Спускане в небитието

Част I

БЪРЗИЯТ КОРАБ

Много може да бъде направено от един шотландец, особено ако го подхванете докато e още млад.

САМЮЕЛ ДЖОНСЪН

1.

Още с първите лъчи на зората беше потеглил към планините, загърбил необятните простори на Кингстън. Беше минал през няколко малки планински села, в които къщите рисковано бяха накацали от двете страни на пътя; после се беше спуснал през пищната растителност на долините, все още блестящи от сутрешната влага, и най-накрая отново се беше изкачил към студения въздух на върховете, които пазеха северния бряг.

Сега вече наближаваше осем сутринта и той отново се спускаше, приведен над мотоциклета си, летящ със сто и шейсет километра в час. В ушите му се набиваше звукът на мотора, а вятърът свиреше в косата му. В далечината можеше да се забележи синята вода и вълните, които се разбиваха във вътрешните рифове и хотелите, обрамчили плажната ивица. Погледна само за миг, а после се гмурна в последното накъдрено зелено спускане, което го водеше към Оча Риос .

Макгрегър мразеше Оча Риос. Някога красивата и елегантна ивица по крайбрежието сега представляваше дълга верига от безвкусни хотели, гейклубове, фирми за мъжки ескорти и дискотеки със стийл-драм оркестри, всичките подхранвани от ордите малоумни туристи, които искаха нещо малко по-скъпо, но не много по-различно от Маями Бийч.

Именно в услуга на подобни туристи бе построен „Плантейшън Ин Колъни“ – огромен комплекс, прострял се върху осемдесет декара разкош, фалшиви колониални сгради, ресторанти и снекбарове. Беше отделен от пътя с висока ограда. На портала стоеше пазач с униформа в цвят каки – един от местните с гладки лица, които козируваха на всяка лимузина с туристи, пристигащи от летището.

Обаче пазачът не поздрави Макгрегър. Вместо това вдига едната си ръка с дланта напред, а другата постави върху дръжката на мушнатия в кобура пистолет.

– Имате ли някаква работа тук?

Макгрегър спря, но остави мотора да работи на празни обороти.

– Имам среща с мистър Уейн.

– Мистър кой?

– Уейн. У-Е-Й-Н.

Пазачът провери списъка на посетители, защипан върху твърда подложка, направи отметка срещу едно име и кимна.

– Гледайте да не шумите много – каза пазачът, отстъпи настрана и направи място на Макгрегър да мине. – Гостите на хотела все още спят.

Макгрегър се усмихна, пришпори мотоциклета си и се понесе с рев през комплекса. Подмина зализаните градини, лехите с ярките цветя, грижливо напоените палми. Накрая спря пред входа на основната хотелска сграда, която беше само на три години, но беше грижливо построена така, че да прилича на стара ямайска колониална постройка.

Слезе от мотоциклета и влезе във фоайето. Служителят с червено сако и вратовръзка, който стое­ше на рецепцията, зяпна изненадано мазния му гащеризон и мръсния му син пуловер.

– С какво мога да ви помогна, сър? – попита служителят с изражение, което се предполагаше да представлява усмивка, но приличаше повече на болезнена гримаса.

– Търся мистър Уейн.

– Дали, ъ-ъ, ви очакват?

– Да, ъ-ъ, очакват ме – отвърна Макгрегър.

Болезнената гримаса се засили малко повече.

– Името ви?

– Джеймс Макгрегър.

Служителят вдигна телефона, набра някакъв номер и каза нещо тихо, после затвори. Беше очевидно недоволен, но все пак успя да каже:

– Вземете асансьора отдясно. Стая четири-две-три.

Макгрегър кимна, без да каже нищо.

Въпреки ранния час Артър Уейн беше вече буден и облечен, седнал до една малка маса, върху която беше поставена закуската му. Беше строен мъж на малко над петдесет, със сурово лице и сиви студени очи; въпреки небрежната курортна атмосфера беше с костюм с жилетка от плат на тънко райе.

– Седнете, Макгрегър – каза той, докато мажеше препечената си филийка с масло. – Бързо дойдохте. Искате ли да закусите?

– Само кафе – отвърна Макгрегър. Запали цигара и седна на един стол до прозореца. – Как раз­брах­те къде да ме откриете?

