Риск печели, риск губи

1.

14 юли 1979

– Не говориш сериозно.

– Съвсем сериозен съм, татко, и щеше да го знаеш, ако бе чул нещо от това, което ти разправям вече от десет години.

– Но на теб ти беше предложено място в стария ми колеж в Оксфорд, да изучаваш право, а след като завършиш, би могъл да дойдеш да работиш в кантората ми. Какво повече може да иска един младеж?

– Да го оставят да гони кариера, която сам си е избрал, а не да очакват от него да върви по стъпките на баща си.

– Какво му е лошото на това? В края на краищата аз се радвах на интересна и достойна кариера и смея да твърдя, имах приличен успех.

– Направо бляскав успех, татко, но в момента не обсъждаме твоята кариера, а моята. А аз може да не искам да съм адвокат, който прекарва целия си живот в защитаване на разни негодници, на които и през ум не би им минало да ме поканят на обяд в клуба си.

– Май забравяш, че същите тези негодници са платили за образованието ти и за начина на живот, на който се радваш в момента.

– Ти никога не ми позволяваш да го забравя, татко, и тъкмо по тази причина смятам да прекарам живота си, като се грижа същите тези негодници да бъдат заключени задълго, вместо да излизат на свобода и да продължават с престъпленията си благодарение на умелата ти защита.

Уилям помисли, че най-после е запушил устата на баща си, но грешеше.

– Навярно бихме могли да стигнем до някакъв компромис, моето момче?

– Изключено, татко – заяви твърдо Уилям. – Ти говориш като адвокат, който пледира за намаляване на присъдата, когато знае, че позициите му са слаби. Но този път красноречието ти ще остане нечуто.

– Няма ли поне да ми позволиш да изложа аргументите си, преди да ги отхвърлиш с лека ръка?

– Не, защото съм невинен и не е нужно да доказвам невинността си пред съдебен състав само за да ти угодя.

– А би ли направил нещо, за да угодиш на мен, скъпи?

В разгара на битката Уилям съвсем бе забравил, че майка му седи мълчаливо в другия край на масата и следи внимателно двубоя между съпруга си и сина си. Уилям бе добре подготвен да се справи с баща си, но знаеше, че не може да се опъне на майка си. Затова отново млъкна. Баща му се възползва от това мълчание.

– Какво имате предвид, ваша милост? – попита сър Джулиан и подръпна реверите на сакото си, обръщайки се към жена си, сякаш тя е съдия от Върховния съд.

– Да позволим на Уилям да отиде в университет по свой избор – каза Марджъри, – да учи това, което сам желае, а след като завърши, да преследва кариерата, която иска. И което е по-важно, когато го направи, ти ще отстъпиш благосклонно и никога повече няма да повдигаш този въпрос.

– Признавам – каза сър Джулиан, – че макар да приемам мъдрата ти присъда, последната част може да се окаже трудна за изпълнение.

Майката и синът избухнаха в смях.

– Позволено ли ми е да апелирам за смекчаване на присъдата? – попита невинно сър Джулиан.

– Не – каза Уилям, – защото ще се съглася на условията на мама само ако след три години ти безрезервно подкрепиш решението ми да се присъединя към полицията.

Сър Джулиан Уоруик, кралски адвокат, стана от мястото си начело на масата, поклони се леко на жена си и рече неохотно:

– Щом така желае ваша милост.

Уилям Уоруик искаше да стане детектив още от осем­годишен, когато бе решил „случая с липсващите шоколадчета „Марс“. Ставаше дума за проследяване на една елементарна диря, както обясни той на директора, която дори не изисквала лупа.

Уликите – обвивките от шоколадчетата – бяха открити в кошчето за боклук на виновника и той не успя да докаже, че е харчил от джобните си пари в лавката през въпросния период.

А това, което влошаваше нещата за Уилям, бе, че Ейдриън Хийт беше един от най-близките му приятели и той предполагаше, че дружбата им ще продължи цял живот. Когато го обсъди с баща си през междусрочната ваканция, той каза:

– Да се надяваме, че Ейдриън се е поучил от случката, иначе кой знае какво ще излезе от това момче.

Въпреки че Уилям отнасяше подигравки от съучениците си, които си мечтаеха да станат лекари, адвокати, учители и дори счетоводители, училищният съветник не се изненада, когато Уилям му каза, че ще стане детектив. В края на краищата другите момчета го бяха кръстили Шерлок още преди края на първия срок.

Бащата на Уилям, сър Джулиан Уоруик, адвокат, искаше синът му да отиде в Оксфорд и да учи право, като самия него преди трийсет години. Но въпреки всички усилия на баща си Уилям остана твърдо решен да постъпи в полицията в деня, щом завърши училище. Накрая двамата твърдоглавци стигнаха до компромис, одобрен от майка му. Уилям щеше да отиде в Лондонския университет и да учи история на изкуствата – предмет, който баща му отказваше да приеме на сериозно – и ако след три години синът му все още искаше да стане полицай, сър Джулиан щеше да отстъпи благосклонно. Уилям знаеше, че това никога няма да стане.

