Направи се, че не виждаш

1.

19 май 1987

Детектив сержант Уоруик мигна пръв и каза предизвикателно:

– Кажете ми една свястна причина да не си подам оставката.

– Сещам се за четири – отвърна командир Хоксби за негова изненада.

Уилям би могъл да се сети за една, две, може би дори три, но не и четири, затова разбра, че Хок го е хванал натясно. Но въпреки всичко оставаше убеден, че ще успее да се измъкне. Извади от вътрешния си джоб молбата си за напускане и я сложи на масата пред себе си. Това бе предизвикателен жест, макар че не смяташе да я дава на командира, преди да му е разкрил четирите си причини. Това, което Уилям не знаеше, бе, че баща му се беше обадил на Хок по-рано същата сутрин, за да го предупреди, че синът му възнамерява да си подаде оставката, което бе дало на командира време да се подготви за срещата.

Като изслуша мъдрите думи на сър Джулиан, командирът разбра причината, поради която детектив сержант Уоруик обмисля да напусне. Това не бе изненада за него и той смяташе да изпревари подготвената реч на Уилям.

– Майлс Фокнър, Асем Рашиди и суперинтендант Ламонт – каза Хок, с което подаде първия си сервис – но не и най-добрия си.

Уилям не отговори.

– Майлс Фокнър, както знаеш, още е на свобода и въпреки че сме алармирали всички пристанища, изглежда, е изчезнал от лицето на земята. Искам да го измъкнеш от дупката, в която се е скрил, и да го върнеш зад решетките, където му е мястото.

– Детектив сержант Ададжа е напълно способен да свърши тази работа – каза Уилям, отбивайки топката обратно над мрежата.

– Шансовете обаче ще са доста по-големи, ако двамата работите заедно, както по време на операция „Троянски кон“.

– Ако втората ви причина е Асем Рашиди – каза Уилям в опит да си върне инициативата, – мога да ви уверя, че суперинтендант Ламонт е събрал предостатъчно доказателства, за да гарантира, че той няма да излезе на светло няколко години, и определено нямате нужда от мен, за да го държа за ръчичка.

– Може би щеше да си прав, ако Ламонт не беше подал оставка тази сутрин – отвърна командирът.

Уилям бе изненадан за втори път и не получи дори секунда да обмисли последиците от тази новина, преди Хок да вметне:

– Той трябваше да пожертва правата си за пълна пенсия, така че може би няма да ни съдейства прекалено охотно, когато стане дума за даване на показания в процеса срещу Рашиди.

– Парите от онзи празен сак в нарколабораторията на Рашиди ще го компенсират с излишък – каза Уилям, без да се опитва да скрие сарказма си.

– Вече не. Благодарение на твоята намеса те са върнати до последното пени. И едно е сигурно: аз определено нямам нужда от две оставки за един ден.

– Петнайсет на нула – промърмори Уилям под нос.

– Освен това ти си очевидният избор да заместиш Ламонт като главен свидетел на обвинението в процеса срещу Рашиди.

Трийсет на нула.

Уилям все още се чудеше какво ли друго крие Хок в ръкава си. Реши да запази мълчание, докато командирът подаде третия си сервис.

– Видях се с комисаря рано тази сутрин – продължи Хок след кратка пауза – и той ме помоли да събера нов екип, който ще разследва корупцията сред полицаите.

– Полицията вече си има антикорупционен отдел – отбеляза Уилям.

– Тази група ще действа по-активно и ще работите под прикритие. Комисарят ми даде картбланш да подбера собствен екип с единствената цел да изхвърли всички гнили ябълки от кацата, ако използвам точните му думи. Той иска да действаш като мой специален офицер за ежедневните разследвания и да докладваш лично на мен.

– Комисарят изобщо не ме познава – върна Уилям топката от самата линия.

– Казах му, че ти си човекът, който стои зад успеха на операция „Троянски кон“.

Четирийсет на нула.

– Честно казано, работата е скапана – продължи Хок. – Ще прекарваш голяма част от времето си в разследване на колеги, извършили само дребни прегрешения. – Командирът млъкна отново преди следващия си сервис. – Но след случая с Ламонт комисарят вече не желае да пренебрегва проблема, така че препоръчах теб.

Уилям не можеше да отбие топката и му отстъпи първия гейм.

– Ако решиш да приемеш работата – каза Хок, – първата ти задача ще е тази. – И побутна през бюрото една папка с надпис „Секретно“.

