Де Ниро (Един живот)

1.

Понякога възприемаме живота на знаменитостите като преплетен с начина, по който работата и славата им се пресичат с хронологията на нашия живот. Ние знаем, и това е напълно разумно, че известните са родени и расли, открили са своя занаят и работа и са станали добри в нея също както и останалите от нас. Инстинктивно обаче мислим за тях като за хора, които са започнали да съществуват от времето, когато за пръв път сме ги забелязали: главна роля във филм, хит или спортно постижение. Покрай очарованието, с което ни завладява нова звезда, ние невинаги се интересуваме от неговите или нейните родители, от възпитанието или образованието. Звездите се появяват напълно завършени в ума и сърцата ни, както и в ума и сърцето на нашата култура.

Само че историята на Робърт де Ниро, ако трябва да сме точни, започва преди той да се запознае с актьорската професия или да изпълни забележителните си филмови роли, преди родителите му да се запознаят или да оставят професионални следи в света. Тя започва толкова отдавна, че изглежда почти невъзможно да се свърже с познатата фигура на актьора.

Едва три пъти в кариерата си Робърт де Ниро представя герой отпреди двайсети век, почти толкова рядко играе войник, а само веднъж чистокръвен благородник. Но забележителното е, че родословието на тази изцяло съвременна фигура стига назад през вековете чак до средновековна Франция, където един от прадедите му, офицер от кавалерията, взел участие в завоюването на Лангедок и Дофин и се отличил толкова, че бил провъзгласен за губернатор на тези райони от императора на Свещената римска империя Конрад ІІ.

Рафаел де Поджо е роден в Лука, Италия, през 1011 г. и умира през 1062 г. с промененото по френски маниер име Дюпюи, като генерал от имперската кавалерия и главен шамбелан на Свещената римска империя, погребан е под мраморна плоча с меча си, шпорите, шлема и медна плоча, която прославя изпълнените му с чест дела.

Семейство Дюпюи запазва статута си на благородници, губернатори и генерали чак до шестнайсети век, когато се обръща към протестантството, създава хугенотска линия, която с течение на времето ще го лиши от благоволението както на светските, така и на религиозните власти. В края на седемнайсети век френските гонения на протестантите достигат своя връх с Едикта от Фонтенбло, който буквално поставя религията на семейство Дюпюи извън закона и ги принуждава да бягат, първо в Германия, а след това във Вирджиния, където крал Уилям ІІІ е поканил заселници протестанти.

Семейство Дюпюи процъфтява в Новия свят и през 1829 г. се слива със семейство Холтън, също от стар колониален род. Петдесет години по-късно една от дъщерите на този съюз, Вирджиния Мозби Холтън, ще се омъжи за холандския имигрант Николас Адмираал, а техният син, Доналд, роден през 1890 г., ще стане дядо по майчина линия на актьора Робърт де Ниро.

Ако мисълта, че Робърт де Ниро произлиза от френски придворни и кръстоносци и английски колонизатори, които са се били с местното американско население, ви се струва нелепа, може би е така, защото другата страна на семейството, макар да не е преживяла толкова превратности, ще се прояви по-силно у него, най-вече ирландско-италианската връзка. Тази почти стереотипна сплав от различни имигранти била изкована в нашия случай в Сиракюз, Ню Йорк, в края на деветнайсети век, когато предците на Де Ниро по бащина линия са избягали от глада и мизерията в Ирландия или Италия, за да положат ново начало в Америка.

Луиджи и Розана Меркурио от Кампобасо в Югоизточна Италия пристигат на пристанището в Ню Йорк през 1886 г. с дъщеря си Анджелина, чийто бъдещ съпруг, Джовани ди Ниро (както е изписано в някои документи), идва в Америка през следващата година. Джовани, известен с американизираното име Джон, бил също като своя тъст зидаро-мазач и заедно с младата си съпруга създали дом в италианската част на Сиракюз. Там отгледали две момчета и момиче; средният от тримата, Хенри (понякога в официални документи е записан Енрико), роден през 1897 г., ще бъде дядото на Робърт де Ниро по бащина линия.

Хенри може и да е бил роден в семейство на зидаро-мазачи, но си намерил по-благодарна работа в „Уикс енд Андърсън“, магазин за мъжка мода в Сиракюз. Към края на Първата световна война служил за кратко, но през 1920 г. се върнал да живее в къщата на баща си в Сиракюз. Скоро след това се оженил за двайсет и една годишната Хелън О’Райли, дъщеря на Денис, счетоводител, и Мери О’Райли.

