Годините пред нас

1.

Пени Джаксън наскоро бе завършила третата си година в една от елитните частни гимназии в Гринич. Училището подготвяше кадрите си за прием в най-реномираните колежи в страната и изискваше висок стандарт на академичните постижения. Поощряваха проекти, свързани с общността, и допълнителни дейности, за да са сигурни, че молбите им за престижните колежи ще имат по-голяма тежест. Като резултат, списъкът с колежи, в които възпитаниците на гимназията влизаха, бе впечатляващ.

Пени навърши седемнайсет през декември, предстоеше ѝ последната година в училището през есента. Тим Блейк, приятелят ѝ, завърши преди две седмици и заминаваше за колеж в края на август, още една причина, поради която Пени не очакваше с нетърпение новата учебна година. Двамата излизаха почти три години и щеше да се чувства самотна без него. Тим беше приет в „Станфорд“, в Калифорния. Имаше отлични оценки, беше капитан на баскетболния отбор и работеше като стажант при сенатор във Вашингтон, окръг Колумбия вече две лета.

Пени и Тим бяха заедно от първата ѝ година в гимназията и тя не можеше да си представи живота без него. Макар връзката им да се задълбочаваше, и двамата се отнасяха сериозно към ученето, спорта, извънкласните занятия и изкарваха висок успех. Пени беше доброволка в приют за бездомни деца още от началото на гимназията, всяка година организираше благотворително коледно събитие за събиране на играчки и пари. Обичаше децата, те нея – също. Не пропускаше нито една събота в приюта.

Наблюдаваше с прикрита тъга как Тим и останалите от класа хвърлят официалните шапки във въздуха. И двамата знаеха какво предстои. Бяха взели решението, когато го приеха в „Станфорд“. Тогава обмислиха всичко внимателно и бяха на мнение, че това е правилният избор. Искаха да постъпят разумно, нито един от двамата не бе склонен да поддържат връзка от разстояние и да търпят свързаните с това трудности, да страдат един за друг и да се виждат единствено на Деня на благодарността, Коледа и през пролетната ваканция. Така по някое време най-вероятно щяха да се разочароват един от друг. Бяха си обещали да се разделят след като Тим завърши. През лятото той щеше да пътува в Китай, което бе подарък от родителите му по случай завършването, а тя щеше да постъпи на работа като младши съветник в летния лагер, където ходеше от пет години. През август Тим заминаваше за „Станфорд“, а тя се връщаше в старото им училище, без него. Знаеше, че той ще ѝ липсва, предстоеше ѝ кандидатстване в колеж и да продължи да върши работата си на доброволец.

Бяха се разбрали и не отстъпиха от решението си. Скъсаха преди три дни, а след две седмици и двамата заминаваха за лятната си ваканция. Не искаха да протакат чак до края. Плакаха като деца, когато се разделиха, но верни на думата си, нито си звъняха, нито си изпращаха есемеси, нито разговаряха през изминалите три дни. Оказа се много по-трудно отколкото очакваха. Искаха да си останат приятели, но засега просто се опитваха да свикнат с раздялата. Тя имаше чувството, че сърцето ѝ се разкъсва на две, когато той потегли от дома ѝ, след като мина да се сбогуват. През изминалите три години бяха неразделни, а сега, изведнъж оставаше сама. Той не беше само нейно гадже, но и довереник и най-добър приятел. От загубата болеше и да го пусне да си отиде бе най-трудното решение, което някога бе вземала.

Пени беше красива, зеленоока блондинка, с дълга права пшениченоруса коса, имаше слаби, сякаш безкрайни крака, забележителна фигура, налети гърди и талия, която Тим почти успяваше да обхване с две ръце. Приличаше на момиче, което всеки би искал да има за съседка. Тим я забеляза още през първия ѝ ден в училището. Около Коледа двамата бяха вече влюбени. Любиха се за пръв път месец след като тя стана на петнайсет и се отнесоха отговорно. Рядко рискуваха, въпреки че и това се случи на няколко пъти.

