Келтска империя

Пролог

Бягство по Нил

Мемфис, Египет

1334 г. пр.н.е.

Скръбни вопли се носеха над града като черна ария. Кирпичените домове преливаха от страдание, а мъката отлиташе като вихър в нощната пустиня. Но ветровете носеха нещо повече от воя на оплаквачите.

Носеха мирис на смърт.

Загадъчна чума бе връхлетяла страната и бе поразила почти всяко домакинство. Най-засегнати бяха младите, но не само те. Ноктите на смъртта бяха докопали даже царското семейство, сграбчвайки в студената си хватка самия фараон.

Присвита в сенките на Храма на Атон, една млада жена се мъчеше да не обръща внимание на гълчавата и миризмата. Когато луната се подаде иззад облак и сиянието ѝ озари пейзажа, тя опипа тежкия златен амулет на гърдите си и се вслуша за звуци на движение. Шушнене на кожени обувки по камък погъделичка слуха ѝ и тя се обърна към една фигура, която тичаше към нея през колонадата пред храма.

Съпругът ѝ Гайтелос беше висок, с тъмна къдрава коса и широки плещи. Когато я хвана за ръката и я дръпна, за да я вдигне на крака, тя усети, че кожата му е влажна в топлия нощен въздух.

– Пътят към реката е чист – каза той тихо.

Тя се взря зад него.

– Къде са другите?

– Отидоха да осигурят превоза. Хайде, Меритатен, да не се бавим повече.

Тя се обърна към сенките зад себе си и кимна. От стената на храма се отделиха трима мъже, въоръжени с копия и тежки хопеши. Когато Меритатен по­следва съпруга си, те заеха триъгълна защитна формация около нея.

Гайтелос ги поведе от входа на храма по една странична уличка. Сандалите им вдигаха прах. Въпреки късния час в много къщи горяха маслени лампи и светлината се процеждаше през пролуките на кепенците. Групата вървеше бързо и пазеше мълчание, докато прекосяваше бившата столица.

Пътят се спускаше полека към реката, където редица малки търговски лодки бяха вързани към един пристан. Докато групата крачеше по брега, от тръстиките се надигнаха двама мъже. Имаха дълги сиви бради и бяха облечени в прокъсани ленени дрехи.

Ескортът вдигна копията си и се хвърли напред.

– Стража! Спрете! – извика Меритатен.

Въоръжените мъже замръзнаха.

Тя пристъпи покрай тях и поздрави двамата.

– Озарсеф, Ахрун, какво правите тук? Защо не сте заминали?

По-младият излезе напред. В очите му, сред сенките на обруленото му лице, имаше решителност.

– Меритатен – каза той, – не можехме да вкусим свободата, без да ти поднесем благодарностите си. Твоето влияние върху фараона допринесе за издаването на декрета му. Натъжавам се, че трябваше да научиш, че се е споминал в Амарна.

– Влиянието ми беше спорно – отвърна тя. – Онова, което не подлежи на съмнение, е, че сега вис­шите жреци на фараона управляват страната ни – и обвиниха царското семейство за бедите, сполетели Египет.

– Единствената ти вина е, че сърцето ти е отворено за онеправданите. – Мъжът смъкна окачената на шията му торбичка от козя кожа и ѝ я подаде. – Ти ни спаси от омърсените води на Нил. Моля те, сега е време да спасиш себе си.

– Вие се вслушахте в думите ми, докато фараонът не го стори. На Гайтелос трябва да благодарите, не на мен. – Тя кимна към съпруга си. – Той познаваше силата на апиума.

Озарсеф се обърна и се поклони на мъжа.

– Ще дойдете ли с нас? – Махна към реката. На отсрещния бряг светлините на хиляда лагерни огньове осейваха хоризонта.

– Не – отвърна Меритатен. – Ще поверим съдбата си на морето.

Старецът кимна, после коленичи пред нея.

– С брат ми ще носим делата ти в сърцата си. Дано живееш в мир, докато ги има звездите.

