Към Bard.bg
Ханибал - врагът на Рим (Бен Кейн)

Ханибал - врагът на Рим

Бен Кейн
Откъс

І. Ханон

Картаген, пролетта

– Ханон! – Гласът на баща му отекна от замазаните с хоросан стени. – Време е да тръгваме.

Ханон прекрачи внимателно канавката, която отнасяше отпадъците до уличния канал, и погледна назад. Разкъсваше се между задължението и настоятелните жестове на приятеля си Суниатон. Политическите срещи, на които баща му настояваше да присъства в последно време, го отегчаваха до сълзи. Всяка повтаряше едва ли не дословно предишната. Група надути брадати възрастни, очевидно влюбени в звученето на собствените си гласове, се редуваха да изнасят речи как действията на Ханибал Барка в Иберия надхвърляли дадените му правомощия. Малх – баща му – и най-близките му съюзници, които подкрепяха Ханибал, почти не се обаждаха, докато сивобрадите не млъкваха, след което вземаха думата един след друг. Малх винаги говореше последен от всички. Думите му обикновено бяха едни и същи. Ханибал, който командваше войските в Иберия само от три години, вършел невероятно добра работа за укрепването на властта на Картаген над дивите местни племена, създал дисциплинирана армия и най-важното, пълнел ковчезите на града със сребро от мините. Кой друг вършел подобни героични и достойни дела и в същото време обогатявал Картаген? Защитавайки племената, нападащи град Сагунт, който бе съюзник на Рим, той само утвърждавал суверенитета на Картаген в Иберия. Поради това младият Барка трябвало да бъде оставен да действа така, както намери за добре.

Ханон знаеше, че основните мотиви на политиците са страхът, отчасти уталожен от мисълта за силите на Ханибал, и алчността, отчасти задоволена от големите пратки скъпоценен метал от Иберия. Затова внимателно подбираните думи на Малх обикновено убеждаваха Съвета на старейшините да решава в полза на Ханибал, но само след безкрайни дебати. От безкрайните политически дрънканици на Ханон му идеше да закрещи и да каже на дъртите глупаци какво е истинското му мнение за тях. Разбира се, той никога не би посрамил баща си по подобен начин, но не можеше и да изкара поредния ден затворен на онова място. Идеята да отиде на риба беше много по-примамлива.

Един от пратениците на Ханибал редовно идваше да носи вести на баща му от Иберия и ги беше посетил преди по-малко от седмица. Среднощните срещи уж трябваше да са тайни, но Ханон скоро започна да разпознава увития в наметало офицер с нездрав цвят на кожата. На по-големите му братя Сафон и Бостар беше разрешено от известно време да присъстват на срещите. След тях Бостар разказваше на Ханон за тях, като го заклеваше да си мълчи. Сега, стига да можеше, Ханон просто подслушваше. Казано с две думи, Ханибал натоварил Малх и съюзниците му със задачата да се погрижат политиците да продължат да подкрепят действията му. Сблъсъкът със Сагунт предстоеше, но до пряк конфликт с Рим, стария враг на Картаген, имаше още много време.

Дълбокият сериозен глас се разнесе отново и отекна в коридора, водещ към централния двор. Този път в него се долавяше раздразнение.

– Ханон! Ще закъснеем.

Ханон замръзна. Не се страхуваше от пердаха, който щеше да отнесе по-късно, а от разочарованието в погледа на баща си. Потомък на един от най-старите родове в Картаген, Малх водеше с примера си и очакваше тримата му синове да правят същото. Седемнайсетгодишният Ханон бе най-младият от тях. И онзи, който най-често не успяваше да отговори на тези строги стандарти. Поради някаква причина Малх очакваше от него повече, отколкото от Сафон и Бостар. Поне на Ханон му се струваше така. Земеделието обаче, което беше традиционният източник на богатството им, не го интересуваше особено. Военното дело, предпочитаното призвание на баща му и голямата страст на Ханон, все още беше недостъпно за него поради младостта му. Някой ден братята му щяха да отплават за Иберия. Там несъмнено щяха да се покрият със слава при превземането на Сагунт. Тази мисъл изпълваше Ханон с чувство за безсилие и негодувание. На него му оставаше само да упражнява ездата и уменията си с оръжията. Определеният от баща му начин на живот беше наистина досаден и той отдавна мразеше често повтаряните думи на Малх: „Бъди търпелив. Добрите неща се случват на онези, които умеят да чакат“.

