро на някаква... дезинформация, отколкото на мои специални дарби. Тези хора просто бяха събрали погрешни данни и общата сума не излизаше. Не беше нужно много време, за да се получат точните цифри.

– Те са ви имали доверие, Макалистър. И все още ви се доверяват.

– Предполагам, че доверието е основното и в онова, което вие нарекохте „възможност“.

– Точно така. То е жизненоважно.

– Тогава мога ли да чуя каква е възможността?

– Можете. – Хавиланд погледна третия участник, човека от Съвета за национална сигурност. – Ако обичате.

– Мой ред е – обади се Райли. Тонът му не бе неприятен. Той размърда едрото си тяло в креслото и се втренчи в Макалистър с поглед, който бе все така остър, но вече без предишната студенина, сякаш сега молеше за разбиране. – В момента гласовете ни се записват. Ваше конституционно право е да знаете това. Но то е двустранно право. Трябва да се закълнете, че ще запазите в пълна тайна информацията, която ще ви бъде поверена, и то не само заради националната сигурност, а и в името на по-далечни и важни интереси, отнасящи се до специфични условия в света. Знам, че звучи като реклама за изостряне на интереса, но не е така. Въпросът е страшно сериозен. Ще се съгласите ли с това условие? Ако нарушите клетвата, ще бъдете изправен на закрит процес за престъпване на законите за национална сигурност.

– Как бих могъл да се съглася с подобно условие, след като не знам каква е информацията?

– Мога да ви дам бегла насока и тя ще ви е достатъчна, за да отговорите с „да“ или „не“. Ако е „не“, ще ви придружат обратно до Вашингтон. Никой нищо не губи.

– Продължавайте.

– Добре. – Райли говореше спокойно. – Ще се обсъждат известни събития, станали в миналото. Не е толкова стара история, но не са и скорошни събития. Самите дела са погребани, най-точно казано. Това напомня ли ви нещо, господин заместник-секретар?

– Аз съм от Държавния департамент. Ние погребваме миналото, когато няма смисъл то да бъде разкривано. Обстоятелствата се променят. Днешните чистосърдечни оценки се превръщат в утрешен проблем. Не можем да контролираме тези промени повече от Русия или от Китай.

– Добре казано – отбеляза Хавиланд.

– Все още нищо не е казано – вдигна предупредително ръка към посланика Райли. – Заместник-секретарят очевидно е опитен дипломат. Той не отвърна нито с „да“, нито с „не“. Е, какво решавате, господин заместник-секретар? Ще се присъедините ли, или искате да ни напуснете?

– Част от мен има желание да стане и да се махне надалеч възможно най-бързо – промълви Макалистър, като изгледа последователно двамата мъже. – Но другата част ми диктува „остани“. – Той замълча, спря поглед върху Райли, сетне добави: – Независимо дали такова беше намерението ви, или не, апетитът ми се изостри.

– Доста скъпо ще платите само защото сте гладен – натърти ирландецът.

– Не е само това – меко отговори заместник-секретарят. – Аз съм професионалист и ако действително съм човекът, който ви трябва, всъщност нямам избор, нали така?

– Все пак трябва да чуя една от ония думи – настоя Райли. – Да ги повторя ли?

– Не е необходимо. – Макалистър се смръщи замислен, след това заговори: – Аз, Едуард Нюингтън Макалистър, напълно осъзнавам, че всичко, казано по време на това съвещание... – Той млъкна и погледна към Райли. – Предполагам, че ще попълните подробности като време, място и присъстващи?

– Датата, мястото, часът и минутата на даденото съгласие, както и имената на присъстващите вече са подготвени.

– Благодаря. Бих искал едно копие, преди да си тръгна.

– Разбира се. – Без да повиши глас, Райли впери поглед пред себе си и издаде заповед: – Моля, отбележете. Пригответе копие от този запис за въпросния субект. А също и оборудване, с което да си послужи, за да удостовери съдържанието му тук, на място. Продължавайте, господин Макалистър.

– Благодарен съм ви. По отношение на всичко, казано на съвещанието, приемам условието за неразкриване на информация. С никого няма да говоря по никой от аспектите, засегнати в обсъждането, освен по изрични инструкции на посланик Хавиланд. Уведомен съм, че мога да бъда съден на закрит процес в случай, че наруша това споразумение. Ако обаче такъв процес се състои, запазвам си правото да се срещна лице в лице с моите обвинители, а не с упълномощени от тях лица. Прибавям това, защото не мога да си представя обстоятелства, при които бих престъпил току-що положената клетва.

– Знаете ли, всякакви обстоятелства съществуват – меко поясни Райли.

– Не и в моя случай.

– Тежки физически мъчения, химикали, измама от страна на мъж или жена, далеч по-опитни от вас. Има си начини, господин заместник-секретар.

– Повтарям, ако се стигне до процес срещу мен, а такива неща са се случвали с други, си запазвам правото да се срещна с обвинителите си.

