Подводни течения

ПЪРВА ЧАСТ

ЖЕСТОКОСТ И ЛЪЖИ

„Жестокостта и страхът вървят ръка за ръка.“

Оноре дьо Балзак

„Тормозът над деца хвърля сянка върху целия им живот.“

Хърбърт Уорд

1.

Погледната отвън, къщата в Лейквю Терас изглеж­даше съвършена. Елегантна триетажна постройка от светлокафяви тухли с панорамни прозорци, които разкриваха приказна гледка към езерото Рефлекшън и планината Блу Ридж. Две декоративни кули с медни покриви ѝ придаваха европейски чар и намекваха дискретно за богатство.

Зелената полегата морава отпред водеше до три стъпала и широка бяла веранда, обрамчена от азалии, кървавочервени през пролетта.

Отзад просторна покрита градина предлагаше място за отдих, с лятна кухня и красива гледка към езерото. Грижливо поддържаните розови храсти изпълваха въздуха със сладък, изтънчен аромат. През лятото голяма платноходка се полюшваше спокойно на частния док.

Пълзящи рози омекотяваха вида на високата дървена ограда.

В гаража имаше един джип мерцедес, един лек автомобил, два велосипеда за планинско колоездене, ски – всичко изрядно подредено.

Отвътре къщата беше просторна, с високи тавани. В дневната и в големия салон имаше камини, иззидани от същите светлокафяви тухли като фасадата. Подбраното с вкус обзавеждане – макар някои да биха го описали шепнешком като претенциозно – отразяваше визията на обитателите. Меки, прецизно съчетани цветове, съвременен интериор, но не прекалено стерилен.

Доктор Греъм Бигълоу купи парцела в новопостроения квартал Лейквю Терас, когато синът му беше на пет годинки, а дъщеря му на две. Спря се на проекта за къща, която смяташе, че най-много ще подхожда на него и семейството му, избра боите, подовите настилки, плочките, нае декоратор.

Съпругата му Илайза с радост го остави да вземе почти всички решения за новия им дом. Според нея той имаше безупречен вкус.

В редките случаи, когато ѝ хрумнеше идея, той я изслушваше. Макар че почти винаги отхвърляше предложенията ѝ като неподходящи, все пак – от време на време – се съобразяваше с мнението ѝ.

Също като Греъм, Илайза харесваше лукса и престижа, предлагани от малкия скъп жилищен комплекс край езерото в планинската част на Северна Каролина. Тя произлизаше от уважавано консервативно семейство, което тя смяташе за скучно и старомодно. Като къщата на отсрещния бряг, в която израсна.

С радост продаде своя дял от старата къща на сес­тра си и използва парите, за да обзаведат – с изцяло нови мебели – дома си в Лейквю Терас. Даде чека на Греъм – той се грижеше за всичко – без дори да се замисли.

И не съжаляваше за постъпката си.

Живееха там щастливо от близо девет години, имаха две умни и красиви деца, организираха официални вечери, коктейли, градински партита. Работата на Илайза, като съпруга на главния хирург в болница „Мърси“ в близкия град Ашвил, беше да изглежда красива и стилна, да възпита добре децата си, да се грижи за къщата, да посреща гости и да оглавява комитети.

Три пъти седмично тя ползваше услугите на камериерка и готвачка, веднъж седмично идваше градинар и имаше сестра, която с радост гледаше децата, когато двамата с Греъм искаха да излязат вечер или да заминат за няколко дни на почивка, затова разполагаше с предостатъчно време да се грижи за външния си вид и гардероба си.

Никога не пропускаше училищни мероприятия и дори беше председател на родителския комитет за две години. Посещаваше училищни пиеси заедно с Греъм, когато той не беше дежурен. Самоотвержено набираше средства за училището и за болницата. Откакто Брит навърши четири годинки, Илайза седеше на първия ред на всеки балетен рецитал.

Ходеше и на много от бейзболните мачове на сина си Зейн. А ако пропуснеше среща, се оправдаваше по начин, който всеки, изтърпявал кошмарната скука на детски бейзболен мач, би разбрал.