– Искате да кажете при вашата... приятелка ли? – усмихна се Уейн и му наля кафе. – Имаме си начини. Макар че не очаквах да дойдете толкова бързо.

– Нали ви казах, в осем и трийсет ще бъда тук.

– Да, но ви се обадихме в шест, а от Кингстън до Оча са четири часа...

– Не и както карам аз.

– Очевидно. – Уейн кимна. – Очевидно. – Отхапа залък от препечената филийка и погледна Макгрегър. С погледа на бизнесмен – уверено, преценяващо. – По-стар сте, отколкото очаквах.

– Вие също.

– На колко години сте всъщност? – Уейн остави филийката и се зае с бърканите яйца. – Разкажете ми накратко за себе си.

– Нямам какво толкова да разказвам – отговори Макгрегър. – Водолаз съм. На трийсет и девет години. Живея в Кингстън от четиринайсет години. Преди това се занимавах с вадене на потънали съдове в Ню Йорк и Маями. Не изкарвах много и мразех работата си, затова дойдох тук.

– А преди Ню Йорк?

– Бях в Пасифика, чистех плажовете от мини за морската пехота.

Уейн продължаваше да дъвче яйцата си.

– И как беше там?

– Като в лош сън. – Макгрегър дръпна от цигарата и се загледа през прозореца. Не обичаше тази част – първоначалното печелене на доверие у клиента. Трябваше да направи добро впечатление. Надяваше се, че Уейн няма да навлезе в територията на личния му живот.

– Чух, че сте бил ранен през войната – подхвърли Уейн.

– Да. За малко да изгубя крака си. На докторите след това им потрябваха три години, за да го закърпят.

– Забележително! – възкликна Уейн, без да спира да дъвче. – Забележително. Е, няма повече да го увъртам, господин Макгрегър. Препоръчаха ви горещо. Горим от нетърпение да ви наемем на работа.

Макгрегър се подсмихна.

– Особено като се има предвид, че съм единственият на острова с подходящо оборудване за тази работа?

– Повече ни интересува да намерим подходящия човек за тази работа – възрази Уейн.

– Но другите ви опции са да докарате със самолет екип от Флорида или Насау, а това ще струва доста. Доста е леко казано – оборудването е много тежко.

– Дали не се опитвате да ми кажете, че искате да увеличите цената си? – попита Уейн.

– Мисля по въпроса.

– Няма какво да го увъртаме – рече Уейн. – Тази работа е важна и изключително деликатна. Ще ви платим всичко, което поискате, в разумни граници, разбира се.

– Това ще зависи от работата.

– В такъв случай – каза Уейн, като избърса устата си със салфетка, – нека да ви разкажа за работата.

Избута настрана масичката, разкашля се, после запали цигара. Пресегна се към един голям куфар, отвори го и извади отвътре скици, схеми и морски карти, които разпръсна върху пода.

Взе една гланцирана фотография на кораб и я подаде на Макгрегър.

– Това е проблемът. Яхтата „Спускане в небитието“. Трийсет и седем метра по ватерлинията, луксозно обзавеждане, пет самостоятелни каюти, всяка със собствена баня...

– Тонаж? – прекъсна го Макгрегър.

– Четиридесет и четири, мисля.

– Мислите?

Уейн провери документите.

– Да... четиридесет и четири.

– Къде е потънала?

– На пет мили на изток оттук и на по-малко от миля от брега, горе-долу. Според най-точната ни преценка се намира някъде тук – подаде на Макгрегър една морска карта, – точно извън външните рифове. Тук има два рифа: вътрешен, който е приблизително шест метра, и външен риф, който се спуска до...

– Знам за рифовете – каза Макгрегър. – Кога е потънала?

– Вчера.

Макгрегър замълча за миг.

– Вчера ли?

Уейн смукна от цигарата си и се усмихна.

– Чудите се защо съм тук толкова скоро. Морските застрахователни компании не са обичайно толкова пунктуални в изпращането на свои представители. Нали това си помислихте?

– Грубо казано.

– Мисля, че постепенно ще разберете за какво става дума. Корабът е застрахован за два милиона и сто хиляди долара, така че загрижеността ни е обяснима, но това е само част от проблема.