– Това ни устройва. – Райли отново отправи поглед напред и изрече: – Прекъснете дотук записа и изключете устройството. Потвърдете.

– Потвърдено – разнесе се глас от някакъв скрит високоговорител над главите им. – Вече сте изолирани.

– Продължавайте, господин посланик – подкани червенокосият. – Ще се намесвам само когато смятам, че е нужно.

– Не се и съмнявам, Джак. – Хавиланд се обърна към Макалистър. – Взимам си назад предишните думи за него. Той наистина е ужасен. След повече от четиресет години служба да ми се казва кога трябва да млъкна, и то от един червенокос многознайко с наднормено тегло!

Тримата мъже се усмихнаха; застаряващият дипломат знаеше тъкмо кога и по какъв начин да разреди напрежението. Райли поклати глава и добродушно разпери ръце.

– Никога не бих го направил, сър. Във всеки случай надявам се да не е очевидно.

– Макалистър, какво ще кажете да избягаме в Москва и да кажем, че той ни е вербувал. Руснаците сигурно и на двама ни ще дадат по една дача, а той ще иде в Ливънуорт.

– Дачата ще я дадат на вас, господин посланик. Мен ще ме разквартируват в апартамент заедно с двайсет сибиряци. Не, благодаря, сър. Мен той не ме прекъсва.

– Отлично. Чудя се как добронамерените посредници на обитателя на Овалния кабинет още не са ви привлекли към личния му персонал или най-малкото не са ви изпратили в ООН.

– Те дори не знаят за съществуването ми.

– Това положение ще се промени – заяви Хавиланд, изведнъж станал сериозен. Помълча, вгледан в заместник-секретаря, после попита съвсем тихо: – Чували ли сте някога името Джейсън Борн?

– Възможно ли е човек, който е служил в Азия, да не го е чувал? – отвърна Макалистър. – Наемен убиец с трийсет и пет-четиресет жертви, който се изплъзва от всеки поставен му капан. Патологичен престъпник, чийто единствен морал е цената, предлагана му за убийството. Казват, че бил американец... че е американец; всъщност не знам, по едно време изчезна от хоризонта; също, че бил разпопен свещеник, контрабандист, откраднал милиони, дезертьор от френския Чуждестранен легион и Бог знае какви ли не още истории. Единственото, което знам за него със сигурност, е, че никога не са го хващали и че този факт е тежко бреме за дипломацията ни в Далечния изток.

– В избора на жертвите му има ли някаква схема?

– Никаква. Тук двама банкери, там трима аташета (подразбирайте ЦРУ), министър от Делхи, индустриалец от Сингапур и много, твърде много политици, общо взето, свестни и почтени хора. Колите им избухваха на улицата, апартаментите им бяха взривявани. Имаше и неверни съпрузи и съпруги, любовници, замесени в различни скандали, на които той предлагаше единствено възможния изход за наранената гордост. Няма човек, когото не би убил, и никакъв метод не бе прекалено жесток или унизителен за него... Не, схема няма, ръководеха го само парите. При него печелеше онзи, който плати най-много. Той беше чудовище... Продължава да е чудовище, ако е още жив.

Хавиланд отново се наклони напред, вперил изпитателен поглед в заместник-секретаря.

– Твърдите, че е изчезнал от хоризонта. Ей тъй, изведнъж? Не сте ли дочували някакви слухове из посолствата и консулствата в Азия?

– Приказки имаше наистина, но останаха непотвърдени. Историята, която се чуваше най-често, идваше от полицията в Макао, където се знае, че Борн е бил видян за последно. Те твърдят, че Борн нито е мъртъв, нито се е оттеглил, а е заминал за Европа да търси по-богати клиенти. Ако е истина, това ще е било само половината от историята. Полицията е узнала от свои информатори, че Борн е провалил някои сделки, че в един случай е убил не когото трябва – водеща фигура в подземния свят на Малайзия; друг път е изнасилил съпругата на клиент. Може би кръгът около него се затяга... а може и да не е така.

– Какво имате предвид?

– Повечето от нас повярваха на първата част от историята, но не и на втората. Борн не би сбъркал жертвата си, особено когато става дума за подобен човек. Грешки от този род не са му присъщи. А пък ако е изнасилил съпругата на клиент, което е твърде съмнително, би го извършил от омраза или за отмъщение. В такъв случай щеше да накара съпруга да гледа и после би убил и двамата. Не, ние повече повярвахме на първата версия. Заминал е за Европа, където дири по-тлъсти риби... и нови убийства.

– Целта е била да приемете тази версия – обади се Хавиланд.

– Моля?

– Единственият човек, когото Джейсън Борн е убил в Азия след виетнамската война, е един побеснял тип, който се е опитал да убие него.

Макалистър гледаше дипломата стъписан.

– Не разбирам.

