Невърмур 3: Чудночума

1.

Набор 919

Зимата на Втора година

На лъскавата черна врата във вътрешността на добре осветен гардероб едно кръгче пулсираше със златиста светлина, а в центъра му имаше малко сияещо Ч.

„Хайде – сякаш казваше то с всяко меко туптене. – Побързай!“

Мориган Врана довърши закопчаването на колосаните си бели ръкави, облече отгоре черно палто и внимателно прикрепи на ревера златната си брошка с буквата Ч. Накрая притисна върха на пръста си към блестящото кръгче и сякаш бе превъртяла ключа в някаква ключалка, защото вратата се отвори, разкривайки празна метростанция.

Тези тихи, спокойни мигове бяха станали любимата част от деня за Мориган. През повечето утрини тя бе първата, пристигнала на станция 919. Обичаше да затваря очи, само за няколко секунди, докато се ослушва за далечния тътен на влаковете в тунелите на Чудметрото. Приличаха ѝ на механични дракони, будещи се от сън, готови да понесат милиони хора по сложна плетеница от линии из целия град Невърмур.

Мориган се усмихна и си пое дълбоко дъх.

Беше последният ден на есенния срок.

Беше успяла.

Останалите от групата ѝ започнаха да пристигат, нарушавайки тишината и покоя; осемте врати нагоре и надолу по перона се отваряха една по една – от орнаментираната червена врата на Махир в единия край, та чак до малката сводеста, нелакирана дървена врата на Анах Кало в другия – и малката станция се изпълни с бъбрене.

Хоторн Бързолет, най-добрият приятел на Мориган, дойде в типичното си сутрешно състояние – залиташе под товара на екипировката си за драконова езда, сивата му риза бе закопчана накриво, несресаните му кафяви кичури стърчаха под странни ъгли, а сините му очи блестяха от някаква пакост, която или току-що бе измислил, или току-що бе извършил (Мориган не искаше да знае кое от двете). Аркан Тейт – чиито маниери и дрехи винаги бяха безупречни, – без да каже и дума, взе от Хоторн половината от клатещата се купчина екипировка и кимна дискретно към накриво закопчаната му риза.

Кадънс Овъглен бе последна тази сутрин. Тя дотича на перона, когато оставаха само няколко секунди – дебелите ѝ черни плитки се вееха зад нея, а дългите ѝ кафяви крака правеха големи крачки, – и стигна до тях тъкмо когато една-единствена леко очукана мотриса се появи с пухтене пред очите им, изпускайки облачета бяла пара. От едната ѝ страна бе изписан познатият символ Ч и числото 919, а от вратата се бе надвесила тяхната кондукторка госпожица Веселка.

Това беше Домовлакът, средство за транспорт и дом-извън-дома, предназначен изключително за самите тях, Набор 919 на Чудното общество. Вътре имаше пуфове, захабен стар диван, купища възглавници, печка на дърва, която зиме винаги бе запалена, и керамичен буркан за бисквити с форма на бяла мечка, който рядко оставаше празен. За Мориган това бе едно от най-любимите и най-уютните местенца на света.

– Добро ууууутро! – извика кондукторката, ухилена до уши, и размаха наръч вестници. – Честит последен ден от срока, умничета!

Ролята на госпожица Веселка като официален кондуктор на Набор 919 беше интересна – отчасти бе отговорник по транспорта, отчасти – съветник. Тя беше тук, за да направи по-гладък пътя им през първите пет години като членове на най-елитната и взискателна организация в Невърмур. Чудното общество се състоеше от необикновени хора с необикновени таланти, но повечето от тях бяха прекалено погълнати от собствените си необикновени занимания, за да обръщат голямо внимание на най-младите членове на обществото. Без кондуктора си Набор 919 щеше да е като загубен в джунглата.

Госпожица Веселка бе единственият познат на Мориган човек, който напълно оправдаваше името си: тя бе истинско слънчице. Беше като свежи ленени чаршафи, птича песен по здрач, идеално препечена филийка. Носеше дрехи в цветовете на дъгата и имаше безупречна стойка, тъмнокафява кожа и огромна усмивка, и когато светлината грееше по края на бухналата ѝ като ореол къдрава черна коса, това навяваше на Мориган мисли за ангел... макар че, разбира се, никога не би изрекла на глас нещо толкова безвкусно.

Като прикрепен към тях възрастен, може би единственото нещо, от което се нуждаеше госпожица Веселка, бе малко повече благоприличие. Но Набор 919 си я харесваха такава, каквато е.

