Мръсната четворка

ПРОЛОГ

Тя харесваше колата му. За първи път се качваше на електрически автомобил. Чуваше само вятъра, докато пътуваха в нощта.

– Толкова е тихо – каза тя.

Само три думи, но ги произнесе завалено. Третият „Космополитън“ беше направил нещо с езика ѝ.

– Приближава се, без да усетиш – каза шофьорът. – Това е сигурно.

Погледна я и се усмихна. А тя си помисли, че я проверява, защото се бе изложила с думите.

Той се обърна и посочи с брадичка предното стъкло.

– Пристигнахме – каза. – Има ли паркинг?

– Можеш да паркираш зад моята кола – отвърна тя. – Имам две места в гаража, но те са... едно зад друго. Тотем, мисля че така се нарича.

– Тандем?

– О, да, да. Тандем.

Тя се засмя на грешката си и влезе в спирала от смях, от която не можеше да се измъкне. Пак „Космополитън“-ите. И капките от билковата аптека, преди да излезе с „Юбер“ тази вечер.

Мъжът свали прозореца си и хладният вечерен въздух нахлу в комфорта на колата.

– Помниш ли комбинацията? – попита той.

Тина се изправи на седалката, за да се огледа и да се ориентира. Осъзна, че вече са пред вратата на гаража в дома ѝ. Това не ѝ изглеждаше редно. Не можеше да си спомни да му е казвала къде живее.

– Комбинацията? – попита той пак.

Панелът с бутоните беше на стената и на една ръка разстояние от шофьора. Тя осъзна, че знае комбинация­та, с която се отваря портата, но не може да си спомни името на мъжа, когото бе решила да заведе вкъщи.

– 4 – 6 – 8 – 2 – 5.

Докато той набираше цифрите, тя се опита отново да се засмее. Някои мъже наистина мразеха това.

Влязоха в гаража и тя посочи мястото зад нейното мини, където той можеше да спре. Скоро вече бяха в асансьора, тя натисна правилното копче и след това се облегна на него за подкрепа. Той я прегърна и я задържа права.

– Имаш ли прякор? – попита тя.

– Какво имаш предвид?

– Ами как те наричат другите? Нали се сещаш, на майтап.

Той поклати глава.

– Мисля, че просто ме наричат по име.

И това не помогна. Тя заряза темата. Можеше да се сети за името по-късно, но истината бе, че най-вероятно нямаше да има нужда от него. Нямаше да има по-късно. Почти никога нямаше.

Вратата се отвори на третия етаж и тя го поведе по коридора. Апартаментът ѝ беше две врати по-нататък.

Сексът беше добър, но не изключителен. Единственото необичайно беше, че той не се съпротивляваше на изискването ѝ за презерватив. Дори си носеше собствен. Браво за това, но тя продължаваше да мисли, че ще е за една вечер. Търсенето на онова неописуемо нещо, което щеше да запълни празнината вътре в нея, щеше да продължи.

След като изхвърли презерватива, той се върна в леглото при нея. Тя се надяваше на извинение – че трябва да става рано сутринта, че жена му го чака у дома, каквото и да е, – но той поиска да се върне в леглото и да се гушка. Настани се грубо зад нея и я завъртя така, че гърбът ѝ опря в гърдите му. Беше се обръснал и тя чувстваше как поникналите косъмчета я боцкат по гърба.

– Знаеш ли...

Тя не чу повече от оплакването. Той завъртя тялото си и тя се озова върху него. Гърдите му бяха като шкурка. Ръката му се вдигна иззад нея и се сгъна в лакътя в остър ъгъл. След това с другата си ръка той бутна шията ѝ в този ъгъл. Затегна хватката и тя усети, че достъпът ѝ до въздух е прекъснат. Не можеше да извика за помощ. Нямаше въздух, за да издаде звук. Започна да се бори, но краката ѝ бяха заплетени в завивките и той беше прекалено силен. Стискаше шията ѝ като менгеме.

В периферията на зрението ѝ започна да се спуска мрак. Той вдигна глава от леглото, доближи уста до ухото ѝ и прошепна:

– Наричат ме Сврачката.

ДЖАК

1.