Макар никога да не би си признала, Илайза предпочиташе дъщеря си. Брит беше толкова красиво, добродушно и покорно момиченце. Никога не трябваше да ѝ напомня да си напише домашните и да си подреди стаята. Зейн приличаше на сестра ѝ Емили, със склонността си да спори и да се мръщи, да прави всичко на своя глава.

Все пак Зейн поддържаше отличен успех в училище. Ако искаше да играе бейзбол, трябваше да е отличник. Разбира се, амбицията му да стане професионален спортист беше просто тийнейджърска фантазия. Естествено, че щеше да учи медицина като баща си.

Но засега бейзболът служеше като примамка, за да си спестят излишните кавги.

От време на време се налагаше Греъм да действа с тежка ръка и да наказва момчето, но го правеше за негово добро. Така се изграждаше характер, учеше се на ред и дисциплина и се възпитаваше уважение към по-възрастните.

Както Греъм обичаше да казва, детето един ден ще стане мъж, затова трябва да се научи да спазва правилата.

Два дни преди Коледа, през последната година преди да навърши четиресет години, Илайза караше по почистените със снегорин улици на Лейквю към къщи. Прекара чудесно на празничния обяд с приятелки и май изпи малко повече шампанско, отколкото трябваше, но след това се ободри с обиколка по магазините. На двайсет и шести декември цялото семейс­тво заминаваше на традиционната си ски екскурзия. Греъм и децата щяха да карат ски, а тя – да се възползва от спа центъра. Сега имаше чифт нови прекрасни ботуши, които да добави към ефирното бельо, с което възнамеряваше да топли Греъм след времето, прекарано по пистите.

Оглеждаше къщите наоколо, коледните украси. Истинска красота, помисли си. В Лейквю Терас не се допускаха кичозни надуваеми фигури на Дядо Коледа, по нареждане на градската управа.

Нямаше смисъл от фалшива скромност, тяхната къща засенчваше останалите. Греъм ѝ даде пълен картбланш с коледната украса и Илайза оползотвори предоставената възможност разумно и успешно.

Белите лампички ще се включат, щом се здрачи, помисли си тя. Ще очертаят съвършения силует на къщата, ще заискрят увити около елхите в саксии на предната веранда и ще заблещукат в центъра на двата еднакви венеца със спускащи се червени и сребристи панделки върху двукрилата входна врата.

И, разбира се, елхата в хола – висока три и половина метра и обсипана с бели лампички, сребристи гирлянди и червени звездички. Елхата в големия салон, издържана в същите цветове, само че украсена с ангелчета. Разбира се, полиците над камините, дългата маса в трапезарията, все изящно аранжирани.

Всяка година купуваха нова украса. Защо да прибираш разни неща в безброй кутии, когато можеш да наемеш фирма за почистване, която да дойде и да изнесе всичко ненужно след празниците.

Илайза не разбираше удоволствието, с което родителите ѝ и Емили изравяха стари стъклени топки и кичозни дървени фигурки на джуджета. Можеха да се забавляват така, когато гостуваха на Емили в старата къща. Сестра ѝ, естествено, ги канеше за всяка Коледа. А после, слава богу, се отправяха обратно към Савана, където родителите им се бяха преместили след като се пенсионираха.

Емили е любимката им, помисли си Илайза, докато отваряше вратата на гаража с дистанционното. По този въпрос нямаше никакво съмнение.

Стресна се, когато видя, че колата на Греъм е вече в гаража, и погледна часовника си. Въздъхна облекчено. Не беше закъсняла; той беше подранил.

Доволна, особено след като днес беше ред на друг родител да докара децата от училище, тя паркира до колата на съпруга си и извади торбите с покупки.

Мина през антрето, окачи палтото си на закачалката, сгъна шала, събу ботушите и обу ниските обувки „Прада“, които носеше вкъщи. Влезе в кухнята и завари Греъм, още по костюм и вратовръзка, да стои до масата.

– Подранил си!

След като остави торбите на бара, тя отиде бързо при него и го целуна леко. Ухаеше приятно на „О Саваж“ – любимия ѝ парфюм.

– Къде беше?

– На празничен обяд с Миранда и Джоди, забрави ли? – Илайза махна с ръка към семейния календар на стената. – След това се разходихме по магазините.

Докато му обясняваше, отиде до хладилника за бутилка вода „Перие“.

