Към Bard.bg
Проектът "Аве Мария" (Анди Уеър)

Проектът "Аве Мария"

Анди Уеър
Откъс

1.

– Колко е две плюс две?

Нещо в този въпрос ме дразни. Уморен съм. Потъвам отново в сън.

Минават няколко минути и пак го чувам.

– Колко е две плюс две?

Мекият женски глас е лишен от емоции и интонацията му е същата като първия път. Компютър. Някакъв компютър ми досажда. Раздразвам се още повече.

– Ствнмр – изломотвам. Изненадан съм. Исках да кажа „Остави ме на мира“ – напълно разумен отговор по мое мнение, – но не можах да го изговоря.

– Неправилно – казва компютърът. – Колко е две плюс две?

Време е за експеримент. Ще се опитам да кажа „здрасти“.

– Здрррх? – хъхря.

– Неправилно. Колко е две плюс две?

Какво става? Иска ми се да разбера, но не разполагам с кой знае какви данни. Не виждам. Не чувам нищо друго, освен компютъра. Дори не усещам нищо. Не, не е вярно. Усещам нещо. Лежа. Лежа на нещо меко. Легло.

Мисля, че очите ми са затворени. Това не е толкова зле. Значи трябва само да ги отворя. Опитвам се, но нищо не става.

Защо не мога да си отворя очите?

Отворете се.

Хайде... отворете се!

Отваряйте се, мамка му!

Ооо! Този път усетих трепване. Клепачите ми помръднаха. Усетих го.

Отворете се!

Клепачите ми се надигат бавно и ослепителна светлина опърля ретините ми.

– Глъм! – казвам. С титанично усилие на волята задържам очите си отворени. Всичко е бяло с отсенки на болка.

– Регистрирано е движение на очите – съобщава мъчителят ми. – Колко е две плюс две?

Белотата отслабва. Очите ми постепенно се приспособяват. Започвам да различавам форми, но засега нищо смислено. Да видим... мога ли да си движа ръцете? Не.

Краката? Пак не.

Мога обаче да движа устата си, нали? Вече казах някои неща. Не и разбираеми неща, но все пак.

– Чттт.

– Неправилно. Колко е две плюс две?

Формите започват да добиват смисъл. Намирам се в легло. То е някак... овално.

Отгоре светят светодиодни лампи. Камери на тавана следят всяко мое движение. Колкото и да е зловещо това, много повече ме притесняват роботските ръце.

Двете стоманени арматури висят от тавана. Всяка от тях има комплект обезпокоително пробивни на вид инструменти на мястото на дланите. Не мога да кажа, че тази гледка ми харесва.

– Чтттт... ррр... ииии – изграчвам. Дали ще свърши работа?

– Неправилно. Колко е две плюс две?

Мамка му! Събирам цялата си воля и вътрешни сили. Също така започвам да се паникьосвам леко. Добре. Използвам и това.

– Ччетттииррриии – изричам най-накрая.

– Правилно.

Слава богу. Мога да говоря. В известен смисъл.

Въздъхвам облекчено. Я чакай...

Току-що управлявах дишането си. Вдишвам пак. Преднамерено. Устата ме боли. Гърлото ме боли. Но това си е моята болка. Имам контрол.

Нося дихателна маска. Тя е долепена плътно към лицето ми и е свързана с маркуч, който води зад главата ми.

Мога ли да стана?

Не. Но мога да си мърдам малко главата. Поглеждам надолу към тялото си. Гол съм и съм свързан с повече тръбички, отколкото мога да преброя. Има по една във всяка ръка, по една във всеки крак, една в „мъжкото ми достойнство“ и две, които изчезват под бедрото ми. Предполагам, че едната е напъхана там, дето слънце не огрява.

Това не може да е хубаво.

Освен това съм покрит с електроди. Сензорни лепенки като онези за ЕКГ, само че са навсякъде. Е, поне са само върху кожата ми, вместо да са забучени в мен.

– К... – изхриптявам. Опитвам пак. – Къде... съм?

– Колко е корен кубичен от осем? – пита компютърът.

– Къде съм? – повтарям. Този път ми е по-лесно.