Бях озаглавил статията „Кралят на измамниците“. Поне това беше моето заглавие. Написах го най-отгоре, но бях сигурен, че ще бъде променено, защото превишавах правата си на репортер, като предавах статия със заглавие. Заглавията и подзаглавията бяха от компетенцията на редактора и вече чувах Майрън Левин да се кара: „Редакторът пренаписва ли ти лийда и обажда ли се на събеседниците ти, за да задава допълнителни въпроси? Не, не го прави. Той си стои в коловоза, което означава, че и ти трябва да стоиш в твоя“.

И тъй като Майрън беше този редактор, щеше да е трудно да измисля някаква защита. Но въпреки това изпратих статията с предложеното заглавие, защото беше идеално. Статията беше за мрачния подземен свят на бизнеса със събиране на дългове – 600 млн. долара от него всяка година се отклоняваха към измами, – а правилото в „Навременно предупреждение“ бе всяка измама да се сведе до лице, на извършителя или на пострадалия, на жертвата или на виновника. И този път щеше да е извършителят. Артър Хатауей, Кралят на измамниците, бе най-добрият сред най-добрите. Беше на шейсет и две и в своята престъпна кариера, която се въртеше около Лос Анджелис, бе вършил всяка шашма, която някой може да си представи, от продажбата на фалшиви златни кюлчета до създаването на мошенически сайтове за събиране на помощи за бедстващи. Точно в момента се занимаваше с това да убеждава хора, че дължат пари, които те всъщност не дължаха, и да ги кара да ги плащат. И беше толкова добър в това, че по-младите измамници му плащаха за уроци в понеделник и сряда в изоставено актьорско студио във Ван Найс. Бях проникнал там като един от учениците и научих всичко, което можах. Сега бе време да напиша статията и да използвам Артър, за да разоблича една индустрия, която всяка година завлича милиони от всички, от дребни старици с опразнени банкови сметки до млади професионалисти, които вече са силно на червено заради студентски кредити. Всички те ставаха жертви и пращаха парите си, защото Артър Хатауей ги убеждаваше да го направят. А сега обучаваше бъдещи измамници и един репортер под прикритие как да го правят за петдесет долара на човек два пъти седмично. Училището за мошеници можеше да се окаже най-голямата му измама. Човекът наистина беше крал и като истински психопат не изпитваше абсолютно никаква вина. В статията си също така разказвах за жертвите, чиито банкови сметки бе опразнил и чийто живот бе съсипал.

Майрън бе отделил статията за съвместен проект с „Лос Анджелис Таймс“ и това гарантираше, че ще бъде забелязана и че на лосанджелиската полиция ще ѝ се наложи да се съобрази. Управлението на крал Артър скоро щеше да свърши и неговата кръгла маса от младши измамници щеше също да бъде обградена.

Прочетох статията за последен път и я пратих на Майрън с копие до Уилям Марчанд, юриста, който преглеждаше всички текстове на „Навременно предупреждение“ безплатно. На сайта не качвахме нищо, което да не е напълно юридически подковано. „Навременно предупреждение“ беше предприятие от пет души, ако брояхме и репортерката във Вашингтон, която работеше от вкъщи. Една „погрешна статия“, водеща до спечелено дело или принудително споразумение, щеше да ни изхвърли от бизнеса и тогава пак щях да стана това, което съм бил поне два пъти в кариерата си: репортер, който няма къде да отиде.

Станах от мястото си, за да кажа на Майрън, че статията най-накрая е предадена, но той беше в собствената си кутийка и говореше по телефона, а когато наближих, разбрах, че разговорът е за набиране на пари. Майрън беше основател, редактор, репортер и главен събирач на субсидии на „Навременно предупреждение“. Това беше новинарски сайт без платен абонамент. Имаше бутон за дарения под всяка статия, понякога и над нея, но Майрън непрекъснато търсеше големия бял кит, който да ни спонсорира и да ни превърне от просяци в хора с избор – поне за известно време.

– Наистина няма издание, което прави това, което правим ние – сериозна разследваща журналистика в името на потребителя – казваше Майрън на всеки потенциален донор. – Ако разгледате сайта ни, ще видите в архива много статии, които изобличават могъщи важни индустрии като автомобилната, фармацевтичната, мобилни оператори и тютюневи компании. А с философията на сегашната администрация за дерегулация и ограничен надзор никой не се грижи за малкия човек. Вижте, разбирам, можете да направите дарения, които да ви дадат повече видимост срещу парите ви. С двайсет и пет долара можете да храните и облечете едно дете в Апалачите цял месец. Разбирам го. Това ви кара да се чувствате добре. Но ако дарите на „Навременно предупреждение“, вие ще подкрепите екип репортери, отдадени на...

