Към Bard.bg
Дългът: първите 5000 години (Дейвид Грейбър)

Дългът: първите 5000 години

Дейвид Грейбър
Откъс

1.

УСЕЩАНЕТО ЗА МОРАЛНО ОБЪРКВАНЕ

debt

• същ. 1. Дължима сума пари 2. Състоянието да дължиш пари 3. Чувство за благодарност за услуга или помощ.

Oxford English Dictionary

Ако дължиш на банката сто хиляди долара, банката те притежава. Ако дължиш на банката сто милиона долара, ти притежаваш банката.

Американска пословица

 

Преди две години, по силата на поредица странни съвпадения, попаднах на градинско парти в Уестминстърското абатство. Чувствах се някак некомфортно. Не че другите гости не бяха приятни и дружелюбни. Отец Грейм, който организираше партито, също беше повече от чудесен и очарователен домакин. Имах усещането обаче, че някак не съм си на мястото. В един момент отец Грейм дойде при мен и ми каза, че до един от фонтаните има някого, с когото определено бих искал да се запозная. Оказа се стройна, добре оформена млада жена, която, обясни отецът, била адвокат: „Но по-скоро от активистите. Работи за фондация, която осигурява правна помощ на групите, които се борят с бедността в Лондон. Вероятно ще намерите много общи теми за разговор“.

Побъбрихме. Тя ми разказа за работата си. Аз споменах, че от много години участвам в движението за глобална справедливост – „антиглобалисткото движение“, както обикновено го наричат в медиите. Тя прояви любопитство – беше чувала, разбира се, за Сиатъл, Генуа, сълзотворния газ и уличните битки, обаче... постигнали ли сме нещо с всичко това?

– Всъщност – отговорих – мисля, че постигнахме удивително много неща през онези първи две години.

– Например?

– Ами например успяхме напълно да унищожим МВФ.

Оказа се, че не знае какво е МВФ, така че ѝ предложих обяснението, че Международният валутен фонд действа в общи линии като събирачите на дългове по света...

– Може да се каже, че това е висшият финансов еквивалент на типовете, които идват и ти чупят краката, ако не платиш.

Впуснах се в исторически обяснения – как по време на петролната криза от седемдесетте страните от ОПЕК изливат толкова много от своите новопридобити богатства в западни банки, че банките започват да се чудят къде да инвестират толкова много пари, как поради тази причина Ситибанк и Чейз започват да изпращат свои агенти по света с цел да убеждават диктаторите и политиците от Третия свят да вземат заеми (по онова време наричат това „go-go banking“ или настъпателно банкиране“), как започват с твърде ниски лихвени равнища, които почти веднага излитат до 20 и повече процента благодарение на строгата финансова политика на Съединените щати в началото на осемдесетте, как през осемдесетте и деветдесетте това доведе до дълговата криза на Третия свят, как тогава МВФ се намеси и настояваше бедните страни да бъдат задължени да се откажат от ценовата подкрепа за основни хранителни продукти, дори от поддържането на стратегически резерви от храни, да изоставят безплатното здравеопазване и образование, как всичко това доведе до срив на всички най-важни системи за подкрепа на най-бедните хора на земята. Говорих за бедността, за ограбването на публичните ресурси, ендемичното насилие, недохранване, безнадеждност, разбития живот на толкова много хора.

– Но каква е вашата позиция? – попита адвокатката.

– За МВФ ли? Искахме да го премахнем.

– Не... имах предвид дълга на Третия свят.

– А... искахме да премахнем и него. Непосредственото искане беше да се попречи на МВФ да налага политики за структурно приспособяване, които причиняваха преките щети, и успяхме да го постигнем изненадващо бързо. По-дългосрочна цел беше дългова амнистия. Нещо като библейския Юбилей . В края на краищата – казах ѝ, – трийсет години изливане на пари от най-бедните държави към най-богатите е повече от достатъчно.

– Но – възрази тя, сякаш изричаше нещо очевидно, – те са заели тези пари! Човек трябва да плаща дълговете си.

В този момент си дадох сметка, че това ще е много различен разговор от този, който бях очаквал в началото.

Откъде да започна? Можех да започна с обяснение как тези заеми поначало са взети от неизбрани диктатори, които прехвърлят по-голямата част от тях директно в швейцарските си банкови сметки, и да я попитам доколко е справедливо изискването парите да бъдат върнати не от въпросните диктатори, дори не от приятелчетата им, а като буквално се отнеме залъкът от устата на гладните деца. Или да се замисли, че много от тези най-бедни страни са изплатили дълговете си вече три или четири пъти, но благодарение на чудото на сложната лихва все още не са постигнали някакво видимо намаляване на главницата. Също така бих могъл да отбележа разликата между рефинансирането на заемите и условието за получаване на това рефинансиране – страните да следват някаква ортодоксална свободно-пазарна икономическа политика, изработена във Вашингтон или Цюрих, която гражданите им никога не са приемали и никога не биха приели, и че е някак нечестно да настояваш да приемат демократични конституции, а после да настояваш тези, които бъдат избрани, да не контролират политиката си по никакъв начин. Или че икономическата политика на МВФ дори не проработи. Имаше обаче по-съществен проблем – самото твърдение, че дългът трябва да се плаща.

