Размяната

Пролог

Летище „Джон Ф. Кенеди“, Ню Йорк

Вторник, 22 февруари

Денят на катастрофата

Терминал 4 гъмжи от хора, наоколо се носи натрапчив мирис на мокра вълна и самолетно гориво. Чакам я от вътрешната страна на плъзгащите се стъклени врати, леденият зимен вятър ме връхлита всеки път, когато те се отворят, затова си представям нежния пуерторикански ветрец, наситен с аромат на хибискус и морска сол. Около мен се водят приятни разговори с испански акцент, обгръщат ме като топла вана, заличават човека, който бях преди.

Въздухът навън потръпва, докато самолети се издигат в небето, по високоговорителя гърмят съобщения, които не разбирам добре заради смущенията. Някъде зад мен по-възрастна жена говори на остър, отсечен италиански. Аз обаче не откъсвам очи от тротоара, очите ми са насочени към човешката гмеж пред терминала, търся нея, разчитам – както и цялото ми бъдеще, – че тя ще дойде.

Знам единствено три неща за нея: името ѝ, как изглежда и че полетът ѝ е за тази сутрин. Моето предимство е, че тя не знае нищичко за мен. Потискам паниката, че незнайно как може да съм я изпуснала. Че тя може вече да е заминала, а с нея и възможността ми да се измъкна от този живот и да започна нов.

Хора изчезват всеки ден. Мъжът, застанал на опашка в „Старбъкс“, който си купува последна чашка кафе, преди да се качи в автомобила си и да отпътува към нов живот, след като е оставил семейство, което винаги ще се пита какво се е случило. Или жената, която седи на последните седалки в автобус „Грейхаунд“, гледа през прозореца, докато вятърът замята кичури коса пред лицето ѝ и заличава история, която е твърде тежка, за да я разнася със себе си. Може да си рамо до рамо с някого, който изживява последните си мигове като самия себе си, без дори да го знае.

В интерес на истината, малцина се замислят колко е трудно да изчезнеш в действителност. Трябва да съобразиш какви ли не подробности, ако искаш да заличиш дори най-незначителните дреболии. Защото винаги изниква по нещо. Тънка нишка, семенце истина, грешка. И съвсем нищожно обстоятелство може да разплете всичко. Телефонно обаждане в момента на заминаването. Огъната броня три пресечки преди отклонението за магистралата. Отложен полет.

Промяна на маршрута в последната минута.

През стъклото, изпотено от кондензацията, виждам черен автомобил да намалява до тротоара и разбирам, че това е тя, още преди вратата да се отвори и жената да слезе. Когато се показва, не се сбогува с онзи, който е на задната седалка до нея. Бърза със ситни крачки по тротоара, минава през въртящата се врата, толкова е близо, че розовият ѝ кашмирен пуловер се отрива в ръката ми, мек, приканващ. Привела е рамене, сякаш чака следващия удар, следващото нападение. Това е жена, която знае колко лесно един килим за петдесет хиляди долара може да протрие кожата на бузата ѝ. Оставям я да мине, поемам си дълбоко дъх, изпускам напрежението. Тя е тук. Мога да започна.

Вдигам презрамката на сака на рамо и я следвам, пъхвам се на опашката за проверка точно пред нея, знам, че хората, които бягат, поглеждат единствено зад себе си, никога напред. Ослушвам се, чакам подходящия момент да кажа нещо.

Тя все още не знае, но скоро ще стане една от изчезналите. А аз ще се стопя като дим в небето и повече няма да се появя.

Клер

Понеделник, 21 февруари

Денят преди катастрофата

– Даниел – казвам, когато влизам в малкия кабинет непосредствено до хола ни. – Моля те, кажи на господин Кук, че отивам във фитнеса.

Тя вдига очи от компютъра и аз виждам как погледът ѝ попада на синината в основата на шията ми, прикрита с тънък пласт грим. Автоматично нагласям шала си, за да я покрие, макар да знам, че тя няма да спомене и дума. Никога не го прави.

