Невърмур 2: Чудотворката Мориган Врана

1.

Ангелът Израфел

Пролетният празник, зимата на Първа година

Мориган Врана скочи от чадърожелезницата с тракащи зъби, стиснала в замръзналите си ръце дръжката на чадъра. Вятърът бе разрошил ужасно косата ѝ. Тя се постара да я приглади, докато бързаше да настигне покровителя си, който вече бе на метри пред нея и се носеше по шумната, оживена главна улица на Бохемския квартал.

– Чакай! – извика му тя, докато си пробиваше път между група жени в сатенени рокли и дебели кадифени наметала. – Юпитер, по-бавно.

Юпитер Норт се обърна, но не спря да крачи.

– Не мога по-бавно, Мориган. Това не влиза в репертоара ми. Настигни ме.

И пак изчезна, тичайки презглава през хаоса от пешеходци, рикши, конски файтони и моторни коли.

Мориган забърза след него и навлезе в противно сладникав сапфиреносин облак, издухан право в лицето ѝ от някаква жена, която държеше тънка златна пурета в посинелите си пръсти.

– Пфу, ама че гадост! – Мориган се закашля и замаха с ръка да разсее дима. За момент изгуби от поглед Юпитер, но после зърна върха на ярката му рижа глава, поклащаща се сред тълпата, и хукна да го настигне.

– Дете! – възкликна подире ѝ жената със сините пръсти. – Скъпи, виж, дете, тук в Бохемския. Какво безобразие!

– Това е представление, скъпа.

– О, така значи. Колко интересно!

На Мориган ѝ се искаше да има време да спре и да се огледа. Никога досега не бе виждала тази част на Невърмур. Ако не се тревожеше толкова, че ще загуби Юпитер в тълпата, много би се радвала да разгледа широките улици с редящи се по тях театри и мюзикхолове, пъстрата шарения от ярки светлини и неонови реклами. Хора, облечени в най-хубавите си дрехи, се изсипваха от карети на всеки ъгъл и разпоредители ги въвеждаха през големите портали на театрите. Улични викачи крещяха и пееха, канейки минувачите в шумни кръчми. Имаше ресторанти, така преливащи от клиенти, че масите им бяха плъзнали по паважа отпред и всички места бяха заети, дори в тази мразовита вечер на Пролетния празник, последния ден от зимата.

Мориган най-сетне се добра до мястото, където Юпитер стоеше и я чакаше пред най-претъпканата – и най-красива – сграда на улицата. Тя блестеше цялата в бял мрамор и злато и Мориган си помисли, че прилича малко на катедрала и малко на сватбена торта. На ярко осветеното табло над входа пишеше:

МЮЗИКХОЛ „НОВИ ДЕЛФИ“ ПРЕДСТАВЯ

„ВЕЛИКАТА ЖИЖИ“

и

„ПЕТИМАТА ОТ КАНАВКАТА“

– Ще... влизаме ли? – попита запъхтяно Мориган. Остра болка я проряза в ребрата.

– Къде, тук ли? – Юпитер хвърли презрителен поглед към „Нови Делфи“. – За бога, не. И дума да не става.

Озърна се скришом през рамо и я поведе по една уличка зад „Нови Делфи“. Тълпата остана зад тях. Уличката бе толкова тясна, че трябваше да вървят един след друг и да прекрачват купчини неразпознаваем боклук и тухли, откъртили се от стените. Тук нямаше лампи. Смърдеше на нещо отвратително и колкото повече вървяха, толкова повече се усилваше миризмата. Нещо като развалени яйца или мъртви животни, а може би и двете.

Мориган закри носа и устата си. Вонята бе толкова гадна, че тя трябваше да се бори с желанието си да повърне. Повече от всичко ѝ се искаше да се обърне и да се махне оттук, но Юпитер продължаваше да върви след нея и да я побутва.

– Спри – каза той, когато наближиха края на уличката. – Това ли е...? Не. Чакай, това ли...?

Тя се обърна и го видя да оглежда част от стената, която изглеждаше досущ като всяка друга част. Той натисна леко с пръсти хоросана между тухлите, приведе се да го помирише, а после го близна пробно.

Мориган го изгледа ужасено.

– Уф, престани! Какво правиш?

Юпитер не отговори. Взря се за момент в стената, намръщи се, а после вдигна очи към тясната ивица звездно небе между сградите.

