Скрито пред очите ти

1.

14 април 1986

Четиримата седяха около масата и се взираха в кошницата с лакомства.

– До кого е адресирана? – попита командирът.

Уилям прочете написаната на ръка картичка.

– „Честит рожден ден, командир Хоксби“.

– По-добре я отвори, детектив Уоруик – каза Хок и се облегна в стола си.

Уилям стана, развърза двете кожени връзки и повдигна капака на огромната плетена кошница, която бе претъпкана с онова, което баща му би нарекъл „благини“.

– Явно някой ни цени – отбеляза инспектор Ламонт, като взе бутилката скоч, лежаща отгоре в кошницата, и със задоволство установи, че е Черен етикет.

– А също така знае слабостите ни – каза командирът, като извади кутия пури „Монте Кристо“ и ги сложи на масата пред себе си. – Твой ред е, детектив Ройкрофт – добави той, докато търкаляше една от кубинските пури между пръстите си.

Джаки, без да бърза, махна част от сламата, преди да открие буркан гъши пастет – лукс, какъвто не би могла да си позволи със своята заплата.

– И накрая, детектив Уоруик – каза командирът.

Уилям порови в кошницата, докато не попадна на шише зехтин от Умбрия, който знаеше, че Бет ще оцени. Тъкмо се канеше да седне, когато зърна малък плик. Беше адресиран до командир Хоксби и на него пишеше „Лично“. Той го взе и го подаде на шефа.

Хоксби разкъса плика и извади ръчно надписана картичка. Изражението му не издаваше нищо, макар че неподписаната бележка не би могла да е по-ясна. „Повече късмет следващия път“.

Когато картичката обиколи масата, усмивките се смениха с мръщене и наскоро придобитите дарове бързо се върнаха в кошницата.

– Знаете ли кое влошава нещата още повече? – попита командирът. – Днес наистина имам рожден ден.

– И това не е всичко – добави Уилям и разказа на екипа за разговора си с Майлс Фокнър във „Фицмалън“ малко след официалното откриване на картината на Рубенс „Свалянето на Христос от кръста“.

– Но ако Рубенс е фалшификат – каза Ламонт, – защо не арестуваме Фокнър и не го пратим обратно в затвора, а съдия Норс ще махне думата „условна“ от присъдата му и ще го заключи за следващите четири години.

– Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие – каза Хоксби. – Но ако картината се окаже оригинал, Фокнър за втори път ще ни направи на глупаци, и то по най-публичния възможен начин.

Уилям бе изненадан от следващия въпрос на командира.

– Предупреди ли годеницата си, че Рубенс може да е фалшификат?

– Не, сър. Предпочетох да не казвам нищо на Бет, докато не решите какво да предприемем.

– Добре. Нека си остане така. Това ще ни даде още малко време за размисъл какъв да е следващият ни ход, защото трябва да започнем да мислим като Фокнър, ако искаме някога да победим този проклетник. А сега махнете това нещо от очите ми – заповяда той и посочи кошницата. – И се погрижете да бъде вписано в регистъра на подаръците. Но не преди да го проверят за отпечатъци – не че очаквам експертите да намерят други освен нашите и може би тези на някой невинен продавач от „Хародс“.

Уилям взе кошницата, отнесе я в съседната стая и каза на Анджела, секретарката на командира, да я прати долу в D705 за сваляне на отпечатъци. Не можеше да не забележи, че Анджела изглежда малко разочарована.

– Надявах се да получа соса от червени боровинки – призна тя.

Когато миг по-късно се върна в кабинета на шефа, Уилям с изненада завари останалите от екипа да удрят с длани по масата.

– Сядай, сержант Уоруик – каза командирът.

– Хористчето за първи път загуби ума и дума – подхвърли Ламонт.

– Няма да е задълго – увери ги Джаки и всички избухнаха в смях.

– Коя новина искате да чуете, добрата или лошата? – попита командирът, когато всички се бяха настанили отново по местата си.

– Добрата – каза инспектор Ламонт, – защото последният ми доклад за контрабандистите на диаманти няма да ви хареса.

– Нека позная – каза Хоксби. – Видели са те, че идваш, и са избягали.

– Още по-зле, страхувам се. Дори не се появиха, нито пък пратката с диаманти. Седях цяла вечер, заедно с двайсет от хората ми, въоръжени до зъби, и зяпахме морето. Така че кажете ми добрата новина, сър.

– Както всички знаете, детектив Уоруик взе сержантския си изпит, въпреки че изрита един от протестиращите срещу ядрените оръжия в...

– Нищо подобно не съм правил – възрази Уилям. – Просто го помолих учтиво да се успокои.

– Което изпитващият прие безпрекословно; дотам стига репутацията ти на хористче.

– Е, а каква е лошата? – попита Уилям.

– В новата си роля като детектив сержант си прехвърлен към наркоотдела.

– По-добре ти, отколкото аз – рече с въздишка Ламонт.

– Обаче – продължи командирът – комисарят, в безграничната си мъдрост, сметна, че един печеливш екип не бива да бъде разтурян, така че и двамата ще се присъедините към него като част от елитен отряд за борба с наркотиците от първи следващия месец.

– Напускам – заяви Ламонт и скочи на крака в престорен протест.

