Големият сън

1.

Беше около единайсет часа сутринта в средата на октомври, нямаше слънце и изглеждаше, че над безоблачните хълмове ще се излеят потоци пороен дъжд. Носех гълъбовосиния си костюм с тъмносиня риза, вратовръзка и кърпичка в горното джобче, черни високи обувки и черни памучни чорапи на тъмносини ивици. Бях спретнат, чист, избръснат и трезвен и хич не ме беше грижа дали някой знаеше за това. Изглеждах точно така, както трябва да изглежда един добре облечен частен детектив. Бях дошъл на посещение при четири милиона долара.

В къщата на Стърнуд преддверието бе високо колкото втория етаж. Над входните врати, през които би могло да мине цяло стадо индийски слонове, имаше голям витраж, изобразяващ рицар в тъмни доспехи, който освобождава завързана за дърво дама съвсем без дрехи, но с дълги коси, много удобни за случая. За да бъде по-общителен, рицарят бе вдигнал забралото на шлема си и човъркаше възлите на въжетата, с които дамата бе вързана за дървото, но никак не му вървеше в това начинание. Застанах там и си помислих, че ако живеех в тази къща, рано или късно трябваше да се покатеря при него и да му помогна. Не приличаше на човек, който си дава много зор.

На другия край на салона имаше двукрили стъклени врати, зад които се простираше изумруденозелена трева чак до бял гараж, пред който строен тъмнокос млад шофьор с лъскави черни гамаши бършеше праха от един открит тъмночервен пакард. Отвъд гаража растяха някакви декоративни дървета, подрязани така грижливо, че приличаха на пудели. Зад тях се виждаше голяма оранжерия с куполообразен покрив. По-нататък имаше още дървета, а зад всичко това – плътната, неравна, успокояваща линия на хълмовете.

В източната част на салона изящно стълбище, облицовано с плочки, водеше към балкон с перила от ковано желязо и към още една стъклописана рицарска идилия. Големи столове с твърди облегалки и кръгли червени плюшени седалки бяха подредени близо до стената, там, където имаше празно място. Не личеше някой някога да е седял на тези столове. По средата на западната стена имаше голяма празна камина със сгъваем месингов параван, а над камината – мраморна полица с амурчета в двата края. Над полицата бе окачен голям портрет, нарисуван с маслени бои, а над портрета – две разкъсани от куршуми и изпоядени от молци кавалерийски знамена, кръстосани зад стъклена рамка. Портретът изобразяваше вдървено изправен офицер в пълна парадна униформа горе-долу от времето на Мексиканската война. Офицерът имаше гиздава черна заострена брадичка, черни мустаци, пламтящи, черни като въглен очи с твърд поглед и общо взето приличаше на човек, с когото си струва да се спогаждаш. Помислих си, че това може да е самият генерал, макар да бях чувал, че годинките му са доста напреднали и има две дъщери все още в опасната двайсетгодишна възраст.

Продължавах да гледам втренчено пламтящите черни очи, когато далече в дъното под стълбището се отвори една врата. Не беше икономът. Бе някакво момиче.

Тя бе на около двайсет години, дребничка и с крехко телосложение, но изглеждаше държелива. Носеше светлосин панталон и той ѝ стоеше добре. Ходеше така, сякаш плуваше. Имаше светлокестенява коса на вълни, подстригана много по-късо от модните напоследък разпуснати като на паж коси с подвити навътре краища. Очите ѝ бяха тъмносиви и почти безизразни, когато ме погледна. Тя се приближи и ми се усмихна само с устни; имаше малки остри зъби на хищник, бели като обратната страна на прясно обелена портокалова кора и блестящи като порцелан. Те святкаха между тънките ѝ, прекалено изопнати устни. Лицето ѝ беше бледо и нямаше много здрав вид.

– Височък си, а? – каза тя.

– Без да искам.

Очите ѝ станаха кръгли. Тя бе озадачена. Мислеше. Можех да видя, дори след едно толкова кратко познанство, че мисленето винаги щеше да ѝ създава ядове.