Тим бе не по-малко красив от нея. Беше висок, атлетичен, с дълбоки сини очи, с широки рамене и изсечено лице, което му придаваше твърде мъжки вид за възрастта. Русата му коса имаше почти същия цвят като нейната. Хората често отбелязваха, че двамата приличат на брат и сестра. Тим беше едно дете и родителите му го обожаваха. Пени имаше братя близнаци, шест години по-малки от нея. Обичаше ги, но те нахлуваха безцеремонно в нейното пространство, често вземаха нещата ѝ и така и не ги връщаха, дразнеха я при всеки удобен случай. Сет бе малко по-чувствителен, а Марк беше груб и недодялан във всяко отношение. И безобразно нетактичен. Тим пък ги намираше за смешни.

Пени и Тим говориха за брак на няколко пъти през изминалите години, обсъждаха как биха се чувствали, дали ще успеят да съхранят връзката си жизнена достатъчно дълго, докато растат. Когато обаче колежът се превърна в реалност, и двамата осъзнаха, че бракът е невъзможен. Родителите му следяха всяка негова стъпка и го подкрепяха, а той бе готов да разпери криле и нямаше търпение да постъпи в колеж. Смяташе, че Пени заслужава същата свобода, да разпери своите криле. Тя обмисли възможността да кандидатства за „Станфорд“, за да бъде близо до него, но родителите ѝ не бяха съгласни да замине толкова далече от дома. Предпочитаха тя да кандидатства в някой от източните колежи от Айви Лийг, което бе и нейната цел открай време. Оценките ѝ бяха високи като на Тим и благодарение на постиженията си и работата като доброволец, имаше добри шансове да я приемат.

Том искаше да завърши икономика, а по-късно да постъпи в бизнес школа. Пени все още не бе открила с какво точно искаше да се занимава. Беше добра по английски и история. Смяташе, че би могла да бъде учителка или пък да запише английска филология. Пътят ѝ не беше ясен като този на Тим. Баща му беше инвестиционен банкер в Ню Йорк и момчето също искаше да се занимава с финанси. Майка му се бе отдала на благотворителност и оглавяваше няколко комитета.

Бракът не стоеше на дневен ред пред Тим и Пени и двамата го знаеха. Вече не се залъгваха по този въпрос. Трябваше да учат, да си намерят работа, да градят кариера и да поемат натам, накъдето възможностите ги отведат. Родителите на Тим бяха по-консервативни и възрастни от тези на Пени, живееха на източното крайбрежие. Тревожеха се, че връзката на Тим и Пени ще разсейва сина им и ще се отрази неблагоприятно на оценките му. Момчето обаче се справи с всички свои отговорности. Родителите на Пени бяха малко по-млади и по-свободомислещи. Майка ѝ, Ейлийн, знаеше, че двамата спят заедно от две години и половина. Пени беше споделила с нея, винаги бе честна и откровена с майка си. Родителите на Тим се надяваха връзката им да не е сериозна и не питаха. Баща му го беше предупредил да не позволява някое момиче да забременее от него и по този начин да съсипе живота му. Разговорът протече неловко и трудно, тъй като и баща, и син знаеха, че не става въпрос за „някое момиче“, а за Пени. В крайна сметка тя не забременя и родителите му бяха щастливи, че той отива в колеж. Той сподели с тях, че двамата смятат да се разделят преди той да замине за „Станфорд“ и според тях това беше разумно решение. Те харесваха Пени, бяха съгласни, че е мило момиче, много умна, но не криеха, че възприемат връзката им като потенциално опасна за сина им и твърде сериозна за младежи на тяхната възраст. Тревожеха се, че романсът продължава вече няколко години. Понякога настояваха той да излиза и с други момичета, но Тим не им обръщаше внимание. Надяваха се, че като замине за „Станфорд“, и това ще се случи.