– Не мога да повярвам колко много хора още не са купили коледните подаръци. Включително Джоди – добави тя, пусна няколко кубчета от машината за лед в чаша и наля газирана вода върху тях. – Да ти кажа честно, Греъм, тя никога не успява да се организира...

– Да не мислиш, че ме интересуват проблемите на Джоди?

Гласът му, спокоен, мелодичен, почти любезен, я накара да застане нащрек.

– Не, разбира се, скъпи. Просто си дърдоря. – Усмивката не слезе от лицето ѝ, но погледът ѝ стана бдителен. – Защо не седнеш да си починеш? Аз ще ти долея уиски и...

Греъм хвърли чашата и тя се разби в краката ѝ. Едно парче поряза глезена ѝ и раната засмъдя, когато върху нея се плисна уиски.

Чашата е от кристалния сервиз, помисли си Илайза и потръпна.

– Хайде сега ми долей! – Вече не говореше спокойно, любезният тон се беше изпарил. Думите сякаш я шибаха в лицето. – Цял ден спасявам хора, заровен до лакти в кръвта им, а се прибирам в празен дом!

– Съжалявам. Аз...

– Съжаляваш, а? – Той я сграбчи за лакътя, изви ръката ѝ и я блъсна с гръб в шкафа. – Съжаляваш, защото не си беше вкъщи ли? Съжаляваш, че си се размотавала цял ден и си профукала парите ми по магазините и за обяд с онези идиотки, за да клюкарстваш, докато аз прекарах шест часа в операционната?

Илайза задиша на пресекулки, а сърцето ѝ се разтуптя.

– Не знаех, че ще се прибереш по-рано. Ако ми се беше обадил, щях да си дойда веднага.

– О, значи трябва да ти давам отчет?

Тя едва чу останалите думи, изстреляни към нея – неблагодарница, уважение, задължения. Но познаваше много добре този поглед. Погледа на ангел-отмъстител. Безупречно сресаната тъмноруса коса, гладкото, красиво лице, зачервено от гняв. Яростта в студените сини очи.

Горещите тръпки прераснаха в електрически пулсации.

– Вписах го в календара! – рече тя пискливо. – Сут­ринта ти казах.

– Нима смяташ, че имам време да гледам глупавия ти календар? Искам да си вкъщи, когато се прибирам. Разбра ли? – Той отново я блъсна в шкафа и по гръбнака ѝ се стрелна болка. – Аз ти давам всичко, което имаш. Този дом, дрехите на гърба ти, храната в чинията ти. Плащам на готвачка и чистачка, за да си на мое разположение, когато кажа! Когато аз кажа! Затова ще си бъдеш у дома, щом прекрача прага. Ще си разтваряш краката, когато искам да те чукам.

За да ѝ демонстрира, той притисна ерекцията си в тялото ѝ.

Тя го зашлеви. Въпреки че знаеше какво ще последва, а може би именно заради това, му удари шамар. А яростта му премина от студена в гореща и той оголи зъби.

Първия юмрук заби в корема ѝ.

Никога не я удряше по лицето.

На четиринайсет години, Зейн Бигълоу беше отдал сърцето и душата си на бейзбола. Харесваше и момичетата – обичаше да гледа голи жени, след като приятелят му Майк му показа как да изключи родителския контрол на компютъра си. Но бейзболът си оставаше на първо място.

Номер едно.

Висок и слаб за възрастта си, той копнееше да завърши училище и от „Скорците“ от Балтимор да забележат таланта му. Би се задоволил с който и да е професионален бейзболен отбор, но „Скорците“ бяха на първо място в личната му класация.

Никой не можеше да се сравнява с тях.

Искаше да играе на позиция шортстоп – невероятният Кал Рипкен щеше да се е оттеглил от активния спорт до тогава. Освен това Рипкен-Железния напоследък играеше на трета база. Това беше най-голямото желание на Зейн. Както и да види голо момиче – на живо.

На света нямаше по-щастлив човек от Зейн Бигълоу, когато госпожа Картър – майката на приятеля му Майк – разкарваше децата по домовете им с лексуса си. Въпреки че беше пуснала Шер, която пееше за живота след края на любовта.

