Скрита благословия

1.

Изабел Макавой седеше зад идеално подреденото си бюро, украсено със снимки на важните хора в живота ѝ в сребърни рамки. Най-голямата ѝ дъщеря Тио в ръцете на Пътнам, когато беше едва на три месеца, снимка на Зила на две годинки, сложила ръце на кръста си с възмутен поглед. Тази фотография караше Изабел да се усмихва всеки път, когато я видеше. Беше типична за Зила, строгия фелдфебел в семейството. Тио беше мечтателка, кротка и свенлива още от раждането си и приличаше много на баща си Пътнам. Сякаш и двамата бяха пристигнали от някакъв друг свят и не бяха съвсем готови за този. Имаше и снимка на Деклан, сложена до една на Уна като бебе, на която тя се усмихваше широко. Тя беше най-щастливият човек, когото Изабел някога бе познавала. От самото ѝ раждане от нея се излъчваха радост и добро настроение. Следващата снимка бе на Изабел с трите ѝ дъщери, направена по време на пътешествието им до Италия преди няколко години. На нея Тио изглеждаше изпълнена с копнеж, Зила – отегчена, Уна се смееше, а Изабел бе като мост между трите. Характерите им не се бяха променили и сега, на трийсет и седем, трийсет и две и двайсет и шест, те се бяха превърнали в жените, в каквито си личеше, че ще станат още като деца.

Изабел едва можеше да повярва колко бързо бяха отлетели годините. Тио водеше самопожертвувателен живот и се грижеше за бедните в Индия от шестнайсет години. Зила бе изпълнена със страст за бизнес и предприемачески талант, а Уна се грижеше за децата, съпруга си и семейството му в Тоскана и бе влюбена в живота си. Само Зила остана в Ню Йорк, където дъщерите ѝ бяха родени и израснали. Изабел си бе изградила собствена кариера като частна консултантка по история на изкуството, след като прекара години като уредник на прочута и уважавана галерия в центъра. Сега си имаше собствени клиенти. Те варираха от прочути колекционери до новобогаташи, жадни да закупят известни картини, за да се изфукат с богатството си и да впечатлят своите приятели. Някои от тях искрено желаеха да запаметят това, на което Изабел можеше да ги научи. Други искаха само да харчат пари, докато трети истински ценяха изкуството. Тя обичаше да работи с всички тях и ръководеше бизнеса от дома си, малка елегантна къща на Източна Седемдесет и четвърта улица, която притежаваше от двайсет и седем години. Използваше я също, за да излага произведенията на изкуството, които продаваше. Къщата беше безукорна, отиваше ѝ, а и дъщерите ѝ бяха израснали там. Благодарение на Пътнам беше успяла да купи дома си и да започне бизнеса, който процъфтяваше. Не беше натрупала огромно състояние, но разполагаше с достатъчно, за да живее добре, да помага на децата си, когато се налагаше, и да се наслаждава на приятни моменти. Вроденото ѝ чувство за стил се проявяваше в семплия, но елегантен начин, по който се обличаше. На петдесет и осем години все още бе красива жена.

На бюрото ѝ имаше и нейна снимка със собствения ѝ баща Джереми. Стояха пред забележителната „Вила“ в Нюпорт, Роуд Айлънд, където беше израснала. Майка ѝ беше учителка и почина, когато Изабел беше на три годинки. Баща ѝ беше уредник в музея на изкуството в Бостън, със специалност по импресионистите и друга по ренесансово изкуство и история. Най-ранните спомени на Изабел бяха от посещенията ѝ в музея заедно с него. Две години след смъртта на съпругата му Джереми направи драматична промяна в кариерата си и прие да работи като управител на едно от именията на Вандербилт в Нюпорт, което включваше палата, наречен скромно „Вилата“. Беше умопомрачителна къща, приличаща на малък замък, пълна с безценни антики и произведения на изкуството. С новата служба на Джереми вървеше и скромна къщичка в имението, където той и дъщеря му можеха да живеят. Джереми търсеше подобна възможност от известно време. Мислеше, че за Изабел ще е по-добре да израсне в провинцията, отколкото в малкото апартаментче в Бостън. Пък и искаше работа, позволяваща му да прекарва повече време с дъщеря си, отколкото му даваше възможност заетостта му в музея. И когато подходящото място се появи, той незабавно се възползва. Нанесоха се в имението на Вандербилт в Нюпорт. Джереми отговаряше за произведенията на изкуството, антиките, персонала и земите и поддържаше всичко в идеален ред, в готовност да приеме собствениците, които използваха къщата само веднъж годишно за няколко седмици през август. През останалото време семейство Вандербилт живееха в другите си домове в Ню Йорк, Лондон и Южна Франция, където прекарваха юни и юли.