– Неправилно. Колко е корен кубичен от осем?

Поемам си дълбоко дъх и заговарям бавно.

– Две по e на степен две i π.

– Неправилно. Колко е корен кубичен от осем?

Само че не е неправилно. Просто исках да видя колко е умен компютърът. Отговорът: не много.

– Две – казвам.

– Правилно.

Чакам още въпроси, но компютърът изглежда задоволен.

Уморен съм. Потъвам отново в сън.

Събуждам се. Колко ли дълго съм спал? Трябва да е било доста, защото се чувствам отпочинал. Отварям очи без никакво усилие. Има напредък.

Опитвам се да размърдам пръсти. Те шават според инструкциите ми. Добре. Това вече е нещо.

– Регистрирано е движение на ръката – казва компютърът. – Стойте неподвижно.

– Какво? Защо...

Роботските ръце посягат към мен. Бързи са. Преди да разбера, са махнали повечето тръбички от тялото ми. Нищичко не усещам. Макар че кожата ми и без това е някак изтръпнала.

Остават само три тръбички: една за венозно вливане в ръката, една в задника ми и катетър. Последните две са кажи-речи главните неща, които исках да бъдат отстранени, но карай да върви.

Вдигам дясната си ръка и я оставям да падне обратно на леглото. Правя същото и с лявата. Усещам ги адски тежки. Повтарям действието няколко пъти. Ръцете ми са мускулести. В това няма никаква логика. Предполагам, че съм имал сериозен медицински проблем и съм прекарал в това легло известно време. Иначе защо ще ме свързват с всички тези джаджи? Не би ли трябвало мускулите да атрофират?

И не трябва ли да има лекари? Или може би звуци на болница? И какво му е на това легло? Не е правоъгълно, а овално и ми се струва, че е прикрепено към стената, вместо към пода.

– Махни... – Гласът ми заглъхва. Още съм малко уморен. – Махни тръбичките...

Компютърът не отговаря.

Вдигам ръцете си още няколко пъти. Размърдвам пръстите на краката. Определено се подобрявам.

Раздвижвам глезените си напред-назад. Работят. Вдигам колене. Краката ми също са в добра форма. Не чак масивни като на културист, но все пак твърде здрави за човек на ръба на смъртта. Не съм сигурен обаче колко масивни би трябвало да са.

Опирам длани в леглото и натискам. Туловището ми се надига. Аз наистина ставам! Налага се да вложа всичките си сили, но аз упорствам. Леглото се поклаща леко, докато се движа. Не е нормално легло, това е сигурно. Когато главата ми се издига по-нависоко, виждам, че предният и задният край на елипсовидното легло са прикрепени към здрави на вид държачи на стените. Нещо като твърд хамак. Странна работа.

Скоро вече седя върху тръбата в задника си. Позата не е от най-удобните, но нима някога може да ти е удобно с тръба в задника?

Сега вече разполагам с по-добра гледка. Това не е обикновена болнична стая. Стената изглежда пластмасова и цялата стая е кръгла. Ярката светлина идва от светодиодни лампи на тавана.

Има още две хамакоподобни легла, прикрепени към стените, всяко от тях със собствен пациент. Наредени сме в триъгълник и прикрепените към тавана Ръце на тормоза се намират в центъра. Предполагам, че те се грижат и за трима ни. Не мога да видя много от колегите си – те са хлътнали в постелите си, както бях и аз доскоро.

Няма врата. Само стълба на стената, водеща към... люк? Той е кръгъл и има колело в центъра. Да, трябва да е някакъв люк. Като на подводница. Може би ние тримата сме пипнали някаква заразна болест? Може би това е херметично затворена карантинна стая? Тук-там на стената има малки вентилационни отвори и усещам слаб приток на въздух. Може би сме в контролирана среда.

Спускам единия си крак през ръба на леглото, движението го кара да се заклати. Роботските ръце се стрелват към мен. Аз трепвам, но те спират и остават наблизо. Мисля, че са готови да ме хванат, ако тръгна да падам.

– Регистрирано е движение на цялото тяло – съобщава компютърът. – Как е името ви?