Зейн не се интересуваше кой знае колко от коли – поне засега, – но все пак притежаваше необходимите за всяко момче знания. И предпочиташе рап (въпреки че не му позволяваха да пуска такава музика вкъщи).

И макар Шер да пееше, сестра му и двете други момичета да разговаряха въодушевено за Коледа, а Майк да беше забил нос в електронната си игра (за Коледа отчаяно се надяваше да получи новия цветен модел „Геймбой“), Зейн беше на седмото небе.

Цели десет дни нямаше да ходи на училище! Дори предстоящото принудително каране на ски – не обичаше този спорт, особено когато баща му му натякваше, че малката му сестричка го слага в малкия си джоб с уменията си – не можеше да помрачи настроението му.

Десет дни без математика. Ненавиждаше математиката колкото салата от спанак, а нея мразеше от дън душа.

Госпожа Картър спря да остави Сесил Марлборо сред обичайната шумотевица от измъкване на раници и пискане на момичета.

Трябваше задължително да се прегърнат по сто пъти преди да се разделят за коледната ваканция. Понякога трябваше задължително да се прегърнат просто защото беше вторник или друга подобна глупост. Зейн изобщо не ги разбираше.

Всички пожелаха „Весела Коледа“ на Сесил, а когато оставиха Пийт Грийн, му пожелаха „Весели празници“, защото беше евреин.

Почти стигнахме, помисли си Зейн, докато наблюдаваше къщите, покрай които минаваха. Възнамеряваше да хапне, а после – тъй като нямаше да се занимава с домашни и проклета математика – да се затвори в стаята си и да играе поне час на плейстейшъна.

Знаеше, че Лоис е в почивка, докато се върнат от ски екскурзията, но беше приготвила лазаня преди да се прибере у дома и да се подготви за празниците със собственото си семейство. А лазанята на Лоис винаги беше превъзходна.

Все пак майка му трябваше да включи фурната, за да стопли ястието, но това беше по силите ѝ.

А още по-радостно беше, че баба му и дядо му пристигаха утре от Савана. Искаше му се да отсядаха у тях, вместо у леля му Емили, но възнамеряваше да отиде с колелото до старата къща на езерото утре след­обед, за да ги види. Дори смяташе да помоли Емили­ да опече курабийки – нямаше да се наложи да я увещава дълго.

А и те всички щяха да дойдат у тях за коледната вечеря. За това събитие на майка му дори не ѝ се налагаше да включва фурната. Поръчваше ястията от фирма за кетъринг. След вечеря Брит щеше да посвири на пиано – Зейн и в това не го биваше, което също беше повод баща му редовно да му натяква – и щяха да пеят заедно коледни песни.

Лигава работа, но на него му харесваше. Освен това пееше добре и поне за това не го критикуваха.

Когато колата спря пред дома им, Зейн и Майк удариха юмруци на раздяла.

– Весело, човече.

– И на теб, човече – отвърна Майк.

Докато Брит и Клоуи се прегръщаха така, сякаш нямаше да се виждат цяла година, Зейн се измъкна от колата.

– Весела Коледа, Клоуи. Весела Коледа, госпожо Картър, и благодаря, че ни докарахте.

– Весела Коледа, Зейн, няма защо да ми благодариш. – Тя се усмихна и очите им се срещнаха. Госпожа Картър беше много красива.

– Благодаря, госпожо Картър, и весело посрещане на празниците – изчурулика Брит. – Клоуи, ще ти се обадя!

Зейн метна раницата си на рамо, докато Брит слизаше от колата.

– Защо ще ѝ се обаждаш? Не остана за какво да си говорите, след като не млъкнахте през целия път.

– Имаме много за какво да си говорим.

Брит, макар и с цяла глава по-ниска, приличаше на него. Имаше тъмна коса, дълга почти до кръста и прибрана с червени шнолки с еленчета, и пронизващи зелени очи. Лицето ѝ обаче още беше по бебешки пухкаво, докато неговото се беше издължило. Защото растял, така казваше Ем. Е, още му беше рано да се бръсне, макар да проверяваше внимателно всеки ден.

Като по-голям брат, се чувстваше длъжен да се заяде.

