Опустошенията на Дяволското гробище

Понякога някоя стара снимка, приятел или писмо ще ви напомнят, че не сте онзи, който сте били някога, тъй като човекът, който е живял сред тях, ценил е едно, избирал е друго, писал е трето, вече не съществува. Без да забележите, вие сте изминали огромно разстояние, непознатото е станало познато, а познатото – ако не странно, то поне неловко или неудобно.

Ребека Солнит,

„Тъгата от отдалечаването“

от „Наръчник за изгубване“

Първа глава

Дълго време има само мрак, бумтеж на далечна буря и мъглявото усещане за падане. Отвъд това нямам представа за себе си, нямам име. Нямам спомени. Смътно съзнавам, че някога съм притежавал тези неща, но сега те са изчезнали и аз съм почти нищо. Един-единствен фотон немощна светлина, обикалящ около гладна бездна.

Няма да продължи дълго.

Боя се, че съм изгубил душата си, но не мога да си спомня как. Единственото, което помня, са бавните, кипящи трясъци на гръм, в които се чуваха сричките на името ми, каквото и да е било то – провлечено и разтегнато дотам, че да стане неразпознаваемо. Дълго време съществува само това и мракът, докато към бурята не се добавя и друг звук – вятър. А после и дъжд. Вятър, буря, дъжд и падане.

Нещо грапаво докосва лицето ми. Чувам скърцането на въжета. Плющенето на нещо на вятъра. Може би съм на кораб. В неосветения трюм на подхвърлян от буря кораб.

Едното ми око се отваря. Над мен смътно се мятат някакви форми. Редица люлеещи се махала. Пренавити часовници, всичките неточни, стенещи, сякаш зъбните им колела всеки момент ще се разхвърчат.

Примигвам и махалата се превръщат в увиснали на бесилки тела, които се гърчат и ритат във въздуха.

Откривам, че мога да завъртя глава. Размазаните форми започват да се фокусират. Груба зелена тъкан докосва лицето ми. Над мен поклащащите се тела се превръщат в редица растения в скърцащи тръстикови кошници, висящи от гредите на тавана. Зад тях потръпва и плющи стена с мрежа против насекоми.

Лежа на веранда. На грубия зелен под на веранда.

Познавам тази веранда.

Познавам този под.

По-нататък шибаната от дъжда морава свършва с тъмна стена от приклекнали палми.

Познавам тази морава.

Познавам тези палми.

Откога съм тук? От колко години?

времето отново върти номера

Опитвам се да раздвижа тялото си, но мога само да обърна глава. Очите ми се стрелкат към маса за карти и два сгъваеми стола. Внезапно изпитвам увереност, че ако успея да убедя тялото си да се изправи, ще открия очила за четене на масата. Недовършена игра на монопол. Чаша димящо, все още горещо кафе.

Някой е бил тук допреди малко. Току-що са били изречени думи. Те все още висят във въздуха и се връщат като ехо при мен.

– Каква птица?

Момчешки глас. Моят глас.

– Голям ястреб, който пуши лула. – Този глас е дрезгав, със силен акцент. Глас на старец.

– Сигурно ме мислиш за тъпак – отвръща момчето.

– Никога не бих помислил подобно нещо за теб.

Отново момчето:

– Но защо чудовищата искаха да те наранят?

Чува се стържене на дърво по дърво, когато старецът избутва стола си назад и се изправя. Казва, че отива да вземе нещо, което иска да ми покаже. Някакви снимки.

преди колко време е било това

минута

час

Трябва да се изправя, иначе ще се разтревожи. Ще си помисли, че му въртя номера, а той не обича номерата. Веднъж на шега се скрих от него в гората и след като не успя да ме намери, той така се ядоса, че целият се изчерви и започна да крещи мръсни думи. По-късно каза, че го направил, защото бил уплашен, но не уточни какво точно го е уплашило.

Дъждът е свиреп. Тази буря е разлютено живо нещо, то вече е разкъсало мрежата, която плющи като флаг на поривите на вятъра.

нещо не е наред с мен

Надигам се на лакът, но това е всичко, на което съм способен. Забелязвам нещо странно и черно на пода. Изгорена линия, която очертава контура на тялото ми.

Опитвам се да се надигна до седнало положение. Пред очите ми започват да танцуват черни петна.

Следва гигантски трясък. Всичко става ослепително бяло.