– Пфф, ама ти сериозно ли? – питам.

– Неправилно. Опит номер две: Как е името ви?

Отварям уста да отговоря.

– Ъъъ...

– Неправилно. Опит номер три: Как е името ви?

Едва сега го осъзнавам – аз не знам кой съм. Не знам с какво се занимавам. Не помня абсолютно нищо.

– Хм – изсумтявам.

– Неправилно.

Връхлита ме вълна от умора. Всъщност усещането е някак приятно. Сигурно компютърът ме е упоил през тръбичката на системата.

– ...чаааакай... – изломотвам.

Роботските ръце ме полагат нежно обратно на леглото.

Събуждам се пак. Една от роботските ръце е върху лицето ми. Какво прави?!

Потрепервам, повече от шок, отколкото от нещо друго. Ръката се отдръпва към мястото си на тавана. Опипвам лицето си за поражения. От едната му страна има набола брада, а другата е гладка.

– Бръснеше ли ме?

– Регистрирано е съзнание – казва компютърът. – Как е името ви?

– Това още не го знам.

– Неправилно. Опит номер две: Как е името ви?

Бял съм, мъж, говоря английски. Да си пробваме късмета.

– Д-джон?

– Неправилно. Опит номер три: Как е името ви?

Измъквам системата от ръката си.

– Ха ухапи ме сега.

– Неправилно. – Роботските ръце посягат към мен. Аз се изтъркулвам от леглото, което се оказва грешка. Другите тръбички все още са свързани.

Тази в задника се измъква веднага. Дори не боли. Все още издутият катетър се изтръгва от пениса ми. Виж, това боли. Все едно съм изпикал топка за голф.

Изкрещявам и започвам да се гърча на пода.

– Физическо страдание – казва компютърът. Ръцете ме подгонват. Пълзя по пода, за да им избягам. Мушвам се под едно от другите легла. Ръцете спират, но не се предават. Чакат. Управлява ги компютър. Едва ли ще им свърши търпението.

Отпускам глава на пода и дишам тежко. След известно време болката утихва и аз избърсвам сълзите от очите си.

Нямам представа какво става тук.

– Хей! – извиквам. – Някой от вас, събудете се!

– Как е името ви? – пита компютърът.

– Някой от вас, хората, събудете се, моля ви.

– Неправилно – казва компютърът.

Слабините ме болят толкова силно, че неволно избухвам в смях. Това е толкова абсурдно. Освен това ендорфините влизат в действие и усещам замайване. Поглеждам към катетъра на леглото си. Поклащам удивено глава. Това нещо е минало през пикочния ми канал. Леле!

Освен това е причинило малко щети на излизане. Струйка кръв се точи по земята. Това е само тънката червена линия на...

Отпих от кафето, пъхнах последното късче препечена филийка в устата си и махнах на сервитьорката да донесе сметката. Бих могъл да спестя пари, ако закусвам вкъщи, вместо да ходя всяка сутрин в кафенето. Това вероятно бе добра идея, като се има предвид жалката ми заплата. Само че мразя да готвя и обичам яйца с бекон.

Сервитьорката кимна и отиде до касата. Точно в този момент обаче влезе друг клиент, който трябваше да бъде настанен.

Погледнах си часовника. Беше малко след седем. Не бързах. Обичах да пристигам на работа към седем и двайсет, за да имам време да се подготвя за деня. Но всъщност не се налагаше да съм там преди осем.

Извадих телефона и си проверих пощата.

ДО: Астрономически куриози astrocurious@scilists.org

ОТ: Д-р Ирина Петрова ipetrova@gaoran.ru

ТЕМА: Тънката червена линия

Намръщих се срещу екрана. Мислех, че съм се отписал от този имейл списък. Бях зарязал този живот много отдавна. Оттам не идваха много съобщения, а каквито все пак идваха, ако си спомням добре, обикновено бяха доста интересни. Списъкът включваше куп астрономи, астрофизици и други специалисти в тази област, които си бъбреха за всичко, което им се стори странно.