Уилям се поколеба за момент с пълното съзнание, че това е нов капан, но не устоя на изкушението да отвори папката. На първата страница с дебели главни букви бе напечатано: ДЕТЕКТИВ СЕРЖАНТ ДЖ. Р. СЪМЪРС.

Сега беше ред на Уилям да сервира.

– Учих заедно с Джери в „Хендън“ – каза Уилям. – Той беше един от най-умните в нашия випуск. Не се изненадвам, че е стигнал до детектив сержант. Личеше си, че го чака ранно повишение.

– И има защо. Първото, което трябва да направим, е да намерим правдоподобно извинение да се свържеш отново с него, за да спечелиш доверието му и да разбереш дали някои от обвиненията, отправени срещу него от един старши офицер, са основателни.

Престъпване на линията.

– Но ако той знае, че съм член на антикорупционен отряд, едва ли ще ме приеме с разтворени обятия.

– За всички други в тази сграда ти все още работиш в наркоотряда и се готвиш за процеса срещу Рашиди.

Повторен сервис.

– Това не е най-примамливото назначение – подхвърли Уилям, – да шпионираш приятелите и колегите си. Аз няма да съм нищо повече от доносник под прикритие.

– Не бих могъл да се изразя по-добре – рече Хок. – Но в случай, че те интересува, сержант Ададжа и сержант Ройкрофт вече подписаха и ще оставя на теб да избереш още двама полицаи, за да оформите екипа.

Нула на петнайсет.

– Вие май забравяте, сър, че сержант Ройкрофт си затвори очите, когато Ламонт си „услужи“ с парите от онзи сак след операция „Троянски кон“.

– Не е вярно. Сержант Ройкрофт състави подробен доклад само за мен. Това бе една от причините да я повиша отново в сержант – отвърна Хок.

Нула на трийсет.

– Със сигурност този доклад трябваше да е достъпен за всички – каза Уилям.

– Не, защото той ми помогна да убедя Ламонт не само да върне парите, но и да подаде оставка.

Нула на четирийсет.

– Ще трябва да обсъдя предложението ви с Бет и родителите си, преди да взема решение – каза Уилям и си взе почивка за глътка вода.

– Страхувам се, че няма да е възможно – каза Хок. – Ако се съгласиш да се нагърбиш с тази свръхчувствителна задача, никой извън този кабинет не бива да знае за това. Даже семейството ти трябва да мисли, че все още си прикрепен към наркоотряда и се готвиш за процеса срещу Рашиди. Това поне има предимството да е истина, защото докато не приключи този процес, ще вършиш и двете работи.

– Може ли да стане по-зле от това? – въздъхна Уилям.

– О, да – увери го Хок. – Старшият офицер по свижданията в „Пентънвил“ ми съобщи, че Асем Рашиди си е назначил среща тази сутрин със стария ни приятел кралски адвокат Буут Уотсън. Затова трябва да кажа, детектив инспектор Уоруик, че този случай, който изглеждаше опечен, в момента може да се смята, че е на кантар.

На Уилям му отне няколко секунди, докато осъзнае, че командирът е нанесъл решителния си удар. Взе молбата за напускане и я прибра в джоба си.

– Ще се видим след два дни, Еди – каза Майлс Фокнър, когато слезе от фургона без опознавателни знаци, за да започне единствената част от бягството си, която не бе репетирана.

Тръгна предпазливо по добре утъпканата пътека към брега. След стотина метра зърна сияещото огънче на цигара. То като фар насочи избягалия затворник благополучно встрани от скалите.

Един мъж, облечен от главата до петите в черно, вървеше към него. Двамата се здрависаха, но никой от тях не продума.

Капитанът заведе единствения си пътник по пясъка до моторница, която се поклащаше в плитката вода. Щом се качиха на борда, един моряк запали двигателя и ги подкара към чакащата яхта.

Майлс не се отпусна, преди капитанът да вдигне котва и да отплава, и не закрещя от радост, докато не излязоха далеч извън териториални води. Знаеше, че ако го хванат, не само ще му удвоят присъдата, но и няма да му дадат втори шанс да избяга.

2.

Господин Буут Уотсън, кралски прокурор, седна срещу потенциалния си клиент, извади от чантата си дебела папка и я сложи на стъклената маса пред себе си.

