Към Bard.bg
Стари кости (Дъглас Престън)

Стари кости

Дъглас Престън
Откъс

1.

13 октомври

В Града на светлините се беше смрачило рано и в един сутринта, когато облаци покриха небето, Париж вече не отговаряше на очакванията, свързани с неговото име. Дори тук долу, при реката, беше тъмно и пусто: твърде късно за местните в тази делнична вечер и прекалено студено за туристите и романтично настроените. С изключение на един пешеходец, който бързаше с вдигната срещу студа яка, и на дълго корабче с остъклени страни, което се плъзгаше по реката тихо като призрак, празно след приключилата разходка с вечеря за пасажерите, бързайки за родния пристан. Сега мъжът разполагаше с крайречната алея.

Алея може би беше твърде високопарно наименование за пешеходната пътека, павирана с прастари камъни, която се виеше покрай Сена малко над водната повърхност. Въпреки всичко дори през нощта този участък предлагаше забележителна гледка: Ил дьо ла Сите от другата страна на водата с черните маси на Лувъра и „Парижката Света Богородица“, отчасти скрити от моста „По о Дубл“, се извисяваха към заплашителното небе.

Мъжът седеше върху тясна пейка близо до дървено скеле, издигнато за някакви ремонти по древния мост. Зад него каменна стена стърчеше на шест метра височина до равнището на уличното платно, откъдето от време на време можеха да се чуят колите, които минаваха по „Ке де Монтебело“ южно от Сена. На всеки петстотин метра от улицата се спускаха стълби до крайречната алея. От време на време лампи, окачени високо на подпорната стена, хвърляха жълти кръгове светлина върху мокрите павета. Най-близката до седналия мъж беше свалена заради ремонтните работи по „Пон о Дубл“.

В далечината се появи жандарм, облечен в мушама, който си подсвиркваше песен на Жо Дасен, докато се приближаваше. Усмихна се и кимна на мъжа, а той му кимна в отговор, докато палеше цигара „Голоаз“ и небрежно наблюдаваше как полицаят продължава нататък под моста. А ечащите ноти на „Ако ти не съществуваше“ заглъхваха.

Мъжът си дръпна здраво от цигарата и огледа горящия ѝ край. Движенията му бяха бавни и уморени. Наближаваше четиресет и носеше добре ушит вълнен костюм. Между стилните му италиански обувки лежеше издута и издраскана кожена чанта – от онези, които използват заетите адвокати или лекарите с частна практика на улица „Харли“ в Лондон. До него на пейката беше облегната блестяща нова тротинетка. Нищо не би го отличило от безброй други богати парижки бизнесмени освен чертите на лицето, смътно различими в сумрака. Те имаха екзотично излъчване, трудно за определяне – може би азиатско, може би казахско или турско.

В този момент тихото бучене на града беше нарушено от свистенето на приближаващ велосипед. Мъжът погледна нагоре, когато в горната част на най-близкото стълбище се появи човек. Беше облечен в черни найлонови шорти и черна велосипедистка блуза. На гърба си носеше раница, чиито светлоотразителни ивици проблеснаха в светлината на фаровете на преминаваща кола. Облегна колелото си на перилата, заключи го, спусна се по стълбите и се приближи към мъжа с костюма.

– Как си? – попита той, докато сядаше на пейката. Въпреки хладната вечер колоездачният му екип беше влажен от пот.

Мъжът в костюма сви рамене.

– Няма значение – отговори той и си дръпна отново от цигарата.

– Каква е тази тротинетка? – продължи велосипедистът на френски, докато сваляше изпръсканата с кал раница.

– За детето ми.

– Не знаех, че си женен.

– Кой казва, че съм?

– Така ми се пада, като питам – каза човекът с велоси­педа и се засмя.

Мъжът в костюма изстреля с пръсти фаса от цигарата във водата.

– Как мина?

– Много по-кофти, отколкото ме предупреди. Помислих, че става дума за някой отдалечен парк. Мамка му, вклинен е точно между гара „Монпарнас“ и катакомбите!

Мъжът в костюма отново сви рамене.

– Нали познаваш Париж.

– Да, но мястото не е обичайно.