– Имаме среща в Сентър Стрийт Литераси в четири – обяснява тя. – Ще закъснееш отново. – Даниел следи ангажиментите и пропуските ми, а аз съм ѝ поверила задачата да съобщава, когато няма да пристигна навреме за срещи или когато отлагам срещи, които съпругът ми Рори смята за важни. „Ако ще се кандидатирам за Сената, не можем да си позволим лукса да допускаме грешки, Клер“, изтъква той.

– Благодаря ти, Даниел. Мога да прочета календара не по-зле от теб. Моля те, качи записките от последната ми среща и се приготви да тръгнеш. Ще се видим направо там. – Когато излизам от стаята, чувам как тя вдига телефона и забавям крачка, знам, че това ще привлече внимание в момент, когато не мога да си го позволя.

Хората винаги питат какво е да си омъжена за някого от семейство Кук, политическа династия, която отстъпва единствено на семейство Кенеди. Отбивам въпросите с информация за нашите фондации, тъй като съм обучена да се съсредоточавам над работата, не над слуховете. Обръщам специално внимание на грамотността в Третия свят, инициативите за опазване на водните ресурси, менторските програми в градски условия, противораковите изследвания.

Не мога да им кажа, че става въпрос за непрекъсната битка да си осигуря малко усамотение. Дори у дома непрекъснато има хора. Асистенти. Персонал, който готви и чисти. Трябва да се боря за всяка свободна минута и за всеки квадратен сантиметър, който да нарека свой. Няма начин да се измъкна от зоркия поглед на персонала на Рори, до един предани служители на семейство Кук. След десетгодишен брак аз съм все още натрапница. Аз съм аутсайдерът, който трябва да бъде следен и наблюдаван.

Научила съм се какво да правя, за да няма нищо за гледане.

Фитнесът е едно от малкото места, на които Даниел не ме следва и не се влачи след мен с разните си списъци и графици. Там се срещам с Петра, единствената приятелка, която ми е останала от живота ми преди Рори, единствената, която Рори не ме е накарал да изоставя.

Защото, доколкото Рори знае, Петра не съществува.

Когато пристигам във фитнеса, Петра е вече там. Преобличам се в съблекалнята и когато се качвам по стълбите към гладиаторите, тя е на площадката, вади чиста кърпа от купчината. Очите ни се срещат за миг, след това тя се извръща настрани, а аз си вземам кърпа.

– Нервна ли си? – прошепва тя.

– Ужасена – отвръщам и се отдалечавам.

Тичам цял час, не откъсвам очи от часовника, а когато влизам в сауната, точно в два и трийсет, увита в кърпа, мускулите ме болят от изтощение. Въздухът тежи от пара и аз се усмихвам на Петра, която е седнала на горната редица, лицето ѝ зачервено от топлината.

– Помниш ли госпожа Морис? – пита тя, когато сядам до нея.

Усмихвам се, благодарна, че ще мисля за нещо, което е останало от по-простички времена. Госпожа Морис ни беше учителка в дванайсети клас и Петра за малко да изкара двойка.

– Цял месец ти учеше с мен всеки следобед – продължава тя. – Нито едно от другите деца не искаше да припари до мен или Нико заради баща ни, но ти се намеси и ми помогна да завърша.

Намествам се на дървената пейка и се обръщам към нея.

– Говориш така, сякаш вие с Нико сте били парии. Имахте приятели.

Петра клати глава.

– Това, че хората се държат мило с теб, защото баща ти е руската версия на Ал Капоне, не ги прави приятели. – Ние учехме в елитно училище в Пенсилвания, където децата и внуците на хора със стари пари гледаха на Петра и брат ѝ Нико като на новодошли, които се присламчват към тях, наблюдаваха ги сякаш нарочно, за да проверят колко близо ще успеят да се доберат, но така и не ги допускаха по-навътре.

