Старицата, която прекоси света на колело

Въведение

Измамили са те. Измамили са те, ако са ти казали, че няма да платиш цената на съкровищата, които ще получиш.

Но не се страхувай – тази цена е нищожна на фона на безценната им стойност.

Животът е и закачлив, и много мъдър и знае, че трябва да даде скъпоценните си дарове само на хората, които са способни да ги оценят.

Ето защо той ги подлага на изпитание. Не, не е нужно да се притесняваш, защото тези препятствия са по-скоро игри.

Преди всичко искам да знаеш, че щом си стигнал дотук, значи си преминал през най-важното. Както постепенно ще откриеш в следващите страници, съдбата не съществува и не е никаква случайност, че в момента тази книга се намира в ръцете ти.

Ето защо те моля, тъй като вече си направил най-решителната стъпка – не си тръгвай.

Това пътуване ще ти помогне да видиш себе си – такъв, какъвто си в действителност. Ще те води по стъпките на собствената ти душа в процес на от­криване и изцеление. Ще ти помогне да видиш заобикалящия те свят от една много по-задълбочена и състрадателна гледна точка. Ще ти позволи да погледнеш в истинското му лице. И този нов облик никога няма да те напусне.

Това са само няколко от съкровищата, които ще срещнеш по пътя си. Не смяташ, че ще ти разкрия всички тях още сега, нали? Ако го направя, ще попреча на откривателското ти пътешествие, ще те лиша от огромното удоволствие да го извървиш по свой собствен начин.

На път си да започнеш трансформиращото си пътуване, но преди това трябва да платиш една малка цена – трябва да дадеш гаранция, че наистина си готов да го извършиш.

И каква е тази гаранция?

Трябва да преодолееш прага на първите две глави. В действителност началото на шеметното ти пътешествие се намира в началото на третата глава, а както добре знаеш, за всяко голямо пътуване трябва добра подготовка. Например трябва ясно да знаеш защо искаш да предприемеш това пътешествие, доколко сърцето ти е готово да изостави досегашните си разбирания и да прегърне нови; имай предвид, че в началото нещата ще изглеждат обезпокоителни и далеч от приетата логика.

Постепенно ще разбереш, че това, което до този момент си приемал за „необичайно“, всъщност е съвсем естествено.

Но повярвай: няма да ти се случи нищо лошо. Точно обратното.

Сърцето ти винаги е знаело от какво се нуждае и как да го постигне, макар да не си му обръщал внимание.

Сега ще се научиш да го правиш.

Докато четеш тази книга, постепенно ще разбираш причините, поради които, въпреки щастливото или нещастното си детство и независимо дали вярваш, че животът ти е такъв, какъвто винаги си искал, или пък не е, от време на време изпитваш странно усещане на неудовлетвореност. И гледаш с копнеж към онези дълги летни вечери, в които всичко е било ново, тревогите не са съществували и си мечтаел за живот, изпълнен с възможности и приключения.

Желанието ми е да се върнеш точно в онова време, да изживееш мечтаните си приключения и да почувстваш отново същите усещания, без да се налага да изоставяш всичко, което си постигнал досега.

За да го направиш, просто отговори на въпроса ми:

Осмеляваш ли се да подкараш това колело?

1.

Миналото е звезда,

изгаснала преди много време

– Мърла! – изкрещя един от тях и я изрита още веднъж в бъбреците.

– Смръдла! – извика друг.

Държаха се така, защото знаеха, че те също миришат и са мръсни като нея. И бедни. Но тя беше сираче, а те не бяха.

Момичето, свито на кълбо на земята, се защитаваше от ударите, покрило глава с малките си тънички ръце. Носеше мръсна рокля, а сълзите ѝ си проправяха път по прашното ѝ лице като следи от мравчена киселина. Сухи и примирени сълзи. Сълзи на диво момиче.

– Давай парите! Видяхме те да ги криеш! – провикна се трети, по-малък и по-страхлив. Беше застанал далеч от останалите и ги настървяваше още повече, вместо да поеме инициативата и сам да вземе парите на момичето.

– Нямам нищо! – отвърна тя с тънък писклив глас.

Едно от момчетата, на не повече от 11 години, бледо, с чорлава рижава коса като на котарак, за­смука големия зелен сопол, който се подаваше от носа му, и се наведе да претърси момичето. Тя се бореше да се отскубне, търкаляше се по земята, но той безсрамно продължаваше опитите си да бръкне в джобовете на роклята ѝ. Второто момче, мургаво и слабо, с кафяви шорти, се включи в боричкането. След известно колебание към тях се присъедини и третият, страхливецът, и хвана петите ѝ. Едва тогава другите двама успяха да я притиснат здраво и да отворят стиснатите ѝ юмруци.