Всъщност забележителното около твърдението, че „човек трябва да плаща дълговете си“, е, че дори според стандартната икономическа теория то не е вярно. Даващият заема трябва да приеме някакво ниво на риск. Ако всички заеми, независимо колко са идиотски, подлежат независимо от всичко на възстановяване – ако няма закони за фалита например, – резултатът ще е катастрофален. Кое ще пречи на кредиторите да отпускат глупави заеми?

– Знам, че прилича на здрав разум – продължих, – но странното е, че от икономическа гледна точка не се очаква заемите да функционират по този начин. Финансовите институции би трябвало да са средство за насочване на инвестициите към печеливши начинания. Ако една банка гарантирано ще получи обратно кредитите, които е раздала, независимо от собствените ѝ действия, системата просто няма да работи. Представете си, че вляза в най-близкия офис на Роял Банк ъв Скотланд и кажа: „Вижте, имам наистина страхотно предчувствие за конните надбягвания. Смятате ли, че можете да ми отпуснете два милиона паунда?“. Очевидно ще ми се изсмеят. Това обаче е така, защото са наясно, че ако моят кон не спечели, няма да има начин да върнат парите си. Представете си обаче, че има закон, който им гарантира, че ще получат парите си, каквото и да се случи, дори и това да означава да продам дъщеря си в робство или да продам органите си, или нещо такова. В такъв случай, защо не? Защо да чакат да се появи някой, който има работещ бизнесплан за построяване на обществена пералня или нещо подобно? По същество това е ситуацията, която създава МВФ в световен мащаб – поради която всичките тези банки са готови да изливат милиарди долари в ръцете на шайка очевидни мошеници, преди всичко друго.

Не стигнах толкова далече, защото в този момент се появи пиян финансист, който беше дочул, че говорим за пари, и започна да разказва смешни истории за моралните опасности – които скоро се преобразиха в не особено увлекателни приказки за сексуалните му завоевания. Отдалечих се.

Така или иначе, фразата остана да звучи в главата ми още няколко дни.

„Човек трябва да плаща дълговете си“.

Причината тя да е толкова силна не е, че тя е икономическо твърдение – тя е морално твърдение. В края на краищата нима плащането на дълговете не е в основата на морала? Дай на хората това, което им се полага. Приеми отговорностите си. Изпълнявай задълженията си към другите, точно както очакваш те да изпълняват задълженията си към теб. Кое може да е по-очевиден пример за избягване на отговорност от неизпълнението на обещание или отказа да платиш дълга си?

Тъкмо тази очевидност, дадох си сметка, прави фразата толкова коварна. Тя е от твърденията, които могат да превърнат ужасяващи неща в безобидни и незабележителни баналности. Може да прозвучи силно, но е трудно да останеш безразличен към подобни проблеми, ако си станал свидетел на резултатите от тях. Аз съм ги виждал. В продължение на близо две години живях в планините на Мадагаскар. Малко преди да пристигна там беше избухнала епидемия от малария. Тя беше особено опасна, защото маларията е била ликвидирана в планините на Мадагаскар преди много години, така че след две поколения хората бяха изгубили имунитета си . Проблемът беше в това, че поддържането на програмата за унищожаване на комарите изискваше някакви средства, тъй като трябваше да се провеждат периодични изследвания дали комарите не започват да се множат отново и да се пръска, в случай че това е така. Не много средства. Поради наложените от МВФ ограничителни мерки обаче правителството се бе видяло принудено да прекрати програмата за мониторинг. Умряха десет хиляди души. Видях млади майки, оплакващи децата си. Човек може да си помисли, че е трудно да се защити тезата, че смъртта на десет хиляди души е оправдана, защото така Ситибанк ще намали загубите си от безотговорно отпуснат заем, който освен това не е и особено значим в счетоводните ѝ книги. Обаче една съвсем почтена жена – която освен другото работи и за благотворителна организация – смяташе това за очевидно. В края на краищата правителството дължи парите, а дълговете трябва да се плащат.

През следващите няколко седмици фразата се връщаше при мен отново и отново. Защо дълг? Кое прави понятието така странно могъщо? Потребителските кредити са гръбнакът на нашата икономика. Всички съвременни национални държави са изградени на базата на дефицитно харчене. Дългът се е превърнал в централен въпрос на международната политика. Никой обаче като че ли не е наясно какво точно е той или как да мисли за него.

