Конго

Ден 1

Хюстън, 13 юни 1979 година

1.

ТСЗР, Хюстън

На десет хиляди мили от лагера в джунглата, в студената информационна зала без прозорци на Корпорацията „Технологична служба по земните ресурси“ (ТСЗР), Хюстън, Карън Рос седеше свита над чашка кафе пред компютърния терминал, преглеждайки последните изображения, предадени по системата „Ландсат“ от Африка. Рос беше инспекторът по проекта „Конго“ към ТСЗР и докато настройваше изображенията от спътника в изкуствени контрастни цветове – синьо, пурпурно и зелено, хвърли нетърпеливо поглед към часовника си. Очакваше с нетърпение следващото локално предаване от Африка.

В момента беше 10 часът и 15 минути вечерта, хюстънско време, но в залата нямаше начин да се разбере това. Без значение дали беше нощ, или ден, основната информационна система на ТСЗР си оставаше една и съща. Екип от програмисти в пуловери под специално луминесцентно осветление работеха пред разположените в дълги редици компютърни терминали, осигурявайки информация в реално време на локалните експедиции, които ТСЗР поддържаше по целия свят. Компютрите се нуждаеха от постоянна температура 60 градуса по Фаренхайт, самоотвержени електропроводи, специално осветление с коригирани цветове, което не влизаше в интерференция със сложните схеми. Това беше околна среда, създадена специално за машините; нуждите на хората тук отстъпваха на заден план.

Имаше още една причина за рационализма на конструкцията на главното информационно съоръжение. ТСЗР искаше програмистите в Хюстън да се самоотъждествяват с научните експедиции, дори, ако е възможно, да живеят според техния режим. Проследяването или дори само коментарът на бейзболни мачове и други местни събития не се толерираха; никъде в залата не се виждаше часовник, който да сочи времето в Хюстън, макар че на стената в дъното осем големи циф­рови хронометъра показваха местното време за различните научни експедиции.

Часовникът с надпис НАУЧНА ЕКСПЕДИЦИЯ КОНГО в момента отчиташе 6 часа и 15 минути сутринта, когато високоговорителят за вътрешна връзка се обади: „Доктор Рос, викат ви в залата за контрол върху комуникациите“.

Тя набра блокиращите кодове на паролата и напусна пулта за управление. Всеки терминал на ТСЗР притежава управление с парола, подобно на брава с комбинации. Това беше част от една сложна система за предотвратяване проникването на външни лица в огромната им информационна банка. ТСЗР работеше с информация и любимата фраза на Р. Б. Травис, шефа на ТСЗР, беше, че най-лесният начин да се сдобие човек с дадена информация е просто да я открадне.

Тя прекоси залата с бързи крачки. Карън Рос беше високо метър и осемдесет, привлекателно, макар и малко тромаво момиче. Само на двайсет и четири години, тя беше по-млада от повечето програмисти, но въпреки възрастта си, притежаваше самообладание, което за повечето хора беше изненадващо, дори и малко плашещо. Карън Рос беше истински математически гений.

На две години, при едно посещение с майка си в кварталния универсален магазин тя бе успяла да пресметне дали една консерва с тегло 280 грама при цена 19 цента е по-евтина от такава с тегло един килограм при цена 79 цента. На тригодишна възраст стресна баща си с наблюдението, че за разлика от останалите цифри, нулата означава различни неща при различни ситуации. На осем вече бе овладяла алгебрата и геометрията; на десет изучи сама вис­шата математика; на тринайсетгодишна възраст постъпи в Масачузетския технологичен институт и направи редица брилянтни открития в чистата математика, достигнали кулминацията си в един научен труд с името „Топологични прогнози в n-мерното пространство“, намерил приложение при матриците за вземане на решения, анализа на критични траектории и многоизмерното картографиране. Интересът към тези проблеми бе привлякъл вниманието на ТСЗР, където я назначиха като инспектор за експедициите, най-младия в компанията.

Не всички я обичаха. Годините на изолация, вечното бреме на най-младия човек във всяка зала или стая я бяха направили сдържана и доста дистанцирана. Един неин сътрудник я описа като „логична чак до заблуда“. Леденото ѝ държане ѝ беше спечелило прякора Рос Ледника, на името на антарктическата формация.