Бедното момиче стискаше очи и устни, докато тримата наблюдаваха с голямо разочарование това, което се случваше. С едната си ръка тя си потърка носа, докато тялото ѝ леко потръпваше, а другата изпъна напред с отворена длан, показвайки съкровището си – точно преди тримата насилници да ѝ го отнемат.

– Много си глупава! – изсумтя страхливецът. – Защо не ни каза? Ядоса ни...

– Казах ви, че нямам нищо.

– Видяхме те, че криеш парите – глупаво повтори рижавият.

– Нямам пари...

– Хайде да си вървим – каза мургавият и сграбчи онова, което държеше момичето. – Какви пари може да има тази просякиня?

Все още на земята, тя ги гледаше как се отдалечават и спорят за подялбата на плячката си: мъничък натрошен алфахор1, който една жена ѝ беше подарила от съжаление.

Въпреки че това се бе случило преди повече от осемдесет и пет години.

Кокалестите ѝ крака въртяха педалите в бавен, но постоянен ритъм. Чорапите ѝ се бяха разтегнали (или пък прасците ѝ бяха отслабнали) и след всяко движение заплашваха, че ще се разпаднат, въпреки че това така и не се случваше.

Двама мъже на средна възраст я поздравиха от едната страна на пътя, когато ги подмина. Тя им отговори с кимване и усмивка.

Повечето ѝ зъби все още си бяха на мястото, а косата ѝ, макар и побеляла, беше здрава и гъста.

Спря колелото и се запъти към един стълб, без да слиза от седалката, с движение, наподобяващо това на пингвините. Наблизо, клекнали и с изцапани дрехи, момче и момиче си играеха, ровеха с клечки в пясъка. Старицата ги погледна с нежност.

– Ей, деца, искате ли нещо сладко? – Малчуганите се ококориха. – Тук някъде имам алфахори за вас.

Децата бързо зарязаха играта си и се затичаха към старата жена. Тя извади сладкишите от нещо подобно на престилка, която бе сложила в скута си, и им ги подаде. Момчето беше с рижава коса и малко зеленикаво сополче, засъхнало между носа и горната му устна. Старицата разроши косата му със сбръчканата си ръка и се усмихна. И двете деца ­яростно се нахвърлиха върху сладкишите.

– Ах! – възкликна старата жена. – Какво се казва?

– Много благодарим, доня Мару!

– Добре! Никога не забравяйте да сте възпитани.

Децата се върнаха към играта си, а жената пое дълбоко въздух. Крака силни, но уморени. Беше прехвърлила деветдесетте, но продължаваше да върти педалите на колелото по трийсет километра всеки ден.

Докато едната ѝ ръка почиваше върху коляното, с другата пазеше очите си от слънцето. То леко оранжевееше. А между него и кафявата земя – една тънка синя линия, като море.

Небето.

Доня Мару въздъхна и се запъти към портата на сиропиталището.

Оашака. Колко години беше прекарала там?

Цял живот.

Бутна входната врата. Тук нямаше решетки или бодлива тел, които да пречат на влизането или излизането от сградата. Мястото бе малко по-просторно от голяма къща. Тя поздрави портиерката.

– Добър ден, доня Мару! Как сте днес?

– Като с деветдесет години, качени на гърба ми и сграбчили краката ми – отвърна тя с мил глас – глас, който понякога секваше от тежестта на времето. Глас, който успокояваше и зверове, и хора.

– А вие? – В този момент едно от децата мина по коридора. – Как е? – поздрави го тя.

– Как е, доня Мару?

– Ей сега ще дойда при вас.

Момчето махна с ръка и продължи по коридора. Доня Мару отново се обърна към портиерката. „Как сте?“ – питаше погледът ѝ.

– Нищо ново под слънцето – отвърна портиерката с любезна усмивка.

– Нищо ново, така ли? – Доня Мару почука два пъти с кокалчето на средния си пръст по плота. – Да видим дали децата са на същото мнение.

Тя завлачи крака към една от стаите. Само на гърба на колелото успяваше да забрави за старостта. Докато въртеше педалите, краката ѝ отново бяха на двайсет. Точно на толкова беше и самата тя, когато дойде в Оашака.

