Ханибал – Бог на войната

Пролог

Апулия, Южна Италия, лятото на 216 г. пр.н.е.

След зашеметяващата победа над повече от осемдесет хиляди римляни Ханибал остави войниците си да почиват цялата нощ и следващото денонощие. И това беше добре, помисли си Ханон, докато се взираше в лицата на събралите се офицери и главатари, общо петдесетима на брой. Те бяха картагенци, нумидийци, иберийци и гали. Бяха почистили лицата и ръцете си от кръвта, повечето може би бяха успели да дремнат малко, но въпреки това всички до един изглеждаха съсипани. Изтощени. Смазани.

Ханон, жилав млад воин с черна коса, се чувстваше по същия начин. А и как би могло да е другояче? Сражението при Кана беше продължило цял ден под палещото лятно слънце. Дори когато вълната се обърна срещу римляните, избиването беше продължило, тъй като легионерите бяха обкръжени. Безпощадното клане беше приключило чак с падането на мрака, когато картагенските войници бяха покрити в кръв от главата до петите, а конете им бяха станали алени от копитата до шиите. От стърнищата от сутринта не беше останала и следа: сражението ги беше превърнало в кървави полета.

Последиците за оцелелите не бяха само физически. Повече от петдесет хиляди римляни лежаха мъртви на двайсет стадия оттук, но осем хиляди от хората на Ханибал също нямаше да видят отново изгрева на слънцето. И бащата на Ханон Малх беше паднал в битката. Ханон потисна мъката, която се надигна в него. Повечето от мъжете около него също бяха претърпели загуба на любим човек – или най-малкото със сигурност бяха видели как техни близки приятели и другари се прощават с живота. Но въпреки това си струваше. Рим беше получил удар, какъвто не беше изпитвал никога досега. Действащата му армия беше стопена с повече от две трети; един от консулите му беше мъртъв, както и стотици от управляващата му класа. Ужасната новина вече разтреперваше всеки град и градче в Италия. Напук на всички шансове Ханибал беше победил най-голямата войска, събирана някога от Римската република. Какво щеше да направи след това? Откакто Ханибал им беше наредил да се явят тук, пред шатрата му, този въпрос измъчваше всички.

Ханон погледна по-големия си брат Бостар и прошепна:

– Имаш ли представа какво ще каже?

– Толкова, колкото и ти.

– Дано нареди да тръгнем към Рим – намеси се Сафон, най-големият от тримата братя. – Искам да изравня този проклет град със земята.

Колкото и нестабилни да бяха отношенията му със Сафон, Ханон копнееше за същото. Ако войската, която току-що беше нанесла такова решително поражение на Рим, се появеше пред портите му, градът със сигурност щеше да се предаде.

– Първо трябва да преместим лагера по-далече от бойното поле – каза Сафон и сбърчи нос. – Гади ми се от тази воня.

Ханон също се намръщи. Лятната жега засилваше вездесъщата миризма на гниеща плът. Бостар обаче само изсумтя презрително.

– Ханибал със сигурност има наум нещо повече от неприятните миризми!

– Това беше шега – изръмжа Сафон. – Нещо, което не би разбрал.

Ханон ги изгледа намръщено.

– Стига! Той идва.

Наметнатите с черни наметала скутарии, личните телохранители на военачалника им, бяха застанали мирно.

След миг Ханибал излезе от шатрата си на светлината на ранното утро. Уморените офицери го поздравиха с нестройни викове. Ханон завика с пълна сила; братята му също. Пред тях стоеше мъж, който си заслужаваше да бъде следван. Мъж, който беше превел войската си през хиляди стадии от Иберия през Галия в Италия, за да унижава Рим отново и отново.

Ханибал беше облечен като за битка. Върху пурпурната си туника носеше излъскан бронзов нагръдник; дебели ленени птериги защитаваха слабините и раменете му, а главата му беше покрита от прост елинистически шлем. Ивица пурпурен плат покриваше липсващото му дясно око. Той не носеше меч, но беше въоръжен с проста фалката, прибрана в ножница. Ханибал също изглеждаше уморен, но удоволствието, което се изписа на широкото му брадато лице, докато посрещаше овациите на офицерите си, беше истинско. Единственото му око проблясваше. Той застана леко разкрачен и вдигна ръце.

Моментално се възцари тишина.

– Влезе ли ви в главите вече? – попита Ханибал.

– Кое? – с гадна усмивка попита Сафон.

