Преобразени от времето

1.

Нула

12 май

През последната си вечер като топлокръвна Фийби Тейлър се държа като примерна дъщеря.

Фрея бе настояла да е така.

− Да не правим от мухата слон − възразила беше Фийби, все едно ѝ предстоеше просто да замине на почивка за няколко дни и се надяваше да мине само с кратко сбогуване в хотела, където беше отседнало семейството ѝ.

− В никакъв случай – бе отвърнала Фрея и я бе изгледала изпод вежди. − Дьо Клермон не се измъкват крадешком − с изключение на Матю, разбира се. Ще го направим както трябва. На вечеря. Твой дълг е.

Вечерята, която Фрея организира за семейство Тейлър, беше семпла, елегантна и съвършена − включително времето (перфектен майски ден), музиката (нима всички вампири в Париж умееха да свирят на виолончело?), цветята (набрали бяха от градината достатъчно рози от сорта „Мадам Харди“, за да обгърнат с благоухание целия град) и виното (Фрея обичаше „Кристал“).

Бащата, майката и сестрата на Фийби пристигнаха в осем и половина, както ги бяха помолили. Баща ѝ беше със смокинг; майка ѝ носеше дълга индийска рокля в тюркоазено и жълто; Стела беше облечена от глава до пети в „Шанел“. Фийби беше изцяло в черно и си бе сложила обеците със смарагди, които Маркъс ѝ подари преди да тръгне от Париж, както и обувки с невероятно високи токчета, които тя − а и Маркъс − много харесваше.

Събралата се група от топлокръвни и вампири първо изпи по питие на двора зад разкошната къща на Фрея в 8-и арондисман − една от частните райски градини, каквито не се строяха в пренаселения Париж вече повече от сто години. Луксозната обстановка не беше чужда на семейство Тейлър − бащата на Фийби беше дългогодишен дипломат, а майка ѝ произхождаше от индийски род, чиито членове се женеха за британски държавни чиновници още от колониалната епоха, ала богатството на Дьо Клермон беше от съвсем друго измерение.

Седнаха да вечерят на маса, отрупана с кристал и китайски порцелан, в стая с високи прозорци, през които нахлуваше лятното слънце и се разкриваше гледка към градината. Шарл, лаконичният готвач на Дьо Клермон, който работеше в парижките им домове, когато канеха топлокръвни на гости, беше привързан към Фийби и не беше пестил усилия и средства.

− Суровите стриди са знак, че Бог обича вампирите и иска те да бъдат щастливи − обяви Фрея и вдигна чаша за наздравица, преди да започнат да се хранят. Фийби забеляза, че тя използва думата „вампир“ на воля, сякаш като я повтаряше, можеше да убеди семейството ѝ, че онова, в което Фийби ще се превърне, е напълно нормално. − Да пием за Фийби. Нека се радва на щастие и дълъг живот.

След този тост семейството ѝ нямаше особен апетит. Макар да беше наясно, че вероятно това е последният път, когато яде истинска храна, на Фийби ѝ беше трудно да преглъща. Насили се да вкуси от стридите и шампанското към тях, но побутваше храната в чинията си до края на вечерята. Фрея поддържаше оживен разговор по време на ордьоврите, на супата, рибата, патицата и десерта („Това е последният ти шанс, Фийби, скъпа!“), като преминаваше от френски на английски и хинди между глътките вино.

− Не, Едуард, едва ли има кътче по света, което да не съм посещавала. Знаеш ли, баща ми май е бил първият дипломат? − Фрея направи това стъписващо изказване, за да подтикне сдържания баща на Фийби да разкаже за първите си години на служба при кралицата.

Независимо дали историческата преценка на Фрея беше правилна, Филип дьо Клермон очевидно беше научил дъщеря си как да води разговор с мълчаливи събеседници.

− Ричард Мейхю ли? Мисля, че съм го срещала. Франсоаз, не се ли запознах с един Ричард Мейхю, докато бяхме в Индия?

Зорката прислужница се беше появила мистериозно в мига, в който господарката ѝ изпита нужда от нея, настроена на някаква вампирска честота, недоловима за обикновените смъртни.

− Вероятно. − Франсоаз беше пестелива на думи, ала изречеше ли някоя, тя беше обагрена с множество нюанси.