Хвърлих поглед към сервитьорката – клиентът имаше множество въпроси по менюто. Вероятно питаше дали „Кафенето на Сали“ сервира безглутенова веганска трева или нещо подобно. Добрите хорица от Сан Франциско понякога могат да са много досадни.

Тъй като нямах нищо по-интересно за правене, прочетох имейла.

Здравейте, професионалисти. Казвам се д-р Ирина Петрова и работя в Пулковската обсерватория в Санкт Петербург, Русия.

Пиша ви с молба за помощ.

През последните две години работим върху теория, свързана с инфрачервените лъчения на мъглявините. Във връзка с това извърших подробни наблюдения в някои специфични ИЧ светлинни диапазони. И открих нещо странно – не в някоя мъглявина, а тук, в нашата собствена Слънчева система.

В Слънчевата система има много слаба, но забележима линия, която излъчва инфрачервена светлина с дължина 25,984 микрона. Изглежда, че е единствено в тази дължина, без вариации.

Прилагам екселски таблици с данните си. Също така съм добавила няколко изображения на тези данни в триизмерен модел.

На модела ще видите, че линията представлява наклонена дъга, която се издига право нагоре от северния полюс на Слънцето на разстояние 37 милиона километра. Оттам завива рязко надолу, отдалечавайки се от Слънцето в посока към Венера. След връхната точка на дъгата облакът се разширява като фуния. При Венера напречното сечение на дъгата е широко колкото самата планета.

Инфрачервеното сияние е много слабо. Успях да го засека само защото използвах извънредно чувствително оборудване, докато търсех ИЧ лъчения от мъглявините.

Но за да съм сигурна, се обърнах към обсерваторията в Атакама, Чили, където някои хора ми дължаха услуга – за мен това е най-добрата ИЧ обсерватория на света. Те потвърдиха откритията ми.

Има много възможни причини човек да види ИЧ светлина в междупланетното пространство. Може да е космически прах или други частици, отразяващи слънчевата светлина. Или някакво молекулярно съединение, което поглъща енергия и я излъчва отново в инфрачервения спектър. Това дори би обяснило защо дължината на вълната е постоянна.

Особено интересна е формата на дъгата. Първата ми догадка беше, че това са група частици, движещи се по линиите на магнитното поле. Но Венера няма някакво магнитно поле, за което си струва да се говори. Нито магнитосфера, нито йоносфера, нито нищо. Какви сили биха накарали частиците да завият към нея? И защо ще сияят?

Всякакви предположения и теории са добре дошли.

Какво беше това, по дяволите?

Спомних си го цялото наведнъж. То просто изникна в главата ми без предупреждение.

Не научих много за себе си. Живея в Сан Франциско – това го помня. И обичам да закусвам. Освен това по-рано съм се занимавал с астрономия, но вече не?

Явно умът ми е решил, че е от съществено значение да запомня този имейл. А не разни там баналности като собственото ми име.

Подсъзнанието ми иска да ми каже нещо. Като видях линията от кръв, тя трябва да ми е напомнила за заглавието на имейла, „Тънка червена линия“. Но какво общо има това с мен?

Измъквам се изпод леглото и сядам, облегнат на стената. Ръцете се завъртат към мен, но не могат да ме достигнат.

Време е да огледам колегите си пациенти. Не знам кой съм, нито защо съм тук, но поне не съм сам... ииии те са мъртви.

Да, несъмнено са мъртви. По-близкият е жена, струва ми се. Във всеки случай има дълга коса. Иначе е кажи-речи мумия. Съсухрена кожа, увиснала на костите. Няма миризма. Нищо не гние. Сигурно е умряла отдавна.

Човекът на другото легло е бил мъж. Мисля, че той е мъртъв дори още по-отдавна. Кожата му не само е суха, ами се и рони.

Добре. Значи съм тук с двама мъртъвци. Би трябвало да съм погнусен и ужасен, но не съм. Те са толкова разложени, че дори не приличат на хора. А на хелоуинска украса. Надявам се, че не са ми били близки приятели. Или ако са били, да не си го спомня.

Мъртъвците са проблем, но повече ме притеснява, че са стояли тук толкова дълго. Даже в едно карантинно отделение биха изнесли труповете, нали? Каквото и да се е объркало, трябва да е много зле.

