Освободен

Неделя, 10 юни 2011

Потънали сме в блаженство след секса, лежим под розови хартиени фенери, диви цветя и ситни светлинки, които мигат по подпорните греди. Дишането ми се успокоява, притискам Анастейжа до себе си. Тя се е отпуснала върху мен, положила е буза върху гърдите ми, разперила е пръсти върху препускащото ми сърце. Мрака го няма, прогонен е от ловеца на сънища – моята годеница. Моята любов. Моята светлина.

Възможно ли е да съм по-щастлив, отколкото в този момент?

Опитвам се да запомня сцената: навес за лодки, успокояващия ритъм на плискащите вълни, цветята, светлините. Затварям очи и запомням усещането за жената в прегръдката ми, тежестта ѝ върху мен, бавното повдигане и спускане на гърба ѝ, докато тя диша, краката ѝ, преплетени с моите. Ароматът на косата ѝ изпълва ноздрите ми, успокоява всички ъгълчета у мен и заглажда острите ръбове. Това е моето щастливо място. Доктор Флин трябва да се гордее с мен. Тази красива жена се съгласи да бъде моя. Във всяко отношение. Отново.

– Може ли да се оженим утре? – шепна на ухото ѝ.

– Мхм. – Звукът в гърлото ѝ отеква като нежна тръпка по кожата ми.

– Това „да“ ли е?

– Мхм.

– Не?

– Мхм.

Усмихвам се широко. Тя е напълно изтощена.

– Госпожице Стийл, езика ли сте си глътнали? – Усещам я, че ми отговаря с усмивка, и радостта ми избликва като смях, притискам я до себе си и целувам косата ѝ. – Във Вегас. Утре. – Тя вдига глава, очите ѝ са полузатворени на меката светлина от фенерите – тя изглежда сънена, но личи, че е задоволена.

– Нашите няма да са много доволни. – Отпуска глава и аз прокарвам пръсти по голия ѝ гръб, наслаждавам се на топлината на гладката ѝ кожа.

– Кажи ми какво искаш, Анастейжа. Вегас? Голяма сватба с всичките му там подробности? Кажи ми.

– Не голяма... само приятели и семействата.

– Добре. Къде?

Тя свива рамене, предполагам, че мисли.

– Може ли да го направим тук? – питам.

– В къщата на родителите ти? Дали ще се съгласят?

Прихвам. Грейс направо ще подскочи при тази възможност.

– Майка ми ще е на седмото небе.

– Добре, тогава тук. Убедена съм, че майка и татко ще предпочетат да е тук.

Също и аз.

Поне този път сме на едно мнение. Няма да има разправия.

Да не би това да е за пръв път?

Нежно я галя по косата, малко рошава след вложената страст.

– Добре, разбрахме се къде. Сега да видим кога.

– Мисля, че първо трябва да попиташ майка си.

– Хм. Мога да ѝ дам не повече от месец. Искам те прекалено много, за да чакам повече.

– Но ти ме имаш, Крисчън. Имаш ме от доста време. Но един месец е добре. – Тя лепва нежна целувка на гърдите ми и аз съм благодарен, че мракът мълчи. Присъствието ѝ го потиска.

– Да се връщаме. Не искам Мия да ни прекъсне като онзи път.

Ана се смее.

– А, да. За малко ни се размина. Първото чукане за наказание. – Тя прокарва пръсти по челюстта ми и аз се преобръщам, повличам я със себе си, притискам я на пухкавия килим на пода.

– Не ми напомняй. Не е сред моментите, с които се гордея.

Устните ѝ се извиват в закачлива усмивка, блестят весело.

– За чукане за наказание беше добре. И си спечелих обратно бикините.

– Така беше. Спечели си ги съвсем честно. – Смея се на спомена, целувам я бързо и се надигам. – Хайде, слагай си бикините и да се върнем на партито, ако вече не е свършило.

Вдигам ципа на смарагдовата ѝ рокля и я намятам със сакото си.

– Готова ли си?

Тя преплита пръсти с моите и тръгваме към стълбите на навеса за лодки. Тя спира, поглежда цветния рай, сякаш се опитва да запомни обстановката завинаги.

– Ами всички тези светлини и цветя?

– Няма проблем. Утре ще дойде цветарката, за да събере всичко. Справиха се отлично. А цветята ще ги пратят в близкия старчески дом.

Тя стиска ръката ми.

– Ти си добър човек, Крисчън Грей.

Надявам се да съм достатъчно добър за теб.

