Ключът

23 юни 1611

Сугарамурди, Испания

Вещерът коленичи върху мръсната слама зад железните решетки и се замоли на Бог.

Инквизиторът Алонсо де Саласар Фриас наблюдаваше необичайната гледка. Едва различаваше фигурата. Килията беше тъмна, осветена единствено от трептящите пламъци, издигащи се от близкия селски площад. През същия тесен прозорец достигаше миризмата на изгоряло месо и правеше компания на мъртвешкото танцуващо сияние по каменните стени.

Заслуша се в шепота на вещера на латински, загледан в долепените длани и наведената глава. Молитвата беше позната – Anima Christi, съставена от Игнаций Лойола, основателя на Обществото на Исус. И напълно подходяща, тъй като коленичилият вещер беше йезуитски свещеник от същия орден.

Алонсо си преведе наум края на молитвата: „И в часа на смъртта ми ме призови при Себе си, поведи ме да Те възхвалявам с всичките Ти светци за вечни времена“.

– Амин – каза Алонсо, за да привлече вниманието на обвинения вещер.

Изчака го да се изправи. Макар че свещеникът със сигурност не беше на повече от четирийсет и седемте години на Алонсо, ставите му изпукаха. Дрехата, която му бяха оставили, висеше на раменете му като на закачалка. Лицето му беше изпито и покрито със синини. Тъмничарите бяха обръснали главата му, като бяха порязали кожата на няколко места.

Алонсо изпита мимолетно съжаление към окаяното му състояние, макар да знаеше, че това е Божи човек, обвинен в ереста на магьосничеството. Беше пристигнал в това малко баско село по личното нареждане на главния инквизитор, за да проведе разпита. Бе пътувал цяла седмица през Пиренеите, за да стигне до селцето недалеч от границата с Франция.

Свещеникът изкуцука до железните решетки и ги сграбчи с кокалести пръсти, които трепереха от слабост.

„Кога са го хранили за последен път?“

Думите на йезуита обаче бяха твърди.

– Не съм вещер.

– Точно това ми е наредено да определя, отче Ибара. Прочетох обвиненията срещу теб. В тях се твърди, че практикуваш вещерство и използваш муски и амулети, за да лекуваш болните.

Свещеникът помълча, после каза:

– И аз знам за теб, инквизитор Фриас. За репутацията ти. Бил си един от тримата съдии в процесите в Логроньо преди две лета.

Алонсо едва не трепна от срам и се наложи да извърне поглед, но не можеше толкова лесно да избяга от трептенето на пламъците и вонята на почерняла плът. Тези гледки и миризми му бяха добре познати. По време на процесите в градчето Логроньо той беше раздавал присъди заедно с други двама инквизитори. И сега вината за стореното го гризеше. Това беше най-големият процес срещу магьосници в Испания. Обвиняването на една-единствена жена – Мария де Симилдегуи – бе разгоряла истински пожар от истерия и паника. Тя беше заявила, че е присъствала на вещерско сборище, и бе посочила с пръст други, които на свой ред бяха наклевети­ли още хора. Накрая триста души бяха обвинени в сношение с дявола. Много от тях бяха още деца, най-малкото – на четири години. Когато Алонсо при­стигна в Логроньо, другите двама инквизитори бяха свели обвинените до трийсет. Онези, които си бяха признали за престъпленията, бяха наказани, но бе проявена милост и пламъците им бяха спестени. За съжаление дванайсетима упорито отказаха да се признаят за виновни и бяха изгорени на кладата.

Сега смъртта тежеше на душата му – не защото не беше успял да ги накара да си признаят, а защото вярваше в невинността им. Бе изразил убеждението си по-късно и се беше изложил на голям риск, когато беше споделил мнението си пред главния инспектор на Испанската инквизиция Бернардо де Сандовал и Рохас, на чието приятелство разчиташе много. Вярата му в отношенията им се крепеше на добри основи. Жестокото и кръвожадно време на кралския инквизитор Томас де Торквемада беше отминало преди век. Главният инспектор го изпращаше сам да води разследвания в района на баските в Испания и да отделя истерия от реалност. И той пътуваше вече от близо два месеца, като разпитваше обвинени и затворени. Досега беше открил само лъжливи самопризнания, изтръгнати с мъчения – истории, пълни с противоречия и неточности. През обиколката си все още не беше открил нито един сигурен случай на вещерство.

