360° преди края

Пролог

И тъй, бъдете съвършени, както е

съвършен и Небесният ваш Отец.

Мат. 5:48

И тъй, бъдете милосърдни

както и вашият Отец е милосърден.

Лук. 6:36

Всичко това се случи преди много, много завъртания на голямата Двойна спирала, тогава, когато ние още бяхме хора и нямахме и най-малка представа за същността на всемира живот, състоящ се от множество спираловидни завъртания едно в друго, устремени все нагоре. Тогава дори не подозирахме, че на определени периоди всеки кръг от тази огромна и безкрайна Спирала се преместваше с едно ниво нагоре и по този начин променяше и формите на живота в себе си. След всяко такова завъртане всемирният живот се изменяше и ставаше все по-съвършено любящ, все по-сложен и многообразен. И така постепенно всички същества от Спиралата вървяха и вървяха напред, докато за всяко дойдеше съдбоносният момент да се изкачи достатъчно високо, за да се превърне в истински покровител на живота като нас. Ние, великите творци на живота, създаден с Любов, и нашите най-добри помощници от съвършените единствени осъзнаваме цялата Спирала, а дори и това, което е зад нея. Затова и върху нас преди всяко следващо завъртане натежаваше и отговорността от сътресението на промяната. Ние, великите творци, бяхме тези, които подготвяхме живота за последващия скок, и ние бяхме там, където той покълваше, и там, където все още се зараждаше. Ние бяхме тези, които обгръщахме с търпение и всеобхватна любов хаоса и тъмнината, за да намерим зрънцата съвършенство и да ги облъхнем със собствения си живот. Ние бяхме тези, които постоянно вдъхваха чрез любовта си жизнеността в ниските полета на безкрайност, твърдост, неподвижност и студенина.

Ние, творците на живота, във вечната борба с Общата стихия, тъй наречената Втора огледална страна на нашата Спирала, трябваше с любов и всеотдайност да отглеждаме и възпитаваме безкрайния велик живот. Сега е така, но беше време, когато дори след няколко последователни завъртания на Спиралата не се откриваше възможност за оформяне на нови съвършени – помощници на великите творци, които да осъзнаят и да поемат с любовта си контрола над формите отдолу. Беше време на застой. Тогава най-сетне усилията на нашите водачи дадоха резултат. В Кълбото, в нашата вселена, само кръг от огромната Спирала, те съградиха нас – хората, – създания, способни да съзнават Любовта, крепяща всемира. Оттогава мечтаеха да ни превърнат в техни помощници, а по-късно и в творци на новите животи като тях самите – най-великите. И тогава, в онова далечно минало, когато наближаваше новото завъртане, чрез което хората трябваше да се превърнат в съвършени, а Спиралата да запулсира под новите вибрации, вселената ни се обърка. Ние, тогавашните хора, намиращи се в нея, се оказахме ужасно неподготвени за етапа си на съвършенство. И щяхме да загинем, ако не успеем да усвоим енергията на мисловните полета. Без контрол над мисълта си ние нямаше да можем да издържим на мощните вибрации на горното поле, в което Спиралата се готвеше да ни отпрати. Беше час на катастрофа, и то не единствено за нас. Нашето нехайство щеше да погуби всички, защото другата страна на Двойната спирала – Стихията, беше винаги нащрек и мигновено при провал на любовта щеше да навлезе в галактичните ни светове. Тя с устрем щеше да се втурне и чрез нас да унищожи първата, нашата Спирала, а ние да се върнем с милиони кръгове назад, още преди животът ни да се е зародил и да е покълнал...

Затова беше време на върховно изпитание за всички нас – отгоре и отдолу, за всички, където пулсираше всемирният живот. Борбата беше страшна. Стихията успя да се установи в нашите селения, но ние все пак опазихме живота, защото именно тогава се оказа, че ние – хората, вече бяхме съвършени, макар и да не осъзнавахме това.

Пред лицето на огромната опасност и сриващата се вселена ние успяхме да направим последната си стъпка като хора и да освободим силата на любовта, градяща нашите мисли и сътворяваща живота долу. Една пазителка от древността на вселената Кълбо, един пилот, един магьосник, един манас, и един професор по история на онзи свят, заедно с тогавашните съвършени, а днес велики животворци като нас, ни спасиха, а заедно с нас и нашата вселена – част от Двойната спирала, – Всемир на съграждащите с любов.

1.

Сънят отдавна беше завладял подсъзнателните процеси в мозъка на младата жена и вече от няколко минути бавно се просмукваше към будното ѝ съзнание. Ярките картини както винаги се сменяха шеметно и разкриваха една след друга последователните сцени на вече до болка познатите финални ситуации и личности. Видението щеше да прекъсне на точно определено място, след което щеше да настъпи и събуждането. Но Анита знаеше, че дотогава има още време, и затова трябваше да продължи да наблюдава събитията в съня. Ето пак виждаше в полузаспалото си състояние отблясъците на древната пустиня, осезаемо чувстваше силата на слънцето и долавяше парещите му лъчи му дори и в храма. По-същия начин по-ясно дори от най-реалната действителност тя дочуваше и бавните напеви на поклонниците и най-вече тихия, почти безплътен глас на бога. Предсказанието му вече стигаше до своя край. Тя щеше да го чуе минута преди да се събуди.

