Убежище

Първа част

Изгубена невинност

В дъщерите е истината.

Дж. М. Бари

Малкото дете обича всички, всички са му

приятели и в него има много сладост –

докато не се случи нещо.

Фланъри О’Конър

1.

Биг Сър – 2001 г.

Когато Лиъм Съливан почина на деветдесет и две в съня си, в собственото си легло, за съпругата му, от шейсет и пет години до него, светът потъна в скръб.

Една икона си беше отишла.

Роден в малка колиба, сгушена сред зелените хълмове и поля близо до село Глендри в област Клер, той бе седмото и последно дете на Шеймъс и Айлиш Съливан. Познал глада през годините на нищета, той така и не забрави вкуса на приготвения от майка си хляб и маслен пудинг, нито тежката ѝ ръка, когато си го заслужаваше.

Беше изгубил чичо си и най-големия си брат в Първата световна война, сестра му бе починала преди осемнайсетия си рожден ден при раждането на второто си дете.

От ранна възраст бе опознал тежката работа – да оре земята, да стриже овцете и да коли агнета, да дои кравите и да издига каменни стени.

През целия си дълъг живот завинаги запомни вечерите, в които семейството му сядаше около огъня – мириса на торф, ангелския глас на майка си, когато запееше, как баща му ѝ се усмихваше, докато свиреше на цигулка.

И танците помнеше.

Като момче, понякога изкарваше по няколко пенита за песните си в пъба, докато местните надигаха халбите и обсъждаха работата на полето и политиката. Мощният му тенор насълзяваше очите на хората, гъвкавото му тяло и бързите, чевръсти крака повдигаха настроението, когато танцуваше.

Тогава мечтаеше за повече от това да оре полята и да дои кравите, много повече от пенитата, които събираше в малкия пъб в Глендри.

Малко след шестнайсетия си рожден ден, той напусна дома с няколко безценни монети в джоба. Когато корабът прекосяваше Атлантическия океан и се люшкаше неудържимо по време на буря, а въздухът миришеше на повръщано и страх, той благославяше желязното си здраве.

Всеки ден пишеше писма до дома и мечтаеше как ще ги пусне в края на пътуването. Поддържаше духа на останалите пътници с песни и танци.

Успя да размени няколко нетърпеливи целувки с момиче със светлоруса коса, Мери от Корк, която пътуваше за Бруклин, където щеше да работи като прислужница в богаташка къща.

Заедно с Мери стоеше на палубата в хладния свеж въздух, когато съзря великата дама, вдигнала високо факлата. Тогава си помисли, че животът му започва истински.

Толкова много цветове, шум и движение, толкова много хора струпани на едно място. Не беше само на един океан разстояние от фермата, където бе роден и израсъл, помисли си той. Беше цял един свят.

И този свят сега бе негов.

Трябваше да започне като чирак при брата на майка си, Майкъл Донахю, месар в Мийтпакинг Дистрикт. Посрещнаха го с радост, прегърнаха го, дадоха му стая, която делеше с двама от братовчедите си. За броени седмици той намрази звуците и миризмите на работата, която му даваше прехрана.

И тук мечтаеше за повече.

Откри това още първия път, когато похарчи с труд изкараните си пари за билети в киното, където заведе Мери със светлорусата коса. Там видя магията на белия екран, светове, различни от онова, което познаваше, светове, в които бе събрано всичко, което човек можеше да иска.

Там звуците от трионите за кости, трясъците на сатърите не съществуваха. Дори красивата Мери изчезна, докато той бе завладян от екрана и света, който той представяше.

Красивите жени, мъжете герои, драмата, радостта. Когато филмът свърши, видя светналите лица на публиката, сълзите, смеха, чу аплодисментите.

Това, помисли си той, беше храна за гладния стомах, одеяло в студа, светлина за смазаната душа.

След по-малко от година в Ню Йорк, той напусна града и се отправи на запад.

Работеше на различни места в страната, пътуваше от град на град – очарован, поразен от размерите, от различните гледки и сезони. Спеше в поля, в обори, в хамбари, където бе спазарил престоя си.