– И ти също, Озарсеф. Довиждане.

Двамата мъже се качиха на един малък сал, избутаха го в тъмната река и загребаха към отсрещния бряг.

– Може би трябва да тръгнем с тях? – прошепна тя.

– Пустинята крие само несгоди, любима – каза Гайтелос. – Има и по-гостоприемни земи, които ни чакат. Не бива да се бавим повече.

Той поведе групата по брега, встрани от съдовете на градския пристан, и скоро стигнаха до три малки кораба, скрити в тръстиките надолу по реката. Когато се приближиха, ги спряха въоръжени постови, които после ги отведоха на единия кораб.

Меритатен и Гайтелос седнаха на пейка под мачтата, докато екипажът развързваше въжето. После се отдалечиха с гребане от брега, следвайки другите два съда към средата на Нил.

Меритатен огледа неспокойно кораба. Беше дълъг по-малко от сто стъпки, с открита палуба, носът и кърмата се извиваха нагоре. Палубата бе отрупана с гърнета и кошници с провизии. По планширите бяха наредени войници и повечето от тях гребяха с къси весла. Другите два кораба, стари търговски съдове, прекосявали многократно Средиземно море, също газеха дълбоко във водата.

Квадратните платна бяха частично вдигнати, с въжета отпред и отзад за маневриране, и корабите напредваха на север, носени от течението. Малки маслени лампи висяха на носовете им, озарявайки слабо тъмните води отпред. Оставили град Мемфис зад себе си, те се плъзгаха съвсем тихо, ако се изключеше плискането на водата в корпусите им и плясъкът на веслата.

На дванайсет мили по-надолу шепот пробяга по корабите. Отпред се бе появила редица фенери. Това беше съд, закотвен по средата на реката.

Меритатен присви очи към осветената баржа. Въжета се протягаха от нея към двата бряга, така че да служи като ферибот през деня, а през нощта изпълняваше ролята на пункт за таксуване на минаващите търговски съдове. Но викове на тревога откъм баржата разкриха, че тази нощ тя е подготвена за нещо повече от събиране на такси.

– Угасете фенера! – извика капитанът на кораба на Меритатен, суров мъж с гладко обръсната глава, и погледна към другите два съда.

Прекалено късно. И трите вече бяха забелязани. Отряд стрелци, събран на баржата, пусна залп от стрели.

Гайтелос събори Меритатен на палубата. Някакъв мъж от екипажа изкрещя и се хвана за шията, откъдето стърчеше стрела.

– Не ставай! – Докато двама стражи бдяха наблизо, Гайтелос домъкна един чувал със зърно по палубата и покри жена си с него.

Изпод чувала тя можеше само да слуша битката. Трите кораба извиха към далечния бряг, за да се отдалечат колкото се може повече от баржата. Първият­ се доближи до едно от придържащите я въжета и мъже с мечове се наведоха през борда да го разсекат. Неколцина бяха повалени от стрелците, но другите успяха да се справят.

Трите кораба продължиха надолу по реката, но от баржата спуснаха малка лодка с воини и стрелци, която да ги догони, и тя се насочи към най-близкия търговски съд, на който бяха Меритатен и Гайтелос. Преследвачите бързо скъсиха разстоянието и се изравниха с тях. Воините им се прехвърлиха на борда, без да очакват сериозна съпротива.

Гайтелос и въоръженият му отряд изскочиха от сенките, като мушкаха с копия и сечаха с бронзовите си мечове. На палубата се разрази бой и всички членове на екипажа се включиха в битката, за да отблъснат нападателите. Стрелците от малката лодка пускаха стрели в мелето, убивайки воини и от двете страни. Труповете падаха с плясък в Нил. Битката бушуваше и везните се накланяха ту към едната, ту към другата страна, но накрая започна да изглежда, че нападателите взимат превес. Предусещайки поражението, Меритатен се надигна от скривалището си и взе меча на един мъртъв воин.

– Изтръгнете победата! – призова ги тя и заби острието в един нападател.

