Дългото сбогуване

1.

Когато видях Тери Ленъкс за пръв път, той седеше пиян в един ролс-ройс пред терасата на „Танцьорите“. Пазачът на паркинга беше докарал колата пред входа и все още държеше вратата отворена, защото левият крак на Тери продължаваше да виси отвън, сякаш той бе забравил за него. Имаше младолико лице, но косата му беше бяла като сняг. По очите му личеше, че е мъртвопиян, а иначе изглеждаше като всеки порядъчен млад мъж във вечерно облекло, изхарчил прекалено много пари в заведение, което съществува само за това и за нищо друго. До него седеше едно момиче. Косата ѝ беше с чудно красив тъмночервен оттенък, на устните ѝ блуждаеше лека усмивка, а върху раменете си бе наметнала визонено палто, което едва ли не правеше ролс-ройсът да изглежда като всяка друга кола. Но не съвсем. Нищо не е в състояние да направи това.

Пазачът беше от обичайните типове с полугангстерски вид, с бяло сако, върху което с червен конец бе избродирано името на ресторанта. Явно тази история вече бе взела да му писва.

– Вижте какво, господине – каза той доста остро, – бихте ли си прибрали крака в колата, за да мога да затворя вратата, или предпочитате да я разтворя цялата, та да се изтърколите навън?

Момичето му хвърли поглед, който би трябвало да го убие на място. Но това ни най-малко не го смути. В „Танцьорите“ са се нагледали на хора, които те карат да се разочароваш от влиянието на парите върху човешката личност.

В паркинга плавно се вмъкна открита спортна кола, чуждестранна марка; мъжът, който слезе от нея, запали дългата си цигара със запалката от таблото. Беше облечен в карирана риза, жълти бричове и ботуши за езда. Той се запъти към заведението, без да бърза, обвит в облаци от скъп одеколон, и не си направи труда дори да погледне ролс-ройса. Вероятно му се видя старомоден. Спря на първото стъпало, за да постави монокъл на окото си.

Момичето се обади, пръскайки очарование около себе си:

– Имам чудесна идея, мили. Да отидем до вас с такси и да вземем спортната ти кола. Нощта е тъкмо за разходка край морето нагоре към Монтесито. Едни мои познати организират купон около плувния си басейн.

Беловласият младеж отвърна учтиво:

– Много съжалявам, но вече нямам спортна кола. Бях принуден да я продам.

Съдейки по гласа и членоразделната му реч, човек не би допуснал, че е пил нещо по-силно от портокалов сок.

– Продал си я, мили? Какво искаш да кажеш?

Тя леко се отдръпна от него, но гласът ѝ се отдръпна далеч повече.

– Искам да кажа, че бях принуден – поясни той. – За да има какво да ям.

– А, ясно.

В сравнение с нея всеки айсберг би изглеждал като кипящ гейзер.

Пазачът най-после можа да квалифицира белокосия младеж – в категорията на ниските доходи.

– Виж какво, момко, трябва да се погрижа за онази кола. Ще се видим друг път... може би.

И той му остави вратата отворена. Пияният незабавно се изхлузи от седалката и се приземи на асфалта по задник. Аз се приближих до него и направих поредната си глупост. Знам, че никога не бива да се захващаш с пиян човек. Дори и да те познава и да си му симпатичен, от него винаги може да се очаква да скочи и да те цапардоса по зъбите. Хванах го под мишниците и го изправих на крака.

– Много съм ви признателен – учтиво ми благодари той.

Момичето седна зад кормилото.

– Като се напие, винаги става голям англичанин – поясни тя с глас на неръждаема стомана. – Благодаря ви, че му помогнахте.

– Ще го сложа на задната седалка – казах.

– Много съжалявам, но закъснявам за една среща. – Тя отпусна съединителя и колата плавно потегли. – Той е безстопанствено куче – добави тя с хладна усмивка. – Може би ще му намерите дом? Защото освен всичко друго е и бездомен – в известен смисъл.

И ролс-ройсът запърпори по алеята към изхода, излезе на Сънсет булевард, зави надясно и се изгубя от погледа ми. Когато пазачът се върна, все още гледах подире му. И все още държах пияния в ръцете си, а той бе дълбоко заспал.

– Ето как трябва да се постъпва – казах аз на бялото сако.

– Как не – отвърна ми той цинично. – Само дето си пропиляхте времето с този пияница и изтървахте мацето.

– Познаваш ли го?

– Чух я да го нарича Тери. А иначе за пръв път го виждам. Но тук съм само от две седмици.

– Би ли докарал колата? – подадох му квитанцията.

Докато ми докара олдсмобила, вече имах чувството, че държа сандък с олово. Бялото сако ми помогна да го сложим на предната седалка. Клиентът отвори едно око, благодари и отново потъна в сън.

– Това е най-учтивият пияница, когото съм виждал – казах аз на бялото сако.

– Всякакви ги има. И до един са непрокопсаници. На този май са му правили пластична операция.