Веднъж дори прекара нощта в затвора след въргал на място, наречено Уичита.

Научи се да се вози на влакове, да избягва полицията – и както щеше да си спомня в безброй интервюта по-късно – преживя незабравимо приключение.

Когато, след почти две години пътешествие, видя огромния бял надпис ХОЛИВУДЛЕНД, се зарече, че тук ще намери слава и богатство.

Живееше благодарение на добре премислени решения, на гласа си и силния си гръб. С остроумие си проправяше път, обичаше да пее докато работи. Изпълняваше сцените, които гледаше, упражняваше различни акценти, които бе чувал по време на пътуването си от изток на запад.

Филмите с говор промениха всичко, така че сега трябваше да се строят декори с добра акустика. Повечето от актьорите, на които се беше възхищавал в нямото кино, имаха или остри, стържещи гласове, или мънкаха, затова звездите им угаснаха.

Късметът го споходи, когато един режисьор случайно го чу да пее, докато работи – точно звученето, с което звездата от немите филми трябваше да ухажва дамата си в една музикална сцена.

Трябваше само да отиде на правилното място в подходящото време, за да стане търсеният глас.

Лицето му не се появи на екрана, но гласът му плени публиката. Отвори вратата.

Беше статист с незначителна роля, когато каза първата си реплика.

Строеше основа, надграждаше я и я укрепваше с работа, талант и безмерната енергия на семейство Съливан.

Той, фермерчето от Клер, вече имаше агент, договор и започна през Златния век на Холивуд кариера, която щеше да продължи десетилетия.

Запозна се с наперената, популярна Роузмари Райън, когато заедно участваха в мюзикъл – първия от пет филма, които щяха да снимат заедно. Студиото подаваше клюки на вестниците за романса им, но всичко това бе ненужно.

Двамата се ожениха по-малко от година след първата им среща. Меденият им месец беше в Ирландия – да посетят семейството, както и нейното в Майо.

Построиха си величествен дом в Бевърли Хилс, роди им се син, след това дъщеря.

Купиха земя в Биг Сър, защото, също както романса им, това място бе любов от пръв поглед. Нарекоха къщата, която си построиха там, с изглед към морето, Съливанс Рест.

Синът им доказа, че е наследил таланта на Съливан и Райън и звездата на Хю изгря още докато беше дете. Дъщеря им, Морийн, предпочете Ню Йорк и Бродуей.

Хю ги дари с първото внуче преди съпругата му, голямата му любов, да загине в самолетна катастрофа на връщане от снимки в Монтана.

Ейдън, внукът на Лиъм и Роузмари, както вече бе традиция в семейство Съливан, откри голямата си любов в копринената руса красота на Шарлът Дюпон, ожени се на бляскава церемония (ексклузивни снимки публикуваха в списание „Пийпъл“) и купи огромна къща за съпругата си на Холмби Хилс. И дари Лиъм с правнучка.

Кейтлин Райън Съливан стана любимката на Холивуд още с дебюта си на двайсет и един месеца, когато изпълни ролята на хитро прощъпалниче, което събира двойки в „Ще ги направи ли татко три?“.

Според повечето ревюта малката Кейт бе засенчила двамата изпълнители на главни роли (в едната бе майка ѝ).

Това можеше да бъде последният ѝ досег с детската звездна слава, но прадядо ѝ ѝ повери, когато беше на шест, ролята на свободолюбивата Мери Кейт в „Мечтата на Донован“. Тя снима три месеца в Ирландия, заедно с баща си, дядо си, прадядо си и прабаба си.

Казваше репликите си със западняшки акцент, сякаш бе родена там.

Филмът, който пожъна огромен успех сред критици и зрители, щеше да бъде последният на Лиъм. В едно от редките интервюта, които даваше в края на живота си, седнал под цъфнала слива на фона на Тихия океан, той сподели, също като Донован, че е видял как мечтата му се е сбъднала. Беше създал прекрасен филм с жената, която бе обичал шест десетилетия, с техните момчета Хю и Ейдън и ярката звездица, внучката му Кейт.