– Пос-ле-ден ден! Пос-ле-ден ден! Пос-ле-ден ден! – заскандира тя, като подритваше празнично във въздуха от вратата на влака, още преди той да е спрял.

Анах ѝ извика тревожно:

– Госпожице Веселка, това НЕ е безопасно!

В отговор госпожица Веселка изкриви лице в комичен ужас и размаха ръце сякаш аха-аха ще падне – а после наистина падна на перона в момента, когато влакът внезапно спря.

– Добре съм! – успокои ги тя и скочи да се поклони.

Всички се засмяха и заръкопляскаха, само Анах се обърна да ги изгледа укорно един по един, порозовяла от възмущение, докато русите ѝ къдрици се люлееха страховито.

– Да бе, много смешно! Само че от кого ще очаквате да спре кървенето, когато тя падне на линията и си счупи пищяла? Бас държа, че никой от вас си няма представа как се шинира крак.

– Точно затова си имаме теб, Анах – изтъкна Аркан и се усмихна, на бледите му бузи се появиха трапчинки. После се наведе да помогне със свободната си ръка на госпожица Веселка да събере разпилените листове.

– Точно така, доктор Кало – добави здравенячката Тадея Маклауд и сръчка Анах толкова силно, че едва не я събори. (По стандартите на Тадея това бе леко сръчкване, но понякога тя си забравяше силата.)

Анах направи физиономия, докато се изправяше, но изглеждаше донякъде умилостивена от използваната от Тадея дума „доктор“.

– Госпожице, какво...? – Аркан се взираше в един от листовете и се мръщеше объркано.

– Това новите ни учебни програми ли са?

– Благодаря ти, Арк. Ще ми помогнеш ли да ги раздам? – помоли кондукторката и махна на Набор 919 да се качва на влака. – Хайде, всички на борда, иначе ще закъснеем. Франсис, сложи чайника, ако обичаш. Лам, пусни буркана с бисквити да обикаля.

Хоторн изгледа озадачено госпожица Веселка, когато тя му връчи неговата програма. Днес бе последният ден от срока, а те обикновено получаваха новите си програми веднъж седмично.

– Вие вече ни ги дадохте в понеделник, госпожице. Не помните ли?

Той се тръшна на един пуф, а Мориган се настани на дивана между Кадънс и Ламбет, за да прегледа собствената си програма. Доколкото можеше да прецени, беше същата като онази, която получи в началото на седмицата: във вторник имаше упражнение по „Немъртви диалекти“, а в сряда – майсторски клас по „Наблюдение на движенията на планетите“, последван от час в шпионското крило на минус пети етаж, наречен „Отглеждане на информатори и работа с тях“ (това бе любимият урок на Мориган за седмицата досега – оказа се, че доста я бива в шпионските дела).

– Да, помня – натърти на последната дума госпожица Веселка. – Въпреки преклонната си двайсет и една годишна възраст, Хоторн, изкуфелият ми мозък все още ми дава достъп до необятната база данни за далечното минало преди цели четири дена. – Тя се усмихна и повдигна вежда. – Това са нови програми. Моля, обърнете внимание на промените в днешните занятия.

Мориган прескочи на петъчната колонка и щом откри разликата, попита:

– Какво е В&Р?

– И аз имам същото – обади се Хоторн. – В&Р, минус втори етаж. Последният час за деня.

Махир вдигна ръка.

– И аз го имам!

Последва всеобщо мърморене и сравняване на програмите, и учениците откриха, че всички имат същия урок. В повечето случаи програмите им бяха индивидуализирани – изготвени от госпожица Веселка така, че да помогнат на всеки от тях да развие уникалните си таланти и да работи върху слабите си места – и от два месеца насам Набор 919 не бе имал общ урок като група.

– Госпожице, какво означава В&Р? – попита Франсис Фицуилям с леко притеснение. Кафявите му очи се ококориха. – Леля Хестер знае ли за това? Тя държи да одобрява всички промени в програмата ми.

Мориган повдигна вежда срещу Хоторн, който в отговор направи гримаса. Семейството на Франсис бе в Чудното общество от поколения насам и по двете линии – прочутите Фицуилям и удивителните Акинфенва. Негов покровител – член на Обществото, който бе представил кандидатурата му и следователно имаше пръст в образованието му – беше леля му по бащина линия Хестер Фицуилям. Тя бе много строга и според Мориган си падаше малко крава.