– И хубав – добави тя. – Бас държа, че го знаеш.

Изсумтях.

– Как се казваш?

– Райли – казах. – Догхаус Райли.

– Смешно име.

Тя прехапа устни, извърна леко глава и ме погледна изкосо. След това сведе мигли, докато те почти прилепнаха върху бузите ѝ, и бавно ги повдигна отново като театрална завеса. Впоследствие щях да имам възможност да опозная този трик. Той имаше за цел да ме накара да се търкулна по гръб и да размахам четирите си лапи във въздуха.

– Да не си професионален боксьор? – попита тя, когато видя, че не се търкулнах.

– Не съвсем. Аз съм детектив.

– Аа. – Тя ядосано вирна глава и разкошният цвят на косите ѝ се открои в сумрака на големия салон. – Подиграваш ми се.

– Аха.

– Какво?

– Гледай си работата – казах. – Добре ме чу.

– Не каза нищо. Само се занасяш.

Тя вдигна палеца си и го захапа. Това бе един палец с любопитна форма – тънък и тесен като допълнителен пръст, без гънка на първата става. Тя го налапа и бавно го засмука, като го преобръщаше в устата си, сякаш беше бебе с биберонче залъгалка.

– Ужасно си дълъг – каза.

Изкикоти се с непонятно веселие. След това извъртя тялото си бавно и гъвкаво, без да повдига крака. Ръцете ѝ се отпуснаха надолу. Наклони се към мен, като се полюляваше на пръсти. Падна право назад в ръцете ми. Трябваше да я хвана или да я оставя да си разбие главата в покрития с мозайка под. Хванах я под мишниците, а тя мигновено се отпусна върху мен, сякаш краката ѝ станаха гумени. Трябваше да я притисна към себе си, за да не падне. Когато главата ѝ бе върху гърдите ми, тя се изви към мен и се разкикоти.

– Симпатяга си – хихикаше тя. – Ама и аз съм симпатяга.

Не казах нищо. И така икономът избра точно този подходящ момент, за да се върне през остъклените врати и да види как съм я прегърнал.

Това, изглежда, не му направи впечатление. Той бе висок слаб човек с посребрени коси, около шейсет­годишен – малко по-млад или малко по-стар. Очите му бяха сини и безразлични донемайкъде. Имаше гладка светла кожа и се движеше като човек с много яки мускули. Той тръгна бавно към нас и момичето рязко се дръпна от мен. Тя се стрелна през салона до началото на стълбището и хукна нагоре като сърна. Изчезна още преди да съм успял да си поема дълбоко въздух и след това да го изпусна.

– Генералът ще ви приеме сега, господин Марлоу – каза икономът с безстрастен глас.

Наместих долната си челюст, която бе увиснала надолу, и му кимнах.

– Коя беше тази?

– Госпожица Кармен Стърнуд, сър.

– Крайно време е да я отвикнете да бозае. Вижда ми се доста голяма.

Той ме изгледа мрачно и вежливо и повтори онова, което бе казал.

2.

Излязохме през стъклените врати и тръгнахме по настланата с гладки червени плочки пътека, която минаваше между долната страна на ливадата и гаража. Хлапакът шофьор сега беше извадил една голяма черна лимузина с хромирани части и бършеше праха от нея. Пътеката ни изведе до оранжерията, икономът отвори една врата и се отдръпна. През нея се влизаше в нещо като вестибюл, в който бе горещо кажи-речи като в слаба фурна. Той се вмъкна след мен, затвори външната врата, после отвори някаква вътрешна врата и минахме през нея. Тогава вече стана наистина жежко. Въздухът бе тежък, влажен, пълен с изпарения и смесен с тлъстата сладникава миризма на цъфтящи тропически орхидеи. Стъклените стени и покривът бяха силно запотени, а върху растенията тежко падаха големи капки. Светлината имаше нереален зеленикав цвят, сякаш се процеждаше през аквариум. Растенията запълваха цялото пространство, същинска гора с отвратителни месести листа и стебла като току-що измити пръсти на мъртвец. Тяхната миризма бе убийствена като миризмата на врящ под одеялото ти алкохол.