Младостта ѝ беше причината все да не я допускат до предни позиции; поне това беше оправданието на Травис, когато отказа да я постави начело на конгоанската експедиция, макар тя да беше извлякла цялата конгоанска база данни и по право трябваше да бъде водач на екипа, изпратен да изследва на място. „Съжалявам – беше казал Травис, – но този договор е прекалено голям и аз просто не мога да те натоваря с него.“ Тя бе упорствала, припомняйки му успехите си от предната година, когато бе ръководила експедициите в Паханг и Замбия. Накрая търпението му се беше изчерпало. „Виж, Карън, мястото е отдалечено на десет хиляди километра оттук, в условията на изключително сложен терен. Там ни е нужен нещо повече от майстор на натискането на бутони.“

Тя се сви под въздействието на думите, че не е нищо повече от един специалист по дистанционно управление, бърза с клавиатурата, добра с играчките на Травис. Тя искаше да се докаже в ситуация сред изключително сложен терен. И за следващия път реши, че ще накара Травис да я пусне.

Рос натисна бутона за асансьора за третия етаж, маркиран с надписа „Само за упълномощен персонал“. Улови завистливия поглед на един програмист, докато чакаше асансьора. В рамките на Технологичната служба статусът не се определяше от заплатата, титлата, размера на офиса или някой друг от обичайните индикатори за властта в йерархията на дадена корпорация. Статусът в ТСЗР се определяше просто от достъпа до информация, а Карън Рос беше една от осемте души в компанията, които по всяко време на денонощието имаха достъп до третия етаж.

Рос влезе в асансьора за третия етаж, вдигайки поглед към лещите на скенера, монтирани над вратата. В ТСЗР асансьорите пътуваха само на един етаж и всички бяха съоръжени с пасивни скенери; това беше един от начините, по които Службата следеше придвижванията на персонала, докато работеха в сградата. Тя произнесе „Карън Рос“ към микрофона на звукоанализаторите и се завъртя в пълен кръг пред лещите. Прозвуча мек електронен звук и вратата се отвори на третия етаж.

Младата инспекторка влезе в малка квадратна стая със закрепен към тавана видеомонитор и се обърна към една външна врата без всякакви надписи, водеща в залата за контрол над комуникациите. Повтори още веднъж думите „Карън Рос“ и пъхна електронната си идентификационна карта в процепа, отпускайки пръстите си върху металния ръб на картата, така че компютърът да може да регистрира галваничния ѝ кожен потенциал. (Това допълнение беше инсталирано само преди три месеца, когато Травис научи, че в армията експериментират хирургия на гласните струни, в резултат на която гласовите характеристики се променят по такъв начин, че да заблудят програмите за гласово разпознаване на личността.) След малко вратата се отвори, придружена от тихо жужене на зумер. Тя прекрачи прага.

С червеното си нощно осветление залата за контрол върху комуникациите напомняше на топла и мека утроба; впечатление, усилено от тясното, почти клаустрофобично пространство на помещението, гъмжащо от електронна апаратура. Видеомонитори с дузини проблясваха от всички стени, от пода до тавана, техниците разговаряха с приглушени гласове, нас­тройваха индикатори и въртяха бутони. ЗКК (Залата за комуникационен контрол) представляваше електронният нервен център на ТСЗР; всички сигнали от експедициите, пръснати по целия свят, минаваха оттук. В ЗКК се регистрираше всичко – не само постъпващите данни, но и гласовите отговори от залата, така че разговорът през нощта на 13 юни 1979 година ни е известен целият.

– След секунда ще се свържем със спътниковите ретранслатори. Искате ли чашка кафе? – обърна се към нея един от техниците.

– Не – отвърна Рос.

– Искате да бъдете там, нали?

– Заслужила съм си го – произнесе тя.

Втренчи се във видеоекраните, в хаоса от преплитащи се форми и цветове, докато техниците започваха молитвите за връзка със спътника в орбита на 1150 километра над главите им.

– Сигнален ключ.