– Хайде! – подкани го Суниатон и го тупна по ръката. Златните му обици звъннаха, когато кимна към пристанището. – Рибарите са попаднали на огромен пасаж риба тон по зазоряване. Ако даде Мелкарт , няма да се е преместил много. Ще хванем десетки. Помисли какви пари можем да изкараме! – Гласът му премина в шепот. – Отмъкнах една амфора вино от избата на баща ми. Ще си я поделим на лодката.

Неспособен да устои на предложението на приятеля си, Ханон се направи на глух за гласа на баща си, който приближаваше. Рибата тон беше една от най-ценните в Средиземноморието. Ако пасажът бе толкова близо до брега, възможността беше прекалено добра, за да се пропусне.

Ханон излезе на изровената на коловози улица и погледна отново знака, гравиран в каменната плоча над входа на къщата с плосък покрив. Обърнат триъгълник, над който имаше хоризонтална линия и кръг – символ на основното божество на народа му. Малцина бяха домовете без този знак. Ханон помоли Танит за прошка, че не изпълнява желанието на баща си, но вълнението му беше толкова силно, че забрави да помоли богинята майка за закрилата ѝ.

– Ханон! – Гласът на баща му вече беше съвсем наблизо.

Без да се помайват повече, двамата младежи се шмугнаха в тълпата.

Семействата им живееха близо до върха на хълма Бирса. На самия връх, до който се стигаше по монументално стълбище с шейсет стъпала, се издигаше огромният храм на Ешмун, бога на плодородието, здравето и добруването. Суниатон живееше със семейството си в обширния комплекс зад храма, където баща му служеше като жрец. Нареченият в чест на божеството Ешмуниатон Суниатон – за по-кратко просто Суни – беше най-старият и най-близък приятел на Ханон. Откакто бяха проходили, рядко се случваше да прекарат и ден без компанията на другия.

Останалата част от квартала беше предимно жилищна. Бирса беше една от по-богатите части на града, както личеше от широките улици, пресичащи се под прави ъгли. Повечето лъкатушещи улици на града бяха широки не повече от десет крачки, но тук ширината им бе два пъти по-голяма. Освен богатите търговци и високопоставени военни тук живееха и су­фети – съдии – и много други старейшини. Поради това Ханон тичаше, навел глава към утъпканата земя и дупките на канала, разположени на равни разстояния една от друга. Много хора го познаваха. Последното, което искаше, беше да го спре някой от многобройните политически противници на Малх. Да го замък­нат вкъщи за ухото щеше да е срам и позор за семейството му.

Стига да не ги забележеше някой, двамата с приятеля му можеха да се измъкнат без проблеми. Гологлави и облечени в тесни фланели от червена вълна с бяла ивица в средата и широка лента на врата и с бричове, стигащи до коленете им, двамата не се различаваха по нищо от другите заможни младежи. Облеклото им беше по-практично от дългите прави вълнени туники и коничните филцови шапки, предпочитани от повечето възрастни мъже, и по-практично от богато украсените жакети и плисирани поли, носени от онези с кипърски произход. През раменете им бяха преметнати прости кожени ремъци с ножници, в които имаше ками. На гърба си Суниатон носеше издута торба.