Беше толкова отдавна, преди повече от двеста и петдесет века, някъде далеч в пустотата на времето, в отминали и мрачни епохи на насилие, борба и жестока смърт. Беше от историята на първата обитаема галактика, даже още по-рано от времето на първата човешка планета, от епоха, в която звездите са били нереални и непознати светове, а вселената неподозирано мироздание. И въпреки това Анита знаеше, че всичко в този сън беше напълно истинско и всяка дума, мисъл или действие се бяха случили в историята, оставяйки следа в бъдещето на човека. Пробуденият мозък вече анализираше съня. Той сънуваше, но и мислеше наяве, беше на границата между реалността и неуловимата илюзия. Картините бяха толкова живи, че съзнанието ѝ усещаше миризмите на благовонията, поддаваше се на унеса, обхванал мъжете в светилището, и ясно чуваше познатите завършващи слова на бога, които щеше да запомни и да пренесе в действителността.

– Сине Мой, времето изтича, идва Моят край,

а от него почва Новото начало.

Погледа си на изток обърни към твоята изгряваща звезда,

за да изпълниш мисията Моя. Така кръга Си Мъдрост ще затворя,

за да започна друг с Любов и Общност.

Дарил съм вече Сила, Власт и Мъдрост на човека.

Затуй остава да го окрили последно Любовта, преди да стане съвършен.

Поради туй обедини света, за да набележиш стъпките на пътя нов,

на пътя, осветен от Любовта...

Ала помни Началото, понеже много пъти слънцето от изток ще изгрява,

Мойта сила чрез кристал в недрата на Земята съхранило.

Ще стане нужда тази Мощ от първите звезди, когато беше сътворен света,

да се освободи, преди човек да се изпълни с Любовта, за да стане съвършен.

Това е, което трябва да се помни, защото Моите завъртания,

безчет са те... и никога не свършват.

Помни навеки Пътя... сине Мой...

Думите заглъхваха все повече и повече, и гласът на оракула започна да утихва, докато съвсем изчезна. Заедно с него се загуби и божественото присъствие, олтарът изстина и потъмня, въпреки че огънят под него гореше буйно. Амон си беше отишъл. Завинаги потънал във вечността, той обаче беше предначертал бъдещето и думите му бяха завинаги запечатани в главата на стройния воин пред светилището. Младият човек стоеше в пълен унес в центъра на малкия пустинен храм пред изображение на Върховния бог, не виждаше и не чуваше нищо, напълно безразличен към света. Въздухът наоколо беше изпълнен с благоуханията на маслата, огньовете в триъгълните светилници горяха, топлината беше непоносима, но това сякаш въобще не го засягаше. Беше втренчил невиждащ поглед в символа на божеството, а устните му бавно повтаряха посланието, много, много време след като и последните думи на бога бяха отлетели.

В Храма на светлината имаше още един човек. Той беше коленичил малко по-назад и не беше облечен в бойни доспехи като сина на Амон. Тялото му беше изцяло обгърнато от дълга бяла дреха, фина прозрачна качулка, обшита с истинско сребро, покриваше главата му. Беше много по-възрастен от младежа пред олтара. Но причината, поради която приемаше по-спокойно и естествено откровението, не се криеше в напредналата му възраст В очите му сияеше блясъкът на отрано предопределената мъдрост и на знанието, присъщи на посветените в тайнствата. Тази вътрешна сила го правеше способен да наблюдава съвсем хладнокръвно чудото, което ставаше пред очите му. Той не беше нито зашеметен, нито объркан и затова бързо разбра кога разговорът между човека и бога беше приключил. Изчака колкото време сметна за необходимо и внимателно се обърна към своя къдрокос владетел. Гласът му излъчваше преклонение, но вече не към празния олтар пред тях.

– Господарю – продума тихо жрецът и сам се зачуди колко странно звучеше човешкият му глас след откровението, – Амон ви дари с цялата си сила. Отсега нататък вашият живот ще бъде Неговият път, преди Той да си отиде...

Анаксимандър замълча за няколко мига, защото младият човек дори не помръдна, сякаш не го чуваше изобщо. Трябваше да продължи по-властно. Гласът му изпълни храма.

– Владетелю, господарю – настоя той, – предопределеното преди раждането ви предсказание се сбъдна. Сега трябва да вървите... Бъдете верен на съдбата си, защото подкрепата на Амон е на ваша страна. Трябва да обедините човешкия свят. Да подготвите пътя на Бога на любовта. Неговото време скоро ще дойде. Остава само един кръг, само 360 години...