– Тя смята, че не бива да правя нищо, което да изложи на риск моя обонятелен инструмент – продължи Франсис.

– Какъв овдовял елен? – попита Тадея.

– Носът ми – поясни той. – Какво? Не се смейте – обонянието е най-важното качество за един готвач. – Той нервно натисна върха на светлокафявия си луничав обонятелен инструмент.

– Няма нужда да се тревожиш за смъркалото си, Франсис – заяви госпожица Веселка със загадъчна полуусмивка. – Но не мога да ви разкрия отговора.

Девет любопитни лица се вдигнаха, за да я изгледат с внезапно разгорял се интерес.

Хоторн се понадигна.

– Да не е... ветроходство и... ъъъ... разни неща?

– Не. Все пак, добро предположение.

– Война и разузнаване! – извика Тадея. Вдигна дългата си рижа коса на кок и запретна сивите си ръкави, сякаш нямаше търпение да започне. – Ще учим специални бойни техники, нали? Най-после!

– Валсове и ръченици? – беше допускането на Махир.

– Ооо! Венци и рози! – Анах плесна с ръце и заподскача на възглавницата си. – Ще се занимаваме с цветя, нали?

Госпожица Веселка се засмя.

– Чудесна мисъл, Анах, но не е точно това. – После вдигна ръце в призив за тишина. – А сега, моля ви, спрете да гадаете. Устните ми са заключени. Гроб съм.

Анах оклюма разочаровано и подаде буркана с бисквити на Махир.

– Леф’села – каза той, което означаваше „благодаря“ на джахалански, един от трийсет и осемте езика, които говореше с лекотата на местен. В последно време Махир се бе заел да преподава на останалите смятаните от него за „важни части“ от любимите си езици – предимно как да искат упътвания, „моля“, „благодаря“, обиди и ругатни. (Най-вече ругатни, бе забелязала Мориган, макар че това може би се дължеше, на подчертания интерес на Хоторн към тях.)

– Хишва рахлим – отвърна мрачно Анах и захапа бисквитата си.

Махир вдигна очи към нея със смесица от смайване и веселие, а ченето на Мориган увисна.

– Какво? – изломоти Анах, защото устата ѝ бе пълна с крем.

– Това не значи „моля“, ако това искаше да кажеш – рече Махир, като се мъчеше безуспешно да не се засмее.

– О, знаеш, че не ме бива в езиците – изсумтя раздразнено Анах. – Какво казах всъщност?

Махир, Хоторн и Тадея изкрещяха весело в един глас вулгарния превод. Лицето на Анах почервеня като домат, госпожица Веселка изглеждаше възмутена, а останалите не спряха да се кикотят по целия път до Чудното общество.

Беше истинска мъка да напуснат уютния и топъл Домовлак, когато пристигнаха на станция „Горда стъпка“. Сгушени заради вятъра, Набор 919 махнаха за довиждане на госпожица Веселка и се втурнаха към съмнителния заслон на Стенещата гора.

Чудобщ – стоакровият кампус на Чудното общество в самото сърце на Невърмур – бе обхванат от зимата по-рано от града извън стените му. Вече няколко седмици в него цареше студ, който би могъл да замрази сопола от течащ нос. Загадъчният феномен чудобщно време означаваше, че лекият ръмеж в Невърмур вероятно ще представлява проливен дъжд и лапавица на територията на Чудобщ.

Всъщност, каквото и да бе времето извън Чудобщ, вътре то винаги беше малко „по-“. Ако в Невърмур имаше лека гръмотевична буря, небето над Чудобщ бе черно и проблясваше от електричество като дискотека, и да вървиш през кампуса означаваше да рискуваш да се превърнеш в гръмоотвод.

Днес студът проникваше до костите им, но слабата светлина на зимното слънце го правеше по-поносим, а също и знанието, че щом свърши последният им урок, ще напуснат Чудобщ за две седмици празници. Мориган нямаше търпение. На Коледа нямаше по-хубаво място от дома ѝ, хотел „Девкалион“. Тя цяла зима си мечтаеше за яйчен пунш, печена гъска и ароматни шоколадови топчета с ром.

За да не обръщат внимание на студа, учениците от Набор 919 си запълваха времето, докато вървяха към дома „Горда стъпка“, с все по-шантави предположения какво може да означава В&Р.

– Ооо, какво ще кажете за „Въздигане и разрушение“? – Лицето на Хоторн грейна при тази мисъл. – Може би ще ни превърнат във ВСЕМОГЪЩИ БОГОВЕ.