Семейството ми е в кабинета, лигавят се на машината за караоке. Кейт и Мия са станали, танцуват и пеят „Ние сме семейство“, а родителите ми са им публика. Всички ми се струват малко подпийнали. Елиът се е изтегнал на канапето, пие бира и изрича само думите.

Кейт забелязва Ана и я вика на микрофона.

– О, боже! – прописква Мия и заглушава песента. – Погледни този камък! – Сграбчва ръката на Ана и подсвирва. – Крисчън Грей, ти си направил предложение.

Ана ѝ отправя срамежлива усмивка, докато Кейт и мама се събират, за да огледат пръстена, и издават подходящите възклицания на възхищение. Аз пък се чувствам три метра висок.

Да. Тя го харесва. Те го харесват.

Добре направи, Грей.

– Крисчън, може ли да говоря с теб? – пита начумерно Карик.

Точно сега ли?

Той ме гледа, без да трепне, изчаква ме да изляза от стаята.

– Да, разбира се. – Поглеждам Грейс, но тя упорито избягва погледа ми.

Да не би да му е казала за Елена?

Мама му стара. Надявам се да не е.

Следвам го до кабинета му и той ме изчаква да вляза, след това затваря вратата.

– Майка ти ми каза – започва без никакви предисловия.

Поглеждам часовника – станало е дванайсет и двайсет и осем. Твърде късно е за подобен разговор... във всяко отношение.

– Татко, уморен съм...

– Не. Няма да ти позволя да избегнеш този разговор. – Гласът му е строг, очите се присвиват до процепи, докато ме наблюдава над очилата си. Вбесен е. Ужасно е ядосан.

– Татко...

– Мълчи, сине. Трябва да ме изслушаш. – Присяда на ръба на бюрото, сваля си очилата и започва да ги чисти с памучна кърпичка, която вади от джоба си. Стоя пред него, както често се е случвало, и се чувствам също както когато бях на четиринайсет и тъкмо ме бяха изключили от училище – за пореден път. Поемам си примирено дъх, въздишам колкото мога високо, слагам ръце на кръста си и чакам нападението.

– Малко е да се каже, че съм разочарован. Онова, което е направила Елена, е престъпление...

– Татко...

– Не, Крисчън. Сега ще мълчиш. – Поглежда ме лошо. – Заслужава да я тикнат зад решетките.

Татко!

Той замълчава и си слага очилата.

– Обаче най-много съм разочарован от твоята измама. Всеки път, когато си излизал от къщи и си измислял някоя лъжа, че учиш с приятели – приятели, с които така и не си ни запознал – ти си чукал тази жена.

Боже!

– Как да повярвам на онова, което си ни казвал? – продължава той.

О, за бога. Това е малко прекалено.

– Сега може ли да говоря?

– Не. Не може. Аз, разбира се, виня себе си. Мислех, че съм ти дал някакво подобие на морален компас. Сега обаче се питам дали съм те научил на нещо.

– Реторичен въпрос ли ми задаваш?

Той не ми обръща внимание.

– Тя беше омъжена, а ти не си проявил никакво уважение към това, да не говорим, че скоро ще се ожениш...

– Тази работа няма нищо общо с Анастейжа!

– Да не си посмял да ми повишаваш тон – предупреждава той с такава тиха злоба, че веднага млъквам. Не помня някога да съм го чувал или виждал толкова ядосан. Стряскащо е. – Разбира се, че има общо с нея. Ти се каниш да се обвържеш завинаги с млада жена. – Тонът му омеква. – Това е изненада за всички нас. Радвам се за теб. Но сега говорим за светостта на брака. Ако не проявяваш респект към това, тогава нямаш право да се жениш.

– Татко...

– Ако пък се отнасяш непочтително към клетвите, които скоро ще изречеш, значи наистина трябва да помислиш за предбрачен договор.

Какво? Вдигам ръце, за да го спра. Той прекалява. Аз съм голям човек, за бога.

– Не намесвай Ана в тази работа. Тя не е някоя гадна златотърсачка.

– Не става въпрос за нея. – Той се изправя и пристъпва към мен. – Става въпрос за теб. Ти трябва да изпълниш отговорностите си. Трябва да си достоен за доверие, почтено човешко същество. Да бъдеш добър материал за съпруг.

– Мама му стара, татко, бил съм на петнайсет! – изкрещявам и двамата се гледаме лошо, доближили глави.

Защо реагира толкова зле на тази работа? Много добре знам, че винаги съм го разочаровал, но той никога не ми го е казвал направо.

