Към Bard.bg
Тиха нощ (Даниел Стийл)

Тиха нощ

Даниел Стийл
Откъс

1.

– Майка ти е мъртва, Бетани. Трябва да погледнеш истината в очите. Не можеш да бягаш от нея завинаги.

Докато висок хубав мъж с остри черти изрича смазващите думи, лицето на малкото момиченце се изкривява от силните чувства. Внезапно очите му заблестяват от гняв и мъка, то се отдръпва и побягва. Мъжът не прави опит да го преследва. Момиченцето се обръща веднъж и го поглежда с ярост и решителност.

– Мразя те! – извиква то, говори сериозно.

Момичето е босо, със синя памучна рокличка. Русата му коса е разрошена, а сините му очи искрят и плуват в сълзи. Детето е деликатно, дребно и нежно, с вътрешна сила, която нищо не е в състояние да убие. То се затичва бързо и колкото се може по-надалеч, опитвайки се да избяга от думите, които го преследват. Изчезва сред гъсталак от дървета, а мъжът го наблюдава с гняв в очите. После напрежението му се изпарява, а малката горска фея се завръща усмихната и заподскачва към него, прекосявайки полето с босите си крачета. Зрителите наоколо ръкопляскат.

Небрежна на вид жена в скъсани джинси и тениска изкрещя:

– Идеално!

Красивото русо момиченце се поклони доволно. След минута го заобиколиха колегите – актьори. Това е Ема Уатс, най-младата актриса в хитовия телевизионен сериал „Кланът“ – сага за властно семейство от Тихоокеанския Северозапад. Ема навърши девет години наскоро, а участва в сериала от две. Майка ѝ се приближи усмихната, а после Ема и мъжът, който играеше ролята на баща ѝ, се върнаха във фургоните си. Озвучителите, гардеробиерите, гримьорите и фризьорите вървяха след тях. Режисьорът се съвещаваше с една от асистентките.

– Чудесна работа, Ема – похвали я майка ѝ, Пейдж Уатс. – Не се ли радваш, че снощи отново поработихме върху сцената?

Ема сви рамене небрежно.

– Да, може би... Глътнах си дъвката докато тичах.

Майка ѝ завъртя очи.

– Не трябва да дъвчеш на снимачната площадка. Знаеш го. Можеше да се задавиш.

– Но не се задавих.

Ема беше умно хлапе и откакто се бе присъединила към екипа, когато беше на седем годинки, се превърна в едно от най-прочутите и обичани деца по телевизията. Тя бе актриса по рождение. Когато получи ролята, ѝ се наложи да се откаже от училището и сега имаше частна учителка на снимачната площадка, казваше се Белинда Маршал – красива негърка, която се снимаше в реклами, озвучаваше филми и понякога участваше в други предавания. Тя искаше да стане актриса и притежаваше и таланта, и хубостта за това. Предците ѝ бяха от Етиопия, а тя имаше кралска осанка, остър ум и топло сърце. Ема я харесваше, стига Белинда да не ѝ даваше прекалено много домашни в дните, когато трябваше да учи много реплики за следващия ден. Нормалното училище не ѝ вършеше работа заради изискванията на сериала.

Майката на Ема, Пейдж, внимателно държеше под око кариерата на дъщеря си. Координираше заниманията ѝ по драма, танци и правоговор. Ема се занимаваше и с балет, хип-хоп и степ и притежаваше забележителни певчески способности. Актьорската кариера на Пейдж беше се провалила, но всеки можеше да разбере, че един ден Ема ще е голяма звезда. Тя даваше смисъл, цел и насока на живота на майка си. Пейдж започна да я снима в реклами още като бебе, след като я записа в агенция за модели малко след раждането. На шест години Ема започна да се пробва като актриса и след по-малко от година получи ролята на най-малкото дете в „Кланът“. В сериала участваха още две деца – Адам Уайс, който играеше дванайсетгодишния брат на Ема, и Вирджиния Паркър, вече шестнайсетгодишна, наскоро завършила гимназия, която играеше четиринайсетгодишната сестра на Ема. И тримата учеха на снимачната площадка с Белинда. В живота на децата актьори нямаше място за училище, нито за игра, нито за други приятели освен колегите им. Животът на снимачната площадка бе напрегнат, работата беше на първо и най-важно място, а детството – на второ. Пейдж знаеше какво е нужно и бе убедена, че Ема ще ѝ благодари един ден, когато спечели първия си „Оскар“ или „Еми“.