Икономът направи всичко, което бе по силите му, за да ме преведе, без да ме пляскат по лицето прогизналите листа, и не след дълго стигнахме до някакво празно място в средата на тази джунгла, под куполовиден покрив. Тук върху пространство, покрито с шестоъгълни плочки и застлано със стар червен турски килим, имаше инвалидна количка, а от нея ни наблюдаваше един стар и на пръв поглед умиращ човек, в чиито черни очи бе угаснал всякакъв огън, но все още се познаваше открият поглед на въгленочерните очи от портрета, висящ над камината в салона. Останалата част от лицето му представляваше оловна маска с безкръвните си устни, с острия нос, с хлътналите слепоочия и с щръкналите долни месести части на ушите, предвестници на близка смърт. Дългото му мършаво тяло беше увито – в тази жега – с пътническо одеяло и с избеляла червена хавлия. Ръцете му, подобни на птичи крака – кожа и кости и с морави нокти, – бяха скръстени и лежаха отпуснати върху одеялото. Няколко кичура суха бяла коса бяха залепнали за скалпа му, сякаш се бореха за живот като диви цветя, растящи на някоя гола скала.

Икономът застана пред него и каза:

– Това е господин Марлоу, генерале.

Старецът не се и помръдна, нито пък каза нещо, дори не кимна. Просто ме гледаше с безжизнен поглед. Зад мен икономът бутна един влажен плетен стол до краката ми и аз седнах. Той взе шапката ми с ловък жест.

После старецът каза с глас, който сякаш идваше от дъното на кладенец:

– Бренди, Норис. Как пиете брендито си, сър?

– Всякак – казах аз.

Икономът се оттегли сред гадните растения. Генералът бавно заговори отново, използвайки силите си с предпазливостта на безработна вариететна актриса, която обува последния си чифт здрави чорапи.

– Навремето пиех моето с шампанско. Шампанското – студено като Вали Фордж , а под него до около една трета от чашата – бренди. Можете да си свалите сакото, сър. За човек, в чиито жили тече кръв, тук е твърде горещо.

Станах и смъкнах сакото си, извадих една носна кърпа и попих потта от лицето, врата и външната страна на китките. Тук бе много по-горещо, отколкото в Сейнт Луис през август. Седнах отново и автоматично затърсих цигара, но спрях. Старецът забеляза жеста ми и се усмихна немощно.

– Можете да пушите, сър. Харесва ми миризмата на тютюна.

Запалих цигара и издишах с пълни гърди към него, при което той започна да души жадно дима като териер пред миша дупка. Немощна усмивка разтегли потъналите в сянка ъгли на устата му.

– Бива си го положението, щом човек трябва да се отдава на пороците си чрез посредник – сухо каза той. – В момента пред вас се намира угасващата останка на един доста пищно прекаран живот, инвалид с два парализирани крака, който притежава само половината от долната част на корема си. Много малко са нещата, които си позволявам да ям, а сънят ми толкова прилича на бдение, че не си заслужава да го наричам сън. До голяма степен съществуването ми се поддържа от горещината, като новороден паяк съм, а орхидеите служат само като претекст. Обичате ли орхидеи?

– Не особено.

Генералът притвори очи.

– Гадни растения. Прекалено много наподобяват човешка плът. А ароматът им е като прогнилата сладост на проститутка.

Зяпах го. Меката влажна горещина ни обгръщаше като плащаница. Главата на стареца клюмаше, сякаш вратът му се боеше от тежестта ѝ. После икономът дойде, като си проправяше път през джунглата с количката за чай, приготви ми бренди със сода, обви с влажна кърпа медната кофичка за лед и тихо се отдалечи сред орхидеите. Отвъд джунглата се чу отварянето и затварянето на вратата.

Посръбвах си от питието. Наблюдавайки ме, старецът се облизваше, като бавно прокарваше едната си устна върху другата с траурното самовглъбяване на собственик на погребално бюро, който грижливо си мие ръцете.

– Разкажете ми за себе си, господин Марлоу. Предполагам, че имам право да искам това.