Самият факт, че не знаем какво е дълг, самата гъвкавост на концепцията за дълг, е в основата на неговата сила. Ако историята ни показва нещо, то е, че няма по-добър начин да се оправдаят отношения, основаващи се на насилие, да се представят такива отношения като нещо морално, от преформулирането им на езика на дълга – най-вече защото така жертвата незабавно започва да изглежда сякаш е извършила нещо лошо. Мафиозите разбират това много добре. Също и командирите на армиите нашественици. В продължение на хиляди години насилниците са били в състояние да казват на жертвите си, че им дължат нещо. Ако не друго, най-малкото „им дължат живота си“ (красноречива фраза), защото не са ги убили. В наши дни например военната агресия се дефинира като престъпление против човечеството, а международните съдилища, когато бъдат сезирани, обикновено изискват от агресора да плаща компенсации. Германия е трябвало да плати сериозни репарации след Първата световна война, Ирак все още плаща на Кувейт за инвазията на Саддам Хюсеин през 1990 г. Въпреки това дългът на страни като Мадагаскар, Боливия и Филипините като че ли работи точно в обратната посока. Страните длъжници от Третия свят са почти изключително тези, които някога са били атакувани и завладени от европейски страни – често от тези, на които сега дължат пари. През 1895 г. например Франция нахлува в Мадагаскар, сваля правителството и тогавашната кралица Ранавалона III, после обявява страната за френска колония. Едно от първите неща, които прави генерал Галиени след „умиротворяването“, както обичат да го наричат тогава, е да наложи тежки данъци на местното население, малгашите, отчасти за да покрие това население разходите по завладяването си, но също така, тъй като от френските колонии се очаква да се издържат сами, за да покрие и разходите за изграждането на железопътни линии, пътища, мостове, плантации и всичко останало, което френският режим иска да построи. Местните данъкоплатци не са питани дали искат тези железопътни линии, пътища, мостове и плантации, нито пък за това къде и как да бъдат построени . Напротив – през следващите петдесет години френската армия и полиция избиват доста малгаши, които възразяват прекалено остро срещу тази схема (повече от половин милион, според някои сведения, при въстанието от 1947 г.). Не че Мадагаскар е причинявал някога сравними щети на Франция. Въпреки това в началото на малгашите се обяснява, че все още дължат на Франция пари, а останалият свят приема това твърдение за справедливо. Когато „международната общност“ съзира морален проблем, обикновено се приема, че това е бавното изплащане на дълга от страна на малгашкото правителство.

Дългът обаче не е само справедливостта на завоевателя. Той е и начин да се накаже победител, който не е трябвало да побеждава. Най-зрелищният пример за това е историята на република Хаити – първата бедна страна, доведена до перманентно дългово робство. Хаити е страна, създадена от бивши роби в плантации, проявили непокорството не само да се вдигнат на въстание, при всичките величави декларации за универсални права и свободи, но и да сразят армиите на Наполеон, изпратени да ги върнат към робството. Франция незабавно обявява, че новата република ѝ дължи 150 милиона франка за експроприираните плантации, както и за разходите по издръжката на провалените военни експедиции, при което всички останали страни, включително Съединените щати, се съгласяват да наложат ембарго на страната, докато не изплати този дълг. Сумата умишлено е непосилна (еквивалентна на 18 милиарда долара), а последвалото ембарго гарантира, че Хаити ще стане синоним на задлъжнялост, бедност и човешка мизерия до ден днешен .

Понякога обаче дългът като че ли означава точно обратното. От началото на осемдесетте Съединените щати, които настояват за налагане строги условия за изплащане на дълга на Третия свят, също натрупват дълг, в сравнение с който общият дълг на всички страни от Третия свят изглежда незначителен – основно натрупан заради военни разходи. Външният дълг на Съединените щати обаче е под формата на съкровищни облигации, държани от институционални инвеститори в различни страни (Германия, Япония, Южна Корея, Тайван, държавите от Залива), които в повечето случаи на практика са протекторати на Съединените щати и са осеяни с американски военни бази, пълни с оръжия и оборудване, закупени със същото това дефицитно харчене. Тази ситуация се промени донякъде в последно време, защото Китай също влезе в играта (Китай е специален случай, по причини, които ще бъдат обяснени по-късно), но не много – дори Китай смята факта, че държи толкова много американски съкровищни облигации, за причина да брани американските интереси, а не обратното.

В такъв случай какъв е статутът на всичките тези пари, изливани в съкровищницата на САЩ? Взети заеми ли са? Или са налог? В миналото военните сили, поддържали стотици военни бази извън територията си, обикновено били наричани „империи“, а империите регулярно изисквали налози от подчинените им народи. Американското правителство, разбира се, твърди, че не е империя – обаче не е трудно да се защити тезата, че единствената причина да третира тези плащания като „заеми“, а не като „налози“, е точно необходимостта да се отрича реалността на случващото се.

Вярно е, разбира се, че в миналото определени видове дълг и определени длъжници са били третирани различно от останалите. През седемдесетте години на осемнайсети век едно от нещата, скандализирали най-много британската общественост, били условията в затворите за длъжници, представени от популярната преса, и най-вече фактът, че те редовно били разделяни на две части. Аристократичните обитатели, за които краткият престой във „Флийт“ или „Маршалсий“ били нещо като заявка за модерност, получавали вино и храна от прислужници в ливреи и им било позволено редовно да приемат проститутки. От друга страна, обеднелите длъжници били оковавани заедно в малки килии, „пълни с мръсотия и паразити“, според едно от сведенията, и „оставяни да мрат, без жал, от глад и тиф“ .

В определен смисъл можем да гледаме на сегашната икономическа ситуация в света като на уголемена версия на същото – Съединените щати в този случай са богатият длъжник, Мадагаскар е прошлякът, който гладува в съседната килия, докато слугите на баровеца го назидават, че проблемите му са плод на собствената му безотговорност.