– Сигнален ключ. Запитване за парола.

– Запитване за парола.

– Носеща честота фиксирана.

– Носеща честота фиксирана. Включваме.

Тя едва ли чуваше познатите фрази. Следеше екраните, гъмжащи от милиардите искрици на статичните изпразвания.

– Кой започва – те или ние? – запита тя.

– Ние задействахме процедурата – обади се един техник. – Отправихме позивно запитване за проверка точно на зазоряване местно време. Но те не се обадиха, така че ние започваме.

– Чудя се защо ги няма – каза Рос. – Да не би нещо да не е наред?

– Не мисля. Ние задействахме тригера и те реагираха на сигнала, като се включиха след петнайсет секунди. Аха, ето го.

В 6 часа и 22 минути сутринта, местно конгоанско време, приемането започна; екраните потрепнаха за последен път и след миг се изчистиха. Гледаха към част от лагера в Конго, очевидно от гледната точка на разположената върху триножника видеокамера. Виждаха се две палатки, слаб димящ огън и накъсани парцали утринна мъгла. Нямаше движещи се хора.

– Спипахме ги по бели гащи – изсмя се един от техниците. – Май наистина сте им нужна там долу.

Рос беше известна с придирчивостта си и към най-дребните формалности.

– Включете дистанционното управление – произнесе тя.

Техникът превключи местното управление на дистанционно. Сега вече камерата, разположена на повече от шестнайсет хиляди километра от центъра в Хюстън, беше под техен контрол.

– Включи на кръгов обзор – нареди тя.

Операторът на пулта за управление улови един джойстик. Изображенията се изместиха наляво и сега вече виждаха повече от лагера. Той беше разрушен: палатките – съсипани и разпрани, брезентовото покривало на оборудването – захвърлено настрани, сандъците с апаратурата – разпръснати навред в калта. Една от палатките гореше с ярък пламък; облаци черен дим се стелеха към небето. Няколко мъртви тела лежеха в калта.

– Господи – възкликна един техник.

– Завърти на сто и осемдесет градуса – заповяда Рос. – Разрешителна способност шест-шест.

Камерата се завъртя към джунглата, показвайки отново лагера при движението. Всички се втренчиха в джунглата. Нямаше и следа от живот.

– Насочи надолу. Реверсиран обзор.

Камерата се наклони към земята; сребърната чиния на портативната антена и черният корпус на предавателя изпълниха екраните. Наблизо лежеше проснат по гръб още един мъртвец – от геолозите.

– Господи, та това е Роджър...

– Дай увеличение и застопори – заповяда Рос.

Гласът ѝ върху лентата звучеше студен, почти лишен от емоция.

Камерата закова върху лицето на мъртвеца и даде увеличение. Гротескната гледка на строшения му череп и процеждащата се от очите кръв изпълни екраните. Устата бе зяпнала към небето.

– Кой е направил това?

В този момент нечия сянка падна върху лицето на мъртвия. Рос се хвърли напред, сграбчи джойстика и едновременно с това натисна увеличението. Изображението рязко се уголеми; сега вече видяха очертанията на сянката. Беше човек. И се движеше.

– Там има някой! Някой е още жив!

– Куца. Изглежда ранен.

Рос се втренчи в екрана. На нея не ѝ приличаше на куцащ мъж; нещо не беше наред, но не можеше да определи точно какво...

– Ще премине точно пред камерата – каза тя. Просто не се надяваше, че това ще се случи. – Какви са тия статични аудиосмущения?

Всички чуваха странен звук, наподобяващ съскане или въздишка.

– Това не са статични изпразвания, от предаването е.

– Изчистете го – каза Рос.

Техниците натиснаха няколко бутона, променяйки носещите аудиочестоти, но звукът си оставаше все така особен и загадъчен. И в този миг сянката се раздвижи и мъжът пристъпи пред обектива на камерата.

– Диоптър – заповяда тя, но беше прекалено късно.

Лицето вече бе изплувало прекалено близо до обектива. Беше невъзможно да се фокусира без диоптър. Видяха някакво размазано тъмно очертание, нищо повече. Преди да успеят да включат диоптъра, то изчезна.