– Хмм. Така си и мислех. Усещаш ли го?

– Кое да усещам?

Той хвана ръката ѝ и я долепи до стената.

– Затвори очи.

Мориган го направи, въпреки че се чувстваше абсурдно. Понякога бе трудно да се каже дали Юпитер се лигави, или е сериозен и тя подозираше, че в случая може да ѝ играе някаква тъпа шега. В края на краищата днес беше рожденият ѝ ден и макар че той ѝ бе обещал да няма изненади, би било съвсем в негов стил да извърти сложен, смущаващ номер, който да завърши в стая, пълна с хора, пеещи „Честит рожден ден“. Тя тъкмо се канеше да изкаже на глас подозренията си, когато...

– О! – Долови някакъв съвсем лек гъдел във върховете на пръстите си. Тихо жужене в ушите си. – О!

Юпитер я хвана за китката и отдръпна внимателно ръката ѝ от стената. Мориган усети съпротива, сякаш тухлите бяха намагнетизирани и не искаха да я пуснат.

– Какво е това? – попита тя.

– Малко е сложно – промърмори Юпитер. – Ела с мен. – Наведе се назад и опря единия си крак в стената, после другия, а после – небрежно нарушавайки закона за гравитацията – тръгна нагоре по нея към небето, приведен, за да не си удари главата в зида от другата страна на уличката.

Мориган го зяпна безмълвно за момент, после се окопити. В края на краищата сега тя беше невърмурка. Постоянна жителка на хотел „Девкалион“ и член на Чудното общество. Наистина трябваше да престане да се изненадва, когато нещата станат леко странни.

Пое си дълбоко дъх (и пак за малко да повърне от ужасната воня), след което повтори съвсем точно действията на Юпитер. В мига щом и двата ѝ крака се опряха в стената, светът се люшна, а после се стабилизира отново и тя се почувства отлично. Ужасната миризма изчезна моментално и бе заменена от свеж и чист нощен въздух. Изведнъж ѝ се стори, че да върви нагоре по стена, с проснато пред нея звездно небе, е най-естественото нещо на този свят. Мориган се засмя.

Когато излязоха от вертикалната уличка, светът се люшна пак и се върна към нормалното си състояние.

Не излязоха на покрив, както бе очаквала Мориган, а на друга уличка. Тази бе шумна и претъпкана, окъпана в бледа зелена светлина. Двамата с Юпитер се наредиха в края на дълга опашка от развълнувани хора, ограничена от плюшено въже. Настроението бе заразно; Мориган усети лека тръпка на вълнение и се надигна на пръсти да види за какво чакат. Отпред, върху захабена бледосиня врата, бе залепен криво написан на ръка афиш:

МЮЗИКХОЛ „СТАРИ ДЕЛФИ“

СЛУЖЕБЕН ВХОД

ТАЗИ ВЕЧЕР: Ангелът Израфел

– Кой е ангелът Израфел? – полюбопитства Мориган.

Юпитер не отговори. Кимна ѝ да го последва, след което отиде бавно до началото на опашката, където една отегчена на вид жена проверяваше имената по списък. Беше облечена цялата в черно, от тежките ботуши до чифта пухкави наушници, висящи около врата ѝ. (Мориган одобри това.)

– Опашката е там отзад – каза жената, без да вдига поглед. – Никакви снимки. И той няма да дава автографи, докато не свърши представлението.

– Опасявам се, че не мога да чакам толкова – заяви Юпитер. – Може ли да се вмъкна сега?

Жената въздъхна и му хвърли бегъл безизразен поглед, дъвчейки дъвката си с полуотворена уста.

– Име?

– Юпитер Норт.

– Няма ви в списъка.

– Не. Тоест, да. Знам. Надявах се, че можете да поправите това – подхвърли той и се усмихна през рижата си брада. Почука леко по малкото златно Ч на ревера си.

Мориган се сви. Знаеше, че членовете на елитното Чудно общество са обект на възхищение в Невърмур и често получават специално отношение, за каквото обикновените граждани могат само да мечтаят, но никога досега не бе виждала Юпитер да се опитва да използва своята „привилегия на брошката“ по толкова безсрамен начин. Зачуди се дали го прави често.

Жената не бе впечатлена – съвсем разбираемо, помисли си Мориган. Намръщи се срещу малкото златно Ч, а после очите ѝ, очертани с дебела линия лъскав грим, се стрелнаха нагоре към обнадежденото лице на Юпитер.