Макгрегър се намръщи. Досега не бе чувал представител на морска застрахователна компания да нарече яхта кораб. Освен това Уейн му се стори някак несигурен. Погледна отново картата.

– Как е легнала?

– Не сме съвсем сигурни. Мислим, че носът гледа на север, към открито море, а кърмата лежи ето тук. Това означава, че кърмата е на дълбочина около двайсет метра, а носът на около двайсет и четири. Тук наклонът е доста голям...

– Има ли големи повреди?

– Не. Доколкото знаем, няма. Надяваме се, че е невредима.

– Но не знаете.

– Да, не знаем.

Макгрегър се намръщи.

– Чия е?

– Принадлежи на американски индустриалец, който е направил състоянието си в стоманения бизнес. Купил е яхтата преди девет месеца от един австралиец и допреди няколко седмици я е държал в Средиземноморието. Прекарал я е до Маями, по-точно до Уест Палм, за ремонт, и след това е до­плавала тук.

– Не е ли бил на борда?

– Не. Живее близо до Питсбърг и планираше да дойде дотук със самолет, след което да я вземе от Оча до Аруба.

Макгрегър кимна.

– И искате да ви кажа дали може да бъде извадена?

– И това също – отвърна Уейн. – Но освен това имаме още няколко големи притеснения от застрахователна гледна точка.

– Какви са те?

– Искаме преди всичко да разберем защо е потънала – отговори Уейн и загаси цигарата си.

Последва кратко мълчание. Макгрегър изчака за пояснение, но тъй като такова не последва, подметна:

– Не съм сигурен, че следвам мисълта ви.

– Самият аз не съм сигурен, че казаното от мен има някаква смисъл – поясни Уейн. – Виждате ли, нещо се е случило на борда на тази яхта. Имало е експлозия в машинното отделение, ако съдим по показанията на очевидците. Плавателното средство е било снабдено с два двигателя от по шестстотин конски сили на фирмата „Катерпилар“ с дизелово гориво...

– Дизелови?

– Да, защо?

– Продължете, моля.

– Два двигателя по шестстотин коня. Може да поддържа без проблеми скорост от четиринайсет възела. Тези дизели са били грижливо проверени в Уест Палм. Били са в идеално работно състояние. Въпреки това е имало взрив. И яхтата е потънала много бързо. Станало е за няколко минути.

– Има ли пострадали?

Ако имаше смъртен случай или някой беше получил сериозно нараняване, това щеше да бъде извън компетенцията на Макгрегър. Правителството на Ямайка щеше да проведе свое собствено разследване, тъй като яхтата беше потънала в ямайски териториални води.

– Не – отвърна Уейн. – Това е най-странното. Имало е шест членове на екипажа, в това число шкиперът, капитан Лумис. И освен тях е имало един пътник. Всички са успели да напуснат яхтата навреме и са били прибрани от една рибарска лодка.

– Разбирам. Къде се намира в момента капитан Лумис?

– Тук, в града. Отседнал е в хотел „Ризърв“.

Макгрегър кимна. Знаеше къде е „Ризърв“ – евтин хотел сред хълмовете, където собствениците на яхти по традиция набираха екипажите си.

– Бих искал да поговоря с него.

– Разбира се. Ще уредя по-късно днес...

– Не си правете труда – прекъсна го Макгрегър. – Ще го направя сам.

Уейн сви рамене.

– Както желаете.

– А пътникът? Кой е той?

– Всъщност е пътничка – обясни Уейн. – Моника Грант. В нейно отношение капитан Лумис е постъпил по най-добрия възможен начин.

– Какво искате да кажете?

– Искам да кажа по отношение на даването на гласност – Уейн вдигна новия брой на вестник „Глийнър“ . – Нито дума за яхтата и потъването ѝ. Нито думичка. Капитан Лумис е успял да скрие всичко под похлупак, което е добре.

Макгрегър не каза нищо.

– Виждате ли – продължи Уейн, – собственикът на „Спускане в небитието“ е доста добър приятел на госпожица Грант. А съпругата на собственика...

– Ясно – вмъкна Макгрегър. – Разбрах ви.