В личната си борба да спаси душите, обвинени в подобни престъпления, той имаше едно-единствено оръжие.

Отново насочи вниманието си към свещеника и потупа кожената си чанта.

– Отец Ибара, тук нося Едикт на вярата, подписан от главния инспектор. Той ми позволява да опростя всеки, който признае престъпленията си, закълне се във вярност в Бог и се отрече от дявола.

Очите на свещеника блеснаха в мрака, изпълнени с трескава гордост.

– Нямам нищо против да се закълна в последното или да изразя обичта си към Бог, но както вече казах, не съм вещер и няма да се призная за такъв.

– Дори ако от това зависи животът ти?

Ибара му обърна гръб и се загледа в осветения от пламъците прозорец на килията.

– Дойде ли навреме, за да чуеш писъците им?

Този път Алонсо не успя да скрие трепването си. По-рано, докато се бе спускал от планината, беше видял стълбовете пушек, които се издигаха от селото. Беше се замолил да бележат празнични огньове по случай лятното слънцестоене, но въпреки това бе пришпорил коня си, изпълнен с лоши опасения. Беше успял да изпревари залеза, за да бъде посрещнат от плач в покрайнините на селото.

Шест вещици бяха изгорени на клади.

Не вещици... жени, напомни си той.

За съжаление Алонсо не беше първият инквизитор, стигнал до селото. Подозираше, че отец Ибара е бил пощаден засега единствено защото е свещеник.

Алонсо се загледа в гърба му.

„Ако съм в състояние да спася единствено него, тъй да бъде“.

– Отец Ибара, моля те, само признай...

– Какво знаеш за света Колумба?

Алонсо се изненада от странния въпрос, но му трябваше само момент, за да отговори. Беше учил канонично право в университетите в Саламанка и Сигуенса, докато се готвеше да бъде ръкоположен и да влезе в Църквата, и бе добре запознат с житията на всички светци. Но името, изречено от отец Ибара, беше доста спорно.

– Имаш предвид галисийската вещица, която срещнала духа на Христос през девети век, докато отивала на поклонение в Рим.

– Христос ѝ казал, че трябва да приеме християнството, ако иска да отиде в рая.

– И тя го направила, а по-късно станала мъченица и била обезглавена, задето отказала да се отрече от вярата си.

Ибара кимна.

– Макар да влязла в лоното на Църквата, тя продължила да бъде вещица. Селяни от цялата област продължават да почитат и двете страни на личността ѝ – и като вещица, и като света мъченица. Молят ѝ се да ги закриля срещу злите магии и да пази от преследване добрите вещици, които лекуват болните с билки, амулети и заклинания.

По време на пътуванията си из Северна Испания Алонсо беше чувал слухове за култа към света Колумба. Познаваше много жени – образовани жени, – които изучаваха природата и търсеха церове и билки, като черпеха от знанията от езически времена. Някои от тях биваха обвинявани във вещерство и отравяни от свещеници или изгаряни на клада; други търсеха убежище в манастири, където – подобно на света Колумба – можеха да почитат Христос и в същото време да отглеждат билките си и да помагат на болните, заличавайки границата между езичество и християнство.

Алонсо погледна отец Ибара.

Нима свещеникът беше последовател на същия култ?

– Ти самият си обвинен в използване на омагьосани амулети за лекуване на болни – каза Алонсо. – Нима това не те прави вещер като останалите? Ако се признаеш за такъв, мога да използвам едикта, за да се намеся...

– Не съм вещер – повтори отец Ибара и посочи пушека, влизащ от тесния прозорец на килията му. – Това остана от жените, които лекуваха болните из тези пасища и планински села. Аз бях само техен закрилник като смирен слуга на света Колумба, покровителката на вещиците. Не мога да твърдя с чисто сърце, че съм вещер. Не защото подобно обвинение ми е противно, а защото не заслужавам да бъда наричан така... тъй като не съм достоен за подобна чест.