Така се превърнахме в трио, отхвърлено от всички. Петра и Нико гледаха никой да не се подиграва на униформите ми втора ръка, нито на очуканата хонда, с която ме вземаше мама и чийто двигател стържеше, когато спираше до тротоара, а отзад бълваше облаци изгорели газове. Грижеха се да не се храня сама и ме влачеха на училищни събития, които иначе щях да пропускам. Заставаха между мен и другите деца, които подхвърляха жестоки, болезнени забележки, че съм била със стипендия, твърде бедна, твърде обикновена, за да стана една от тях. Петра и Нико ми бяха приятели по времето, когато си нямах никого.

Сякаш съдбата се намеси, когато влязох във фитнеса преди две години и видях Петра, призрак от миналото. Само че аз не бях същият човек, когото Петра помнеше от гимназията. Твърде много неща се бяха променили. Трябваше да обяснявам какъв е животът ми и какво съм изгубила по пътя. През всичкото време гледах настрани, докато очите на Петра ме пронизваха, опитваха се да ме накарат да вдигна поглед. Да я позная.

Когато тренировката ми приключи, отидох в съблекалнята, надявах се да се скрия в сауната, докато Петра си тръгне. Когато обаче влязох, тя беше там. Сякаш това бе планът ни още от самото начало.

– Клер Тейлър – каза тя.

Когато я чух да изрича старото ми име, аз се усмихнах, макар да не исках. Спомените нахлуха, предизвикани от тона и звученето на гласа на Петра, в който все още се долавяше акцент от руския, на който говореха у тях. За миг се почувствах като старото си аз, не персоната, която си бях създала през годините като съпруга на Рори, лъскава, неузнаваема, погребала тайните си под неподатлива земя.

Започнахме бавно, говорехме си за незначителни, общи неща, които бързо станаха лични, докато наваксвахме годините, откакто се бяхме видели за последен път. Петра не се бе омъжила. Вместо това се носеше през живота, издържаше я брат ѝ, който сега вече управляваше семейната организация.

– Ами ти? – попита тя и посочи венчалната ми халка. – Омъжена си, а?

Погледнах я през парата, изненадана, че не знае.

– Омъжих се за Рори Кук.

– Впечатляващо – отбеляза Петра.

Извърнах очи, зачаках я да зададе въпроса, който хората винаги задаваха – какво се е случило с Маги Морети, името, което винаги ще свързват с това на съпруга ми, момичето, което бе катапултирано от анонимност към лоша слава единствено защото много отдавна бе обичало Рори.

Само че Петра се облегна назад и каза:

– Гледах интервюто му с Кейт Лейн по Си Ен Ен. Работата, която върши с фондацията, е забележителна.

– Рори е много отдаден. – Този отговор беше самата истина, ако някой решеше да се поразрови.

– Как са майка ти и сестра ти? Вайълет сигурно вече е в колеж.

Изпитвах ужас от този въпрос. Дори след всички тези години загубата им все още ми причиняваше болка.

– Те загинаха в катастрофа преди четиринайсет години. Вайълет тъкмо беше навършила единайсет. – Не обяснявах много. Беше се случило в дъждовна петъчна вечер. Пиян шофьор не спрял на знак „Стоп“. Двете бяха загинали на място.

– О, Клер – промълви Петра. Нямаше баналности, не ме принуди да говоря отново за миналото. Вместо това остана седнала до мен, остави мълчанието да притъпи мъката ми, знаеше, че каквото и да каже, няма да смекчи болката.

Срещите в сауната след всяка тренировка се превърнаха в традиция. Петра разбираше, че заради семейството ѝ няма начин да си говорим пред хората. Още преди да знаем какво ще правя след това, ние бяхме предпазливи, рядко говорехме по телефона и никога не си пишехме по имейла. Затова пък в сауната съживихме приятелството си, изградихме помежду си старото доверие, спомнихме си съюза, който ни помогна да избутаме гимназията.

На Петра не ѝ отне много време да разбере какво крия.