В момента трябваше да вземат важно решение. На Ема ѝ бяха предложили роля в бродуейски мюзикъл. Тя притежаваше и гласа, и таланта за пиесата, но основният въпрос бе кое ще допринесе повече за кариерата ѝ: оставането в сериала или опитът на Бродуей. Можеше да спечели „Тони“ за участието си в мюзикъла или „Еми“ или „Златен глобус“, ако останеше в „Кланът“. Майка ѝ щеше да вземе решението вместо нея, както правеше винаги. Ема искаше да остане в Ел Ей, но майка ѝ още не бе решила. Кариерата на Ема заемаше цялото ѝ внимание и време. Пейдж приличаше много на дъщеря си – същата деликатна руса красота, но никога не бе имала таланта ѝ. Беше се отказала от собствената си актьорска кариера преди години и се съсредоточи върху тази на Ема веднага след като детето порасна достатъчно.

Бяха наследници на известно холивудско семейство. Майката на Пейдж, Елизабет Уинстън, беше най-популярната кинозвезда за своето време. Пейдж израсна, наблюдавайки майка си по снимачните площадки, когато това ѝ беше позволено. Тя и по-голямата ѝ сестра, Уитни, бяха отгледани от бавачки, тъй като майка им вечно снимаше филм някъде. Лиз Уинстън беше легенда, икона, една от най-големите холивудски красавици и изключително талантлива актриса. Беше спечелила два „Оскара“ преди да загине трагично на петдесет и четири години. Смъртта ѝ разби крехкото равновесие в живота на Пейдж. Тогава тя беше на двайсет и четири години и се опитваше да изгради собствена кариера, но лудницата в Ел Ей сякаш я погълна. Баща ѝ, Бил Уатс, беше безпощаден – според него тя не притежаваше достатъчно талант и трябваше да намери друго поприще за развитие. Той беше напълно убеден, че Пейдж никога нямаше да стане актриса като майка си. Елизабет беше впечатляваща на екрана, а сега и Ема беше такава. Пейдж нямаше дарбата им и най-после го призна пред самата себе си. Но откри смисъла и целта на живота си, когато Ема се роди.

Бил Уатс беше най-прочутият филмов агент в миналото. Беше открил Лиз, а после гениално направляваше и контролираше всичко, свързано с кариерата ѝ. Знаеше, че е намерил актриса с невероятна красота и рядък талант още в мига, когато я видя. Никога не беше допускал грешки с нея и Лиз вярваше на всяка негова дума. Ожениха се, когато тя беше на двайсет и пет, а той – на шейсет. Лиз не взимаше решения без него. Бил ръководеше всяко нейно действие.

Лиз роди Уитни, първото им бебе, когато беше на двайсет и осем, и си взе шест месеца отпуск. Пейдж се появи две години по-късно, когато Лиз вече нямаше време за нея. Всичко, което Пейдж искаше докато растеше, бе вниманието на родителите си, но не ѝ беше лесно да го получи. А и копнееше да стане велика звезда като майка си някой ден.

Сестра ѝ, Уитни, въобще не се интересуваше от подобни неща и винаги беше мразила всичко, свързано с Холивуд. Не желаеше да има нищо общо с живота на родителите си. Актьорската кариера беше мечтата на Пейдж и Ема най-после я бе осъществила, заради нея. Пейдж вече беше наясно, че не притежаваше таланта на майка си, но пък бе наследила дарбата на баща си да разпознава потенциалните звезди. И сега тя контролираше кариерата на Ема, точно както баща ѝ бе ръководил тази на майка ѝ. Лиз не можеше да реши какво да си поръча за закуска, камо ли какви роли да приеме, ако не се посъветваше с него. Бил взимаше всички решения вместо нея. Пейдж действаше с Ема по същия начин. Единствената разлика беше, че Ема беше дете, а Лиз беше зряла жена, когато Бил управляваше и кариерата, и живота ѝ.

– Чудесна работа, дечко – каза Чарли Дейли, актьорът, който играеше бащата на Ема, когато тръгна с нея и разроши светлорусата ѝ коса. – Поне не трябваше да се катеря по дърветата след теб днес – добави той и двамата се засмяха. – До края на деня си в почивка, нали?