При тази гледка защитниците се окуражиха. Щурмуваха нападателите и ги изтласкаха към кърмата, избиваха ги безмилостно. После дойде ред на лодката им. Развилнелите се воини на принцесата скочиха в нея и изклаха останалите стрелци, а после я отблъснаха да се носи по реката със своя товар от трупове.

Меритатен отиде на носа да потърси съпруга си. Палубата беше хлъзгава от кръв, навсякъде лежаха мъртви и ранени. Гайтелос се появи, стиснал окървавен нож. Тя се хвърли да го прегърне.

– Вече сме в безопасност – каза той. – Ти ни поведе към победата. – Обърна се към капитана, който седеше на руля със стърчаща от рамото му стрела. – Не съм ли прав?

Мъжът кимна.

– Няма да има повече пречки. Вече сме почти в делтата, с многото ѝ пътища към морето. До сутринта Египет ще е зад гърба ни.

Малката флота продължи в нощта, промъквайки се през един източен канал от делтата на Нил. От двете им страни се издигаха ниви със зрял ечемик. Скоро се появи мамещото Средиземно море и трите кораба навлязоха в тюркоазените му води. Заобиколиха отдалеч една приближаваща се редица търговски кораби от Левант, докато слънцето озаряваше утринното небе.

Меритатен седна до Гайтелос и загледа как египетският бряг чезне зад тях. Притисна здраво към гърдите си торбичката от козя кожа, замислена за бъдещето си. Макар че бе спасила живота на безброй хора, същевременно бе пожертвала всичко, което ѝ е скъпо.

После се надигна и пристъпи към носа на кораба, обзета от ново чувство за цел. Зареяла поглед над откритото море, тя се взираше в неизвестния свят, който я зовеше.

Част I

Водопад

1.

Май 2020

Копапайо, Салвадор

Елиз Агилар гледаше мрачно как погребалната процесия крачи по прашния селски площад. Четиримата гробари пристъпваха, свели лица, докато крепяха на раменете си белия детски ковчег. Малък букет жълти орхидеи бе сложен върху капака, покривайки нарисуваната на ръка футболна топка.

Следваха ги роднините на мъртвото дете, които плачеха открито въпреки утешителните думи на съселяните им.

Елиз проследи с очи шествието, докато то не се скри зад гъсто обрасъл със зеленина завой. Миниатюрното селско гробище се намираше на малък хълм току зад него.

Без да обръща внимание на един черен джип, който заобиколи погребалната процесия, Елиз се обърна и тръгна по една утъпкана пътека в обратната посока. Мина покрай няколко ниски бели измазани с хоросан къщи, в които живееха трийсетината жители на селото. Пътеката се спусна надолу и пред очите ѝ се откри панорама на трептящото синьо езеро.

Серон Гранде бе язовир, най-големият в Салвадор, построен, за да осигурява водноелектрическа енергия на региона. Стотици семейства бяха изселени, когато река Лемпа бе преградена през 1976 г., някои от тях в набързо построеното село Копапайо. Елиз хвърли поглед към язовира. Един рибар в кану и малка моторна лодка се носеха по водите му. Вдяс­но сива бетонна преграда бележеше горния край на язовирната стена.

Елиз се спусна по пътеката почти до водата. Спря и избърса чело пред голям навес, направен от чепати корени и покрит с палмови листа. Няколко червени палатки бяха наредени в полукръг от другата страна на навеса, с лице към сенчестата вътрешност. От двете му страни се простираха обширни ниви, гъсто обрасли със зелени редици царевични стебла.

Под навеса нейните колеги учени от американската Агенция за международно развитие седяха около импровизирани работни маси и се занимаваха с експерименти или компютърни анализи. Цялата група бе по шорти и тениски в този задушен климат.

Един върлинест мъж с дебели очила и рехава брада вдигна очи от микроскопа и я попита със силен бостънски акцент:

– Защо си посърнала така?

– Днес в селото имаше погребение. Процесията току-що мина.