Когато Пени навърши петнайсет, майка ѝ разказа истината за своя брак. Ейлийн и Пол се запознали и започнали да излизат заедно през последната ѝ година в колеж в Бостън. Тогава Пол учел в бизнес школата на „Харвард“ и бил устремен към Уолстрийт, а по-късно искал да стане предприемач. Имал големи мечти. Тя също. Непосредствено след завършването, Ейлийн си намерила работа като асистент-редактор в издателство в Ню Йорк, това била мечтата ѝ. Живеела с три съквартирантки в Гринич Вилидж и обожавала работата си. След като завършила и се пренесла в Ню Йорк, връзката ѝ с Пол станала твърде сложна, тъй като той бил в Кеймбридж, а тя в Ню Йорк. На двамата им било приятно да се срещат, но не били лудо влюбени. Ейлийн се вълнувала повече от началото на кариерата си, отколкото от това как ще продължи връзката ѝ с Пол.

Няколко месеца след като започнала работа, тя разбрала, че е бременна. Не искала обаче да го признае, пренебрегвала всички симптоми. Един уикенд взела влака за Бостън, за да каже на Пол, тъй като не била сигурна какво да прави. Новината го стреснала не по-малко от нея самата. Съобщили на родителите си, които били ужасени. Нейните били съкрушени, а неговите побеснели. Пол взел решение сам, искал да постъпи както е редно. Не се съобразил с желанието на родителите си, напуснал бизнес школата и двамата с Ейлийн се оженили в кметството на Ню Йорк. Той си намерил работа в агенция в града и двамата взели под наем малък, потискащ, евтин апартамент в Куийнс, единственият, който можели да си позволят. Ейлийн напуснала издателството седмица преди да роди. Били на двайсет и две и двайсет и четири, когато се оженили, и раждането на Пени променило всичко. Мечтите им отлетели. Семействата им се отнасяли към тях едва ли не като към престъпници. Майката на Ейлийн, изпълнена с горчивина и разочарования цял живот, с труден брак, непрекъснато повтаряла на дъщеря си как ги е опозорила. Нито едно от двете семейс-тва не им предложило помощ и смятали, че младите заслужават трудностите, които посрещали сами.

Ейлийн не печелела много в издателството и двамата решили, че е по-разумно тя да си остане у дома и да се грижи за Пени. Мечтата ѝ за кариера в издателския бизнес приключила с раждането. Превърнала се в домакиня с бебе. Обичала семейството си, но работата и приятелите ѝ липсвали. Накрая се изнесли от града. Пол не харесвал работата си, но се справял добре. Бил отговорен, млад човек и работел упорито, за да издържа съпругата и дъщеря си. Двамата не ги свързвала голяма любов, отговорностите на брака правели всичко по-трудно, но били решени да дадат всичко от себе си. Пол имал талант в рекламата, независимо дали харесвал работата си или не. Ейлийн пък с времето започнала да поема редакторска работа на свободна практика винаги, когато имала възможност, но през повечето време се грижела за дома и бебето. Майка ѝ никога не ѝ позволила да забрави, че се е отказала от мечтите си, за да се омъжи, при това – бременна. Сякаш искала дъщеря ѝ да е нещастна също като нея.

Въпреки предизвикателствата, пред които били изправени, със семейства, които не ги подкрепяли, и бебе, за което трябвало да се грижат, Пол и Ейлийн се справили успешно. Никога не се обвинявали за случилото се, но с годините за Пени ставаше ясно, че животът им не бил такъв, какъвто двамата искали, и родителите ѝ са платили висока цена за допуснатата грешка. Петнайсетгодишното момиче напълно разбираше, че раждането ѝ е преобърнало живота на родителите ѝ и ги е накарало завинаги да загърбят мечтите си.

