Към Bard.bg
Антични легенди или защо Зевс изневерява на Хера (Михаел Кьолмайер)

Антични легенди или защо Зевс изневерява на Хера

Михаел Кьолмайер
Откъс

Запей ми, о, музо...

За Атина и изобретяването на флейтата • за Марсий и Аполон • за Орфей и Евридика • за ревнивите жени • за пастира мечтател

Дали да не започнем този разказ с историята за сътворението, как небето и земята се появили от хаоса? Не е възможно да се отиде по-назад, защото в хаоса няма нищо, за което да се разкаже. Нормално би било да се тръгне от началото, следователно от точката или от мига, или както и да се нарича този момент, в който на неделимото почва да му харесва да се дели. Няма да постъпим така. Историята за сътворението ще разкажем по-късно. За нас в началото не стоят хаосът и произходът, а певците – аедите, които ни разказват историята за раждането на нещата, боговете и хората. Затова искам да предоставя началото именно на певците.

Ще ми се първо да ви разкажа за един малък, пренебрегван музикант, а именно за нещастния сатир Марсий. Но пък и тази история, странно, не започва с това комично горско създание, а с прочулата се като много строга богиня Атина Палада.

Веднъж богинята Атина Палада, както се разхождала из гората, намерила един двоен кокал – нямам представа какво точно означава това, – който бил оглозган и изчистен от мравки, в него тя пробила дупки и така кокалът се превърнал във флейта. Някои твърдят, че по този начин Атина изобретила флейтата. Нали легендите често ни разказват истории за изобретяването и изнамирането на разни неща, които ни заобикалят. Но запомнете, че въпросната флейта от двоен кокал не бива да бъде сравнявана със сегашния инструмент. Представете си една тръбичка, към нея е прикрепено листо, което при духане започва да вибрира и да издава писклив звук, който след това се модулира в двете кухи пространства на флейтата. Кръщават инструмента авлос и днес се смята за нещо като предшественик на гайдата, както и на нашата блокфлейта. Не бил най-изисканият музикален инструмент, но и великата Атина Палада не би могла да се сравнява със своя полубрат Хермес, поне що се отнася до изобретяването на музикални инструменти.

Но Атина искала да покаже изобретението си на събралите се богове горе на Олимп. Седнала и засвирила на авлоса. Несъмнено това била прекрасна музика, направо божествена. Въпреки това Хера, покровителката на брака, едновременно сестра и съпруга на Зевс, и Афродита, богинята на любовта, се извърнали встрани и почнали да си шушукат и да се кискат. Атина се смутила и попитала: „Какво има? Фалшиво ли свиря?“. Но не получила отговор. Е, казала си тя, причината няма как да е в другите, може би е в мен. За разлика от повечето богове, тя била способна на самокритика, което е твърде нехарактерно качество за боговете. Литнала надолу към земята, открила едно бистро планинско езеро, навела се над водите му и още веднъж изсвирила същата мелодия, този път само за себе си. Докато свирела, наблюдавала отражението си. Сега вече разбрала защо Хера и Афродита се кискали. Водното огледало ѝ показало едно надуто, сериозно, синьо-червено лице, очите стиснати, ноздрите некрасиво разтворени. Макар че музиката звучала прекрасно, музикантката изглеждала отвратително. Атина разбрала, че свиренето на авлос не е за нея, вероятно изобщо не е за жени, защото ги прави да изглеждат отблъскващо.

Не ѝ стигнало, че метнала флейтата зад себе си, но и я проклела: „Нека всеки, който свири на тази флейта, да бъде споходен от нещастие“.

И ето, по пътя се задал онзи злочест сатир Марсий – гном, безобиден горски обитател, не много умен, но пък самодоволен. Спънал се във флейтата и си казал: „Неслучайно се спънах в това нещо, ще трябва да го използвам“.

И засвирил. Нищо не разбирал от музика и нямал никаква представа как се държи този инструмент. Но изведнъж от флейтата, като от само себе си, се разнесли прекрасни, направо божествени звуци. На Марсий изобщо не му минало през ума, че това може да е някакъв номер, решил, че прекрасната музика се дължи единствено на собствената му гениалност, за която, както си помислил, досега изобщо не бил и подозирал.