Последните думи подействаха. Александър Македонски сякаш в миг се пробуди от унеса, който го беше обзел, въздъхна и бавно се изправи. След това също така леко свали от главата си символа на Амон – двата рога на Овена и посоката изток, и ги остави с благоговение над пламтящата жарава. Поклони се на своя божествен баща и заднешком напусна храма.

Дори не погледна към жреца; а навън, под ослепителната светлина на пустинята го чакаха неговите хетайри. Бяха изпълнени със страхопочитание и решителност, убедени в силата на предсказанието. Лицата на всички бяха обърнати на изток, там, накъдето сочеше мечът на Александър и където те щяха да го следват до края, него – сина на бога на слънцето Амон.

Лицето на завоевателя вече не излъчваше странната одухотвореност, която го озаряваше в храма, а беше станало сурово и властно Сега той беше господарят и светът трябваше да му се подчини по пътя към новата епоха.

– Западът ще срещне Изтока и те ще се съединят в едно чрез вас, защото това е, македонци... последната воля на моя повелител, на великия Амон – извика той – И вие знаете, че този меч, направляван от силата и мъдростта Му, ще извърши предопределеното... сега.

Диви възгласи посрещнаха тези думи и скоро само жреците останаха в това самотно и свещено място в очакване на бъдещото завръщане на Александър. Защото само те знаеха, че той ще се върне тук след смъртта си – в това последно убежище след изпълнения дълг. Но сега това нямаше значение, важно беше само посланието на Амон.

Това беше и последната мисъл, преминала от съня към напълно будното съзнание.

Анита Фалкон Бел усети как картините се замъглиха и образите от миналото се преляха във все още неясните очертания на истинския живот. Щеше обаче да остане онова непреодолимо чувството за недоизказаност и съдбовност, което щеше да владее съзнанието ѝ през целия ден. Настанени в малко кътче в главата ѝ, съновиденията щяха да останат и неуморно да следят всеки неин помисъл и действие.

Анита нямаше и представа защо всяка нощ от две години насам сънува тези еднакви сънища, но беше убедена, че всичко това не е случайно. Беше доказала, че всяка дума от тях вече е била произнесена в миналото и всяко действие се бе осъществило.

Освен това никой в нейното време не вярваше в случайните сънища. Повечето хора съзнателно ги програмираха и не допускаха никаква произволна информация до съзнанието си. Анита, разбира се, не правеше изключение и дори беше една от най-добрите в това. Напоследък обаче никак не ѝ се удаваше. Историческите картини продължаваха да се повтарят с неумолима последователност нощ след нощ, ярки и обсебващи, все по-настойчиви с посланията си.

Анита отдавна забрави често сънуваните преди това морски случки от родната Хирон, престана да се завръща чрез съня в детството си, спря да съпреживява миналото си; вече дори не анализираше и настоящето, когато то я затрудняваше. Беше толкова объркана, че не успяваше дори и за миг да извика в съзнанието си прекрасните залези на сегашната Алтея, далеч в миналото останаха и чудните сънища от пътешествията извън познатата галактика на Разпръснатите светове. Не можеше дори да се наслади на ярките картини от момента на драматичното ѝ запознанство с Майкъл и на чувствата от тази авантюристична, раздвоена любов. На практика, откакто тези сънища започнаха, никакво силно чувство не беше в състояние да се задържи в добре тренирания ѝ мозък.

Имаше обаче и едно странно съвпадение. Тези необикновени и неконтролируеми сънища започнаха точно от момента, в който тя влезе в Комисията по дългосрочно планиране историята на човечеството към Общността на Четирите велики обединени свята – ОВОС-4. Анита често мислеше за това. Именно оттогава, от близо две години, сякаш подсъзнанието ѝ блокираше и вадеше наяве единствено тези странни видения.

Така беше и през днешния ден. И в него сънищата, както и преди, щяха да я преследват неуморно. Те щяха да я наблюдават, да я карат да слуша и дори да се намесват в разговорите, като преценяват решенията ѝ. „А разговорът ми с военните по Глобалния проект“, помисли си с тревога тя. Какво ли щеше да стане... Усети притеснението и отвори веднага очите си. Тъкмо навреме. Музиката изпълни помещението и един любим глас я прикани да става:

Звездите нощни избледняха и смътни страхове отвяха,

тъй прекрасен е денят в ярките слънца облян.

Ставай, ставай вече ти, знаеш кой те чака вън.

Той е тъй нетърпелив и шумен, пълен със безброй идеи.

Хайде ставай и върви, имаш чуден ден пред теб.

Анита се заслуша. Всички на Алтея играеха тази игра. Тя също. Всяка сутрин говорещият часовник, модулирайки различни познати гласове, подбираше произволно някакъв текст и я събуждаше нежно. Всички на шега тълкуваха по стихчетата своя ден. Беше забавно, пък и май днес някой щеше да пристигне. Гласът беше на Майкъл, но него го нямаше. Щеше да се върне след ден, за състезанието. Какво ли можеше да означава това? Анита се събуди се окончателно. Бързо се изправи, като задвижи с това системата за проветряване и освежаване на помещението, отправи се към банята, където сензорите, отдавна уловили алфа-излъчванията на мозъка ѝ, бяха приготвили вече басейна и уредите за подводен масаж. Щеше да се изкъпе и да състави плана за днешния напрегнат ден в комисията.