Филмите, каза той, го бяха дарили с най-голямото приключение, така че този бе чудесната тапа за джина в бутилката на живота му.

В един студен февруарски следобед, три седмици след смъртта му, вдовицата му, семейството и много от приятелите му се събраха в имението в Биг Сър, за да – както настоя Роузмари – почетат един добре изживян живот.

Официалното погребение беше в Ел Ей, присъстваха известни личности, имаше речи, но щяха да си спомнят и радостта, с която бе дарил всички.

Имаше също сълзи, но и много музика и смях. Деца играеха и вън, и вътре. Имаше добра храна, уиски и вино.

Роузмари, с коса бяла като снега, който покриваше върховете на Санта Лусия, посрещна деня пред високата каменна камина в гостната. Там най-добре можеше да наблюдава децата.

Пое ръката на сина си, когато Хю седна до нея.

– Дали няма да си помислиш, че съм луда старица, ако ти кажа, че все още го усещам, сякаш е седнал до мен?

– Как бих могъл, след като и аз го усещам?

Тя се обърна към него, красива въпреки годините, с бяла коса, подстригана в къса модна прическа, с яркозелените очи, готови да се засмеят.

– Сестра ти би казала, че и двамата сме луди. Как е възможно да съм създала толкова практично дете като Морийн?

Тя взе чашата чай, която той ѝ подаде, и изви вежди.

– Има ли вътре уиски?

– Познавам добре майка си.

– Така е, момчето ми, но съвсем не знаеш всичко.

Тя отпи глътка чай и въздъхна, после огледа внимателно лицето на сина си. Толкова прилича на баща си, помисли си тя. Проклетият красив ирландец. Нейното момче, нейното детенце беше с щедро посребряла коса, но очите му все още блестяха в наситено синьо.

– Знам колко страда, когато изгуби твоята Ливи. Толкова неочаквано, толкова жестоко. Виждам я в нашата Кейтлин и то не само във външността. Откривам я в светлината ѝ, в радостта и непреклонността ѝ... Пак говоря като луда.

– Не. Аз виждам същото. Чувам смеха ѝ, чувам как Ливи се смее. Тя е моето съкровище.

– Знам, така беше и за баща ти. Радвам се, Хю, че откри Лили, че след толкова самотни години намери отново щастието. Добра майка за нейните деца и любяща баба за нашата Кейт през изминалите четири години.

– Така е.

– Като знам това, като знам, че нашата Морийн е щастлива, че всички са добре, взех решение.

– За какво?

– За времето, което ми остава. Обичам тази къща – прошепна тя. – Обичам земята тук. Познавам я при всяка промяна на светлината, при всяко нейно настроение. Знаеш, че не продадохме къщата в Ел Ей от сантименталност и за да ни е удобно, когато някой от нас работи там.

– Искаш да я продадеш сега ли?

– Мисля, че не. Спомените там са ми много скъпи. Знаеш, че имаме дом и в Ню Йорк, и ще го дам на Морийн. Искам да те попитам дали искаш тази къща или другата в Ел Ей, защото заминавам за Ирландия.

– На гости ли?

– Не, ще остана там – отвърна тя преди той да заговори. – Може и да съм отгледана в Бостън от десетата си година, но все още имам семейство, там са корените ми. А роднините на баща ти също са там.

Той отпусна ръка върху нейната, погледна през големия прозорец към децата навън.

– Имаш семейство и тук.

– Така е. И тук, и в Ню Йорк, и в Бостън, Клер, Майо и Господ да ни благослови, сега вече и в Лондон. Как сме се пръснали само, нали миличък?

– Така изглежда.

– Надявам се всички да ми идват на гости. Но сега искам да отида в Ирландия. На тихо и зелено място.

Тя му се усмихна и очите ѝ затанцуваха.

– Стара вдовица пече хляб и плете шалове.