Така той тръгнал да обикаля селяните от околността и да им свири. А те казвали: „Можем само да те поздравим, сатире Марсий!“. И му се възхищавали със зяпнала уста. Били пленени от музиката, а един от селяните му рекъл: „Толкова хубаво като теб може да свири само Аполон, богът на музиката!“.

Злочестият глупав Марсий е трябвало да възрази. Задължително! След тези думи просто е трябвало да хвърли флейтата далече от себе си. Но той не го направил, защото бил суетен като мнозина други и с удоволствие слушал похвалите за себе си. Дори използвал това изречение за следващото си турне, като го изписал като вид реклама: „Толкова хубаво като мен свири само Аполон!“.

Струва ми се, че е препоръчително човек да стои далеч от боговете и техните думи, така само привлича вниманието им и дразни честолюбието им. Аполон чул как някой друг се хвали с името му, погледал известно време от Олимп какво става долу, после слязъл и казал на Марсий: „Щом смяташ, че свириш толкова хубаво, колкото и аз, тогава хайде да се надсвирваме. Аз на лирата, а ти, Марсий, на твоята странна флейта от двоен кокал“.

Грешка номер две: Марсий се съгласил.

Аполон свикал жури, наистина подбрано жури, нямало как да е иначе, а именно събрал музите, богините на изкуствата и науките. Те трябвало да решат кой действително свири по-добре.

Преди да почне надсвирването, Аполон обявил: „Тъй като аз съм бог, а ти, Марсий, само един долен, мръсен сатир, аз ще определя правилата на облога. Който от нас победи, той ще има правото да прави с другия каквото си поиска“.

Марсий пак се съгласил. Но в този случай вече нямал избор. Освен това във факта, че Аполон, първородният син на Зевс, благоволява да му диктува условията си, суетният глупак видял признание, че той, дребният незначителен сатир превъзхожда големия важен бог – или поне би могъл да има реален шанс за победа срещу лъчезарния син на Лето.

Засвирили – Аполон на лира, Марсий на авлос. В началото ситуацията изобщо не изглеждала зле за сатира. Музите казали: „Ние наистина не можем да преценим кой от двама ви е по-добрият. И двамата свирите еднакво хубаво“.

А Аполон се обадил: „Тогава ще разширя състезанието. Сега ти, Марсий, ще трябва да направиш всичко, което и аз правя. Ако успееш, ще се призная за победен“.

Този път вече на Марсий му се свила малко душата, но отново приел.

Аполон така извъртял лирата, че засвирил на грифа с лявата ръка – затова се смята за праотеца на всички китаристи левичари от Джими Хендрикс до Пол Маккартни, – след което рекъл: „Сега ти също завърти своя инструмент, Марсий! Освен това направи и така!“. И докато свирел на лирата, богът запял. „Хайде – рекъл той – направи същото! Пей, докато свириш!“.

Да пееш, докато свириш, е възможно с лира, вероятно и с китара, но съвсем сигурно е, че не става с подобен на флейта инструмент, какъвто бил авлосът. Първо нищо не излиза, ако флейтата се обърне и се духа откъм другия ѝ край, и второ, човек няма как едновременно да свири на флейта и да пее. Дори бог не би могъл да го направи. Защото и боговете не са в състояние да боравят своеволно с нещата на този свят.

И така, Марсий изгубил облога. Музите дали венеца на победата на Аполон.

А той казал на Марсий: „Нали помниш уговорката, че победителят ще може да прави с победения каквото си иска. Аз съм победителят“.

Аполон сграбчил дребния Марсий за врата, закачил го на един висок смърч и одрал със странния двоен кокал кожата му. Музите също били там, но възприели писъците на Марсий като вид песен. Защото във всички неща на този свят музите винаги търсят и откриват естетическата им страна.

Но не бива да си мислим, че Аполон e от тези богове, дето не биха допуснали никой друг да се прояви, да няма на света нито един друг певец, нито един друг свирач на лира. Точно обратното. Затова сега искам да разкажа историята на най-великия от всички певци на Древна Гърция, историята на Орфей.

