Манди

Манди погледна снимката на екрана на компютъра и притаи дъх.

Мъжът, гол до кръста, имаше късо подстригана светлокестенява коса и позираше на някакъв плаж, разкрачен, горната част на банския бе смъкната до кръста. Очите му бяха бистро сини. Широката усмивка разкриваше два реда съвършено подредени бели зъби и тя имаше чувството, че усеща вкуса на солената вода, която капеше от гърдите по сърфа в краката му.

– Мили боже – прошепна тя тихо и въздъхна дълбоко. Така и не бе забелязала, че сдържа дъха си. Усети как върховете на пръстите ѝ потръпват, а лицето пламва и се запита как ли ще реагира тялото ѝ, ако се озове пред него, след като откликваше по този начин на една нищо и никаква снимка.

Кафето в полистиреновата чашка беше студено, въпреки това тя го допи. Направи копие на снимката и я прехвърли в новосъздадената папка на десктопа си, озаглавена „Ричард Тейлър“. Огледа офиса, за да провери дали някой не наблюдава какви ги върши на работното си място, но никой не ѝ обръщаше внимание.

Манди превъртя надолу екрана, за да прегледа останалите му снимки във фейсбук албума „Около света“. Забеляза, че е пътувал доста и е бил на места, които тя бе виждала единствено по телевизията или във филмите. На много от снимките беше в барове, по пътеки и в храмове, позираше край забележителности, наслаждаваше се на облени в златни отблясъци плажове и бурни вълни. Рядко беше сам. Хареса ѝ, че е общителен.

Обзета от любопитство, тя се задълбочи в неговия таймлайн, от присъединяването му към социалните медии като шестокласник и през трите му години в университета. Стори ѝ се привлекателен дори като тромав тийнейджър.

След като в продължение на цял час и половина разглежда историята на красивия непознат, Манди се прехвърли на изявите му в „Туитър“, за да провери какво има желание да сподели със света. Само че всичко, за което дрънкаше, бяха възходите и паденията на „Арсенал“ в Първа лига, само на места накъсани от ретуити за животни, паднали отнякъде или натъкнали се на неподвижни предмети.

По всичко личеше, че интересите им са доста различни, и тя се запита защо ли двамата са били свързани и какво общо имат. След това си напомни, че вече няма нужда да мисли и обмисля фактите като в сайтовете за запознанства; „ДНК Съвпадение“ се основаваше на биология, химия и наука – нещо, което тя не можеше да проумее. Но пък им се доверяваше сляпо, както и милиони други.

Манди се прехвърли на профила на Ричард в „Линкдин“, който разкриваше, че след като преди две години е завършил университета в Устър, е работил като личен треньор в град на около шейсет и пет километра. Нищо чудно, че тялото му изглежда толкова стегнато, помисли си тя и си представи как ли ще се почувства притисната под него.

Не беше стъпвала във фитнес, откакто преди година постъпи на работа, а сестрите ѝ настояха да престане да мрънка за проваления си брак и да започне да мисли как да се възстанови. Замъкнаха я в близкия хотел със спа център, където я масажираха, почистиха веждите ѝ, премахнаха всички излишни косми, направиха ѝ масаж с горещи камъни и я снабдиха с изкуствен тен, масажираха я отново, докато всяка мисъл за бившия ѝ не бе избита от възлите, образували се по раменете и гърба, и от запушените пори на кожата. Заедно с картата за фитнеса даде тържествено обещание, че ще прави тренировките, обмислени специално за нея. Да се мотивира за редовни тренировки, предстоеше да се превърне в част от ежеседмичния режим, макар тя да плащаше за членството така или иначе.

Започна да си представя как ще изглеждат децата им с Ричард, да гадае дали ще наследят сините очи на баща си, или нейните кафяви; дали ще бъдат тъмнокоси, с матова кожа като нея, или руси и светли като него. Усети, че се усмихва.

– Кой е този?

– Господи! – изписка тя. Гласът я накара да подскочи. – Уплаши ме до смърт.

– Тогава не трябва да гледаш порно, докато си на работа. – Оливия се ухили и ѝ предложи желиран бонбон от пликче „Харибо“. Манди отказа с поклащане на глава.