– Ти нито знаеш как се прави хляб, нито как се плете.

– Ха. – Тя го перна по ръката. – Ще се науча, дори на моята напреднала възраст. Ти си имаш дом с Лили, а за мен е време да се отдръпна. Един Господ знае как двамата с Лиъм изкарахме толкова много пари от онова, с което се занимавахме.

– С талант. – Той докосна нежно главата ѝ с пръст. – С ум.

– Имахме и двете. Сега искам да се възползвам поне малко от онова, което постигнахме. Искам онази прекрасна къща, която купихме в Майо. Коя ще бъде за теб, Хю? Бевърли Хилс или Биг Сър?

– Тук. Тази. – Когато тя се усмихна, той поклати глава. – Знаела си още преди да попиташ.

– Познавам момчето си дори по-добре, отколкото той познава майка си. Въпросът е уреден. Твоя е. Разчитам да се грижиш за нея.

– Знаеш, че ще го правя, но...

– Не искам и да чувам. Вече съм решила. Очаквам да има обаче място, където да отсядам, когато идвам на гости. А аз ще идвам. Тук изживяхме хубави години с баща ти. Искам и наследникът ни да прекара тук хубави години.

Тя го погали по ръката.

– Погледни, Хю. – Тя се разсмя, когато видя Кейт да прави предно кълбо. – Това е бъдещето пред нас и аз съм благодарна, че участвах в създаването му.

Докато Кейт правеше предни кълба, за да забавлява двама от по-малките си братовчеди, родителите ѝ се караха в апартамента за гости.

Шарлът крачеше по дюшемето, а обувките ѝ, марка „Любутен“, издаваха звук, наподобяващ нетърпеливо щракане с пръсти.

Суровата енергия, която се излъчваше от нея, навремето очароваше Ейдън. Сега просто му досаждаше.

– Искам да се махна оттук, Ейдън. За бога.

– Утре следобед заминаваме, както се разбрахме.

Тя се обърна към него нацупена, с очи блеснали от гневни сълзи. Меката зимна светлина нахлуваше през широките стъклени врати отзад и очертаваше нещо като ореол.

– Писна ми, не разбираш ли? Не виждаш ли, че нервите ми не издържат? Защо, по дяволите, трябва да сме тук за идиотския семеен брънч утре? Снощи тъпата вечеря, сега този безкраен ден – да не говорим за погребението. Безкрайно погребение. Колко още истории трябва да изслушам за великия Лиъм Съливан?

Навремето той мислеше, че тя разбира силните, устойчиви семейни връзка, след това пък се надяваше, че е започнала да ги разбира. Сега и двамата бяха наясно, че просто ги е търпяла.

Докато престана и да търпи.

Смъртно уморен, Ейдън си даде минута, за да протегне дългите си крака. Беше започнал да си пуска брада за предстояща роля, но го дразнеше.

Не му беше приятно, че в този момент изпитваше същото и към съпругата си.

С времето бяха успели да изгладят проблемите в брака, но сега изглежда отново се бяха сблъскали с поредния неравен участък.

– Важно е за баба ми, Шарлът, за баща ми, за мен, за семейството.

– Семейството ти ме поглъща цялата, Ейдън.

Тя се врътна на токчетата и разпери ръце. Толкова много драма, помисли си той, заради няколко часа.

– Става въпрос за още една нощ, а ще останем шепа хора за вечеря. По това време утре ще си бъдем у дома. Все още имаме гости, Шарлът. В момента би трябвало да съм долу.

– Тогава баба ти да се оправя с тях. Баща ти. Ти. Защо не мога аз да се кача на самолета и да се прибера?

– Защото самолетът е на баща ми и ти, Кейтлин и аз ще летим с него и Лили утре.

– Де да имахме и ние самолет. Нямаше да ми се налага да чакам.

Той усети как зад очите му започва да пулсира главоболие.

– Пак ли трябва да започваме тази тема? Точно сега ли?

Тя сви рамене.

– Няма да липсвам на никого.