– Естествено, но няма какво толкова да се разказва. На трийсет и три години съм, някога посещавах колеж и все още мога да говоря сносно английски, когато това се налага. Но в моята професия не ми се налага много често. Работех по едно време като детектив при господин Уайлд, окръжния прокурор. Неговият главен следовател на име Бърни Олс ме повика и ми каза, че сте искали да ме видите. Не съм женен, защото не ми харесват жените на полицаите.

– И падате малко циник – усмихна се старецът. – Не ви ли харесваше да работите за Уайлд?

– Уволниха ме. За неподчинение. При анализ се установява, че в мен има много висок процент неподчинение, генерале.

– И с мен е така, сър. Радвам се да го чуя. Какво знаете за семейството ми?

– Чувах, че сте вдовец и имате две млади дъщери, и двете хубави лудетини. Едната от тях е сключвала брак три пъти, последния път е била омъжена за някакъв бивш контрабандист на спиртни напитки, познат в своя бранш под името Ръсти Риган. Това е всичко, което съм чувал, генерале.

– Нищо ли не ви се стори странно?

– Може би само онази част от историята, която засяга Ръсти Риган. Но самият аз винаги съм се разбирал с контрабандистите на спиртни напитки.

Той се усмихна със своята немощна, пестелива усмивка.

– Изглежда, аз също се разбирам с тях. Много обичам Ръсти. Той е един едър къдрокос ирландец от Клонмел с тъжни очи и с усмивка, широка колкото булевард „Уилшир“. Първия път го взех за такъв, за какъвто и вие сигурно го мислите – луда глава, успял да чукне малко аванта.

– Личи си, че сте го харесвали. Понаучили сте техния език.

Той мушна слабата си безкръвна ръка под ръба на одеялото. Изгасих фаса си и довърших питието.

– Той ми вдъхваше живот, докато беше тук. Прекарваше часове с мен, потеше се като прасе, изпиваше цели бутилки бренди и ми разправяше истории за Ирландската революция. Бил е офицер от ИРА. Дори престоят му в Съединените щати не беше законен. Разбира се, този брак беше едно недоразумение и вероятно не е траял и месец. Издавам ви семейните тайни, господин Марлоу.

– Те ще си останат тайни. Какво стана с него?

Старецът ме изгледа с невиждащ поглед.

– Замина си преди месец. Внезапно, без да каже нито дума. Без да си вземе сбогом с мен. Това ме огорчи малко, но той е преминал през сурова школа. Рано или късно ще ми се обади. Междувременно отново се опитват да ме изнудват.

– Отново ли?

Той извади ръце изпод одеялото заедно с един кафяв плик.

– Щеше да ми е много жал за всеки, който би се опитал да ме изнуди, докато Ръсти беше тук. Няколко месеца преди да се появи той – значи, преди около девет или десет месеца – платих на някакъв тип, наречен Джо Броуди, пет хиляди долара, за да остави на мира по-малката ми дъщеря Кармен.

– Аха!

Той мръдна тънките си бели вежди.

– Какво искате да кажете?

– Нищо.

Продължи да ме гледа втренчено, полунамръщено. След това каза:

– Вземете този плик и го разгледайте. И си наливайте от брендито.

Взех плика от коленете му и отново седнах. Изтрих дланите си и го обърнах обратно. Беше адресиран до генерал Гай Стърнуд, улица „Алта Бреа Кресънт“ 3765, Западен Холивуд, Калифорния. Адресът беше написан с мастило, с наклонен технически шрифт. Пликът бе разрязан. Отворих го и извадих една кафява картичка заедно с три правоъгълни картончета. Картичката бе от тънка хартия и отгоре имаше надпис със златни букви: „Господин Артър Гуин Гайгър“. Нямаше адрес. В долния ляв ъгъл се виждаше миниатюрен надпис: „Редки книги и луксозни издания“. Обърнах картичката. Отново наклоненият шрифт: „Драги господине, въпреки невъзможността да осребря по законен път тук приложените полици, които, откровено казано, представляват дългове от игра на комар, предполагам, че бихте желали те да бъдат изплатени в срок. С уважение, А. Г. Гайгър“.