Тук имаше деца от всички възрасти, разпределени според способностите и интересите си. Всички я поздравиха, когато влезе. Учителката се изправи, тръгна да я посрещне и да ѝ предложи място за сядане.

– Нося ви чилийски алфахори, не са същите като тези, които имаме тук.

По лицата на малчуганите се изписа радост. Някои от тях скришно започнаха да се помръдват върху столовете, местеха се напред-назад. От джоба на престилката си Мару извади торбичка с двайсет сладкиша.

– Пълни са с дулсе де лече2. Харесват ли ви?

Много от децата все още не ги бяха опитали, но всички закимаха енергично. Протегнаха ръцете си поред. Знаеха, че ще има за всички. Доня Мару наблюдаваше с каква наслада похапват малките сладкишчета. Имаше лакомници, които ги поглъщаха на една хапка, и други, които внимателно отчупваха малки парченца. Точно както се случваше и в живота.

Докато гледаше как децата се наслаждават на вкусните си подаръци, доня Мару си спомни за своя собствена случка с един алфахор. С първия алфахор в живота ѝ.

Снегът валеше и нощта наближаваше. Беше изгубила своя алфахор. Тя самата също се беше изгубила онзи следобед по време на разходката из селцето, организирана от монахините. Понякога те излизаха в центъра да продават сладкиши или да събират дарения и позволяваха на някои деца да ги придружат. Мару се разсея, загледана във витрината на една пекарна, и изгуби групата от поглед. Залута се из улиците. Една жена ѝ подари алфахор, когато я видя така самотна и безпомощна. Тя не ѝ каза, че се е изгубила. Малко след като жената изчезна от погледа ѝ, трима гамени се нахвърлиха върху нея в опит да откраднат съкровището ѝ. Бяха я видели с монахините и знаеха, че няма родители, които са наблизо да я защитят. Точно защото нямаше родители ходеше с монахините от сиропиталището. Те знаеха това. Всяко друго момиче щеше да им даде сладкиша, без да гъкне, но не и Мару. Беше само на пет, но вече имаше несломим характер. Това беше единственото, което имаше. А сега – и един алфахор, който тези гамени щяха да ѝ откраднат. Бяха я видели с монахините. Знаеха, че е сираче. Нямаше да я пощадят. Взеха ѝ го. Тя продължи да се лута. Сестра Мария Соледад ѝ издърпа ушите. После се успокои. Наведе се до нея, докато я стискаше за ръцете, почти до раменете. Огледа я внимателно.

– Къде се беше дянала?

– Изгубих се.

– За последен път идваш с нас! – Сестра Мария Соледад беше нервна и притеснена, затова ѝ говореше така. – Защо лицето ти е толкова мръсно?

Момичето не отговори.

– Е, хубаво ни изплаши.

Монахинята хвана малката за ръка и я поведе. Беше добра жена.

Снегът валеше и нощта наближаваше, а Мару гледаше през прозореца на спалното помещение. Монахините наказваха немирниците, които ставаха от леглата си през нощта. Но Мару бе пренебрегнала всички правила и заплахи и се взираше през единствения прозорец на стаята. Внимателно дръп­на тънката завеса и се загледа навън. Там имаше витрини, които предлагат красиви неща; жени, които ти подаряват сладкиши, и деца, които искат да ти ги откраднат. Беше много по-забавно, отколкото в сиропиталището.

Години по-късно доня Мару с умиление си спомняше за първия си дом и селото, в което живееше тогава – така и не беше разбрала къде точно е родена, освен че е някъде в Чили, – и усмивка винаги пропълзяваше по лицето ѝ, когато се връщаше към детските си приключения.

Изгубена в лабиринт, образуван от две малки улички.

Но нещата изглеждат доста по-различно, поглед­нати през очите на петгодишно дете.

Почти осемдесет и пет години по-късно, в едно малко сиропиталище в Оашака, малките сирачета лакомо ядяха алфахори пред топлия поглед на остарялата доня Мару.

Глъчка. Смях. Трохи (не много). Мълчанието на една празна платнена торба. Пукнатини. Слънце. Чинове с цвят на зелена ябълка. Обич.

Когато доня Мару беше малка – да, тя също някога бе малко момиче – ѝ разказваха, че е оставена пред вратите на детския приют на две годинки. Намерили само една бележка върху одеялото, с което била завита, гласяща: Мару, Чили и датата ѝ на раждане. През 1939 г. осиновяването не било честа практика, а дори и малкото заинтересовани не харесали момичето – било много слабо и ревливо.