– Онзи Джейсън Борн, когото току-що описахте, никога не е съществувал. Той е мит.

– Не е възможно да говорите сериозно.

– По-сериозен съм от всякога. Това бяха неспокойни времена в Далечния изток. Наркотрафикантските мрежи, действащи в Златния триъгълник, водеха дезорганизирана и неогласена война. Консули, вицеконсули, полицаи, политици, престъпни банди, гранични патрули – всички от най-високите до най-ниските социални слоеве бяха замесени. Пари в невъобразими количества бяха майчиното мляко на корупцията. Където и когато и да се извършваше широко оповестявано убийство, независимо от обстоятелствата или от заподозрените, Борн излизаше на сцената и то му се приписваше.

– Действително той беше убиецът – продължи да настоява обърканият Макалистър. – Той оставяше навсякъде знаците си. Това го знаят всички.

– Всички са го приемали на доверие, господин заместник-секретар. Фалшиво телефонно обаждане до полицията, някаква лична вещ, изпратена по пощата, черна носна кърпа, открита в храстите ден по-късно. Всичко това е част от стратегията.

– Стратегията? За какво говорите?

– Джейсън Борн, истинският Джейсън Борн, беше осъден за убийство, избяга и животът му приключи с куршум в главата в едно селище, наречено Там Куан, в последните месеци на виетнамската война. Било е екзекуция на място. Този човек беше предател. Трупът му е бил оставен да изгние и той просто изчезна. Седем години по-късно човекът, който го уби, прие неговата самоличност за едно от нашите начинания, начинание, което почти успя и щеше да успее напълно, но излезе извън контрол. Този човек, извънредно смел мъж, който мина в нелегалност за три години под името Джейсън Борн, работейки за нас, пострадал тежко и в резултат получил амнезия. Изгубил паметта си и не знаел нито кой е всъщност, нито за кого трябва да се представя.

– Господи боже...

– Намирал се е между чука и наковалнята. С помощта на лекар алкохолик на един средиземноморски остров се опитал да проследи своя живот и да открие самоличността си, но за съжаление, не успял. Той се е излъгал, но не и жената, която се сближила с него; сега тя е негова съпруга. Нейният инстинкт бил верен. Тя била сигурна, че той не може да е убиец. Умишлено го принудила да се замисля над думите си, над способностите си и накрая да осъществи контактите, които да го доведат обратно до нас. Ала ние, които притежаваме най-съвършения разузнавателен апарат в света, не обърнахме внимание на човешкия аспект. Заложихме капан да го убием...

– Налага се да ви прекъсна, господин посланик – намеси се Райли.

– Защо? – учуди се Хавиланд. – Точно така направихме, при това в момента не ни записват.

– Решението взе една личност, а не правителството на Съединените щати. Трябва да е ясно, сър.

– Добре – кимна в знак на съгласие дипломатът. – Неговото име беше Конклин, но то е без значение, Джак. Правителствената администрация бе подведена от него. Това е факт.

– Но правителствената администрация също така помогна да бъде спасен животът му.

– С известно закъснение – промърмори Хавиланд.

– Но защо? – недоумяващо запита Макалистър. Беше цял в слух, омагьосан от тая невероятна история. – Той е бил един от нас? Защо някому е било нужно да го убие?

– Загубата на паметта му беше приета за нещо друго. Погрешно се сметна, че ни е изменил, че е убил три от свръзките си и е изчезнал с голяма сума пари – правителствени фондове, възлизащи на пет милиона долара.

– Пет милиона?... – Стъписан, заместник-секретарят бавно се отпусна в креслото. – И фондове в такъв размер са му били поверени лично?

– Да – потвърди посланикът. – Те също бях част от стратегията, част от начинанието.

– Предполагам, че именно по този въпрос трябва да се мълчи. Имам предвид начинанието.

– Да се мълчи, е задължително – отвърна Райли. – И не заради начинанието, защото въпреки станалото ние не съжаляваме за тази операция, а заради човека, когото привлякохме да се превърне в Джейсън Борн, и заради мястото, от което дойде.

– Думите ви са доста непонятни.

– Ще се изясня.

– Обяснете ми за начинанието, моля.

Райли погледна Реймънд Хавиланд, дипломатът кимна и заговори:

– Създадохме образ на убиец, който да подмами и вкара в клопка най-смъртоносния престъпник в Европа.

– Карлос?

– Бързо се досещате, господин заместник-секретар.

– Че за кого друг да помисля! В Азия постоянно сравняваха Борн и Чакала.

– Тези сравнения бяха изкуствено насърчавани – поясни Хавиланд. – Често бяха раздувани и разпространявани от стратезите на начинанието, една група, известна като „Тредстоун 71“. Името идва от една охранявана къща на Седемдесет и първа улица в Ню Йорк, където беше обучаван мнимият Джейсън Борн. Там беше командният пост и вие трябва да сте наясно с названието.