През единайсет месеца от годината Изабел търчеше щастливо из имението и често се мотаеше в господарската къща с баща си. Разучаваше картините там в продължение на часове, докато той работеше. Седеше кротко на стол, разглеждаше внимателно шедьоврите, а баща ѝ ѝ разказваше за тях и художниците им. Тя научи много от него, а любимците ѝ бяха Дега и Реноар. Никога не ѝ се стори странно, че живее в такъв разкош, макар да не притежаваше нищичко от него. Беше лишена от гордостта на собственика, също като баща си, и само се наслаждаваше на красотата, с която бяха заобиколени. В някои отношения бе все едно да живееш в музей. Докато Изабел растеше, приятелите ѝ бяха икономката и икономът, готвачката и прислужниците, въпреки че тя и баща ѝ се хранеха сами в собствената си къщичка вечер. Тя учеше в местното училище, но завърза твърде малко приятелства. Беше прекалено сложно да обяснява на другите деца къде живее и защо.

Джереми не се изненада, когато тя реши да учи история на изкуството в Нюйоркския университет. През уикендите Изабел работеше като доброволка в музей „Метрополитън“. А втората си студентска година тя изкара в Сорбоната в Париж, където прекарваше всеки свободен момент в Лувъра, в залите на импресионистите, към които баща ѝ ѝ бе вдъхнал силна любов още откакто бе достатъчно голяма, за да говори. В писмата си до Джереми тя му описваше подробно всяка изложба и музей, които бе посетила, и той се гордееше безкрайно с нея. Беше пестил за образованието ѝ в продължение на дълги години и одобряваше плана ѝ да работи в „Метрополитън“ или в прочута галерия в Ню Йорк след дипломирането. Изабел си уреди стаж в престижна галерия в Париж за юни и юли, след като свърши годината си в Сорбоната. И оттам започна пътешествието на живота ѝ. Сега, десетилетия по-късно, тя все още се влияеше от изборите, които бе направила на двайсет години, и от хората, прекосили пътя ѝ толкова отдавна.

Изабел започна стажа си в галерия „Вербие“ в Париж през юни. Направо се задъхваше от възхищение из прекрасните зали там. Най-важните колекционери в света идваха редовно, за да разгледат впечатляващите картини, които им предлагаха. Цените бяха астрономични, по-високи от всичко, което би могла да си представи. Задълженията ѝ бяха най-вече прислужнически. Трябваше да почиства машината за кафе, да поръчва обяд за галеристите от близкото бистро и да го сервира в трапезарията на галерията. Научиха я как да опакова картини за доставка и тежки сандъци. Тя използваше всички опаковъчни материали, които ѝ връчиха, под зоркото око на един от служителите. Всички носеха бели памучни ръкавици, когато работеха с произведенията на изкуството. Най-скъпите картини не бяха поверявани на нейните грижи, но тя ги виждаше, когато ги изнасяха от изложбената зала. Бяха я предупредили, че ако някога се натъкне на клиент, което не бе твърде вероятно, трябва само да му каже „Добър ден“ или „Довиждане“ и нищо повече. Изабел вече говореше перфектно френски след цяла година в Сорбоната. Приличаше на девойче с дългата си руса плитка, късата синя пола и бялата блуза, които носеше на работа всеки ден. Изглеждаше доста по-млада от двайсетте си години.

Изабел работеше в галерията от седмица, когато един следобед настъпи значителна суматоха преди пристигането на клиент. Тя не чу името му, а и бездруго то едва ли щеше да ѝ говори нещо. Разбра само, че той почти никога не се появявал в галерията, тъй като рядко напускал замъка си в Нормандия. И макар да беше важен колекционер и техен редовен клиент, не беше стъпвал в галерията от две години.

Директорът Роберт Ронвер и двама асистенти бяха на разположение на важния клиент. Отведоха го дискретно в зала за оглед, а малко по-късно Изабел бе помолена да му донесе студена минерална вода. При влизането си забеляза четири великолепни платна на Моне и слаб кротък мъж, съсредоточен в картините, който не обелваше и дума. Тя остави водата на масичката, а мъжът се завъртя към нея и се усмихна. После Изабел изчезна безмълвно, както ѝ бяха наредили. Преди да си тръгне клиентът се забави за момент, за да огледа малка картина на голо тяло, която бе част от сегашната им изложба. След като той си отиде, Изабел чу името му за първи път. Пътнам Армстронг беше американец от богато бостънско семейство и живееше във Франция от двайсет години. Току-що беше купил две от картините на Моне и в галерията се възцари празнична атмосфера. А Армстронг се измъкна така тихо, както беше пристигнал. Потегли в красив сребрист ролс-ройс, който го чакаше отпред с шофьора му.