− Да, мисля, че се запознахме. Висок? С руса коса? Хубав по един момчешки начин? − Сухият отговор на Франсоаз не възпря Фрея, нито фактът, че на това описание отговаряха близо половината британски дипломати.

Фийби още не беше виждала нещо, което да успее да смути ведрия ентусиазъм на Фрея.

− До нови срещи − каза Фрея жизнерадостно в края на вечерта, след като целуна всеки един от семейство Тейлър за довиждане. Докосване на студени устни първо по едната, после по другата буза. − Падма, винаги си добре дошла. Обади ми се следващия път, когато си в Париж. Стела, заповядай да отседнеш тук по време на зимните ревюта. Модните къщи са наблизо, а Франсоаз и Шарл ще се грижат добре за теб. Хотел „Четири сезона“ е прекрасен, разбира се, но е препълнен с туристи. Едуард, ще държим връзка.

Майка ѝ, в типичен свой стил, не пророни нито сълза и запази хладнокръвие, макар че я държа в прегръдката си малко по-дълго от обичайното на раздяла.

− Постъпваш правилно − прошепна Падма Тейлър в ухото на дъщеря си, преди да я пусне. Тя разбираше какво е да обичаш някого толкова силно, че да се откажеш от всичко, за да бъдеш с него.

− Увери се, че предбрачният договор действително е толкова щедър, колкото те твърдят – посъветва я тихичко Стела на излизане. − За всеки случай. Тази къща струва цяло състояние. − Стела виждаше решението на сестра си, пречупено през собствената си призма, през която проникваха единствено блясъкът, стилът и елегантната кройка на дългата червена рокля на Фрея.

− Тази рокля ли? − разсмяла се беше Фрея, когато Стела ѝ се възхити, и беше заела поза, като наклони русата си глава настрани, за да покаже тоалета и фигурата си в най-добра светлина. − На „Баленсиага“ е. Имам я отдавна. Този мъж беше виртуоз в кроенето на бюстиета!

Най-тежко беше сбогуването за иначе резервирания ѝ баща. С насълзени очи, вперени в нейните („Имаш неговите очи“, отбелязала беше Фрея по-рано вечерта), той потърси знак, че може би е размислила. След като майка ѝ и Стела излязоха на улицата, баща ѝ я придърпа настрани от предните стълби, където стоеше Фрея.

− Няма да е за дълго, татко − опита да го успокои Фийби. Но и двамата знаеха, че ще минат месеци, преди тя да може отново да види семейството си − за тяхна и за нейна собствена безопасност.

− Сигурна ли си, Фийби? Напълно ли си убедена? − попита баща ѝ. − Все още можеш да се откажеш.

− Сигурна съм.

− Помисли разумно – настоя Едуард Тейлър с умолителна нотка в гласа. Той беше вещ в сложните преговори и не беше под достойнството му да насажда чувство за вина, за да обърне нещата в своя полза. − Защо не изчакаш още няколко години? Няма нужда да прибързваш с толкова важно решение.

− Няма да размисля − заяви Фийби внимателно, но твърдо. − Това не е въпрос за разума, а за сърцето, татко.

Сега, след като родното ѝ семейство си беше тръгнало, Фийби остана с верните служители на Дьо Клермон Шарл и Франсоаз, както и с Фрея, която беше заварена сестра на създателя на нейния годеник и така, според вампирските традиции, близка роднина.

Непосредствено след като семейство Тейлър си тръгна, Фийби благодари на Шарл за вкусните ястия и на Франсоаз за безупречната организация на вечерята. После седна в салона с Фрея, която четеше имейлите си, преди да им отговори ръкописно върху картички с кремав цвят, обточени с виолетово, които поставяше в пликове за писма от дебела хартия.

− Нямам желание да се включвам в тази нова мода за незабавна комуникация − обясни Фрея, когато Фийби я попита защо не отговаря на имейлите с имейли като всички останали. − Скъпа, скоро ще разбереш, че вампирите нямат нужда да бързат. Типично човешко и вулгарно е да се щураш трескаво, все едно времето не достига.

След като прекара любезно един час с лелята на Маркъс, Фийби реши, че си е изпълнила задълженията.

− Мисля да се качвам горе − каза тя и се престори, че се прозява. Всъщност изобщо не ѝ се спеше.