Всички обичаха Ема, тя се бе превърнала в техен талисман. Беше открита и весела, впечатляващо умна, защото четеше много и прекарваше времето си сред възрастни хора.

– Да, ама имам училище – отвърна тя мрачно, когато стигнаха до фургоните.

– Не ме залъгвай с тъжните си истории. Въртиш Белинда на пръста си. Трябва само да ѝ кажеш, че ти предстои да учиш прекалено много реплики, и тя те оставя без домашно. Виждал съм те да го правиш.

Чарли беше наясно с хитрините ѝ, а Ема се засмя и метна притеснен поглед на майка си.

– Не ми проваляй прикритието – прошепна тя тихо.

Но и майка ѝ знаеше истината, просто за нея най-голям интерес представляваха актьорските домашни на Ема. Пейдж вярваше, че дъщеря ѝ може да си навакса с училището по-късно, макар че тя никога не беше изоставала. Четеше като петокласник и се справяше чудесно с уроците. Въпреки собствените си актьорски амбиции, Белинда се отнасяше съвестно към преподаването и всички на снимачната площадка я уважаваха. От време на време ѝ се налагаше да води битки с Пейдж, която не искаше Ема да пропусне уроците си по пеене или актьорско майсторство, но дъщеря ѝ винаги се справяше с всичко. Това, от което беше лишена, беше да се мотае с деца на своята възраст и да си играе. Чарли я беше научил да играе шах и тя дори успяваше да го победи от време на време. Той се впечатляваше страхотно от острия ѝ ум и съвестната ѝ работа и споделяше убеждението на Пейдж, че някой ден Ема ще стигне далеч. Семейният талант бе прескочил едно поколение, но се бе проявил страхотно в лицето на Ема и Пейдж правеше всичко възможно да го подхрани. На снимачната площадка не беше тайна, че Пейдж беше амбициозна и взискателна. Някои съжаляваха Ема, тъй като бе лишена от детство и Пейдж я пришпорваше здраво, но хлапето нямаше нищо против. Обичаше уроците си по балет и хип-хоп. Понякога се оплакваше, че упражненията по пеене са досадни, а учителят ѝ по актьорско майсторство е жесток, когато я караше да повтаря някоя сцена безброй пъти, но той си вършеше работата отлично. Ема почти никога не пропускаше реплика и бе по-точна от повечето възрастни, с които работеше. Често знаеше и техните реплики не по-зле от своите.

Ема изстена, когато видя Белинда, която я чакаше във фургона ѝ с домашното по математика. Пейдж им поръча обяд, за да не губят време. Следобед Ема имаше курс по балет и урок по пеене вечерта. И двата бяха твърде важни за бъдещата кариера на дъщеря ѝ и евентуалната роля на Бродуей. Всичко бе част от плана ѝ. Относно работата на Ема не се взимаха случайни решения.

Пейдж отиде да звънне няколко телефона, а Ема се захвана с математиката с помощта на Белинда. Продуцентът от Бродуей беше оставил две съобщения на Пейдж. Тя затвори очи за минута и се замисли. Още не беше взела решение. Нямаше място за грешка. Напускането на хитов телевизионен сериал беше трудно решение, както и участието в бродуейски мюзикъл с прочути актьори, при това на деветгодишна възраст. Пейдж се зачуди как ли би постъпил баща ѝ. Винаги си задаваше този въпрос. В нейните очи Бил беше непогрешим и страхотната кариера на майка ѝ го доказваше. А тя копнееше Ема да стане истинска звезда като баба си някой ден. Пейдж знаеше, че това щеше да е най-голямото постижение в живота ѝ, точно както успехът на майка ѝ бе великото постижение на баща ѝ.

Кариерата на дъщеря ѝ бе причина за люти спорове между нея и по-голямата ѝ сестра, още откакто Пейдж предложи Ема за модел, когато беше едва на шест месеца. Според Уитни това си беше чиста експлоатация и, колкото повече Ема растеше, толкова по-разпалено тя възразяваше срещу това, тревожеше се за горкото дете. Обвиняваше Пейдж, че живее чрез детето си и го тормози. Повтаряше ѝ, че лишава Ема от детство и нормален живот.

– Не ставай смешна – спореше Пейдж. – Погледни я само. Звезда на девет години. Целият свят я обича, а тя е влюбена в сериала. Мислиш ли, че татко е тормозил мама като се е грижел за кариерата ѝ?