Има и нещо фундаментално във всичко това, философски въпрос, който би било добре да разгледаме. Каква е разликата между гангстер, който вади пистолет и настоява да му дадете хиляда долара „пари за охрана“, и гангстер, който вади пистолет и иска хиляда долара „заем“? В повечето отношения очевидно никаква. Обаче в някои отношения има разлика. Както е в случая с американския дълг към Япония или Южна Корея, при който, ако в някой момент се промени балансът на силите, ако Америка загуби военното си превъзходство, ако гангстерът загуби биячите си, този „заем“ може да се окаже третиран по много различен начин. Може да се превърне в истински пасив. Ключовият елемент обаче си остава пистолетът.

Има стар водевилен гег, който казва същото още по-елегантно – цитирам го, подобрен от Стив Райт: „Вървя си по улицата с един приятел онзи ден и някакъв тип с пистолет изскача от един вход и казва: „Портфейлите!“. Докато вадя портфейла си, си казвам: „Не е нужно да е пълна загуба“. Та вадя някакви пари, обръщам се към приятеля ми и му казвам: „Ей, Фред, ето ти петдесетте долара, които ти дължа“. Обирджията толкова се обиди, че извади хиляда долара от собствените си пари и принуди Фред да ми ги даде назаем, после си ги взе от мен“.

В крайна сметка мъжът с пистолета не е длъжен да прави нищо, което не иска да прави. За да може да функционира обаче, дори режим, който се крепи на насилието, има нужда да установи набор от някакви правила. Те могат да са напълно произволни. В някакъв смисъл дори няма значение какви са. Или поне няма значение в началото. Проблемът е, че в момента, в който започнем да гледаме на нещата през призмата на дълга, хората неизбежно започват да се питат кой всъщност какво дължи и на кого.

Споровете за дълга продължават най-малко от пет хиляди години. През по-голямата част от човешката история – поне през историята на държави и империи – на повечето човешки същества е било казвано, че са длъжници . Историците, и особено тези, които се занимават с историята на идеите, изглежда, изпитват странна неохота, когато трябва да разгледат човешките последици, особено предвид това, че тази ситуация – повече от всяка друга – е предизвиквала непрекъснато възмущение и недоволство. Ако кажеш на хората, че са малоценни, това едва ли ще им хареса, но изненадващо рядко води до въоръжени въстания. Ако кажеш на хората, че са потенциално равни, но са се провалили и поради това всичко, което имат, не им се полага по право, че в действителност не е тяхно, става много по-вероятно да предизвикаш гняв. Определено историята като че ли ни учи точно това. В продължение на хиляди години борбата между бедни и богати най-общо приема формата на конфликт между кредитори и длъжници – на спорове за справедливостта или несправедливостта на лихвените плащания, за дълговото заробване, амнистия, прехвърляне на друг кредитор, компенсациите за престъпно поведение, секвестирането на овце, отнемането на лозя, продаването на децата на длъжника в робство. В този ред на мисли през първите пет хиляди години народните въстания винаги започват по един и същи начин, със забележително постоянство – с ритуалното унищожаване на дълговите записи – таблети, папируси, счетоводни книги – според вида, използван в съответното време и на конкретното място. (След това бунтовниците обикновено се заемат с владението на земята и данъчните оценки.) Както обича да казва големият класик Мозес Финли, в древния свят всички революционни движения имат една и съща програма: „Анулиране на дълговете и преразпределяне на земята“ .

Склонността ни да пренебрегваме горното е още по-странна, ако си дадем сметка до каква степен нашият днешен морален и религиозен език произлиза директно от същите тези конфликти. Думи като „разплата“ и „опрощение“ са най-очевидните, тъй като произхождат пряко от езика на древните финанси. В по-широк смисъл същото може да се каже за „вина“, „свобода“, „изкупление“ и дори „грях“.

Споровете за това кой всъщност какво дължи и на кого са изиграли основна роля при оформянето на основния ни речник за добро и зло. Фактът, че толкова голяма част от този език се е оформила в споровете около дълга, е оставил понятието странно некохерентно. В крайна сметка, за да спориш с краля, трябва да си в състояние да използваш езика на краля, независимо дали първоначалните тези имат смисъл, или не.

Ако погледнем историята на дълга, най-напред ще се сблъскаме с моралното объркване. Най-видимото му проявление е, че почти навсякъде повечето човешки същества са убедени, че (1) да върнеш парите, които си взел назаем, е просто въпрос на морал и (2) всеки, който има навика да дава пари назаем, е лош.

Истина е, че мненията по втория пункт се менят. Едната възможна крайност е ситуацията, на която се натъква френският антрополог Жан-Клод Галей в район от Източните Хималаи, където до съвсем скоро, през седемдесетте години на миналия век, най-нискостоящите касти – наричани „покорените“, защото се смятало, че произлизат от население, някога завладяно от кастата на днешния господар преди много столетия – живеят в перманентна дългова зависимост. Лишени от земя и средства, те били принудени да молят господаря си за заеми просто за да се прехранват – не заради парите, защото сумите били мизерни, а защото бедните длъжници трябвало да плащат лихвата с работа, което означава, че били обезпечени с храна и подслон, поне докато почистят външните постройки на кредитора и подменят покривите на навесите. За „покорените“ – както и за повечето хора по света всъщност – най-съществените разходи през живота са сватбите и погребенията. Те изискват доста пари, които винаги трябва да бъдат взети назаем. В такива случаи, както обяснява Галей, масовата практика била кредиторите от висшата каста да искат като гаранция някоя от дъщерите на длъжника. Често, когато беднякът нямал пари за сватбата на дъщеря си, за гаранция служела самата младоженка. От нея се очаквало да се яви в къщата на кредитора след брачната нощ, да прекара там няколко месеца като държанка, а после, когато той се отегчи, да бъде изпратена в близък лагер на дървосекачи, където да прекара година или две като проститутка, която заработва, за да покрие дълга на баща си. След като дългът бъде платен, можела да се върне при мъжа си и да започне семейния си живот .