Поредната „грешка“ беше довела до раждането на близнаци. Когато Пени беше на десет, а братята ѝ на четири, семейството взе неочакваното решение да се преместят в красива колониална къща в Гринич, където живееха и сега, с големи, слънчеви стаи, с градина отпред и заден двор. Ейлийн така и не се върна на работа, а след раждането на близнаците вече нямаше време да се занимава с редакторската работа, която толкова много обичаше. Трябваше да се грижи за три деца, а Пол да издържа петчленно семейство. Успяваше вече осемнайсет години и се справяше прекрасно в рекламната агенция, но животът му бе протекъл много различно от онова, на което се беше надявал. Понякога си мислеше, че ако не бе постъпил като мъж на честта и не се беше оженил за Ейлийн, сега щеше да бъде успешен предприемач. Това бе съкровената му мечта, докато растеше и учеше в колеж, но тя бе потънала в мъглата на отговорностите на възрастен, започнали с една нежелана бременност.

Въпреки предвижданията на родителите им, че бракът им няма да просъществува поради трудното начало, Пол и Ейлийн бяха изградили близка връзка и се радваха на взаимно уважение. Ейлийн ценеше усилията, които Пол полагаше в работата, а той смяташе, че тя е великолепна, предана майка. И двамата бяха добри родители и обичаха децата си. Ейлийн взе мерки, за да не забременее отново, и с Пол имаха обикновен, предсказуем живот, който задоволяваше и двамата.

Пол остана на работа в същата рекламна агенция и се издигна от главен счетоводител до мениджър, с добра заплата. Осигуряваше приличен живот на семейството си. Стараеше се да не гледа назад и да не мисли за онова, което можеше да бъде, макар понякога да съжаляваше, че не е предприемач, който управлява свой собствен бизнес, а обикновен служител. На Ейлийн все още ѝ липсваше работата в издателството.

На трийсет и девет, тя очакваше четиресетия си рожден ден с ужас, чувстваше, че не е постигнала нищо освен да се грижи за дома и да отглежда три деца с мъж, който се бе оженил за нея по задължение, а не по любов. Между тях нямаше никаква романтика и никога не бе имало, но като знаеше колко объркано бе започнал, бракът им вървеше изненадващо добре. Ейлийн беше благодарна, че Пол е добър съпруг и баща и нищо не им липсва. Тя бе доволна от живота им в Гринич, имаха приятели с деца на същата възраст, обичаше къщата им. Бракът им беше потръгнал, но тя не искаше за дъщеря си същата съдба. Искаше много повече за Пени – кариера, която ѝ доставя удоволствие, мъж, когото обича и който я обича. Ейлийн я предупреди, че ще съсипе живота си, ако забременее и се наложи да се омъжи. Даде ѝ ясно да разбере, че трябва на всяка цена да избегне живот като нейния, колкото и уютен и спокоен да изглеждаше. Тя искаше Пени да се впусне в света и да следва мечтите си, да завърши колеж и да си намери добра работа. Зарадва се, че Пени и Тим проявиха разум и решиха да се разделят. Връзката им беше твърде сериозна, твърде дълга за толкова млади хора и тя бе наясно, че на Пени ѝ е омръзнало в гимназията и няма търпение да порасне. Особено сега, когато Тим нямаше да е до нея. В колежа, а и след това, нови врати щяха да се отворят пред нея, за които Пени дори нямаше представа.

– Кой знае, може двамата с Тим да се намерите отново след години, след като сте си изградили живота – каза майка ѝ, за да я успокои на сутринта след раздялата.

– Не мисля, мамо – отвърна тъжно Пени. – Дотогава има много време.

Тим имаше големи планове. Искаше да поработи в Лондон година-две след колежа, или може би в Пекин или Хонконг. От две години учеше мандарин, защото баща му беше казал, че ще му е полезен в бизнеса. Пени искаше да остане близо до дома и да живее в Ню Йорк. Беше ѝ омръзнало да се държат с нея като с дете. Тригодишната връзка с Тим я бе направила по-зряла от повечето ѝ връстници. Те нямаха търпение да отидат в колежи, където партитата не спираха и можеха да се забавляват.