– Разбирам – промълви замислено Макалистър. – Следователно тези сравнения, както и страховитата репутация на Борн, е трябвало да послужат като предизвикателство към Карлос. Именно тогава Борн се е преместил в Европа, за да може лично да провокира Чакала. Да го принуди да се появи и да се изправи срещу съперника си.

– Схватлив сте, господин заместник-секретар. Именно това беше стратегията.

– Невероятно. Направо блестящо и не е нужно човек да е експерт, за да го разбере. Аз във всеки случай не съм експерт. Господ ми е свидетел.

– Но можете да станете...

– Казвате, че този човек, който се е превърнал в Борн, в митичния убиец, три години е играл ролята, а после е пострадал...

– От изстрел – прекъсна го Хавиланд. – Засегната е мозъчната ципа.

– И той е изгубил паметта си?

– Напълно.

– Боже мой!

– И въпреки всичко, което му се е случило, благодарение на жената (между другото, тя работеше като икономист за канадското правителство) той беше само на крачка от осъществяване на целта. Забележителна история, нали?

– Направо изумителна. Но какъв е този човек, дето ще извърши всичко това?

Червенокосият Райли се покашля тихичко и размени поглед с посланика.

– Сега стигаме до кота нула – заговори цензорът и отново се обърна към Макалистър. – Ако имате някакви съмнения, все още мога да ви освободя.

– Мразя да се повтарям. Вече разполагате с вашия звукозапис.

– Аха, апетитът не ви дава мира.

– Изглежда, по този начин ми намеквате, че може дори да не се стигне до процес.

– Никога не бих казал подобно нещо.

Макалистър преглътна и срещна спокойния поглед на мъжа от Съвета за национална сигурност. После се обърна към Хавиланд.

– Моля, продължете, господин посланик. Кой е този човек? Откъде е дошъл?

– Името му е Дейвид Уеб. В момента е преподавател по ориенталски науки в един малък университет в Мейн и е женен за канадката, която буквално го изведе от лабиринта му. Без нея щеше да бъде убит. Но пък, от друга страна, ако не беше той, тя щеше да загине в Цюрих.

– Невероятно – едва чуто продума Макалистър.

– Там е работата, че тя му е втора съпруга. Първият му брак е завършил с трагичен акт на безсмислено и жестоко убийство. Тъкмо тогава започва неговата история за нас. Преди години Дейвид Уеб беше млад дипломат на служба в Пномпен, блестящ учен, специалист по Далечния изток, владеещ перфектно няколко източни езика и женен за тайландка, с която се запознал в университета. Живеели в къща на брега на река и имали две деца. Това бил идеалният живот за човек като него. Съчетание между нуждата на Вашингтон от такъв специалист в района и възможността му да живее сред собствения си музей. Тогава военните действия във Виетнам ескалираха и една сутрин заблуден изтребител – никой всъщност не знае от чия страна е бил, но това не е казано на Дейвид Уеб – прелетял много ниско и застрелял жена му и децата му, които си играели във водата. Телата били надупчени като решето. Понесли се към брега, а Уеб се опитвал да ги достигне. Той ги обгърнал с ръце и започнал да крещи безпомощно към самолета, който набрал височина и изчезнал.

– Какъв ужас – прошепна Макалистър.

– От този момент Уеб се промени. Той стана това, което никога не е бил преди и не е помислял, че ще бъде. Превърна се в партизански боец, известен под името Делта.

– Делта? – продума заместник-секретарят. – Партизански... Боя се, че не разбирам.

– Няма начин да разберете – Хавиланд погледна Райли, после отново премести очи към Макалистър. – Както Джак подсказа преди малко, ние сме на кота нула. Обладан от ярост, Уеб се прехвърли в Сайгон и по ирония на съдбата благодарение на усилията на служител на ЦРУ на име Конклин, същия, който две години по-късно се опита да го убие, стана член на нелегална оперативна група под кодовото название „Медуза“. Никой в нея не използваше име, а бе известен само под буква от гръцката азбука. Уеб стана Делта Едно.

– „Медуза“. Никога не съм чувал за тях.

– Кота нула – напомни Райли. – Информацията за „Медуза“ все още е секретна, но в този случай имаме разрешение за частично разсекретяване. Единиците на „Медуза“ имаха интернационален състав, все хора, които познаваха добре Севера и Юга на Виетнам. Честно казано, повечето бяха криминални типове – контрабандисти на наркотици, злато, оръжие, скъпоценности и какво ли не. Също и убийци, задочно осъдени на смърт, а последната категория са колониалисти, чието имущество е било конфискувано... отново и от двете страни. Разчитаха на нас – Големия Чичо Сам – да уредим всичките им проблеми в замяна на това, че проникваха във вражески територии, убиваха заподозрени сътрудници на Виетконг и селски кметове, за които се знаеше, че клонят към комунистите, а също така помагаха при случай за прехвърляне на избягали военнопленници. Ако щете, наречете ги отряд на смъртта, но ние, разбира се, не го признаваме открито. Допуснати бяха грешки, бяха задигнати милиони и мнозинството от тези хора никога не биха били допуснати в никоя цивилизована армия, включително и Уеб.