– Не е никакво порно, той е стар приятел.

– Да, бе, да, както кажеш. Не изпускай от очи Чарли, защото чака да му предадеш данните от продажбите.

Манди изви очи, след това погледна към часовника в ъгълчето на екрана. Осъзна, че ако не се заеме с работата, при това скоро, ще трябва да я занесе вкъщи, за да довърши. Кликна върху малкото червено хиксче в ъгъла и наруга хотмейл акаунта си, задето е решил, че потвърждението от „ДНК Съвпадение“ е спам. Беше престояло в кошчето за боклук поне шест седмици, докато най-случайно не го откри по-рано днес следобед.

– Манди Тейлър, съпруга на Ричард Тейлър, много ми е приятно – прошепна тя. Забеляза, че разсеяно върти невидим годежен пръстен около безименния си пръст.

Кристофър

Кристофър започна да се намества от едната на другата страна, докато не намери удобно място на креслото.

Отпусна лакти под ъгъл деветдесет градуса на подлакътниците и пое дълбоко въздух, за да усети аромата на кожената тапицерия. Тя не се беше скъпила за качеството, помисли си той, уверен както от мириса, така и от мекотата при допир, че креслото не е купено от обикновен магазин на главната улица.

Докато тя беше в кухнята, Кристофър заоглежда апартамента. Тя живееше на партера на безупречно възстановена викторианска сграда, която, ако можеше да се съди по витража над входната врата, навремето е била метох. Той се възхити на вкуса ѝ към керамични украшения, подредени по полиците, вградени в стените около отворения комин на камината. Затова пък от избора ѝ на литература имаше какво да се желае. Обърна се към творбите на Джеймс Патерсън, Джаки Колинс и Дж. К. Роулинг с меки корици.

По-настрани в стаята квадратен поднос, облечен във велур, приютил две дистанционни, беше поставен на централно място върху масивна масичка за кафе. Четири еднакви подложки за сервиране бяха подредени отгоре ѝ. Тъкмо усетът ѝ към симетрия го караше да се чувства като у дома си.

Кристофър прокара език по зъбите си и попадна на парченце шамфъстък, заклещило се между резеца и кучешкия зъб. Не успя да го освободи и се опита да го изчопли с нокът, но и този път се провали, затова си каза, че преди да тръгне, няма да е зле да провери дали тя има конец в шкафчето в банята. Почти нищо не го дразнеше така, както късче заклещена между зъбите храна. Веднъж си тръгна от среща по време на вечеря, защото на зъбите на дамата се беше лепнало парченце къдраво зеле.

Вибрирането в джоба на панталоните погъделичка слабините му, което съвсем не беше неприятно усещане. По принцип, Кристофър много държеше телефонът му да е изключен в определени моменти и се възмущаваше от хората, които не му отвръщаха със същото. Днес обаче беше изключение.

Извади телефона и прочете съобщението на екрана; беше имейл от „ДНК Съвпадение“. Спомни си, че преди няколко месеца им изпрати проба, просто така, но все още не бе получил регистрирана избрана. Досега. В съобщението питаха дали иска да плати, за да получи данни за контакт. Искам ли, запита се той. Искам ли наистина? Остави телефона и се запита как ли ще изглежда избраната, но реши, че е неприлично да мисли за втора жена, докато е все още в компанията на първата.

Изправи се и отиде в кухнята, където я беше оставил преди няколко минути, легнала на студените плочки, гаротата все още впита във врата ѝ. Вече не кървеше, последните капки се бяха стекли около яката на блузата ѝ.

Извади полароид от сакото си, за да направи две еднакви снимки на лицето ѝ, а след това зачака образите да се появят. Постави ги в твърд плик, формат А-5, след това ги пъхна в джоба.

Накрая Кристофър прибра пособията в раницата и си тръгна, изчака да излезе в потъналата в мрак градина, преди да свали калцуните, маската и черната плътно прилепнала шапка.

Джейд

Джейд се усмихна, когато съобщението от Кевин блесна на екрана на мобилния.

„Добър вечер, красавице, как си?“, прочете тя. Харесваше ѝ, че Кевин винаги започва съобщенията си с една и съща фраза.