– Но вие не си казвате нищо съществено. Само пискате колко прекрасен е Джъстин Тимбърлейк. – Зейн млясна шумно няколко въздушни целувки, при което Брит се изчерви.

Не беше тайна, че сестра му си пада по Тимбърлейк.

– Млъквай.

– Ти млъквай.

– Ти млъквай.

Продължиха да си разменят тази реплика, докато стигнаха до верандата, където преминаха към унищожителни погледи, защото знаеха, че ако майка им ги чуе да се карат, ще последва дълго конско.

Зейн извади ключа си, тъй като баща му беше разпоредил входната врата да се заключва независимо дали има някой вкъщи. В мига, в който открехна вратата, го чу.

Заядливото изражение се стопи от лицето на Брит. Тя ококори очи, изпълнени със страх и сълзи, и запуши уши с длани.

– Качи се в стаята си и не излизай от там – нареди ѝ Зейн.

– Той отново я бие.

Вместо да се качи бързо в стаята си, Брит се втурна към салона и спря, все още с длани върху ушите.

– Престани! – изпищя тя. – Престани! Престани! Престани!

Зейн видя кървава диря на пода, където майка му се опитваше да се отдалечи с пълзене. Пуловерът ѝ беше скъсан, а едната от обувките ѝ я нямаше.

– Вървете си в стаите! – кресна им Греъм и вдигна Илайза за косата. – Нямате работа тук.

Брит продължи да пищи пронизително, дори след като Зейн се опита да я изведе от стаята.

Видя как изпълненият с омраза поглед на баща му се спира върху сестра му. И го прониза нов изпепеляващ страх.

Не се замисли, действаше инстинктивно. Бутна­ ­сестра си назад и застана между нея и баща си, кльоща­во момче, още тромав тийнейджър. Обзе го ­ярост и се спусна напред без да мисли.

– Остави я, кучи сине!

Блъсна Греъм и по-скоро изненадата, отколкото силата на удара накара баща му да отстъпи крачка назад.

– Да не си я пипнал повече!

Ударът го свари неподготвен. Едва на четиринайсет години беше и единствените сбивания, в които взимаше участие, се изчерпваха с побутвания и размяна на обиди. Усещал беше мощните юмруци на баща си – удари в корема, понякога в бъбреците.

Места, на които синините не се виждаха.

Този път юмруците го удариха в лицето и пред очите му причерня, след което зрението му се размаза. Усети още две попадения преди да се стовари на пода с непоносимата болка, надигаща се над страха и гнева. Обгърна го сива мъгла, през която зърна проблясването на сиви светлинки.

С вкус на кръв в устата и писъците на сестра му, забиващи се в мозъка му, Зейн загуби съзнание.

Когато се събуди, осъзна, че баща му го е метнал на рамото си и го качва на втория етаж. Ушите му пищяха, но все пак чуваше плача на Брит и гласа на майка му, която ѝ казваше да спре.

Баща му го метна грубо върху леглото. Всеки сантиметър от тялото му отново запищя от болка.

– Ако пак проявиш неуважение към мен, няма да се разминеш само с разбит нос и посинено око. Ти си нищожество, разбра ли ме? И ще си останеш нищожес­тво, докато аз не ти кажа друго. Всичко, което имаш, включително всяка глътка въздух, дължиш на мен.

Говореше надвесен над него с характерния си спокоен, мелодичен тон. Зейн виждаше двойно и дори не успя да кимне. Затрепери и зъбите му затракаха от студ и шок.

– Няма да излизаш от стаята, докато не ти разреша. Няма да говориш с никого. Няма да раздухваш личните работи на това семейство, в противен случай наказанието, което ме принуди да ти наложа днес, ще ти се стори като детска игра. Никой няма да ти повярва. Ти си нищожество. Аз имам пълна власт над теб. Мога да те убия в съня ти и никой няма да разбере. Спомни си това следващия път, когато решиш да се правиш на мъж.

Баща му излезе от стаята и затвори вратата.

Зейн отново се унесе. По-лесно беше да търпи болката, отколкото да преглътне думите на баща си, които се стовариха върху него като юмруци.

Когато се събуди отново, беше паднал мрак. Скоро щеше да се стъмни напълно.