− Предай поздрави на Маркъс. − Фрея облиза лепилото на плика за писма с изящно плъзване на езика и го запечата.

− Откъде... − Фийби я изгледа стъписано. − Как...

− Това е моят дом. Знам всичко, което става в него. − Фрея залепи марка в ъгъла на плика, като я подравни прецизно с ръба. − Знам например, че Стела донесе в чантата си три от онези противни малки телефони и че ти ги извади, когато отиде до тоалетната. Предполагам, че си ги скрила в стаята си. Не при бельото − твърде изобретателна си, за да постъпиш така, нали, Фийби? Не си ги скрила и под дюшека. Не. Мисля, че са в кутията със соли за вана на перваза на прозореца. Или в обувките ти − в онези с гумените подметки, с които ходиш на разходка. А дали не са върху гардероба в найлоновата торба на сини и бели черти, която запази, след като ходи да пазаруваш в сряда?

Третото предположение на Фрея беше правилно, включително за найлоновата торба, която все още миришеше леко на чесъна, който Шарл използва, за да приготви превъзходен буябес. Фийби си знаеше, че планът на Маркъс да заобиколят правилата и да държат връзка няма да се получи.

− Нарушаваш обещанията си − каза Фрея делово. − Но си голям човек със свободна воля и си способна сама да вземаш решения.

На теория Маркъс и Фийби нямаха право да разговарят помежду си в продължение на деветдесет дни след като тя станеше вампир. Чудили се бяха как могат да заобиколят това правило. За съжаление, единственият телефон на Фрея се намираше в антрето, където всички чуваха разговорите. Пък и той рядко работеше както трябва. От време на време иззвъняваше кратко, силата на звънците в допотопния апарат беше толкова голяма, че слушалката се разтрисаше върху месинговата вилка. Веднага щом някой вдигнеше, връзката обикновено прекъсваше. Фрея го приписваше на неправилното свързване на кабелите, извършено от приближен на Хитлер по време на последната война, но нямаше никакво намерение да го ремонтира.

След като обмисли предизвикателствата на ситуацията, Маркъс, с помощта на Стела и приятеля си Натаниъл, се спря на по-потаен метод за комуникация: евтини мобилни телефони за еднократна употреба. Те бяха от типа, използван от крадци и терористи − поне така твърдеше Натаниъл, − и нямаше как да бъдат проследени, в случай че Болдуин или някой друг вампир опиташе да ги шпионира. Фийби и Маркъс ги купиха от съмнителен магазин за електроника на една от търговските улици в 10-и арондисман.

− Сигурна съм, че предвид обстоятелствата ще проведеш съвсем кратък разговор − продължи Фрея. Тя погледна екрана на компютъра си и написа адреса върху плика. − Нали не искаш Мириам да те хване?

Мириам ловуваше около църквата „Сакре Кьор“ и вероятно щеше да се прибере в малките часове на нощта. Фийби погледна часовника над камината − екстравагантно устройство от позлата и мрамор с полегнали голи мъжки фигури, които държаха циферблата все едно беше плажна топка. До полунощ оставаше една минута.

− Лека нощ − каза Фийби, благодарна, че Фрея не само водеше с три дължини пред нея и Маркъс, но и с поне една пред Мириам.

− Хм. − Вниманието на Фрея беше изцяло насочено към писмото пред нея.

Фийби избяга на горния етаж. Стаята ѝ се намираше в дъното на дълъг коридор, украсен със старинни френски пейзажи. Дебелият килим приглушаваше стъпките ѝ. Щом влезе и затвори вратата, тя се повдигна на пръсти и свали найлоновата торба от гардероба (изработен в стил ампир около 1815 г.). Извади един от телефоните и го включи. Беше напълно зареден и готов за употреба.

Стиснала телефона до сърцето си, Фийби се вмъкна в банята и затвори и нейната врата. Просторното помещение, облицовано с дебели порцеланови плочки зад две затворени врати предлагаше най-голямото уединение, което можеше да намери в този вампирски дом. Изу обувките си и седна, напълно облечена, в студената празна вана, преди да набере номера на Маркъс.

− Здравей, миличка. − Гласът му, обикновено ведър и топъл, сега беше изпълнен с тревога, макар да се стараеше да я прикрива. − Как беше вечерята?