Макар да казваха, че могат да минат за братя, на Ханон му беше трудно да види прилика помежду им. Той беше висок и атлетичен, а Суниатон – дребен и набит. Естествено, и двамата имаха черни къдрави коси и мургава кожа, но с това сходството приключваше. Лицето на Ханон бе тънко, с прав нос и високи скули, докато това на приятеля му беше кръгло, с чип нос и издадена брадичка. Вярно, и двамата бяха зеленооки. Тази черта, рядко срещана сред обикновено тъмнооките картагенци, беше може би причината да ги смятат за братя.

Суниатон, който беше една крачка пред него, едва не се сблъска с някакъв дърводелец, помъкнал няколко дълги кипарисови дъски. Вместо да се извини, той му направи подигравателен жест с палец на носа и размърдани пръсти и хукна към стените на цитаделата, които бяха само на стотина крачки. Потискайки желанието да довърши работата, като препъне разгневения занаятчия, Ханон също профуча покрай него и на лицето му цъфна усмивка. Другото сходство между него и Суниатон беше дръзката им природа, която бе доста необичайна за сериозните маниери на повечето им сънародници и често вкарваше и двамата в беля и бе постоянен източник на раздразнение за бащите им.

Миг по-късно двамата минаха под огромната стена, която беше трийсет крачки дебела и почти толкова висока. Подобно на външните укрепления, стената бе изградена от огромни варовикови блокове. Честото им варосване гарантираше, че слънчевите лъчи ще се отразяват от нея и ще я правят да изглежда още по-голяма. С разположените си на равни разстояния кули укреплението будеше истинско страхопочитание. Цитаделата обаче беше само малка част от целия град. На Ханон никога не му омръзваше да гледа надолу към крайморската стена, която се появяваше, когато човек излезе от сянката на цитаделата. Тя минаваше покрай северния край на града, продължаваше на югоизток към двете пристанища, като ги обгръщаше, след което завиваше на запад. По стръмните северна и източна страни и от юг, където морето беше допълнителна защита, една стена беше достатъчна, но на западната част на полуострова, която гледаше към сушата, бяха издигнати три укрепления – широк ров със земен насип, а зад тях и огромна стена. Покрай стените, които бяха дълги общо 180 стадия, имаше казарми на по два етажа. Те даваха подслон на хиляди пехотинци, конници и техните коне, както и на стотици бойни слонове.

Дом на почти четвърт милион души, самият град също бе впечатляващ. Точно отпред се намираше агората, просторното открито пространство, около което се издигаха правителствени сгради и безброй магазини. Тук гражданите се събираха да въртят търговия, да се наслаждават на вечерите и да гласуват. Зад агората се намираха уникалните пристанища – огромното външно, което бе с правоъгълна форма, и вътрешното кръгло с неговия малък остров в средата. Първото имаше стотици кейове за търговските кораби, докато второто можеше да побере двеста триреми и квинквереми в специално построени навеси. На запад от пристанището се намираше старото светилище на Баал Хамон, което вече не беше толкова важно, колкото навремето, но все още се почиташе от мнозина. На изток се намираше Хома, огромната изкуствена скеля, където бяха привързани рибарски гемии и малки съдове. Именно тя беше целта им.

Ханон се гордееше неимоверно с дома си. Нямаше представа как изглежда Рим, старият враг на Картаген, но се съмняваше, че може да се мери с великолепието на родния му град. А и нямаше желание да сравнява Картаген със столицата на Републиката. Искаше да види Рим единствено превзет от победоносната картагенска войска, преди да бъде изгорен до основи. Хамилкар Барка, бащата на Ханибал, беше възпитал синовете си да мразят всичко римско; същото беше направил и Малх с Ханон и братята му. Подобно на Хамилкар, Малх беше участвал в първата война срещу Републиката и бе служил в Сицилия десет дълги тежки години.