– Трябва да го напуснеш – заяви тя един следобед, няколко месеца след като се срещнахме. Гледаше синината в горната част на лявата ми ръка, останала сред разправията ни с Рори отпреди две вечери. Колкото и да се опитвах да скрия доказателството – кърпа, дръпната високо на гърдите, метната на врата или на раменете, – Петра наблюдаваше мълчаливо следите, които Рори оставяше по кожата ми. – Не е за пръв път.

Аз покрих синината с кърпата, тъй като не исках съжалението ѝ.

– Веднъж вече се опитах. Преди около пет години. – Тогава вярвах, че е възможно да се отскубна от този брак. Бях се подготвила за скандал, знаех, че ще бъде неприятно и скъпо, но щях да използвам тормоза, който той упражняваше върху мен. „Дай ми каквото искам и ще си мълча за това какъв мъж си“, ето какво смятах да му предложа.

Само че изобщо не стана по този начин.

– Оказа се, че жената, на която се бях доверила, която се опита да ми помогне, била омъжена за един от старото братство на Рори. Когато Рори се появил, съпругът ѝ отворил вратата и го поканил, държал се съвсем като момче от братството с тайното ръкостискане и всичко останало. Рори им казал, че аз се боря с депресия, че работя с психиатър и че е крайно време да направи нещо, за да ми осигури специализирана помощ.

– Той е щял да те освидетелства?

– Просто ме уведомяваше, че нещата могат да станат още по-зле. – Не разказах останалото на Петра. Не исках да си спомням как, когато се прибрахме у дома, той ме блъсна толкова силно в мраморния плот на кухнята, че спука две от ребрата ми. „Егоизмът ти ме удивлява. Готова си да съсипеш всичко, което съм се старал да създам – наследството на мама, – защото се караме. Всички двойки се карат, Клер“, заяви. После посочи стаята, модерните уреди, скъпите плотове и каза: „Огледай се. Какво повече искаш? Никой няма да ти съчувства. Никой няма да ти повярва“.

Това беше самата истина. Хората искаха да вярват, че Рори е такъв, за какъвто се представя – харизматичният син на прогресивната и обичана от всички сенаторка Марджъри Кук. Не можех да кажа на никого какво ми причинява, защото, без значение какво говорех или колко шум вдигах, думите ми щяха да бъдат погребани под обичта на хората към единственото дете на Марджъри Кук.

– Хората никога няма да видят същото, което виждам аз – заявих най-сетне.

– Наистина ли вярваш, че е така?

– Наистина ли мислиш, че ако Каролин Бисет обвини Джей Еф Кей-младши в побой, страната ще се надигне в нейна защита?

Петра се ококори.

– Ти майтапиш ли се с мен? Това е ерата на „Аз също“. Според мен на хората няма да им мигне окото и ще ѝ повярват. Сигурно ще създадат нови предавания по „Фокс“ и Си Ен Ен, за да обсъждат въпроса.

Изсмях се глухо.

– В един съвършен свят бих могла да поискам сметка на Рори. Но аз не съм от хората, способни да поведат подобна битка. Та тя ще се проточи години наред, ще надникнат във всеки аспект от живота ми и ще омърсят всичко хубаво, което може да има след това. Просто искам да се измъкна. Да се махна от него.

Да заговоря против Рори щеше да е равносилно да хлътна в бездна и да се надявам, че ще бъда спасена от благородството и добротата на другите. Бях живяла твърде много години с хора, които с радост ме наблюдаваха как пропадам, защото това бе начинът да си близо до Рори. В този свят парите и властта бяха равнозначни на имунитет.

Поех си дълбоко дъх и усетих как парата достига дори най-скритите ми места.

– Ако го напусна, ще трябва да го направя така, че той никога да не успее да ме открие. Виж какво стана с Маги Морети.

Очертанията на лицето на Петра се замъглиха от парата, която се сгъстяваше между нас, но аз видях как погледът ѝ стана по-остър.