– Обаче ви няма в списъка.

– Той ще иска да ме види – настоя Юпитер.

Горната ѝ устна се изви и разкри инкрустирани с диаманти зъби.

– Докажете го.

Юпитер килна глава настрани и повдигна едната си вежда. Жената имитира нетърпеливо изражението му. Накрая той въздъхна, бръкна в пазвата на палтото си и извади черно перо, нашарено със златни точици. Завъртя го между пръстите си – веднъж, два пъти.

Очите на жената се разшириха леко. Ченето ѝ увисна и Мориган успя да види яркосинята дъвка, заседнала между зъбите ѝ. Хвърляйки един предпазлив поглед към растящата опашка зад Юпитер, жената отвори бледосинята врата и подкани с кимване двамата да влязат.

– В такъв случай побързайте. Завесата се вдига след пет минути.

Зад кулисите на „Стари Делфи“ бе тъмно. Цареше притихнало очакване, докато облечените в черно сценични работници шетаха тихо и организирано наоколо.

– Какво беше онова перо? – попита шепнешком Мориган.

– По-убедително от брошката, очевидно – промърмори Юпитер. Сякаш беше малко засегнат. Подаде на Мориган единия от двата чифта наушници, които бе задигнал от кутия с надпис СЛУЖИТЕЛИ. – На, сложи си ги. Той ще пее.

– Кой, този ангел Из... ъъъ, какъвто беше там? – заекна тя.

– Израфел, да. – Той прокара ръка през рижата си коса, което Мориган прие като знак за нервност.

– Ама аз искам да го чуя.

– О, не, не искаш. Повярвай ми. – От мястото, където стояха, Юпитер надзърна през завесата към публиката отвън. Мориган също хвърли един поглед. – Никога не би искала да чуеш как пее някой от неговия вид, Мог.

– Защо?

– Защото ще е най-сладкият звук, който някога си чувала – отвърна Юпитер. – Той ще задейства нещо в мозъка ти, което ще ти донесе пълен и ненарушим покой, най-хубавия, който можеш да се надяваш да изпиташ някога. Ще ти напомни, че си цялостно човешко същество, безупречно и завършено, и че вече имаш всичко, което някога ще искаш или от което ще се нуждаеш. Самотата и тъгата ще бъдат далечен спомен. Сърцето ти ще се изпълни с щастие и ще имаш чувството, че светът никога повече няма да те разочарова.

– Звучи ужасно – каза безизразно Мориган.

– Ужасно е – съгласи се Юпитер с мрачна физиономия, – защото е преходно. Защото Израфел не може да пее вечно. А когато спре, рано или късно това чувство на безбрежно щастие ще помръкне. И ще останеш тук, в истинския свят, с всичките му трудности, несъвършенства и кал. Ще бъде толкова непоносимо и ще си толкова опустошена, та ще имаш чувството, че животът ти е спрял. Че си пленена в мехур, докато останалата част от света продължава да живее несъвършено около теб. Виждаш ли онези хора ей там? – Той дръпна леко завесата и те надзърнаха пак към публиката.

Море от лица, озарени от сиянието на празната ложа за оркестъра, с едни и същи изражения – жадни, но някак пусти. Желаещи. Копнеещи.

– Това не са любители на изящните изкуства – продължи Юпитер. – Не са тук, защото оценяват едно майсторско изпълнение. – Сведе очи към Мориган и прошепна: – Те са наркомани, Мог. Всички до един. Дошли са за следващата си доза.

Мориган се взря в жадните лица навън и усети, че я облъхва хлад.

Женски глас проряза въздуха. Публиката се смълча.

– Дами и господа! Представям ви, във вечерта на стотното му триумфално, несравнимо представление тук в „Стари Делфи“... единствения и неповторим, небесен, божествен... – Усиленият глас се сниши до драматичен шепот. – Моля, покажете обичта си към ангела Израфел.

Тишината моментално се взриви, мюзикхолът изригна в радостни овации, хората ръкопляскаха, крещяха, свиркаха. Юпитер сръга с лакът Мориган и тя си сложи плътно наушниците. Те заглушаваха всеки шум, така че можеше да чуе единствено бученето на кръвта в ушите си. Мориган знаеше, че не са дошли тук за представлението. Имаха далеч по-важна работа, но все пак... беше малко дразнещо.