Останалите се разсмяха и се заспоглеждаха доволно. Ханон си помисли, че преди битката никой не се беше съмнявал в тактическата вещина на Ханибал, но сега способностите му изглеждаха едва ли не божествени. Техните петдесет хиляди войници се бяха изправили срещу два пъти повече римляни и поражението, което им бяха нанесли, беше направо съкрушително.

– Всеки път, когато забравя, генерале – добави Сафон, – миризмата ми напомня колко врагове избихме.

Последва нова вълна смях.

– Спокойно, скоро ще преместим лагера – отвърна Ханибал. После замълча и веселото настроение се изпари.

– Къде? На Марсово поле до Рим ли? – извика Ханон и остана доволен, когато мнозина от офицерите закимаха одобрително, включително Махарбал, началникът на конницата на Ханибал.

– Знам, че това е най-голямото ви желание – отвърна Ханибал. – Но планът ми е друг. До Рим има почти две хиляди и петстотин стадия. Хората са изтощени. Запасите ни няма да ни стигнат за пътя, какво остава за обсада. Стените на Рим са високи, а ние нямаме обсадни машини. Докато седим отвън и ги строим с празни стомаси, останалите легиони на Републиката ще потеглят да ни атакуват в гръб. Когато пристигнат, ще трябва или да отстъпим, или да се озовем между тях и градския гарнизон.

Думите на Ханибал падаха като оловни тежести. Ентусиаз­мът на Ханон се стопи пред увереността му. Мнозина около него също се умърлушиха и замърмориха тихо помежду си.

– Може и да не се стигне дотам – възрази Махарбал.

Настъпи изненадано мълчание.

– Победихме римляните три пъти – продължи Махарбал. – Пердашихме ги при Требия, при Тразименското езеро и тук, при Кана. Вече трябва да са изгубили към сто хиляди души. Единствено боговете знаят колко конници и сенатори са измрели, но са много. Можем спокойно да бродим из земите им, да палим и грабим. Тръгнем ли към Рим, те ще молят за мир. Сигурен съм!

– Точно така – обади се Сафон.

Останалите замърмориха одобрително.

Думите на Махарбал бяха блазнещи, но Ханон си спомни как приятелят му Квинт, едва шестнайсетгодишен, се беше изправил срещу трима въоръжени разбойници – съвсем сам. Той сигурно беше един от най-инатливите и храбри хора, които Ханон бе срещал през живота си. Тези качества не бяха необичайни за един римлянин. По време на битката преди два дни мнозина легионери бяха продължили да се бият дори когато беше очевидно, че са победени.

Ханибал потърка замислено устните си.

– Много сте сигурни – каза той, поглеждайки първо Махарбал, после Сафон.

– Да, сигурни сме. Кой може да понесе такова поражение като онова от завчера и да продължи да се бие? Никой! – заяви Сафон.

– Вярно казва – обади се някакъв офицер.

– Да – промърмори друг.

Ако беше жив, Квинт нямаше да се откаже, докато диша, помисли си Ханон. Би предпочел да се бори до смърт, вместо да се предаде.

Блесналото око на Ханибал се спря върху Сафон.

– Махарбал знае цялата история на първата ни война срещу Републиката. А ти знаеш ли я?

– Разбира се. Израснах с разказите на баща ми за нея.

– А той разказвал ли ти е как на няколко пъти римските флотилии биваха потопявани, а съкровищницата им беше останала празна?

Сафон се изчерви и смутено отвърна:

– Да.

– Всеки нормален народ би признал поражение след подобни катастрофи. Но вместо това римските благородници разпродадоха собственото си имущество, за да съберат пари за построяването на нови кораби. Войната се проточи, защото тия инатливи кучи синове отказваха да признаят, че са победени. И всички знаем какво стана в края на онзи сблъсък.

При споменаването на репарациите и изгубените територии последва гневно мърморене.

– Но римляните никога не са били попилявани така, както стана тук – посочи Сафон.

– Така е – призна Ханибал. – И затова се надявам и очаквам да помолят за мир. Ето защо Карталон – той посочи един от старшите си офицери на конницата – утре ще поведе в Рим пратеничество, което да предаде условията на Сената.

„Това може и да проработи“.

– Какви условия? – попита Ханон.

– Рим ще признае честта и силата на Картаген. Ще ни върне Сицилия, Сардиния и Корсика и ще признае морското ни влияние в морето западно от тези острови. Ако не приеме тези условия, боговете са ми свидетели, че Републиката ще види толкова смърт и погроми над нейните граждани, че тази битка ще изглежда като дребно спречкване. А през това време народите, които застанаха на наша страна, ще живеят под нашата закрила.

Махарбал поклати глава, но мнозина от офицерите се спо­гледаха доволно.