Алонсо се смая. Беше чувал безброй отричания от обвинени във вещерство, но никога такова.

Ибара пристъпи към решетките.

– Но историята за моя амулет... тя е вярна. Боя се, че пристигналите в селото преди теб бяха дошли да го търсят.

Сякаш в отговор на думите му вратата зад Алонсо се отвори. Появи се закачулен монах с черно расо. Макар очите на новодошлия да бяха закрити от алена ивица, той очевидно можеше да вижда.

– Призна ли си? – сърдито попита мъжът.

Алонсо се обърна към Ибара. Свещеникът отстъпи от решетките и изправи гръб. Алонсо разбра, че Ибара никога няма да се пречупи.

– Не.

– Отведете го – нареди мъжът.

Двама събратя на монаха влязоха, готови да повлекат Ибара към кладата. Алонсо застана на пътя им.

– Аз ще го изведа.

Килията беше отворена и Алонсо излезе с Ибара от затвора на селския площад, като го поддържаше за лакътя, за да му помогне да върви изправен. Свещеникът трепереше не само от слабост и глад, но и от гледката на площада.

Шестте клади продължаваха да димят. В средата им имаше обезобразени от огъня тела; овъглените ръце бяха вдигнати нагоре със стегнати в железни скоби китки. Имаше струпана седма клада от прясно нацепен орех върху купчина сухи подпалки, високи до кръста.

Ибара стисна силно ръката на Алонсо.

Алонсо се опита да вдъхне някаква увереност в уплашения затворник.

– Дано Бог те приеме в прегръдката Си.

Но Алонсо беше изтълкувал погрешно действия­та на свещеника. Кокалести пръсти притиснаха нещо в дланта му и той инстинктивно стисна юмрук­. Тайно предаденият му предмет несъмнено беше измъкнат от някакъв скрит джоб в парцаливото­ расо на свещеника.

„Амулетът на Ибара“.

Свещеникът прошепна на испански:

– Nóminas de moro.

Nóminas бяха талисмани или амулети, върху които се изписваха имена на светци. Смяташе се, че са способни да вършат чудеса.

– Бил е намерен при изворите на река Орабидея – бързо обясни Ибара. – Пази го от тях.

Висок мъж закрачи целеустремено през пушека към тях. Расото му беше алено, а маската на очите му – черна. Това беше водачът на сектата. Алонсо беше чувал слухове за вътрешния кръг на Инквизицията – онези, които все още споделяха кръвожадността на отдавна мъртвия Торквемада. Наричаха се с латинското име Crucibulum или Тигел – съдът, в който се стапя метал, който пречиства чрез огън.

Алонсо погледна димящите останки, приковани към шестте клади. Пръстите му се свиха около амулета.

Мъжът спря и кимна на събратята си. В отговор на безмълвната му заповед те отскубнаха Ибара от Алонсо и го повлякоха напред. Водачът им носеше дебела книга с позлатена подвързия. Алонсо знаеше коя е. Пълното ѝ заглавие – Malleus Maleficarum, Maleficas & earum heresim, ut phramea potentissima conterens – се превеждаше като „Чукът за вещици, който поразява вещиците и тяхната ерес като двуостър меч“. Книгата беше написана преди повече от век и бе истинска библия за преследване, разобличаване и наказване на вещици. Вече ставаше непопулярна във Ватикана и дори в Инквизицията.

Но за сметка на това печелеше все по-силни позиции сред членовете на Crucibulum.

Алонсо стоеше и гледаше. Какво друго можеше да направи? Той беше само един младши инквизитор срещу дузина от вътрешния кръг на Инквизицията.

Докато водеха Ибара към смъртта му, лидерът на сектата вървеше по петите му и шепнеше трескаво нещо в ухото му. Алонсо успя да чуе думата nóminas.

„Значи страховете на Ибара са основателни“.

По всяка вероятност лидерът на Crucibulum отправяше заплахи или обещаваше спасение на Ибара, ако той разкрие истината за амулета.

Уплашен, че вниманието може да се насочи към него, тъй като беше говорил насаме с Ибара, Алонсо побърза да се махне от площада. За последен път видя свещеника, когато го оковаваха към ореховия стълб върху купчината дърва. Погледите им се срещнаха и Ибара му кимна едва забележимо.