Той затваря очи и стиска основата на носа си, а аз осъзнавам, че винаги, когато съм стресиран, правя същото. Този навик идва от него, но при мен крушата е паднала далече, много далече от дървото

– Прав си. Ти беше уязвимо дете. Само че онова, което не виждаш, е, че направеното от нея не е редно, а очевидно не можеш да го проумееш, защото си продължил да общуваш с нея не само като семеен приятел, ами и в бизнеса. И двамата сте ни лъгали години наред. Тъкмо от това ме боли. – Гласът му секва. – Тя беше приятелка на майка ти. Мислехме, че е добра приятелка. Тъкмо обратното. Ще прекъснеш всички финансови отношения с нея.

Майната ти, Карик.

Искам да му кажа, че Елена е била сила на доброто, че нямаше да продължа сътрудничеството си с нея, ако бях убеден, че има нещо друго. Знам обаче, че той няма да ме чуе. Той не искаше да ме чуе и когато бях на четиринайсет и се борех с училището, и по всичко личи, че не иска да ме чуе и сега.

– Приключи ли? – Изсъсквам думите през стиснати зъби.

– Помисли над онова, което ти казах.

Обръщам се, готов съм да изляза. Чул съм повече от достатъчно.

– Помисли за предбрачно споразумение. То ще ти спести куп неприятности в бъдеще.

Без да му обръщам внимание, излизам от офиса му и тряскам вратата.

Майната му!

Грейс чака в коридора.

– Защо си му казала? – зъбя ѝ се аз, но Карик ме е последвал, така че тя не ми отговаря. Леденият ѝ поглед е насочен към него.

Отивам да намеря Ана. Заминаваме си вкъщи.

Както съм побеснял, се ориентирам по звуците на хаоса в кабинета и откривам Елиът и Ана на микрофона да пеят „Нито една планина не е чак толкова висока“. Ако не бях толкова ядосан, щях да се разсмея. Нехармоничното боботене на Елиът в никакъв случай не може да се нарече пеене, а пък гласът на Ана го заглушава. За щастие, песента е към края си, така че ми е спестено най-лошото.

– Мисля че Марвин Гей и Тами Теръл се обръщат в гробовете си – отбелязвам сухо, когато приключват.

– Според мен бе доста добро изпълнение. – Елиът се покланя театрално пред Мия и Кейт, които се смеят и ръкопляскат с престорен възторг. Определено са пияни. Ана се киска, поруменяла е, прелестна.

– Прибираме се – заявявам аз.

Тя посърва.

– Казах на майка ти, че ще останем.

– Така ли? Сега ли?

– Да. Тя ни извади спално бельо. Щеше ми се да спя в твоята стая.

– Миличък, надявах се да останете – моли мама, застанала на прага. Карик е зад нея. – Кейт и Елиът също ще са тук. Много ми е приятно, когато всичките ми деца са под един покрив. – Тя протяга ръце, стиска моите. – А тази седмица мислехме, че сме те загубили.

Изломотвам някаква ругатня и се опитвам да се овладея. Брат ми и сестра ми, изглежда, нямат представа за разразилата се драма. Очаквам Елиът да не усети нищо, но Мия...

– Остане сине. Моля те. – Баща ми забожда поглед в мен, но молбата му ми се струва напълно искрена. Все едно не ми е казал току-що, че съм го разочаровал напълно.

За пореден път.

Без да му обръщам внимание, се обръщам към мама.

– Добре. – Правя го единствено защото Ана ми отправя поглед с такава молба, че ако си тръгнем в сегашното ми настроение, ще съсипя един прекрасен ден.

Ана ме прегръща.

– Благодаря ти – шепне тя. Усмихвам ѝ се и тъмният облак, надвиснал над мен започна да се разкъсва.

– Хайде, татко. – Мия тиква микрофона в ръката му и го повлича напред. – Последна песен! – обещава тя.

– В леглото. – Това не е молба към Ана. Тази вечер ми е писнало от семейството ми. Тя кима в знак на съгласие и аз преплитам пръсти с нейните. – Лека нощ на всички. Благодаря ти за партито, мамо.

Грейс ме прегръща.

– Знаеш, че те обичаме. Искаме най-доброто за теб. Много съм щастлива от новината. И се радвам, че сте тук.

– Да, мамо. Благодаря. – Целувам я нежно по бузата. – Уморени сме. Лягаме си. Лека нощ.