Пени искаше повече, също като майка си преди много години. Ейлийн се надяваше дъщеря ѝ да не се омъжи твърде млада, да си даде шанс да създаде истинска кариера и да има вълнуваща работа преди брака. Пол бе на същото мнение и редовно повтаряше на дъщеря си да не мисли за семейство, докато не стане на трийсет, и да отложи децата, доколкото може. Винаги представяше брака като капан, който трябва да избягва. Пени бе разбрала посланието съвсем ясно. Онова, което родителите ѝ се опитваха да ѝ кажат, бе, че да смени кариерата си за семейство не е никак добра идея, а нежеланата бременност ще сложи завинаги край на мечтите ѝ. Беше ѝ неприятен обаче начинът, по който те мислеха за това. Чувстваше се виновна, че е причината за разочарованието им, но разбираше защо е така, в брака им нямаше любов. Връзката им може и да беше стабилна, но в нея липсваше нежност и топлина. Бе виждала родителите на някои от приятелите си да се поглеждат с любов и дълбока нежност, чувства, които не съществуваха в дома ѝ. Тя бе сигурна, че родителите ѝ се уважават, но не са влюбени, и се питаше дали винаги е било така. Дори някога да са били, чувството бе останало далече в миналото. Тя не помнеше да е виждала страст при родителите си, нито истинско щастие. Те отдавна бяха приели ограниченията на връзката си и не очакваха нищо повече. Бяха се примирили с това, което имаха. Тя обаче искаше много повече от мъжа, когото обичаше.

Пени си мислеше, че ако двамата с Тим бяха по-големи, може би един ден щяха да бъдат добро семейство. Това обаче нямаше да се случи сега. Всичко беше приключило след три щастливи години, изпълнени с любов. Тя знаеше, че трябва да се откаже от тази мечта, макар да ѝ беше много трудно. Раздялата с него бе най-голямата загуба в живота ѝ. Болката бе почти физическа. Чувстваше се зле през първите няколко дни след като се разделиха. А през седмицата след това ѝ бе още по-тежко.

– Той заряза ли те? – попита брат ѝ Марк с обичайната нетактичност на единайсетгодишен, когато забеляза, че Тим не идва. Обикновено ги виждаше двамата заедно всеки ден.

– Разбира се, че не, глупчо. Те ще се оженят след колежа, като мама и татко – отговори вместо нея Сет. Пени стана от масата за закуска, защото усети, че ѝ прилошава. Не знаеше как да каже на братята си, че двамата са се разделили, все още не бе споделила и с приятелите си. Бе твърде болезнено да обяснява, макар така да бе редно и разумно, още повече, че планираха тази стъпка от месеци. Само че от това не ставаше по-лесно.

Нямаше търпение да замине на лятната си работа в лагера, само и само да се откъсне от всички. Близнаците щяха да бъдат в същия лагер във Върмонт, но в сградата за момчета, където нямаше да ги вижда често, защото щеше да е заета с момичетата, за които отговаряше. Щеше да спи в една хижа с шест или осем деца и да е твърде заета, за да ѝ остава време да мисли. Сега едва издържаше съжалението в очите на майка си. На Ейлийн ѝ беше мъчно да вижда тъгата на дъщеря си, но не можеше да направи нищо. Знаеше, че това е част от израстването. Загубата на първата любов беше ритуал от прехода, също както на Ейлийн се бе наложило да порасне на двайсет и две, когато се омъжи за Пол и пет месеца по-късно им се роди бебе. Беше разказвала на Пени стотици пъти, че като бебе е имала непрекъснато колики и е плакала много. Ранните години от брака им бяха трудни, разполагаха с малко пари и се бяха нагърбили с отговорности, за които не бяха готови. Тя искаше Пени да знае всичко това, за да не допусне същите грешки. Момичето бе чувало същото и от двамата си родители поне хиляда пъти.