– Тези искания са разумни – каза Бостар. – Рим ще го разбере, нали?

От доста време освобождаваха пленените неримляни, но Ханон едва сега си даде сметка какво цели Ханибал с това.

– Искаш Републиката да се разпадне ли, генерале?

– Да. Не е минало толкова много време, откакто народи като самнитите, осканите и брутианите са попаднали под римско влияние. Искам те отново да се вкопчат с двете си ръце в свободата си. На страната на Картаген те ще могат сами да определят бъдещето си. Малцина от вас знаят, но към нас вече се обръщат първенци на градове като Капуа с обещания, че ще скъсат отношенията си с Рим.

Това определено се хареса на офицерите.

Сафон гледаше разочаровано, но Ханон не забеляза. Самият той винаги беше жадувал за победа над Рим, но имаше и друга причина да желае войната да свърши. Сестрата на Квинт Аврелия отново беше нахлула в мислите му. Ако сблъсъкът свършеше, той щеше да има възможност да я намери. В сърцето на Ханон се разгоря надежда. Той се замоли Рим да разбере, че е победен. И да настъпи мир.

– Няма ли да е по-добре да сме по-агресивни, генерале? Защо не ми позволиш да препусна напред с конницата? – нетърпеливо попита Махарбал. – Псетата ще разберат за приближаването ни, когато ни видят пред стените им. Мога да предам посланието ти с хиляди конници зад гърба ми. А ти и останалата войска можете да ни последвате. Ако дотогава римляните не се съгласят с исканията, твоята проява ще ги накара да размислят.

– Съгласен съм – каза Сафон. – Трябва да потеглим към Рим.

– Трябва ли? – Ханибал изгледа Сафон и устните му станаха тънки като права линия. Сафон отначало посрещна погледа му, но не издържа дълго. Лицето на Ханибал омекна и той погледна към Махарбал. – Взех решението си. Карталон и хората му ще отнесат думите ми в Рим. Войниците се нуждаят от почивка, конниците ти също. И смятам да им я дам.

– Боговете наистина не даряват един човек с всичко – навъсено рече Махарбал. – Ти знаеш как да печелиш победи, Ханибале, но не и как да се възползваш от тях.

Първа част

I.

Две и половина години по-късно...

Апулия, краят на зимата

Утрото беше свежо. Откъм морето, което се намираше на стотина стадия на изток, подухваше лек хладен ветрец. Най-лошото на зимата беше отминало и Ханон бе благодарен за това. През предишните няколко месеца рядко беше ставало много студено, но въпреки това му липсваше топлината на родния Картаген. Отдавна копнееше да усети топлината на слънцето по лицето си и да види първите признаци, че растенията отново се съживяват.

Както обикновено откри Мутумбаал при либийците от фалангата си. Ако не спеше, заместникът му беше при хората им. Те бяха целият му свят, защото той нямаше нито жена, нито семейство и всичките му грижи отиваха за тях. Никой не се обръщаше към Мут с тромавото му пълно име, освен може би майка му, иронично си помисли Ханон. За останалия свят намусеният му заместник си беше просто Мут. Той беше страшно добър офицер и безброй пъти беше покривал Ханон. И неведнъж бе спасявал живота му.

Мут тренираше хората на откритото пространство отвъд пределите на лагера. Ханон все така намираше този навик за развеселяващ. Войниците му бяха едни от най-калените ветерани на Ханибал и познаваха занаята си до най-малката подробност. Професионални войници, те бяха изминали пътя от Картаген до Иберия, после до Галия и през Алпите до Италия. Бяха водили – и спечелвали – повече битки за Ханибал, отколкото помнеше някой. Това обаче не пречеше на Мут да настоява за редовни тренировки и маршируване. „Оставиш ли ги да седят на задниците си, губят форма“ – беше отвърнал той, когато Ханон го попита защо го прави. След време Ханон трябваше да признае, че доводите на Мут са основателни, като се имаше предвид начинът на живот, който водеха след Кана. Случваше се от време на време да влязат в сблъсък, но като цяло си седяха в лагера. Да, понякога излизаха да защитят някой съюзен град, заплашван от римска армия, но страховитата им репутация обикновено означаваше, че легионите се изтегляха преди да се стигне до сражение. Големи части от Южна Италия сега бяха на тяхна страна и сблъсъците бяха рядкост. Дразнещото беше, че това не означаваше, че войната е приключила. Никак даже, горчиво си помисли Ханон. Много римски съюзници оставаха верни на Републиката, въпреки че териториите им бяха заобиколени от приятели на Картаген.