Разправяха се често и възгледите им бяха напълно различни. Уитни мразеше детството им като дъщери на прочута кинозвезда. Пейдж обаче обичаше всяка минута от него, или поне сега твърдеше така. Неин идол беше баща им, но Уитни виждаше всичките му слабости.

– Помисляла ли си някога, че мама се разболя от Алцхаймер едва на петдесет и две и почина на петдесет и четири, защото беше подложена на невероятно напрежение, предизвиквано от татко в продължение на трийсет години. Тя нямаше никакъв живот, а само работеше – филм след филм, спечели два „Оскара“. Нямаше време за приятели, почти не ни виждаше. Вечно снимаше някъде. Изпълняваше всичко, което татко ѝ наредеше, а ти правиш същото с Ема сега. Това не те ли плаши? Не се ли страхуваш, че един ден тя ще те обвини, че си откраднала детството ѝ?

– Ще ми благодари, когато стане звезда като мама или дори още по-прочута. Благодарение на социалните медии в наше време, да си звезда сега е още по-голяма работа отколкото в миналото. Всичко се движи светкавично в този глобален свят.

– И тогава беше същото – напомни ѝ Уитни.

Майка им беше икона като Елизабет Тейлър и Рита Хейуърт, но Уитни никога не бе оставала с впечатлението, че е щастлива. Изглеждаше уплашена през повечето време, освен когато съпругът ѝ взимаше решения вместо нея, а и почина толкова млада. Умря само две седмици след като Уитни завърши медицина – нейният начин да избяга от семейната холивудска съдба. Уитни бе избрала кариера колкото се може по-различна от тази на родителите си и сега, на трийсет и девет години, беше психиатър със солидна практика.

Пейдж беше на трийсет и седем и най-голямото ѝ и единствено постижение беше да ръководи живота на Ема. Двете сестри бяха напълно различни. Уитни вечно съжаляваше племенничката си и ѝ се искаше тя да има повече време да е дете, а не малък възрастен. Но Пейдж никога не виждаше нещата по този начин. Представяше си само зашеметяващия успех на Ема някой ден и никога не пропускаше да напомни на репортерите, че дъщеря ѝ е внучка на Лиз Уинстън и прилича много на нея. Уитни се дразнеше, когато прочетеше изказванията ѝ в пресата.

И тя, и Пейдж не се бяха омъжвали, а и Уитни никога не бе имала желание за това. След като години наред бе наблюдавала как баща ѝ контролира всеки миг от живота на майка ѝ, бракът ѝ се струваше лоша идея. Признаваше си с готовност, че има фобия по отношение на женитбата. Не изпитваше желание някой да контролира всеки аспект от живота ѝ. Не искаше деца и не смяташе собственото си детство за щастливо, макар сестра ѝ да не беше съгласна с нея. Според Уитни с Пейдж имаха самотно детство и бяха отгледани от бавачки, тъй като майка им непрекъснато снимаше някъде, а баща им бе вечната ѝ сянка, прекалено зает, за да прекарва време с децата си, когато се върнеше в Ел Ей. Бил непрестанно уреждаше следващия филм на жена си и се съвещаваше с продуценти и шефове на студиа.

Уитни обичаше кариерата си като психиатър и не искаше да съсипе нечий живот, нито да се обременява с деца. Наслаждаваше се на средата си, на свободата да прави каквото си иска и да води егоистичен живот. Обичаше да живее сама. Решението ѝ да няма деца бе усложнило живота ѝ за известно време. Накара я да страни от мъже, които искаха брак и деца. Това я вкара в серия приключения с безотговорни женкари, които се възползваха от факта, че тя не искаше да се омъжи, или с емоционални инвалиди, неспособни да се привържат към никого. С течение на времето мъжете, с които се срещаше, вече бяха разведени и тя откриваше, че през уикендите излиза с тях и децата им. Бащите разказваха потресаващи истории за алчните си и проклети бивши съпруги, а тя прекарваше времето си с ядосаните им деца, пострадали от развода. Уитни правеше всичко възможно да не се меси в драмите им. Копнееше да се наслади на спокойна връзка без усложнения. Последното ѝ гадже беше баща на тринайсетгодишни тризнаци, заченати ин-витро. Връзката се оказа пълен кошмар, с редовни заплахи посред нощ от страна на невротичната бивша жена, при която приятелят ѝ все пак се върна. Уитни се оттегли колкото се може по-бързо, когато бившата съпруга започна да заплашва и нея. И оттогава решително не излизаше с разведени мъже с деца.