Той пробва друга тактика, усмихна се. От опит знаеше, че съпругата му реагира по-добре на сладко, отколкото на строго.

– Напротив.

Тя въздъхна и също се усмихна.

Усмивката ѝ, помисли си той, можеше да спре сърцето на всеки мъж.

– Знам, че съм невъзможна.

– Да, но си моята невъзможна женичка.

Той се засмя, тя пристъпи към него и се сгуши в скута му.

– Извинявай, миличък. Почти съжалявам. Донякъде съжалявам. Знаеш, че никога не ми е харесвало тук. Толкова е изолирано, че ме хваща клаустрофобия. Освен това знам, че няма смисъл.

Той знаеше много добре, че не трябва да гали лъскавата ѝ руса коса, тя не понасяше това, затова само я целуна нежно.

– Разбирам, но утре ще си бъдем у дома. Изтърпи още една вечер, заради баба и татко. Заради мен.

Тя се намуси и го бутна по рамото. И ядосана беше красива – с плътни коралови устни и тъжни, но нежни кристално сини очи с драматично подчертани мигли.

– Най-добре да понатрупам точки. Големи червени точки. Какво ще кажеш за един дълъг уикенд на Кабо?

Тя ахна и обрамчи лицето му с ръце.

– Наистина ли?

– Остават ми две седмици преди да започна продукцията. – След тези думи потри с ръка порасналата брада. – Да останем на плаж няколко дни. Кейт много ще се зарадва.

– Тя е на училище, Ейдън.

– Ще вземем частната ѝ учителка.

– Какво ще кажеш за това? – Тя го обгърна с ръце и притисна тяло към неговото. – Кейт ще прекара дълъг уикенд с Хю и Лили и ще бъде доволна, а ние с теб – няколко дни в Кабо. – Тя го целуна. – Само ние двамата. Ще ми бъде приятно да останем сами, скъпи. Не мислиш ли, че имаме нужда от малко време само за нас двамата?

Тя може и да имаше право – безгрижните моменти имаха нужда от същото внимание, както и проблемните. На него не му беше никак приятно да остави Кейт, но жена му изглежда беше права.

– Съгласен!

– Супер! Ще изпратя съобщение на Грант, да видим дали ще ми отдели няколко допълнителни часа тази седмица. Искам съвършеното тяло за бикини.

– Твоето вече е съвършено.

– Миличкият ми съпруг. Да видим какво ще каже строгият ми личен треньор. О! – Тя скочи. – Трябва да отида на пазар.

– Сега трябва да слизаме долу.

Сянка на раздразнение загрози лицето ѝ, но тя се овладя.

– Добре, прав си, но ми дай две минути, за да си оправя лицето.

– Лицето ти е великолепно, както винаги.

– Сладичкият ми съпруг. – Тя се обърна към тоалетката с грим. – Благодаря, Ейдън. Изминалите няколко седмици с всички тези лоши настроения никак не бяха приятни. Няколко дни надалече ще ни се отразят добре. Слизам след малко.

Докато родителите ѝ се сдобряваха, Кейт организира игра на криеница, последната за деня. Това бе любимото ѝ занимание, когато семейството се събереше, играта имаше правила, ограничения и бонус точки.

Играеха само навън – някои от възрастните бяха наредили вътре да не се тича. Получаваш точка, когато откриеш някого, и той започва да търси другите. Ако той е на пет или под пет, може да си избере партньор за следващия лов.

Ако не те открият в три игри, това означава десет бонус точки.

Тъй като Кейт цял ден планираше играта, тя знаеше как да победи.

Хукна, когато Бойд, който беше на единайсет, започна обратното броене като първи жумящ. Тъй като Бойд живееше в Ню Йорк като баба си, той посещаваше Биг Сър най-много два пъти в годината. Не познаваше местността като Кейт.

Освен това тя вече си беше избрала ново място за криене.

Завъртя очи, когато видя, че петгодишната ѝ братовчедка Ейва пропълзя под бялата покривка на масата за храна. Бойд щеше да я открие за минута.