– Има нещо такова.

Дадох му долар и той ми благодари. Прав беше за пластичната операция. Дясната половина от лицето на новия ми приятел беше скована, неестествено бяла и по нея си личаха тънки, фини шевчета. Кожата покрай зарасналите белези беше лъскава. Пластична операция, при това основна.

– Кво смяташ да правиш с него?

– Ще го закарам у дома и ще го почакам да изтрезнее, колкото да ми каже адреса си.

Бялото сако се ухили.

– Кат си будала. Аз на твое място ще го изсипя в канавката и ще си продължа по пътя. Тия пияници само ти докарват главоболия, а аванта – никаква. Аз си имам философия по този въпрос. За да оцелее човек при сегашната жестока конкуренция, трябва да си пести силите.

– Ти, както виждам, много си прокопсал – забелязах.

В първия момент той се изненада, после започна да почервенява от яд, но аз вече бях подкарал колата.

Донякъде беше прав, разбира се. Тери Ленъкс ми създаде големи главоболия. Но в края на краищата нали това ми е работата.

Тогава живеех на Юка Авеню, в района на Лоръл Каньон. Къщата беше малка, в задънена улица, на върха на един хълм, а до входната врата се стигаше по безброй стъпала от секвоя. От другата страна на пътя имаше евкалиптова горичка. Квартирата беше мебелирана; собственичката беше заминала при овдовялата си дъщеря в Айдахо. Наемът беше нисък отчасти защото хазяйката си запазваше правото да се върне, когато си пожелае, и отчасти заради стълбите. Беше прекалено възрастна, за да се катери по тях всеки ден.

Все някак си се изкачих с пияницата на ръце. Той имаше доброто желание да ми помага, но краката му се преплитаха като варени макарони и непрекъснато заспиваше по средата на някое извинение. Отключих вратата, довлякох го до канапето и го сложих да легне. После го наметнах с едно одеяло и го оставих да си отспи. Около един час ми хърка на главата. По едно време се събуди и пожела да посети тоалетната. Когато се върна, взе да ме разглежда втренчено, с присвити очи, след което попита къде, по дяволите, се намира. Осведомих го. Каза ми, че името му е Тери Ленъкс и живее в Уестууд, където никой не го очаква. Говореше ясно, членоразделно. Добави, че не би имал нищо против чашка силно кафе. Донесох му го и той го изсърба внимателно, като държеше чинийката непосредствено под чашата.

– Как попаднах тук? – попита той и се огледа.

– Заспахте пиян в един ролс-ройс на паркинга на „Танцьорите“. Приятелката ви ви заряза.

– Постъпката ѝ е напълно оправдана.

– Англичанин ли сте?

– Живял съм там, но не съм роден в Англия. Ако си намеря такси, ще ви освободя от присъствието си.

– Долу вече чака кола.

Слезе по стълбите без моя помощ. Мълча почти през целия път. Само каза колко мило от моя страна и че много съжалява за главоболието, което ми причинил. Изглежда, толкова често бе повтарял същите думи на безброй хора, че прозвучаха съвсем механично.

Апартаментът му беше малък, задушен и безличен. Сякаш се беше нанесъл в него същия този ден. На малка масичка до твърда кушетка, тапицирана със зелено сукно, имаше полупразна бутилка шотландско уиски, купичка с разтопен лед, три празни шишета от газирана вода, две чаши и стъклен пепелник, препълнен с фасове, някои с червило, други без. Никъде не видях снимка или някакъв друг личен предмет. Със същия успех можеше да е хотелска стая, наета за приятелска среща, за пийване и разговори, за малко любов. Нямаше вид на обитаемо място.

Предложи ми чашка. Отказах. Изобщо не седнах, а като си тръгнах, той пак ми благодари не като за огром­на услуга, но не и като за дребна работа. Още не беше съвсем на себе си и леко се смущаваше, но затова пък беше учтив до немай-къде.

Стоя до отворената врата, докато дойде асансьорът и аз се качих. Ако нещо му липсваше, то не беше възпитание.

Нито дума за момичето. Нито за това, че бе без работа и без изгледи да си намери, че едва ли не последният му долар бе отишъл да плати сметката в „Танцьорите“ за хайлайфна мацка, която не бе благоволила да остане с него достатъчно дълго, та да не го прибере полицейс­ка патрулна кола и да го тикнат в дранголника или някой таксиджия да го обере и изхвърли в канавката.

Докато слизах с асансьора, много ми се прииска да се върна и да му отнема бутилката уиски. Но това не ми влизаше в работата, пък и винаги е безсмислено. Такива намират начин да си набавят, стига да искат.

Карах колата към къщи и замислено си дъвчех дол­ната устна. Всички ме имат за корав, но в този човек нещо ме трогна. Не знам какво – може би бялата кола, белезите по лицето, ясният глас и безупречната учтивост. А нима не стигаше? Едва ли щях да го видя отново. Той бе само едно безстопанствено куче, както каза момичето.