Орфей – склонен съм да приема тази версия – би трябвало да е син на Аполон.1 Иначе е трудно да се обясни дарбата му така омагьосващо да пее. Но коя е майката на Орфей? На това място ще цитирам първия стих от „Илиада“ на Омир: „Музо, възпей оня гибелен гняв на Ахила Пелеев...“

Той ни насочва към майката на Орфей, към Калиопа. Името Калиопа означава сладкозвучна. Тя е покровителка на епическата поезия.

Калиопа е майката, Аполон – бащата, а синът – Орфей, най-значимият, най-великият, най-загадъчният певец на Античността. За него се казва: „На безкрайни ята птиците кръжаха около главата му, а от тъмносиньото море рибите скачаха срещу му“.

Животните се събирали около него, когато започвал да свири и да пее – животните във водата, животните на земята, животните във въздуха. Но не само те се обръщали към него, същото правели, така поне се говорело, и дърветата, и храстите. Неотдавна бях в малкия островен град Сирмионе насред езерото Гарда, където римският поет Катул е издигнал вилата си и където днес в горичката на Катул растат прастари маслинови дървета. Те са толкова стари, че стволовете им, които са целите в пукнатини, са се разцепили на две и понякога приличат на разкрачени възрастни мъже, все едно дървото влиза в земята с два крака. Такива стари маслинови дървета могат да се видят и в Гърция. Говори се, че това били дърветата, които тръгнали подир Орфей.

Хълмовете, камъните и скалите също го последвали, както и планините, които, твърди се, понечили да се изскубнат от недрата, така че земята се разтреперила. Ако се застане на брега и се погледне към морето, на някои места скалите приличат на глави, които надничат от водата. Казват, че се били надигнали от морските дълбини, за да чуят песента на Орфей.

Орфей означава тъмният, и действително се случило нещо, което превърнало някога жизнерадостния певец в мрачна, загадъчна фигура...

Първо ще разкажа откъде той се сдобил с инструмента си. Защото комбинацията от гласа и инструмента създават тази така омайна музика. Както флейтата на Марсий, така и инструментът на Орфей имат божествен произход.

Орфей го имал от Аполон, а пък той, от своя страна, го бил получил като подарък от Хермес, негов полубрат и приятел на Олимп. Хермес е един от най-добрите богове. В първия ден от съществуването си – да не кажа от живота си – малкото божествено бебе изпълзяло от пелените, излязло навън от пещерата и открило огромна костенурка, на която веднага извило врата, отделило корубата от тялото и опънало над нея струни. Така за миг Хермес се сдобил с лира, което всъщност означава, че изобретил нашата днешна китара. Но тъй като още същия ден устроил зла шега на своя полубрат Аполон, от която онзи много се разлютил, Хермес му предоставил лирата като подарък за сдобряване.

А пък Аполон я дал след това на любимия си певец Орфей. С този инструмент Орфей съпровождал прекрасното си пеене.

Орфей бил един от аргонавтите, които плавали по моретата с кораба „Арго“ да търсят Златното руно. За екипажа той не е някакъв си певец, досадно културно допълнение, подобен на Всебезрикс от комикса за Астерикс и Обеликс, на когото веднага му завързват устата, като понечи да запее – не, Орфей е важен за екипажа на „Арго“ и от военна гледна точка. Представете си само какво военно предимство получавате, ако сте се изправили пред противника и още преди да е пусната първата стрела, от вашата страна един певец запява и с музиката си така омайва врага ви, че онзи спуска оръжието и се заслушва в песента. И докато гласът на певеца се носи из въздуха, в пълно спокойствие вражите гърла могат да бъдат прерязани.

Друг пример за ползата от музиката на борда на „Арго“: Орфей спасява екипажа от сирените. Малко по-късно, щом стигнем до Одисей, ще се върнем пак на сирените. Когато „Арго“ минал покрай острова на тези примамващи чудовища, Орфей запял така високо, че сирените, пленени от гласа му, пуснали кораба да отплава невредим от опасното място.

Безброй са книгите, посветени на Орфей. Много филми за заснети за него, сещам се например за „Орфей“ (1950) на Жан Кокто. Нарисувани са и комикси, дори такива с етикета „особено ценен“, например осъвременената версия на мита за Орфей и Евридика в „Поема в картинки“ (1969). И много други.