Както можеше да се очаква, Ханон и братята му познаваха до най-дребните подробности всеки сблъсък по суша и море от онзи конфликт, който всъщност бе продължил повече от едно поколение. Платената от Картаген цена в човешки живот, територии и богатства беше огромна, но раните на града бяха много по-дълбоки. Гордостта му беше потъпкана в калта от поражението и този позор беше повторен само три години след края на войната. Картаген беше принуден от Рим да отстъпи Сардиния и да плаща още по-високи репарации. Малх непрекъснато говореше, че този долен акт доказва без никакво съмнение, че всички римляни са долни кучета без дори капка чест. Ханон напълно споделяше мнението му и очакваше с нетърпение деня, в който военните действия ще започнат отново. Предвид дълбокия гняв към Рим, който все още бе силен в Картаген, сблъсъкът беше неизбежен и щеше да започна в Иберия. И то скоро.

Суниатон се обърна.

– Ял ли си?

Ханон сви рамене.

– Малко хляб и мед, когато станах.

– И аз така. Но това беше преди часове. – Приятелят му се ухили и се потупа по корема. – По-добре да се запасим.

– Добра идея – отвърна Ханон. В малката лодка освен риболовните такъми имаха и стомни с вода, но не и храна. А до залез-слънце, когато щяха да се върнат, имаше още много време.

Спускащите се от Бирса улици не следваха строгата планировка на хълма, а лъкатушеха подобно на многобройни притоци на река. Тук магазините и работилниците бяха много повече – хлебарници, месарници и сергии, предлагащи прясно уловена риба, плодове и зеленчуци, бяха наредени до работилници на майстори, работещи със сребро и мед, търговци на благовония и стъклари. Жени седяха пред къщите си, тъчаха или обсъждаха покупките си. Роби носеха богаташи на носилки или метяха земята пред магазините. Навсякъде имаше работилници на производители на бои – големият им брой се дължеше на умението на картагенците да събират местните миди мурекс и да стриват месото им, за да получат пурпурната боя, която се продаваше така скъпо из цялото Средиземноморие. Деца тичаха насам-натам, играеха на криеница или се гонеха по стъпалата, които прекъсваха стръмното спускане на улицата. Наблизо минаха трима мъже, увлечени в разговор. Ханон ги разпозна като старейшини, вероятно отиващи на събранието, на което трябваше да присъства и самият той, и внезапно прояви жив интерес към произведенията на един грънчар, изложени пред работилницата му.

Десетки теракотени фигури, големи и малки, бяха подредени на ниски масички. Ханон разпозна всяко божество от картагенския пантеон. Тук беше закрилникът на Картаген царственият Баал Хамон с неговата корона, седнал на трона си; до него Танит беше изобразена по египетски маниер – с възхитително женско тяло в прозрачна дреха, но с глава на лъвица. Усмихваща се Астарта с тамбурина в ръце. Съпругът ѝ Мелкарт, известен като „царя на града“, беше покрай останалите неща и бог на морето. Различни ярко оцветени фигурки го изобразяваха как се появява от вълните, яхнал страховито чудовище и с тризъбец в едната ръка. Баал Сафон, богът на бурите и войните, беше възседнал чудесен боен кон, а на главата си носеше шлем с дълга развяваща се грива. Сред фигурките бяха подредени и страховити ухилени изрисувани маски – татуирани, покрити с украшения демони и духове на отвъдния свят, които се принасяха в дар в гробниците за пропъждане на злото.

Ханон потръпна при спомена за погребението на майка му преди три години. След като треската я отнесе, баща му, който по принцип не беше от най-дружелюбните, се беше превърнал в мрачно и неприветливо същество, живеещо единствено с мисълта за мъст срещу Рим. Въпреки младостта си Ханон знаеше, че Малх показва на света една строго контролирана маска. Той несъмнено все още скърбеше за майка му, също като самия него и братята му. Майката на Ханон Аришат беше светлият лъч в мрака на Малх, смехът на неговата сериозност, мекотата на силата му. Сърцето на семейството, тя им бе отнета за две ужасни денонощия. Призовани от неутешимия Малх, най-добрите лекари на Картаген се бяха мъчили да я спасят, но напразно. Последните ѝ часове се бяха запечатали в паметта на Ханон до най-малката подробност. Чашите кръв, пусната в напразни опити да смъкнат температурата ѝ. Изпитото трескаво лице. Мокрите от пот завивки. Неуспешните опити на братята му да не плачат. И накрая неподвижното ѝ тяло в леглото, отслабнало като клечка. Малх, коленичил до нея, риданията, разтърсващи мускулестото му тяло. Това беше единственият път, когато Ханон беше виждал баща си да плаче. Оттогава за този случай не се спомена нито дума, както и за майка му. Той преглътна с мъка, увери се, че старейшините са отминали, и продължи напред. Беше твърде болезнено да мисли за тези неща.