Също като семейства Де Ниро и Меркурио, семейство О’Райли били потомци на имигранти, които са оставили неубедителни сведения в официалните архиви. Денис и Мери (моминско име Бърнс) били родени северно от град Ню Йорк, докато техните родители – съответно Едуард и Маргарет О’Райли и Джон и Мери Бърнс – били родени в Ирландия и пристигнали в Америка сред поток от имигранти с подобни имена, от подобни обикновени семейства, буквално незабелязани от историята или официалните власти. През 1964 г. младият Робърт де Ниро, напуснал училище на двайсет, ще отпътува за Ирландия само с една раница, отчасти за да потърси корените си, но открива само неясноти. Както баща му по-късно ще си спомни: „Той разпитваше за произхода си. Обикалял Ирландия на автостоп две седмици, опитвал се да открие роднини, но така и не успял. Казах му: „Хората на баща ми са от място, наречено Кампобасо, по средата между Неапол и Рим“, затова Боби замина за там и се запозна с тях“.

*

Това пътуване до Европа не е било най-обикновена прищявка на младежа или опит да открие родословието си. Де Ниро бил вдъхновен да замине отвъд океана – може би това е основната причина, – защото от предишната година баща му живеел във Франция, отишъл там в известен смисъл да проследи пътя на баба си и дядо си, които били имигранти и да потърси нов начин на живот и нови възможности за работа.

Робърт Хенри де Ниро, както е пълното име на баща му, бил най-голямото от четирите деца на Хенри и Хелън. Роден е на 3 май 1922 г., едва година след като родителите му се женят. Живеели в самостоятелна къща на Типърери Хил, в ирландската част на Сиракюз, оценена за девет хиляди долара, собственост на тъста Денис О’Райли. За да могат да си плащат, и Хенри, и Хелън работели извън дома. След като се връща от военна служба, Хенри работи като продавач, магазинер на едро, управител на магазин и най-сетне правителствен здравен инспектор. Хелън също допринасяла за доходите на семейството като „търговски пътник“ – най-вероятно става въпрос за търговия от врата на врата. Техните деца (Джон, Джоун и Елизабет, последвали Робърт на интервали от точно две години) би трябвало да продължат още по-напред и нагоре, макар и бавно, по пътя на американизацията.

Само че Робърт Хенри не бил какъвто се очаквало. Всъщност той преследвал импулсите и мечтите си. Още от съвсем малък – пет, според семейната легенда – най-големият син на семейство Де Ниро проявил забележителен талант в рисуването. Ентусиазмът му обаче бил поощряван и от родителите, и от учителите, и му позволили да запише часове по изкуство в Музея за изящни изкуства в Сиракюз , където демонстрирал такъв талант, че бързо бил прехвърлен от детската програма, а на дванайсет му било позволено да използва собствено ателие, в което ходел редовно след училище, за да рисува сам и необезпокояван. Учителите му проявявали достатъчно интерес към момчето и дарбата му и го насърчавали да търси по-взискателно и – което е по-важно – по-модерно училище по изкуства. През 1938 г. получил стипендия за обучение при известния офортист, критик и преподавател Ралф Пиърсън в Глостър, Масачузетс. Поради ред причини родителите му не искали да го пуснат и започнали разправии, но с тяхната благословия или не, той заминал за Глостър.

Там художникът тийнейджър можел да се потопи в каквито страсти и интереси пожелаел. Пиърсън преподавал на закотвен шлеп за въглища, който служел за плаваща класна стая, и там младежът научил за съвременните теории и техники, очите му се отворили към по-широк свят на културата от онзи, който бил опознал в Сиракюз. Десетилетия по-късно, когато го питат за отдавнашната му слабост към Грета Гарбо, чийто образ е рисувал често през годините, той обяснява: „На шестнайсет бях на творческо училище на шлеп за въглища в пристанище Глостър и след като прочетох („Ана Кристи“), си избрах модел за сцената“.

Когато лятното училище приключва, Де Ниро се прибира в бащиния дом, решен да се върне към света и да започне да учи, да научава и да преживява, но най-важното, да рисува. Следващото лято заминал за Масачузетс, за да учи с нов преподавател, и това щяло да положи началото на няколко ключови връзки в младия му живот.