Причината и до днес Орфей да е така популярен и обичан, не е в неговите военни успехи по време на пътуването на аргонавтите. Славата си той дължи на една любовна история – тази за него и Евридика.

Когато се върнал от околосветското си плаване, той срещнал Евридика. И веднага се влюбил в нея. Евридика също веднага се влюбила в него. Те са най-щастливата и най-хубавата двойка, която можела да бъде срещната в тогавашния свят.

Един ден Евридика излязла на полето, за да набере цветя за Орфей, тъй като той бил отишъл до града, за да ѝ купи тънък плат. Било сънлив летен следобед, около цветята жужели пчели. Евридика изчаквала, докато пчелите съберат нектара, след това откъсвала цветята.

Пчелите принадлежали на най-прочутия пчелар на Античността – Аристей. Той открил, че от отглеждането им има полза, направил кошери, в които пчелите се развивали много добре, и снабдявал цялата земя с мед, като давал не само на хората, но и на боговете.

Та този Аристей видял как Евридика се навежда, за да откъсне цветята, и на секундата бил обзет от страст, която го накарала да се втурне към нея. Евридика хукнала да бяга и Аристей се завтекъл подире ѝ. Евридика ужасно се уплашила от мъжа със странната мрежа върху лицето, не поглеждала към земята и настъпила една змия. И тази змия я ухапала по крака, от което Евридика начаса умряла.

Когато Орфей се върнал с тънкия плат от града, намерил любимата си мъртва.

Бил обхванат от такава страховита мъка, каквато светът до този момент не подозирал, че може да съществува. Престанал да яде. Престанал да спи. Не намирал спокойствие нито за минута. Само вървял и в движение композирал най-прекрасните траурни песни, каквито никой досега не бил чувал. За съжаление, всички те са изчезнали, защото Орфей просто ей така ги хвърлял на вятъра по пътя си, а пък вятърът ги отнасял. Накъде? Както пее Боб Дилън: The answer is blowin’ in the wind...2

Един ден Орфей поел към края на света. Вървял на юг, на юг, все на юг, докато стигнал до южния край на Пелопонес, а пък там имало вход към царството на мъртвите – царството на Хадес. Орфей застанал пред този вход и започнал да свири и пее, загърнат в най-мрачния облак на тъгата. Все пак знаел, че Хермес, пратеникът на боговете, богът на крадците, е и водачът на мъртвите, този, който въвежда душите в подземния свят. Орфей бил убеден, че Хермес е превел и любимата му Евридика през този вход към подземния свят в мрачното царство на сенките и на мъртвите.

Стоял Орфей до входа с лирата си, свирел и пеел, като свирнята и песента му не били нищо друго, освен изпълнен с копнеж зов към Евридика.

Оказало се, че музиката и песента не само размекват камъните, подтикват към движение дърветата и храстите, карат животните да се вслушат и да танцуват, а планините да се откъсват от земните недра, но могат и да развълнуват сърцето на Харон.

Харон е лодкарят, който превежда с лодката си душите през река Стикс, която тече в царството на Хадес. И Харон, който много добре знаел, че не бива да прекарва през реката нито един жив, същият този Харон се оставил да бъде убеден да го стори, и то благодарение на музиката. Така той позволил на Орфей, живия, да се качи в лодката, и го отвел на другия бряг на Стикс.

Там чакал Цербер, кучето от входа на подземния свят, което представлявало второто препятствие, за да не може нито един жив да влезе в Хадес. Но и това триглаво чудовище било омаяно от песента на Орфей и го пуснало, така че певецът прекрачил в подземния свят.

Докато вървял все по-навътре и навътре в абсолютната тъмнина, той не спирал да свири на лирата, да пее и да вика любимата си Евридика.

И ето: в мизерното, скучно, сиво, печално царство на мъртвите се появило нещо подобно на радост, нещо като мимолетно облекчение. От всички ъгли на мрака започнали да излизат мъртвите, за да чуят песните на Орфей.