Погледнах белите картончета. Това бяха полици, попълнени с мастило, на които имаше няколко дати от началото на септември – миналия месец. „При поискване обещавам да изплатя на Артър Гуин Гайгър в брой или с чек сумата хиляда долара (1000,00) без лихва. Стойността получена. Кармен Стърнуд.“

Това бе написано с разкрачения почерк на слабо­умен, с множество едри завъртулки и с колелца вместо точки. Приготвих си друго питие, отпих и оставих настрана вещественото доказателство.

– Заключенията ви? – попита генералът.

– Още никакви. Кой е този Артър Гуин Гайгър?

– Нямам никакво понятие.

– Какво казва Кармен?

– Не съм я питал. И дори нямам такова намерение. Ако я попитам, ще започне срамежливо да си смуче палеца.

Аз казах:

– Запознах се с нея в преддверието. И тогава си смучеше палеца. После се опита да седне в скута ми.

Изражението му не се промени. Скръстените му ръце кротко почиваха на ръба на одеялото, а жегата, която ме караше да се чувствам като задушена сланина със зарзават, изглежда, не бе в състояние дори да го постопли.

– Трябва ли да говоря вежливо? – попитах. – Или просто да се държа естествено?

– Не забелязах да страдате от прекалено много задръжки, господин Марлоу.

– Момичетата заедно ли скитат?

– Не мисля. Смятам, че всяка следва своя собствен и малко различен път надолу по наклонената плоскост. Вивиан е разглезена, придирчива, хитра и съвсем безжалостна. Кармен пък е дете, което обича да къса крилцата на мухите. И двете нямат повече усет за добро и зло от една котка. Аз също нямам. Нито един представител на фамилията Стърнуд не е имал такъв усет. Продължавайте.

– Предполагам, че те са добре образовани. Знаят какво вършат.

– Вивиан посещаваше добри училища, от ония снобските, а също така и колеж. Кармен смени пет-шест училища, едно от друго по-либерални, и свърши там, откъдето беше започнала. Предполагам, че и двете имаха и все още имат всички обичайни пороци. Ако това, което казвам като родител, звучи малко зловещо, господин Марлоу, то е, защото ми остава прекалено малко да живея, за да плащам дан на някакво си викторианско лицемерие.

Той облегна глава назад и притвори очи, после внезапно ги отвори отново.

– Излишно е да добавям, че човек, който за първи път е имал щастието да стане баща на петдесет и четири години, си заслужава всичко онова, което получава.

Отпих от питието си и кимнах. Пулсът на мършавия му посивял врат забележимо туптеше и все пак толкова бавно, че едва ли приличаше на пулс. Старец с единия крак в гроба, но все още твърдо решен да вярва, че ще понесе и това.

– Изводите ви? – попита той внезапно.

– Аз бих му платил.

– Защо?

– Защото с малко пари човек може да си спести много неприятности. Зад всичко това трябва да има нещо. Но никой не се готви да разбие сърцето ви, ако това вече не е сторено. Пък и ще са необходими ужасно много мошеници и ужасно много време, за да ви ограбят дотолкова, че да го забележите.

– Аз имам гордост, сър – каза той студено.

– Някои разчитат точно на това. И тъкмо това е най-лесният начин да ги подведем. Или така, или чрез полицията. Гайгър може да осребри тези полици, освен ако вие не докажете, че е измамник. Но вместо това той ви ги подарява и си признава, че те са дългове от комар, което може да ви даде средство за защита, дори и да беше запазил полиците у себе си. Ако е мошеник, той си знае работата, а ако е почтен човек, който само иска тайно да заеме някой и друг долар, трябва да си получи парите. Кой беше този Джо Броуди, на когото сте платили пет хиляди долара?

– Някакъв комарджия. Не си спомням точно. Норис трябва да знае. Моят иконом.

– Дъщерите ви имат ли свои собствени пари, генерале?