Новият му наставник бил Ханс Хофман, преселник от Германия, където преуспявал, докато не се надигнала нацистката вълна. Пристигнал в Щатите през 1932 г. и си намерил работа като инструктор в прочутата Лига на студентите по изкуство. Скоро след това открил своя школа, или по-точно две програми, едната от които се провеждала през традиционната академична година в помещение на Осма улица в Манхатън, а другата, за летата, в Провинстаун, бохемското селище на Кейп Код. На тези две известни места избуяващото поколение млади американски художници, нетърпеливи за нещо различно от пикторализма, който все още властвал в техните школи и музеи, се запознавали с модернистките идеи на Хофман.

Когато Де Ниро пристига в Провинстаун, едва на седемнайсет, той се запознава не само с модерните и либерални идеи и начин на мислене на Хофман. Сблъсква се с различни начини на живот, по-необикновени от всичко, което е изживявал. Провинстаун е стар почти колкото американската история, място на самия край на Кейп Код, където пилигримите от „Мейфлауър“ акостирали, преди да продължат към Плимут. Оттогава естествената красота и евтините квартири, и може би, най-важното, изолацията от света на работещите и техните норми го превръща в предпочитано убежище за бохеми (включително Юджин О’Нийл, чиято „Ана Кристи“, обожавана от младия художник Робърт де Ниро, се разгръща там). Откъснато географски от останалата част от света, това е съвършеното място, където един младеж да експериментира със сексуалността си, с наркотици и алкохол, с почти всеки начин на живот, който човек може да си представи.

Де Ниро направил впечатление на връстниците си още с пристигането в Провинстаун. Албърт Креш, който се запознал с него, докато учели при Хофман, си спомня: „Той беше красив, много елегантен. Беше по-красив от сина си, няколко сантиметра по-висок и косата му беше по-светла. Имаше поетично излъчване в смисъла, който е влагал Байрон“. На снимка, правена по това време, младият Де Ниро изпъква сред останалите: висок, слаб, с къдрава светла коса, дръзка стойка и лице, което прилича досущ като на близнак на сина му по времето, когато е още нов на екрана.

По предложение на Хофман седемнайсетгодишният Де Ниро предприема следващата важна стъпка в развитието си на художник и кандидатства в колеж „Блек Маунтин“, школа за експериментално изкуство близо до Ашвил, Северна Каролина, където цяла плеяда известни хора на изкуството от всяка сфера се опитвали да променят американското изкуство с един-единствен революционен замах. Вдъхновен от педагогическите теории на Джон Дюи и школата „Баухаус“ в Германия, колеж „Блек Маунтин“ имал за цел да подчертае, че е средище на изкуствата, като ги превръща в цялостно, завършено образование, което се предлага на по-широк кръг от обществото. Колежът бил създаден през 1933 г. и не просъществувал повече от четвърт век, но оказал огромно влияние върху изкуството на двайсети век.

Де Ниро разчита на пълна стипендия, когато през есента на 1939 г. пристига в „Блек Маунтин“ и също както в Провинстаун се озовава на вълшебно място. Учел при друг германски изселник, художника, скулптора и теоретика Йозеф Алберс, ключова фигура в развитието на „Баухаус“, който емигрирал в Америка, след като нацистите затворили школата през 1933 г.

Макар да е един от най-младите студенти в колежа, Де Ниро бил хвален и дори сочен като любимец на Алберс, който сравнявал работата му с тази на италианския художник и скулптор Амадео Модиляни и средновековния германски майстор Матиас Грюневалд.

Макар да се радвал на преференциално отношение, Де Ниро чувствал, че инструкциите на Алберс го теглят назад. В сравнение с чувствения, естетичен и бащински подход на Ханс Хофман, Алберс подхождал към изкуството строго, равнодушно и със завидна точност, и не одобрявал често яркия подбор на цветове на младия художник, изтъквал, че са „твърде емоционални“. Самият Де Ниро се съобразявал, поне на пръв поглед, с мнението и инструкциите на преподавателя. Той си спомня, че в училище „рисувах, за да доставя удоволствие на Алберс, след това се прибирах и рисувах каквото си искам“. Само че не бил доволен от това състояние на нещата и през пролетта на 1939 г. решава да напусне колежа.