Сизиф, осъден да търкаля нагоре по скала в Тартар камък, който всеки път падал надолу и който той отново трябвало да бута нагоре, та дори и този невротик Сизиф спрял насред безсмислената си работа, седнал върху камъка и се заслушал в музиката. Тантал, който бил прокълнат да стои до шия във вода, над него да висят най-вкусните плодове, а той да умира от глад и жажда, за кратко забравил страданията си. Персефона, мрачната царица на подземния свят, както и Хадес, нейният съпруг, също се заслушали в песента на Орфей, който жалел за Евридика. Най-накрая Персефона се умилостивила и рекла: „Можеш да отведеш оттук твоята Евридика“.

Хадес обаче решил да постави едно условие и казал: „Можеш да я отведеш, но не бива да се обръщаш дори и един-единствен път назад, за да я погледнеш, докато и двамата не излезете на дневната светлина, докато и двамата не преминете границата, докато и двамата не пресечете Стикс и не минете от другата страна“.

Има много изображения на Орфей в подземния свят и при всички тях се повтаря едно и също: Орфей гледа с празен поглед пред себе си. Около него се носят душите на мъртвите, там са Персефона и Хадес. Орфей не гледа никого в лицето, не гледа и към Евридика. Забранено е да гледа в лицето мъртвите и техните цар и царица.

Орфей вървял напред, Евридика го следвала, така те напуснали Хадес. Орфей свирел и пеел, без прекъсване, знаел, че спре ли, ще се разруши магията. Евридика вървяла в мрака подире му и се ориентирала по гласа му.

Но когато най-после се забелязала светлина, той все пак се обърнал назад към Евридика. Ние не знаем защо се е обърнал. Няма никаква разумна причина. Но той го е направил. Може би е бил обхванат от беса на противоречието, на който Едгър Алън По посвещава един от остроумните си разкази – този бяс, който кара хората сами да си вредят. Не знам... Във всеки случай в този миг Орфей завинаги изгубил Евридика. Хермес бил готов веднага да действа и я върнал в мрака. Сега вече и Харон не можел да бъде уговорен, Цербер изпъдил Орфей от подземния свят и така за вечни времена певецът бил разделен от любимата си.

От този момент Орфей се оттеглил от света. Спрял да обича жените. Избягвал ги, основал нещо като орден и се превърнал в може би единствения мистик на Древна Гърция. Гърците не са настроени мистично, затова той им бил чужд и неразбираем. Те гледат на света през очите на митовете. Тук трябва съвсем точно да се подчертае разликата. Митичният поглед по принцип е просветителски, макар че в митовете се случват чудновати неща. Тези странни, причудливи неща не са нищо друго, освен опит за търсене на обяснение. Зад тях се крие желанието за просвещение. Загадката е чужда на гърците. Те не са искали да има загадки. А загадките съществуват – както и при нас, – за да бъдат разгадани.

Орфей, мрачният, от тук нататък се интересувал само от тайнственостите. Основал мъжки орден. В него се срещал с приятелите си, обикновено нощем, и им пеел. Разказвал им за голямата си любов към Евридика, разказвал им за посещението си в подземния свят. Можем да го сравним със средновековните монаси. Сещам се за трагичната любовна история на Абелар и Елоиз. Абелар също не успял да получи своята Елоиз и също се оттеглил от света...

Орфей трябва да е бил много атрактивен, хубав, желан от жените мъж. Макар че общувал само с мъже, много жени се обръщали подире му, отдалече чували гласа му. Но той не позволявал на нито една жена да застане пред него.

Разказва се за дионисиеви празненства, които се организирали нощем в негова чест, но по някое време на жените все пак им додеяло от всичко това. Дали защото Орфей им отнемал любовта на мъжете им, или защото те толкова много го желаели, но във всеки случай се стигнало до катастрофа. Жените се обединили, надмогнали мъжете, нахвърлили се върху Орфей и го разкъсали. Разпръснали частите на тялото му в гората, в реката и накрая му отрязали главата, като се надявали, че така той най-сетне ще престане да пее.

Но главата на Орфей продължавала да пее. Набили я върху свещената му лира и метнали в реката цялото това пеещо съоръжение.

И така, набучена на лирата, главата на Орфей, все още пееща и зовяща Евридика, се носела по реката в съпровод на лирата на Аполон. И реката3 отнесла дара си в морето, където вълните изхвърлили лирата и главата на остров Лесбос.