– И той с неговото минало и академичен потенциал доброволно е станал член на подобна група?

– Имал е съществен мотив – отбеляза Хавиланд. – Вярвал е, че онзи самолет в Пномпен е бил северновиетнамски.

– Някои го смятаха за побъркан – продължи Райли. – Други твърдяха, че е изключителен тактик, суперпартизанин, който разбира от ориенталско мислене, начело е на най-агресивните отряди в „Медуза“ и всява у командването в Сайгон не по-малък страх, отколкото сред врага. Бил неконтролируем; следвал само своите собствени правила. Сякаш е бил напълно обсебен от мисълта да открие пилота на онзи самолет, съсипал живота му. Водел своя собствена война и колкото по-ужасна ставала, толкова повече го удовлетворявала... или го приближавала към желанието да умре.

– Желанието... – промълви в недоумение заместник-секретарят, неспособен да каже фразата докрай.

– По онова време такова беше преобладаващото мнение – намеси се Хавиланд.

– Войната свърши – подхвана отново Райли. – Толкова катастрофално за Уеб... или Делта... колкото и за всички нас. Може би още по-зле; на него не му бе останало нищо. Вече нямаше цел; нямаше какво да атакува и кого да убива. Докато ние не се свързахме с него и не събудихме желанието му за живот. Или може би – да се опитва да умре.

– Като се превърне в Джейсън Борн и тръгне да преследва Карлос Чакала – довърши Макалистър.

– Да – съгласи се служителят от разузнаването.

Последва кратко мълчание.

– Отново имаме нужда от него – наруши го Хавиланд. Тихо изречените думи отекнаха като удар на брадва върху твърдо дърво.

– Карлос отново се е появил?

Дипломатът поклати глава.

– Не в Европа. Нужен ни е пак в Азия и нямаме нито минута за губене.

– Някой друг? Нова... мишена? – неволно преглътна Макалистър. – Говорихте ли вече с него?

– Не можем да се обърнем директно.

– Но защо?

– Той няма да ни пусне да припарим. Няма доверие на никого във Вашингтон и трудно можем да го виним за това. В продължение на дни и седмици той искаше помощ, а ние не пожелахме да го чуем. Нещо повече, опитахме се да го убием.

– Отново трябва да възразя – намеси се Райли. – Това не идваше от нас. Човекът действаше въз основа на погрешна информация. А понастоящем правителството харчи повече от четиристотин хиляди долара годишно за програма, предназначена да защитава Уеб.

– Но той самият смята, че целта е да се хване в капан Карлос, ако онзи открие местонахождението му. Убеден е, че не давате и пукната пара за него, и не съм сигурен дали не е далеч от истината. Той е виждал Карлос и обстоятелството, че все още не може да фокусира в съзнанието си лицето му, не е известно на неговия враг. Чакала има всички основания да нападне Уеб. И ако това стане, ще имате повторен шанс.

– Шансовете Карлос да го открие, са толкова малки, че практически са равни на нула. Архивите на „Тредстоун“ са изгорени, а дори и да не бяха, те не съдържат информация къде се намира Уеб и с какво се занимава.

– Е, хайде, господин Райли – горчиво възрази Хавиланд. – Нима смятате, че е толкова трудно за Чакала да го открие, като познава миналото и образованието му? Та той е определено академичен тип.

– Не ви възразявам, господин посланик – отвърна малко по-меко Райли. – Просто държа нещата да са ясни. Нека бъдем откровени, към Уеб трябва да се подхожда много деликатно. Той е възстановил паметта си в голяма степен, но не докрай. Във всеки случай си спомня достатъчно за „Медуза“, за да бъде значителна заплаха за интересите на страната.

– По какъв начин? – запита Макалистър. – Може да не е бил най-добрият, но във всеки случай не е бил и най-лошият подход в една военновременна стратегия.

– Стратегия, която не е била регистрирана, нито официално призната от нас.

– Но как е възможно? Нали е била финансирана и в такъв случай...

– Не ми четете правилника – прекъсна го разузнавачът. – Вярно е, че не ни записват, но вече имам вашия запис.

– Това ли е отговорът ви?

– Не, той е следният: няма статут на ограничения по отношение на военните престъпления и убийства, господин заместник-секретар, а убийства и престъпления са извършвани и срещу нашите сили. Общо взето, те са дело на убийци и престъпници, които са крали, мародерствали, насилвали и убивали. Повечето от тях са патологични престъпници. Колкото и ефективна в много отношения да беше „Медуза“, тя беше една трагична грешка, родена от гнева и безсилната ярост в една предварително обречена ситуация. Какво добро може да излезе от човъркането на старите рани? Дори да оставим настрана нападките, които ще завалят върху нас, ние ще паднем в очите на целия цивилизован свят.