– Мислиш ли, че той има нещо общо с това?

– Вече не знам на какво да вярвам – отвърнах.

През следващата година двете с Петра изготвихме план, съставихме хореография за изчезването ми, дори по-внимателно, отколкото за балет. Планът включваше серия от събития, толкова прецизно подредени във времето, че нямаше място за грешка, така че сега ме делят няколко часа от осъществяването му. Парата със съскане замъглява въздуха около нас, Петра е просто бледа сянка на пейката от кедрово дърво до мен.

– Изпрати ли всичко до мен тази сутрин? – питам.

– Да, с „Фед Екс“, адресирано до теб, с надпис „Лично“. Би трябвало да пристигне в хотела рано утре сутринта.

Не рискувах да скрия всичко, което бях събрала, у дома, където всеки – и домашните помощници, и дори по-зле, Даниел, можеха да намерят нещата. Затова Петра пазеше всичко – четиресет хиляди долара от парите на Рори и чисто нова самоличност благодарение на Нико.

– Заради новата технология на правителството става все по-трудно да се правят – обясни той следобеда, когато отидох да се видя с него. Седяхме в трапезарията в огромната му къща на Лонг Айлънд. Той бе станал красавец, имаше си съпруга и три деца. И бодигардове – двама на портата пред алеята за автомобили и други двама пред входната врата. Казах си, че Рори и Нико не са кой знае колко различни. Всеки от тях беше избраният син, определен да въведе фамилията в двайсет и първи век с нов ред и правила. И от двамата се очакваше да постигнат повече от предишното поколение – или поне да не изгубят всичко.

Нико плъзна дебел плик към мен и аз го отворих, извадих безупречна шофьорска книжка от Мичиган и паспорт с моя лик и името Аманда Бърнс. Прегледах и останалото – карта за социална осигуровка, акт за раждане и кредитна карта.

– Ще можеш да правиш каквото искаш с тях – обясни Нико, взе шофьорската книжка и я наклони под светлината, за да мога да видя холограмата на повърхността. – Да гласуваш. Да плащаш данъци. Да получаваш фиш за заплата. Всичко е на много високо ниво, да знаеш, че моят човек е върхът. Има само още един, който може да направи толкова добър комплект, и той живее в Маями. – Нико ми подаде кредитната карта – сметката беше в „Ситибанк“ с новото ми име. – Петра я откри миналата седмица и извлечението ще пристигне на нейния адрес. Когато се настаниш, ще прехвърлим адреса. Или, ако решиш, ще изхвърлиш тази карта и ще открием нова. Само внимавай. Не бива никой да краде самоличността ти.

Той се разсмя на тази шега и аз видях момчето, което беше навремето, как седеше до нас с Петра на обяд, ядеше сандвич, докато си пишеше домашното по математика, а товарът на всичко, което се очакваше от него, вече тежеше на плещите му.

– Благодаря, Нико. – Подадох му плика с десет хиляди долара, малка част от парите, които бях успяла да измъкна тайно през изминалите шест месеца. По хиляда долара тук. Други две хиляди там. Отмъквах пари в брой, когато имаше възможност, пъхвах ги в шкафчето на Петра във фитнеса всеки ден, за да ми ги пази, докато се подготвя.

Той стана сериозен.

– Искам обаче да те предупредя, че ако нещо се обърка, няма да мога да ти помогна. И Петра няма да може да ти помогне. Съпругът ти разполага с ресурси, които могат да застрашат и мен, и работата ми, и Петра.

– Разбирам – отвърнах. – Ти направи повече от достатъчно и съм ти много благодарна.

– Говоря сериозно. Достатъчна е една тънка нишка, която да свърже новия ти живот със стария, и всичко ще рухне. – Тъмните му очи срещнаха моите, той задържа погледа ми. – Не можеш никога да се върнеш. Нито веднъж. По никакъв начин. Абсолютно никога.

– Самолетът на Рори излита към десет – казвам на Петра. – Сети ли се да включиш писмото ми? Не искам да го преписвам на хартия от хотела десет минути преди да тръгна.