– Вавиан има, но не много. Кармен е още непълнолетна и според завещанието на майка си е под попечителство. И на двете периодично им отпускам големи суми.

Аз казах:

– Мога да ви го махна тоя Гайгър от главата, генерале, ако искате. Независимо кой е той и какво има. Може да ви струва малко пари, като не се смятат тези, които ще платите на мен. И разбира се, с това нищо няма да спечелите. Когато човек угажда на такива, никога не печели. Вече сте влезли в техния списък с тлъсти имена.

– Разбирам. – Той сви широките си остри рамене, увити в избелялата червена хавлия. – Преди малко казахте да му платя. Сега твърдите, че с това нищо няма да спечеля.

– Искам да кажа, че ще е по-евтино и по-просто, ако човек се остави да го поизнудят малко. Това е всичко.

– Страхувам се, че съм малко раздразнителен, господин Марлоу. Какъв е вашият ценоразпис?

– Вземам по двайсет и пет долара на ден плюс допълнителни разноски – когато ми потръгне.

– Разбирам. Съвсем прилична цена за човек, който премахва злокачествени израстъци от главите на хората. Твърде деликатна операция. Надявам се, че си давате сметка за това. Ще направите вашата операция без излишен шок за пациента, нали? Може да се окаже, че израстъците са няколко, господин Марлоу.

Довърших второто питие и изтрих устните и лицето си. Брендито в стомаха ми ни най-малко не намали горещината. Генералът премигна към мен и подръпна края на одеялото си.

– Мога ли да се споразумея с този тип, ако открия у него и най-хилавите зачатъци на почтеност? – попитах.

– Да. Сега работата е изцяло във ваши ръце. Аз никога не върша нещата наполовина.

– Ще го накарам да излезе от дупката си – казах. – И когато го направи, ще си помисли, че върху главата му се е срутил мост.

– Сигурен съм, че ще успеете. А сега трябва да ме извините. Уморих се.

Той се пресегна и докосна звънеца, намиращ се на едната ръчна облегалка на стола. Шнурът бе свързан с черен кабел, който се виеше покрай дълбоките тъмнозелени сандъци, в които растяха и гниеха орхидеите. Той затвори очи, отвори ги отново и ми хвърли мигновен ясен поглед, след което се намести сред възглавниците си. Клепачите му отново се отпуснаха и престана да ми обръща внимание.

Изправих се, взех сакото си от облегалката на влажния плетен стол и тръгнах сред орхидеите, пос­ле отворих двете врати и се спрях отвън в свежия октомврийски въздух, за да поема малко кислород. Шофьорът, когото бях видял пред гаража, си беше заминал. Икономът се приближаваше по червената пътека с плавни леки стъпки и с гръб, изправен като дъска за гладене. Докато го наблюдавах как идва, навлякох сакото си.

На разстояние около две стъпки от мен той спря и каза тържествено:

– Госпожа Риган би желала да ви види, преди да си отидете, сър. А що се отнася до парите, генералът даде разпореждания да ви връча чек за желаната от вас сума.

– Даде ви разпореждания? Че как така?

Той доби озадачен вид, после се усмихна.

– Аха, разбирам, сър. Вие, то се знае, сте детектив. Познава се по начина на звънене.

– Значи вие пишете чековете му?

– Радвам се на тази привилегия.

– Това сигурно ще ви спести бедняшкото погребение. Никакви пари засега, благодаря. Защо иска да ме види госпожа Риган?

Очите му ме гледаха с хитър немигащ поглед.

– Съставила си е погрешно мнение за целта на вашето посещение, сър.

– Кои ѝ е казал нещо за моето посещение?

– Прозорците ѝ имат изглед към оранжерията. Тя ни видя, като влизахме. Бях длъжен да ѝ кажа кой сте.

– Това не ми харесва – заявих.

Сините му очи станаха сурови.

– Нима се опитвате да ми кажете какви са задълженията ми, сър?

– Не. Но се забавлявам ужасно много, като се опит­вам да отгатна какви са те.

За миг се гледахме втренчено. Сините му очи се взряха сърдито в мен и се извърнаха.