– Или „Вицове и ребуси“? – обади се Лам.

– Или „Вино и ракия“ – подхвърли Франсис.

При последното предположение всички избухнаха в смях, но въпреки това Мориган не пропусна да чуе как някой изсъска „Чудотворка“, когато група по-големи ученици ги задминаха по горската пътека.

Вече бе свикнала, но все пак всяко подмятане още я караше да трепва. Почти два месеца бяха минали, откакто тайната ѝ бе разкрита пред цялото Чудно общество. Понякога, когато Мориган се нуждаеше от кураж, си припомняше думите на старейшина Куин: „Тя може да е Чудотворка, но от днес нататък е нашата Чудотворка“.

Повечето хора в Чудобщ бяха достатъчно мили и благоразумни да се вслушат във Върховния съвет на старейшините и да приемат Мориган като една от тях, макар и да не бяха във възторг, че имат в общността си такава „опасна личност“. Ала имаше и такива, които се възползваха от всяка възможност, за да я накарат да се чувства нежелана, не че това имаше голямо значение. Мориган ставаше все по-добра в пренебрегването на шушуканията и втренчените погледи, а увереността, че нейният набор стои твърдо зад нея, ѝ помагаше много. През последната година лоялността на Набор 919 бе подложена на сурово изпитание. Преди Мориган си мислеше, че винаги ще я смятат за чужда, но сега знаеше, че мястото ѝ е тук.

Кадънс също бе чула шепота. Без никакво забавяне извика: „Прехапи си езика“ и след секунда се разнесе вик на болка и приглушено „Ох!“, когато извършителят се подчини. Тя се ухили на Мориган, която ѝ отвърна с благодарна усмивка. Нямаше как да не се почувства мъничко доволна; да имаш приятелка хипнотизаторка носеше някои предимства.

– Видях това, Кадънс – укори я тихичко Анах, като се приближи до тях. – Знаеш, че не бива да използваш уменията си върху другите ученици.

Кадънс изпъшка и завъртя очи.

– Ти пък не бива да си такова досадно мрънкало, което постоянно нарежда на другите как да се държат.

Анах се навъси.

– Ако го направиш пак, ще кажа на възпитателката ти.

И закрачи ядосано напред. Кадънс промърмори на Мориган:

– Повече ми харесваше, когато не помнеше коя съм.

Ако Анах наистина смяташе да разкаже за станалото на страховитата възпитателка по мистични изкуства, Мориган си помисли, че ще ѝ е малко трудничко да го направи. Тя самата се опитваше да поговори с госпожа Мургатройд от седмици, ала това се оказваше невъзможно. Всеки път, щом я зърнеше в коридорите на Дом „Горда стъпка“, тя сякаш изчезваше в тълпата или, още по-зле, изведнъж се превръщаше в двойницата си от Училището по обикновени изкуства, ужасната госпожица Диърборн. Напоследък това се случваше толкова често, та Мориган започна да се чуди дали Мургатройд не я избягва умишлено... или пък Диърборн се опитва да се намеси.

Допреди шест седмици Мориган беше сиворъкавка – ученичка по обикновени изкуства, също като Хоторн, Анах, Махир, Арк, Франсис и Тадея. Училището по обикновени изкуства, за което се грижеше възпитателката Дулсинея Диърборн, бе по-големият от двата образователни потока в Чудното общество и се състоеше от три катедри: Практични занятия на минус трети, Хуманитарни предмети на минус четвърти и Екстремни занятия на минус пети.

Училището по мистични изкуства бе далеч по-малобройно, но въпреки това разполагаше със собствени три подземни етажа, дълбоко под пететажната тухлена сграда на Дом „Горда стъпка“, които бяха достъпни само за мистичните ученици.

Из тези три етажа бе доста по-трудно да се ориентираш, отколкото в подредените етажи на Училището по обикновени изкуства. Те не се деляха на три катедри, а по-скоро на безброй сборища, работилници, клубове, лаборатории, свръхсекретни миниобщества и супер-дупер секретни гилдии, посветени на разни езотерики – никои от които сякаш не признаваха собственото си съществуване, нито това на другите. В мистичното училище имаше ужасно много заключени врати и въпроси без отговор, но през последните шест седмици Мориган се бе научила просто да отива където я праща програмата ѝ и никъде другаде – например в никакъв случай по загадъчен, обвит в мъгла коридор, който предния ден го е нямало там. Подобни отклонения бяха гаранция, че ще закъснееш за час.