От „Блек Маунтин“ отишъл в школата на Хофман в Ню Йорк, след това се прехвърлил в лятното училище в Провинстаун. През следващите няколко години той се местел сезонно там, където Хофман преподавал, водел бедното съществуване на студент по изкуство. Все още не бил отпразнувал двайсетия си рожден ден, но се бил потопил не само в изкуство, но и в поезия (имал слабост към френските символисти, вкус, който се запазил през целия му живот), и поне на пръв поглед го очаквало блестящо бъдеще, съвършеният ученик, който без съмнение щял да стане известен художник.

Още от ранните дни на арт колонията Провинстаун бил общността, в която хомосексуалността се приемала по-благосклонно, отколкото в широкото американско общество. В обикновения курс по рисуване, докато работел над изкуството си и си изкарвал прехраната, Де Ниро се запознал с много гейове, някои прикрити, други не, и по някое време започнал да проучва сексуалността си с тях. Сред познатите му бил Тенеси Уилямс, с когото Де Ниро работел като сервитьор в ресторант „Кептън Джак“. Уилямс, по-стар и дързък от младия си колега, бил отявлен гей, безсрамен, а дързостта му била веднага забелязана от Де Ниро. Сред познатите му била и Валеска Гърт, напуснала Германия танцьорка и актриса, която държала незаконна пивница и също като Уилямс не се стараела да прикрива сексуалността си.

Де Ниро, възпитан в католическо семейство от традиционната работническа класа, може и да е имал зряла самоувереност в артистичните си способности, но бил резервиран и мълчалив по природа и макар да е бил привлечен от мъжете, сексуалността му не била толкова безочлива и публична както при приятелите му – дългогодишен навик, както се оказва. Може и да е експериментирал и с мъже, и с жени, но така и не установил романтична връзка.

И тогава, както става във филмите, срещнал едно момиче.

Истината е, че Вирджиния Холтън Адмирал не била момиче, а млада жена на двайсет и седем – цели седем години по-възрастна от Де Ниро-старши. Тя е родена на 4 февруари 1915 г. в дома на Доналд Адмирал, който е потомък на френските благородници и придворни и на английските колонизатори (с малко холандска кръв), и Алис Громан, родена в семейството на второ поколение германски имигранти. Двамата се женят в Данвил през 1913 г. и им се раждат две дъщери, Елинор е по-малка от Вирджиния с две години. Когато момичетата Адмирал са все още тийнейджърки, Доналд и Алис се развеждат и заживяват отделно в Бъркли, Калифорния, където Алис работи като учителка по английски и латински.

Вирджиния, руса, дребна, дръзка и общителна, се отличава като ученичка, най-вече в изкуството. Докато е все още тийнейджърка, ѝ предлагат шанса да учи рисуване в Париж, но тя отказва, предпочита да запише Университета на Калифорния близо до родния Бъркли. Дори в средата на 1930-те Калифорнийският бил известен с радикализма в културата на кампуса и с качеството на образованието, което предлага, и Вирджиния се включва активно в живота там, участва в Социалистическата лига на младите, в троцкистка група, която е в постоянен конфликт с по-голямата сталинистка организация, Лигата на младите комунисти. Освен към политическа дейност, тя проявява интерес и към авангардна литература, която я сближава с поетите Робърт Дънкан и Мери и Лили Фабили, сестри, които били толкова запалени по политиката и сексуалната свобода, колкото и по съвременната поезия. Четиримата създават импровизирано бохемско семейство, живеят заедно, помагат си в работата, поощряват жизненоважни решения.

След като завършва английска филология, Адмирал учи за кратко рисуване в Института по изкуство в Чикаго, но се връща в Калифорния и работи над Федералния проект по изкуства в Оукланд, където участва и Дънкан. Заедно публикуват литературно периодично издание, „Епитаф“, който съществува под това име само за един брой, а следващият излиза под името „Ричуъл“, а по-късно, с различен редакционен състав, вече е „Експериментал Ривю“. Двамата имат по-големи мечти и обмислят да отидат в Ню Йорк, като си въобразяват, че там ги чакат неограничена лична свобода и интелектуални стимули. През лятото на 1940 г. Адмирал записва магистърска програма към Учителски колеж на Колумбийския университет. Преди началото на семестъра тя посещава Дънкан в Удсток, близо до Ню Йорк, където той живее в комуна и се радва на лична свобода и артистични експерименти. След това отива в Мейн, за да преподава изкуство в летен лагер, преди най-сетне да се установи в Манхатън през есента и да започне училище.