През последните пет години се срещаше с човек, когото смяташе идеален за себе си. Чад Филипс беше преуспяващ финансист, който се занимаваше с рискови капитали в Силициевата долина. Беше двайсет години по-възрастен от нея и имаше четири пораснали деца. Уитни ги познаваше, но не прекарваше време с тях, а и Чад не очакваше подобно нещо от нея. И той самият не желаеше да се жени отново, нито да има повече деца. Имаше яхта, закотвена в Средиземно море през лятото и на Карибските острови през зимата. Двамата обичаха да пътешестват заедно и успяваха да се видят веднъж месечно за кротък уикенд или забавно приключение някъде. Държаха един на друг, но Уитни имаше задръжки и никога не позволяваше на мъжете да се доближат прекалено много до нея. Не искаше, а и не се нуждаеше от мъж да ръководи живота ѝ, а Чад не желаеше отново някоя жена да е зависима от него. Бившата му съпруга все още бе огорчена от развода им преди петнайсет години, а Уитни не искаше ревниви доведени деца, нито бивши ядосани съпруги. С Чад се радваха един на друг и на зрялата си връзка. Той се възхищаваше на работата ѝ, красотата ѝ и историята ѝ. Уитни беше зашеметяващо красива жена, висока като баща си, елегантна и слаба, с изящно лице, порцеланово бяла кожа и дълга тъмна коса. Не приличаше на сестра си, с изключение на огромните сини очи, които бяха взели от майка си. Връзката ѝ с Чад подхождаше идеално и на двамата. Той винаги изпитваше леко любопитство към родителите ѝ и се възхищаваше на способността ѝ да се измъкне от света на Холивуд. Смяташе, че това е изключително умно от нейна страна. Уитни никога не се хвалеше с произхода си. Всъщност дори не го споменаваше и той бе научил за семейството ѝ година по-късно, когато прочете статия за новата си приятелка. Преди това Уитни не бе изричала и дума за това.

Чад никога не беше срещал сестра ѝ, към която Уитни не пестеше критики. Смяташе я за диктатор, който живее чрез детето си. Това определено звучеше зловещо на Чад. Той обичаше здравия разум и нормалността на Уитни, които сякаш противоречаха на необичайното ѝ детство. А фактът, че тя не желаеше брак и деца, му вършеше отлична работа. Откакто се беше развел, жените се опитваха да го примамят в брак и нежеланието на Уитни се оказа глътка свеж въздух.

Чад беше на петдесет и девет години, жизнен, активен, здрав, преуспял и двамата с Уитни се разбираха идеално. Скоро се канеха да потеглят на ежегодната си лятна почивка на яхтата му в Италия. Не се бяха виждали цял месец, след прекрасен уикенд на Четвърти юли на езерото Тахо. Двамата споделяха веселите и приятни моменти в живота си, а не главоболията. Чад вече беше на яхтата си в Монте Карло, където я чакаше, а тя щеше да пристигне при него след няколко дни. Всяко лято прекарваха три седмици на яхтата, а после Уитни си оставаше една седмица у дома, за да се организира за връщането си на работа. Във всичко, което тя правеше, имаше грижливо планиране и добре обмислени цели. Спонтанността не беше в нейния стил, а ѝ приличаше на хаос.

Любовният живот на Пейдж бе много по-разхвърлян от този на сестра ѝ, най-вече докато се луташе през ранните години на неуспялата си актьорска кариера. Серия връзки с лоши момчета от Холивуд с ужасно поведение, публични раздели с вечно изневеряващи типове, с актьори, които искаха да се доберат до баща ѝ с нейна помощ, с надеждата, че Бил Уатс ще ги вземе за клиенти и ще изгради кариерите им. Пейдж беше доста откачена като млада и Уитни я смяташе за безотговорна. Сестра ѝ беше почти толкова красива колкото легендарната им майка, но никога не проявяваше здрав разум, когато ставаше дума за мъже.

Смъртта на майка им разтърси света на Пейдж. Тя бе на двайсет и четири тогава. Последва година-две взимане на дрога и рехабилитация в прочута клиники за звезди, докато Уитни стажуваше в болницата.