Капуа беше съюзник на Картаген, но същото не се отнасяше за околните градчета. Ханон си спомни как беше изглеждала сестрата на Квинт Аврелия при последната им среща край Капуа и сърцето му се сви. Оттогава не му се беше удавал шанс да я намери и сигурно никога нямаше да му се удаде. Ханон преглътна чувствата си. Може би беше по-добре така – тя сигурно вече го беше забравила.

Видя един конник да препуска към лагера и настроението му се вкисна още повече.

– Сега пък кой ли моли за помощ? – каза той, без да се обръща към никого конкретно.

Мут го чу и дойде при него.

– Пак ще е същото – каза той. – „Римляните са пред портите ни. Нуждаем се от помощта ви. Елате колкото се може по-бързо“.

Ханон се разсмя и каза нещо, което не би споделил пред много други.

– Понякога изглежда, че Кана не е била достатъчна. Иска ми се новите им легиони да се изправят срещу нас. И да им наритаме отново задниците.

Мут се изхрачи и плю.

– Ще се изненадам, ако проявят отново такава глупост.

„Прав е“, гневно си помисли Ханон. След Кана врагът беше събрал и обучил повече от десет нови легиона. Те действаха по два под командването на консули из полуострова – достатъчно многобройни, за да са сериозен противник, без да губят подвижността и бързината си. И основното им занимание беше да покоряват градовете и народите, които бяха изоставили Републиката.

– Кана им даде истински урок, командире.

– Коварни псета. – Ханон много добре знаеше как стоят нещата. Ако Ханибал се опиташе да пресрещне тези легиони или да се впусне да ги преследва, те се оттегляха в планините, където огромното картагенско превъзходство в конницата се обезсмисляше. Не за първи път Ханон си припомни думите на Махарбал малко след битката при Кана. Дали водачът им не беше сгрешил с решението си да не тръгне към Рим? Ханон не беше сигурен, нито би споменал съмненията си пред някой друг освен Мут или Бостар. Освен че имаше чувството, че обсъждането на този въпрос е нелоялно, никой не знаеше отговора му. Ханон реши, че мисленето за миналото не е от полза за никого. Трябваше да се справят с настоящето.

– Не се справяме зле. Ханибал си остава непобеден. И така е било винаги от Кана насам.

– Прощавай, командире. – Мут беше забелязал нещо и тръгна към хората си, като викаше заповеди.

Ханон отново се отдаде на мрачни мисли. В Иберия положението не беше добро. Картагенците бяха претърпели редица поражения, след които много племена бяха минали на страната на Рим. За щастие в Сицилия беше друго. Там Картаген имаше нови и силни поддръжници. Двамата сиракузки благородници Хипократ и Епикид, които се бяха сражавали на страната на Ханибал и след това бяха пратени от него на острова да вдигнат въстание, наскоро бяха поставили под контрола си силно укрепената Сиракуза. Овладяването на града, който от петдесет години беше съюзник на Рим, увеличаваше вероятността за още повече картагенски поддръжници на острова. Ханон се молеше сиракузките и картагенските войски в Сицилия да излязат победители. Подобен резултат щеше да означава, че Ханибал ще получи подкрепления, от които определено имаше нужда.

„Войната ни отведе от единия край на Италия до другия“, помисли си Ханон. Ръката му сама се вдигна към врата и пръстите се пъхнаха под плата, който скриваше белега му от света. Беше го получил като пленник във Виктумула, на хиляди стадии на север. Римският офицер Пера, който му го беше оставил, беше садистичен кучи син. Нямаше съмнение, че долният плъх е бил убит при превземането на града, но на Ханон му се искаше лично да го беше изпратил в подземния свят. Картагенецът Бомилкар, който му беше спасил живота, след това беше зачислен в друга либийска фаланга. Той беше преживял битките при Тразименското езеро и при Кана, както и кампаниите след тях. Ханон изпита вина, че не беше положил повече усилия да поддържат връзка. Реши да го потърси довечера. С кана свястно вино.

Ханон тръгна към Мут. Двамата прекараха следващите два часа в потене, викане и нареждания при изпълняването на по-сложните маневри. Когато приключиха, Ханон беше забравил напълно за Аврелия и тревогите си за кампанията.

– Мут, ела с мен довечера – каза той, докато водеха войниците обратно към лагера.

– Къде, господарю?

Дори след толкова много време почетното обръщение го дразнеше. Ханон неведнъж беше казвал на заместника си да не го използва, но Мут си оставаше непреклонен. „Хората трябва да знаят, че има разлика между мен и теб, господарю, както има и между мен и тях“ – отговаряше той. Мут беше инатлив като муле, така че Ханон не каза нищо.