Той замълча и се вторачи в отсрещния бряг, където една двойка се разхождаше, без да им обръща внимание. Тогава мъжът с костюма заговори отново:

– Но беше пусто, нали?

– Да. Извадих късмет с точното местоположение – срещу стената на улица „Фродеву“. Още малко по-навътре и можеха да ме видят от жилищната кооперация от другата страна на улицата.

– Трудно ли беше?

– Не много, като се изключи това, че през цялото време не трябваше да вдигам шум. А и проклетият дъжд вчера! – Човекът посочи маратонките си, които бяха дори по-изкаляни от раницата.

– Колко жалко!

– Много благодаря.

Мъжът в костюма погледна наляво и надясно по пътеката. Нямаше никого освен двамата влюбени, смалени от разстоянието.

– Дай да погледна.

Другият взе раницата си, дръпна ципа. Показа се още кал и нещо увито в пластове найлоново фолио с мехурчета и мека гюдерия. Понесе са гадна миризма на леш. Мъжът в костюма извади химикалка фенерче и внимателно огледа съдържанието на раницата. Накрая изръмжа одобрително.

– Добра работа – обяви той. – Колко време ти отне да стигнеш дотук с колелото?

– Около десет минути, използвах задните улички.

– Е, по-добре да не стоим тук по-дълго от нужното.

Мъжът се наведе и отвори кожената чанта в краката си. Вътре нещо проблесна на непрякото улично осветление.

– Какво е това? – попита велосипедистът, докато надничаше. – Не приемам карти и скъпоценни метали.

– Нищо. Твоите пари са тук. – Мъжът потупа малкото джобче на сакото си.

Велосипедистът го изчака да бръкне в джоба на сакото. Тогава мъжът, с ръка все още във вътрешния джоб, рязко вдигна глава.

– Чакай! – прошепна той и се наведе към другия. – Някой идва.

Инстинктивно и велосипедистът се наведе към него. Мъжът сложи ръка на рамото му в знак на близост, като същевременно с нея прикриваше лицата им от минаващия пешеходец. Обаче такъв нямаше, алеята беше пуста. Другата му ръка се показа от джоба на сакото, стиснала „Спайдърко Матриарх 2“ – тактически нож, чието тънко S-образно острие бе създадено с една-единствена цел. Вградената в острието „вълна на Емерсон“ означаваше, че ножът вече беше отворен, щом излезе от джоба.

Той се мярна за миг като размита черна форма, когато потъна между второто и третото ребро. Острието потъна дълбоко, срязвайки големите артерии над сърцето, преди да се плъзне отново навън. Мъжът с костюма бързо го избърса в трикото на велосипедиста и го прибра с плавно движение в джоба си. Всичко това отне по-малко от две секунди.

Велосипедистът остана неподвижен заради съчетанието от изненада и шок. Въпреки че гръдната му кухина вече се пълнеше с кръв, самата рана беше толкова малка, че съвсем незначително количество прокапваше от среза върху фланелката. Междувременно другият бръкна в лекарската чанта и извади от нея тежка стоманена верига и катинар. Останалата част от чантата се оказа празна, като се изключи подплатата от гума и латекс. Мъжът стана и се увери, че никой не се приближава, грабна стоманената тротинетка, сгъна я и я притисна в гърдите на непротестиращия велосипедист, кръстоса ръцете му върху нея и ги завърза с веригата. Издърпа краищата ѝ да се стегнат и ги заключи с катинара. След като отново огледа алеята в двете посоки, издърпа велосипедиста да стане и го пренесе в мрака под моста до края на водата. Прехвърли краката му зад бордюра и тихо пусна тялото да се плъзне във водата.

Бяха изминали още десет секунди.

Дишайки малко учестено, мъжът наблюдаваше как тялото потъна, дърпано към дъното от тежестта на веригата и тротинетката. След това се върна при пейката, внимателно прехвърли увития в найлон предмет от раницата в лекарската чанта и затвори и двете. Спря за малко, за да намести вратовръзката и да приглади сакото си. Сетне закрачи енергично нагоре по стълбите, мина покрай велосипеда и пътьом изхвърли сака в една кофа за боклук.

Запали още един „Голоаз“ и хвана по-удобно дръжката на чантата, преди да махне на едно такси на площад „Сен Мишел“.