Чувах „презентацията“ по няколко пъти на ден, ден след ден. Освен това ходех на неделните салони, където Майрън и членовете на борда разговаряха с потенциални почтени донори, а аз сновях сред тях след това и споменавах статиите, по които работех. Имах си и допълнителен скрит коз на тези събирания като автор на два бестселъра, макар никога да не споменавах, че от повече от десет години не бях публикувал нищо. Знаех, че презентацията е важна и жизненонеобходима за собствената ми заплата – не че тя се доближаваше до стандарта на живот в Лос Анджелис, – но бях я бях чувал толкова много пъти през четирите си години в „Навременно предупреждение“, че можех да я рецитирам и насън. На обратно.

Майрън млъкна, заслуша се в думите на своя потенциален инвеститор и изключи звука на телефона, преди да вдигне поглед към мен.

– Предаде ли? – попита ме.

– Току-що я пратих – казах. – И на Бил също.

– Добре, ще я прочета довечера и утре можем да поговорим, ако имам възражения.

– Готова е за публикуване. Дори има и страхотно заглавие. Трябва само да напишеш подзаглавието.

– Гледай да...

Включи пак звука на телефона, за да може да отговори на въпрос. Отдадох му чест и тръгнах към вратата, като по пътя се спрях до работното място на Емили Атуотър, за да ѝ кажа довиждане. Тя беше единствената друга служителка в офиса в момента.

– Чао – каза тя със звънливия си британски акцент.

Работехме в офис в типична двуетажна търговска сграда в Студио Сити. На първия етаж имаше само магазини и ресторанти, а на втория клиентски бизнеси като автомобилно застраховане, маникюр/педикюр, йога и акупунктура. И ние. „Навременно предупреждение“ не беше клиентски бизнес, но офисът излизаше евтино, защото се намираше над лаборатория за марихуана и вентилационната система в сградата беше такава, че носеше към нас аромата на прясно приготвен продукт по 24 часа 7 дни в седмицата. Майрън го нае с огромна отстъпка.

Търговският център имаше Г-образна форма и подземен гараж с пет места, запазени за служителите и посетителите на „Навременно предупреждение“. Това бе огромна придобивка. Паркирането в града винаги е било проблем. А защитен паркинг за мен беше дори още по-голяма придобивка, защото това бе слънчева Калифорния и аз рядко пусках гюрука на джипа си.

Бях си купил вранглера нов с аванса от последната ми книга и броячът на километрите ми напомняше откога не съм си купувал нови коли и не съм влизал в списъка на бестселърите. Погледнах го, докато стартирах двигателя. Бях се отклонил на 260 990 км от пътя, по който бях вървял някога.

2.

Живеех в Шърман Оукс на Удман Авеню до магистрала 101. Това беше жилищна сграда от 80-те години в стил Кейп Код с двайсет и четири градски къщички, които образуваха правоъгълник и обграждаха вътрешен двор с общ басейн и място за барбекю. И също имаше подземен паркинг.

Повечето жилищни сгради на „Удман“ имаха имена като „Капри“, „Дъбов хребет“ и подобни. Моята си беше безименна. Бях се нанесъл само преди година и половина, след като продадох апартамента, който бях купил с аванса от същата книга. Чековете от авторски права ставаха все по-малки и по-малки с всяка година и аз пренареждах живота си така, че да живея според заплатите си от „Навременно предупреждение“. Беше труден преход.

Докато чаках на стръмната алея да се отвори вратата на гаража, забелязах двама мъже с костюми да стоят до домофона на пешеходния вход към комплекса. Единият беше бял, в средата на петдесетте си години, другият две десетилетия по-млад и азиатец. Лек порив на вятъра отвори сакото на азиатеца и зърнах значката на колана му.

Подкарах надолу към гаража, без да откъсвам очи от огледалото за обратно виждане. Те ме последваха по алеята вътре. Спрях на отреденото ми място и загасих двигателя. Докато си взимах раницата и слизах, те вече бяха застанали зад джипа ми и чакаха.

– Джак Микавой?

Уцели името, но го произнасяше неправилно. Мик-а-вой.

– Да, Макавой – казах аз, поправяйки го. Мак-а-вой. – Какво става?

– Аз съм детектив Матсън, лосанджелиска полиция – каза по-възрастният от двамата. – Това е партньорът ми детектив Сакаи. Трябва да ви зададем няколко въпроса.