– Искам да намеря Бомилкар – каза той и обясни, когато лицето на Мут си остана безизразно: – Човекът, който ме измъкна от килията във Виктумула. Не съм го виждал от месеци. Бих се радвал да пийна малко вино с него. Ще се радвам на компания­та ти. Той също.

– Да, командире, това е... – Мут млъкна, когато неколцина бърборещи нумидийци препуснаха покрай тях, облечени както винаги само в късите си туники без ръкави – добре – довърши той.

– Отлично. – Ханон го тупна по рамото. Очертаваше се чудесна вечер. Малкото пъти, когато беше успявал да убеди Мут да пийне с него, бяха свършвали със скандали и крясъци. Нямаше значение дали и сега нямаше да се случи същото. Животът в момента беше спокоен. Никой старши офицер нямаше да възрази, ако прекараше следващия ден под одеялата в опит да се съвземе.

Докато тези мисли минаваха през главата му, видя Сафон, който вървеше към тях. Настроението на Ханон помръкна. Може би никой старши офицер нямаше да възрази, но най-големият му брат, с когото бяха равни по ранг, със сигурност щеше да го направи. Още от деца Сафон обичаше да се прави на морален пазител на Ханон.

– Нито думичка за довечера – изсъска той.

Мут познаваше отлично Ханон.

– Ням съм, командире.

– Здрасти, братко! – извика Сафон. – Добра среща.

– Наистина добра – отвърна Ханон с усмивка, която беше само наполовина фалшива. Понякога двамата със Сафон се погаждаха. За свое безкрайно раздразнение Ханон никога не можеше да познае с коя точно страна на брат си ще се срещне този път – с подлия безмилостен Сафон, който се беше опитал да го остави да се удави в блатата в Етрурия (въпреки че Ханон нямаше категорични доказателства за това), или с добродушния внимателен Сафон, който носеше вино и му казваше какви са плановете на Ханибал, както беше станало преди битката при Тразименското езеро.

– Хората ли си тренираш? – Сафон тръгна с тях.

– Аха.

– Аз пратих моите да пробягат сто стадия със заместника ми.

Ханон чу смаяното мърморене на войниците си, когато думите на Сафон долетяха до тях.

– Някаква конкретна причина ли е имало да го направиш?

– Пуснали са винени шкембета от излежаване, бездействие и пиене. Време е да влязат отново във форма.

Внезапно обзет от палаво настроение, Ханон сръчка корема на брат си, който не беше толкова плосък, колкото преди.

– Не трябваше ли и ти да си с тях?

Мут изпръхтя, но бързо прикри смеха си с кашлица.

Сафон го бутна раздразнено.

– В отлична форма съм, нахален дребосък!

– Разбира се – отвърна Ханон. „Не трябваше да се обаждам“, помисли си. Не си струваше да ядосва брат си. За негово облекчение Сафон не задълба по въпроса.

Бъбреха си общи неща, докато се връщаха и минаваха през големия проход през високия земен вал на лагера. Обзет от облекчение, че Сафон явно не го е търсил поради някаква конкретна причина, Ханон се поотпусна. Започна да си мисли дали да не покани и Сафон довечера – от което остана изненадан, – когато видя Бостар да върви към тях с двама други офицери. Сърцето му се сви. Винаги когато двамата му по-големи братя се събираха на едно място, имаше потенциал за неприятности.

За негова изненада дружеската атмосфера се запази. Бостар представи спътниците си, двама командири на фаланги. Ханон ги познаваше бегло, но пък Сафон ги приветства като отдавна изгубени другари. Петимата побъбриха за обичайните неща – времето, формата на хората им, лошите дажби, дали някъде са забелязвани римски отряди, къде ще бъде следващата атака на врага и тъй нататък. Всичко беше добре, докато Сафон не спомена, както го беше направил пред Ханон, че хората му трябва да подобрят формата си заради многото вино, което са изпили. Тогава Бостар посочи шкембето му и отбеляза:

– И ти си понадебелял или очите ми се лъжат, братко.

Сафон лумна като подпален сух храст.

– Какво искаш да кажеш?

Бостар, който все така беше мършав като хрътка, сви рамене.

– Започваш да пускаш шкембе. Малко упражнения ще се отразят добре и на теб.

Очите на Сафон се изпълниха с подозрение. Той погледна от Бостар към Ханон и обратно.

– Двамата сте говорили зад гърба ми, така значи? И сте ми се подигравали!

– Не! – искрено запротестира Ханон.