Това изглежда шокиращо и дори нетърпимо, но Галей не съобщава за някакво ширещо се чувство за несправедливост. Всички като че ли били убедени, че нещата трябва да са такива. Не са изразявали някаква особена загриженост и местните брамини, които били висшите арбитри по въпросите на морала – което едва ли е изненадващо, защото най-видните кредитори често били самите брамини.

Дори в този случай, разбира се, е трудно да се разбере какво си говорят хората зад затворени врати. Ако някоя група маоистки бунтовници внезапно овладее областта (няколко такива наистина действат в тази част на Индия) и изправи местните лихвари пред съда, вероятно ще се чуят всевъзможни други възгледи.

Все пак описаното от Галей представлява една от крайните възможности – при която самите лихвари са и морални авторитети. Да сравним това със средновековна Франция, където моралният статут на лихваря е сериозно подкопан. Католическата църква винаги е забранявала даването на пари назаем с лихва, но правилата често били пренебрегвани, което кара църковната йерархия да оторизира кампании с проповеди – изпращала пътуващи монаси от град на град, за да предупреждават лихварите, че ако не се покаят и не върнат всички лихви, измъкнати от длъжниците им, несъмнено ще попаднат в Ада.

Тези проповеди, немалко от които са оцелели до наши дни, са изпълнени с ужасяващи истории за Божия гняв към непокаялите се лихвари – истории за богати мъже, поразени от лудост или ужасни болести, преследвани от мъртвешки кошмари със змии и демони, които скоро ще разкъсат и изядат плътта им. През дванайсети век, когато тези кампании са най-масови, започват да се прилагат и по-преки санкции. Папите издават инструкции към местните енории да екскомуникират всички известни лихвари – те нямали право да получават свето причастие и при никакви обстоятелства телата им не можело да бъдат погребвани на осветена земя. Един френски кардинал, Жак дьо Витри, през 1210 г. записва историята на особено влиятелен лихвар, чиито приятели опитали да притиснат енорийския свещеник, така че да пренебрегне правилата и да позволи да бъде погребан в двора на местната църква:

Тъй като приятелите на покойния лихвар бяха много настоятелни, свещеникът се поддаде на натиска им и каза: „Да качим трупа му на магаре и да видим каква е волята Божия и какво Той ще направи с него. Където го отнесе магарето, било то църква, гробище или другаде, там да бъде погребан“. Качиха трупа на едно магаре, което, без да се отклони нито веднъж вляво или вдясно, занесе трупа право извън града, до мястото, на което е бесилката, на която бесят крадците, и със силен шут разтовари мъртвеца в купчината тор под ешафода .

Ако прегледаме световната литература, трудно ще намерим и едно положително описание на лихвар – или поне на професионален кредитор, който по дефиниция събира лихва. Не съм сигурен дали има професия (палач?) с толкова неизменно отрицателен ореол. Това е още по-забележително, когато вземем предвид, че за разлика от палачите, лихварите са сред най-заможните и силни хора в общностите. Самата дума „лихвар“ буди асоциации с кредитни акули, кървави пари счупени ръце и крака, продаване на души и зад всичко това Дяволът, често представян също като лихвар, който търси своето, зъл счетоводител със счетоводни книги и тефтери или евентуално като фигура, изправила се зад лихваря, която изчаква момента, в който ще може отново да се сдобие с душата на този злодей, който, поради самата му професия явно е сключил контракт с Пъкъла.

Исторически, имало е само два ефективни начина лихвар да се измъкне от позора – или да прехвърли отговорността на трета страна, или да настоява, че взелият заема е още по-лош от него. В средновековна Франция например господарите често прибягвали до първия подход, като наемали евреи за свои наместници. Мнозина от тях дори говорели за „нашите“ евреи – тоест евреи под тяхна лична закрила, – макар на практика това обикновено да означавало, че в началото са лишавали евреите на територията си от всякакви средства за препитание освен лихварството (което гарантирало, че ще бъдат масово презирани), после периодично се обръщали срещу тях, обявявали ги за ненавистни същества и прибирали парите им за себе си. Разбира се, вторият подход бил по-често срещан. Той обаче най-често води до заключението, че двете страни по заема са еднакво виновни, че цялата работа е долнопробен бизнес и най-вероятно и двамата са прокълнати.