Матсън отвори сакото си, за да покаже, че и той има значка, както и прилежащ към нея пистолет.

– Добре – казах. – За какво?

– Може ли да се качим в дома ви? – попита Матсън. – На по-уединено място от гаража?

Той махна с ръка към пространството около тях, сякаш там стояха хора и го слушаха от всеки ъгъл, макар гаражът да беше празен.

– Предполагам – казах. – Последвайте ме. Обикновено се качвам по стълбите, но ако вие, момчета, искате асансьор, той е в онзи край.

Посочих към дъното на гаража. Джипът ми бе паркиран в средата, точно срещу стълбището, водещо към вътрешния двор.

– По стълбите е добре – каза Матсън.

Поведох ги и те ме последваха. По целия път до вратата на апартамента ми се опитвах да мисля по правилата на професията си. Бях ли направил нещо, което да е привлякло вниманието на лосанджелиската полиция? Макар репортерите на „Навременно предупреждение“ да имаха свободата да пишат по всякакви теми, имаше негласно разделение на труда и престъпните схеми бяха част от моя ресор, както и всичко, свързано с интернет.

Започнах да се чудя дали моята статия за Артър Хатауей не се е натъкнала на полицейско разследване на измамника и дали Матсън и Сакаи не се канят да ме помолят да задържа публикацията. Но веднага отхвърлих тази възможност. Ако случаят беше такъв, щяха да дойдат в офиса, не в дома ми. И вероятно всичко щеше да започне с телефонно обаждане, не с лично появяване.

– От кой отдел сте? – попитах, докато пресичахме вътрешния двор към апартамент 7 от другата страна на басейна.

– Работим в центъра – каза Матсън, който се правеше на загадъчен, а партньорът му мълчеше.

– Имах предвид, какви престъпления разследвате? – казах.

– Отдел „Грабежи и убийства“ – отвърна Матсън.

Не пишех точно за лосанджелиската полиция, но в миналото го бях правил. Знаех, че елитните отдели се намираха в центъра, а ОГУ, както го наричаха, бе най-елитният сред елитните.

– Тогава за какво става въпрос? – попитах. – Грабеж или убийство?

– Нека влезем вътре и тогава ще поговорим – каза Матсън.

Стигнах до вратата на дома ми. Фактът, че Матсън не отговори, ме навеждаше на мисълта, че става въпрос за убийство. Ключовете бяха в ръката ми. Преди да отключа вратата, се обърнах и изгледах двамата мъже, застанали зад мен.

– Брат ми беше детектив от отдел „Убийства“ – казах.

– Така ли? – отвърна Матсън.

– Лосанджелиската полиция? – попита Сакаи, това бяха първите му думи.

– Не – казах. – В Денвър.

– Браво на него – заяви Матсън. – Пенсионира ли се?

– Не точно – отвърнах. – Беше убит при изпълнение на служебния си дълг.

– Съжалявам да го чуя – каза Матсън.

Кимнах, обърнах се пак към вратата и я отключих. Не бях сигурен защо изстрелях това за брат ми. Не беше нещо, което обикновено споделях. Хората, които познаваха книгите ми, го знаеха, но не го споменавах във всекидневни разговори. Беше се случило преди много време, сякаш в друг живот.

Отворих вратата и влязохме. Светнах лампата. Живеех в един от най-малките апартаменти в комплекса. Долният етаж беше с отворен план, всекидневната преливаше в малка трапезария, а до нея беше кухнята, отделена с плот с мивка. Покрай дясната стена имаше стълбище, водещо до таванско помещение, където беше спалнята ми. Там имаше баня, а на долния етаж под стълбите – само тоалетна. Общо 90 квадратни метра. Жилището беше спретнато и подредено, но това бе така само защото имаше малко мебели и почти никакви лични елементи. Бях превърнал трапезарията в работно пространство. В единия край на масата имаше принтер. Всичко бе готово да започна работа по следващата си книга и стоеше така, откакто се бях нанесъл.

– Хубаво местенце. Отдавна ли сте тук? – попита Матсън.

– Около година и половина – казах. – Може ли да попитам какво е това...

– Защо не седнете на дивана.

Матсън посочи дивана, който бе поставен срещу плоския екран на стената над газовата камина, която никога не ползвах.

От другата страна на масичката имаше още два стола, но и те като дивана бяха протрити и износени, тъй като бяха прекарали десетилетия в предишните ми жилища. Упадъкът в благосъстоянието ми личеше по дома и начина ми на транспорт.