– Така че това е ситуацията – каза Уейн. – Яхтата е потънала и не знаем защо. Собственикът гори от желание да го запази в тайна и не желае името на госпожица Грант да бъде споменавано.

– Няма да можете да го запазите в тайна вечно – възрази Макгрегър.

– Да. Дори няма да се опитваме. Това, което ще направим, е, че ще обявим потъването на яхтата все едно се е случило тази вечер. Това ще ни позволи да измъкнем безпроблемно госпожица Грант от мястото на събитието, далеч от репортерите и фотографите. В края на краищата е една много добра история – странно потъване на луксозна яхта със загадъчна красавица на борда. Достатъчно добра, за да се добере чак до вестниците в Питсбърг.

– Значи госпожица Грант е красива, така ли?

Уейн сви рамене и излезе на балкона.

– Вижте сам. – Посочи надолу към басейна. – Блондинката в шезлонга, която чете списание.

Макгрегър погледна надолу и видя едно момиче по бикини, което се излежаваше край басейна.

– Красива е.

– Вече е регистрирана като гост на хотела – поясни Уейн. – Когато новината за потъването бъде разгласена, вече ще е била гост на хотела за цели двайсет и четири часа. Никой няма да я свърже със събитието.

Макгрегър се намръщи.

– Изглежда, сте готов да направите много, за да защитите собственика на яхтата. Това не излиза ли малко извън задълженията на един застрахователен агент?

– Предполагам – отговори Уейн, – но специалните обстоятелствата го налагат.

– Какво имате предвид?

– Собственикът, Робърт Уейн, ми е брат.

Уейн остави смисълът на казаното да бъде разбран. Макгрегър не беше сигурен как точно трябва да го интерпретира, но щеше да го реши по-късно. Междувременно имаше други проблеми.

– Относно парите...

Уейн отвърна отсечено.

– Готови сме да ви предложим по сто долара на ден.

– Плюс разходите – отвърна Макгрегър.

– Да. Плюс разходите.

– Ще ми трябва скиф с прилични размери, да речем дълъг десет метра. Компресор, въздушни бутилки, оборудване – разполагам с всичко това, но ползването им струва по сто долара на ден.

– Става – съгласи се Уейн.

– А моята собствена цена е двеста долара на ден – допълни Макгрегър.

При тези думи Уейн замълча за кратко.

– Беше ми казано – рече накрая, – че цените ви не са чак толкова високи...

– Обикновено не взимам толкова – отговори Макгрегър. Почука с пръст върху морската карта, която показваше мястото, където беше потънала „Спускане в небитието“. – Но това е страната на взривните глави.

– Моля?

Макгрегър се подсмихна.

– Страната на взривните глави. Означава, че не можете да се гмурнете по тези места без газов пистолет или копие с взривна глава. Особено извън външните рифове.

– Боя се, че не ви...

– Защото – поясни Макгрегър – този участък от брега е най-далечната атлантическа част на острова, най-незащитените води. Гъмжи от риби чук .

Уейн все още изглежда объркан.

– Това е вид акула – добави Макгрегър. – Една от най-опасните.

– Разбирам.

– Двеста на ден – повтори Макгрегър.

Уейн кимна.

– Съгласен.

– Ще се погрижа за наемането на скифа и за заплащането на собственика му. Цялото ми оборудване ще бъде тук утре сутринта.

– Добре.

– Утре можем да започнем.

– Добре. Ще ви е нужно нещо, за да започнете – каза Уейн и бързо написа чек за хиляда долара, размаха го, за да изсъхне мастилото, и го подаде на Макгрегър. – Толкова стигат ли?

– Мисля, че да.

– Освен това исках да предложа може би по-късно днес да прелетим над мястото. Можем доста лесно да наемем самолет от летището в Оча. Какво ще кажете за два следобед?

– Слънцето ще е прекалено високо – каза Макгрегър. – В два няма да видим никакви сенки. По-добре в три и половина или четири.

– Добре. Да се заема ли с уреждането на самолета?

– Да.

– В такъв случай става ли да се срещнем направо на летището? – предложи Уейн.

– Става – каза Макгрегър и излезе от стаята с чека в ръка. Слезе във фоайето на хотела, размениха си подигравателни погледи със служителя на рецепцията, след което отиде до басейна, за да поговори с Моника Грант.