Други религиозни традиции имат различна гледна точка. В средновековните хиндуистки правни кодекси лихвоносните заеми не само са допустими (основното изискване е лихвата никога да не надвишава главницата), но и често се говори, че длъжник, който не плаща дълга си, ще се прероди като роб в домакинството на кредитора си – или, както е в по-късните кодекси, ще се прероди като негов кон или вол. Същото толерантно отношение към кредиторите и кармически предупреждения за възмездие към длъжниците срещаме и в много от теченията на будизма. Въпреки това в момента, в който лихварите прекалявали, се появяват същите истории за тях, каквито срещаме в Европа. Средновековен японски автор разказва една такава – твърди, че се е случила наистина – за ужасяващата съдба на Хиромушиме, съпруга на богат областен управител, около 776 г. Изключително алчна жена, тя добавяла вода към оризовото вино, което продавала, и получавала големи печалби от това разредено саке. Когато давала нещо на някого назаем, използвала малка мерителна чаша, а когато го получавала обратно, използвала голяма. Когато давала назаем ориз, везната регистрирала големи количества, а когато ѝ го връщали – малки. Лихвата, която събирала насила, била огромна – често десет, дори сто пъти по-голяма от заетото количество. Била непреклонна, когато събирала дълговете си, и не показвала никаква милост. Поради това много хора били обзети от тревоги, мнозина напуснали домовете си, за да са далеч от нея, и започнали да скитат из други провинции .

След смъртта ѝ монасите се молили над закования ѝ ковчег цели шест дни. На седмия тялото ѝ чудодейно се съживило:

Тези, които отишли да гледат, били посрещнати от невероятна смрад. От кръста нагоре жената вече била станала вол, а от челото ѝ стърчали рога. Двете ѝ ръце били станали волски копита, ноктите ѝ били напукани и приличали на долната част на копито. От кръста надолу обаче тялото ѝ било човешко. Не харесвала ориз и предпочитала да яде трева. Когато се хранела, преживяла. Гола, лежала в собствените си екскременти .

Събрали се зяпачи. Изпълнени с чувство за вина и засрамени, членовете на семейството ѝ започнали да правят отчаяни опити да купят опрощение, анулирали всички дългове, които хората имали към Хиромушиме, дарили голяма част от богатството си за религиозни цели. Най-накрая, по милост, чудовището умряло.

Авторът, който сам бил монах, смятал, че историята представя ясен случай на ранно прераждане – жената била наказана от законите на кармата заради нарушаване на това, което е както „разумно, така и право“. Проблемът му е, че будистките текстове, доколкото пряко говорят по въпроса, не предлагат прецедент. Обикновено длъжниците се превръщали във волове, не кредиторите.

В резултат, когато трябва да се обясни поуката от историята, изложението става определено объркано:

Както се казва в една сутра: „Когато не плащаме това, което сме взели назаем, нашата отплата ще бъде превръщането ни в кон или вол“. „Длъжникът е като роб, кредиторът е като господар“. Или: „Длъжникът е фазан, а кредиторът му – ястреб“. „Ако си дал заем, не подлагай длъжника си на неразумен натиск, за да ти плати. Ако го направиш, ще се преродиш като кон или вол и ще трябва да работиш за този, който ти е задължен, и ще платиш многократно повече“ .

Е, кое от двете? Не може и двамата да свършат като животни, всеки в стопанството на другия. Всички велики религиозни традиции като че ли се борят с тази дилема по един или друг начин. От една страна, доколкото всички човешки отношения включват дълг, излиза, че всички те са морално компрометирани. И двете страни вероятно вече са виновни в нещо, дори само с влизането си във взаимоотношението. Или най-малкото се излагат на сериозна опасност да станат виновни, ако плащането на дълга се забави. От друга страна, когато кажем, че някой се държи така, сякаш не дължи нищо на никого, едва ли го описваме като олицетворение на добродетелта. В нерелигиозния свят моралът се състои преди всичко в изпълнението на задълженията ни към другите и ние упорито сме склонни да си представяме тези задължения като дълг. Монасите може би биха могли да избегнат дилемата, като се изолират напълно от света, но ние, останалите, като че ли сме осъдени да живеем във вселена, която не е особено логична.

Историята за Хиромушиме е идеална илюстрация за импулса да хвърлим обвиненията назад, към обвиняващия – точно като при мъртвия лихвар и магарето, ударението върху екскрементите, животните и унижението, чиято цел явно е постигането на поетична справедливост, кредиторът е принуден да изпита същото усещане за позор и падение, които сам той е карал да изпитват длъжниците му. Това е само по-жив, по-интуитивен начин да зададем същия този въпрос: „Кой всъщност какво дължи и на кого?“. Също така то е идеална илюстрация на това как в момента, в който някой зададе въпроса: „Кой всъщност какво дължи и на кого?“, започва да приема езика на кредитора. Ако не плащаш дълговете си, „отплатата ти ще е да се превърнеш в кон или вол“, но ако не си разумен кредитор, ти също ще „платиш“. Дори кармическата справедливост може по този начин да бъде сведена до езика на бизнессделка.