Матсън погледна двата стола, избра този с по-чист вид и седна. Сакаи беше стоик, остана прав.

– Е, Джак – каза Матсън. – Работим по едно убийство и името ви изскочи по време на разследването, затова сме тук. Ние...

– Кой е убит? – попитах.

– Жена на име Кристина Портреро. Познато ли ви е това име?

Прекарах го по всичките си мисловни вериги с висока скорост, но не получих резултат.

– Не, не мисля. Как името ми...

– През повечето време са я наричали Тина. Това помага ли?

Отново през всички вериги. Името изскочи. Произнасянето на цялото име от двама детективи от отдел „Убийства“ ме беше разклатило и прогонило първоначалното разпознаване от главата ми.

– О, чакайте, да, познавах една Тина – Тина Портреро.

– Но току-що казахте, че името не ви е познато.

– Знам. Просто, нали разбирате, първоначално не направих никаква връзка. Но да, срещали сме се веднъж и това беше всичко.

Матсън не отговори. Обърна се и кимна към партньора си. Сакаи пристъпи напред и протегна телефона си към мен. На екрана имаше позьорска снимка на жена с тъмна коса и дори още по-тъмни очи. Имаше силен тен и изглеждаше на около трийсет и пет, но аз знаех, че по-скоро е близо до четирийсет и пет. Кимнах и казах:

– Това е тя.

– Добре – отвърна Матсън. – Как се запознахте?

– Тук, на улицата. Има един ресторант, казва се „Мистрал“. Преместих се тук от Холивуд, не познавах никого и се опитвах да опозная квартала. Ходех там пеша от време на време да пия, защото нямаше нужда да се тревожа за шофирането. Срещнах я там.

– Кога беше това?

– Не мога да си спомня точната дата, но мисля, че беше около половин година след като се преместих тук. Значи преди близо година. Вероятно в петък вечер. Тогава обикновено ходех там.

– Правихте ли секс?

Би трябвало да очаквам този въпрос, но той ме удари като гръм от ясно небе.

– Това не е ваша работа – казах. – Беше преди година.

– Ще приема това за „да“ – отвърна Матсън. – Върнахте ли се след това тук?

Разбирах, че Матсън и Сакаи очевидно знаят повече за обстоятелствата около убийството на Тина Портреро от мен. Но въпросите за случилото се между нас преди година им изглеждаха прекомерно важни.

– Това е лудост – казах. – Бях с нея веднъж и след това нищо не се случи. Защо ми задавате тези въпроси?

– Защото разследваме убийството ѝ – отговори Матсън. – Трябва да научим всичко, което можем, за поведението ѝ. Няма значение колко отдавна е било. Затова ще попитам пак: Тина Портреро била ли е някога в този апартамент?

Вдигнах ръце в знак, че се предавам.

– Да – казах. – Преди година.

– Тук ли преспа? – попита Матсън.

– Не, остана два часа, след това си повика „Юбер“.

Матсън не зададе веднага следващ въпрос. Дълго се взира в мен, сякаш се опитваше да реши как да продължи.

– Държите ли в този апартамент някакви нейни вещи? – попита той.

– Не – протестирах аз. – Какви вещи?

Той пренебрегна въпроса ми и зададе свой собствен:

– Къде бяхте миналата сряда вечер?

– Шегувате се, нали?

– Не, не се шегуваме.

– По кое време в сряда вечер?

– Да кажем между десет и полунощ.

Знаех, че до 10 вечерта тогава бях на семинара на Артър Хатауей, който ни учеше как да обираме хора. Но също така знаех, че това беше сборище на мошеници и затова на практика не съществуваше. Ако детективите се опитаха да проверят тази част от алибито ми, нямаше да могат да потвърдят, че изобщо има такъв семинар, нито да намерят някой, който да потвърди, че съм бил там, защото така щеше да признае, че и той е бил там. Никой нямаше да иска да направи това. Особено след като статията, която бях предал, бъдеше публикувана.

– Ъ, бях в колата си от десет до десет и двайсет и след това бях тук.

– Сам?

– Да. Вижте, това е лудост. Бях с нея една нощ преди година и след това никой от нас не поддържаше връзка с другия. И за двамата беше ясно, че продължение няма да има. Разбирате ли?

– Сигурен ли сте за това? И за двамата ли?