– Споменах го преди малко – неохотно продума Макалистър. – Ние в Държавния департамент избягваме да отваряме стари рани. – Той се обърна към посланика. – Започвам да разбирам. Искате от мен да се свържа с този Дейвид Уеб и да го убедя да се завърне в Азия. За ново начинание и нова мишена... макар никога досега да не бях използвал думата в такъв контекст. Предполагам, че поради някои сходства в началото на кариерата ни вие ни броите за азиатски колеги. Смятате, че това е достатъчно, за да се вслуша в думите ми.

– В общи линии, да.

– Но в същото време твърдите, че той ни отбягва. Ето кое не разбирам. Как бих могъл да постигна успех?

– Ще го постигнем заедно. Както някога той създаваше собствените си правила, така сега ще ги създадем ние.

– Заради това, че искате някой да бъде убит?

– Нека да кажем „неутрализиран“. Това трябва да бъде изпълнено.

– И Уеб може да го направи?

– Не, може да го осъществи Джейсън Борн. Изпратихме го там самичък, изложен на невероятно напрежение. Внезапно той се лиши от паметта си и бе преследван като животно. И все пак запази способността си да проникне където трябва и да убива. Виждате, че съм откровен.

– Разбирам ви. Тъй като в момента не ни записват... Или записът все още върви? – Заместник-секретарят изгледа мнително Райли, но онзи поклати отрицателно глава и сви рамене. – В такъв случай мога ли да знам кой е мишената?

– Можете и искам добре да запомните това име, господин заместник-секретар. Това е китайският министър Шенг Чу Янг.

Макалистър пламна от гняв.

– Няма нужда да го запомням и ми се струва, че вие добре го знаете. В края на седемдесетте години и двамата участвахме в съвместните търговски съвещания. Шенг беше прекият ми колега, бях задължен да се запозная с досието му и предполагам, че няма начин да не го знаете.

Белокосият посланик вдигна вежди, но пренебрегна нападката.

– И какво научихте за него от досието му?

– Смятаха го за много интелигентен и амбициозен, а и самото му издигане в пекинската йерархия ни го потвърждава. Преди години е попаднал в полезрението на съгледвачи от Централния комитет в университета „Фудан“ в Шанхай. Като начало е направил впечатление с английския си и задълбочените си познания на западната икономика.

– Какво друго?

– Сметнали са го за много перспективен кадър и след щателна идеологическа обработка го изпратили да учи във Висшата лондонска икономическа школа. Тъй че той е продукт на две влияния. Заклет марксист е по отношение на централизираната държава, но пък храни здравословно уважение към капиталистическата печалба.

– Разбирам – каза Хавиланд. – В такъв случай как приема краха на съветската система?

– За него крахът идва от руската склонност към корупция и безмозъчния конформизъм на висшите слоеве, както и от хроничната злоупотреба с алкохол сред нисшите. Трябва да се отбележи като негова заслуга, че той проведе доста успешна борба с тези пороци в големите индустриални центрове.

– Като че беше обучаван в Ай Би Ем?

– На него до голяма степен се дължат новите насоки в търговската политика на Китай. Той спечели доста средства за страната си. – Заместник-секретарят отново се приведе напред с настойчиво и в същото време недоумяващо, дори стъписано лице. – Боже мой, кому на Запад е притрябвала смъртта на Шенг? Това е нелепо! Той е наш икономически съюзник, политически стабилизиращ фактор в най-голямата нация на земята, която ни противостои идеологически. Без него и хора като него рискът от катастрофа силно нараства. Аз съм професионален консултант по китайските въпроси, господин посланик, и ви повтарям: това, което предлагате, е пълен абсурд. Човек с вашите способности би трябвало да го е схванал преди всички останали.

Възрастният дипломат погледна остро своя обвинител, а после заговори бавно, като внимателно подбираше думите си.

– Преди малко бяхме на кота нула. Бивш служител с дипломатически пост в чужбина на име Дейвид Уеб се превръща в Джейсън Борн с определена цел. Съответно и Шенг Чу Янг не е човекът, когото познавате, не е онзи, когото сте проучвали като свой колега. Само е приел самоличността му с определена цел.

– Какво говорите? – остро отвърна Макалистър. – Всичко, което съм чел за него, е в официални, при това строго секретни документи.

– Официални – въздъхна посланикът. – Само защото върху нечии наблюдения е поставен официален печат, и то от хора, които нямат представа откъде идват сведенията. Просто съществуват и за тях това е достатъчно. Но не е така, господин заместник-секретар, съвсем не е достатъчно.

– Очевидно разполагате с информация, каквато аз нямам – студено заяви служителят на Държавния департамент. – Човекът, когото описах и когото добре познавам, е Шенг Чу Янг.