Изабел забрави за него до другия ден. Изпълняваше задълженията си, наблюдаваше другите клиенти, а два дни по-късно директорът на галерията я повика в кабинета си. Тя се разтревожи, че е объркала нещо, макар да нямаше представа какво. Беше изпълнявала безукорно всички указания, които ѝ бяха дадени. За миг се зачуди дали някой не я беше видял, че оглежда картините, които държаха в заключено помещение. Беше внимавала да не ги докосва и бе разгледала само онези, които бяха сложени на стативи, но внезапно се ужаси, че сега ще я изгонят от галерията.

– Видя ли господин Армстронг, клиента, който беше тук преди два дни, за да разгледа картините на Моне? – попита Ронвер.

Изабел кимна, прекалено уплашена, за да проговори.

– Да, мосю – прошепна и зачака разразяването на бурята.

– Той хвърли поглед на малка картина на голо тяло, преди да си тръгне, и сега иска да я види отново. Помоли да я изпратим в замъка му. Той се намира на два часа път с кола оттук, в Нормандия. Можеш ли да шофираш? – строго попита директорът.

Изабел си беше извадила международна шофьорска книжка, в случай че пожелае да пътува някъде, но я беше използвала само няколко пъти. По-лесно ѝ беше да хване влака.

– Да, господине, мога.

Ронвер не ѝ каза, че Пътнам Армстронг бе настоял тъкмо тя да му достави картината. Беше поискал да я донесе момичето, което му беше поднесло вода в изложбената зала. Никога преди не беше изразявал подобно желание. Обикновено не се интересуваше кой му носи картините. Но каквото и да поискаше Армстронг, галерията щеше да удовлетвори желанието му. Предишният ден му бяха доставили двете картини на Моне, които беше купил. Знаеха, че ще им преведе парите по банков път веднага. Той беше един от най-надеждните им клиенти. Просто никога не можеше да подмине красива картина с безразличие.

– Чудесно. Можеш да занесеш картината утре с колата на галерията. Остави я при иконома му, Марсел Арманд. Той ще те очаква.

– Да изчакам ли да я върна обратно, ако той не пожелае да я задържи? – предпазливо попита тя, защото не искаше да допусне грешка.

Струваше ѝ се сериозна задача да достави подобна картина в замък и се зачуди защо са я избрали.

– Просто дай картината на иконома и се върни направо тук. Едва ли ще видиш господин Армстронг. Той ще разгледа картината, когато реши, и ще ни уведоми за решението си – отговори Ронвер.

Изабел изпита чувството, че са ѝ поверили Светия Граал.

Почти не спа през нощта, притеснена от предстоящата задача. Ами ако се загуби и не успее да намери замъка? Или направи катастрофа и картината бъде унищожена? Или ако я оберат под дулото на пистолет по пътя? Най-страшни сценарии се въртяха в главата ѝ, но на следващата сутрин Изабел се появи в галерията в тъмносинята си пола и прясно изпрана и колосана бяла блуза. Беше бледа и разтревожена. Картината вече бе опакована и внимателно сложена на пода пред задната седалка на ситроена, за да не падне по пътя, което бе още една от тревогите ѝ. Връчиха ѝ карта и ѝ обясниха, че ще намери лесно замъка, който се намираше на половин час от Тровил. Няколко минути по-късно тя излезе от галерията и потегли към Нормандия.

Отпусна се чак след като напусна Париж и се озова в провинцията. Околността ѝ напомняше за Нова Англия. Докато приближаваше към Довил, тя оглеждаше любопитно интересните нормандски къщи. Следваше внимателно указанията, които ѝ бяха дали, и два часа след като напусна Париж, стигна пред внушителната порта на замъка.

Беше прекрасен юнски ден и бе мярнала морето по пътя. Изабел натисна бутона на домофона и се представи. Помолиха я да продължи до края на частния път, който бе учудващо дълъг. От двете му страни се издигаха огромни вековни дървета, парк и великолепни градини обграждаха замъка. Сега ѝ оставаше само да намери иконома, да му връчи скъпоценната доставка и да се върне в Париж.

Когато излезе от колата, тя видя възрастен мъж с посивяла коса на върха на стълбите и предположи, че той е икономът. Мръщеше ѝ се сякаш бе някаква натрапница. Изабел забърза нагоре, за да му обясни мисията си, и той кимна. После се върна в колата, за да вземе картината, и в същия момент Пътнам Армстронг се появи и слезе по стъпалата, за да я поздрави с мила усмивка.