Всъщност най-важното беше да се опита да намери общ език с офицерите от Обединеното командване. Те имаха съвсем различен начин на мислене. Не разбираха нищо от социално-математическия анализ, който позволяваше на историците да прогнозират сравнително точно бъдещето на вселената. За военните значение имаше само настоящата и бъдещата безопасност на света, поради това не се опитваха да си представят в дълбочина историята на човека, а още по-малко да си направят изводи за бъдещето му. За тяхната сравнително малобройна каста (войната бе отдавна забравено явление) съзнателното планиране на развитието на човешкия род се състоеше единствено в овладяване на новите енергии от поредния завоюван звезден свят. Военният клан трудно разбираше, че развитието може да върви и по друг, успореден път – чрез промени в психиката на самите хора. Такова обаче беше мнението на някои от историците и социолозите, прогнозиращи бъдещето. Това създаваше и конфликтите между тях в Съвета на световете. Противоречията се задълбочиха особено напоследък, когато междузвездните кораби на флота достигнаха до края на гравитационната материя на вселената Кълбо и се натъкнаха на нова космическа опасност. Тя беше толкова ужасна, че дори и от Върховното командване не искаха да коментират в детайли възможностите от разрастването ѝ. Мислеха, че може да им се размине.

Но още преди това да се случи, се появи нейното предсказание. Тя, професор Анита Фалкон Бел от Института на Разпръснатите светове, успя да докаже, че историята на човечеството е пред тотален срив, ако не бъде овладяна творческата сила на индивидуалното човешко мисловно поле.

Всъщност това не беше нова хипотеза, но само Анита Бел успя да изведе математическата формула за бъдещето развитие. За целта тя използва старата теория за манасите като средство за психичното развитие на хората и чрез нея, в съчетание с историческите факти, демонстрира, че именно усвояването на мисловните полета е целта на общото историческо развитие и основата за следващия цикъл на еволюцията.

Анита още от малка познаваше, макар и отдалеч, няколко от тези забележителни хора – манасите. На родната Хирон те бяха в изобилие, а с един от тях – Андрей, беше учила впоследствие. Той беше и единственият, с когото се беше сближила, защото я беше спасил от едно неприятно премеждие на Земята. Иначе приятелствата с манасите бяха невъзможни. Те твърде много се различаваха от обикновените хора. И сега добре си спомняше това странно преживяване. Намираха се на Първата планета, на Земята, във връзка с обучението си по древна история, от която Анита никак не се интересуваше. Затова, отегчена още от самото начало, разсеяно слушаше лекцията за Египет, мислейки си за други неща. Така неусетно, без да разбере, се беше отклонила от обичайния маршрут на обиколката в Храма на слънцето в Карнак. Беше попаднала в онова прилично на лабиринт нещо, от което с часове не можеше да намери изход навън. И се изуми, защото знаеше, че това е невъзможно. Храмът беше като на длан и на практика нямаше начин да се обърка. По едно време дори помисли, че сънува; единственото логично обяснение беше, че е попаднала в друго ниво от постройката. Но и то нямаше как да не е известно на гидовете и професорите. А и защо беше сама? Къде бяха непрекъснатите върволици от посетители? Отчаянието настъпи накрая, когато, вече изморена до крайност, попадна в едно ново помещение и вратата зад нея се сля със стената. Беше се озовала в капан. От това пространство нямаше изход, стените бяха равни и гладки като стъкло, въздухът не помръдваше, а тишината беше зашеметяваща. Не можеше да намери дори знак за пътя назад и в пълно отчаяние се въртеше между огромните стълбове, без да разбира нищо. Отдавна се беше отказала от опитите да се свърже с някого чрез джобния си видеозор. Той още в самото начало беше спрял, независимо че можеше да осъществява връзки из цялата Слънчева система. Не виждаше и никакви камери или други съвременни съоръжения за охрана. Изолацията беше абсолютна. И тогава, когато реши, че е напълно загубена зад една от поредните колони, които обикаляше, неочаквано се сблъска с Андрей. Почти се разплака, като го видя. Дори не забеляза стъкления му, почти безразличен поглед, докато го целуваше и прегръщаше от радост.

– Мислех, че съм попаднала в друго измерение, от часове обикалям... изтощена съм до крайност – мълвеше тя и го стискаше за раменете.

– И двамата сме се загубили, и аз обикалям залите от часове – отблъсна ръцете ѝ той, като закрачи още по-нервно из залата. – Карнак е по-голям, отколкото изглежда. Вероятно сме минали през някоя от вратите, които водят до неизвестни тайни помещения – заяви младия мъж.

– Не съм чувала за такива входове – не вярваше Анита. – Никой не е споменавал за такива скрити нива. А и щяха да ги открият отдавна.