Мракът в залата се смени с чисто златно сияние. Мориган премигна срещу светлината. Над тълпата, високо под тавана, в центъра на голямото пищно пространство един прожектор озари мъж с такава странна неземна красота, че тя ахна.

Ангелът Израфел се носеше във въздуха, държан от чифт могъщи мускулести криле – с пера черни като нощ, нашарени с браздулици от блестящо злато. Те стърчаха от лопатките му и биеха бавно и ритмично. Размахът им трябва да бе поне три метра. Тялото му също бе силно и мускулесто, но гъвкаво, а хладната му черна кожа бе покрита със златни вени, подобни на миниатюрни рекички, сякаш е бил строшен като ваза и залепен с драгоценен метал.

Той сведе очи към публиката и погледът му бе едновременно благосклонен и хладно любопитен. Всички се взираха нагоре към Израфел, плачеха и трепереха, вкопчили здраво ръце една в друга за утеха. Неколцина от публиката бяха припаднали направо на пода на мюзикхола. Мориган неволно си помисли, че всичко това е малко прекалено. Та той дори още не си бе отворил устата да запее.

А после той я отвори.

И публиката застина неподвижно.

И изглеждаше сякаш никога няма да се раздвижи отново.

Всеобхватен покой се спусна като сняг.

Мориган можеше да остане там, сгушена отстрани на сцената, и да гледа този странен беззвучен спектакъл цяла нощ... но след няколко минути на Юпитер му доскуча. („Типично“, помисли си Мориган.)

В тъмните и задимени дълбини зад кулисите Юпитер намери гримьорната на Израфел и двамата с Мориган влязоха да го изчакат. Едва когато тежката стоманена врата се затвори плътно, Юпитер ѝ даде знак, че е безопасно да свалят наушниците.

Мориган огледа гримьорната, бърчейки нос. Тя бе отрупана с боклуци. Празни кенчета и бутилки осейваха всяка повърхност заедно с полуизядени кутии шоколадови бонбони и десетки вази с цветя в различна степен на увяхване. Имаше купища дрехи на пода, на дивана, на тоалетката, на стола и се носеше миризма на непран плат. Ангелът Израфел беше мърляч.

Мориган прихна озадачено.

– Сигурен ли си, че това е точната стая?

– Ъхъм. За нещастие.

Юпитер разчисти място на дивана, за да може Мориган да седне, като деликатно вдигаше отпадъците и ги пускаше в кошчето... а после се увлече и прекара следващите четиресет минути в чистене, подреждане и бърсане на прах, за да направи стаята максимално годна за обитаване. Не поиска помощта на Мориган, а и Мориган не я предложи. Не смяташе да докосва тези опасни за здравето неща дори с триметров прът.

– Слушай, Мог – поде Юпитер, докато работеше. – Как си? Добре ли си? Щастлива ли си? Ъъъ... спокойна ли си?

Мориган се намръщи. Беше се чувствала съвсем спокойна, докато той не я попита. Никой никога не питаше някого дали е спокоен, освен ако не мислеше, че човекът има някаква причина да не е спокоен.

– Защо? – присви очи тя. – Какво има?

– А, нищо! – отвърна той, но гласът му бе станал малко писклив и отбранителен. – Съвсем нищо. Просто... когато се запознаваш с някого като Израфел, е важно да си в добро настроение.

– Защо?

– Защото хората като Израфел... попиват чуждите емоции. Много е... ъъъ... невъзпитано да посетиш някого от тях, ако се чувстваш особено тъжен или ядосан, защото неизбежно ще ги вкараш в ужасно настроение и ще им съсипеш деня. А честно казано, не можем да си позволим Израфел да е в лошо настроение. Работата е прекалено важна. Така че... ъъъ... как си?

Мориган лепна върху лицето си огромна усмивка и му показа два вдигнати палеца.

– Ясно – каза той бавно и придоби леко смутен вид. – Е, по-добре е от нищо.

Един глас по вътрешната съобщителна система обяви, че ще има двайсетминутен антракт, и след броени секунди вратата на гримьорната се отвори широко.

В стаята влезе звездата на шоуто, облян в пот, с прибрани зад гърба криле. Драсна право към една количка, пълна с дрънчащи стъклени бутилки с алкохол в различни оттенъци на кафявото, и си наля малка чашка от нещо с кехлибарен цвят. После още една. Вече бе преполовил втората, когато най-сетне осъзна, че си има компания.