– Да не беше местен жител?

– Този регион на Конго е необитаем – каза Рос.

– Нещо го обитава.

– Панорамно изображение – каза Рос. – Дано да го хванем още веднъж.

Камерата продължи да се върти. Карън Рос сякаш я виждаше щръкнала върху триножника си в джунглата, моторът ѝ жужи, докато обективът се върти около оста. Изведнъж изображението рязко се разлюля и се завъртя на деветдесет градуса.

– Той събори камерата!

– По дяволите!

Видеоизображението рязко се влоши.

– Разрешителна способност!

За миг мярнаха нечие едро лице и една тъмна ръка, която строши сребърната чиния на антената. Изображението върху екрана се сви до точка и изчезна.

2.

Интерферентна сигнатура

През юни 1979 година ТСЗР изпрати експедиции да изследват урановите залежи в Боливия, медните находища в Пакистан, използването на селскостопанските земи в Кашмир, напредването на ледниците в Исландия, дървесния потенциал в Малайзия и диамантените залежи в Конго. Това не беше нещо необичайно за Технологичната служба; обикновено във всеки момент имаха от пет до осем групи, пръснати по целия свят.

Тъй като екипите им често работеха в опасни или политически нестабилни региони, те следяха с голямо внимание за появата на първите признаци за „интерферентни сигнатури“. (В строгата научна терминология „сигнатура“ е отличителна поява на обект или геологическа характеристика върху фотография или видеоизображение.) По-голямата част от интерферентните сигнатури бяха политически. През 1977 година ТСЗР беше евакуирала по въздуха екип от Борнео по време на местно комунистическо въстание и през 1978 година от Нигерия по време на поредния военен преврат. Понякога сигнатурите бяха геологически; бяха изтеглили екип от Гватемала през 1976-а след местното земетресение.

По думите на Р. Б. Травис, измъкнат от леглото си в ранните часове на 13 юни 1979 година, видеозаписите от Конго бяха „най-лошата интерферентна сигнатура досега“, но проблемът си оставаше действително съвсем мистериозен. Всичко, което знаеха, беше, че лагерът е бил разрушен само за някакви си шест минути, или времето между дистанционното задействане от Хюстън и приемането в Конго. Бързината, с която бе сторено това, беше ужасяваща. Първите заповеди на Травис бяха да се разбере „какво, по дяволите, се е случило там“.

Едър мъж на четиресет и осем години, Травис беше привикнал на всякакви кризисни ситуации. По образование той беше инженер със стаж в спътникостроенето в Ар Си Ей и после в Рокуел; след трийсетте направи кариера в админис­трацията, превръщайки се в това, което астроинженерите наричат „дъждовен танцьор“. Компаниите, произвеждащи спътници, сключват договорите си от осемнайсет до двайсет и четири месеца преди ракетата носител да изведе спътника в орбита, с надеждата, че петстотинте му хиляди работни части ще бъдат готови на уречения ден. А ако не бяха, оставаше им единствено да се молят за лошо време, което да забави изстрелването, и да танцуват за дъжд.

Травис бе съумял да съхрани чувството си за хумор след едно десетилетие, изпълнено с високотехнологични проблеми; управленската му философия беше обобщена с голям лозунг, издигнат зад бюрото му, на който пишеше „И.Ш.Н.К.В.Т.И.“, или „Има Шибани Неща Които Винаги Те Издънват“.

Но през нощта на 13 юни на Травис изобщо не му беше до майтапи. Беше загубил цялата си експедиция – всички осем души от екипа му бяха мъртви, а колко носачи още с тях, един Господ знаеше само. Това беше най-голямата катастрофа в историята на ТСЗР, по-лоша дори и от онази в Нигерия през 1978 година. Травис беше като убит, с изпомпан мозък само като си представеше колко телефонни разговора му предстоеше да проведе. Щяха да търсят него, а не той – други. Ще се върне ли еди-кой си навреме за дипломирането на дъщеря си и за решаващия мач на сина си в Детската лига? Всички обаждания от този род щяха да бъдат препращани към него и той трябваше да изслушва изпълнените с надежда гласове, както да слуша и собствения си глас, да отговаря внимателно – не, не е сигурен, да, разбира къде е проблемът, ще направи всичко възможно по силите си, разбира се, разбира се... Предстоящото изпитание го изцеждаше в аванс.

