Към Bard.bg
Много лошо момиче (Мери Хигинс Кларк)

Много лошо момиче

Мери Хигинс Кларк
Откъс

Пролог

Шейсетгодишната Каролайн Радклиф замалко да изпусне чинийката, която прибираше в претъпкания кухненски шкаф, когато чу викове откъм всекидневната. Моментално изпита чувство за вина, задето остави децата без надзор, макар и за минута. Неволно се беше загледала през прозореца, като се радваше, че сега, в края на март, ще прекарва повече време с тях навън.

Докато се насочваше натам, откъдето идваха виковете, край нея профуча заливащият се от смях четиригодишен Боби. Във всекидневната завари двегодишната Минди да хленчи, впила сини очи в дървените кубчета, разпилени около крачетата ѝ.

На Каролайн не ѝ беше трудно да се досети какво е станало. Боби беше сладко момченце, но изпитваше удоволствие да измисля как да тормози сестричката си. На моменти се изкушаваше да го предупреди, че рано или късно момичетата намират начин да си отмъстят, но се въздържаше, защото очакваше в края на краищата да се помирят.

– Всичко е наред, Минди, скъпа – подхвана тя ласкаво. – Ще ти помогна да ги подредиш както бяха.

Минди само се нацупи още повече и бутна яростно най-близката купчина кубчета.

– Няма повече! – отсече детето.

Следващите думи, излезли от устата на момиченцето, бяха вик за мама.

Каролайн въздъхна, наведе се, взе детето и здраво го прегърна, докато то се успокои, а забързаното му, разстроено дишане се нормализира.

– Така е по-добре. Това е моята Минди – гукаше напевно Каролайн.

Доктор Мартин Бел, бащата на Минди, беше дал ясно да се разбере, че не желае Каролайн „да глези децата“. Според него дори вземането на ръце на разплаканата Минди бе „глезене“.

– Става дума за награда и наказание – обичаше да повтаря той. – Не ги сравнявам с кучетата, но... само така животните научават урока си. Тя иска да я вземеш на ръце. Ако го правиш всеки път, когато поиска, къщата ще се огласява от плач ден и нощ.

Добре, но като начало Каролайн не обичаше да сравняват децата с кучета. Освен това знаеше някои неща относно възпитанието им. Самата тя имаше две пораснали деца и бе помагала при отглеждането на други шест като бавачка. Семейство Бел бе четвъртото, което я нае, и според нея Боби и Минди се нуждаеха от повече топли грижи и обич. Баща им работеше през цялото време и налагаше правила за поведението на всички, включително и на малките деца. Майка им... Майка им очевидно преживяваше тежък период. Именно затова Каролайн беше бавачка в дом, където майката не ходеше на работа, а си стоеше вкъщи.

– Боби! – Чуваше го как бързо се качва по стълбите. – Боби! – извика отново тя. Вече знаеше от опит, че тя и децата могат да вдигат шум колкото искат, стига доктор Бел да отсъства. – Искам да поговоря с теб. Отлично знаеш защо, млади момко!

Макар да имаше слабост към двамата палавници, Каролайн не допускаше да я водят за носа.

Тя остави Минди да стъпи на пода и да изчака брат си в подножието на стълбището. С всяка следваща крачка надолу Боби намаляваше темпото в стремежа си да отложи неизбежното. Минди местеше очи колебливо от Каролайн към Боби и обратно и се чудеше какво ще последва.

– Хайде – обърна се Каролайн строго към Боби, – знаеш какво трябва да направиш.

– Съжалявам, Минди – промърмори момченцето.

– Не те чух – смъмри го Каролайн.

– Съжалявам, задето ритнах кубчетата ти.

Каролайн изчака търпеливо Боби да прегърне неохотно сестра си. Все още сърдитата Минди не бе готова да приеме извинението му.

– Ти си лош, Боби! – проплака тя.

Моментът беше нарушен от издрънчаването при вдигането на механичната врата под тях. От всички къщи, където Каролайн бе работила, тази определено беше най-хубавата. Беше от края на деветнайсети век, а някогашната конюшня бе напълно модернизирана и сега превърната в приземен домашен гараж.

Татко се беше прибрал.