– Лека нощ, Ана. Благодаря ти – казва тя и я прегръща. Потег­лям Ана за ръката и тръгваме тъкмо когато Мия включа „Диви неща“, за да пее Карик.

Нямам желание да ги гледам.

Паля лампата, затварям вратата на стаята си и привличам Ана в ръцете си, търся топлината ѝ и се опитвам да пропъдя от мислите си парещите упреци на Карик.

– Добре ли си? – шепне тя. – Замислен си.

– Просто съм бесен на баща ми. Но това не е нещо ново. Той все още се държи с мен като с пубер.

Ана ме притиска до себе си.

– Баща ти те обича.

– Тази вечер е много разочарован от мен. За пореден път. Само че точно сега не ми се говори по този въпрос. – Целувам я по косата и тя вдига лице, насочва цялото си внимание към мен, в очите ѝ блестят състрадание и разбиране и аз знам, че нито един от нас не иска да призовава призрака на Елена... госпожа Робинсън.

Спомням си как по-рано тази вечер Грейс, обзета от желание за отмъщение, изпъди Елена от къщата. Питам се какво ли щеше да каже майка ми едно време, ако ме беше хванала с момиче в стаята ми. Неочаквано усещам прилив на сили от същата тийнейджърска тръпка, която изпитах, когато двамата с Ана се промъкнахме тук миналия уикенд, по време на маскарада.

– Довел съм момиче в стаята си. – Ухилвам се.

– Какво смяташ да правиш с него? – усмихва се прелъстително Ана.

– Хм. Всичко, което съм искал да правя с момичетата, когато бях тийнейджър. – Само че не можех. Защото не можех да понасям да ме докосват. – Освен ако не си твърде уморена. Спускам кокалчета по нежната извивка на бузата ѝ.

– Крисчън. Изтощена съм. Но и много развълнувана.

О, миличка. Целувам я бързо и ми става жал за нея.

– Дали пък просто да не си легнем. Денят беше дълъг. Ела. Ще те завия. Обърни се.

Тя се подчинява и аз посягам към ципа на роклята ѝ.

*

Докато годеницата ми спи до мен, пускам есемес на Тейлър и го моля на сутринта да ни донесе дрехи от „Ескала“. Отпускам се до Ана, оглеждам профила ѝ, не мога да повярвам, че тя вече спи... и че се съгласи да е моя.

Ще бъда ли някога достатъчно добър за нея?

Ставам ли за съпруг?

Баща ми, изглежда, има съмнения.

Въздишам и лягам по гръб, гледам в тавана.

Ще му докажа, че греши.

Той винаги е бил много строг с мен. Много повече, отколкото с Елиът или Мия.

Тъпак. Знае, че съм от лошо семе. Докато преповтарям одевешната му тирада, се унасям, сънят ме поваля.

Горе ръцете, Крисчън. Лицето на татко е сериозно. Той ме учи да се гмуркам в басейна. Точно така. Сега свий пръстите на краката в края на басейна. Добре. Извий гръб. Точно така. Сега се оттласкваш. Падам. И продължавам да падам. Все падам. Пляс. Вече съм в хладната бистра вода. Попаднал съм в синьото. Потъвам сред спокойствие и тишина. Само че надуваемите пояси за ръце ме изтласкват нагоре. Търся татко. Виж, татко, виж. Само че Елиът скача върху него. Двамата падат на земята. Татко гъделичка Елиът. И се смее. Не спира да се смее. Татко го целува по коремчето. Татко не прави това с мен. Аз стоя сред дърветата. Наблюдавам татко и Мия. Тя прописква от радост, когато той я гъделичка. Той се смее. Тя успява да се измъкне и се хвърля върху него. Той я завърта и я улавя. Аз пък стоя сам сред дърветата. Наблюдавам. Въздухът мирише хубаво. На ябълки.

– Добро утро, господин Грей – прошепва Ана, когато отварям очи. Сутрешното слънце нахлува с отблясъци през прозорците, а аз съм преплетен с нея като ластун. Възелът на копнеж по дома и мъка – несъмнено предизвикани от съня – се отпуска, когато я виждам. Влюбен съм и възбуден, тялото ми се надига, за да я посрещне.

– Добро утро, госпожице Стийл. – Тя изглежда невъзможно красива, въпреки че е облякла тениска на Мия с надпис „Аз ♥ Париж“. Тя обрамчва лицето ми, очите ѝ блестят, косата ѝ е като подивяла, но лъскава на утринната светлина. Прокарва палец по челюстта ми, гъделичка наболата брада.