Едва не се върна, за да покаже на Ейва по-добро място, но всяко дете трябваше да се спасява само.

Повечето от гостите си бяха заминали, но все още имаше хора по терасите, на външните барове, около камините.

Тя обичаше прадядо си. Винаги бе готов да ѝ разкаже приказка и носеше бонбони в джоба. Плака много, когато баща ѝ каза, че дядо е отишъл в рая. Той също плака, дори докато я уверяваше, че дядо ѝ е живял дълъг, щастлив живот. Обясни ѝ, че много хора го обичат и никога няма да бъде забравен.

Тя се замисли за думите му от филма, който снимаха заедно, докато седеше до нея и рееше поглед към полята.

– Животът, миличка, носи белезите на твоите дела, за добро или зло. Онези, които остават след нас, ще съдят по тези белези и ще помнят.

Тя си спомни лимоновите му бонбонки и прегръдки, докато бързаше към гаража отстрани. Все още чуваше гласове от вътрешния двор и терасите, от градината. Къде се беше запътила? Към голямото дърво. Ако се качи до третия клон, можеше да се скрие зад ствола, на три метра височина, сред зелените листа, които миришеха толкова хубаво.

Никой нямаше да я намери!

Косата ѝ – гарвановочерна – се стелеше зад нея, докато тичаше. Бавачката ѝ, Нина, я беше прибрала отстрани с фиби с пеперуди, за да не ѝ пада пред лицето. Очите ѝ, дръзки, сини, танцуваха, докато се отдалечаваше от къщата с колоните, далече от къщата за гости, чиито стъпала водеха към малкия плаж и басейна с изглед към морето.

Днес, половин ден трябваше да е в рокля, за да покаже уважение, но Нина ѝ беше подготвила и дрехи за игра за после. Въпреки това трябваше да внимава с пуловера, но знаеше, че няма проблем, ако си изцапа дънките.

– Ще победя – прошепна тя, когато стигна до първия клон на калифорнийското лаврово дърво и пъхна пурпурната (любимият ѝ цвят) гуменка в малка дупка.

Чу зад себе си някакъв звук и макар да знаеше, че няма начин да е Бойд, все още не, сърцето ѝ трепна.

Зърна мъж в униформа на сервитьор с руса брада и коса прибрана на опашка. Беше с очила, които отразяваха светлината към нея.

Тя се ухили и постави пръст на устните.

– Криеница – подсказа му тя.

Той се усмихна.

– Да ти помогна ли? – Тя кимна и той пристъпи напред, за да я побутне.

Тя усети как остра игра се забива отстрани във врата ѝ като ухапване от буболечка.

След това вече не чувстваше нищо.

Той ѝ запуши устата, стегна китките и глезените ѝ за секунди. Беше просто предпазно средство, тъй като инжекцията щеше да действа два часа.

Мъжът я пренесе с лекота до сервизната количка и я нагласи в долната част. После подкара количката към вана на кетъринга, качи я по рампата и затвори вратите.

За по-малко от две минути мина по алеята за автомобили и зави към края на частния полуостров. На портата набра кода за достъп и когато вратата се отвори, той продължи, зави, след това се качи на магистрала 1.

Не свали нито перуката, нито фалшивата брада.

Не му предстоеше дълъг път, а и щеше да заключи пиклата за десет милиона долара в изисканата вила (в момента собствениците бяха на Мауи) още преди някой да се сети да я потърси.

След като зави от магистралата, пое по стръмна алея към мястото, на което някой богат тъпак бе решил да построи ваканционен рай сред скупчени дървета, скали и храсталаци. Подсвиркваше си, беше доволен.

Всичко бе минало съвсем гладко.

Мярна партньора си на втория етаж на вилата да крачи и ококори очи. Кой каза нещо за тъпаци?

Нали се бяха разбрали, за бога. Щяха да държат хлапето упоено, но да носят маски за всеки случай. След два дни – може би по-малко – щяха да са богати, хлапето щеше да се върне при скапаното семейство Съливан, а той, с ново име, нов паспорт, щеше да запраши към Мозамбик и да се изтегне на слънце като богаташ.