– Сигурен съм. Никога не съм ѝ се обаждал и тя никога не ми се е обаждала. Повече не я видях в „Мистрал“.

– И това как ви накара да се почувствате?

Изсмях се нервно.

– Кое как ме е накарало да се почувствам?

– Че тя не ви се обажда след това?

– Не чухте ли какво казах? Аз не ѝ се обаждах и тя не ми се обаждаше. Беше взаимно. Просто нямаше бъдеще.

– Тя пияна ли беше онази вечер?

– Пияна – не. Пийнахме по две питиета. Аз платих сметката.

– Ами тук? Още питиета или направо в таванското помещение?

Матсън посочи към горния етаж.

– Тук не пихме – отвърнах.

– И всичко бе по взаимно съгласие? – попита Матсън.

Изправих се. Това беше прекалено.

– Вижте, отговорих на въпросите ви – казах. – Губите си времето.

– Ние ще решим дали си губим времето – каза Матсън. – Почти свършихме и ще ви бъда благодарен, ако седнете, господин Микавой.

Произнесе името ми отново неправилно, вероятно нарочно.

Седнах.

– Вижте, аз съм журналист – казах. – Отразявам престъпления, писал съм книги за убийци. Знам какво правите, опитвате се да ме извадите от релси, за да призная нещо. Но няма да се случи, защото не знам нищо за това. Така че ако обичате...

– Знаем кой сте – прекъсна ме Матсън. – Мислите ли, че ще дойдем тук, без да проучим с кого си имаме работа? Вие сте онзи от „Кадифен ковчег“ и за протокола, работил съм с Родни Флечър. Беше приятел и случилото се с него е безобразие.

Ето какво било. Причината за враждебността, която капеше от Матсън като смола от дърво.

– „Кадифен ковчег“ затвори преди четири години – казах. – Най-вече заради историята с Флечър, която бе сто процента вярна. Нямаше как да знаем, че ще направи това, което направи. Както и да е, сега работя другаде и пиша статии за защита на потребителите. Не държа полицейския ресор.

– Браво на вас. Може ли да се върнем на Тина Портреро?

– Няма на какво да се върнем.

– На колко сте години?

– Сигурен съм, че вече знаете. И това какво общо има?

– Изглеждате ми малко стар за нея. За Тина.

– Тя беше привлекателна жена и по-възрастна, отколкото изглеждаше или твърдеше. Каза ми, че е на трийсет и девет, когато се запознах с нея в онази вечер.

– Там е работата, нали? Тя беше по-възрастна, отколкото изглеждаше. Вие, мъж над петдесет, сваляте жена, за която си мислите, че е на трийсет и няколко. Малко е перверзно, ако питате мен.

Усетих, че лицето ми почервенява от срам и възмущение.

– За протокола, не аз я свалях – казах. – Тя си взе коктейла „Космополитън“ и дойде на бара при мен. Така започна всичко.

– Браво на вас – заяви саркастично Матсън. – Сигурно егото ви е било погалено. Та да се върнем на сряда. Откъде идвахте през тези двайсет минути, в които казахте, че сте били в колата си и сте карали към дома си в онази нощ?

– Работна среща – отвърнах.

– С хора, с които можем да говорим и да потвърдим информацията, ако се наложи?

– Щом се налага. Но вие...

– Добре. Е, разкажете ни пак за вас и Тина.

Разбирах какво прави. Скача от въпрос на въпрос, опитва се да ме накара да загубя равновесие. Писал съм за полицаи почти две десетилетия за два различни вестника и за блога „Кадифен ковчег“. Знаех как става. При най-малкото несъответствие при преразказа на историята те щяха да получат това, което им трябваше.

– Не, вече ви разказах всичко. Ако искате още информация от мен, и вие ще трябва да ми дадете.

Детективите мълчаха, очевидно обмисляха дали да приемат сделката. Включих се с първия въпрос, който ми хрумна.

– Как е умряла? – попитах.

– Вратът ѝ бил счупен – отвърна Матсън.

– Атланто-окципитална дислокация – каза Сакаи.

– Какво, по дяволите, означава това? – попитах.

– Вътрешно обезглавяване – поясни Матсън. – Някой ѝ е обърнал главата наопаки. Лош начин да си отидеш.

Усетих, че в гърдите ми се появява силно напрежение. Познавах Тина Портреро само от единствената вечер, която бяхме прекарали заедно, но не можех да прогоня от ума си представата за нея – припомнена от снимката, показана ми от Сакаи – убита по такъв ужасен начин.