– Не сме говорили нищо такова – с едва доловима насмешка отвърна Бостар. Ханон мислено го наруга. Сега не беше време да дразни още повече Сафон за нещо толкова маловажно. Другите двама офицери ги гледаха притеснено.

Както можеше да се очаква, Сафон се нахвърли на изражението на Бостар като муха на лайно.

– Тогава защо е тази усмивчица, а?

– Не сме говорили нищо такова, Сафон, кълна се – каза Ханон, раздразнен от посоката, в която вървеше всичко това.

– Наистина ли? – Недоверчивото изражение на Сафон поомекна, но лицето му отново стана бясно, когато се обърна към Бостар. – Просто искаше да се пошегуваш за моя сметка пред приятелите си, така ли?

Бостар не му остана длъжник.

– Ти нямаше ли да направиш същото, ако аз бях натрупал сланини?

– Майната ти! – озъби се Сафон и преди някой да успее да реагира, фрасна Бостар в брадичката, от което главата му се отметна назад. Бостар се просна по гръб на земята. Сафон при­стъпи към него и започна да го рита и тъпче с подкованите си сандали. – Все си мислиш, че си по-добрият, нали? – извика той, пръскайки слюнка. – Е, не си!

Ханон се хвърли между Сафон и стенещия Бостар.

– Махай се от него!

Сафон сякаш не го чу и със свръхчовешка сила изблъска Ханон настрани. Малкото забавяне обаче даде възможност на Бостар да се изправи. Той изрева гневно, хвърли се към Сафон и го хвана през кръста. Двамата се проснаха в прахта и се забъхтиха с юмруци. Ханон ги гледаше смаяно. С периферното си зрение видя, че двамата спътници на Бостар и Мут правят същото. Бездействието му обаче продължи само миг. На това трябваше да се сложи край. Ако не друго, двамата даваха ужасен пример на войниците.

– Помогни ми да ги разделя – нареди той на Мут. – Ти хвани Бостар. Аз поемам Сафон.

Ханон скочи и сграбчи с всички сили едната ръка на Сафон. Успя да го дръпне назад и в същото време да хване и другата му ръка. Ханон сви рамене, за да стегне хватката си. Сафон плюеше и ругаеше, но не можеше да се освободи. Това не му попречи да изрита Бостар, който лежеше безпомощен под Мут. Бостар изстена и Сафон се изсмя.

– Така ти се пада, боклук такъв?

Ханон изви ръцете му и го издърпа няколко стъпки назад. Брат му извика от болка.

– Богове, раменете ми!

– Нищо ти няма. – Ханон стегна още повече хватката си и го повлече още една-две крачки. Сафон понечи да заговори, но на Ханон му беше дошло до гуша. – Затваряй си плювалника! – Надникна над рамото на Сафон. – Мут?

– Да, командире?

– Държиш ли Бостар?

– Да, командире.

– Добре. Искам да обещае, че няма отново да налети на бой. Едва тогава го пусни. Не го ли направи, дръж го прикован на земята. – Ханон приближи устни до ухото на Сафон. – Това трябва да приключи. Чу ли ме?

– Аз... – изръмжа Сафон.

– Не, Сафон, никакви такива! Ти си зрял мъж и офицер, а не десетгодишно момче!

Отговор не последва и Ханон стисна с всички сили и дръпна ръцете на Сафон още повече назад и нагоре. Брат му отново изсъска от болка.

– Разбра ли? – остро попита Ханон.

– Да – намусено отвърна Сафон.

– Бостар се съгласи – каза Мут.

– Пусни го. – Ханон разхлаби хватката си, остави Сафон да се дръпне и все още бесен, застана между братята си. Бостар го гледаше с изненада, а Сафон – с тлеещ гняв. Ханон беше толкова ядосан, че не му пукаше какво си мислят двамата. – Вие сте позор за ранга и положението си! Старши офицери се бият като пияници, при това пред прости войници. Ханибал би заповядал да бъдете бичувани заради това. И аз самият бих го направил. – Братята му отвориха потресено уста, но Ханон не беше завършил. – Татко може и да го няма, но това не означава, че не ви гледа с отвращение. Той би ви казал, че войната ни е с проклетите римляни, а не помежду ни. Нали? – И ги изгледа свирепо.

– Да – промърмори Бостар.

– Сафон?

– Да, предполагам.

– Тогава започни да се държиш като мъж, а не като малко дете!

Сафон се изчерви, но не каза нищо.

– Искам и двамата да се закълнете, че тези разправии ще приключат тук и сега – заповяда Ханон.

Братята му не бяха особено доволни.

– Ами ако не се съглася? – отвърна Сафон.