„Пази го от тях“.

Алонсо се закле да изпълни молбата му. Обърна се и забърза към конюшнята, в която беше конят му. Успя да направи само няколко крачки, когато Ибара надигна глас и извика към небето:

– ВСИЧКИ НИ ИЗГОРЕТЕ! НЯМА ЗНАЧЕНИЕ. СВЕТА КОЛУМБА ПРЕДСКАЗА ИДВАНЕТО Ѝ. ИДВАНЕТО НА ВЕЩИЦАТА, КОЯТО ЩЕ ПРОДЪЛЖИ ДЕЛОТО Ѝ. ВЕЩИЦАТА, КОЯТО ЩЕ РАЗБИЕ ТИГЕЛА И ЩЕ ПРЕЧИСТИ СВЕТА!

Алонсо се препъна и залитна. Нищо чудно, че Crucibulum се опитваше да запуши устата на култа към Колумба и най-вече да заличи всякакви доказателства за подобни твърдения. Стисна по-силно талисмана. Истина или не, светът бавно се променяше, загърбваше методите на Торквемада, оставяше бройките на Malleus Maleficarum да се разпадат на прах; но Алонсо виждаше, че преди това да се случи, ще има още кръвопролития и пламъци – последните конвулсии на една умираща епоха.

След като се отдалечи достатъчно, се осмели да погледне дадения му nóminas. Смая се и едва не го изпусна.

Беше пръст, откъснат от нечия ръка. Краищата изглеждаха обгорени, но иначе беше идеално запазен. Алонсо знаеше, че един от признаците на святост е, че останките на светците се запазват и остават непокътнати от тленността.

Нима държеше такава реликва?

Спря да я огледа по-добре и различи думите, изписани върху плътта.

Sanctus Maleficarum.

Светец на вещиците.

Значи това наистина беше nóminas, амулет с изписано върху него име на светец. Но огледът разкри нещо повече. Пръстът не беше реликва, част от плътта на светия, а нещо още по-невероятно.

Затаил от вълнение дъх, той го завъртя между пръс­тите си. Плътта приличаше на истинска, но не беше. Кожата беше гъвкава, но студена. Разкъсаният край разкриваше някакъв механизъм с жици и блестящи метални кости. Това беше пръст на симулакрум, механично подобие на човек.

Алонсо беше чувал разкази за дарове, поднасяни на крале и кралици – сложни творения, имитиращи движенията на човешкото тяло. Преди шейсет години императорът на Свещената римска империя Карл V получил подобна фигура на монах, дело на испанско-италианския инженер и майстор Хуанело Туриано. Куклата можела да вдига и оставя дървен кръст и да го поднася към устните си, които се движели в беззвучна молитва, а главата ѝ кимала и очите ѝ се движели.

„Нима държа къс от подобно творение?“

И ако наистина беше така, какво беше значението му? Как се свързваше с култа към света Колумба?

Нямаше отговор на тези въпроси и затова продължи към конюшнята. Ибара му беше оставил още една следа към загадката – мястото, където е бил намерен талисманът.

– Река Орабидея – промърмори той и се намръщи озадачено.

Всеки инквизитор в областта познаваше тази река. Тя изтичаше от пещерата Sorginen Leizea, Пещерата на вещиците. Много сборища на вещици бяха правени там. Самата река също имаше мрачна история. Понякога я наричаха Infernuko erreka, или Адския поток, тъй като се вярваше, че извира от недрата на Ада.

Алонсо потръпна. Ако думите на Ибара бяха истина, амулетът в ръката му беше открит при извора на реката.

Иначе казано, при самите порти на Ада.

Идеята да продължи с проучването на въпроса го плашеше и Алонсо си помисли дали да не хвърли амулета, но точно тогава зад него се чу изпълнен с агония писък, който се понесе към звездите.

„Ибара...“

Пръстите му стиснаха nóminas.

Свещеникът беше умрял, за да запази тази тайна.

„Дългът сега е мой“.

Трябваше да разбере истината, та дори това да означаваше, че ще трябва да прекрачи през портите на Ада.