толкова ярко толкова близко така оглушително

Прозвуча като взрив, но не е – а мълния, която е ударила някъде толкова близко, че блясъкът и гърмът са едновременни.

И ето че седя, а сърцето ми тупти лудо. Вдигам трепереща ръка пред очите си.

Ръката изглежда шантаво. Прекалено е голяма. Пръстите са твърде дълги. Между кокалчетата има черни косъмчета.

къде е момчето не съм ли аз момчето? не обичам номерата

Болезнени червени линии обгръщат китката.

белезници закопчан за парапета на верандата в бурята

Вече виждам масата и тя е празна.

На нея няма чаша кафе. Няма очила.

той няма да се върне

А после, колкото и да е невероятно, той се връща. Там е, навън, в края на гората. Дядо ми. Върви във високата трева, превит срещу вятъра, жълтият му дъждобран изглежда ярък в сравнение с тъмните му длани, качулката му е нахлупена, за да предпазва очите му от шибащия дъжд.

какво прави той там защо не се прибира

Той спира. Взира се в нещо в прекалено високата трева.

Вдигам ръка. Викам го по име.

Гърбът му се изправя и едва тогава осъзнавам – всичко в него е объркано. Фигурата му е съвсем слаба. Походката му е прекалено плавна за старец с артритни стави.

защото не е той

Затичва се в тръс към мен, към къщата, към разкъсаната плющяща мрежа.

не го е направила бурята

какви чудовища?

приклекнали и ужасни, с разлагаща се кожа и черни очи, гърчещи се

Изправен съм на крака, когато той отваря мрежестата врата и спира на прага.

– Кой си ти? – пита.

Гласът му е равен, напрегнат. Той сваля качулката на дъждобрана си. На средна възраст е, острата му брадичка е подчертана от подстригана рижа брада, очите му са скрити зад слънчеви очила.

Изживяването да си в присъствието на друг човек и да стоиш на краката си е толкова чуждо, та почти не забелязвам колко е странно, че носи слънчеви очила насред буря.

Отговарям автоматично.

– Яков – казвам и едва след като чувам произнесената дума, осъзнавам, че е погрешна.

– Аз съм агентът по недвижими имоти – казва той, но аз знам, че това е лъжа. – Дойдох да залостя прозорците заради бурята.

– Малко си закъснял за това – отвръщам.

Той влиза бавно, сякаш пристъпва към някакво плашливо животно. Мрежестата врата се затваря със съскане. Той поглежда изгорелия контур на пода, после насочва студения си поглед отново към мен.

– Ти си той – казва, пръстите му докосват леко масата, докато крачи към мен с тежките си черни ботуши. – Джейкъб Портман.

Името ми. Моето истинско име. Нещо започва да бълбука нагоре от рова, от мрака.

виещи се облаци, образуващи ужасяваща уста, която изговаря гръмовно името ми

прекрасно момиче с гарвановочерна коса до мен пищящо

– Мисля, че познаваш един мой приятел – подхвърля мъжът. Усмивката му е отровна. – Известен е с много имена, но ти го познаваш като доктор Голан.

ужасната уста-облак

гърчеща се в тревата жена

Образите нахлуват в главата ми с внезапна, груба сила. Затътрям се назад, докато не се блъскам в плъзгаща се стъклена врата. Мъжът вади нещо от джоба си, докато пристъпва напред. Малка черна кутия с метални зъби.

– Обърни се – нарежда той.

Внезапно осъзнавам, че положението е много опасно и че трябва да се защитя. Затова се преструвам на кротък, вдигам ръце, сякаш се предавам, и когато той приближава, стоварвам юмруци в лицето му.

Той надава вик, когато очилата му отлитат. Очите зад тях са блестящи празни яйца, заровени в черепа му, гледат убийствено. Чува се силен пукот и между зъбите на черната му кутия проблясват сини дъги.

Той се нахвърля към мен.

Усещам шок – един-единствен, когато ме поразява с тазера през ризата, и отлитам назад към стъклената врата. Незнайно как тя не се пръсва на парчета.

Той ми се нахвърля. Чувам тънкия вой на тазера, докато се презарежда. Опитвам се да го отблъсна, но аз също се презареждам и съм все още слаб. Болката пронизва рамото, главата ми.

И тогава той рязко трепва, надава крясък и се отпуска, а аз усещам нещо топло да се стича по врата ми.