Суниатон, който не беше забелязал смута на Ханон, бе спрял да купи хляб, бадеми и фурми. В опит да се разведри Ханон погледна ковашката пещ наблизо. От грубо изградения ѝ комин излизаше пушек и във въздуха се носеше миризмата на въглища, горящо дърво и масло. Рязък метален звън изпълваше ушите му. В дъното на откритата работилница той зърна мъж с кожена престилка, който вдигаше внимателно от наковалнята парче светещ метал с помощта на щипци. Разнесе се силно съскане, когато мечът беше пуснат в коритото студена вода. Краката на Ханон сами го поведоха натам.

Суниатон се изпречи на пътя му.

– Имаме по-добри неща за вършене. Като изкарване на пари – извика той и му тикна в ръцете торбичка бадеми. – Носи това.

– Не! И без това ти ще ги изядеш всичките. – Ухиленият Ханон бутна приятеля си. Това беше стара шега помежду им – неговото любимо занимание беше да се омърля целият, докато Суниатон предпочиташе да планира следващата гощавка. Така се беше разсмял, че не видя приближаващата група войници – десетина либийски копиеносци, – докато не беше твърде късно. Ханон се блъсна в големия кръгъл щит на първия мъж.

Младежът не беше уличен хлапак и копиеносецът сдържа инстинктивната си псувня и само подвикна:

– Гледай къде вървиш!

Ханон изруга наум, когато видя двамата картагенски офицери сред войниците. Сафон и Бостар. И двамата бяха с най-добрите си униформи. Кръгли шлемове с дебели накрайници и жълти пера покриваха главите им. Дебели ленени птериги се спускаха под полираните бронзови доспехи и пазеха слабините им, дол­ната половина на краката им бе защитена от плътно прилягащи наколенници. Несъмнено те също отиваха на събранието. Ханон измърмори някакво извинение на войника и се дръпна назад, като заби поглед в земята с надеждата, че няма да го познаят.

Без да подозира за присъствието на Сафон и Бостар, Суниатон се хилеше на сблъсъка на Ханон.

– Хайде – подкани го той. – Побързай.

– Ханон! – извика Бостар.

Ханон се престори, че не е чул.

– Ханон! Ела тук! – чу се по-дълбок и властен глас – този на Сафон.

Ханон се обърна с неохота.

Суниатон се опита да се изсули, но видяха и него.

– Ешмуниатон! Идвай тук – нареди Сафон.

С нещастна физиономия Суниатон се затътри към приятеля си.

Братята на Ханон си пробиха път през войниците и застанаха пред тях.

– Сафон. Бостар – с фалшива усмивка рече Ханон. – Каква изненада.

– Нима? – остро попита Сафон и гъстите му вежди се сключиха намръщено. Дребен и набит, със сериозните маниери на Малх, той беше вече на двайсет и две. Беше млад за офицер от средния ранг, но също като Бостар беше проявил уменията си по време на обучението. – Всички трябва да идем на събранието и да слушаме старейшините. Защо не си с татко?

Ханон се изчерви и сведе глава. Проклятие. В очите на Сафон дългът към Картаген беше над всичко останало. И ето че само за миг шансовете им да изкарат деня в лодката бяха изчезнали.