На Лесбос бил изграден храм на Орфей, където той продължавал да пее и да пее без никакво прекъсване, като в песните си почнал да реди предсказания, дори станал конкурент на Делфийския оракул, докато на бог Аполон му дошло до гуша и наредил да млъкне. Така най-сетне Орфей замлъкнал.

Има още една кратка, но много красива легенда. На мястото, където гневните жени убили и разкъсали Орфей, по-късно седнало едно овчарче и заспало там. В съня си овчарчето запяло, и то така омайно, че останалите овчари в околността заедно с животните си, а може би дори и дърветата, се приближили, за да го послушат. Когато момчето се събудило, видяло около себе си всичките тези хора, животни и растения, но не спряло да пее със своя все още бродещ из съня глас. Говори се, че пял така, сякаш това бил безсмъртният глас на Орфей, който идвал от царството на мъртвите.

Някои твърдят, че край същата река е роден и първият, най-великият поет на Западния свят, а именно Омир. Според легендата е така; по-точно – според една легенда е така. Много харесвам тази легенда. Като погледнал от бебешката люлка към небето, Омир трябва да е видял там лирата на Орфей. Защото Зевс сам бил закрепил лирата на големия поет като звезда на небето и най-вероятно Омир оттам е получил своето вдъхновение за великите си песни...

 

Европа и брат И` Кадъм

За Европа и бика • за Кадъм и петнистата крава

• за редките драконови зъби • за построяването на град Тива • за една разкошна сватба

В областта Палестина, може би седемдесет километра югозападно от Бейрут, се намирал град Тир. Там владетел бил цар Агенор, син на бога на морето Посейдон. Целият свят заедно с небесата и долната земя се управлявали от тримата братя Зевс, Хадес и Посейдон. Зевс бил господарят на небето и земята, Посейдон на водата, а Хадес на долния свят.

Агенор бил син на Посейдон, освен това той имал една симпатична, нежна, може би малко наивна дъщеря, която се наричала Европа. Тя обичала да играе с приятелките си на брега на морето. Един ден Зевс я загледал, докато си играела там.

Бащата на всички богове не можел дълго да наблюдава едно такова хубаво момиче, без в него да пламне желанието да я притежава. Така се случило и при Европа. Той гледал как тя танцува по плажа с кошничката си за цветя и как играе с приятелките си. Тогава се превърнал в бик – и то във величествен, бял, дори снежнобял бик, чието тяло било покрито с нежна, кадифена козина. Излязъл от водата и тръгнал бавно и тежко по пясъка. Спрял на известно разстояние от Европа и застанал неподвижно. Момичетата се уплашили и се разбягали. Само Европа, нали вече ви казах, че била малко наивна, изумено загледала огромното животно. Най-вече погледът му я смутил. Бикът държал главата си леко наклонена, а сините му очи гледали много боязливо и благоговейно.

Европа се приближила към бика. Животното имало огромна гънка на врата си. Много странно, но навсякъде бива посочена тази гънка на врата, нямам представа защо, ето, и аз правя същото. Бикът имал голяма гънка на врата и тънки рога, които били от благородни камъни. Като цяло се държал съвсем миролюбиво. Той се оставил на Европа да го погали, положил главата си до нея и най-накрая тя събрала смелост и седнала на гърба му. Сега бикът направил няколко крачки, тръгнал бавно в кръг, а момичетата излезли от скривалищата си, засмели се и също поискали да се качат на гърба на бика, но той не им позволил. Извърнал се, засилил се, скочил във водата и отплувал.

Европа, която в едната си ръка държала кошничката с цветя, а с другата се била вкопчила в единия рог на бика, останала върху гърба на Зевс и отплувала заедно с него, а дружките ѝ в играта не я видели никога повече.

Знаем, че бикът преплувал заедно с Европа на гърба си през цялото Средиземно море и излязъл на брега чак на остров Крит. Знаем също така, че Европа никога повече не се върнала при баща си и братята си. Агенор, който обичал дъщеря си повече от всичко, изпратил синовете си да я дирят по целия свят. За известно време сега ще оставим хубавото момиче Европа. Бихме могли да предположим какво е сторил Зевс с красивата девойка, но ще идем малко по-напред в разказа.