– Невъзможно е и да сме тук, но сме – стрелна я с поглед манасът. Тогава тя видя светлината в очите му и разбра какъв е той. Знаеше, че тези хора обикновено крият способностите си. Бързо се съгласи с него.

– Да, така е, но все пак, толкова хилядолетия... безкрайните разкопки...

– Не е споменавано нищо, но аз го почувствах още щом пристигнахме, затова и се отклоних от групата – прекъсна я пак остро Андрей. – Първо си помислих, че греша, но ето, наистина се оказах прав, размерите не отговарят на очертаните пространства. Пък и отдолу е празно...

В този момент Анита почувства как агресивността му нараства заедно с думите, той сякаш губеше сигурност... Тя беше напълно объркана. Манасите обикновено бяха крайно добронамерени.

– Празно? Ти фантазираш нещо.

Всъщност Анита не знаеше дали при изследването на храмовете са били привлечени хора като Андрей, но от друга страна, това, което той казваше, не можеше да остане тайна толкова време. Беше най-малкото смутена, макар да се досети, че най-вероятно това е добре охранявана тайна на Земята и на военните. Андрей пак усили светлината в очите си. Изглеждаше вече уплашен.

– Възможно е да правя малка грешка – боботеше на все по-ниски октави той, – но тук определено пространствата са големи...Усещам го, празнотата е чудовищна, особено отдолу...

– А не можеш ли да намериш изхода, входа, през който сме влезли, или нещо такова? Ти си манас, нали? – реши да бъде по-директна Анита. Усети как я блъсна нещо остро и ледено. Той обаче дори не се обърна към нея. Беше агресивен и силно изплашен.

Мина цяла минута, преди да каже нещо.

– Има много входове. Намерих вече четири, но те водят... надолу. Ето пак...

Анита виждаше как той от време на време се застояваше на някое място, след което завърташе отрицателно глава и отминаваше, а лицето му всеки път ставаше все по-тревожно.

– Да, надолу, мисълта ми се спира на някаква вихрушка, на нещо с огромна мощ. То се променя много бързо и е... някак твърде, твърде особено. Да, дори ме усеща – той се дръпна рязко назад, – стреми се да ме отклони от себе си. Отблъскващо е... Да, ние не сме желани тук долу... – Лицето на манаса беше бяло като платно и той се облегна, олюлявайки се, на една от стените.

Наложи се Анита да го подкрепи, дори да го плесне няколко пъти по лицето, викайки и името му, защото очите му започнаха да изразяват все по-голям ужас, а думите му станаха несвързани. Той не отричаше, че е манас, но се държеше странно дори за такъв. Нещата, които говореше, бяха несвързани, а страхът му нарастваше с всяка изминала секунда. Именно тогава тя видя нещо, което изплаши и нея. Лицето на Андрей постепенно започна да се изменя, докато в един момент придоби израза на унищожител. Очите ѝ не биха могли да я заблудят, но съзнанието ѝ отричаше този факт. Не беше възможно Андрей да е отрицателен манас, защото общността ги убиваше още като бебета, а и ако беше такъв, досега щеше да е срутил целия Карнак, дори да е съсипал Земята. Въпреки това Анита никога нямаше да забрави очите, които придобиха типичното отровнозелено изражение на унищожителните манаси. После видя как това смразяващо излъчване постепенно се смекчи и изчезна, отстъпвайки място на спокойния виолетов поглед на Андрей. В този момент той се натъкна и на изход. Имаше вид на човек, на когото някой току-що е посочил пътя, само и само за да му даде възможност да излезе от храма. Този някой обаче не го харесваше, нито пък той него.

– Отиваме си. Изходът е там – посочи Андрей една висока плочка на стената до тях. Всъщност се оказа, че това не е нито изход, нито врата, а просто част от малко пространство, което водеше навън в пустинята. Беше се озовала изведнъж над тях. Изглежда, без да осъзнават, бяха пропаднали едно ниво надолу в храма. Изпълзяха нагоре през този отвор и именно тогава Анита видя един манас в действие. Светлината от очите на Андрей се концентрира върху каменната плоча, при което тя заблестя, завъртя се леко и им отвори пътя към свободата. Измъкнаха се бързо през получилото се отвърстие, което се затвори по същия невероятен начин. Така и не разбраха как са попаднали в този капан и какво всъщност имаше под храма. По-късно обаче Анита дочу, че Андрей е останал завинаги на Земята да специализира древна история в Тива. Тя също така не проумя дали той криеше способностите си на манас, защото беше в услуга на военните или на някоя благотворителна организация, или пък защото въобще не беше от благодетелните. Не можа да забрави погледа му на унищожител. Нямаше и помен от благородството, с което се отличаваха манасите. Анита не разбра и защо не я уби след това, което беше видяла. Никой нищо нямаше да разбере. Нещо обаче вероятно дълбоко го респектираше. Тя също не скри случката от властите.

Премеждието обаче не премина без последици за Анита Бел. Именно заради видяното в лабиринта на Карнак тя разработи теорията си за необходимостта от пълното овладяване на енергията на индивидуалните мисловни полета.