– Вие двамата защо не приберете разхвърляните играчки от всекидневната, преди баща ви да ги е видял?

Бум! Бум! Бум!

Писъкът на Каролайн стресна децата и те се разплакаха.

– Фойерверки – обяви тя спокойно, макар лудо биещото ѝ сърце да ѝ подсказваше, че първоначалният ѝ инстинкт не я е подвел. Определено бе чула шум от изстрели. – Качете се горе, докато разбера кой вдига тази врява.

Едва когато децата стигнаха средата на стълбището, тя се обърна, отиде бързо до входната врата и се спусна по стъпалата към алеята. Вътрешната лампа в беемвето на доктор Бел светеше, а шофьорската врата бе наполовина отворена. Доктор Бел лежеше върху волана.

Каролайн продължи да се движи, докато не застана до отворената врата. Видя кръвта. Видя достатъчно, за да е наясно, че доктор Бел няма да оцелее.

Ужасена се върна в къщата и набра 911. Успя да се мобилизира и да съобщи на дежурния адреса. Едва когато затвори, се сети за Кендра, горе, в обичайното ѝ отнесено състояние.

Мили боже, кой ще каже на децата?

 

1.

Пет години по-късно Каролайн работеше в същата къща, но толкова неща се бяха променили. Минди и Боби вече не бяха нейните бебета. Почти бяха завършили съответно първи и трети клас. Сега плачеха по-рядко дори когато се споменаваше баща им.

И госпожа Бел – Кендра, както Каролайн често я наричаше сега – бе напълно променена жена. Вече не проспиваше дните. Беше добра майка. И ходеше на работа, поради което Каролайн прибираше децата от двукратните им седмични посещения в апартамента на баба им и дядо им в Горен Ийст Сайд. Задачата не допадаше на никого от участниците. В сравнение с майка си и баща си синът им доктор Бел бе либерален свободен дух.

Каролайн беше излязла от апартамента и почти бе стигнала до асансьора, когато чу бабата на децата да се обажда зад гърба им. Обърна се и видя възрастната двойка на прага. Старият доктор Бел беше слаб, почти мършав. Рядката му коса беше сресана настрани, за да прикрива оголялото му теме. Като шеф на отделението по съдова хирургия в престижния медицински център „Маунт Синай“, беше свикнал всички да му се подчиняват. Дори сега, девет години след пенсионирането му, намръщеното изражение, с което се връщаше от работа всеки ден, не слизаше от лицето му.

Синтия Бел, надхвърлила осемдесетте, не приличаше на някогашната красавица. Дългите часове, прекарани на слънце, бяха набръчкали и изсушили кожата ѝ. Крайчетата на устните ѝ, отпуснати надолу, ѝ придаваха постоянно нацупен вид.

– Да? – отвърна Каролайн.

– Кендра поне опита ли да заинтригува онази телевизионна продуцентка със случая с Мартин? – попита доктор Бел.

Каролайн се усмихна любезно.

– Не е моя работа да знам с кого разговаря госпожа Бел...

– Искаш да кажеш Кендра – прекъсна я той строго. – Единствената госпожа Бел е съпругата ми. Онази жена вече не е омъжена за сина ми, защото той беше застрелян на алеята към дома си.

Каролайн се насили да запази любезното си изражение. О, колко добре си спомняше разигралата се във всекидневната драма преди шест месеца относно телевизионната продуцентка. Робърт и Синтия пожелаха да дойдат в къщата след следобедния танцов рецитал на Минди. Разказаха на Кендра всичко за „Под съмнение“ – телевизионно предаване, което преразглежда неразгадани, но затворени случаи. Без да уведомят Кендра, бяха писали до студиото с молба да поеме случая с убийството на Мартин.

„Официалната“ госпожа Бел, Синтия, се обади:

– По думите на Кендра продуцентката Лори Моран отхвърлила случая.

Каролайн кимна.

– Точно така стана. Кендра беше толкова разстроена, колкото и вие. А сега трябва да прибера внуците ви вкъщи преди края на работния ми ден – довърши тя, макар да не беше от хората, които гледат часовника.

Докато асансьорът слизаше от мезонета на семейство Бел към фоайето, имаше чувството, че възрастната двойка не се готви да изостави темата. Щеше отново да чуе името Лори Моран.