Надигам се на крака. Това е бавно и изисква големи усилия. Подпирам се на ръба на леглото на г-жа Мумия. То се клати и аз се клатя заедно с него, но оставам прав.

Роботските ръце се опитват да ме докопат, но аз се прилепям пак към стената.

Доста съм сигурен, че съм бил в кома. Да. Колкото повече мисля за това, толкова повече се убеждавам, че съм бил в кома.

Не знам откога съм тук, но ако са ме сложили заедно със съквартирантите ми, е било отдавна. Потривам полуобръснатото си лице. Тези ръце са проектирани да обслужват хора в продължително безсъзнание. Още едно доказателство, че съм бил в кома.

Може би ще успея да стигна до онзи люк?

Правя крачка. После още една. После се свличам на пода. Просто нямам толкова сили. Трябва да си почина.

Защо съм толкова слаб, въпреки че имам тези добре изглеждащи мускули? И ако съм бил в кома, защо изобщо имам мускули? Би трябвало да съм сбръчкана, кльощава останка, а не плажен атлет.

Нямам представа каква е крайната ми цел. Какво да правя? Наистина ли съм болен? Искам да кажа, чувствам се смачкан, разбира се, но не се чувствам болен. Не ми се гади. Нямам главоболие. Не мисля, че имам температура. Ако не съм болен, то защо бях в кома? Физическа травма?

Опипвам главата си. Няма цицини, нито белези или бинтове. Останалите части на тялото ми също изглеждат доста здрави. Повече от здрави. Напомпан съм.

Иска ми се да кимна, но устоявам на това желание.

Време е за нов опит. Изтласквам се отново на крака. Прилича на вдигане на тежести. Но този път е малко по-лесно. Състоянието ми се подобрява все повече (надявам се).

Затътрям се покрай стената, като използвам за опора колкото краката, толкова и гърба си. Ръцете постоянно посягат към мен, но аз оставам извън обсега им.

Пъшкам и хриптя. Имам чувството, че съм пробягал маратон. Може би имам инфекция на белите дробове? Може би съм изолиран за своя собствена защита?

Най-после успявам да се добера до стълбата. Пристъпвам със залитане напред и сграбчвам една от стъпенките. Толкова съм слаб. Как ще изкача десетфутова стълба?

Десетфутова стълба.

Мисля в английски имперски мерки. Това е улика. Вероятно съм американец. Или англичанин. Или може би канадец. Канадците използват футове и инчове за къси разстояния.

Задавам си въпроса: На какво разстояние е Лос Анджелис от Ню Йорк? Подсъзнанието ми отговаря: 3000 мили. Един канадец би използвал километри. Значи съм англичанин или американец. Или съм от Либерия.

Знам, че Либерия използва имперски мерки, но не знам собственото си име. Това е дразнещо.

Поемам си дълбоко дъх. Вкопчвам се в стълбата с две ръце и слагам крак на първото стъпало. Изтеглям се нагоре. Треперя, докато го правя, но успявам. Сега и двата ми крака са на най-долното стъпало. Посягам и се хващам за следващото. Добре, напредвам. Имам чувството, че цялото ми тяло е от олово – всичко изисква толкова много усилия. Опитвам се да се издърпам, но ръката ми просто не е достатъчно силна.

Падам назад от стълбата. Това ще боли.

Не боли. Роботските ръце ме подхващат, преди да се ударя в земята, защото съм попаднал в обсега им. Не губят нито миг. Връщат ме в леглото и ме наместват като майка, която слага детето си да спи.

Знаете ли какво? Това е хубаво. Вече съм доста уморен и лягането в известен смисъл работи в моя полза. Лекото поклащане на леглото е успокояващо. Нещо в начина, по който паднах от стълбата, ме гложди. Преигравам го отново в главата си. Не мога да определя точно защо, но имаше нещо... грешно в него.

Хмм.

Унасям се.

– Яжте.

На гърдите ми има тубичка като на паста за зъби.

– Ъ?

– Яжте – повтаря компютърът.

Вдигам тубичката. Тя е бяла и на нея пише с черни букви ДЕН 1 – ХРАНЕНЕ 1.