– Наблюдавах те как спиш.

– Наистина ли?

– И си гледах красивия годежен пръстен. – Тя протяга ръка и размърдва пръсти. Диамантът улавя светлината и разпилява дъги по старите ми постери от филми и кикбокс.

– Ооо! – гука тя. – Това е знак.

Добър знак, Грей. Да се надяваме.

– Никога няма да го сваля.

– Добре! – Измествам се, така че да остана върху нея. – Дълго ли ме наблюдава? – Докосвам носа ѝ с моя и притискам устни към нейните.

– О, не. – Тя отблъсква раменете ми и аз усещам как ме бодва разочарование, но тя ме превърта по гръб и ме възсяда. Изправя се, сваля тениската с едно плавно движение и я мята на пода. – Мислех да те събудя.

– Така ли? – Ние с члена ми сме във възторг.

Преди да успея да се стегна за докосването ѝ, тя се навежда и обсипва гърдите ми с бързи целувки, косата ѝ закрива и двама ни, пренася ни в кестеняв рай. Ясни сини очи се вглеждат в мен.

– Започвам оттук. – Тя ме целува отново.

Поемам си рязко дъх.

– След това минавам надолу. – Тя прокарва език в накъсана линия по гръдната ми кост.

Точно така.

Мракът мълчи, подчинен от богинята върху мен или от либидото ми, готово да избухне. Не знам от кое.

– Имате твърде хубав вкус, господин Грей – въздиша тя до кожата ми.

– Радвам се да го чуя. – Гласът ми е прегракнал.

Тя ближе и захапва ниско на ребрата, гърдите ѝ се отриват в долната част на корема ми.

А!

Веднъж, два пъти, три пъти.

– Ана! – Стискам коленете ѝ, дишането ми забързва и стискам. Тя обаче се измъква върху слабините ми, затова я пускам и тя се надига, оставя ме в очакване, изпълнен с желание. Струва ми се, че тя ще ме обладае. Готова е.

Аз съм готов.

Мама му стара, напълно готов съм.

Тя обаче се смъква надолу по тялото ми, целува корема ми, езикът ѝ се пъхва в пъпа ми, после се спуска право надолу по щастливата пътека. Захапва ме още веднъж и имам чувството, че зъбите ѝ се забиват в члена ми.

– А!

– Ето те и теб – шепне тя и гледа жадно члена ми, след това вдига към мен глава с кокетна усмивка. Бавно, много бавно, очите ѝ задържат моите, докато тя ме поема в уста.

Мили боже.

Главата ѝ подскача ту нагоре, ту надолу, зъбите ѝ се скрити зад устните, докато всеки път ме поема все по-дълбоко. Пръстите ми се заравят в косата ѝ и я приглаждат настрани, за да мога да гледам необезпокояван как бъдещата ми съпруга е обхванала члена ми с устни. Стягам задник, изтласквам се нагоре, търся по-голяма дълбочина и тя ме поема, стиска ме с устни.

По-силно.

Още по-силно.

Ана. Ти, невероятна, богиньо.

Тя ускорява ритъма. Аз затварям очи и стискам косата ѝ в юмрук.

Толкова е добра в това, което прави.

– Да – съскам през зъби и се губя в изтеглянето и спускането на невероятната ѝ уста. Ще свърша.

Най-неочаквано тя спира.

По дяволите! Не! Отварям очи и виждам как тя се намества над мен, след това се спуска бавно, невъобразимо бавно върху щръкналия ми член. Стена, наслаждавам се с всеки безценен сантиметър. Косата ѝ пада по голите ѝ гърди, аз посягам и ги галя, прокарвам палци по втвърдените зърна отново и отново.

Тя издава протяжено стенание и притиска гърдите си в ръцете ми.

О, миличка.

След това се навежда, целува ме, езикът ѝ нахлува в устата ми и усещам солен вкус в сладката ѝ уста.

Ана.

Местя ръце към бедрата ѝ и я повдигам, след това я спускам и същевременно не спирам с тласъците.

Тя вика, стиска китките ми.

Правя го отново.

След това отново.

– Крисчън – вика тя, отметнала глава към тавана, в гласа ѝ долавям тиха молба, докато се опитва да навакса темпото ми и двамата се движим заедно. След малко. Едновременно. Накрая тя се отпуска върху мен, повлича ме със себе си и това ме предизвиква да свърша.

*

Заровил съм нос в косата ѝ, барабаня с пръсти по гърба ѝ.

От нея ми спира дъхът.