Той впери поглед в Юпитер и гаврътна остатъка от питието си.

– Прибрали сме някое загубено дете, а, драги? – попита накрая и кимна към Мориган. Даже гласът, с който говореше, бе дълбок и мелодичен. Като го чу, Мориган усети как нещо като носталгия или копнеж заседна в гърлото ѝ. Преглътна шумно.

Юпитер се подсмихна.

– Мориган Врана, запознай се с ангела Израфел. Никой друг не пее така ненадминато добре.

– Радвам се да... – започна Мориган.

– Удоволствието е мое – прекъсна я Израфел и махна неопределено с ръка към гримьорната си. – Не очаквах гости тази вечер. Опасявам се, че нямам с какво да ви почерпя, освен... – посочи към количката. – Заповядайте.

– Не сме дошли да ядем и да пием, стари приятелю – каза Юпитер. – Искам да те помоля за една услуга. Малко е спешно.

Израфел се пльосна в едно кресло, преметна крака от едната му страна и се взря нацупено в чашата в ръката си. Крилете му трепнаха и се наместиха, увисвайки върху облегалката като грамадно пернато наметало. Бяха лъскави и гладки, с мек пух отдолу. Мориган едвам се сдържа да не посегне да ги погали. „Може да изглежда странно“, помисли си тя.

– Трябваше да се сетя, че не е приятелско посещение – промърмори Израфел. – Вече изобщо не ми идваш на гости, стари приятелю. За последно беше тук през лятото на Единайсета година. Нали осъзнаваш, че пропусна триумфалната ми премиера?

– Съжалявам. Получи ли цветята, които ти пратих?

– Не. Не знам. Може би. – Той се нацупи и сви рамене. – Получавам много цветя.

Мориган беше сигурна, че Израфел се опитва да накара Юпитер да се почувства гузен, но неволно самата тя също се почувства гузна. Никога не бе виждала Израфел и въпреки това мисълта, че е нещастен, ѝ се струваше непоносима. Изпита странното желание да му даде бисквитка. Или кученце. Или нещо друго.

Юпитер извади от джоба на сакото си оръфан свитък хартия и писалка, и ги подаде безмълвно на приятеля си. Израфел не му обърна внимание.

– Знам, че си получил писмото ми – каза Юпитер.

Израфел завъртя чашата в ръце и не отговори.

– Ще го направиш ли? – попита простичко Юпитер, все още държейки ръката си протегната. – Моля те?

Израфел сви рамене.

– И защо да го правя?

– Не се сещам за нито една свястна причина – призна Юпитер, – но се надявам, че въпреки това ще го направиш.

Сега ангелът гледаше Мориган, а физиономията му бе сдържана и предпазлива.

– Сещам се само за едно нещо, което може да накара великия Юпитер Норт да стане покровител. – Той отпи от питието си и върна взора си върху Юпитер. – Моля те, кажи ми, че греша.

Мориган също погледна към покровителя си. Тримата постояха неподвижно, в неловко мълчание, което Израфел май прие като потвърждение.

– Чудотворка – изсъска той под нос. Въздъхна дълбоко, плъзна уморено ръка по лицето си и грабна свитъка от Юпитер, пренебрегвайки писалката. – Ти си най-скъпият ми приятел и най-големият глупак, когото съм познавал някога. Така че да, разбира се, че ще подпиша тъпия ти гаранционен договор. Колкото и да е безсмислено. И все пак, Чудотворка. Каква нелепица!

Мориган се разшава на стола си. Чувстваше се неловко, а и малко възмутена. Беше оскърбително да те нарече „нелепица“ някой, чиято гримьорна прилича на помийна яма. Тя изсумтя, опитвайки се да си придаде високомерен и невъзмутим вид.

Юпитер се намръщи.

– Изи. Нямаш си представа колко съм ти благодарен. Но нали осъзнаваш, че това е строго секретно? Да си остане между...

– Умея да пазя тайна – сопна се Израфел, а после посегна през рамо и с трепване откъсна едно черно перо от крилото си. Топна го в мастилницата на тоалетната масичка и надраска един завъртян подпис отдолу на листа, след което с мрачен поглед върна договора на Юпитер и захвърли перото. То се спусна на пода с красиво трепкане, а златните му точици улавяха светлината. На Мориган ѝ се прииска да го вдигне и да си го отнесе вкъщи като съкровище, но си помисли, че това може би ще е малко като да му краде дрехите.