Диърборн беше бясна, когато разбра, че Мургатройд е прехвърлила Мориган от обикновените в мистичните изкуства. Разбира се, не защото питаеше някакви топли чувства към момичето – всъщност бе точно обратното. Диърборн изобщо не смяташе, че Мориган трябва да е в Училището по обикновени изкуства; направо не можеше да понесе мисълта тя да научи нещо повече от абсолютния минимум. Би било съвсем в стила на ледената среброкоса възпитателка, помисли си Мориган, да саботира образованието ѝ отдалеч.

– Държиш се параноично – каза Кадънс, когато Мориган спомена за това по-късно следобед. Двете висяха в един коридор на минус седми и чакаха Лам, за да могат заедно да се отправят към последния си урок за този срок. – Но както и да е, защо искаш да говориш с Мургатройд? Аз лично гледам да избягвам срещи с нея, доколкото е възможно.

Мориган бе открила, че повечето хора гледат да избягват смущаващата Мургатройд, доколкото е възможно, и то с основание... но все пак я предпочиташе пред госпожица Диърборн.

– Виж това – въздъхна тя, извади програмата си и посочи списъка със занятия за тази сутрин. – „Надзъртане в бъдещето“. „Откриване на магическото ти животно“. Вчера пък имах „Завързване на беседа с мъртвите“.

– Но ти каза, че харесваш този час! Нали си падаш по страшни работи?

– Харесвам го – призна Мориган. – И да, падам си. Само че не знам защо Мургатройд постоянно ми дава тези странни предмети, след като тъкмо тя каза, че би трябвало да изучавам... – Тя млъкна, озърна се, за да се увери, че никой не може да я чуе, и понижи леко глас: – ...Отвратителните изкуства.

По лицето на Кадънс за миг пробяга неловко изражение. Тя знаеше за Отвратителните изкуства колкото и Мориган – тоест почти нищо.

Мориган знаеше, че Отвратителните изкуства са инструментите на така наречения „завършен Чудотворец“ и че трябва да се научи да ги използва, ако иска някога да разбере какво наистина означава да си Чудотворец. Беше усвоила оттук-оттам някои дреболии и ги упражняваше самичка. Но в целия свят имаше само още един човек, който можеше да използва Отвратителните изкуства... и това бе наистина обезпокоително чувство – да те свързва нещо толкова важно с него.

– Искам да кажа, просто... аз не съм ясновидка! – продължи тя. – Нито пък оракул, чародей, вещица или...

– Да, знам, ти си могъща Чудотворка. Избърши си очите, мила – каза тихо Кадънс. И като забеляза Ламбет да излиза от часа си по трансцендентална медитация в обичайното си замаяно състояние, помаха, за да привлече вниманието ѝ.

Мистичните ученици бяха далеч по-малко от обикновените, но като се добавят преподавателският състав, аспирантите, академиците и изследователите, както и гостуващите членове на Кралския магьоснически съвет, Паранормалната лига и Съюза на невърмурските вещици, коридорите на мистичното училище обикновено бяха пълни. Днес те гъмжаха от малки и големи ученици, които празнуваха края на срока по начини, които им бяха строго забранени извън училището – поне на повечето от тях. Илюзионистите можеха да практикуват уменията си навсякъде в Чудобщ, защото илюзията – по думите на Мургатройд – представляваше „куп досадно безвредни фокуси“.

(Мориган смяташе, че тази свобода на илюзионистите отива на вятъра, защото те я използваха предимно за да предизвикват погнуса, като създаваха фалшиви образи на кучешки фъшкии и припкащи по коридорите плъхове. Даже Хоторн, който обичаше да предизвиква погнуса у хората, не бе никак впечатлен от действията им и ги обявяваше за „извънредно банални“.)

Но ако хванеха някой младши ученик да практикува, да речем, магьосничество или вещерство извън етажите на мистичното училище, той със сигурност щеше да съжалява. Някои от любимите наказания на Мургатройд включваха отрязване на ръкавите на зимните палта, обръсване на веждите и провесване с главата надолу от пешеходния мост над станция „Горда стъпка“.

В коридорите на мистичното училище обаче нищо не беше забранено.