С това стигаме до централния въпрос на тази книга: Какво точно означава да кажем, че чувството ни за морал и справедливост е принизено до езика на бизнессделка? Какво означава да сведем моралните задължения до материални дългове? Какво се променя, когато едното се превърне в другото? И как да говорим за тях, когато езикът ни е до такава степен формиран от пазара? На едно ниво разликата между морално задължение и материален дълг е проста и очевидна. Дългът е ангажимент да платиш определена сума. В резултат дългът, за разлика от всяка друга форма на задължение, може да бъде квалифициран прецизно. Това позволява той да бъде нещо просто, студено и безлично – което на свой ред позволява да бъде прехвърлян. Ако някой дължи услуга или живота си на друго човешко същество – това е задължение към конкретния индивид. Ако обаче дължиш четирийсет хиляди при лихва от 12 процента, няма никакво значение кой е кредиторът. Никоя от двете страни не се замисля от какво се нуждае другата страна, какво иска, какво е способна да направи – както би било, ако дължимото беше услуга, уважение или благодарност. Тук не е нужно да се калкулират човешките аспекти – нужно е само да се калкулират главница, баланси, неустойки, лихвени нива. Ако в крайна сметка се наложи да напуснеш дома си и да скиташ из другите провинции, ако дъщеря ти стане проститутка в миньорски лагер, добре, това е нещастие, но за кредитора то е без значение. Парите са си пари, сделката си е сделка.

От тази гледна точка, основният фактор и тема, която ще бъде разгледана подробно на тези страници, е способността на парите да превръщат морала във въпрос на безлична аритметика – и при това да оправдават неща, които иначе изглеждат възмутителни или безсрамни. Факторът насилие, който изтъквах досега, може да изглежда вторичен. Разликата между „дълг“ и обикновеното морално задължение не е присъствието или отсъствието на мъже с оръжия, които да наложат изпълнението на това задължение, като отнемат собствеността на длъжника или заплашат да счупят краката му. Разликата е в това, че кредиторът е в състояние да конкретизира, числово, точно колко му дължи длъжникът.

Ако обаче се вгледаме по-внимателно, ще открием, че тези два елемента – насилие и количество – са близко свързани. Всъщност е невъзможно да открием едното без другото.

Френските лихвари са имали силни приятели и биячи, способни да притискат дори църковните власти. Как иначе биха могли да събират дългове, които формално са незаконни? Хиромушиме била безкомпромисна спрямо длъжниците си, не проявявала никаква милост, обаче мъжът ѝ е бил губернатор. Не е било нужно да проявява милост. Тези от нас, зад които не стоят въоръжени мъже, не можем да си позволим да сме чак толкова непреклонни.

Насилието или заплахата с насилие, което превръща човешките отношения в математика, ще се появява отново и отново по-нататък в тази книга. Това е основният източник на моралното объркване, което като че ли обгръща всичко свързано с темата за дълга. Породените от това дилеми като че ли са стари, колкото и цивилизацията. Можем да наблюдаваме процеса в най-ранните открити записи от древна Месопотамия, той намира първи философски израз във Ведите, повтаря се безброй пъти в писаната история и продължава да се спотайва под основната тъкан на нашите институции днес – държава и пазар, най-основните ни разбирания за природата на свободата, морала, обществото – които до едно са оформени от историята на войни, завоевания и робство по начини, които сега не сме в състояние дори да съзрем, защото вече не можем да си представим нещата по някакъв друг начин.

Има очевидни причини в сегашния момент да е особено належащо да преосмислим историята на дълга. През септември 2008 г. започна финансова криза, заради която световната икономика едва не спря напълно. В много отношения обаче наистина спря – корабите престанаха да се движат през океаните, много от тях бяха изтеглени на сух док, строителни кранове бяха разглобени и престанаха да работят. Банките до голяма степен прекратиха кредитирането. След всичко това последваха не само обществено недоволство и разочарование, но започна и действителна обществена дискусия за природата на дълга, на парите, на финансовите институции, които държат държавите в лапите си.

Но това се оказа само един момент. Разговорът така и не стигна докрай. Причината хората да са готови за такъв разговор беше в това, че историята, която всички слушахме от десетина години, се бе оказала колосална лъжа. Наистина няма по-мек начин да го кажа. С години всички слушахме за нови, свръхсложни финансови иновации: кредитни и стокови деривативи, паралелни ипотечни дъгови деривативи, хибридни книжа, дългови суапове и така нататък. Тези нови пазари на деривативи се оказаха толкова сложни, че – според една често повтаряна шега – водеща инвестиционна фирма трябвало да наеме астрофизици, за да работят с търговските програми, които били толкова сложни, че дори финансистите не ги разбирали.

Посланието беше ясно – оставете това на професионалистите. Не бихте могли да проумеете тези неща. Дори да не харесваш особено финансовите капиталисти (и като че ли малцина са склонни да твърдят, че има кой знае какво, заради което да ги харесваш), ти става ясно, че те са способни, че всъщност са толкова свръхестествено способни, че всякакво демократично наблюдение на финансовите пазари е просто немислимо. (Дори академици се хванаха на лъжата. Спомням си, че през 2006-а и 2007-а ходех на конференции, на които модни теоретици социолози представяха доклади, в които се твърдеше, че новите форми на секюритизация, свързани с новите информационни технологии, са предвестник на мощна трансформация в самата природа на времето, а може би и на самата реалност. Спомням си, че си мислех: „Наивници!“. Такива се и оказаха.)