Това все още е ново. Ана поема инициативата. Ана започва играта. Харесва ми.

– Това е идеята ми за неделна служба – прошепвам.

– Крисчън! – Тя врътва глава към мен, очите ѝ са станали кръгли от неодобрение.

Смея се високо.

Нима това някога ще се изтърка? Да шокирам госпожица Стийл?

Прегръщам я силно и превъртам и двама ни, така че тя остава под мен.

– Добро утро, госпожице Стийл. Винаги е истинско удоволствие да се събудя до вас.

Тя ме гали по бузата.

– И аз до вас, господин Грей. – Говори тихо. – Трябва ли да ставаме? Харесва ми, че съм в стаята ти.

– Не. – Поглеждам часовника на нощното шкафче. 9:15 е. – Родителите ми са на църква. – Премествам се до нея.

– Не знаех, че ходят на църква.

Правя гримаса.

– Да, католици са.

– Ами ти?

– Не, Анастейжа.

Пътищата ни с Господ се разделиха отдавна.

– Ами ти? – питам и си спомням, че Уелч не бе открила никакви религиозни интереси, когато я проверяваше.

Тя клати глава.

– Не. Нито един от родителите ми не е вярващ. Но ми се иска някой ден да отида на църква. Трябва да благодаря... на някого, задето те върна жив и здрав след инцидента с хеликоптера.

Въздишам, представям си как мълния ме превръща във въглен, когато прекрачвам светия праг на църквата, но заради нея ще отида.

– Добре, ще видим какво можем да направим. – Целувам я бързо. – Ела да вземем душ заедно.

Пред вратата на стаята ми е оставен малък кожен сак – Тейлър е донесъл чисти дрехи. Грабвам сака и затварям вратата. Ана е увита в кърпа, капчици вода блестят по раменете ѝ. Вниманието ѝ е насочено към таблото ми, тя се задържа на снимката на надрусания шантаж. Обръща глава към мен, на красивото ѝ лице е изписан въпрос... въпрос, на който не искам да отговарям.

– Все още я пазиш – изтъква тя.

Да. Все още пазя снимката. Какво от това?

Въпросът ѝ увисва между нас, очите ѝ заблестяват на утринното слънце, тя ме изпива с поглед, моли ме да кажа нещо. Само че аз не мога. Там не искам да припарвам. За момент си спомням удара в корема, когато преди много години Карик ми даде снимката.

По дяволите. Не пристъпвай там, Грей.

– Тейлър ни е донесъл чисти дрехи – прошепвам и мятам сака върху леглото. Следва невъзможно дълго мълчание преди тя да отговори.

– Добре – прошепва, пристъпва към леглото и дръпва ципа на сака.

Наял съм се до пръсване. Родителите ми са се върнали от служба и мама е сготвила традиционната късна закуска: великолепна купчина бекон, която може да ти докара инфаркт, наденици, картофени кюфтета, яйца и английски мъфини. Грейс е малко мълчалива и предполагам, че има махмурлук.

Цяла сутрин избягвам татко.

Все още не съм му простил за снощи.

Ана, Елиът и Кейт водят оживен спор – ни повече, ни по-малко за бекона – и се разправят кой да изяде последната наденица. Слушам развеселено с половин ухо, докато чета статия за процента на фалити на местни банки в неделното издание на „Сиатъл Таймс“.

Мия прописква и се настанява на масата, стиснала лаптопа си.

– Вижте. Пуснали са информация за годежа ви в Сиатъл Нууз Уеб.

– Толкова скоро? – изненадва се мама.

Тези скапаняци нямат ли си по-добра работа?

Мия чете на глас колонката.

– „До ушите на Нууз достигна новината, че най-желаният ерген в Сиатъл Крисчън Грей най-сетне е паднал в капана и се чуват сватбени камбани“.

Поглеждам Ана, която пребледнява, докато поглежда с очи на кошута от Мия към мен.

– „Но коя е тази дама? Коя е късметлийката? Нууз има намерение да разбере в най-скоро време. Но която и да е тя, вероятно вече чете дълго предбрачно споразумение“ – киска се Мия.

Поглеждам я гадно. Вземи да млъкнеш, Мия. Тя млъква, стис­ка устни. Не обръщам внимание нито на нея, нито на останалите, които се споглеждат разтревожено, и насочвам вниманието си към Ана, която пребледнява още повече.

– Не – изричам само с устни в опит да ѝ вдъхна увереност.

– Крисчън... – обажда се татко.