Уилям се наслаждаваше на всеки миг от трите си години в Лондонския кралски колеж, където се влюби няколко пъти. Първо в Хана и Рембранд, след това в Джуди и Търнър, а накрая в Рейчъл и Хокни, преди да се спре на Караваджо: любов, която щеше да продължи цял живот, макар баща му да изтъкна, че великият италиански художник е бил убиец и е трябвало да бъде обесен. Уилям отбеляза, че това е достатъчно добра причина за отмяна на смъртното наказание. Още веднъж бащата и синът не стигнаха до съгласие.

През летните ваканции Уилям обикаляше из Европа – ходи до Рим, Париж, Берлин и Санкт Петербург, тогава Ленинград, за да се присъедини към дългата редица поклонници, желаещи да се възхитят на старите майстори. Когато се дипломира, професорът му предложи да се замисли за докторантура върху тъмната страна на Караваджо. Тъмната страна, отвърна Уилям, е тъкмо това, което се канел да изследва, но би искал да узнае повече за престъпниците на двадесети век, а не за тези от шестнадесети.

В три без пет следобед в неделя, 5 септември 1982, Уилям се яви в полицейския колеж Хендън в Северен Лондон. Почти всеки миг от подготвителния курс му достави удоволствие – от момента на полагането на клетва към кралицата до парада по случай завършването след четири месеца.

На другия ден му зачислиха тъмносиня униформа, шлем и палка и той не можеше да се сдържи да не по­гледне отражението си, колчем минеше покрай някоя витрина. Полицейската униформа, предупреди го командирът още първия ден, може да промени характера на един човек, и то не непременно към по-добро.

Уроците в Хендън бяха започнали на втория ден и бяха разделени между класната стая и физкултурния салон. Уилям наизусти цели части от закона, докато накрая можеше да ги повтори дума по дума. Наслаждаваше се на съдебните експертизи и анализа на местопрестъпленията, макар че щом се запозна с автомобилния полигон, бързо откри, че шофьорските му умения са съвсем зачатъчни.

След години на словесни престрелки с баща си на масата за закуска Уилям се чувстваше в свои води във фалшивата съдебна зала, където инструктори го подлагаха на кръстосан разпит на свидетелското място, и даже се справяше нелошо на уроците по самозащита, където се научи да обезоръжава, да оковава с белезници и да обездвижва доста по-едри от него противници. Учеха го също така на правата на полицая да извършва арест, обиск и влизане в частна собственост, използването на допустима сила и, най-важното от всичко, дискретност.

– Не се придържай сляпо към правилника – съветваше го инструкторът му. – Понякога се налага да използваш здрав разум, който ще откриеш, че не е толкова здрав, когато си имаш работа с хората.

Изпитите бяха редовни като по часовник в сравнение с дните му в университета и той не се изненада, че няколко кандидати отпаднаха преди курсът да завърши.

След една, както му се стори, безкрайна двуседмична пауза, последвала парада по случай завършването, Уилям най-после получи писмо с нареждане да се яви в полицейския участък в Ламбет на другия понеделник в 8:00 сутринта. Никога не бе ходил в тази част на Лондон.

Полицай 565РЛ се присъедини към градската полиция като дипломант, но реши да не се възползва от схемата за бързо повишение, която би му позволила да се изкачи по-бързо по служебната стълбица, тъй като искаше още от първия ден да е на равна нога с всички други новобранци. Приемаше, че като стажант ще трябва да изкара поне две години на служба, преди да може да се надява да стане детектив, и честно казано, нямаше търпение да го хвърлят в дълбокото.

От първия си ден като стажант Уилям бе напътстван от своя наставник, полицай Фред Йейтс, който имаше двайсет и осем години служба зад гърба си и командирът на участъка му бе наредил „да се грижи за момчето“. Двамата имаха малко общи неща, с изключение на това, че от ранна възраст бяха искали да станат ченгета и че бащите им бяха направили всичко по силите си, за да им попречат да следват избраното поприще.

– Запомни трите основни правила – беше първото, което каза Фред, когато го запознаха с младото сукалче. Изобщо не изчака Уилям да го попита. – Не приемай нищо, не вярвай на никого и се съмнявай във всичко. Това е единственият закон, по който живея.

През следващите няколко месеца Фред въведе Уилям в света на крадците, наркопласьорите и сводниците и го срещна с първия му труп. С ревността на сър Галахад Уилям искаше да затвори всеки престъпник и да направи света по-добро място; Фред гледаше на нещата по-реалистично, но нито веднъж не се опита да потуши пламъците на младежкия му ентусиазъм. Младият стажант бързо откри, че обикновените хора не могат да познаят дали един полицай носи униформата от ден-два или от година-две.

– Време е да спреш първата си кола – каза Фред на Уилям на втория ден, като стигнаха до един светофар. – Ще се помотаем тъдява, докато някой мине на червено, и тогава ще можеш да излезеш на платното и да го спреш. – Уилям изглеждаше неспокоен. – Другото го остави на мен. Виждаш ли онова дърво на стотина метра оттук? Иди се скрий зад него и чакай да ти дам сигнал.