– На момченцето ли?

Елиз кимна.

– Много тъжно. Ронди ми каза, че в клиниката в Сучитото имало болно дете от селото. Не знаех, че е сериозно.

Той извика към един местен тийнейджър, който вадеше царевични стъбла от един сандък и ги сортираше:

– Ронди, какво стана с онова момченце?

Младежът се приближи забързано до учените.

– Беше енфермо за кратко. Миналата седмица дойде лекар и го взе в болницата, но не можаха да го спасят.

– Каква беше диагнозата? – попита Елиз.

Ронди сви рамене.

– Ун мистерио. Докторите не казват. Също като другите.

– Какви други?

– Още три деца от селото умряха през последните няколко месеца. Същата работа. Разболяват се и е прекалено късно докторите да им помогнат.

Елиз погледна колегата си.

– Фил, мислиш ли, че може да е свързано с посевите? – И посочи сандъка с царевица, който Ронди сортираше.

– Заради генетично модифицираните семена, които дадохме на тукашните фермери миналата година ли? – Той поклати глава. – Изключено. Този сорт е видоизменен само да издържа на суша и се използва безпроблемно по целия свят.

Тя кимна.

– Просто ми се къса сърцето, като гледам деца да се разболяват.

Той сви рамене.

– Ние сме агрономи, Елиз, не лекари. – Хвърли поглед към избуелите царевични ниви. – Освен това утре трябва да си събираме багажа и да се преместим на десет мили на север.

Забеляза разочарованието в очите на Елиз.

– Е, добре де, може би има какво да направим. Ще пратя имейл на нашата мениджърка и ще я накарам да прати молба до Световната здравна организация. Те имат представителство в Салвадор. Сигурен съм, че могат да пратят някого да проучи нещата.

– Благодаря. Хората тук заслужават да знаят какво предизвиква болестта.

Той кимна.

– Междувременно искам ти и Ронди да направите оценка на добивите от Парцел 17. – Посочи една диаграма на нивите около селото. Парцел 17 беше тясна нива близо до езерото.

– Си, знам къде е – каза Ронди. Грабна една плат­нена торба и я метна през рамо.

Елиз го последва по пътеката през съседната царевична нива. Докато вървяха, не спираше да мисли за погребалното шествие и малкия бял ковчег.

– Ронди, в другите села имало ли е болни деца?

Той кимна.

– Един братовчед, Франциско. Умря неотдавна. Живееше в Сан Луис дел Кармен, оттатък езерото.

– На колко години беше?

– На четири, мисля.

– Не го помня това село. Давали ли сме семена на тамошните фермери?

– Не, те винаги са имали силни посеви. Но видях сиентификос там миналата седмица.

– Какви учени? – попита Елиз. – Нашият екип пристигна едва преди четири дни.

– Не мисля, че бяха американци. Май никой не знаеше откъде са.

– Какво искаха?

Ново свиване на рамене.

– Питаха за ниньос и взеха проби от храната и водата. – Той спря до един забит в земята пластмасов маркер с номер 17 на него. – Това е нашият парцел.

Елиз извади от торбата на Ронди жълта макара и навлезе няколко крачки в нивата. Разви нишката върху земята, описвайки квадрат около няколко стебла. С помощта на Ронди огледа всички растения в оградената част и записа броя на пъпките и мамулите на всяко. После премести нишката на няколко метра встрани и повтори броенето. Щом се върнеше в лагера, щеше да изчисли очаквания добив от цялата нива.

– Хайде да се върнем покрай езерото – предложи Ронди, когато свършиха с измерванията, и поведе Елиз през нивата.

Излязоха на нисък нос над водохранилището. На по-малко от миля вдясно от тях беше осемстотинметровата бетонна стена на язовира. Те се обърнаха в другата посока и тръгнаха по брега към лагера.

Близо до пътя към селото Елиз спря, за да се полюбува на малка алуминиева вятърна мелница върху бетонна площадка на края на водата. Осемте крила се въртяха в лекия ветрец, а водата се плискаше в подножието ѝ.