След една година тя имаше вече необичайно непокорен характер.

А на дванайсет реши да избяга, в търсене на красивите витрини, алфахорите, гамените, живота и свободата. Скиташе се по пътищата и спеше под открито небе.

Благодарение на невероятно бързите си крака успяваше да се измъкне от нахалниците, които срещаше. Крадеше, за да яде, и се къпеше в реките. В края на краищата животът не ѝ се струваше толкова лош.

Пристигна в Сантяго преди да е навършила тринайсет. Земетресението още не се беше случило.

Там наистина имаше витрини с разкошни неща. И хора. Тя ходеше по улиците без посока. Косата и роклята ѝ бяха мръсни. Беше гладна. Както винаги.

Пред вратата на една пекарна беше оставена кошница с току-що извадени от фурната хлебчета. Все още се виждаше как парата излиза от вътрешността им. Ароматът им бе изпълнил всичко наоколо.

Без да се замисли, тя грабна няколко и хукна да бяга. Това, което най-много мразеше в живота на улицата, беше студът.

Скри се в един вход и с наслада започна да яде малките топки печено тесто. Помисли си, че небето има такъв вкус.

От другата страна на улицата имаше луксозен хотел, който рязко контрастираше с входа и останалата част на бедната къща. На терасата стояха мъж и жена, облечени в елегантни дрехи. Дамата носеше семпъл костюм в морскосиньо. Полата закриваше коленете ѝ. Малко бяло цвете красеше ревера на сакото ѝ. Господинът имаше гъст добре поддържан черен мустак, носеше бял костюм и кремава шапка. Погледите им се срещнаха и мъжът, приглаждайки мустака си, прошепна нещо на съпругата си. Тя погледна към момичето, кимна и господинът с белия костюм се изправи и тръгна да пресича улицата.

Мару наблюдаваше случващото се, без да помръдне. Лапна последната хапка точно преди мъжът да стигне до нея и да я поздрави.

Този човек се казваше дон Умберто, а жена му – доня Мария Фернанда. Двамата идваха от Мексико и бяха по работа в Сантяго. Скоро щяха да се връщат в Мексико Сити и се нуждаеха от ново момиче, което да замести една от помощничките им – най-старата, госпожа Елиса (казваха ѝ така и макар да не беше много правилно, всички я наричаха по този начин). Сравнявайки дрехите ѝ със своите, може би двамата съпрузи я бяха съжалили, помисли си Мару. Толкова слаба и крехка.

Тъй като нямаше какво да губи, а и осъзнаваше, че ако продължава да живее по този начин, рано или късно ще ѝ се случи нещо лошо, тя прие предложението им.

Пристигнаха в Мексико три месеца по-късно, след като спираха на няколко пристанища в Перу и Колумбия. Понякога се придвижваха с влак, дори с карета, прекарваха и по няколко дни на едно и също място, където дон Умберто имаше работни дела.

Мару реши, че донякъде я бяха взели, за да прави компания на доня Мария Фернанда, която имаше склонност да изпада в меланхолични състояния и да прекарва часове наред, отправила блуждаещ поглед през прозореца на стаята си.

Месеци по-късно Мару щеше да научи от друга прислужничка на семейството истинската причина за тази тъга.

Доня Мария Фернанда се опитвала да забременее в продължение на много години. Накрая успяла, но загубила бебето, преди то да се роди. Била на косъм да умре. Лекарите я спасили, но ѝ казали, че повече няма да може да има деца. Оттогава била в плен на тъгата.

Може би заради това, помисли си момичето, защото не можеха да имат деца, една нощ онзи, който изглеждаше така достоен и уважаван господин, се прибра пиян, промъкна се в стаята ѝ и ѝ направи жест с ръка да мълчи. Тя разбра какво ще се случи, но не изкрещя. Само притисна очите и устните си, както онзи път, когато лошите момчета откраднаха първия ѝ алфахор. Тиха сълза се плъзна по бузата ѝ.

Остана неподвижна, докато мъжът непохватно се опитваше да избяга от стаята ѝ като ранен звяр, и прекара останалата част от нощта в плач.

На другия ден изпра чаршафите, заличавайки от тях няколкото червеникави петънца. Простря ги и без да каже и дума, без да се сбогува с никого, напусна къщата. Още не беше навършила четиринайсет.

Беше бременна.