– Проучих вашия случай със значителен интерес, господин Рашиди – започна той, – и бих искал да обобщя накратко обвиненията срещу вас и възможната ви защита.

Рашиди кимна. Очите му не се откъсваха от адвоката срещу него. Все още не бе решил дали да наеме Б. У., както го наричаше Фокнър. В края на краищата от това решение можеше да зависи дали ще получи доживотна присъда. Той имаше нужда от сладък шпаньол, който да очарова журито, кръстосан с ротвайлер, който да разкъса на парченца свидетелите на обвинението. Дали Буут Уотсън бе тъкмо такова животно?

– Обвинението ще се опита да докаже, че сте ръководили огромна наркоимперия. Ще ви обвинят, че сте внасяли големи количества хероин, кокаин и други нелегални вещества, от което ще заключат, че сте извличали милиони лири печалба и сте командвали престъпна мрежа от агенти, дилъри и куриери. Аз ще контрирам, че вие сте били само невинен наблюдател, случайно попаднал на неподходящото място по време на полицейския набег, и сте били по-ужасен от всеки друг да научите за какво са се използвали онези помещения.

– Можете ли да подкупите журито? – попита Рашиди.

– Не и в тази държава – отвърна твърдо Буут Уотсън.

– Ами съдията? Той може ли да бъде подкупен? Или изнуден?

– Не. Наскоро обаче открих за съдия Уитакър нещо, което може да се окаже смущаващо за него и следователно полезно за нас. Но ще е нужна допълнителна проверка.

– Какво е то? – попита Рашиди.

– Не съм склонен да ви го разкрия, докато не реша дали искам да ви представлявам.

На Рашиди и през ум не му бе минало, че Буут Уотсън не може да бъде купен. Винаги бе смятал адвокатите за не по-различни от проститутките на улицата: само се пазариш за цената.

– Междувременно хайде да прекараме ограниченото си време, като разгледаме по-подробно обвиненията и възможната ви защита.

След два часа Рашиди бе взел решение. Усетът към детайлите на Буут Уотсън и умението му да извърта закона, без да го нарушава, ясно му показаха защо Майлс Фокнър има толкова високо мнение за него. Но дали той щеше да се съгласи да го защитава, знаейки, че на практика няма за какво да се хване?

– Както знаете, Кралската прокуратура условно е назначила процеса ви за петнадесети септември в Централния наказателен съд – каза Буут Уотсън.

– Значи ще трябва да се консултирам редовно с вас.

– Таксата ми е сто лири на час.

– Ще ви платя десет хиляди предварително.

– Процесът може да продължи няколко дни или дори седмици. Разходите само за освежителни напитки ще са значителни.

– Тогава нека са двайсет хиляди – каза Рашиди.

Буут Уотсън кимна мълчаливо в знак на съгласие, после каза:

– Има още нещо, което трябва да знаете. Обвинението ще бъде представлявано от кралски адвокат сър Джулиан Уоруик, а дъщеря му Грейс ще действа като негова помощничка.

– И без съмнение синът му още ще се надява да даде показания.

– Ако не даде – рече твърдо Буут Уотсън, – вие ще загубите делото още преди да е започнало.

– В такъв случай ще трябва да отложим екзекуцията му поне докато не го разкъсате на свидетелското място.

– Аз може дори да не подложа на кръстосан разпит това така уместно наречено Хористче. Искам журито да запомни не съвсем безгрешния бивш суперинтендант Ламонт, а не детектив сержант Уилям Уоруик – каза Буут Уотсън, преди вратата да се отвори и дежурният офицер да влезе при тях.

– Още пет минути, сър. Вече надхвърлихте времето си.

Буут Уотсън кимна и след като вратата се затвори попита:

– Имате ли някакви други въпроси, господин Рашиди?

– Чували ли сте се скоро с Майлс?

– Господин Фокнър не е вече мой клиент. – Буут Уотсън се поколеба за момент, преди да добави: – Защо питате?

– Имам делово предложение, което може да го заинтересува.

– Навярно бихте могли да ми го изложите накратко – рече Буут Уотсън, издавайки факта, че двамата с Фокнър все още поддържат връзка.

– Акциите на моята компания, „Марсел и Неф“ се сринаха след негативните публикации в пресата след ареста ми. Имам нужда от човек, който да закупи петдесет и един процента от акциите на текущата пазарна цена, защото на мен не ми дават да участвам в борсови сделки, докато съм в затвора. Ще му платя за акциите двойно в деня, когато ме освободят.