– Какво е това, да му се не види? – чудя се.

– Яжте.

Развинтвам капачката и надушвам нещо вкусно. Устата ми се изпълва със слюнка. Чак сега осъзнавам колко съм гладен. Стисвам тубичката и от нея излиза гнусна на вид кафява кашица.

– Яжте.

Кой съм аз, че да споря със зловещ компютърен господар с роботски ръце? Лизвам предпазливо субстанцията.

Божичко, вкусно е! Толкова е вкусно! Прилича на гъст сос, но не много пикантен. Изстисквам още право в устата си и се наслаждавам на вкуса. Кълна се, това е по-добро от секса.

Знам какво става. Казват, че гладът е най-добрата подправка. Когато си прегладнял, мозъкът ти те възнаграждава щедро за това, че най-после ядеш. „Браво на теб, казва той, сега ще оцелеем още малко!“

Късчетата на мозайката се подреждат. Ако съм бил дълго време в кома, трябва да са ме хранили. Нямах маркуч в корема, когато се събудих, значи вероятно са ме хранили през назогастрална тръба, вкарана в хранопровода ми. Това е най-малко грубият начин да храниш пациент, който не може да яде, но няма храносмилателни проблеми. Освен това поддържа храносмилателната система работеща и здрава. И обяснява защо тръбата я нямаше, когато се събудих. Ако е възможно, трябва да отстраниш назогастралната тръба, докато пациентът е още в безсъзнание.

Откъде знам това? Лекар ли съм?

Изстисквам в устата си още от гъстия сос. Още е вкусен. Ям лакомо. Скоро тубичката е празна. Вдигам я.

– Още от това!

– Храненето завърши.

– Ама аз съм гладен! Дай ми още една тубичка!

– Полагаемата храна за това ядене е приета.

Логично е. В момента храносмилателната ми система привиква към полутвърда храна. По-добре да я карам лека-полека. Ако ям колкото искам, вероятно ще ми прилошее. Компютърът постъпва правилно.

– Дай ми още храна! – На човек не му пука кое е правилно, когато е гладен.

– Полагаемата храна за това ядене е приета.

– Пфу!

Все пак се чувствам много по-добре отпреди. Храната моментално ме изпълва с енергия, освен това съм си починал допълнително.

Изтъркулвам се от леглото, готов да хукна към стената, но ръцете не ме преследват. Предполагам, че ми е разрешено да ставам, след като вече съм доказал, че мога да ям.

Свеждам поглед към голото си тяло. Това просто не ми се струва правилно. Знам, че единствените други хора тук са мъртви, но все пак.

– Може ли да получа някакви дрехи?

Компютърът мълчи.

– Добре. Така да бъде.

Вземам чаршафа от леглото и го увивам няколко пъти около тялото си. Прехвърлям единия край през рамото си изотзад и го връзвам за друг отпред. Светкавична тога.

– Регистрирани са самостоятелни действия – казва компютърът. – Как е името ви?

– Аз съм император Коматозни. Коленичи пред мен.

– Неправилно.

Време е да видя какво има нагоре по тази стълба.

Макар и с малко олюляване, тръгвам през стаята. Това само по себе си е победа – нямам нужда от клатещи се легла или стени, за които да се държа. Оправям се със собствените си два крака.

Успявам да стигна до стълбата и да се хвана за нея. Не е необходимо да се държа за нещо, но това определено ми улеснява живота. Люкът горе изглежда доста здрав. Предполагам, че се затваря херметично. И е напълно възможно да е заключен. Но трябва поне да опитам.

Изкачвам се на едно стъпало. Трудно е, но осъществимо. Още едно. Добре, хванах му цаката. Бавно, но сигурно.

Стигам до люка. Държа се с едната ръка за стълбата, а с другата завъртам колелото на люка. То наистина се върти!

– Пусто опустяло! – възкликвам.

„Пусто опустяло“? Това ли е обичайният ми начин да изразявам изненада? Е, предполагам, че върши работа. Но бих очаквал нещо не толкова петдесетарско. Що за странен хахо съм аз?