Не можеше да диша през носа. Запушен беше като при тежка настинка. От онзи тип настинки, от които главата ти пулсира от болка, а очите ти смъдят.

Коремът го болеше ужасно.

Опита да седне в леглото, но му се зави свят и се уплаши, че ще повърне.

Щом чу изщракването на ключалката, отново затрепери. Приготви се да го удари на молби и увещания, само и само юмруците да не се стоварят отново върху него.

Влезе майка му и включи лампата. Светлината избухна и отново го прониза болка, толкова силна, че затвори очи.

– Баща ти каза да се измиеш и да сложиш тази торбичка с лед на лицето си.

От спокойния ѝ делови тон го заболя почти толкова силно, колкото и от тона на баща му.

– Мамо...

– Баща ти каза да държиш главата си нависоко. Може да ставаш от леглото, за да ползваш банята. Както виждаш, баща ти изнесе компютъра, игралната конзола и телевизора, все вещи, които така щедро ти беше осигурил. Няма да се виждаш и разговаряш с никой друг, освен с мен и баща си. И няма да участваш в празненствата за Бъдни вечер и Коледа.

– Но...

– Болен си от грип.

Зейн потърси в изражението ѝ някакъв знак за съчувствие, признателност. Потърси някаква емоция.

– Опитах се да го спра. Уплаших се, че ще се на­хвърли и върху Брит. Мислех, че...

– Не съм молила за помощта ти, нито имах нужда от нея. – От хладния ѝ и отсечен тон му се сви сърцето. – Не се бъркай в отношенията ни с баща ти. През следващите два дни ще имаш време да обмислиш положението си в това семейство и как отново да заслужиш доверието ни.

Майка му се отправи към вратата, но на прага се обърна.

– Прави каквото ти се казва.

След като тя излезе и остана сам, Зейн с мъка се надигна и седна в леглото – наложи се отново да затвори очи заради световъртежа и да си поеме дълбоко въздух. Изправи се с треперещи крака, добра се до банята, повърна и за малко отново да изгуби съзнание.

След като си възвърна баланса, се огледа в огледалото над мивката.

Лицето му сякаш не беше неговото, стори му се странно, чуждо. Устата беше подута, долната устна – сцепена. Божичко, носът му приличаше на червен балон. И двете му очи бяха насинени, едното дори наполовина затворено от отока. Целият беше изцапан със засъхнала кръв.

Вдигна ръка и докосна с пръсти носа, при което го прониза болка. Страхуваше се да влезе под душа – все още му се виеше свят, затова намокри кърпа и опита да почисти кръвта. Наложи се да стисне зъби и да се вкопчи с една ръка в мивката, за да не падне, но повече от болката го плашеше какво щеше да му се случи, ако не изпълни нарежданията.

Разплака се без срам. И без друго нямаше кой да го види. Никой не го беше грижа.

Замъкна се едва-едва обратно до леглото, затаи дъх, когато се наведе да събуе обувките и джинсите си. Наложи се да спира, за да си поеме въздух и световъртежът да премине.

По боксерки и тениска пропълзя под завивките, взе торбичката с лед, която майка му донесе, и я постави много внимателно върху носа си.

Болката беше толкова непоносима, че премести леда върху окото. Там почувства известно облекчение.

Лежеше в тъмната стая и започна да крои планове. Трябваше да избяга. При първа възможност щеше да стегне раницата с малко дрехи. Нямаше много пари, защото баща му ги държеше изкъсо, но беше скрил малка сума в чифт чорапи. Парите, които събираше за видеоигри.

Можеше да пътува на автостоп – при тази мисъл изпита приятна тръпка. И да стигне до Ню Йорк. Но със сигурност възнамеряваше да се махне от тази къща, безупречно чиста на пръв поглед, но изпълнена с грозни тайни, скрити като парите му за видеоигри.

Ще се хване на работа. Можеше да работи. Повече няма да ходи на училище, мислеше си, докато се унасяше отново. Ето така щеше да постъпи.

Изщракването на бравата го събуди, но се направи на заспал. Стъпките не бяха на баща му, нито на майка му. Отвори очи тъкмо когато Брит насочи лъча на малко розово фенерче в лицето му.

– Недей.