Поне такава е първоначалната идея. Адмирал трябвало да си намери стая в Интърнешънъл Хаус, общежитие в кампуса на „Кълъмбия“, което се е смятало за безопасна зона за необвързани млади жени в големия жесток град. Само че плановете ѝ за настаняване последвали съдбата на академичната ѝ кариера. Адмирал водела точно бохемския живот, за който са мечтали с Дънкан, сестрите Фабили и новата им приятелка Джанет Търман – взема под наем апартамент в сграда без асансьор и без топла вода с изглед към Юниън Скуеър на 14-а улица, работи като сервитьорка в ресторант в Гринич Вилидж, посещава психотерапевт (дори сред гладуващите студенти по изкуство психоанализата е била мания) и се отдава на рисуване и писане.

Пъстър разказ за vie bоhиme на Адмирал предлага Анаис Нин, която все още не е станала известна писателка, сприятелила се с Дънкан в Удсток и след време станала нещо като ментор на него и кръга му, който наричала „Les еnfants Terribles“ . Както много други европейски естети с ляв уклон, Нин се мести в Съединените щати, за да избяга от надвисналата война, и донася изисканите си, дори радикални идеи за изкуството и живота. Тя е огромна притегателна сила за Адмирал и приятелите ѝ, които никога досега, както може да се предполага, не са срещали човек като нея.

Нин учи Адмирал, Дънкан и техния кръг за писането, нощния живот, сексуалната свобода, как да се държат по компетентен и авторитетен начин. Само че Нин не била точно благотворно присъствие в живота на новите си последователи. Първо, тя се чувствала нещо повече от Вирджиния и останалите млади жени от техния кръг. Както пише в дневника си:

„Вирджиния и приятелките ѝ се обличат като ученичета: бебешки обувки, панделчици в косата, момичешки рокли, момчешки дрешки, шапки като на сирачета, момичешки къси чорапки, ядат бонбони, захарни изделия, сладолед. Някои от книгите, които четат, са като детски книжки: как да спечелят приятели, как да се любят, как да направят това или онова. Предпочитат радио, кино, плочи, да чуят разказ за това или онова от първа ръка, да изслушат преживяното директно. Не проявяват любопитство към хората, чуват единствено своите гласове над машината и само техните лица са на екрана.“

Години по-късно Вирджиния твърди, че и тя, и приятелите ѝ са възприемали Нин по-скоро като възрастна покровителка, отколкото като вдъхновение.

Във връзката на Нин и Адмирал има и финансов аспект. Едно от заниманията на Адмирал е да работи като машинописка (сред клиентите ѝ е поетът Кенет Пачън). Тъй като Нин е била в процес да пренесе известните си дневници от ръкопис на машина, било ясно на кого ще възложи тази задача.

Адмирал ще напише общо шейсет тома от дневниците на Нин, страници, които Нин редактирала и връщала за преписване, след което били прибирани на сигурно място и чакали публикуването си десетилетия по-късно.

Това не е единственото занимание на Адмирал. Тя все още рисувала. През есента на 1941 г. се записва в нюйоркската школа на Ханс Хофман и там се запознава с Робърт де Ниро.

На пръв поглед двамата нямат почти нищо общо: избухлива млада дама със синя кръв, презвитерианка още отпреди „Мейфлауър“, и необщителен младеж, второ поколение ирландо-италианец от Сиракюз. Той бил значително по-висок от нея, а тя, разбира се, значително по-възрастна. Но в светлината на неговото сексуално непостоянство и на начина, по който тя приема безпроблемно различни начини на живот, изглеждало, че ще се възцари хармония в отношенията му. И двамата са били възприемани като привлекателни от връстниците си. Освен това били сред най-успелите и хвалени ученици на Хофман, което създава помежду им известна близост и приятелско съперничество – независимо дали е сексуално или не. На снимка от 1940-те се вижда как Адмирал гледа към Де Ниро с неприкрита обич, докато седят един до друг на приятелска сбирка. Тогава е съществувала истинска любов.