– Ако не се съгласиш, боговете са ми свидетели, че ще кажа на Ханибал – процеди през зъби Ханон.

Бостар въздъхна.

– Ще се закълна.

– Малкият ми брат е пораснал – промърмори Сафон.

– Какъв е отговорът ти? – изръмжа Ханон.

– И аз ще се закълна – кротко отвърна Сафон.

Нещо в очите му не вдъхваше доверие, но поне беше отстъпил. Ханон махна ръка от дръжката на меча си – едва сега забеляза, че е посегнал към него.

– Кажете клетвите си – нареди той.

Един след друг братята му се заклеха във всички картагенски богове, че слагат завинаги край на враждата си. Когато приключиха, погледнаха Ханон. „Чакат да видят дали съм удовлетворен“, осъзна той, смаян от огромната промяна в отношенията им. Само преди няколко секунди той беше най-малкият, най-нископоставен брат. А ето че беше постъпил така, както би постъпил баща им – и те го бяха приели.

– Добре. – Той погледна Мут. – Изгубихме достатъчно време тук. Строй хората за марш.

Мут изрева заповед. Сафон, Бостар и другите двама бързо се дръпнаха настрани. Ханон започна да изпитва гордост от направеното. Оставаше да се види дали братята му ще изпълнят обещанията си, но поне за известно време силата на клетвите им щеше да ги възпира от нови спречквания. Запита се дали Сафон няма да поиска да си отмъсти за унижението. „Направи ли го, ще съм готов – реши той. – Както съм от известно време“.

– Ходом, марш! – извика някакъв глас.

– Стой! – извика някой.

Ханон си помисли, че е някой от братята му, и тръгна напред. Мут и войниците го последваха.

– КАЗАХ СТОЙ! – повтори гласът.

Ханон осъзна, че е някой друг, и се закова на място.

Недалеч един невзрачен войник отметна качулката на наметалото си. Едноок, с широко лице, брадат.

Всички ахнаха изумено.

Ханон реагира пръв.

– Мирно! – изрева той. – Генералът е тук.

Хората му замръзнаха. Братята му и спътниците им също. Ханибал приближи с безизразно лице. Ханон започна да се изнервя. Генералът открай време имаше навика да се мотае инкогнито сред войниците, за да прецени духа и настроението им. След Кана този навик като че ли беше поотмрял. „До този момент“, помисли си Ханон. Увереността му, че е постъпил правилно, се разколеба. Ханибал беше склонен да наказва сурово липсата на дисциплина. „Богове, какво ли ще направи?“

Нито Бостар, нито Сафон посмяха да погледнат Ханибал, когато той заговори.

– Отдавна съм наясно за враждата помежду ви, но нямах представа, че е толкова зле.

– Господарю, аз... – започна Сафон.

– Тишина! – Гласът на Ханибал изплющя като бич.

Сафон млъкна.

– Сафон, дивият, но храбър. Бостар, също храбър като лъв, но по-съвестен. – Погледът на Ханибал се спря върху Ханон, който едва не се загърчи под него. – Палето, което обикновено прави онова, което му се прииска. Онзи, който се нуждаеше от най-много дисциплиниране, или поне аз така си мислех. – Погледът му продължи да се мести от брат на брат, карайки ги да се потят.

– При нормални обстоятелства нямаше да науча за този инцидент – каза най-сетне Ханибал. – Но бях тук и го видях.

Погледът на Ханон се стрелна към лицата на братята му. Не беше единственият, който бе затаил дъх.

– Лош знак е, когато двама мои командири на фаланги се бият като пияници пред бардак.

Ханон заби поглед в земята: много добре си даваше сметка, че ще трябва да приеме наказанието, което ще им бъде наложено – включително и на самия него.

– Струва ми се, че клетвата, която Ханон ви накара да дадете, би трябвало да е достатъчна, за да запази мира.

Облекчение – и известна изненада – заля всички, макар че никой от братята не посмя да се отпусне.

– Ако не бяхме във война, щях да лиша и двама ви от чиновете ви. Най-малкото. – Ханибал изгледа свирепо Сафон и Бостар, които наведоха засрамено глави. – Ние обаче сме във война, при това на чужда земя. Офицери като вас са незаменими. – Той вдигна предупредително пръст. – Въпросът обаче не може да бъде оставен така. Ето защо смятам да ви разделя въпреки клетвата ви. Завинаги.

Тримата се спогледаха разтревожено и Ханибал се изсмя. Смехът му изобщо не беше приятен.