После, когато отломките престанаха да падат, се оказа, че голяма, ако не по-голямата част от всичко това е било поредица от сложни измамни схеми. Състояха се от операции като продаване на ипотеки на бедни хора, изработени така, че да няма как тези бедни хора да не изпаднат в несъстоятелност, залагане на предвижданията колко време ще мине, преди собствениците да престанат да плащат, „опаковане“ на ипотеки и залози в едно цяло и продаването им на институционални инвеститори (които биха могли да оперират с парите за пенсиите на собствениците на ипотекираните имоти) с уверенията, че ще спечелят, каквото и да се случи, допускане инвеститорите да разменят тези пакети като че ли са пари, после прехвърляне на отговорността за плащането на загубите към гигантски застрахователни конгломерати, които, след като потънат под тежестта на натрупания дълг (което неизбежно ще се случи), ще трябва да бъдат спасявани от данъкоплатците (и такива конгломерати наистина бяха спасени) . С други думи, всичко това напомня много добре развита и усложнена версия на стореното от банките, когато отпускат заеми на Боливия и Габон през седемдесетте – отпускат съвършено безотговорни заеми с пълното съзнание, че след като това стане известно, политиците и бюрократите ще положат всички усилия банките да получат парите си обратно, независимо от всичко, независимо животът на колко хора ще трябва да бъде съсипан, за да се случи това. Разликата обаче е там, че сега банкерите го правят в невиждани мащаби – общата сума на поетия дълг е по-голяма от общия брутен вътрешен продукт на всички страни по света – и това хвърли света в спираловидно пропадане, което едва не ликвидира самата система.

Армии и полицейски сили се готвеха да се справят с очакваните бунтове и безредици, но такива не последваха. Не последваха обаче и някакви значими промени в управлението на системата. По онова време всички приемаха, че след като самите определящи институции на капитализма се срутват (Лейман Брадърс, Ситибанк, Дженерал Мотърс) и всички претенции за някакви превъзхождащи познания се оказват фалшиви, бихме могли поне да рестартираме по-широкия разговор за природата на дълга и кредитните институции. И не само разговор.

Изглеждаше, че повечето американци са готови за радикални решения. Изследвания показваха, че преобладаващото мнозинство от тях смятат, че банките не бива да бъдат спасявани независимо от икономическите последици, но обикновените граждани с просрочени ипотеки – трябва. Това е доста странно за Съединените щати. Още от колониални дни американците са проявявали най-слабо съчувствие към длъжниците. В определен смисъл това е странно, защото Америка е заселена от немалко хора, избягали от дългове, но е и страна, в която идеята, че моралът е въпрос на плащане на дългове, достига много по-дълбоко, отколкото в която и да било друга. В колониални времена много често заковавали ухото на неизрядните длъжници на някой стълб. Съединените щати са една от последните страни, които приемат закон за фалита – въпреки факта, че през 1787 г. Конституцията специално задължава новото правителство да създаде такъв, всички опити са били отхвърляни заради „морални основания“ чак до 1898 г. Промяната е епохална. Може би поради същата тази причина отговорните за модерирането на дебата в медиите и законодателите решиха, че времето не е подходящо. Правителството на Съединените щати на практика сложи три трилиона долара помощ върху проблема и не промени нищо. Банкерите бяха спасени. Дребните длъжници – с няколко жалки изключения – не бяха . Напротив, в средата на най-голямата икономическа рецесия след трийсетте вече започваме да виждаме обратна реакция спрямо тях – задвижвана от финансовите корпорации, които сега се обърнаха към същото правителство, което ги измъкна от фалита, за да приложи пълната сила на закона срещу обикновените граждани, които имат финансови проблеми. „Не е престъпление да дължиш пари – пише „Стар Трибюн“ от Минеаполис-Сейнт Пол, – обаче хора редовно влизат в затвора, защото не плащат дълговете си“. В Минесота „използването на заповеди за арест срещу длъжници е нараснало с 60 процента през последните четири години, при 845 случая през 2009 г. В Илинойс и Югозападна Индиана някои съдии вкарват длъжници в затвора заради пропуснати плащания по дълга, които са били изискани със съдебна заповед. При някои крайни случаи хората остават в затвора, докато не съберат минималната сума за плащане. През януари [2010] съдия осъди човек от Кени, Илинойс, на „безсрочен затвор“, докато не събере 300 долара срещу дълг към дъскорезница“ .

С други думи, вървим към възстановяването на нещо, което много прилича на затворите за длъжници. Междувременно разговорът заглъхна, общественият гняв заради спасяването на банките забуксува и стана неадекватен и всички ние като че ли неумолимо се движим към следващата голяма финансова катастрофа – единственият истински въпрос е колко време ще отнеме.

Стигнали сме дотам, че самият МВФ, който сега опитва да върне позицията си на съвест на глобалния капитализъм, вече публикува предупреждения, че ако продължаваме по същия начин, следващия път е малко вероятно да има спасяване. Обществото просто няма да изтърпи такова нещо и в резултат всичко може да се разпадне: „МВФ предупреждава, че второ спасяване на банките ще „застраши демокрацията“ – гласи едно неотдавнашно заглавие . (Разбира се, под „демокрация“ те разбират „капитализъм“.) Разбира се, несъмнено означава нещо фактът, че тези, които се чувстват отговорни за поддържането на съществуващата глобална икономическа система и които само преди няколко години се държаха така, сякаш извън всякакво съмнение тази система ще бъде вечна, сега съзират апокалипсис навсякъде.