Към Bard.bg
Радостта от пренареждането на кухнята (Роберта Скира)

Радостта от пренареждането на кухнята

Роберта Скира
Откъс

Първо ниво

МОТИВАЦИЯ

И ОСЪЗНАТОСТ

 

 

ИСТИНСКАТА ПРОМЯНА ТРЪГВА ОТ КУХНЯТА: КУХНЯТА Е НАЧАЛОТО

 

 

„Няма място на света, което да обичам повече от кухнята. Без значение къде се намира и как е направена. Стига да е кухня, място, в което се приготвя храна, аз съм добре.“ Още в началото на своята „Кухня“ Банана Йошимото извежда същината на тази книга. Именно в една кухня, където спи, люляна от бръмченето на хладилника, авторката лекува раните си и преживява страданията си.

В известен смисъл така беше и с мен. Когато майка ми умря, съм била на една година. Не си спомням почти нищо от нея. Баба ми по баща, която се грижеше за мен, докато татко се ожени повторно, прекарваше почти целия ден в кухнята и така аз направих там своето гнездо. Стоях с часове под масата, свита на кълбо върху една рогозка от върбови пръчки, и се чувствах защитена и сигурна. Оттам светът ми изглеждаше по-приемлив и така се научих да обичам тази стая, наблюдавайки глезените на баба, които се подаваха от малко смачканите пантофи. Нейният глас идваше до мен от високото като божествено предупреждение, докато обявяваше програмата за деня в Павия: пазар, ботаническа градина и после отново вкъщи, за да приготви зеленчуковата супа минестроне.

Във всички култури, в които на огъня продуктите се превръщат от сурови във варени, се появява необходимостта от място, където да се съхраняват храната и инструментите за приготвянето ѝ – кухнята. Представям си как преди хиляди години някоя моя прародителка се е питала как да подреди пространството около огъня и как по-добре да го подготви за следващото хранене. За мен кухнята е домът. Макар да си давам сметка, че в градската култура, където още от стари времена се е ядяло по улицата, кухнята може да се сведе до един котлон и две полици. Именно за изчезването на „огнището“ са се изказвали антрополози и социолози. Но това не са кухните, с които ще се занимаваме.

Кухнята като символична стая е ангажирала психоаналитици и любители на символичната мисъл и е била наричана майчина утроба, брачно ложе, владение на женствеността (днес все по-малко), място на агресивност, на което се реже, прави се дисекция, удря се и се мели. Примитивните общества много дълго време са придавали на дома – и най-вече на кухнята – свещена стойност. Впрочем основните елементи – вода, земя, въздух и огън – се намират в тази стая. По-нататък ще видим, че благодарение на пренареждането е възможно отново да бъдем в хармония с тях. Според френския философ Гастон Башлар домът е пространство символ, което съдържа и притиска времето посредством паметта и въображението, а кухнята въплъщава този символ в най-висока степен. Интересна е неговата идея за „вертикалност“, където покривът и горните етажи означават мисълта, духовността, паметта и съзнателната функция, Аза; мазето представлява несъзнателното и инстинкта, както и неприемливите импулси. Заедно с метаморфозата на храната кухнята включва и всяка психическа трансформация. Тя е място на споделяне, но и на промяна на състоянието. Ето защо смятам, че по дефиниция кухнята е стаята, която може да извърши промяната. А идеята за вертикалност на дома ме накара да мисля за начина, по който човешките същества нареждат продуктите в бюфета/шкафа. Но за това ще ви говоря по-нататък.

Друго потвърждение за това ни дава Карл Густав Юнг, който в книгата си „Сънища“ (1909) интерпретира дома като символа на Аза, нещо като „психическа кожа“. В съня си и Юнг си представя една символична къща: съзнанието е холът и полека-лека, слизайки към приземния етаж, се срещат слоевете на несъзнателното. Но въображаемата игра продължава, свързвайки стаите с човешкото тяло. По тази логика всяка врата е процеп, проход, прозорецът е окото, холът – гърдите, банята – червата, таванът – главата, мазето – краката... а кухнята – стомахът. Тази мислена асоциация между кухнята и стомаха не е само биологична, а се разширява до емоционалната сфера, до идеите за трапезно поведение и промяна, които видяхме по-рано. Това е особено интересна визия, защото подкрепя моята теория: ако искаш да се промениш „отвътре“, започни от кухнята. Както храната никога не е само сбор от числа – тегло, калории – и продукти, така и кухнята никога не е просто място в дома ни.

Има хора, които се боят от кухнята, изтърпяват я, засмукани са от нея като от водовъртеж, може би защото винаги и при всички положения тя е мястото на алхимията. Магия означава преработка – освен че суровото става печено, твърдото като гьон – крехко, кървящото – ядливо, дивото се опитомява, студеното се затопля и животното не умира завинаги, а се възражда под нова форма, превръща се в енергия и споделено удоволствие. Кухнята е най-жестоката стая, само тук се работи с месото и кръвта, присъства се на смъртта, борави се с ножове и се укротява огънят. Кухнята превръща продукта на природата в цивилизационно приемлив продукт, макар че днешният поход към суровоядство може да направи огъня излишен. Готвенето, късането на храната на парчета и споделеното ѝ консумиране в стаята, в която тя се приготвя, е преживяване с абсолютното участие на всички сетива. И на всички сътрапезници, което се простира и извън семейните отношения. Храната се превръща във – всъщност тя винаги е била – емоционална храна и тази ѝ двойствена роля на храна за тялото и за духа е видна в цялата си пълнота и най-вече там, където се е сбъднало вълшебството на приготовлението – кухнята.