„Добре, благодаря – отговори тя, преди да добави жълто усмихнато емоджи. – Само че съм скапана.“

„Извинявай, че не ти писах по-рано. Денят ми беше натоварен. Нали не се сърдиш?“

„Малко, но нали знаеш каква пръжка недопържена мога да бъда. Какви ги вършиш?“

На екрана ѝ се появи снимка на дървен обор и трактор под яркото, жарко слънце. Вътре в обора успя да различи добитъка зад металната ограда и уредите за доене под коремите.

„Поправях покрива на краварника. Не че очакваме дъжд, но най-добре да си свършим работата още отсега. Ами ти?“

„В леглото съм по пижама и разглеждам странните хотели в уебсайта „Самотна планета“, за който ми каза.“ Джейд премести лаптопа на пода и погледна към таблото, на което бе закачила снимки на местата, които искаше да посети.

„Невероятни са, нали? Трябва да обиколим света и да ги видим заедно един ден.“

„Ще ми се да бях прекъснала университета за година и да бях заминала с раница по света заедно с приятелите си.“

„А защо не го направи?“

„На това му се вика адски тъп въпрос – там, откъдето съм, парите не растат по дърветата.“ Де да растяха, помисли си тя. Майка ѝ и баща ѝ не бяха богати, така че тя трябваше сама да изкарва пари за обучението си. Имаше огромен студентски заем, докато съквартирантите ѝ от университета бяха заминали, за да осъществят мечтата си да обиколят Америка. Непрекъснатите ъпдейти във „Фейсбук“ я караха да кипи, когато виждаше снимките, които показваха, че се забавляват без нея.

„Трябва да свършвам, миличко, защото татко ме чака да нахраним добитъка. Пусни ми есемес по-късно, става ли?“

„Шегуваш ли се?“, отвърна Джейд, подразнена, че не могат да продължат, след като цяла вечер го беше чакала, за да поговори с него.

„Обичам те, Ххх“, написа Кевин.

„Да, бе, все тая“, отговори тя и остави телефона. След секунда посегна отново към него и започна да пише: „И аз те обичам. Ххх“.

Джейд се измъкна изпод дебелия юрган и включи телефона в зарядното на нощното шкафче. Погледна към високото огледало, на което бе закачила снимки на приятелите си, заминали на пътешествие, и се зарече да намали тъмните кръгове около сините си очи, като спи по-дълго и пие повече вода. Каза си, че през уикенда трябва да скъси рижавите си къдрици и да си достави удоволствие, като си направи изкуствен тен. Чувстваше се по-добре, когато бледата ѝ кожа придобиеше по-наситен цвят.

Мушна се отново в леглото и се запита колко ли по-различен щеше да бъде животът ѝ, ако бе заминала за една година с приятелите си. Може би така щеше да придобие кураж да пренебрегне натиска на родителите си да се върне в Съндърланд след трите години в Лафбъро. Тъй като беше първият член от семейството, на когото бе предложено място в университет, те не разбираха защо работодателите не се тълпят пред вратата ѝ с предложения за работа от мига, в който е завършила. А когато сметките по кредитните карти и заемите започнаха да се увеличават, на нея не ѝ оставаше почти никакъв избор, освен да обяви банкрут на двайсет и една или да се пренесе отново в семейния дом, от който бе избягала.

Не харесваше гневното, черногледо момиче, в което се беше превърнала, но нямаше представа как да се промени. Мразеше родителите си, задето настояха да се върне, и започна да се отчуждава от тях. Когато най-сетне успя да си позволи собствен апартамент под наем, почти не си говореха.

Освен това ги винеше, задето не се е изкачила по стълбицата на пътешествията и туризма, задето я караха да прекарва всеки работен ден зад рецепцията на хотел в покрайнините на града. Работата се предполагаше, че ще запуши дупките, но по някое време се превърна в нещо установено. На Джейд ѝ беше писнало да се дразни от всички и копнееше да се върне към живота, който си беше представяла, че ще води.

Единственият светъл лъч във всеки изнурителен ден бяха разговорите с мъжа, който ѝ беше избран от „ДНК Съвпадение“. Кевин.

Усмихна се на последната снимка на Кевин, която я гледаше от рамката на библиотеката. Той имаше почти бяла светлоруса коса и вежди, усмивка от ухо до ухо, а загорялото му тяло бе слабо, но мускулесто. Нямаше да може да си го представи такъв, дори да искаше.