– Не. Няма да дискутирам повече това – зъбя му се аз. Той отваря уста, иска да каже нещо. – Няма да има никакви споразумения! – сопвам се толкова разгорещено, че той затваря уста.

Млъквай, Карик.

Грабвам вестника и откривам, че чета едно и също изречение в статията за банките отново и отново, докато вътрешно кипя.

– Крисчън – шепне Ана, – ще подпиша всичко, което кажете с господин Грей.

Вдигам поглед и тя ме умолява с очи, в очите ѝ са избликнали сълзи.

Ана, престани.

– Не! – възкликвам и я моля да престане по този въпрос.

– Това е за твоя защита.

– Крисчън, Ана, смятам, че това трябва да го обсъдите насаме – скастря ни Грейс и се мръщи на Карик и Мия.

– Ана, това няма нищо общо с теб – мънка татко. – И, моля те, наричай ме Карик.

Не се опитвай да ѝ се подмазваш сега. Кипя вътрешно и неочаквано всички се размърдват. Кейт и Мия стават, за да вдигнат масата, а Елиът бърза да набоде последната наденица на вилицата си.

– Определено предпочитам наденички – възкликва Елиът малко прекалено ентусиазирано.

Ана свежда поглед към ръцете си. Струва ми се сломена.

Господи, татко. Виж какво направи.

Пресягам се и сграбчвам и двете ѝ ръце в своите, шепна, за да ме чуе единствено тя.

– Стига. Не обръщай внимание на баща ми. Полудял е заради Елена. Цели се в мен, а не в теб. Ще ми се майка ми да може да си затваря устата понякога.

– Той има право, Крисчън. Ти си много богат. А аз не нося нищо в този брак. Само студентските си заеми.

Бебчо, искам те с всичко, което носиш. Знаеш го много добре!

– Анастейжа, ако ме напуснеш, можеш спокойно да вземеш всичко. Веднъж вече го направи, и знам какво изживях.

– Това беше друго – шепне тя и се мръщи отново. – Но ако ти решиш да ме напуснеш?

Сега вече говори глупости.

– Крисчън, знаеш, че често правя глупости. Представи си, че направя някоя ужасна глупост и ти... – И млъква.

Ана, мисля, че това е много малко вероятно.

– Спри! Спри веднага! Тази тема е забранена за коментари. Никакви предбрачни споразумения, Ана. Нито сега, нито... никога.

Ровя се в мислите си, опитвам се да открия по-безопасна територия и ме осенява вдъхновение. Обръщам се към Грейс, която кърши ръце и ме гледа разтревожено.

– Мамо, може ли да направим сватбата тук?

Изражението ѝ се променя от тревога на радост и благодарност.

– Миличък, това ще е чудесно. – След това добавя. – Не искате ли сватбата да е в църква?

Поглеждам я накриво и тя капитулира на мига.

– С удоволствие ще организираме сватбата ви. Нали, Кари?

– Да, да, разбира се – усмихва се благо татко и на Ана, и на мен, но аз не мога да го погледна.

– Намислили ли сте дата? – пита Грейс.

– След четири седмици.

– Крисчън. Нямаме достатъчно време.

– Това е предостатъчно време.

– Трябват ми поне осем.

– Мамо. Моля те.

– Шест? – настоява тя.

– Това ще е чудесно. Благодаря ви, госпожо Грей – обажда се Ана и ме поглежда предупредително, предизвиква ме да се осмеля да ѝ противореча.

– Значи шест – заявявам. – Благодаря, мамо

Докато се прибираме към Сиатъл, Ана е мълчалива. Вероятно си мисли за избухването ми пред Карик тази сутрин. Скандалът от снощи все още ме тормози – неодобрението му пари. Дълбоко в себе си се тревожа, че той е прав, че може да не ставам за съпруг.

Мама му стара, ще му докажа, че греши.

Не съм пубер, както си мисли той.

Гледам пътя напред, чувствам се потиснат. Момичето ми е до мен, имаме дата за сватбата и аз би трябвало да съм на върха на щастието, а все си припомням казаното по време на гневната тирада на баща ми за Елена и предбрачния договор. Хубавото е, че той е наясно, че сговни нещата. Опита се да оправи всичко, когато си тръгвахме, но от неумелите му опити да се сдобрим все още ми е криво.

Крисчън, винаги съм правил всичко по силите си, за да те защитавам. И се провалих. Трябваше да съм до теб.

Само че аз нямах желание да го изслушам. Това трябваше да го каже снощи. А той не го направи.