– Лесно ли ни намерихте? – любезно попита той, като че ли Изабел бе дългоочаквана гостенка.

Пътнам заговори на френски, а тя му отговори на английски, тъй като знаеше, че е американец.

– Дадоха ми добри указания – рече с усмивка и той я погледна изненадано.

– Американка ли сте? Мислех, че сте французойка.

Премълча, че му приличаше на младо френско момиче в училищна униформа с ниските си сини обувки, които французите наричаха „балеринки“.

– Благодаря ви, че ми донесохте картината. Мисълта за нея ме преследва откак я видях в галерията. Просто държах да я видя отново. Наложило ви се е доста да попътувате.

– Беше прекрасно пътуване – увери го тя. – Достави ми удоволствие.

Изабел отвори задната врата на колата, внимателно извади картината и му я подаде. Икономът наблюдаваше зорко, сякаш се безпокоеше, че тя може да нападне работодателя му. Очевидно държеше много на него и искаше да го предпазва от всичко.

Пътнам застина за миг с картината в ръка и се вгледа в сините ѝ очи с цвета на лятно небе, като че ли я беше виждал преди, или си припомняше някого другиго. После заговори нежно. Изглеждаше деликатен човек и дори срамежлив.

– Бихте ли желали да влезете вътре и да пийнете нещо? Сок, вода, нещо разхладително? – предложи той.

Денят беше доста топъл, пък и тя бе пътувала дълго. Не беше сигурна как да отговори, дали да откаже, или щеше да е по-учтиво да приеме поканата. Не ѝ бяха дали инструкции как да реагира, ако Армстронг я покани в замъка. Директорът на галерията не се беше сетил за подобна възможност, нито пък на нея ѝ беше хрумнала. Изабел го погледна колебливо, но усмивката на Пътнам беше топла и поканата му звучеше мило и искрено.

– Само за минута, ако нямате нищо против – отвърна тя и го последва нагоре по стълбите, а икономът се вторачи мрачно в нея, сякаш бе крадла или златотърсачка.

Би ѝ попречил да влезе, ако можеше, но нямаше шанс, тъй като Пътнам Армстронг я въведе в замъка. Изабел се озова в дълъг коридор, по чийто стени висяха впечатляващи картини, и тя се вторачи в тях с благоговение. Пътнам запали лампата, за да ѝ даде възможност да разгледа картините, после я въведе в гигантска дневна, чиито стени бяха украсени с още картини. Навсякъде се виждаха красиви антики, имаше и две големи камини. Навън се простираше тераса, която гледаше към морето. Замъкът бе издигнат на скала над плажа, Изабел видя лодки и яхти в морето и се усмихна.

– Много е красиво – възкликна тя, възхитена от замъка и околността.

Армстронг се зарадва на реакцията ѝ.

– Затова никога не напускам това място. Рядко ходя дори в Париж – само веднъж или два пъти годишно. Тук е толкова тихо и спокойно.

И самотно, помисли си тя, въпреки че не посмя да го изрече на глас. За миг се зачуди дали Армстронг имаше съпруга и деца. Но от него лъхаше някаква самотност, а и очите му бяха тъжни, когато я погледна.

Икономът се появи и я попита кисело какво би искала да пие. Изабел помоли за вода, а Пътнам я изведе на терасата и я покани да седне. Беше сложил опакованата картина на бюрото в дневната и изглежда, не бързаше да отвори пакета, нито пък да накара Изабел да си тръгне, след като вече бе изпълнила мисията си. Тя почувства, че би постъпила грубо, ако си тръгне веднага. Гледката беше зашеметяваща, а Пътнам я наблюдаваше доволно, докато тя гледаше морето.

– Какво ви доведе в Париж? – полюбопитства той.

Изабел нямаше нищо общо с това, което беше очаквал. Беше предположил, че е нечия племенница, която помага в галерията през лятото. А тя се оказа изненадващо уравновесена, много красива млада американка, която очевидно бе по-възрастна, отколкото изглеждаше. Отначало му бе допаднала идеята картината да му бъде донесена от младата стажантка, за да не му се налага да поддържа разговор с някого от служителите на галерията. Точно затова бе помолил тя да изпълни доставката. И неочаквано се появи тази пленителна млада жена и той изпита огромно удоволствие да си говори с нея вместо да побегне, както правеше обикновено.