– Колкото и Дейвид Уеб, когото ние ви описахме, е Джейсън Борн ли?... Не, моля ви, не се сърдете. Аз не си играя. Много е важно да разберете. Шенг не е мъжът, когото познавате, и никога не е бил.

– Кого съм познавал тогава? Кой беше човекът на онези конференции?

– Той е предател, господин заместник-секретар. Шенг Чу Янг е предател на своята страна и когато предателството му бъде изнесено пред обществото, а това без съмнение ще стане, Пекин ще държи отговорен свободния свят. Последиците от тази неизбежна грешка са невъобразими. Що се отнася до целта му, тя е напълно ясна.

– Шенг предател? Не ви вярвам! В Пекин го боготворят! Един ден ще стане председател!

– Тогава Китай ще бъде управляван от фанатик националист, чиито идеологически корени са в Тайван.

– Вие сте луд, съвършено луд! Почакайте... Казахте, че имал цел и тя била извън всяко съмнение.

– Той и хората му възнамеряват да завземат Хонконг. Той подготвя скрита икономическа криза, като поставя цялата търговия и всички финансови институции на района под контрола на „неутрална“ комисия, одобрена от Пекин, с други думи, одобрена от него. А целта, както казах, е ясна – контрол над Хонконг и неговото анексиране. Шенг разчиства всякакви пречки по пътя си и много скоро по икономическите въпроси ще се слуша само неговата дума. Това може да стане след месец, след два, а защо не и след седмица.

– И смятате, че Пекин се е съгласил? – възрази Макалистър. – Много грешите! Това е... Това е истинска лудост! Народната република никога няма да пипне Хонконг! Китайските договори му гарантират петдесетгодишен статут на свободна икономическа зона и подписът на Шенг под тях е най-същественият!

– Но Шенг не е Шенг... Поне не този, когото познавате.

– Тогава кой, по дяволите, е той?

– Пригответе се да го чуете, господин заместник-секретар. Шенг Чу Янг е първородният син на шанхайски индустриалец, натрупал състоянието си в корумпираните времена на Гоминдан и Чан Кайши. Когато се разбрало, че революцията на Мао ще успее, семейството избягало, както много други богаташи, и изнесло каквото можало. Старият сега е един от най-влиятелните бизнесмени в Хонконг, макар да не знаем кой е точно. Той ще стане пълновластен господар на колонията и ще я предава по наследство благодарение на един министър в Пекин, неговия драгоценен син. По ирония на съдбата патриархът ще нанесе най-голямото си отмъщение – Хонконг ще бъде контролиран от същите хора, които корумпираха националистически Китай. Години наред те са смукали безсъвестно кръвта на страната си и са трупали печалби на гърба на гладуващия обезправен народ, като са подготвили и улеснили революцията на Мао. Дори да ви звучи като комунистическа пропаганда, за съжаление, това е самата тъжна истина. Шепа фанатици и безнравствени типове, водени от един маниак, искат да си възвърнат днес онова, което нито един международен съд в историята не би им дал. – Хавиланд млъкна, после с отвращение изговори тази единствена дума: – Маниаци!

– Но ако не знаете кой точно е въпросният бизнесмен, откъде сте сигурни, че във всичко това има някаква истина?

– Източниците ни са строго секретни – намеси се Райли, – но информацията се потвърди. Планът е бил надушен най-напред в Тайван. Първоначалният ни информатор беше член на националистическия кабинет, според когото такъв курс е гибелен и води към кръвопролития в целия Далечен изток. Той ни умоляваше да спрем тази катастрофа. На следващата сутрин беше намерен мъртъв с три куршума в главата и прерязано гърло. Оттогава бяха убити още петима души и телата им бяха жестоко обезобразени. Това е истината. Конспирацията действа с пълна сила и седалището ѝ е в Хонконг.

– Та това е лудост.

– И което е по-важно – уточни Хавиланд, – предварително обречена. Ако имаше шансове, можехме дори да отклоним поглед и да оставим всичко в ръцете на съдбата, но шансове няма. Тя ще се провали също като заговора на Лин Бяо срещу Мао Дзедун през 1972 година, и когато това стане, Пекин ще обвини американците, че са се сдушили с тайванските капитали и с англичаните при мълчаливото съгласие на водещите световни финансови институции. Осем години икономически прогрес ще идат по дяволите, защото група фанатици дирят отмъщение. Както сам казахте, господин заместник-секретар, китайците са недоверчив и неспокоен народ, а ако мога да прибавя и от себе си, правителството им изпада в параноя от нищо, тъй като е обсебено от мисълта за вътрешно и външно предателство. Китай ще повярва, че светът си е наумил да го изтика в икономическа изолация, да го лиши от достъп до международните пазари и да го постави на колене, докато руснаците се хилят злорадо от северната граница. Сам съзнавате, че при това положение Китай ще организира мигновено и яростно нападение, войските му ще окупират Кулон, острова и Новите територии. Ще пропаднат инвестиции за десетки милиарди. Без опита на колонията търговията ще замре, милионната работна сила ще бъде обхваната от хаос, ще започнат да вилнеят глад и болести. В Далечния изток ще пламне война, за каквато е страшно да си помисли човек.