Най-тежкият удар дойде, когато баща им почина две години след майка им. Тогава Бил беше вече на деветдесет и една. Здравето му се влоши бързо след смъртта на Лиз. Той се пенсионира скоро след погребението и изведнъж рухна. Уитни смяташе, че загубата на любимата му жена го беше обезсърчила така силно, че той просто не желаеше да живее. Двамата бяха като едно цяло. Пейдж беше на двайсет и шест, когато баща им почина, а Уитни – на двайсет и осем. Ударът бе кошмарен и за двете им, но Уитни го понесе благодарение на силната си воля и решителността си. Пейдж обаче бе изгубена душа в продължение на почти две години. Пропиля своята част от наследството, забърка се в безсмислени и отчаяни връзки и накрая реши да даде цел на живота си чрез раждането на дете. Нямаше връзка, затова използва стар приятел от гимназията за донор на сперма. Той беше гей и се изненада от молбата ѝ. Обясни ѝ ясно, че не желае да участва в живота на детето, което зарадва Пейдж. Тя се въодушеви от идеята да е самотна майка, а той направи услуга на старата си приятелка. Пейдж вече беше бременна, когато уведоми сестра си за постъпката си. Уитни се ужаси, а скоро след появата на Ема на бял свят биологичният баща на бебето се разболя и почина от СПИН. Уитни присъства на раждането, обзета от съжаление към племенницата си, чиято майка не можеше да се грижи за нея отговорно. Радваше се, че поне родителите ѝ вече не бяха живи, за да видят това, но нещата се развиха по-добре отколкото очакваше. За нейна изненада, Пейдж бе напълно отдадена на бебето и го превърна в център на своя свят. Уитни не беше съгласна с теориите ѝ за отглеждане на деца, но поне Пейдж вече не взимаше дрога, нито заплашваше дъщеря си по някакъв начин, дори когато бе обзета от налудничавата идея да я направи звезда. Но пък можеше да е много по-лошо. Пейдж се стегна и се захвана сериозно с майчинството и Уитни бе приятно изненадана.

Посещаваше ги от време на време, тъй като и двете живееха в Ел Ей. Ема безспорно беше невероятно сладка, умна и мила. Тя осигуряваше необходимата доза „детски наркотик“ за леля си. Ема бе нейна племенница и Уитни трябваше да признае, че Пейдж приемаше майчинството сериозно, а кариерата на дъщеря си като манекенка и актриса – още повече. Пейдж подготвяше Ема за звезда, единствената ѝ цел бе успешната кариера на дъщеря ѝ. Пейдж смяташе това за страхотно постижение, но Уитни го определяше като огромна грешка.

Тя все още считаше сестра си за несериозна в много отношения, но не и когато ставаше дума за кариерата на Ема. Пейдж бе напълно съсредоточена върху нея и не се вълнуваше почти от нищо друго. От време на време изкарваше случайна връзка с някой второстепенен актьор, с когото се запознаваше на снимачната площадка на сериала на дъщеря си, но романсите ѝ никога не продължаваха дълго. Беше толкова напрегната и обсебена от кариерата на Ема, че прогонваше нормалните мъже. Заради племенницата си, Уитни се опитваше да не критикува сестра си прекалено много. Обичаше да е с Ема, когато разполагаха със свободно време, което не се случваше често. Уитни беше заета с пациентите и работата си, а Пейдж вечно водеше Ема от един урок на друг.

– Един ден ще стана голяма звезда, лельо Уит – обичаше да я дразни Ема, когато майка ѝ не беше наоколо, а после правеше пирует и се смееше.

– Вече си звезда – напомняше ѝ Уитни. – Участваш в телевизионен сериал. Какво повече искаш?

– Искам да съм в отбор по футбол – замечтано каза Ема.

– Не мисля, че майка ти ще позволи това – отвърна леля ѝ.

– Знам. Мама твърди, че ще се нараня или ще си счупя зъб или нещо такова. Но ми звучи адски забавно.

– Ще можеш да взимаш решения сама, когато пораснеш – напомни ѝ Уитни. – Един ден ще можеш да си избереш каквато кариера си поискаш.

– Не е твърде вероятно – тъжно отбеляза Ема. – Не и докато мама е с мен. Ще ме убие, ако се откажа от актьорството след всичко, което е направила.