Седяха на слънце на терасата, побъбриха си около час, загледани в морето. Той я разпита за живота ѝ и тя му разказа за годината си в Сорбоната и за детството си в Нюпорт, във вилата на Вандербилт. Обясни му, че като малка била заобиколена от невероятен разкош, без всъщност да е част от него. Армстронг подхвърли, че това му напомняло на филма „Сабрина“ , а тя се засмя на аналогията и поясни, че нямало син, в когото да се влюби, пък и баща ѝ не бил шофьор, а уредник на музей, превърнал се в управител на имение. Винаги бе смятала, че баща ѝ щеше да се върне в музея, когато тя порасне и замине да учи в колеж, но той се чувстваше щастлив в Нюпорт и бе благодарен на работодателите си за живота, който бяха осигурили на него и дъщеря му през последните петнайсет години. На Джереми му харесваше да живее в имението и да прекарва време на открито, а не само с колекциите от произведения на изкуството.

– Водили сте много интересен живот, госпожице Изабел Макавой – отбеляза Пътнам, който вече я бе попитал за името ѝ.

Беше доста заинтригуван от нея. Тя изглеждаше съвсем спокойна в замъка и не се притесняваше от него, като същевременно се държеше почтително и си знаеше мястото.

Армстронг я покани да остане за обяд, което направо шашна иконома му. Пътнам никога не канеше никого на обяд, предпочиташе да прекарва времето си сам в четене или разходки по плажа. Имаше си и малка лодка, която управляваше сам, дори се похвали на Изабел, че е опитен моряк благодарение на летата в Кейп Код като момче и младеж. Икономът знаеше, че злополука с лодка го бе довела във Франция, но не беше наясно с подробностите.

Докато споделяха простичкия, но вкусен обяд от студено пиле и голяма зелена салата, който готвачката бе приготвила за тях, Пътнам разказа на Изабел, че бил единственото дете на възрастни родители. Не му обръщали много внимание и се чувствал доста самотен. Спомена, че родителите му били студени хора, и това ѝ прозвуча тъжно и съвсем различно от отношението на баща ѝ, който я засипваше с обич и ѝ отделяше по-голямата част от времето си. Тя изпита съжаление към Пътнам заради унилия живот, който ѝ беше описал. След краткия разказ за ранните му години разговорът им се прехвърли върху изкуството, което беше безопасна тема. По-късно той ѝ показа някои от любимите си картини, после разгледаха малката картина, която тя беше донесла.

– Мисля да я задържа – промълви той замислено. – Ще я сложа в спалнята си.

В думите му нямаше нищо двусмислено, бяха просто размишленията на запален колекционер. Изабел изпита облекчение, че той не ѝ предложи да ѝ покаже спалнята си. По време на обяда не бе останала с впечатлението, че той се опитва да флиртува с нея. Пътнам просто изглеждаше самотен човек, който искаше да си побъбри с някого, пък и имаха общи интереси. Той беше посещавал вилата на Вандербилт още преди тя да се роди. По време на обяда ѝ беше споменал, че е на четиресет и седем години, но на Изабел ѝ изглеждаше като човек без възраст, сякаш бе застинал между стария и новия си свят и времето бе спряло за него. Пристигнал във Франция на двайсет и пет години и оттогава не се бил прибирал в Съединените щати. Дори спомена, че не изпитвал никакво желание да се връща в Бостън. Родителите му починали преди години, нямал братя и сестри и не бил близък с роднините си. Животът в замъка му подхождал идеално. Призна, че е нещо като отшелник, но не съжаляваше за това.

След като разгледаха картината, която галерията му беше изпратила, Изабел каза, че трябваше да си тръгва. Вече беше четири часът, а тя трябваше да върне колата преди затварянето на галерията.

Пътнам я изпрати до колата, погледна я меланхолично, докато се сбогуваха, после каза с мекия си глас:

– Посещението ти наистина ми достави удоволствие. Благодаря ти.

Разбира се, тя не беше имала избор и просто бе приела поканата му.

– Благодаря за обяда и приятния разговор – искрено отвърна тя.

Разговорът с него беше изключително интересен и тя възнамеряваше да разкаже на баща си за него следващия път, когато се чуеха.

– Радвам се, че запазваш картината. Невероятно красива е и мястото ѝ е тук.

Пътнам се усмихна, проследи с поглед как се качи в колата и ѝ махна, когато потегли. После се върна в замъка, като мислеше за нея. Идването ѝ тук бе като глътка свеж въздух. По-късно слезе на плажа и излезе в морето с лодката си. Изабел бе събудила спомените му, някои от които Пътнам искаше да забрави. Плаването сам винаги прочистваше главата му.