Зави зад вилата. Тя не се виждаше от пътя, не и цялата, а той беше сигурен, че никой не може да забележи вана, скрит в дърветата отстрани.

Докато слезе, партньорът му изтича да го посрещне.

– Успя ли?

– Да, бе, мама му стара. Нищо работа.

– Сигурен ли си, че никой не те видя? Сигурен ли си...

– Господи Денби, споко.

– Никакви имена – изсъска Денби и повдигна очилата си, докато се оглеждаше, сякаш някой се беше притаил в гората и щеше да го нападне. – Не може да рискуваме тя да чуе имената ни.

– Упоена е. Да я качим горе и да я заключим, трябва да махна тази гадост от лицето си. Искам бира.

– Първо маските. Виж, ти не си тъп доктор. Не можеш да си сто процента сигурен, че е упоена.

– Добре, добре, върви си вземи твоята. – Той приглади брадата.

Денби влезе в къщата, а той отвори задните врати на вана и скочи вътре. Упоена, помисли си той, напълно упоена. Той я обърна на пода и я повлече към вратата – тя дори не отвори очи – след това скочи навън.

Денби се появи с маска на клоун и перука и се изсмя.

– Ако се събуди преди да я вкараме, сигурно ще припадне от страх.

– Искаме да я е страх, за да сътрудничи. Малката богата гадинка.

– Не си актьорът Тим Къри, но ставаш.

Той метна Кейт на рамо.

– Всичко готово ли е вътре?

– Да. Прозорците са заключени, но има страхотна гледка към планините – добави Денби, докато следваше партньора си в антрето в стил рустик и просторния хол. – Не че това ще ѝ хареса, след като ще я държим затворена.

Денби трепна, когато мексикански национален танц засвири от телефона, закачен на колана на партньора му.

– По дяволите, Грант!

Грант Спаркс се изсмя.

– Използва името ми, скапаняко. – Заизкачва се с Кейт на рамо нагоре по стълбите към втория етаж. – Това е есемес от сладурчето ми. Споко, човече.

Той влезе в стаята, която бяха избрали, защото имаше изглед към задния двор и беше с отделна баня. Тръшна я върху леглото, което Денби беше застлал с евтини чаршафи, които после щяха да изхвърлят.

Нямаше да се налага да я извеждат от стаята и да избегнат потенциалната мръсотия, която трябваше да чистят. Ако тя се изпуснеше, тогава щяха да изперат чаршафите. След като приключеха, възнамеряваха да оправят леглото, да го изпънат с оригиналното бельо и да махнат пироните, с които бяха забили заключалките на прозорците.

Огледа се и остана доволен, че Денби е изнесъл всичко, което хлапето можеше да използва като оръжие или за да разбие прозореца. Тя щеше да е твърде упоена, за да направи подобно нещо, но нямаше да е зле да се презастраховат.

Когато си тръгнеха, щяха да оставят къщата във вида, в който я бяха заварили. Никой нямаше да разбере, че са влизали.

– Махна ли всички крушки?

– До една.

– Браво. Дръж я на тъмно. Върви да прережеш въжетата и извади парцала от устата ѝ. Ако се събуди, ще трябва да пишка, не искам да намокри леглото. Може да блъска по вратата, да крещи, колкото иска. Няма да има никакво значение.

– Според теб, колко време ще е упоена?

– Два часа. Ще ѝ занесем малко „подправена“ супа, за да спи през нощта.

– Кога ще се обадиш?

– Щом мръкне. По дяволите, сигурно все още не я търсят, тя си играеше на криеница.

Той шляпна Денби по гърба.

– Мина съвсем гладко. Хайде, гледай вратата да е заключена. Аз ще махна тази гадост от лицето си. – Той свали перуката и отдолу се показа късо подстригана кестенява коса, изсветляла от слънцето. – Отивам да си взема бира.