Пейдж знаеше как да управлява живота на дъщеря си с точната смесица от натиск и чувство за вина.

– Мама казва, че се отказала от собствената си актьорска кариера, за да ме направи звезда като баба. Вярва, че някой ден ще спечеля „Оскар“.

– Може и да спечелиш – отвърна Уитни. – Ако това е работата, с която искаш да се занимаваш.

Пейдж не ѝ даваше право на избор, поне засега, и Уитни я съжаляваше. Ема беше робиня на амбициите на майка си, но Уитни не смееше да говори за това с детето, беше прекалено рано. Може би когато племенницата ѝ пораснеше малко повече, щеше да го направи. Но на девет години бе още твърде малка.

– Мама казва, че си психиатър, защото смяташ, че всички в Холивуд са луди – весело избъбри Ема и леля ѝ се засмя.

– Никога не съм разсъждавала от тази гледна точка, но може би майка ти е права. Между актьорите определено има доста откаченяци.

Уитни смяташе и сестра си за една от тях и се ядосваше, че лудостта ѝ се отразява на Ема. Животът на дете звезда не беше лесен, нито забавен. Уитни имаше няколко пациенти, които били актьори като деца, и плащаха висока цена за това. Не искаше същото да стане и с Ема, но знаеше, че вече се случваше, а тя не можеше да направи абсолютно нищо по въпроса. Просто се опитваше да прекарва спокойно и приятно време с племенницата си, когато можеше. Двете се забавляваха чудесно, когато Пейдж разрешаваше. Веселбата не влизаше в графика на Ема, нито пък игрите с други деца.

Уитни не беше виждала Пейдж и Ема през последните няколко седмици. Беше твърде заета, а и те също, и все не им оставаше време. Сега искаше да се чуе с тях преди да замине в края на седмицата при Чад. Очакваше с нетърпение срещата с него. Планираха да отплават към Портофино, едно от любимите им места, романтично пристанищно градче на път към Корсика, Сардиния и други идилични дестинации. Уитни си беше събрала багажа още преди няколко дни. Знаеше, че няма да има време да се види с Пейдж и Ема, но искаше да им звънне, за да се сбогуват.

Пейдж се отби да купи вечеря на път към къщи след урока на Ема по балет. Разполагаха само с половин час преди пристигането на учителката по пеене. Беше купила две големи салати, които остави на кухненската маса.

– Писна ми от салата – промърмори Ема. – Защо не можем да ядем пица?

– Защото си звездата на телевизионен сериал. Забрави ли?

– Значи никога не мога да ям пица?

– Разбира се, че можеш. Ядохме пица преди два дни. Просто не може да я ядеш всеки ден.

– Защо? Страхуваш се, че ще надебелея? – попита Ема с дяволито пламъче в очите.

Пейдж не се усмихна. Ами ако Ема внезапно започнеше да се тъпче с храна в знак на протест? Мисълта беше кошмарна.

– Никога няма да си дебела. Гените ни не са такива – отвърна тя.

И тя, и Уитни бяха слаби, също като майка си, но Ема обичаше да я измъчва понякога и знаеше как точно да го направи. Пейдж се ужасяваше от предстоящите ѝ тийнейджърски години.

– Освен това, ако приемем ролята в бродуейския мюзикъл, не искаш да натежаваш преди да заминем, нали?

– Не ми пука – сви рамене Ема, като зарови из салатата си без интерес и спря да го прави, когато учителката по пеене пристигна.

Тя остана при тях два часа, а после Пейдж изчака дъщеря ѝ да се изкъпе и прекараха още четиресет и пет минути в преговаряне на репликите ѝ за следващия ден. Ема ги знаеше безукорно, но вече бе изтощена и пропусна няколко. Унасяше се в сън, когато Пейдж застана над леглото ѝ за миг и се усмихна. Ема вече спеше дълбоко.

– Лека нощ, красива моя звездичке – прошепна Пейдж, после тихо затвори вратата зад себе си.

Изграждането на солидна кариера бе тежка и сериозна работа, но Пейдж никога не съжаляваше за решението си. Ема бе осъществила мечтите ѝ, а сега тя щеше да направи същото за нея. Дори щеше да ѝ вдъхне мечти, които дъщеря ѝ никога не бе подозирала, че има.