Агенор наредил на синовете си да търсят дъщеря му Европа. Това е един от типичните примери за безполезност. Такива истории, в които синове се пращат да намерят дъщери, има в много приказки – или обратното. Например при Братя Грим можем да прочетем приказката за седемте гарвана. Там бащата изпраща дъщеря си, която трябва да потърси превърналите се в седем гарвана синове... И тук е същото.

За нас не е важно кои са тези синове. Сред тях е Феникс – който основава Финикия, също така Киликс, Тасос и Финей, или както и да са се наричали. Само един от тях има значение и за него трябва да разкажем, а именно за брата на Европа Кадъм.

Кадъм също тръгнал да търси сестра си и се озовал в Гърция. Имал намерение да отиде до Делфи и там да попита оракула къде е сестра му.

Делфи изпълнява централна роля в цялата гръцка митология, въпреки това до днес никой не знае какво точно се е случило там. Известно е само, че оракулът, поставен там лично от Аполон, никога или много рядко е давал ясни сведения. Отговорите му винаги били твърде загадъчни, често иронични, и загадките му трябвало да бъдат разгадавани. Това си е било трик. Ако пророчеството не се сбъднело, делфийският оракул и до днес би могъл да твърди, че не си можал да разгадаеш загадката му.

И така, Кадъм отишъл в Делфи, където Пития, жрицата, му рекла: „Престани да търсиш сестра си, няма никакъв смисъл, няма да я намериш, а ако пък случайно я откриеш, това ще ти донесе само нещастие“. То си и било съвсем ясно, Аполон знаел кой е отвлякъл сестра му. „Не – рекла жрицата, – не търси Европа! Тръгни накъдето те отведат краката, а като стигнеш до една поляна с крави, на която има крава с петно като месечина от едната страна, едно такова криво петно, вземи със себе си тази крава, ритни я веднъж отзад, след което тръгни подире ѝ, докато тя не се сгромоляса от изтощение.“

Кадъм направил всичко съвсем точно, както му било казано. Веднага забелязал сред стадото животното с петно като месечина от едната страна, ритнал го и тръгнал след него. Подкарвал кравата пред себе си, докато тя не се строполила от умора. Пророчицата била казала още, че на мястото, където кравата падне, Кадъм трябва да основе град. И така Кадъм основал на това място град Тива. С това пред нас се открива цяла нова огромна глава от митове, а именно тиванският цикъл, който е необозрим, затова изобщо няма да се опитваме да го обхванем с поглед, а на първо време ще проследим Кадъм.

Той заклал изтощената крава и понечил да я даде като жертвоприношение на боговете. За целта обаче трябвало вода. Отишъл до най-близкия извор, за да вземе. Но там стоял един дракон – или змия, както се казва в една не чак толкова вълнуваща версия. И този дракон охранявал извора. Кадъм набързо се справил с проблема: убил дракона, взел вода и направил своето жертвоприношение на боговете.

Но този дракон бил по-особен. Той принадлежал на бога на войната Арес. А от този бог на войната хората не били получили никога нищо добро, освен това и не очаквали някога да получат нещо добро. Затова изведнъж се появила Атина и за да ограничи щетите, посъветвала Кадъм: „Веднага изтръгни всички зъби на мъртвия дракон и ги разпръсни по земята! Направи така, все едно те са семена за разсад и ги посади в земята около теб!“.

Кадъм постъпил, както му казали. Посял зъбите на дракона, а от тях поникнали мъже, които веднага започнали да се бият един с друг. Забележителна картина: от земята като растения се пръквали човекоподобни същества и в мига, в който се откъсвали от корените си и се озовавали на крака, вече държали мечове, били тежко въоръжени и влизали в битка.

Кадъм ги гледал изумен. За съвсем кратко време нито един от тези мъже не останал жив, всичките били мъртви. Играта харесала на Кадъм, разполагал с още две шепи драконови зъби, които разпръснал наоколо и отново от тях израснали мъже. Обаче втория път изглеждали малко по-миролюбиви, но това не се понравило на Кадъм, затова той хвърлил помежду им камъни, те взели да се обвиняват взаимно и пак почнали да се секат глави.