– Все пак, струва ми се, че можеше да дойдеш и по-рано. Предполагам, чул си за Касиел?

Юпитер тъкмо духаше мастилото, за да изсъхне по-бързо, и не вдигна поглед.

– Какво за него?

– Няма го.

Юпитер спря да духа. Очите му срещнаха тези на Израфел.

– Няма го? – повтори той.

– Изчезна.

Юпитер поклати глава.

– Невъзможно.

– И аз казах същото. И все пак.

– Но той... – започна Юпитер. – Не може просто...

Лицето на Израфел бе мрачно. На Мориган ѝ се стори, че изглежда леко уплашен.

– И все пак – повтори той.

След кратко мълчание Юпитер стана, грабна палтото си и даде знак на Мориган да направи същото.

– Ще проверя.

– Ще го направиш ли? – Израфел изглеждаше скептичен.

– Обещавам.

Те слязоха по стената на уличката и излязоха на пищната главна улица на Бохемския квартал, която бе озарена ярко като в ден, а после се запътиха през тълпата към перона на чадърожелезницата – само че с доста по-цивилизована крачка отпреди. Юпитер държеше неотклонно ръка на рамото на Мориган, сякаш току-що си бе спомнил, че се намират в непозната и оживена част от града и наистина трябва да я държи близо до себе си.

– Кой е Касиел? – попита Мориган, докато чакаха на перона на чадърожелезницата.

– Един от народа на Израфел.

– Готвачката ми разказваше истории за ангели – каза Мориган, спомняйки си за родния си дом, имението Врана. – За Ангела на смъртта, Ангела на милосърдието, Ангела на провалените вечери...

– Не е същото – отвърна Юпитер.

Мориган се обърка.

– Те не са ли истински ангели?

– Навярно ще трябва да си напрегнеш малко въображението, за да ги наречеш така, но все пак са нещо като небесни създания.

– Небесни създания... какво ще рече това?

– О, ами сещаш се. Живеят на небето. Хвъркат насам-натам. Тия, дето имат криле и ги използват. Касиел е важна фигура в небесните кръгове. Ако наистина е изчезнал... е, все пак предполагам, че Израфел греши. Или преувеличава – той обича да вкарва малко драматизъм, добрият стар Изи. Ето я, идва. Готова ли си да скочиш?

Точно в нужния момент Мориган и Юпитер закачиха чадърите си за железните халки на минаващата чадърожелезница и ги стиснаха здраво, докато се носеха през лабиринта от невърмурски квартали. Кабелите на чадърожелезницата минаваха над целия град по необяснима схема, кръстосваха се ниско над булевардите и задните улички, а после се извисяваха над покривите и върхарите на дърветата. На Мориган ѝ се струваше глупаво и опасно да фучиш над града и единствено хватката ти върху чадъра да те спира от падане и разплескване на земята. Но колкото и ужасяващо да беше, действаше ободряващо да гледаш как всички тези хора и сгради прелитат покрай теб, докато вятърът те шиба в лицето. Това бе едно от любимите ѝ неща в Невърмур.

– Слушай, трябва да ти кажа нещо – рече Юпитер, когато най-после дръпнаха ръчките, за да освободят чадърите си, и скочиха от чадърожелезницата, за да се приземят в собствения си квартал. – Не бях съвсем честен с теб. За... за рождения ти ден.

Очите на Мориган се присвиха.

– Така ли? – попита тя хладно.

– Не се сърди. – Той задъвка единия край на устната си с виновен вид. – Просто... ами, Франк подочул, че е днес, а нали го знаеш какъв е Франк? Само си търси поводи за празненства.

– Юпитер...

– И... и всички в „Девкалион“ те обичат! – Гласът му се извиси с няколко тона над нормалното до безпрецедентни нива на мънкане. – Не мога да ги лиша от причина да честват рождението на тяхната най-любима Мориган Врана, нали?

– Юпитер!