Беше ѝ изпратил едва няколко снимки за седемте месеца, откакто си говореха, но от мига, в който размениха първите няколко думи по телефона, Джейд усети онази тръпка, за която бе чела единствено в списанията, и знаеше, че за нея няма по-подходящ мъж на цялата земя.

Съдбата може и да се проявяваше като пълна гаднярка, каза си тя, тъй като нейният избран беше на другия край на света, в Австралия. Може би някой ден щяха да се срещнат, стига тя да успееше да си го позволи.

Ник

– Да знаете, че на всяка цена трябва да го направите – настоя Сумаира, по лицето ѝ се разля широка усмивка, а очите ѝ заблестяха игриво.

– Защо? Аз съм си намерила сродната душа – отвърна Сали и преплете пръсти с тези на Ник.

Ник се наведе над масата и посегна към бутилката „Просеко“ с другата. Изля последните капки в чашата си.

– Някой да иска да му долея? – попита той. След като чу ентусиазирано „да“ от останалите трима гости, той измъкна ръка от тази на годеницата си и отиде в кухнята.

– Да, но би искала да си сигурна, нали? – не спираше Сумаира. – Вие двамата сте супер заедно, но никога няма да разберете дали няма други...

Ник се върна от кухнята с бутилката – петата тази вечер – и пристъпи да долее чаша на Сумаира.

Дийпак постави ръка върху чашата на съпругата си.

– Няма нужда, приятелю, госпожа Многознайка пи достатъчно.

– Разваляш ми удоволствието – нападна го Сумаира и направи гримаса. Обърна се отново към Сали. – Искам да кажа, че би искала да се увериш дали си намерила единствения и неповторим, преди да тръгнеш към олтара.

– Представяш нещата толкова романтично – изви очи Дийпак. – Само че не ти ще вземеш решение вместо тях, нали? След като нямат проблеми, не се опитвай да поправяш нещата.

– Тестът се получи при нас, нали? Искам да кажа, че ние знаехме, ала въпреки това ни даде допълнителна сигурност, че открай време ни е било писано да сме заедно.

– Може ли да не се превръщаме в някоя от онези самодоволни двойки, които вечно поучават другите?

– Не е нужно да си част от двойка, за да си самодоволен и готов да поучаваш другите, сладурче.

Сега бе ред на Сумаира да извие очи. Тя допи остатъка от виното под зоркия поглед на съпруга си.

Ник отпусна ръка на рамото на годеницата си и погледна през прозореца към отблясъците от фаровете на автомобилите и фигурите, скупчили се на тротоара пред пъба. Живееха в апартамент в сграда на ремонтирана фабрика и прозорците бяха от пода до тавана – нямаше как да не види многолюдната улица навън и какъв беше животът му преди. До неотдавна съвършената вечер за него щеше да бъде обиколка на баровете в модерните, нашумели квартали на Бирмингам, преди да заспи в късния автобус и да се събуди на много спирки след неговата.

Само че приоритетите му се промениха почти мигновено, след като се запозна със Сали. Сали беше в началото на трийсетте – пет години по-голяма от него – и той разбра още от първия им разговор за стари филми на Хичкок, че у нея има нещо различно. В началото, когато бяха заедно, за нея бе удоволствие да го запознава с нови дестинации за пътуване, нови храни, нови художници и музика и Ник започна да гледа на света от нова перспектива. Когато хвърлеше поглед към невъзможно високите ѝ скули, кестенявата, късо подстригана коса и сивите очи, той се надяваше някой ден децата им да наследят нейната красота, както и широките ѝ възгледи.

Какво точно ѝ предлагаше в замяна, Ник не беше сигурен, че знае, но когато ѝ предложи на третата им годишнина в ресторант на Санторини, тя се разплака толкова силно, че той се обърка дали тя приема, или му отказва.

– Ако вие сте най-добрият пример за избрани, аз ще се радвам двамата със Сал да си останем така – пошегува се Ник и смъкна очилата ниско на носа, за да потрие уморените си очи. Посегна към електронната си цигара и дръпна няколко пъти. – Заедно сме от почти четири години и след като тя обеща да ме обича, почита и да ми се подчинява, вече съм сто процента сигурен, че сме създадени един за друг.