Тя кима.

– Вътре е, при останалото. Адресирано, с марки, готово да бъде изпратено от Детройт. Какво написа?

Замислям се за часовете, които бях прекарала да го съчиня, за многобройните версии, които накъсах, докато съставях писмо, което ще затвори вратата за възможността Рори да ме последва.

– Казах му, че го напускам и че този път няма да успее да ме открие. Да обяви раздялата ни пред широката публика, да им каже, че се разделяме приятелски и че няма да давам изявления, нито пък интервюта в медиите по този въпрос.

– Една седмица преди да се кандидатира за Сената.

Аз се подсмихнах.

– Да не би да трябваше да изчакам и това да мине?

Щом заделих достатъчно пари, за да започна нов живот, започнах да се оглеждам и ослушвам за перфектния момент да избягам. Проверих календара ни в „Гугъл“ за предстоящи събития, проверих кога ще пътува сам, съсредоточих се над градовете близо до границите с Канада и Мексико. Открих пролуката в пътуването до Детройт. Планирано е да посетя „Граждани на света“, школа за социална справедливост, създадена от семейната фондация на Кук. Следобедна обиколка на школата, последвана от вечеря с дарителите.

Облягам се назад на пейката и гледам към тавана, замъглен от пласт пара, и преговарям останалата част от плана.

– Кацаме около обяд. Събитието в школата започва в два, така че първо ще се отбием в хотела, за да взема пакета и да го прибера на сигурно място.

– Обадих се в агенция за автомобили под наем. Те очакват госпожица Аманда Бърнс да наеме автомобил среден клас около полунощ утре. Ще успееш ли да вземеш такси?

– Малко по-надолу от моя хотел има „Хилтън“. Ще взема оттам.

– Притеснявам се някой да не те види, че излизаш с куфар посред нощ. Да не те последва. Може да позвъни на Рори.

– Няма да взема куфара. Купих си раница, която е достатъчно голяма за два комплекта дрехи за преобличане и парите. Ще оставя всичко друго – включително портмонето и портфейла.

Петра кима.

– Ако имаш нужда, резервирала съм ти стая с кредитната карта в „Дабъл ю“ в Торонто. Там те очакват.

Затварям очи, от топлината ми се вие свят. Или може би от напрежението покрай доизкусуряването на всички детайли. Няма място дори за най-незначителната грешка.

Усещам как минутите се изнизват. Тласкат ме към момента, когато ще направя първата крачка от една дълга серия, която ще бъде необратима. Част от мен иска да забрави всичко. Иска ѝ се да замине за Детройт, да посети школата и да се прибере у дома. Да прекара още дни в сауната, като си говори с Петра. Само че това е шансът ми най-сетне да се измъкна. Каквито и да са възможностите пред мен сега, те ще се стопят, когато Рори обяви, че се кандидатира за Сената.

– Време е за тръгване – заявява тихо Петра и аз отварям отново очи.

– Не знам как да ти благодаря – казвам ѝ.

– Преди години ти беше единствената ми приятелка. Не е нужно да ми благодариш. Аз съм тази, която трябва да ти благодари – отвръща тя. – Сега е твой ред да си щастлива. – Тя увива кърпата около тялото си и аз виждам проблясъка на усмивката ѝ през парата.

Не мога да повярвам, че това е последният път, когато седим тук. Последният път, когато си говорим. Тази стая беше като убежище, тъмна, тиха, чува се единствено шепот, докато планираме бягството ми. Кой ли ще седи утре тук с нея? Ами в деня след това?

Усещам, че заминаването ми предстои, че нещата стигат своя завършек, и се питам дали си струва. Дали ще стане по-добре? Скоро Клер Кук ще престане да съществува, лъскавата ѝ фасада ще се пропука и ще бъде захвърлена. Нямам представа какво ще открия под всичко това.

Трийсет и три часа и няма да ме има.