– Знам, знам – въздъхна той и разпери ръце в знак на капитулация. – Ти спомена, че не искаш да се вдига шум. Не се тревожи, става ли? Франк обеща, че ще е малко празненство. Само персоналът, ти, аз и Джак. Ще духнеш свещите, ще ти изпеят „Честит рожден ден“... – Мориган изстена: само при мисълта за това смутена руменина плъзна нагоре по врата чак до връхчетата на ушите ѝ. – ...ще хапнем торта и това е. Всичко ще свърши, до следващата година.

Мориган се втренчи свирепо в него.

– Малко празненство? Обещаваш ли?

– Кълна ти се. – Юпитер сложи тържествено ръка на сърцето си. – Казах на Франк да озапти амбициите си, после да ги озапти още малко и да продължи да ги озаптява, докато не стигнат до ниво, което смята за печално ниско, а после да ги озапти още десетократно.

– Да, но той послуша ли те?

Покровителят ѝ се намръщи; изглеждаше силно засегнат.

– Виж, знам, че съм си готин лежерен непукист и така нататък... – Мориган повдигна недоверчиво вежда, – ...но ще се увериш, че служителите ми все пак ме уважават. Франк знае кой е шефът, Мог. Знае кой му подписва чека със заплатата. Довери ми се. Щом му кажа да направи малко празненство, той ще...

Юпитер млъкна и ченето му увисна, щом свиха по Чудно авеню, където се извисяваше огромната, лъскава фасада на хотел „Девкалион“, дом на Мориган и покровителя ѝ... и който Франк, вампирът джудже, велик организатор на партита, явно бе украсил за случая.

„Девкалион“ бе окичен с милиони розови като фламинго лампички, които озаряваха нощта и вероятно, помисли си Мориган, можеха да се видят дори от космоса.

– ...прекали безумно? – довърши тя вместо Юпитер, който бе загубил дар слово.

На стълбището пред „Девкалион“ стояха не само персоналът, а изглежда и всеки гост на хотела, плюс някои самопоканили се случайни минувачи. Лицата им грееха от въодушевление, а между тях се издигаше пищна девететажна торта с розова глазура, която според Мориган бе по-подходяща за кралска сватба, отколкото за дванайсети рожден ден. Един духов оркестър бе разположен край фонтана и по сигнал на Франк засвири весел празничен марш тъкмо когато Мориган и Юпитер се приближиха. Над цялата тази сцена бе опънат грамаден транспарант, простиращ се от единия до другия край на покрива. На него с големи лъскави букви пишеше:

МОРИГАН СТАВА НА ДВАНАЙСЕТ ГОДИНИ!

– ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН! – изрева тълпата от персонал и гости.

Франк посочи към племенника на Юпитер, Джак, който запали сноп фойерверки и те засвистяха във въздуха, засипвайки всичко със звезден прашец.

Госпожа Чанда Кали, прочутото сопрано и Командир на ордена на горските сплетници, поде много драматична версия на песента „Честит рожден ден“ (с което моментално привлече три червеношийки, язовец и семейство катерички, които се струпаха в краката ѝ, гледайки я с обожание).

Чарли, шофьор и транспортен управител на „Девкалион“, бе вчесал и нагиздил едно от понитата си, което чакаше да въведе рожденичката в хотела.

Портиерът Кеджъри и камериерката Марта стояха с отрупани с подаръци ръце и грееха от щастие.

А Фенестра, великанската суперкотка и глава на домакинството, се възползва от суматохата, за да загребе скришом пълна лапа от розовата глазура.

Юпитер хвърли неспокоен кос поглед на Мориган.

– Да, хм... да си поговоря ли насаме с нашия Главен купонджия?

Мориган поклати глава, мъчейки се – неуспешно – да овладее усмивката, която извиваше ъгълчетата на устата ѝ. Усещаше топло слънчево сияние точно в средата на гърдите си, сякаш някаква котка се бе свила там и мъркаше доволно. Никога досега не ѝ бяха устройвали празненство за рождения ден.

Всъщност Франк бе свестен тип.

По-късно същата вечер, възхитително преяла с торта и изтощена от безкрайните благопожелания на стотиците гости на тържеството, Мориган се вмъкна в пашкуленото гнезденце от пухкави одеяла, в което се бе превърнало тази нощ леглото ѝ (явно знаеше, че е прекарала ужасно дълъг ден). Заспа почти в мига, щом главата ѝ докосна възглавницата.

А после, сякаш половин секунда по-късно, се събуди.

Беше будна и не се намираше в леглото си.

Беше будна и не се намираше в леглото си, и не беше сама.