Този следобед, за да отпразнуват по някакъв странен начин края на срока, група ученици по магьосничество бяха откраднали кашон ненадписани шишенца с еликсири от Вещерското крило, раздрусваха ги и се предизвикваха един друг да ги изпият, а после виеха от смях или болка, в зависимост от резултата. Едно момиче си изгори гърлото, докато бълваше гореща пара в течение на цяла минута, друг ученик си спука всичките капиляри на очите, а трети се влюби до уши в първия неодушевен предмет, който му се изпречи пред погледа – един пожарогасител.

– Лам, побързай, ако обичаш – изстена Кадънс, като видя приятелката им да се влачи на няколко метра зад тях.

– Спрете – каза Лам и вдигна ръка. Мориган и Кадънс моментално се заковаха на място, точно преди да стигнат до пресечката на два дълги коридора.

Лам беше талантлива краткосрочна пророчица... което означаваше, че получава видения за бъдещето, но само за непосредственото бъдеще – в близките няколко секунди. Набор 919 вече бе разбрал, че ако се вслушва в предупрежденията ѝ, често може да избегне някои дребни неприятности, като ударен пръст или разлят чай. Понякога талантът ѝ даже спасяваше животи, както бе научила Мориган миналата нощ на Вси светии, когато разгада мъглявите предсказания на Лам и затвори нелегалния Страшен пазар – точно навреме, за да спаси и нея, и Кадънс от опасността да бъдат продадени на търг.

Ако Мориган не бе съобразила навреме, някой почти сигурно щеше да плати много пари, за да открадне умението на Кадънс... ала съдбата на Лам щеше да е много, много по-лоша. Защото тяхната приятелка Ламбет Амара всъщност бе принцеса Ламия Бетари Амати Ра от кралската фамилия Ра от Копринените земи в щата Далекоизточен Санг. Беше вмъкната незаконно в Свободния щат от република Зимномория, за да участва в изпитанията на Чудното общество, също като Мориган – но за разлика от Мориган, нейното семейство знаеше за този план и ако някога разкриеха измяната им към управляващата Зимноморска партия, те можеха да бъдат екзекутирани. Никой в републиката не биваше дори да знае, че Свободният щат съществува.

Набор 919 се бе заклел да пази тайната на Лам. Разбира се, имаше и други, които знаеха – покровителят на Лам, госпожица Веселка и старейшините. Плюс няколко негодници, които се бяха спасили при унищожението на Страшния пазар и бяха потънали в нощта. Но Набор 919 имаше чувството, че ако заровят тайната и никога не я изричат на глас, могат да предпазят Лам от всеки, който ѝ желае злото.

Кадънс въздъхна нетърпеливо и си погледна часовника.

– Лам, наистина трябва да...

– Чакайте.

ПЛЯС! Бззззззззз...

Мориган и Кадънс зяпнаха ужасено, когато малко по-нататък по коридора едно от момчетата от Магьосническата катедра опръска от глава до пети минаваща ученичка от горните курсове с раздрусана бутилка еликсир. Момичето бе залято с черна катранена течност, която при допира с кожата ѝ се превърна в... пчели. Ядосани, жужащи пчели, които се тълпяха около нея, все едно е покрита с цветен прашец. Нещастницата се втурна с писъци по коридора, мъчейки се да ги прогони, а младите магьосници хукнаха подире ѝ в опит да ѝ помогнат, хем смеещи се, хем ужасени.

Лам най-после свали ръка.

– Продължавайте – каза тя и мина покрай Мориган и Кадънс, а целият ѝ вид говореше: „Нали ви казвах?“.

Мориган никога досега не бе имала занятия на минус втори етаж – макар че през повечето дни ходеше там, защото на него се намираха трапезариите, кухните и продоволствените складове. Останалите от Набор 919 вече чакаха пред посочената класна стая, когато Мориган, Кадънс и Лам пристигнаха.

– Вафли и разследвания – заяви Хоторн и се обърна да изгледа останалите, протегнал ръка да препречи вратата. – Това е окончателното ми предположение. Някой друг? Последен шанс.

– О, просто отвори – изстена Тадея и се промуши покрай него.

Стаята бе малка – може би колкото една четвърт от обикновена класна стая – и празна. Освен това бе много тъмна. Мориган заопипва стената, докато групата влизаше.

– Къде е ключът за лампата? – попита тя.

– Ох! Това беше кракът ми, Франсис, непохватко такъв.

– Извинявай, не видях...

БАМ. Вратата се затръшна зад тях и групата притихна.

– Къде е учителят ни? – прошепна Анах с леко потрепващ гласец.

– Шът – каза тихо Лам. – Гледайте стената. Сега ще започне.