− Невероятно вкусна − излъга Фийби и се излегна във ваната, която датираше от първото десетилетие на ХХ в. и имаше великолепна висока облегалка с извивка, върху която да отпусне врата си.

По тихия смях на Маркъс разбра, че не ѝ вярва напълно.

− Две хапки от десерта и по някой и друг залък от останалите ястия, нали? − подкачи я той.

− Една хапка от десерта. А Шарл така се беше постарал. − Фийби сбърчи чело. Трябваше да му се реваншира. Като повечето гении на кулинарията, Шарл много се обиждаше, когато в кухнята се връщаха чинии, без да са ометени до дъно.

− Никой не е очаквал да ядеш много − успокои я Маркъс. − Вечерята беше за семейството ти, не за теб.

− Остана страшно много храна. Фрея я опакова на мама за вкъщи.

− Едуард как се държа? − Маркъс знаеше за резервите на баща ѝ.

− Опита се да ме разубеди. Отново.

Възцари се дълго мълчание.

− Не успя − добави Фийби, в случай че Маркъс се беше притеснил.

− Баща ти просто иска да си напълно убедена − каза той тихо.

− Убедена съм. Защо всички продължават да поставят под съмнение решението ми? − В тона ѝ се прокрадна раздразнение.

− Защото те обичат − отвърна простичко Маркъс.

− Тогава трябва да ме послушат. Искам да бъда с теб, това е. − Разбира се, това не беше всичко, което Фийби искаше. Откакто се беше запознала с Изабо в Сет-Тур, копнееше за неизчерпаемото време, с което вампирите разполагаха.

Фийби беше наблюдавала внимателно как Изабо се посвещаваше изцяло на всяко занимание. Не вършеше нищо набързо, по задължение или просто за да го отметне от списъка със задачи. Вместо това във всяко нейно движение се долавяше някакво почитание − в начина, по който миришеше цветята в градината си, в безшумната ѝ като на котка походка, в продължителната пауза, която правеше в края на глава от книга, преди да започне да чете следващата. Изабо нямаше усещането, че ще ѝ свърши времето, преди да е успяла да изчерпи напълно насладата от всяко едно свое преживяване. На Фийби все ѝ се струваше, че няма достатъчно време дори да си поеме дъх, докато тичаше от пазара на работа, до аптеката за аспирин, до обущаря, за да поправи токовете на обувките ѝ, и обратно на работа.

Но не беше споделила тези си наблюдения с Маркъс. Той щеше да разбере какво мисли по въпроса скоро, когато се видеха отново. Тогава Маркъс щеше да пие от сърдечната ѝ вена − тънката синя ивица, която пресичаше лявата ѝ гърда − и да научи най-дълбоките ѝ тайни, най-големите ѝ страхове и най-съкровените ѝ желания. В кръвта от сърдечната вена се съдържаше всичко, което любимият човек таеше дълбоко в себе си, и пиенето от нея символизираше искреността и доверието, върху които трябваше да изградят връзката си, ако искаха тя да бъде успешна.

− Нали се разбрахме да караме стъпка по стъпка? − Въпросът на Маркъс я изтръгна от размисъла. − Първо ще станеш вампир. После, ако още ме искаш...

− Естествено, че ще те искам. − В това Фийби беше напълно сигурна.

− Ако все още ме искаш − повтори Маркъс, − ще се оженим и няма къде да мърдаш. В богатство и в бедност.

Това беше един от ритуалите им − да репетират брачния си обет. Понякога си избираха изречение и си представяха, че ще им е трудно да удържат на съответното обещание. Друг път се подиграваха на целия текст и дребнавите проблеми, посочени в него, които бледнееха на фона на чувствата им един към друг.

− В болест и здраве. − Фийби се отпусна по-надолу във ваната. Хладният порцелан ѝ напомняше за Маркъс, а твърдите извивки предизвикваха у нея желание той да седне зад нея и да я обгърне с ръце и крака. − Отказвам се от всички други. Завинаги.

− Завинаги е ужасно дълго време − предупреди я Маркъс.

− Отказвам се от всички други − повтори Фийби, като натърти думата „всички“.

− Няма как да си сигурна. Поне докато не ме опознаеш чрез кръвта.