– Шшт – предупреди го тя. – Не включих лампата, за да не се събудят и да ме заварят тук. – Сестра му седна на крайчеца на леглото и го погали по ръката. – Донесох ти сандвич с фъстъчено масло и конфитюр. Нямаше как да ти отрежа лазаня, защото ще забележат, че в тавата е останала по-малко. Трябва да хапнеш.

– Коремът ме боли, Брит.

– Само мъничко. Поне едно залъче.

– По-добре си върви в стаята. Ако те хванат тук...

– Спят дълбоко. Проверих. Ще остана при теб. Няма да мръдна от тук, докато не хапнеш. Ужасно съжалявам, Зейн.

– Не плачи.

– Ти плачеш.

Зейн остави сълзите да се стичат по бузите му. Просто нямаше сили да ги преглътне.

Брит подсмръкна, избърса своите сълзи и отново го погали.

– Нося ти и чаша мляко. Няма да забележат липсата на малко мляко. Измих съдовете, а след като се нахраниш, ще измия и чашата.

Разговаряха шепнешком – свикнали бяха, – но сега гласът ѝ потрепери.

– Той те удари толкова силно, Зейн. А после продължи да те налага и когато падна на земята, те ритна в корема. Помислих, че си умрял.

Брит облегна глава на гърдите му. Раменете ѝ се тресяха. Зейн я погали по главата.

– На теб посегна ли?

– Не. Само ме стисна за лактите, разтърси ме и ми кресна да мълча. И аз млъкнах. Уплаших се.

– Правилно си постъпила.

– Ти постъпи правилно – прошепна тя през сълзи. – Опита се да направиш нещо. Тя дори не се опита да го спре. Не каза нищо. А когато най-накрая той приключи, ѝ нареди да почисти кръвта от пода. В кухнята имаше строшени стъкла. Каза ѝ да ги почисти, да се измие и да е сервирала вечерята до шест.

Брит се изправи и му подаде едната половина от грижливо разрязания по диагонал сандвич. В този момент Зейн изпита толкова силна обич към нея, че го заболя сърцето. Взе филията, отхапа един залък и установи, че вече не му се гади.

– Задължи ни да кажем на Емили, баба и дядо, че си болен. Имаш грип, заразен си, трябва да си почиваш и татко ще остане вкъщи да се грижи за теб. Той няма да ги пусне да те видят. А когато заминем на екскурзията, трябва да казваме, че си паднал с колелото. Даде нарежданията по време на вечеря. Трябваше да си изям всичко, иначе пак щеше да се ядоса. Когато се качих в стаята си, повърнах.

Зейн отхапа нов залък и я хвана за ръка в тъмното.

– Знам какво е усещането.

– Когато се върнем, трябва да разправяме, че си паднал, докато си карал ски. А татко се е погрижил за раните ти.

– Да. – Кратката думичка остави кисел вкус в устата му. – Да, погрижи се, няма що.

– Ако не правиш каквото ти каже, пак ще те пребие. Може и по-лошо да е следващият път. Не искам повече да те бие, Зейн. Ти се опита да защитиш мама. А и мен. Мислеше, че ще се нахвърли върху мен. Аз също се уплаших, че ще ме набие.

Усети как Брит се размърдва и на слабата светлина от фенерчето, което беше оставила върху леглото, видя, че се е обърнала към прозореца.

– Един ден сигурно и мен ще пребие.

– Няма. – В корема му се надигнаха болка и ярост. – Не му давай повод. А и аз няма да го допусна.

– Той не се нуждае от повод. Може да съм малка, но разбирам това. – Макар да го каза със сериозния тон на възрастен, от очите ѝ отново рукнаха сълзи. – Струва ми се, че те не ни обичат. Не е възможно той да ни обича, щом ни бие и ни кара да лъжем. А тя не може да ни обича, щом му позволява да се държи така. Затова мисля, че не ни обичат.

Зейн вече знаеше това – разбра го, когато майка му дойде в стаята и го погледна с безразличие.

– Но ние с теб се обичаме.

Докато Брит седеше до него и го чакаше да се нахрани, той осъзна, че не може да избяга и да я остави тук. Налагаше се да остане. Трябваше да заякне. Трябваше да стане по-силен, за да може да отвърне на ударите. Не за да защити майка си, а сестра си.