Да направим крачка назад в историята. В началото италийската и римската кухня са малко повече от огнище, поставено в атриума (преддверието), за да позволи на дима да излиза през отвор на тавана. По време на империята е достатъчен един зидан плот близо до стената, често покрит с тухли, за да замирише на кухня. Наоколо има няколко ниши вместо килер, които вероятно са осигурявали примитивна форма на подреждане.

През Средновековието и по времето на Ренесанса кухнята променя вида си: семейната и народна кухня се оформя около голяма печка и често представлява единствената стая, в която през деня се живее, а нощем се спи. Другата кухня е онази на манастирите, на господарите, на замъците – голямо помещение с огромна печка, която от определен момент насетне трябва да остане скрита и да служи като театрални кулиси за голямото ренесансово представление на трапезата. В модерните времена и отчасти в съвремието кристализира тази двойна визия за стаята-кухня – колкото повече се изкачваме в съсловната стълбица, толкова повече кухнята се отдалечава от салона.

Бартоломео Скапи, прочут придворен готвач от средата на XV век, казва: „Кухнята трябва да бъде на място по-скоро отдалечено, отколкото публично“, защото това е опасно място за гостите „и за да не досажда на близките дворцови жилища с врявата, която задължително се вдига там“.

Тук ми идва да се изсмея, като си представя високопарната арогантност на много днешни готвачи и саркастичния отговор на баба ми, която казваше за един надменен готвач: „Знайте си мястото и се върнете в кухнята при обслужващия персонал“. Какво ли би си помислила тя за факта, че днес някои хора могат от своите кухни да променят света?

От друга страна, имаме кухнята-спалня на народа, която се среща предимно на село и при дребната буржоазия. Домакинята глади и шие, докато децата учат, а тенджерата къкри на огъня. Това е най-топлата стая на къщата, където в събота се донасяше коритото със седмичното пране и където се къпехме. Кухнята, в която се носеше шумоленето на изгладени дрехи, прелистени страници на книги, хъркането на дядото, седнал на дивана, бръщолевенето на децата. В тази кухня животът не спира освен в малките часове на нощта, тъй като утрото е близо и трябва някой да остави топлината на завивките, за да приготви закуска за всички. По правило жената е тази, която става, за да се погрижи в своето царство за мъжа, който излиза следван от аромата на кафето. Вече знам, че читателките неофеминистки (но не съм ли и аз такава?) ще сбърчат нос. От друга страна, така си беше. И днес не е много по-различно, ако отидете малко по-далече от големите градове и в южната част на всички страни. Моите деца, мъжът ми и свекър ми казаха един ден: „Не искаме да ставаш толкова рано, за да приготвяш закуска, ще го правим ние, на смени“. Резултатът? Никой вече не закусваше у дома. Това да виждам кухнята си празна сутрин, ме натъжи дотолкова, че отново започнах да ставам преди всички и да приготвям закуската. Жена робиня или господарка в кухнята? Според Пиетро Кампорези („Земята и Луната“), кухнята е „примитивен рай, където жените майки-готвачки-жрици държат в кротко подчинение мъжете кърмачета“.

За много жени кухнята днес вече не е домашното огнище, на което те се чувстваха робини-господарки. Кухнята е на онзи, който я изживява, който я използва, цапа, храни се в нея. Съвременната кухня е кухнята, която отново заема централното си място в дома. Но тази централност може да се засили дотам, че да се превърне от нещо живо в нещо мъртво, като бездушните и супертехнологични кухни на хомо ресторантикус, за когото говори ученият Роберт Апелбаум. След като рухна статус символът на часовника и на автомобила, сега е ред на кухнята – една чиста кухня, защото ние ходим все повече на ресторант, за да не цапаме и да не хабим шкафовете и полиците си. Ако нямаш свръхскъпата печка от последно поколение, ти си никой и няма значение, че не умееш да я ползваш. Ако не притежаваш шоков минифризер, комплект за печене при ниска температура, замесваща машина с вграден компютър и центрофуга, кухнята ти наистина е аут. В другата крайност е „скритата кухня“ – малко сантиметри за големи пространства, които скриват тенджерите и приборите зад стоманена стена. Бам! И кухнята изчезва като светулка призори.

По средата на тези две крайности стоим всички ние. Ние, които притежаваме човешки кухни, повече или по-малко подредени. Бляскави или помътнели кухни, както нови, така и наследени; поизтрити, неудобни, нефункционални. Влажни, тъмни или слънчеви, икономични или луксозни кухни. Изобщо следва цялото останало човечество с неговите кухни.

Хубаво е – ще кажете вие – да ни обяснявате всички тези символични, антропологически, исторически и дори метафизически подробности за кухнята, но ние трябва да се борим със суровата действителност.

Със съботния следобед, когато тази нещастна стая е нападната от килограми храна, която трябва да бъде изчистена и прибрана за цяла седмица, разкъсвана от подрастващите деца...

Със скритите мании на единайсетгодишната ви дъщеря, която сякаш е родена, за да крие бананови кори в чекмеджето с приборите... Да не говорим за дядото, чиято единствена цел е да омита запасите от шоколад и да крие остатъците по най-високите рафтове, където с разцъфтяването на първите череши те се превръщат в каша...

С една деспотична майка, която, ако се осмелиш да докоснеш печеното, ще ти откъсне пръста!

С един маниакално-депресивен съпруг, който изпада в истерична криза, ако преместиш с един сантиметър ръкохватката му за фурна.