Кървя. (Кървя ли?)

Мъжът посяга към нещо и пада настрани от мен. Нещото има бронзов ефес и стърчи петнайсет сантиметра от врата му.

И ето че зад него вече има странен нов мрак, жива сянка, от която се стрелва ръка, вдига тежкия пепелник на дядо ми и го стоварва върху главата на мъжа.

Той изстенва и рухва. От сянката излиза момиче.

Момичето – онова от Преди, – с дълга черна коса, оплетена и мокра от дъжда, дълго черно палто, изцапано с пръст. Дълбоките черни очи, отворени широко и изпълнени със страх, се взират търсещо в лицето ми и изведнъж в тях проблясва искрица на разпознаване. И макар че не всички парчета са налице и умът ми е замаян, аз знам, че случващото се е чудо – че сме живи и че сме тук, а не на другото място.

Господи

ужаси, за които нямам думи

Момичето е коленичило на пода при мен, прегръща ме. Ръцете ми обгръщат шията `и като спасителен пояс. Тялото `и е много студено и я усещам как трепери, докато се прегръщаме.

Без да спира, тя изрича името ми. Повтаря го отново и отново, и с всяко повтаряне то придобива все повече тежест, става по-плътно.

– Джейкъб. Джейкъб. Помниш ли ме?

Мъжът на пода стене. Алуминиевите кости на верандата стенат, бурята, гневното време, което като че ли сме донесли със себе си от другото място, също стене.

И аз започвам да си спомням.

– Нур – мълвя. – Нур. Ти си Нур.

◆

Всичко се върна за миг. Бяхме оцелели. Бяхме се измъкнали от колабиращата примка на В. И сега се намирахме във Флорида, на изкуствения зелен килим на верандата на дядо ми, в настоящето.

Шок. Мисля, че все още бях в шок.

Сгушихме на пода, вкопчени един в друг, докато бурята бушуваше, докато разтърсващите телата ни тръпки не започнаха да затихват. Мъжът с жълтия дъждобран лежеше неподвижно, ако не се броеше едва забележимото повдигане и отпускане на гърдите му. Около него по килима се образуваше лепкава локва от кръв. Бронзовата дръжка на оръжието, с което го беше пронизала Нур, стърчеше от врата му.

– Това е ножът за отваряне на писма на дядо ми – казах. – И това е неговата къща.

– Дядо ти. – Тя се отдръпна, колкото да ме погледне. – Онзи, който живееше във Флорида ли?

Кимнах. Изтрещя гръмотевица и разтърси стените. Нур се оглеждаше и клатеше със съмнение глава. Явно мислеше, че това не може да е истинско. Много добре знаех как се чувства.

– Как? – попита тя.

Посочих изгорения контур на пода.

– Дойдох на себе си тук. Нямам представа колко време съм бил в безсъзнание. Нито пък кой ден сме.

Нур разтърка очи.

– Главата ми е още размътена. Нищо не е наред.

– Кое е последното, което си спомняш?

Тя се намръщи съсредоточено.

– Отидохме в стария ми апартамент. И после пътувахме... – Говореше бавно, сякаш сглобяваше парчета от сън. – И попаднахме в примка... намерихме примката на В.! И бягахме от буря. Не, от торнадо.

– Не бяха ли две?

– И тогава я намерихме! Нали? Намерихме я! – Ръцете `и ме сграбчиха и стиснаха. – И после...

Ръцете `и се отпуснаха, лицето `и стана безизразно. Устните `и се разтвориха, но от тях не се отрониха думи. Ужасите се връщаха, стоварваха се върху нея.

И върху мен.

Мурно. Клекнал над В. в тревата, с нож в ръка. Ръката му се вдигна тържествуващо, докато тичаше към вилнеещото торнадо.

Горещина изпълни гърдите ми и за момент дъхът ми секна. Нур зарови лице между коленете си и започна да се поклаща напред-назад.

– Господи – изстена тя. – Господи, господи, господи.

Помислих си, че може да се разтвори пред очите ми, да избухне в пламъци или да изсмуче светлината от стаята.

Но след малко тя рязко вдигна глава.

– Защо не сме мъртви?

Потръпнах неволно.

Може и да сме, помислих си.