Завъртам колелото на три пълни оборота и чувам щракване. Капакът на люка увисва надолу и открива пътя. Виси на яката си панта. Аз съм свободен!

В известен смисъл.

Оттатък люка има само мрак. Малко плашещо, но все е някакъв напредък.

Пъхвам ръце в новото помещение и се издърпвам на пода. Осветлението се включва веднага щом влизам. Вероятно това е работа на компютъра.

Стаята изглежда със същата големина и форма като тази, която напуснах – още една кръгла стая.

Към пода е прикрепена голяма маса – наглед прилича на лабораторна. До нея има три лабораторни стола. Стените са покрити с лабораторно оборудване. То всичкото е прикрепено към маси или пейки, завинтени към пода. Сякаш стаята е готова за катастрофално земетресение.

Една стълба до стената води към друг люк на тавана.

Намирам се в добре оборудвана лаборатория. Откога в карантинните отделения пускат пациентите да влизат в лабораторията? Впрочем, това не ми прилича на медицинска лаборатория. Какво става тук, да го таковам?

„Таковам“ ли? Ама сериозно? Може би имам малки деца. Или съм дълбоко религиозен.

Изправям се, за да огледам по-добре нещата.

В лабораторията има и по-малки уреди, завинтени към масата. Виждам микроскоп с 8000-кратно увеличение, автоклав, стойка с епруветки, малки чекмедженца за материали, хладилник за проби, пещ, пипети... я чакай малко. Откъде знам всички тези термини?

Оглеждам по-едрото оборудване покрай стените. Сканиращ електронен микроскоп, подмилиметров 3-D принтер, 11-осова фреза, лазерен интерферометър, вакуумна камера с обем един кубичен метър – всичко това ми е познато. И знам как да го използвам.

Аз съм учен! Това вече е нещо! Време е да използвам наука. Хайде, гениално мозъче: измисли нещо!

...Гладен съм.

Разочароваш ме, мозъче.

Добре де, нямам представа защо е тук тази лаборатория, нито защо съм допуснат в нея. Но... да вървим нататък!

Люкът на тавана е на 10 фута от земята. Ще има ново приключение със стълба. Сега поне съм по-силен.

Вдишвам дълбоко няколко пъти и започвам да се катеря. Също като преди, това простичко действие изисква титанични усилия. Може да съм по-добре, но още не съм добре.

Боже, колко съм тежък. Стигам догоре, но със сетни сили.

Намествам се на неудобните пръти и натискам дръжката на люка. Той не помръдва.

– За да отключите люка, назовете името си – казва компютърът.

– Но аз не го знам!

– Неправилно.

Удрям дръжката с длан. Тя не помръдва, а сега и дланта ме заболява. Така че... да. Не беше плодотворно.

Това ще трябва да почака. Може би скоро ще си спомня как ми е името. Или ще го намеря записано някъде.

Слизам по стълбата. Или поне такъв е планът ми. Човек би си помислил, че слизането ще е по-лесно и по-безопасно от качването. Ама не. Не. Вместо да се спусна грациозно по стълбата, аз слагам крак на долната стъпенка под неудобен ъгъл, изпускам дръжката на люка и падам като идиот.

Размахвам ръце като ядосана котка, търсейки нещо, за което да се хвана. Това се оказва ужасна идея. Падам върху масата и си фрасвам пищяла в едно шкафче за материали. Боли, та мамата си джаса! Надавам вик и се хващам за ударения пищял, после, без да искам, се изтърколвам от масата и падам на пода.

Този път няма роботски ръце, които да ме уловят. Тупвам по гръб и това ми изкарва въздуха. После, за да добави обида към нараняването, шкафчето пада с отворени чекмедженца и върху мен се изсипват лабораторни материали. Памучните тампони не са проблем. От епруветките може би боли малко (за моя изненада те не се счупват). Но рулетката ме прасва право по челото.

Още неща се изсипват с дрънчене, но аз съм прекалено зает да се държа за растящата цицина на челото си, за да ги забележа. Колко тежи тази рулетка? Падане от високата три фута маса да ми образува цицина?