Тогава Анита Бел започна отзад напред. Като изхождаше от факта, че вселената е основана на енергията и скоростта на разпада на светлинните процеси, тя доказа, че границите на този свят могат да бъдат прескочени, а светът да бъде разбран единствено чрез енергия, подобна на светлинната, но от по-висок клас. Тази енергия също като светлината трябваше да има незначителна маса и тегло, огромна мощ при минимални разходи и да не се влияе от гравитацията на огромните материални тела в пространството. Всички знаеха, че такава енергия съществува във вселената, но тя се освобождаваше единствено при протичане на мисловните процеси в човешкия мозък. Доказателството за силата на мисълта бяха и благодетелните, и унищожителните манаси, които в последните векове рязко бяха увеличили броя си.

Само през последните двайсет хиляди години светът се беше развил невероятно много в областта на техническата мисъл и в настоящия момент съществуващите няколко милиарда галактики не представляваха някакъв проблем за човечеството. Известният космос от края на двайсети век – началото на Разгръщането, се бе променил до неузнаваемост и беше станал напълно човешки. Човекът бе овладял почти всички видове енергийни източници, които бе срещнал по пътя си, и бе стигнал до степен на прекомерна задоволеност и неограничено жизнено пространство. Като пълни господари на вселената, хората вече с надежда гледаха и извън нейните предели, макар да предусещаха, че за това ще им е нужна огромна вътрешна промяна. Разбира се, имаше огромен напредък в развитието на някои психични методи, но това не бе занимание за мнозинството. Хора като Анита бяха изучили изкуството да владеят емоциите си, да контролират и програмират сънищата си, да регулират потоците енергии на кръвообращението и нервната система, да поддържат в добро състояние здравето си и даже да улавят с голяма точност чужди мисли. Най-ярките представители на необикновените психични възможности на човека обаче бяха манасите. Деляха се на две категории. Едните бяха щедри, любвеобилни и добри. Не отказваха помощ никому и бяха неоценими помощници при бедствия, благотворителни акции или разкриване на престъпления. Бяха странни, любящи и раздаващи се същества с огромна сила и мощ. Те съвсем съзнателно можеха да произвеждат, трансформират и манипулират огромни количества психична енергия, без това да изтощава видимо физическите им тела. Проблемът беше в това, че нито една теория не можеше да обясни тези способности. Никой не можеше да програмира и раждането на поредния манас, нито да определи кое отличава мозъка на един такъв феномен от мозъците на останалите хора. На външен вид те напълно си приличаха.

Разбира се, през последните двеста и трийсет века хората постоянно се опитваха по всякакви позволени, непозволени и дори зловещи начини да създадат изкуствен интелект, равен на човешкия или поне доближаващ се до него, но така или иначе никога не успяха. Връх в тези достижения бяха и си оставаха масовите роботи от сериите РЕМ, които бяха съвършени хуманоиди. Те служеха всеотдайно, усвояваха непрекъснато нови навици, знания и похвати, улавяха чувствата и дори мислите на господарите си, но не можеха да измислят нищо ново. С една дума, те бяха прекрасно подобие на хората – доста усъвършенствани като бързина на реакциите и облик човешки същества, но когато от тях се изискваше да проявят въображение, те блокираха.

Раждаха се обаче и унищожителни манаси. Тези чудовища използваха енергията на мисълта си за тотално разрушение. Единственият начин за въздействие върху тях беше елиминирането им, често с цената на цели звездни светове, които се подлагаха на карантина, а впоследствие биваха евакуирани и изпепелявани.

Именно поради наличието на унищожители теорията на Анита Бел не намираше добър прием в Общността. Преди две години обаче ѝ обърнаха внимание, защото някои от първите ѝ прогнози се сбъднаха неумолимо и точно. Човечеството беше изправено пред нова космическа опасност, за която нейната теория даваше добра алтернатива. Сбъдна се предположението ѝ за съществуването на огромни полета от антигравитация по краищата на светлинната вселена. Тези полета вече повече от две години изникваха неконтролируемо навсякъде по границите на галактиките в периферията. Имаше опасност да се активизират и да започнат да поглъщат части от вселената. Именно поради това военните привлякоха Анита Фалкон Бел на Алтея. Те обаче не приемаха втората част от теорията ѝ, че енергиите на падините са вид мисловни енергии и манасите биха могли да ги контролират.

И точно тогава, когато Анита пристигна в Субуниверситета на Алтея, за да работи по проблема, се появиха и тези странни, незавършени и неподдаващи се на контрол и обяснение сънища.

Ето и сега, когато водата бързо и неусетно изпълваше тялото ѝ със свежест, виденията отново присъстваха и смущаваха всяко нейно действие. Дори плавните движения на тялото в басейна и отпускането върху повърхността на водата не ѝ създаваха усещане за наслада, а игривите слънчеви отблясъци и шумът на падащата встрани вода от водопада още повече засилваха спомена за пустинята и храма на Амон. Всъщност вече беше време да излиза. Чарлз щеше да пристигне всеки момент и тя трябваше да се примири с постоянната си умора.