През последните месеци на академичната година Де Ниро се мести при Адмирал, а когато настъпва лятото, заминават заедно за школата на Хофман в Провинстаун. В края на сезона Адмирал и Де Ниро решават да останат още известно време и той започва да работи с рибарите, за да издържа малкото им семейство. Появява се възможност да изкарват пари и по друг начин: Нин също е била в Провинстаун и си осигурява помощта на група млади бохеми приятели, за да пише порнография – продава я на частен колекционер, който ѝ плаща по долар на страница. Макар да намира известните скандални страници от дневниците на Нин „отегчителни“, Адмирал няма нищо против да се пробва в писането на еротика – само че първият ѝ опит е определен от Нин като „прекалено сатиричен“. Де Ниро със слабостта си към Верлен и Рембо се опитвал да пише по онова време и поне изявявал желание да пробва и да изкара по някой и друг долар с перото си, макар написаното от него да било твърде мръснишко. Освен това двойката организирала партита, за да покрива разходите си. „Всяка петъчна вечер Боб и Вирджиния организираха платено парти – спомня си Лари Ривърс. – Танцуваш, пиеш и оставяш пари.“

Същото лято двойката преживява травма. Една вечер Де Ниро разкрива пред Адмирал, че е бил сексуално интимен с Дънкан, след което се разразил толкова шумен скандал, че го чули и в съседното студио. За затворения Де Ниро това било огромно унижение.

Най-сетне двойката се върнала в Ню Йорк да прекара зимата и там Де Ниро си намерил работа заедно с Тенеси Уилямс като сервитьор в бар „Бегарс“, известен бар в Гринич Вилидж, който старата им позната от Провинстаун, Валеска Гърт била открила, но не се задържал дълго на тази работа.

Младата двойка все още нямала достатъчно пари за необходими неща като храна, наем и материали за изкуство, но през декември се появило още по-голямо предизвикателство, когато Съединените щати се включили в световната война и момчета като деветнайсетгодишния Робърт де Ниро и двайсет и две годишния Робърт Дънкан станали първокласни кандидати за военна служба. Дънкан бил мобилизиран и прекарал няколко седмици в тренировъчен лагер, преди да бъде освободен заради хомосексуалността си. Де Ниро, който бил започнал тайна и спорадична сексуална връзка с Дънкан, намерил друг начин да избегне войната. Скоро след нападението над Пърл Харбър двамата с Адмирал се оженили.

Следващата година донесла на новобрачните много вълнения. Първо, двамата се радвали на истински – макар и скромен – успех в света извън класните стаи на Хофман. Адмирал продала свое платно на Музея за модерно изкуство за крупната сума от сто долара (около 1350 долара през 2013 г.), а след това и още една на Пени Гугенхайм, която била пристигнала в Ню Йорк и започнала да купува и показва творби на нови, млади хора на изкуството в галерията си „Изкуството на този век“ на 57-а улица. По-късно Де Ниро си спомня колко впечатляващи били тези продажби. Младата Адмирал, спомня си той години по-късно, била „много добър художник“. „Онова, което правеше тя навремето, не беше модерно, а на жените художнички им беше трудно.“ Нел Блейн, друга художничка от часовете на Хофман, потвърждава: „Вирджиния беше единствената студентка, която познавах по онова време, успяла да продаде картина на Музея за модерно изкуство“.

Двойката си имала и друг влиятелен покровител в лицето на чичото на Гугенхайм, Соломон Гугенхайм, който започнал да събира колекция, формирала основата на известния музей на Пето авеню, който по-късно ще носи неговото име. По онова време новосъздадената институция била известна с неелегантното име Музей на необективните картини, като част от мисията ѝ била да предлага малки стипендии на обещаващи млади художници, включително цвета на школата на Ханс Хофман. Адмирал и Де Ниро получавали по петнайсет долара на месец от фондация, управлявана от любовницата на Гугенхайм, Хила Рибей, която подпомогнала финансовото състояние на младото семейство, като наела Де Ниро за информацията в музея и за нощен пазач, пост, на който работел с приятеля си Джаксън Полък.

Тези приходи позволили на Адмирал и Де Ниро да се преместят от мансардата на 14-а улица в две съседни студиа на Блийкър Стрийт. Те имали нужда от място и за лични нужди, както и за артистични: преди края на годината Адмирал разбрала, че е бременна. На 17 август 1943 г. се родило детето, което щяло да остане единственото на двойката. Те избрали Ханс Хофман за негов кръстник, изцяло почетна титла, тъй като кръщене така и не било организирано. Кръстили момчето Робърт Антъни де Ниро, но у дома винаги го наричали Боби.