Уилям можеше да чуе как блъска сърцето му, докато стоеше зад дървото. Не му се наложи да чака дълго, преди Фред да вдигне ръка и да извика:

– Синият „Хилман“! Дръж го!

Уилям излезе на пътя, вдигна ръце и даде знак на колата да отбие до тротоара.

– Не казвай нищо – каза Фред, когато дойде при неопитния младок. – Гледай внимателно и си води бележки.

Двамата заедно се приближиха до колата, докато шофьорът сваляше прозореца.

– Добро утро, сър – каза Фред. – Знаете ли, че минах­те на червено?

Шофьорът само кимна.

– Може ли да видя книжката ви?

Шофьорът отвори жабката, извади книжката си и я подаде на Фред. След като изучава документа няколко секунди, Фред каза:

– Такава постъпка е особено опасна по това време сутринта, сър, тъй като наблизо има две училища.

– Съжалявам – каза шофьорът. – Няма да се повтори.

Фред му върна книжката.

– Този път ще ви се размине с предупреждение – каза, докато Уилям записваше регистрационния номер на колата в бележника си. – Но вероятно бихте могли да сте малко по-внимателен в бъдеще, сър.

– Благодаря ви, господин полицай – отвърна шофьорът.

– Защо само предупреждение – попита Уилям, докато колата се отдалечаваше бавно, – след като можеше да го глобиш?

– Заради отношението – каза Фред. – Господинът беше учтив, призна си грешката и се извини. Защо да вбесяваме един обикновено законопослушен гражданин?

– А какво би те накарало да го глобиш?

– Ако беше казал: „Нямаш ли си по-важна работа, полицай?“. Или, още по-зле: „Защо не вървиш да гониш истински престъпници?“. Или любимото ми: „Не осъзнаваш ли, че аз ти плащам заплатата?“. Само да бе подхвърлил някое от тези, моментално щях да му трес­на глоба. Веднъж се наложи да замъкна някакъв тип в участъка и да го заключа в ареста за час-два.

– Да не би да буйстваше?

– Не, много по-лошо. Каза ми, че бил близък приятел с комисаря и да очаквам обаждане от него. Тогава аз му казах, че може да му звънне от участъка. – Уилям избухна в смях. – Та така – продължи Фред, – връщай се зад онова дърво. Следващия път ти ще говориш с шофьора, а аз ще гледам.

Сър Уилям Уоруик, кралски адвокат, седеше в единия край на масата, забил нос в „Дейли Телеграф“. Сегиз-тогиз цъкаше с език, докато жена му, седнала в другия край, продължаваше ежедневната си битка с кръстословицата на „Таймс“. В успешни дни Марджъри попълваше последната дума преди съпругът ѝ да стане от масата, за да потегли към адвокатската кантора. В лоши дни ѝ се налагаше да търси съвета му – услуга, която той обикновено таксуваше по сто паунда на час и редовно ѝ напомняше, че вече му дължи 20 000 паунда. Десет водоравно и четири отвесно още ѝ се опираха.

Докато жена му се бореше с последната дума, сър Джулиан бе стигнал до водещите статии. Той все още не бе убеден, че смъртното наказание трябва да се премахва, особено когато жертвата е полицай или държавен служител, но пък и „Телеграф“ не беше. Той обърна на последната страница, за да види как се е справил ръгби отборът на Блекхийт срещу Ричмънд в годишното дерби. След като прочете репортажа от мача, заряза спортните страници, защото смяташе, че вестникът отделя прекалено много място за футбола. Още един признак, че тази нация отива по дяволите.

– В „Таймс“ има чудесна снимка на Чарлз и Даяна – отбеляза Марджъри.

– Няма да продължи дълго тази работа – подхвърли Джулиан, надигна се от мястото си и отиде до другия край на масата, за да целуне жена си по челото, както правеше всяка сутрин. Размениха си вестниците, за да може той да прегледа съдебните хроники във влака за Лондон.

– Не забравяй, че в неделя децата ще идват на обяд – напомни му Марджъри.

– Уилям взел ли си е вече детективския изпит? – попита той.

– Както отлично знаеш, скъпи, не му е позволено да се яви на изпита, докато не изкара две години служба, а дотогава остава поне още половин година.

– Ако ме беше послушал, досега вече да е правоспособен адвокат.

– А ако ти го беше слушал, щеше да знаеш, че се интересува много повече от това да затваря престъпниците, отколкото да ги измъква.

– Още не съм се отказал – заяви сър Джулиан.

– Просто бъди благодарен, че поне дъщеря ни тръгна по твоите стъпки.

– Грейс не е направила нищо подобно – изпръхтя сър Джулиан. – Това момиче е готово да защитава всеки безнадежден тип без пукната пара, на когото попадне.

– Има златно сърце.

– Значи на теб се е метнала – каза сър Джулиан, докато се взираше в последната дума, която жена му не бе успяла да попълни: „Кльощав редник, който накрая докопа жезъла“, с четири букви.

– Фелдмаршал Слим – заяви триумфално той. – Единственият човек, който е влязъл в армията като редник и е стигнал до фелдмаршал.

– Звучи ми като Уилям – каза Марджъри. Но не преди вратата да се затвори.