Като нищо може да сме били смазани от колабиращата примка на В., точно както беше възнамерявал Каул. Самата Нур беше единственото конкретно свидетелство, че това, което изпитвах в момента, е нещо повече от някаква чистилищна дупка в паметта, от последните фойерверки на умиращ мозък.

Пропъдих тази мисъл. Не, ние бяхме тук, бяхме живи.

– Довела ни е по някакъв начин – казах. – Тук.

– През нещо като авариен изход. Като копче за катапултиране. – Нур кимаше и кършеше ръце. – Това е единственото обяснение.

Довела ни е при къщата на дядо ми – при дома на нейния ментор, на шефа `и. Той я беше обучил, бе работил редом с нея. Изглеждаше достатъчно логично. Само че тук нямаше примка. Тогава как го беше направила?

– Ако ни е измъкнала, може и самата тя да се е измъкнала – каза Нур. В гласа `и имаше надежда, но тя бе малко маниакална, сякаш крепяща се на ръба на острие. – Тя може да е тук. И може все още да е...

Не успя да събере сили да го каже. Жива.

– Той изтръгна сърцето `и – тихо напомних аз.

– Можеш да живееш без сърце. Поне за кратко... – Тя махна с ръка. С трепереща ръка.

Тъкмо бяхме успели да възвърнем връзката си с реалността, а Нур отново започваше да я губи.

– Хайде, хайде, трябва да потърсим – настоя тя. Вече беше скочила на крака, изстрелваше думите като картечница. – Ако има поне някакъв шанс, трябва да...

– Чакай малко, не знаем какво...

„Има вътре – исках да кажа. – Какво ни очаква.“

Но тя вече беше изтичала в тънещата в мрак къща.

◆

Опрях ръка в стената и се изправих несигурно. Нур откачаше и не биваше да я изпускам от поглед. Тя беше прегърнала тази смахната надежда, че В. може да е жива, за да се вземе в ръце, да се отърве от отчаянието, което заплашваше да я смаже. Но аз се тревожех, че тази надежда може да я смаже двойно, когато дойде неизбежното разочарование. А не можех да позволя Нур Прадеш да се пречупи.

Ако Мурно беше успял с долната си задача, ако онова, което бях видял да се материализира в торнадото, беше истинско – лицето на Каул в кипналите облаци, гласът му, разцепващ въздуха, – ако той беше добре и наистина се беше върнал, то най-ужасяващите предсказания на пророчеството бяха започнали да се сбъдват. А това означаваше край на всички чудатости. Един бог знаеше на какво е способен Каул, след като бе погълнал едни от най-мощните стъкленици от Библиотеката на душите, а после бе смазан при рухването `и и възкресен.

Роден отново.

Станах Смърт, разрушителят на светове.

Колкото и лошо да беше или би могло да е, знаех едно – светът се нуждаеше от Нур Прадеш. Тя беше една от седемте. Една от чудатите, чието идване е било предсказано, тя можеше да освободи чудатите (от Каул?), да запечати вратата (към какво? Към ада?). И колкото и шантаво да звучеше това, то не беше по-шантаво от онези части от пророчеството на Предсказателя, които вече се бяха сбъднали. Бях приключил със съмняването в него. Както и със съмнението в собствените ми очи.

Това не беше сън, нито пък последно бълнуване на умиращ ум. Още повече се убедих в това, когато се препънах в рамката на плъзгащата се врата и се озовах в дневната. Къщата беше същата, каквато бе и последния път, когато бях тук с приятелите си преди няколко седмици – набързо подредена и почти празна; книгите, които баща ми не беше изхвърлил, бяха върнати по лавиците, боклукът по пода беше събран в найлонови торби. Въздухът беше застоял и задушен.

Нур се мяташе от ъгъл към ъгъл в търсене на В. Махна чаршафа против прах от канапето, после се надвеси през облегалката му, за да погледне отзад. Настигнах я при прозореца и понечих да кажа „Нур, чакай“, когато поредната гръмотевица ме прекъсна и ме накара да подскоча. Погледнахме през мокрото от дъжда стъкло. Дворът беше покрит с боклуци. Къщите от другата страна на сляпата улица бяха с капаци на прозорците и тънеха в мрак. Сякаш целият квартал беше мъртъв.

И все пак.

– Онази твар може да има приятели – изтъкнах. – И те могат да дойдат всеки момент.

– Нека дойдат. – Очите `и бяха като парченца лед. – Няма да се махна оттук, докато не претърся всяка стая. И всеки килер.