– Брат ми Хаздрубал в Иберия се нуждае от опитни офицери. Въпреки че и аз самият изпитвам недостиг от такива, смятам да му изпратя неколцина души. Бостар, ти ще си един от тях. Ще трябва да заминеш по море, защото по суша ще отнеме прекалено много време. Пътуването ще е изключително опасно и предполагам, че го знаеш. Два от последните три кораба, изпратени от Иберия, бяха потопени или превзети от римляните. Ако боговете са рекли, ти ще успееш да стигнеш дотам. След това ще направиш всичко възможно да помогнеш на Хаздрубал и другите ни военачалници да победят врага.

– Ще направя всичко по силите си, генерале – отвърна Бостар.

– Добре. – Ханибал се обърна към Сафон, който леко трепна. – А ти ще останеш плътно до мен. Не си мисли, че това означава, че те чака лек живот. Като начало ти и фалангата ти ще излизате на продължителни патрули през следващите три месеца.

– Благодаря, генерале – безстрастно отвърна Сафон. – Ще направим всичко, което се иска от нас.

„Защо трябваше да отпраща точно Бостар?“ – яростно си помисли Ханон. Можеше никога повече да не види любимия си брат. Тази мисъл беше прекалено ужасна, за да се задържа върху нея. Погледът на Ханибал се спря върху него и Ханон забрави за братята си. Къде ли щеше да бъде пратен той?

– Оставаш ти, най-млади сине на Малх – каза Ханибал.

Сърцето на Ханон затуптя в гърлото му. Сигурен беше, че го очаква наказание.

– Баща ти открай време беше доблестен слуга на Картаген. Неговата загуба беше лична мъка за теб и за братята ти, разбира се, но аз също продължавам да скърбя за него – каза Ханибал.

– Благодаря, генерале – отвърна Ханон. Оценяването на саможертвата на баща му беше утешително. Бостар и Сафон също изглеждаха поласкани.

– Днес Малх би се гордял с теб. На колко си години?

– На двайсет и три, генерале.

– Все още си млад. Действията ти бяха впечатляващи.

Смутеният от похвалата Ханон пристъпи от крак на крак.

– Б-благодаря, генерале.

– Нуждая се от надежден офицер за опасна задача. Мислех да пратя някой друг, но това, което видях току-що, ме накара да размисля. Ти ще идеш.

Сърцето на Ханон се разтуптя още по-бързо.

– Къде, генерале?

Ханибал сниши глас.

– В Сицилия.

– В Сицилия ли? – като пълен глупак повтори Ханон. По­гледна Мут и сърцето му се сви болезнено. Чувстваше Мут и хората му като семейство. А и каква полза можеше да има от него без войниците му? – Кой ще командва отряда ми в мое отсъствие? – попита той в опит да протака.

– Че защо, Мут, разбира се. Правил го е и преди, нали?

Паниката пламна в стомаха на Ханон. Нима генералът знае­ше за непозволеното му измъкване преди Кана, когато беше отишъл да търси Аврелия? Погледът му се премести от Ханибал към Мут, чиято физиономия беше невинна като на бебе, и обратно.

– Офицерът, който командваше фалангата ти, загина при прекосяването на Алпите. Мут се грижеше за хората, докато не назначих теб – каза Ханибал.

– Разбира се, генерале. – Как бе могъл да се усъмни в Мут? Ханон се усмихна, сякаш от самото начало бе разбирал какво иска да каже Ханибал.

– Ела в шатрата ми веднага щом приключиш с хората си.

– Слушам, генерале! – Горд и в същото време натъжен от това, което означаваха думите на Ханибал, Ханон отдаде чест, сякаш е на парад.

– Свободно. – Ханибал махна с ръка, вдигна качулката си и се отдалечи, отново превърнал се в обикновен войник.

– Значи вие двамата получавате специално отношение, а аз оставам в Италия – кисело рече Сафон.

– Ти оставаш с най-големия пълководец на Картаген – отвърна Ханон.

– Да останеш с Ханибал е не по-малка чест от това да те пратят в задморски земи – добави Бостар с изненадващо помирителен тон. – Ханибал те цени. И преди го е казвал.

– Така е – призна Сафон, но завистта в очите му издаде неискреността му.

Сафон би си останал недоволен от всеки резултат, помисли си Ханон. Усети известно облекчение, че скоро ще бъде далече от най-големия си брат, но чувството беше смесено с противоречивата тъга, че го очаква раздяла не само с Бостар, Мут и хората му, но и със Сафон. Имаше голяма възможност никога повече да не се видят.

– Трябва да се съберем, преди да заминем. Да принесем жертва в памет на татко. – Той замълча за момент. – И после да се напием до несвяст.