Но Кадъм прекъснал убийствената игра, преди всички взаимно да се изпозаколят. Опазил петима. Нарекъл ги „посетите“ мъже, защото израснали от зъбите на дракона. На гръцки те се наричат спартиати. Това са предците на спартанците, а пък спартанците били войнствен народ. От тук нататък те принадлежали на Кадъм.

Още ще слушаме за тези „посети“ мъже, например когато разказът стигне до Едип. Днес бихме казали, че посетите мъже от първото поколение са били човешки инструменти за убиване, машини за убиване. Те са били наистина достойно котило на бог Арес...

Но богът на войната не бил доволен и все повече се разгневявал на Кадъм, че убил дракона му, срещу което поискал да остане на служба при него. Арес настоял Кадъм да му служи цели осем години.

Винаги съм смятал Арес за относително глупав бог. На това място бих искал да кажа две думи за него. Арес е бог на войната и ние не бива да забравяме, че за гърците войната не е означавала само разрушение и ужасна смърт, тя е била също така вид спорт и формулировката не е никак грешна. Борбата сама по себе си била нещо прекрасно, целта ѝ не била непременно унищожението на врага, а по-скоро той да бъде наранен. Врагът трябвало да може да се възстанови от раните си, за да бъде след това отново ударен. Това доставяло удоволствие и носело облекчение.

Този безумен авантюризъм допадал на Арес. Атина, интелектуалката на Олимп, също се чувствала отговорна за воденето на войната. Тя презирала Арес, имала го за примитивен бияч. Тя била богиня на военната стратегия и тактика. Арес си нямал понятие от стратегия и тактика, освен това не искал и да се научи, той бил просто един суров войник, който умеел само да се бие.

За разлика от него Атина учила другарите си: „Първо си помисли какво искаш. Противникът е там, за да бъде унищожен. Ако ти не го унищожиш, той ще унищожи теб. Така че, направи го!“. Кадъм бил приятел на Атина. И тя го харесвала... Та ако има сред боговете едно божество, което да отговаря за нашата съвременна унищожителна война, това не е Арес, а именно Атина.

И все пак, в продължение на осем години Кадъм служил на Арес. Правел това, което богът изисквал от него, и това били само лудории, които обаче не влизат в митологията. След тези осем години Арес останал доволен от Кадъм и дори му дал подарък, а именно Хармония, дъщеря си, която той имал от Афродита.

За първи път божествена издънка, истинска фея, дъщеря на двама от боговете на Олимп, се давала за жена на смъртен. И това бил достатъчен повод за боговете да присъстват лично на сватбата. Трябва да е било нещо ужасно и в същото време прекрасно, когато цялата тази свита от богове, слязла от Олимп с тежка, ехтяща стъпка. Зевс бил със скрито лице, защото било забранено да го гледаш, пък и със сигурност не е било за препоръчване да погледнеш право в лицето бащата на всички богове – това би довело до умопомрачение. И така те седнали на площада в Тива и отпразнували сватбата на Кадъм и Хармония. Трябва веднага да кажа, че бракът бил щастлив, бил благословен с деца, а накрая Хармония и Кадъм били отведени в Елисейските полета. Те се намират извън Хадес, там отивали само блажените, които, от една страна, не искали да предадат на Хадес, а от друга, никой не искал да останат на Олимп.

Но над всички подаръци на боговете обикновено висяла прокоба. Това може да се използва като свързваща нишка в цялата митология: ако боговете ти сторят някаква добрина, внимавай, много внимавай, винаги има някаква уловка. Най-добре е, ако боговете не ти обръщат никакво внимание. Но Хармония и Кадъм не били игнорирани от боговете, те забогатели и били дарени с пълноценен живот. Всичките им деца обаче били дълбоко нещастни, някои се самоубили, други си изгубили ума, като например Семела, която поискала на всяка цена да види любовника си Зевс в цялото му величие.

Това беше историята на Кадъм, който всъщност се отправил на път, за да търси сестра си Европа, която в един съдбовен ден изчезнала в морето на гърба на белия бик.