Кимнах.

– Аз също.

В спалнята нямаше никого. Както и под леглото. Стори ми се глупаво да коленичим и да поглеждаме под него като хлапета, търсещи караконджул, но въпреки това го направих. На килима видях правоъгълен отпечатък там, където дядо ми беше държал старата си кутия за пури, която бях намерил след смъртта му – тя беше пълна със снимки, които завинаги щяха да променят живота ми. Но нямаше В., нито жива, нито мъртва. Нямаше я и в килера. Нито в банята, където Нур дръпна завесата на душа, за да намери само блокче престарял сапун.

В стаята за гости не открихме нищо, освен купчина кашони за пренасяне и петна черна плесен по килима. Усещах как отчаянието на Нур се засилва. Когато стигнахме до гаража, тя вече викаше на глас В., което ме убиваше, късаше сърцето ми. Запалих лампите.

Погледите ни се плъзнаха по бъркотията от боклуци и проекти за поправки, които дядо ми така и не беше завършил. Две стълби, всяка с едно липсващо стъпало. Обемист стар телевизор с пукнат екран. Намотки тел и въже. Работната маса на дядо ми, отрупана с инструменти и списания за дърводелство. Видях моя и неговия призрак, рамо до рамо на светлината на окачен на кука фенер, как опъват червена прежда върху карта с карфици. Момчето, което през цялото време си беше мислило, че това е само игра, история.

Неспокойното присъствие на бурята разтресе гаража и ме изтръгна от унеса ми, връщайки ме в настоящето. Видях оръжейния шкаф на дядо – единственото нещо в гаража, което беше достатъчно голямо, за да скрие човек. Нур се втурна първа, стигна до него преди мен и дръпна дръжките. Вратите се отвориха малко и спряха, когато някаква верига се опъна. Някой, най-вероятно баща ми, беше заключил шкафа с катинар. През процепа можахме да различим редица смазани цеви на пушки. Оръжията, които можеха да спасят дядо ми, ако не бях взел ключа.

Нур се дръпна изненадано назад, обърна се и без нито дума изтича обратно в къщата. Забързах след нея до кабинета на дядо – единствената стая, която още не бяхме претърсили. Стаята, където Олив беше тропала с крака и бе открила място, което кънтеше на кухо, а после беше вдигнала килима, за да намери врата в пода, водеща към подземен бункер. Бункер, за който В. вероятно е знаела – и може дори да е знаела кода за влизане.

Опитах се да кажа на Нур, да надвикам засилващия се рев на бурята и призивите на самата Нур – „Там ли си? Мамо, къде си?“, – но тя не можеше да ме чуе и не гледаше към мен, а избутваше празното бюро на Ейб и тичаше да отвори малкия килер, така че се отказах, започнах да се боря сам с тежкия килим, като се мъчех да си спомня къде беше вратата, но бях като обезумял и не успях да я открия.

В стаята нямаше В. Реших, че няма В. и в бункера. Не можех да си представя, че би могла да избяга тук само за да се затвори в бункера и да се изолира от нас. Затова, когато Нур изтича от стаята, аз се изправих и хукнах след нея.

Намерих я замръзнала като статуя в средата на дневната, задъхана, но съсредоточена. Направи ми знак да приближа.

– Ами ако всички сме преминали заедно? – тихо рече тя, без да откъсва поглед от някаква точка в пространството в края на стаята. – И сме били толкова отдалечени един от друг, колкото бяхме на верандата на В. – Тя вдигна ръка. – Там. Точно там се събудих. – Сочеше ъгъла, където се намираше старият фотьойл на дядо ми. На пода до него имаше изгорен контур, смътно напомнящ формата на Нур. – А ти се събуди там. – Тя посочи през вратата към верандата, където моят контур изчезваше под разпълзяващата се локва кръв на гадината. – Точно на такова разстояние един от друг се намирахме и на верандата на В. Ти беше закопчан с белезници за парапета там, а аз тук.

Усетих искра на надежда, сърцето ми затуптя по-бързо.

– А В. беше на тревата.

Двамата погледнахме едновременно през плющящата мрежа на верандата към обраслия двор и високата трева край гората, където мъжът с жълтия дъждобран беше спрял, за да погледне надолу.

– Ето там – прошепнах.

Телата ни сякаш се отключиха. Двамата се втурнахме навън в бурята.