– Но това може да не е много скоро.

– Ще платя и на теб двойно, ако ме измъкнеш.

Буут Уотсън кимна отново, доказвайки, че наистина е проститутка, макар и доста скъпа.

Уилям не устоя на изкушението да се върне в Брикстън с автобус. Този път обаче не беше в компанията на четирийсет въоръжени полицаи, решени да разбият най-големия наркокартел в столицата, а на тълпа домакини, тръгнали на пазар.

По време на пътуването се заглеждаше в някои ориентири, които помнеше от операция „Троянски кон“ предния ден. Този автобус обаче спираше на всяка спирка, за да свали и качи пътници, а горният му етаж не бе превърнат в команден център, откъдето Хок да ръководи най-голямата наркооперация в историята на лондонската полиция.

Пред погледа му изникнаха два високи жилищни блока. На следващата спирка Уилям се спусна тичешком по стълбите, скочи от автобуса и отиде при колежката си сержант Джаки Ройкрофт, която седеше под навеса на спирката и го чакаше. Този път нямаше добре разположени наблюдатели, които да им попречат да влязат в сградата.

Когато наближиха блок Б, покрай тях мина възрастна жена, която тикаше количка, отрупана с тежки торби. Уилям я съжали, но нещо го накара да се обърне и да я погледне пак, преди да продължи към сградите. Двамата със сержант Ройкрофт влязоха в асансьора – нямаше бияч, който да ги спре – и Джаки натисна копчето за двайсет и третия етаж.

– Стаите вече бяха претършувани от лаборантите, обаче не откриха нищо. Но Хок реши, че трябва да огледаме по-внимателно, да не би да са пропуснали нещо. Те си тръгнаха призори – каза Джаки.

– „Нямам представа кога точно е това – изрече с провлачен глас Уилям, – но съм сигурен, че трябва да е неприятно“.

– Добре, казвай – промърмори Джаки.

– Сър Харкорт Кортли се обръща към лейди Гей Спанкър в „Лондонска самоувереност“. – И като видя неразбиращия поглед на Джаки, Уилям добави: – Пиеса от Бусико.

– Благодаря ти за удивително интересния факт – каза Джаки, когато излязоха от асансьора в коридора и видяха тежката врата опряна на стената.

Майсторът не си беше правил труда да разбива множеството ключалки, просто бе махнал вратата, оставяйки входа зейнал като на пещера. Дали това щеше да се окаже пещерата на Аладин?

– Браво, Джим – каза Уилям и влезе в апартамента, който би изглеждал съвсем на място в Мейфеър1. Всички стаи бяха пълни с модерни стилни мебели, килим, толкова дебел, че да затънеш в него, а стените бяха украсени с картини на съвременни художници, сред които Бриджит Райли, Дейвид Хокни и Алън Джоунс. Из апартамента щедро бяха пръснати стъклени изделия на „Лалик“, което напомни на Уилям, че Рашиди е израснал във Франция. Можеше само да се чуди как културен човек като него е станал такъв злодей.

Джаки се зае да претърси работния кабинет за следи от наркотици, докато Уилям се съсредоточи върху спалнята. Не му трябваше много време, за да установи, че лаборантите са си свършили работата съвестно, макар да бе озадачен от липсата на ежедневни вещи, каквито би очаквал да намери в един обитаем апартамент: нямаше нито гребен, нито четка за коса, нито четка за зъби, нито сапун. Само един гардероб костюми от Савил Роу и дузина ръчно шити ризи от „Пинкс“ на Джърмин Стрийт, които изглеждаха сякаш току-що се връщат от химическото. Нищо, което Буут Уотсън да не може лесно да отрече, че принадлежи на клиента му. Но после видя инициалите „А. Р.“, избродирани на вътрешния джоб на сакото на единия костюм. Дали Буут Уотсън щеше да отхвърли също толкова лесно и това? Сгъна грижливо сакото и го прибра в една торба за улики.

Следващото, към което насочи вниманието си, бе снимка на нощното шкафче в орнаментирана сребърна рамка с гравирано на нея „А“, която бе по-скоро в стила на Бонд Стрийт, отколкото на Брикстън. Уилям я вдигна и разгледа внимателно жената на снимката.

– Падна ли ми? – промърмори и прибра сребърната рамка в друга торбичка за улики.