– Боже господи! – прошепна Макалистър. – Това не бива да се случи.

– Не бива – съгласи се дипломатът.

– Но защо Уеб?

– Не Уеб – поправи го Хавиланд. – Джейсън Борн.

– Добре. Защо Борн?

– Защото в Кулон се носи слух, че вече е там.

– Какво?

– Но ние знаем, че не е.

– Какво казахте?

– Той отново извърши кърваво убийство. Върнал се е в Азия.

– Уеб?

– Не, Борн. Митът.

– Нищо не проумявам от тая безсмислица!

– Уверявам ви, че Шенг Чу Янг проумява отлично.

– Как така?

– Той го е върнал отново. Джейсън Борн, незаменимият убиец, е бил отново нает и както винаги, е невъзможно да се проследи клиентът му. В настоящия случай той е възможно най-невероятният клиент. Един от първите хора в Китайската народна република, който иска да отстрани опонентите си едновременно в Хонконг и Пекин. През последните шест месеца редица влиятелни гласове от пекинския Централен комитет изпаднаха в странно мълчание. Според официални правителствени съобщения неколцина са починали, а като се има предвид възрастта им, то е разбираемо. Други двама загинали уж при злополуки – единият при самолетна катастрофа, а другият от мозъчен кръвоизлив, докато бил на излет в планината Шаогуан. Дори да не е вярно, поне е добре измислено. После друг бил „отстранен“, евфемизъм, означаващ, че е изпаднал в немилост. И накрая, най-невероятната от всички случки – вицепремиерът на Народната република бил убит в Хонконг, след като никой в Пекин дори не подозирал, че е там. Доста мрачна история. Били убити още петима мъже, а убиецът е оставил визитната си картичка. Името Джейсън Борн било изписано с кръв върху пода. Егото на самозванеца му продиктувало да се похвали с деянието си.

Макалистър замига объркано.

– Просто не съм в състояние да обмисля всичко това – продума безпомощно той. Но миг по-късно у него отново се обади професионалистът и той отправи настойчив поглед към Хавиланд. – Има ли връзка? – попита.

Дипломатът кимна.

– Сведенията на разузнаването ни са съвсем конкретни. Всички тези хора са възразявали срещу политиката на Шенг – някои открито, други по-предпазливо. Особено вицепремиерът, отдавнашен сподвижник на Мао, на доста висок глас изказвал недоволството си от бързо издигналия се натрапник Шенг. Ала какво е правел все пак по време на тайното си посещение в Кулон в компанията на видни банкери? Пекин не може да даде отговор на въпроса, затова е решил да се престори, че никакво убийство не е имало. И след кремацията вицепрезидентът е изтрит от историята. Колкото до нас, появата на този нов Джейсън Борн е прекият ни път към Шенг Чу Янг. Той ще ни послужи като капан. Един самозванец се представя за митичния наемен убиец, но щом истинският човек се появи и проследи самозванеца, той има реалната възможност да стигне до Шенг. Всичко е много просто. Онзи Джейсън Борн, когото ние създадохме, ще замести новия убиец, използващ името му. Появата му ще обърка плановете на Шенг и той ще бъде принуден да реагира. Няма как иначе, защото трябва да има пълна сигурност и да запази ръцете си чисти. Ще му се наложи да излезе на показ, пък макар и само за да ликвидира наетия убиец и така да заличи всичките си следи. А когато това стане, ние вече ще успеем.

– Омагьосан кръг – почти шепнешком промълви Макалистър с вперени в дипломата очи. – От всичко, което чух дотук, съм уверен, че Уеб няма да иска и да чуе за това, а още по-малко да се намеси.

– В такъв случай трябва да му създадем много силен мотив да го направи – меко поясни Хавиланд. – В моята професия, а честно казано, аз никога не съм се откъсвал от нея, винаги търсим моделите, подбуждащи човека към съответно действие... – Възрастният посланик се облегна назад в креслото си, лицето му се смръщи, а погледът му изведнъж стана някак празен; очевидно изживяваше вътрешен конфликт. – Понякога методите ни са неприятни, дори отблъскващи... Но трябва да се действа в името на по-голямото добро, на по-съществените изгоди. За всички.

– Това не ми говори нищо.

– Дейвид Уеб се превърна в Джейсън Борн поради една съществена причина, същата причина, която го тласна към „Медуза“. Той бе лишен от семейството си, децата му и майка им бяха убити.

– О, господи...

– Присъствието ми не е необходимо повече – заяви Райли и стана от стола си.