Редките им караници избухваха именно след такива разговори, когато думите на Маркъс намекваха, че е изгубил вяра в нея, и Фийби се ядосваше. Подобни спорове обикновено се разрешаваха в леглото на Маркъс, където всеки от двамата показваше ясно за удовлетворение на другия, че макар да не знаят всичко един за друг (поне засега), са достатъчно запознати с някои важни подробности.

Само че Фийби беше в Париж, а Маркъс в Оверн. В момента физическото помиряване не беше възможно. По-мъдър човек с повече житейски опит щеше да смени темата, но Фийби беше на двайсет и три, раздразнена и много притеснена за онова, което ѝ предстоеше.

− Не знам защо си мислиш, че аз ще променя решението си, а не ти. − Възнамеряваше думите ѝ да прозвучат закачливо. Но за свой ужас долови обвинение в тона си. − В крайна сметка аз те познавам единствено в облика ти на вампир. Но ти се влюби в мен, докато бях топлокръвна.

− И ще продължа да те обичам. − Бързината, с която Маркъс отговори, я удовлетвори. − Това няма да се промени, когато ти се промениш.

− Може вкусът ми да не ти се понрави. Трябваше да те накарам да ме вкусиш преди това − подхвърли Фийби, настроена за кавга. Може би Маркъс не я обичаше толкова, колкото си мислеше. Здравият разум ѝ подсказваше, че това са пълни глупости, но ирационалната част от мозъка ѝ (онази част, която беше поела контрола в момента) не беше толкова сигурна.

− Искам да подходим към този ритуал напълно равнопоставени. Досега не съм споделял кръвта си с половинката си, нито пък ти. Ще е нещо, което можем да направим за пръв път заедно. − Тонът на Маркъс беше нежен, но се долавяше ѝ нотка на раздразнение.

Не за пръв път водеха този разговор. Маркъс много държеше на равенството. Просеща жена с дете, дочута в метрото расистка обида, старец, който се мъчи да пресече улицата, докато млади хора със слушалки на ушите и мобилни телефони в ръка го подминаваха − всички тези неща дълбоко го възмущаваха.

− Трябваше просто да избягаме и да се оженим тайно − каза той. − Трябваше да го направим, както ние искаме, а не да се занимаваме с всички тези стари традиции и церемонии.

Но решението да подходят бавно и последователно бяха взели заедно.

Изабо дьо Клермон, матроната на семейството и баба на Маркъс, беше изложила с характерната си яснота с какви предимства и недостатъци биха се сблъскали, ако изоставеха вампирските обичаи. Започна с последните семейни скандали. Матю, бащата на Маркъс, се беше оженил за вещица в разрез с вековната забрана за връзки между същества от различни видове. После за малко да загине от ръката на отчуждения си, умопомрачен син Бенджамин. Така пред Фийби и Маркъс се очертаваха две възможности. Можеха да пазят трансформацията ѝ и сватбата си в тайна колкото се може по-дълго, преди да се изправят пред цяла вечност на клюки и догадки какво се беше случило зад кулисите. Другият вариант беше да превърнат Фийби във вампир, преди да се омъжи за Маркъс, с всичките полагащи се церемонии и прозрачност. Ако изберяха втория вариант, Фийби и Маркъс вероятно щяха да изкарат една неловка година, последвана от едно-две десетилетия одумване, а после щяха да ги оставят да се наслаждават на вечния си живот в сравнителна тишина и спокойствие.

Репутацията на Маркъс също изигра роля, когато Фийби вземаше решението. Той беше известен сред вампирите със своята импулсивност и готовността си да се бори срещу неправдите, без да го е грижа какво мислят другите свръхестествени същества за него. Фийби се надяваше, че ако се венчаят според традициите, занапред към Маркъс ще се отнасят с повече уважение и може би ще видят идеализма му в по-положителна светлина.

− Не забравяй, че от традициите има известна полза − каза твърдо тя. – Пък и няма да спазим всички правила. Тайният ти план за телефоните вече не е таен, между другото. Фрея знае.

− Не съм изненадан − въздъхна Маркъс. − Фрея има нюха на ловна хрътка, кълна се. Нищо не ѝ убягва. Не се тревожи. Тя няма нищо против да си говорим. Мириам е тази, която държи на правилата.