След като записа номера на телефона от другата страна на леглото, се зае да изучава картините по стените. Бяха скъпи и модерни, но със сигурност не представляваха улики, освен ако не се окажеше, че Рашиди ги е купил от именит търговец, който ще е склонен да се яви в съда като свидетел на обвинението и да разкрие името на клиента си. Едва ли. В края на краищата това нямаше да е в негов интерес. Снимката в сребърната рамка си оставаше най-добрият му шанс.

Уилям поспря да се полюбува на една картина на Мерилин Монро от Уорхол, която лаборантите бяха оставили на пода, за да разкрият затворен сейф. После веднага отиде да потърси майстора Джим, който извади комплект шперцове, които биха впечатлили и самия Фейгин2. Сейфът бе отключен след броени минути и Уилям го отвори. Вътре нямаше нищо.

– По дяволите. Проклетникът трябва да ни е очаквал. – Изведнъж си спомни старицата, тикаща натоварената си количка, с която се бяха разминали на идване. Знаеше си, че нещо в нея му се бе сторило фалшиво, и сега се сети какво е то. Всичко пасваше на образа ѝ освен обувките. Маратонки „Найк“ последен модел.

– По дяволите – повтори той и в този момент Джаки се появи на вратата и попита:

– Намери ли нещо интересно? Защото аз не.

Уилям вдигна демонстративно найлоновия плик със снимката в сребърната рамка.

– Гейм, сет и мач – каза Джаки и козирува насмешливо на шефа си.

– За гейм съм съгласен – каза Уилям, – може би дори и за сет. Но след като Буут Уотсън ще се яви като защитник на Рашиди в съда, мачът тепърва ще се решава.

Никой не се осмеляваше да сяда на масата му, докато не се убедят, че той няма да се върне.

Когато слезе за закуска в столовата на третата сутрин след бягството на Фокнър, Рашиди се настани начело на празната маса и покани двама от приятелите си, Лалето и Рос, да се присъединят към него.

– Майлс трябва вече да е извън страната – каза Рашиди, след като един надзирател сложи пред него чиния с бекон и яйца. Той бе единственият затворник, чийто бекон нямаше кожа. Друг надзирател му връчи екземпляр от „Файнаншъл Таймс“. Персоналът на затвора бързо бе приел, че старият крал се е оттеглил и сега на трона седи нов монарх. Придворните не бяха разтревожени. Новият крал бе естествен наследник на Фокнър и което е по-важно, щеше да се погрижи да продължат да си получават бакшишите.

Рашиди прегледа борсовия бюлетин и се намръщи. Акциите на „Марсел и Неф“ бяха паднали с още десет пенса през нощта, което правеше компанията му уязвима за предложения за придобиване. И той не можеше да направи нищо по въпроса, въпреки че бе само на две мили от стоковата борса.

– Лоши новини ли, шефе? – попита Лалето, бодна една наденичка и си я натъпка в устата.

– Някой се опитва да ме извади от бизнеса – каза Рашиди. – Но адвокатът ми държи всичко под контрол.

Марлборо Ман кимна. Той говореше рядко, само от време на време задаваше по някой въпрос. Хок бе предупредил полицая под прикритие, че твърде много въпроси биха събудили подозренията на Рашиди. „Само слушай – беше му казал – и ще събереш предостатъчно доказателства, за да си гарантираме, че няма да го пуснат скоро“.

– Какво ново за проблема с доставките? – попита Рашиди.

– Всичко е под контрол – увери го Лалето. – Изкарваме по над един бон седмично.

– Ами Бойл? Той, изглежда, продължава да снабдява всичките си стари клиенти, което ми вреди на печалбите.

– Това вече не е проблем, шефе. Прехвърлят го в затвора на остров Уайт.

– Как успя да го уредиш?

– Офицерът по прехвърлянията закъснява с няколко месеца с плащанията по ипотеката си – каза Лалето без повече обяснения.

– Тогава хайде да му платим вноската за следващия месец предварително – каза Рашиди. – Защото Бойл не е единственият затворник, който искам да бъде прехвърлен, а това е по-малко рисковано от другия вариант. Ами ти, Рос? Кога ще ни напуснеш?

– Заминавам за затвора със свободен режим „Форд“ по някое време идната седмица, шефе. Освен ако не искаш да остана?

– Не, искам те обратно на улицата час по-скоро. Ти си ми много по-полезен навън.