– Чакай малко, „да ти се подчинява“ ли каза? – прекъсна го Сумаира и изви вежди. – На това му се вика късмет.

– Ти ми се подчиняваш – заяви самоуверено Дийпак. – Всички знаят, че аз нося панталоните в нашата връзка.

– Може и да ги носиш, скъпи, но я се запитай кой ти ги купува?

– Ами ако не сме? – попита неочаквано Сали. – Ами ако не сме един за друг?

До този момент Ник бе слушал с неприкрит присмех опитите на Сумаира да ги убеди да си направят теста на „ДНК Съвпадение“. Не за пръв път повдигаше въпроса през изминалите две години, откакто се познаваха, и Ник беше сигурен, че няма да е за последен. Приятелката на Сали можеше да бъде колкото нападателна, толкова и убедителна. Ник обаче остана изненадан, когато чу думите на Сали. Тя открай време беше настроена против „ДНК Съвпадение“, също като него.

– Моля? – повиши глас той.

– Много добре знаеш, че те обичам с цялото си сърце и искам да прекарам остатъка от живота си с теб, но... ами ако се окаже, че не сме сродни души?

Ник се намръщи.

– Това пък откъде ти хрумна?

– А, отникъде, не се тревожи, не съм размислила, нищо подобно. – Тя го погали по ръката, за да му вдъхне кураж. – Просто се питах дали, щом сме щастливи, мислим, че сме подходящи един за друг, или искаме да разберем със сигурност.

– Мила, пияна си. – Ник престана да ѝ обръща внимание и се почеса по наболата брада. – Аз съм напълно щастлив и знам, че ни ми трябва никакъв тест, за да ми го докаже.

– Четох онлайн, че „ДНК Съвпадение“ ще съсипе около три милиона брака. Но след едно поколение разводите почти няма да съществуват – продължи Сумаира.

– Защото брака няма го има – сопна се Дийпак. – Ще се превърне в отживяла институция, помнете ми думата. Няма да има нужда да доказваш каквото и да било, защото всички ще са с половинката, която е създадена за тях.

– Никак не ми помагаш – оплака се Ник и бодна с вилицата хапка от недоядения малинов чийзкейк на Сали.

– Извинявай, приятелю, прав си. Да вдигнем тост. За сигурността на шанса.

– За сигурността на шанса – повториха останалите и се чукнаха с Ник.

Всички чаши звъннаха в неговата, освен тази на Сали.

Ели

Ели плъзна пръст по екрана на таблета си и усети как я обзема злоба към дългия списък със задачи, които трябваше да завърши преди края на работния ден.

Асистентката ѝ Ула беше забележително експедитивна и преподреждаше списъка в зависимост от приоритетите по пет пъти на ден, макар Ели никога да не я караше да го прави. Вместо да оцени колко е полезно усърдието ѝ, Ели често изпитваше враждебност както към таблета, така и към Ула заради това, че все не успяваше да стигне до края на списъка със задачи. Понякога имаше желание да натъпче устройството в гърлото на Ула.

Ели се бе надявала, че след като сама си е шеф, ще е наела достатъчно персонал, все хора, на които да може да прехвърли голяма част от работните си задължения. Само че с течение на времето тя започна да приема етикета „Скапана маниачка на тема контрол“, който ѝ беше лепнало бивше гадже.

Ели погледна часовника. Беше станало десет и десет вечерта и тя разбра, че е пропуснала празничните напитки за своя председател на отдел „Операции“, който наскоро се сдоби със син. Съмняваше се, че някой е повярвал на обещанието ѝ да отиде – тя рядко намираше време да общува с колегите, – и макар да поощряваше хората си да се сближават и да субсидираше социалния клуб на фирмата, когато ставаше въпрос тя самата да присъства, времето просто ѝ се изплъзваше, въпреки че имаше най-добри намерения.

Прозявката на Ели беше дълга. След това обърна поглед към високите от пода до тавана прозорци. Претенциозният ѝ на пръв поглед кабинет на седемдесет и първия етаж на сградата „Шард“ в Лондон бе ненатрапчив, но елегантен, а панорамната гледка ѝ позволяваше да вижда чак отвъд Темза пъстрите светлини, които осветяваха нощното небе, докъдето стигаше погледът.