– Не помня това да е било тук миналата година.

– Кладенецът на селото пресъхваше, затова правителството ни я даде. Сега можем да черпим вода от езерото. Господин Филип ни помогна да я монтираме миналата година, след като вие си заминахте.

– И използвате тази вода за напояване на нивите?

– Си, а също и за селото. Водата се изсмуква по една тръба, която влиза навътре в езерото. Можем да я насочваме към нивите или към един пречиствателен резервоар, откъдето се изпомпва към селото.

Елиз се взираше във вятърната мелница. После се обърна към Ронди.

– Ти имаш лодка, нали?

– Вързана е току зад завоя.

– Можеш ли да ме откараш навътре в езерото? Бих искала да взема малко проби от водата край входа на тръбата.

– Ще отида да взема лодката и веднага се връщам.

Елиз изтича до лагера и остави торбата и записаните данни за добива. Вместо тях взе чанта с епруветки, сигурно прибрани в джобчета със залепващи се ленти. После се върна на брега и зачака. Скоро Ронди се приближи в малка алуминиева моторница.

– Извинявай. – Дари я с една зъбата усмивка. – Проблеми с двигателя, невинаги иска да пали.

Очуканата лодка се задвижваше от малък извънбордов двигател с мощност шест конски сили, който бе по-стар от Ронди и пушеше на празен ход. Елиз хвърли чантата на една пейка, оттласна носа от брега и скочи на борда. Ронди даде на заден, докато стигнат до дълбокото, а после обърна моторницата и я подкара навътре в езерото. Изминаха само кратко разстояние, преди да спре двигателя и да остави лодката да се поклаща върху водата.

Ронди измери с поглед позицията им спрямо вятърната мелница.

– Отворът на тръбата трябва да е някъде тук.

Елиз извади от чантата две епруветки, махна запушалките им и ги потопи в хладната чиста вода. Когато ги затапи, забеляза плуваща наблизо мъртва риба.

– Виждате ли често мъртва риба в езерото?

Ронди пак сви рамене.

– Виждал съм понякога край бента.

– Ще ми покажеш ли?

Ронди трябваше да дръпне въжето на двигателя десетина пъти, докато той оживее с кашляне. Момчето насочи лодката към язовирната стена. По пътя подминаха някакъв стар рибар в кану, който теглеше мрежата си. Приближиха се до предпазната преграда на бента – най-обикновено стоманено въже, опънато току над водата. Ронди угаси мотора и остави лодката да се отърка във въжето. Във водата се поклащаха десетина мъртви риби, обърнали подутите си бели кореми към небето.

Елиз направи няколко снимки с телефона си. Гадеше ѝ се при мисълта за селяните, които пиеха непреработена вода от езерото. Взе още две проби, после зарея поглед над язовира.

– Хайде да отидем на север до Сан Луис дел Кармен. Искам да взема още една проба оттам.

Тъкмо когато Ронди кимна, от другата страна на бента отекнаха три резки мощни тътена. Елиз и момчето се спогледаха – и глухо буботене заклокочи някъде под тях. Централната част на бента пред тях бавно се откърти с грохот.

Елиз изпищя, а Ронди се опита да запали двигателя. Моторът оживя с кашляне и момчето завъртя газта докрай. Малката лодка се стрелна в посока обратна на пропадащия бент и спечели десетина метра, преди да престане да напредва. Малкият мотор виеше, но лодката не помръдваше.

– Какво става? – извика Елиз.

– Течението... прекалено е силно. – Ронди я изгледа с ококорени очи, ръката му на румпела трепереше.

Зад него бентът рухваше в пропаст, дълбока сто метра, и скоростта на течението се усилваше.

Стиснал ръчката на газта така, че кокалчетата му бяха побелели, Ронди се взря назад и поклати глава.

Двамата с Елиз можеха само да гледат, докато лодката им бе теглена от водата назад към разширяващата се дупка в бента и смъртоносния водопад оттатък.