– Не мисля, Брус. Остава ти само година и половина до пенсия, а като началник на новия екип ще бъдеш повишен в суперинтендант1.

Това предизвика нов взрив от ентусиазирано тропане по масата.

– Този екип ще действа отделно от съществуващите наркоотряди. Ще има само една цел, която ще ви съобщя след малко. Но първо исках да ви кажа, че екипът ще бъде попълнен с нов детектив, който може да засенчи дори нашето хористче.

– Бих искала да видя това – подхвърли Джаки.

– Е, няма да ти се наложи да чакаш дълго. Той ще се присъедини към нас след няколко минути. Има невероятна биография, учил е право в Кеймбридж и е носител на награда в състезанието с лодки.

– Спечелил ли го е? – попита Уилям.

– Две години поред – отвърна Хок.

– В такъв случай може би трябва да отиде в речната полиция – каза Уилям. – Ако си спомням правилно, това състезание се провежда между Пътни и Мортлейк, така че би трябвало да се чувства в свои води.

Това предизвика ново блъскане по масата.

– Мисля, ще откриеш, че той е не по-малко впечатляващ и по суша – каза командирът, след като аплодисментите утихнаха. – Вече е служил три години в районната полиция в Кроули. Има обаче още нещо, което трябва да спомена, преди...

Рязко почукване по вратата прекъсна Хок, преди да е успял да довърши изречението.

– Влез – каза той.

Вратата се отвори и в стаята влезе висок хубав младеж. Изглеждаше като излязъл от популярен полицейски сериал, а не като току-що пристигнал от районното.

– Добър ден, сър – каза той. – Аз съм детектив Пол Ададжа. Казаха ми да се явя при вас.

– Седни, Ададжа – каза Хок, – и ще те запозная с останалите от екипа.

Уилям наблюдаваше внимателно лицето на неусмихващия се Ламонт. Полицията се опитваше да вербува повече хора от етническите малцинства, но досега успехът ѝ бе горе-долу същият като в залавянето на контрабандистите на диаманти. На Уилям му бе любопитно защо човек като Пол дори би си помислил да влезе в полицията и твърдо реши бързо да го накара да се почувства част от екипа.

– Тези срещи се провеждат всеки понеделник сутрин, Ададжа – каза командирът, – за да се държим в течение как вървят по-важните разследвания.

– Или не вървят – вмъкна Ламонт.

– Да продължим нататък – каза Хок, без да обръща внимание на прекъсването. – Има ли други новини за Фокнър?

– Жена му Кристина се обади пак – каза Уилям. – Поиска да се видим.

– Нима? Някаква идея защо?

– Не, сър. Нямам представа какво иска. Но не крие, че жадува не по-малко от нас да види съпруга си зад решетките. Затова не мисля, че ме кани на чай в „Риц“ само за да опитам кифличките им с бита сметана.

– Госпожа Фокнър без съмнение е наясно с всякакви други криминални дейности, в които е замесен съпругът ѝ и за които би ни било полезно да знаем предварително – каза Ламонт. – Но аз лично не бих ѝ се доверил и за миг.

– Аз също – каза Хоксби. – Но ако трябва да избирам между Фокнър и жена му, смятам нея за по-малкото зло. Макар че разликата е минимална.

– Винаги мога да отклоня поканата.

– В никакъв случай – заяви Ламонт. – Може никога да не ни се отвори по-добър шанс да пратим Фокнър зад решетките, освен това да не забравяме, че колкото и да е дребно провинението, поради условната присъда на съдията то ще го прибере на топло за поне четири години.

– Така е – съгласи се Хок. – Но, сержант Уоруик, можеш да си сигурен, че Фокнър ще ни наблюдава също толкова зорко, колкото и ние него, и без съмнение ще прати частен детектив да следи денонощно жена му, докато разводът не бъде уреден окончателно. Така че чай в „Риц“ е приемлив, но вечеря не е. Ясен ли съм?

– Кристално ясен, сър, и съм сигурен, че Бет ще се съгласи с вас.

– И не забравяй, че „изтърваните думи“ на госпожа Фокнър винаги са грижливо репетирани. Освен това тя отлично знае, че всичко, което ти каже, ще бъде докладвано дума по дума в момента, щом се върнеш в Скотланд Ярд.

– Може би още преди шофьорът ѝ да я е оставил в апартамента на Итън Скуеър – добави Ламонт.

– Така, а сега да се върнем към текущите въпроси. Има няколко случая, за които трябва да осведомите новия екип по изкуства и антики, преди да започнете работа по новото си назначение.

– Тъкмо се канехте да ни кажете, сър, преди Ададжа да се присъедини към нас, по какво новият екип ще се различава от всеки друг съществуващ наркоотряд.

– В момента не мога да ви кажа много – каза Хок, – но ще имате една-единствена цел и тя няма да е да ловите дребни пласьори, които продават канабис по улиците. – Изведнъж всички в стаята наостриха уши. – Комисарят иска да установим самоличността на човек, чието име не знаем и за чието местонахождение не можем да сме сигурни, освен че живее и работи някъде на юг от реката, в района на Голям Лондон. Знаем обаче с какво си изкарва прехраната. – И Хок отвори една папка с надпис „Строго секретно“.