– Като в онзи филм „Екзорсистът“ – добави Матсън. – Помните ли? С усуканата глава на обладаното момиче.

Това никак не ми помогна.

– Къде е станало? – попитах, опитвайки се да прогоня представата.

– Хазяинът я намерил под душа – продължи Матсън. – Тялото ѝ покривало сифона, водата преляла и той отишъл да провери. Когато я намерил, водата все още течала. Трябвало е да изглежда като подхлъзване и падане, но на нас ни стана ясно. Не можеш да се подхлъзнеш под душа и да си счупиш врата. Не по този начин.

Кимнах, все едно беше хубаво да знам това.

– Добре, вижте – казах. – Нямам нищо общо с това и не мога да ви помогна в разследването. Така че ако нямате повече въпроси, бих искал...

– Имаме още въпроси, Джак – каза строго Матсън. – Тъкмо започваме това разследване.

– И какво тогава? Какво друго искате да знаете от мен?

– Ами, тъй като сте репортер, знаете ли за тормоза в интернет?

– Имате предвид социалните мрежи и следенето на хората през тях?

– Задавам въпроси. От вас се очаква да им отговаряте.

– Е, тогава трябва да сте по-конкретни.

– Тина казала на нейна добра приятелка, че е преследвана в интернет. Когато приятелката ѝ я попитала какво означава това, Тина обяснила, че някакъв мъж, с когото се запознала в бар, знаел за нея неща, които не бивало да знае. Сякаш я познавал още преди да я заговори.

– Запознах се с нея в бар преди година. Цялото това нещо... Чакайте малко. Как въобще разбрахте, че трябва да дойдете тук и да говорите с мен?

– Тя имаше името ви. В контактите си. И книгите ви бяха на нощното ѝ шкафче.

Не помнех дали вечерта, когато се бяхме запознали, бях обсъждал с Тина книгите си. Но тъй като накрая се бяхме озовали в моя апартамент, твърде вероятно беше да сме го направили.

– И на това основание идвате тук и се държите с мен все едно съм заподозрян?

– Успокой се, Джак. Знаеш как е. Водим щателно разследване. Така че да се върнем на преследването. За протокола, за теб ли е говорила, когато е споменала преследване?

– Не, не съм бил аз.

– Радвам се да го чуя. А сега, последен въпрос: би ли ни дал доброволно слюнка за ДНК анализ?

Въпросът бе като гръм от ясно небе и ме стресна. Поколебах се. Веднага се замислих за закона, правата ми и напълно пропуснах факта, че не бях извършил никакво престъпление и затова моята ДНК под никаква форма, от сперма до кожни клетки, не можеше да бъде намерена на никое местопрестъпление от миналата сряда.

– Изнасилена ли е била? – попитах. – Сега и в изнасилване ли ме обвинявате?

– По-кротко, Джак – каза Матсън. – Няма следи от изнасилване, но да кажем, че имаме ДНК от извършителя.

Осъзнах, че моята ДНК е най-бързият начин да изчезна от радара им.

– Е, не съм бил аз, така че кога искате да ви дам слюнка?

– Какво ще кажеш за веднага?

Матсън погледна партньора си. Сакаи бръкна в сакото си и извади две двайсетсантиметрови епруветки с червени гумени тапи, всяка с по една дълга клечка с памучен тампон. Осъзнах, че най-вероятно единствената цел на посещението им бе всъщност да ми вземат ДНК проба. Имаха ДНК от убиеца. И знаеха, че това би бил най-бързият начин да определят дали имам нещо общо с убийството.

Нямах нищо против. Щяха да бъдат разочаровани от резултатите.

– Да го направим – казах.

– Добре – отвърна Матсън. – И бихме могли да направим още нещо, което да ни помогне в разследването.

Трябваше да се досетя. Подаваш им пръст, те ти захапват ръката.

– Какво е то? – попитах нетърпеливо.

– Имаш ли нещо против да си свалиш ризата? – каза Матсън. – За да проверим ръцете и тялото ти?

– Защо бихте...

Спрях. Знаех какво иска. Искаше да види дали имам драскотини или други наранявания от боричкането. ДНК, с която разполагаха, вероятно бе дошла изпод ноктите на Тина Портреро. Борила се е и си е взела частица от убиеца си.

Започнах да разкопчавам ризата си.