− Мириам е в Монмартр − каза Фийби и си погледна часовника. Беше дванайсет и половина. Мириам скоро щеше да се прибере. Трябваше да затваря.

− Около „Сакре Кьор“ има добра плячка − отбеляза Маркъс.

− И Фрея спомена същото.

Възцари се тишина, обременена от всичко, което не можеха да си кажат, не искаха да кажат или искаха да кажат, но не знаеха как. Но в крайна сметка имаше само две думички, които бяха достатъчно важни, за да бъдат изречени.

− Обичам те, Маркъс Уитмор.

− Обичам те, Фийби Тейлър. Каквото и да решиш след деветдесет дни, ти вече си моята спътница в живота. Ти си под кожата ми, в кръвта ми, в сънищата ми. И не се тревожи. Ще бъдеш страхотен вампир.

Фийби нямаше никакви съмнения, че трансформацията ще бъде успешна, нито се опасяваше, че няма да е щастлива като вечно младо и могъщо същество. Но дали двамата с Маркъс щяха да успеят да изградят трайна връзка като неговата баба и съпруга ѝ Филип?

− Ще си мисля за теб – прошепна Маркъс. − Всеки миг.

После затвори и връзката прекъсна.

Фийби държа телефона до ухото си, докато не чу сигнала за свободно. После излезе от ваната, разби телефона с кутията със соли за вана, отвори прозореца и изхвърли парчетата пластмаса и метал надалеч в градината. Унищожаването на доказателствата за нарушаването на правилата беше част от първоначалния план на Маркъс и Фийби възнамеряваше да се придържа стриктно към него, въпреки че Фрея вече знаеше за забранените телефони. Останките от апарата се приземиха в езерцето с приятно цоп.

След като се беше отървала от изобличаващото доказателство, Фийби си съблече роклята и я закачи в гардероба, а раираната найлонова торба скри отгоре му, далеч от погледите. Облече семплия халат от бяла коприна, който Франсоаз ѝ беше приготвила.

Седна на крайчеца на леглото, смълчана и неподвижна, готова да посрещне бъдещето си, и зачака времето да я намери.

ЧАСТ I

Времето ни застигна

По силите ни е да съградим света наново.

Томас Пейн

2.

Почти нищо

13 май

Фийби се качи на кантара.

− Божичко, много си слаба. − Фрея съобщи числото на Мириам, която го записа в някакво подобие на медицински картон. − Петдесет и два килограма.

− Казах ти да качиш три килограма, Фийби – укори я Мирирам. − На кантара виждам, че си качила само два.

− Опитах. − Фийби не смяташе да се извинява точно на тях двете, които бяха на диета, равняваща се на приема на сурови храни и течности при хората. − Какво значение има един килограм?

− Има значение за обема на кръвта − отговори Мириам, като опита да прикрие раздразнението си. − Колкото по-тежка си, толкова повече кръв имаш.

− А колкото повече кръв имаш, толкова повече кръв ще трябва да получиш от Мириам − продължи Фрея. − Трябва да сме сигурни, че тя ще ти върне толкова, колкото ти вземе. При обмена на равни части човешка и вампирска кръв, рискът да я отхвърлиш е по-малък. Затова искаме да получиш възможно най-голямо количество кръв.

Тези изчисления се правеха от месеци. Обем на кръвта. Сърдечен ритъм. Тегло. Обем на вдишания кислород. Ако не знаеше каква е целта, Фийби би си помислила, че е на проби за националния отбор на Великобритания по фехтовка, а не за да стане част от семейство Клермон.

− Сигурна ли си за болката? − попита Фрея. − Можем да ти дадем обезболяващо лекарство. Няма нужда да изпитваш какъвто и да било дискомфорт. Вече не е задължително прераждането да е болезнено като едно време.

По този въпрос също бяха спорили дълго. Фрея и Мириам бяха разказали в смразяващи подробности за собствените си трансформации и колко болезнено е да се изпълниш с кръвта на свръхестествено същество. Вампирската кръв беше агресивна и заличаваше всяка следа от човешката в усилието си да създаде съвършения хищник. Ако приемаше кръвта бавно, новороденият вампир можеше да се адаптира към нашествието на нов генетичен материал почти без да изпитва болка, но съществуваха доказателства, че така човешкото тяло има и повече възможности да отхвърли кръвта на създателя и да реши по-скоро да умре, отколкото да се превърне в друго същество. Бързото преливане на вампирска кръв имаше пък противоположното въздействие. Болката беше съкрушителна, но човешкото тяло нямаше време и сили да организира контраатака.