– Това... не свърши работа – казвам, без да се обръщам към никого. Цялата случка бе просто нелепа. Като извадена от филм на Чарли Чаплин.

Всъщност... наистина беше такава. Даже прекалено.

Обзема ме същото онова чувство за нередност.

Грабвам една близка епруветка и я хвърлям във въздуха. Тя полита нагоре и пада обратно, както се полага. Но това ме дразни. В момента нещо в падащите предмети ме човърка. Искам да разбера защо.

С какво разполагам? Е, имам цяла лаборатория и знам как да я използвам. Но какво имам подръка? Оглеждам нещата, разсипани по пода. Сума ти епруветки, тампони за проби, сладоледени клечки, дигитален хронометър, пипети, малко тиксо, химикалка...

Добре, може би имам каквото ми е нужно.

Изправям се отново на крака и изтупвам тогата си. По нея няма прах – целият ми свят изглежда много чист и стерилен, но въпреки това го правя.

Вдигам рулетката и я оглеждам. По метричната система е. Може би съм в Европа? Няма значение. После вземам хронометъра. Доста е здрав, прилича на нещо, което човек би взел на туризъм. Има солиден пластмасов корпус с твърд гумен пръстен около него. Без съмнение е водоустойчив. Но също така не работи. LCD дисплеят е съвсем празен.

Натискам няколко копчета, но нищо не става. Обръщам го да погледна гнездото за батериите. Може би ще успея да намеря чекмедже с батерии, ако знам какви му трябват. Виждам червена пластмасова лентичка, стърчаща от гърба му. Дръпвам я и тя излиза. Хронометърът оживява с писукане.

Това е нещо като онези играчки с включени батерии. Пластмасовата лентичка е била там, за да попречи на батерията да се изтощи, преди собственикът да я използва за пръв път. Добре, значи това е нов-новеничък хронометър. Честно казано, всичко в тази лаборатория изглежда ново. Чистичко, спретнато, без следи от изхабяване. Не съм сигурен как да го тълкувам.

Играя си известно време с хронометъра, докато разбера как работи. Всъщност е съвсем просто.

Използвам рулетката, за да измеря колко е висока масата. Долният край на плота е на 91 сантиметра от пода.

Вдигам една епруветка. Не е стъклена. Може би е от някаква пластмаса с висока плътност или нещо такова. Със сигурност не се счупи, когато падна от 3 фута върху твърда повърхност. Но от каквото и да е направена, то е достатъчно плътно, че да мога да пренебрегна съпротивлението на въздуха.

Слагам я на масата и приготвям хронометъра. Бутам с една ръка епруветката от масата, а с другата пускам хронометъра. Измервам колко дълго ѝ отнема да падне до пода. Получавам около 0,37 секунди. Това е адски бързо. Надявам се, че собственото ми време за реакция не изкривява резултата.

Записвам времето на ръката си с химикалката – още не съм намерил никаква хартия.

Слагам епруветката обратно и повтарям опита. Този път получавам 0,33. Правя го общо двайсет пъти, като си записвам резултатите, за да сведа до минимум грешката при пускането и спирането на хронометъра. Накрая получавам средно 0,348 секунди. Ръката ми прилича на черна дъска на учител по математика, но всичко е наред.

0,348 секунди. Разстоянието е равно на половината от ускорението по времето на квадрат. Значи ускорението е равно на два пъти разстоянието, делено на времето на квадрат. Формулите изникват в ума ми с лекота. Втора природа. Определено ме бива във физиката. Хубаво е да го знам.

Извършвам сметките и стигам до отговор, който не ми харесва. Гравитацията в тази стая е прекалено силна. 15 метра за секунда на квадрат, докато би трябвало да е 9,8. Ето защо падането на предметите ми се струва неправилно. Те падат прекалено бързо. И ето защо съм толкова слаб въпреки всичките тези мускули. Всичко тежи един и половина пъти повече от обичайното.

Работата обаче е там, че нищо не влияе на гравитацията. Не можеш да я увеличаваш или намаляваш. Земната гравитация е 9,8 метра за секунда на квадрат. И точка. А аз съм подложен на по-висока. Има само едно възможно обяснение.

Не се намирам на Земята.