Тя събу обувките на високи токчета от „Миу“ и пристъпи по дебелите бели килими на пода към шкафа с напитки в ъгъла на стаята. Не обърна внимание на бутилките шампанско, уиски и водка, предпочете едно от десетината кенчета изстудени енергийни напитки. Наля си в чаша с шепа кубчета лед и отпи. Обзавеждането в офиса ѝ беше семпло, също както у дома, отбеляза тя. Не издаваше нищо за нея. Само че, когато не се интересуваш достатъчно от собствените си решения, е много по-удобно да платиш на интериорни дизайнери, които да решат вместо теб.

Бизнесът на Ели беше нейният приоритет, а не броят на нишките на памучните чаршафи в леглото ѝ, нито броят на картините на Дейвид Хокни или кристалите „Сваровски“ използвани за полилея в коридора.

Върна се на бюрото и с нежелание погледна към списъка със задачи за следващия ден, който Ула вече бе подготвила. Чакаше шофьора си и шеф по безопасността Андрей да я отведе у дома, където възнамеряваше да прочете предложенията на рекламния отдел за предстоящата реч пред медиите за новия ъпдейт на нейното приложение. Този ъпдейт щеше да създаде истинска революция в индустрията ѝ, така че всичко трябваше да е точно.

След това, в пет и трийсет на следващата сутрин, фризьор и гримьор щяха да я чакат в дома ѝ в Белгрейвия за предварително записаните интервюта със Си Ен Ен, Би Би Си Нюз 24, „Фокс Нюз“ и „Ал Джазира“. След това тя щеше да седне с журналист от „Икономист“, щеше да позира за снимки за „Прес Асосиейшън“ с надеждата да се прибере у дома не по-късно от десет сутринта. Това не беше най-хубавият начин да започне съботата, помисли си тя.

Пиарът на Ели беше предупредил новинарските агенции, че тя е подготвена да обсъжда единствено работата си и няма да позволи да ѝ се задават никакви въпроси за личния живот. Тъкмо затова наскоро тя отказа да ѝ изготвят профил за „Вог“, където снимките щяха да са на легендарната фотографка Ани Лебовиц. Материалът щеше да е значителен, да популяризира името ѝ по целия свят, но не си струваше да рискува личния си живот. Той вече бе претърпял предостатъчно поражения през годините.

Освен че не споменаваше нищо за живота си извън работата, Ели не желаеше публично да се занимава с критиката, отправена към бизнеса ѝ – имаше доверие на пиар екипа си да се справи с негативните тенденции от нейно име. Беше се поучила от грешките на покойния Стив Джобс по време на проблема с приемането на сигнала при айфон 4 и колко много вреда бе нанесена и на репутацията, и на бранда, и на него самия.

Личният ѝ мобилен, оставен на бюрото, светна. Малцина имаха привилегията да имат този номер или личния ѝ имейл адрес: всъщност бяха едва дванайсет души от четири хиляди служители по цял свят и хора от семейството, с които почти не ѝ оставаше време да се вижда. Не че не мислеше често за роднините си – беше пръснала за тях предостатъчно пари през годините, за да компенсира отсъствията си, – но всичко опираше до това, че денонощието нямаше достатъчно часове, и до липса на разбиране. Ели нямаше деца; те имаха. Те не управляваха мултинационална компания за милиарди лири като Ели.

Тя вдигна телефона и позна имейл адреса на екрана. Обзета от любопитство, отвори писмото. „Потвърждение от „ДНК Съвпадение“, пишеше в него. Тя се намръщи. Въпреки че се беше регистрирала в сайта отдавна, реакцията ѝ отново беше на съмнение, че някой от персонала се шегува с нея.

„Ели Айлинг. Вашият избран е Тимъти, мъж, от Лейтън Бъзард, Англия. Моля ви, прочетете инструкциите по-долу, за да разберете как да влезете в подробния профил.“

Тя погледна към телефона на масата и затвори очи.

– Това е последното, от което имам нужда – промърмори и го изключи.

Пет срещи с непознат