Защото Травис не беше в състояние да съобщи на когото и да било за случилото се най-малко две седмици, а може би и месец. След което щеше да му се наложи да върти телефоните, да посещава близките по домовете и да присъства на заупокойни служби, където мястото на ковчега щеше да е празно. Следваха и неизбежните въпроси на членовете на семействата и роднините, на които той не можеше да отговори, докато се взират отблизо в лицето му, дебнейки да трепне издайнически някое мускулче, да прояви мигновено колебание.

Какво можеше да им каже?

Това беше единствената му утеха, че може би след няколко седмици би могъл да им съобщи повече. Едно нещо обаче беше сигурно: наложеше ли му се да върти телефоните още тази нощ с ужасната новина, той нямаше какво да съобщи на роднините им, абсолютно нищо, защото ТСЗР нямаха и най-малката представа за сполетялата ги трагедия. Този факт вече правеше бремето върху плещите на Травис почти непоносимо. Имаше и подробности: Морис, застрахователният одитор, влезе и каза:

– Какво ще кажете да правим с условията?

ТСЗР осигуряваше всеки член на експедиция с договор за застраховка „Живот“ за определен период от време, което важеше и за местните носачи. Африканските носачи получаваха застраховка на стойност 15 000 щатски долара, което изглеж­даше съвсем в реда на нещата, докато един ден някой не се сети да погледне в статистиката, че Африка има годишен доход от 180 щатски долара на глава от населението. Но Травис открай време бе настоявал, че местните хора в експедициите винаги трябва да споделят поравно изгодите на риска, дори и това да означаваше, че семействата на загиналите щяха да получат цяло състояние по местните стандарти. Дори и това да струваше луди пари за ТСЗР.

– Задръж ги – каза Травис.

– Тези договори ни струват на ден...

– Задръж ги – каза Травис.

– Колко дълго?

– Трийсет дни – каза Травис.

– Още трийсет дни?

– Точно така.

– Но ние знаем, че собствениците им са мъртви.

Морис не можеше да се примири с каквато и да е загуба на пари. Цялата му чиновническа душа се бунтуваше срещу това.

– Точно така – повтори Травис. – Но ще направиш добре, ако бутнеш малко на семействата на носачите, за да им запушиш устите.

– Господи. За каква сума става дума?

– По петстотин долара на семейство.

– Как ще ги осчетоводим?

– Юридически такси. Пъхни ги в някой раздел за местни юридически разходи.

– А нашите хора от състава на експедицията?

– Те си имат „Мастъркард“ – каза Травис. – Не си вдигай излишно кръвното.

В офиса влезе Робъртс, роденият в Англия служител на ТСЗР по връзките с печата.

– Да отпушваме ли бутилката?

– Не – отвърна Травис. – Остави я заровена в пясъка.

– За колко време?

– Трийсет дни.

– Дрън-дрън. Собственият ти персонал ще се раздрънка така, че след трийсет дни сигурно само ескимосите около Северния полюс няма да го знаят. Залагам милион – отвърна Робъртс.

– Направят ли го, публикуваш веднага опровержение – каза Травис. – Трябват ми още трийсет дни, за да сключа този договор.

– Знаем ли какво се е случило там?

– Не – отвърна той. – Но ще разберем.

– Как?

– От записите.

– Тия записи са пълен хаос.

– Засега – възрази Травис.

И извика специализираните екипи от майсторите на дистанционно управление. Травис отдавна бе заключил, че макар ТСЗР да беше в състояние да разбуди всеки политически съветник, без значение къде се намираше, най-вероятният начин да извлекат информация беше от това, с което разполагаха.

– Всичко, което знаем за случая с експедицията в Конго, е съхранено на този последен видеозапис – каза той. – Искам максимално извличане на съдържащата се в него визуална и аудиоинформация. Защото е единственото нещо, с което разполагаме.

Специализираните екипи запретнаха ръкави.