Анита излезе от басейна. Меката хавлия ласкаво обви раменете, след което покри и цялото ѝ мокро, леко възбудено от движението и масажите тяло. Това беше сигнал за начало на информацията за времето и препоръките за най-подходящо облекло, както и за избора на съответен парфюм.

Всъщност Анита бе наясно, че днес трябва да облече нещо семпло и доста строго, което да подчертава стройната ѝ фигура и най-вече формата на раменете ѝ. Военните никога не гледаха хората надолу за разлика от политиците. Трябваше да ги впечатли със стегната стойка, прям поглед, отмерени движения и дрехи в черно-бяло-синята гама. Затова, без да се замисля особено, избра сред предложените ѝ дрехи рокля в тази тоналност. Допълни я с широк колан с голяма тока, след което обу строги средно високи обувки. Накрая се потопи в облак почти неизлъчващ, но траен и напълно дискретен парфюм. Тъкмо успя да приключи, когато мелодичният глас на видеозора ѝ извести за идването на аеромобила. Беше задължителен за всички членове на комисии с оглед безопасността им. Точно затова Анита проследи внимателно върху екрана на входа появата на удобното возило, създадено специално за нейните пропорции, и изчака, докато поздрави Чарлз. В същия миг си помисли, че би могла да се поразходи някъде, преди да отиде в ОВОС-4. Беше ѝ нужно да размисли още веднъж и да овладее притеснението си.

Възрастният шофьор внимателно спусна вратата на аеромобила и зачака светването на контролното табло, което съобщаваше, че пасажерът се чувства комфортно.

– Кой маршрут ще изберете днес, мис Бел? – попита той любезно. Знаеше, че Анита не беше от хората, които се движеха по план. – Днес, поради голямото струпване на делегации от галактичните обединения, повечето направления са претоварени – продължи. – Никой не иска да пропусне гледката на най-пищния град във вселената.

– В такъв случай и ние можем да им се полюбуваме – отговори му съвсем неочаквано Анита. – Какво ще кажеш, Чарлз, за една малка сутрешна разходка из Вавилон? Бездруго искам да се концентрирам преди срещата с военните. – Усмивката, породена от тази чудесна мисъл, разцъфтя на лицето ѝ. Подейства отпускащо и на Чарлз. Всъщност той не знаеше, че причината почти всяка сутрин да избягват пътуването по прекия път към ОВОС не се криеше само в младостта и неопитността на Анита. Тя от много време насам беше убедена, че непрекъснато е следена. Искаше да се убеди и сега, затова веднага използва възможността да усложни максимално пътя си. Така щеше по-дълго да наблюдава аеромобилите зад себе си.

– Откъде да мина, мис? – попита отново Чарлз, учуден за пореден път от капризите на професор Бел. – Може би ще предпочетете древната музейна част. Аз например много обичам участъка с пирамидите, които ми напомнят за пренасянето им преди време. – Възрастният шофьор беше доста приказлив. – Тогава писаха, че било толкова трудно, колкото и построяването им в древността, но това всъщност не е вярно. Беше адски по-трудно. Бях там, на кораба, и изживях целия ужас на събитията.

– Бил си на лайнера, на „Ра“? – почти не повярва Анита, като го погледна с нескрит интерес. – Но това беше доста отдавна, Чарлз.

– Така е, и аз бях доста по-млад тогава, но и много от белите си коси дължа на този преход от старата галактика.

– Да, предполагам, че е било така – поклати с разбиране глава Анита, като се опитваше да си припомни нещо.– Била съм много малка – добави замислено, – но съвсем ясно си спомням вълнението покрай пренасянето на пирамидата на Хуфу. Вълнуваше се цялата вселена, защото имаше нещо много странно в това пътуване...

– Да, мис, пренасянето тук на тази пирамида беше истинско безумие. Нея не можахме да разглобим като храма в Луксор и трябваше да я пренасяме изцяло. Още при издигането ѝ на борда на „Ра“ се оказа, че е много по-тежка, отколкото сочеха изчисленията. И досега никой не може да си обясни защо, но най-лошото беше, че и въздушният коридор трябваше да се подсили, за да поеме прехвърлянето на борда. С това обаче неприятностите изобщо не свършиха. С пирамидата на борда лайнерът трудно влизаше в хиперпространството, нещо, което не се беше случвало никога дотогава. „Ра“ на няколко пъти беше на границата на саморазрушението. Да не говорим за психичните отклонения, които настъпиха повсеместно сред нас, екипажа.

– Ти затова ли не можеш да летиш повече, Чарлз, заради пирамидата? – Анита беше още по-озадачена. Тя знаеше, че Чарлз е летял на междугалактически лайнери, но едва сега научи, че е един от екипажа на „Ра“ – лайнер легенда, и че именно заради това е прекъснал кариерата си.