Клатя глава. Искам да се махна от тази лудница.

– Слушай, имам идея. – Протягам ръка и стискам коляното на Ана.

Може пък късметът ми да се връща – пред катедралата „Сейнт Джеймс“ има място за паркиране. Ана наднича през дърветата към величествената сграда, която се извисява над цяло каре на Девето авеню, след това се обръща към мен, в очите ѝ се таи въпрос.

– Църква – подхвърлям вместо обяснение.

– Доста голяма църква, Крисчън.

– Самата истина.

Тя се усмихва.

– Съвършена е.

Хванати за ръце влизаме в преддверието, след това продължаваме към нефа. Инстинктивно посягам към купата със светена вода, за да се прекръстя, но се спирам навреме, знам, че ако ме порази мълния, ще е сега. Забелязвам, че Ана е зяпнала от изненада, но извръщам очи, за да се възхитя на впечатляващия таван, докато чакам присъдата на Господ.

Не. Днес няма да има мълния.

– Стари навици – шепна и се чувствам малко засрамен, но облекчен, че не съм превърнат във въглен на прекрасния праг. Ана насочва вниманието си към великолепния интериор: високи богато украсени тавани, мраморни колони в ръждив цвят, изящни витражи. Слънчевите лъчи влизат през окулуса в купола на трансепта, сякаш Господ се усмихва на това място. Тих шепот изпълва нефа, обгръща ни в спиритуално спокойствие, което се прекъсва от време на време от прокашлянето на някой от малкото посетители. Тихо е, убежище от шумотевицата и блъсканицата в Сиатъл. Бях забравил колко е спокойно и красиво тук, но и не бях влизал от години. Открай време обичам пищните церемонии в католическите църкви. Ритуалите. Откликът. Мирисът на горящ тамян. Грейс се погрижи трите ѝ деца да са добре запознати с всичко католическо и имаше време, когато бях готов да направя какво ли не, за да доставя удоволствие на новата си майка.

Само че настъпи пубертетът и всичко отиде по дяволите. Връзката ми с Господ никога не беше възстановена; промени и отношенията със семейството ми, най-вече с баща ми. Бяхме на нож още откакто станах на тринайсет. Пропъждам спомена. Болезнен е.

Сега стоя в притихналия разкош на нефа и съм поразен от познатото чувство на мир.

– Ела, искам да ти покажа нещо.

Тръгваме отстрани, звукът от токчетата на Ана отеква. Стигаме до малък параклис. Златните му стени и тъмни подове са съвършеното място за изящната статуя на Девата, заобиколена от трепкащи свещи.

Когато я вижда, Ана ахва.

Няма съмнение, че това е един от най-красивите параклиси, които съм виждал. Девата е свела скромно очи към пода, вдигнала детето си. Робата в златно и синьо блести на пламъците на свещите.

Невероятно.

– Понякога мама ни водеше тук на служба. Това беше любимото ми място. Олтарът на Светата Дева – прошепвам.

Ана стои и попива всичко – и статуята, и стените, и тъмния таван, обсипан със златни звезди.

– Това ли вдъхнови колекцията ти? Твоите Мадино? – пита тя и в гласа ѝ долавям почуда.

– Да.

– Майчинство – шепне тя и ме поглежда.

Свивам рамене.

– Виждал съм го и в лош вариант, и добре изпълнено.

– С родната ти майка ли? – пита тя.

Кимам и очите ѝ стават невъзможно огромни, разкриват дълбоко чувство, което не искам да виждам.

Извръщам поглед. Твърде мъчително е.

Оставям петдесет долара в кутията за дарения и ѝ подавам свещ. Ана стиска ръката ми в знак на благодарност, след това пали свещта от друга и я поставя в метален свещник на стената. Пламъкът ѝ трепка ярко сред останалите.

– Благодаря ти – мълви тя на Девата и ме прегръща през кръста, отпуска глава на рамото ми. Оставаме замислени мълчаливо в един от най-забележителните храмове в сърцето на града.

Спокойствието, красотата, фактът, че съм с Ана, връща доброто ми настроение. Майната ѝ на работата днес следобед. Неделя е. Искам да се позабавлявам с момичето си.

– Да отидем ли на мача? – питам.

– Кой мач.

– Филитата играят срещу Ем на Сафеко Фийлд. Фирмата има ложа.

– Разбира се. Ще е интересно. Да вървим. – Лицето на Ана грейва.

Хванати за ръце, тръгваме съм моeто R8.