− Не се притеснявам от болката. Искам по-скоро да се свършва. − Тонът на Фийби подсказваше, че се надява да сложи точка на разговорите по тази тема − завинаги.

Фрея и Мирирам се спогледаха.

− Какво ще кажеш за местна упойка в областта на ухапването? − попита Мириам с безпристрастния тон на лекар.

− За бога, Мирирам. − Когато не се чувстваше като кандидат за олимпийския отбор, Фийби беше убедена, че е подложена на най-щателния медицински преглед, правен някога. − Не желая никакви упойки. Искам да почувствам ухапването. Искам да почувствам болката. Това е единственото раждане, което ще преживея съзнателно. Нямам намерение да го пропусна.

Фийби беше категорична по този въпрос.

− Нито един акт на съзидание не е безболезнен − продължи тя. − Чудесата трябва да оставят следа, за да помним колко са ценни.

− Добре тогава − каза Фрея делово. − Вратите са заключени. Прозорците са затворени. Франсоаз и Шарл са в готовност. За всеки случай.

− Продължавам да твърдя, че трябваше да го направим в Дания. − Дори сега Мириам не спираше да премисля процедурата. − В Париж има твърде много туптящи сърца.

− По това време на годината в Лейре денят продължава близо петнайсет часа. Фийби не би могла да издържи на толкова дълъг ден в началото − възрази Фрея.

− Добре, но ловуването... − подхвана Мириам.

Фийби знаеше, че ще последва подробно съпоставяне на френската и датската фауна, при което щяха да се сравняват хранителните стойности на едните и другите в зависимост от размерите, колко прясно е месото, дали е от домашно отглеждани, или от диви животни, както и непредвидимия апетит на новородения вампир.

− Стига толкова − заяви тя и се отправи към вратата. − Може да помоля Шарл да ме преобрази. Не мога да изтърпя още един такъв спор.

− Готова е − извикаха Мириам и Фрея в един глас.

Фийби отметна яката на халата от шията си и разкри пълнокръвни вени и артерии.

− Тогава да действаме.

Едва беше изрекла думите, когато усети пробождане.

Изтръпване.

Гъделичкане.

Засмукване.

Коленете ѝ се подкосиха и главата ѝ се замая от шока на бързото обезкръвяване. Мозъкът ѝ изтълкува това като нападение и заплаха от смъртна опасност и адреналинът ѝ се покачи.

Зрителното ѝ поле се стесни и стаята се размаза.

Силни ръце я хванаха.

Рееше се в кадифена тъмнина и потъваше сред тишина.

Покой.

Събуди я щипещ студ.

Фийби мръзнеше, изгаряше.

Устата ѝ се отвори за страховит писък, докато тялото ѝ изгаряше отвътре.

Някой ѝ подаде китката си, мокра от нещо, което миришеше... невероятно вкусно.

Мед и желязо.

Солено и сладко.

Това беше уханието на живота. Живот.

Подуши китката като бебе, което търси гърдата на майка си, китката стоеше изкусително близо до устата ѝ, без да докосва устните.

− Ти избираш − каза създателката ѝ. − Живота или смъртта?

Фийби събра всичките си сили, за да се приближи до обещанието за живот. В далечината някой чукаше бавно и равномерно. Тогава разбра.

Туптенето на сърце.

Пулс.

Кръв.

Целуна студената китка на създателката си почтително, с пълното съзнание какъв дар получаваше.

− Живот − прошепна тя, преди да отпие първата си глътка вампирска кръв.

Когато могъщата субстанция нахлу във вените ѝ, в тялото ѝ избухнаха болка и копнеж: за всичко изгубено, за всичко предстоящо, за всичко, което нямаше да може да постигне, и за всичко, което щеше да постигне.

Сърцето ѝ затуптя в нов ритъм, бавен и преднамерен.

Аз съм − пееше сърцето на Фийби.

Нищо.

И въпреки това.

Сега туптя.

Навеки.