– Да, мис, оттогава никой от нас не може да излита в открития космос – потвърди Чарлз и лицето му потъмня при този спомен.– Целият екипаж, който беше на борда на „Ра“, изведнъж получи натрапчиви и странни видения от миналото, които се оказаха неизлечими. Най-странното беше, че се появяваха само в космоса. Когато се намирахме на някоя планета, не ни спохождаха. Положението стана безнадеждно и оттогава никой от нас не лети, мис Бел. Както знаете, и „Ра“ не може да бъде използван, защото нито една електронна система не издържа допира до корпуса му. Не можеше да бъде управляван и остана завинаги неподвижен до пирамидата, погребан като някакъв исторически експонат, а беше най-добрият транспортен кораб във вселената. Ала най-странното, мис, е, че всичко това и досега е загадка. Нито военните, нито физиците, нито археолозите успяха да разберат нещо.

– Наистина, всичко това и досега е загадка – повтори замислено Анита. Думите на Чарлз ѝ напомняха нещо. А той продължаваше да говори, обсебен от спомени.

– Разпитваха ни, записваха виденията, сравняваха ги, анализираха ги и – нищо, установиха само, че са автентични, идващи от древността и толкова. Резултат не даде дори буквалното разнищване на пирамидата. Виденията останаха – завърши шофьорът, а Анита вече не беше на себе си, беше чула думите – автентични, идващи от древността. Приведе се ниско към седалката на Чарлз и почти извика в ухото му:

– Какво точно виждахте Чарлз? Можеш ли да ми разкажеш за виденията? – настоя тя.

– Една жена, всички виждахме една жена, – отвърна бързо Чарлз, стреснат от внезапния ѝ интерес – Жрица някаква, казаха историците. На практика нищо особено, но се появяваше постоянно и не можехме да мислим за нищо друго. Беше ужасно красива, неземна, прелестна...

– А каза ли ви нещо, правеше ли нещо, или просто си стоеше така? – изгаряше от нетърпение Анита.

– Да, винаги едно и също, натрапчиво и откачено. Стоеше си там в съзнанието ни с малката си кристална топка в ръка и повтаряше ли повтаряше също като латерна: „Ще загубим връзката, ще загубим връзката, ще загубим връзката... Великите няма да знаят за нас, Стихията ще стигне до Кълбото. Не правете това, не го правете, не местете Хуфу. Недейте, недейте...“.

– И нищо повече?

– Нищо, но беше постоянно, неизменно и влудяващо. Изчезваше, когато бяхме на някоя планета.

– И никой нищо ли не разбра, Чарлз? – Анита беше изумена, описанието ѝ напомняше нещо сънувано. Искаше да разбере подробности за жената – как е била облечена, къде се е намирала, как е изглеждала.

– Казаха, че е жрица, но никой не разтълкува истинския смисъл на думите ѝ, каква е тази връзка, великите, а и стихията не говореха нищо на никого. Най-накрая предположиха, че вероятно улавяме в космоса проекцията на някакъв древен защитен ритуал на пирамидата. Според физиците той се е активизирал при разместването ѝ поради натрупаната в миналото огромна психична енергия. Правеха аналогии с виденията около Карнак, а по-късно и във Вавилон.

– Да знам, знам за тези призрачни явления, както и че никой още не ги е обяснил – съгласи се Анита Бел, – но тук май е малко по-различно. Чарлз, трябва да ми опишеш по-подробно как изглеждаше тази жена, тази жрица – настоя тя.

– Беше винаги една и съща, точно както в древността. Много красива, изискана, облечена цялата в бяло, с посипани със сребро черни коси и изящна кристална топка в дясната ръка. Нищо друго.

Анита разбра. Чарлз не знаеше нищо повече, а и не беше редно да го измъчва. Образът напълно съответстваше на жената от друг неин сън, вероятно наистина беше Лития. Остана замислена. Минути по-късно смени темата. Трябваше да помисли, информацията беше прекалено сериозна.

– Да отидем в Детския град, смени посоката, Чарлз – отсече Анита. – Ще видим Нуту и ще се повеселим малко. Карай натам – посочи към южната част на Вавилон.

– С най-голямо удоволствие, мис – усмихна се шофьорът. Той също обичаше това място, а и искаше да се разсее от неприятните спомени от младостта си. Зави по Цветистата лента за забавления.

Анита изобщо не можеше да се отърве от мислите за виденията от „Ра“. Бяха сходни с нейните, беше възможно и сънищата ѝ да се дължат на Карнак, откъдето се появяваше тази жена в нейния сън... трябваше да провери. Сега обаче ѝ предстоеше среща с Нуту, който най-добре можеше да я успокои преди срещата в ОВОС-4. Аеромобилът вече беше почти изминал краткия път по оцветената линия към Детския град. Пътуваха сами и само далеч зад тях се забелязваха редовно сменящите се еднакви маршрутни коли. Следяха я неотлъчно и Анита рано или късно трябваше да разбере кой или какво се криеше зад всичко това.