Скрити богатства

Пролог

Той не искаше да е там. Мисълта да се затвори в старата елегантна къща и да се остави на неуморните призраци да го пощипват и дразнят му беше направо противна. Вече не бе достатъчно да покрие мебелите с калъфи. Трябваше просто да опразни къщата си. Само така би се отървал от някои кошмари.

– Капитан Скимърхорн?

Джед трепна, като чу званието си. От миналата седмица вече не беше капитан. Беше напуснал полицията, върна и полицейската значка, но започваше да му писва да дава обяснения. Отдръпна се, за да стори път на двамата хамали, които сваляха по стълбите шкаф от палисандрово дърво.

– Да?

– Можете да погледнете горе. Всичко, което искахте да преместим на склад, е извадено. Тук нямаме повече работа.

Не му се изкачваха тези стълби, нито изгаряше от желание да обиколи стаите. Дори и празни, те му напомняха за много неща.

„Няма как, отговорност“, каза си мислено Джед и тръгна с нежелание нагоре. През живота си беше поемал много отговорности и сега не можеше да пренебрегне още една. Нещо го накара да мине през хола и да се отправи към старата си стая. В нея беше израсъл и нея беше продължил да обитава дълго след като беше дошъл да живее тук сам. Само миг преди да прекрачи прага, Джед спря. Мушнал в джобовете ръцете си, стиснати в юмруци, той изчака спомените да го връхлетят като снайперистки огън.

В тази стая беше плакал – скришом, срамувайки се от себе си. Никой Скимърхорн не си позволяваше да прояви слабост пред другите. Когато сълзите му пресъхваха, в тази стая кроеше планове за отмъщение – дребнави, безсмислени, детски. Планове, които винаги се връщаха като бумеранг срещу самия него.

Тук се беше научил да мрази.

И все пак това беше само една стая, само една къща. Беше се убедил в това още преди години, когато, вече като мъж, се бе върнал да живее тук. Сега се запита: не беше ли доволен? Не бяха ли тогава нещата съвсем прости?

До Илейн.

– Джедидиа!

Той се стресна и преди да се усети, почти извади дясната си ръка от джоба, за да се хване за оръжието. То обаче вече не беше на обичайното си място. Този жест и фактът, че беше толкова погълнат от мъчителните си мисли, за да допусне някой да застане незабелязано зад него, му напомниха защо револверът вече не висеше на кръста му.

Отпусна се и погледна към баба си. Онория Скимърхорн Роджърс се беше загърнала в елегантно палто от норки. На ушите ѝ дискретно проблясваха диамантени обици, а снежнобялата ѝ коса бе подредена в красива фризура. Имаше вид на заможна матрона, която отива да обядва в любимия си клуб. В очите ѝ обаче – яркосини като неговите, се четеше силно безпокойство.

– Надявах се, че ще те убедя да изчакаш – тихо каза тя и протегна ръка към рамото му.

Той инстинктивно се отдръпна. Скимърхорнови не обичаха да ги докосват.

– Няма смисъл.

– А това тук има ли смисъл? – Тя посочи празната стая. – Да опразниш къщата, да изнесеш всичките си вещи?

– Нищо в тази къща не ми принадлежи.

– Говориш абсурдни неща. – В произнесената почти шепнешком фраза се прокрадна бостънският акцент на Онория.

– Поради пресрочката ли? – Той се обърна с гръб към стаята и срещна погледа ѝ. – Или защото се случи така, че все още съм жив? Не, благодаря.

Ако не се безпокоеше толкова за него, в резкия ѝ отговор щеше да прозвучи и укор.

– Скъпи, изобщо не може да става дума нито за пресрочка, нито за някаква грешка. – Наблюдаваше го как затваря вратата зад себе си. Искаше ѝ се да го разтърси, ако би помогнало. Вместо това го докосна по бузата. – Просто имаш нужда от време.

От този жест мускулите на Джед се стегнаха и той събра цялата си воля, за да не се отдръпне от нежните ѝ пръсти.

– Така приемам нещата.

– Като напуснеш семейната къща...

– Семейство? – Той се изсмя и ехото от смеха му отекна злокобно в празния хол. – Тук, а и където и да било другаде, никога не сме били семейство.

Погледът ѝ, в който досега имаше мекота и съчувствие, стана студен.

– Да се преструваш, че миналото не е съществувало, е също толкова лошо, колкото и да живееш единствено с него. Какво правиш сега тук? Захвърляш всичко, което си спечелил, всичко, което си постигнал. Може и да не съм била много въодушевена от професията, която си избра, но изборът си беше твой и ти се справи. Струва ми се, че когато те повишиха в чин капитан, направи повече, отколкото всичките ти предци можаха да постигнат с парите и общественото си положение.

– Не станах ченге, за да прославя проклетата фамилия!

– Така е – каза тихо тя. – Направи го заради себе си, и то напук на огромния семеен натиск, включително и от моя страна. – Отдръпна се от него и закрачи през хола. Беше живяла тук преди години, като младоженка, при това нещастна. – Видях те как промени изцяло живота си и това ме изпълни с благоговение, защото знаех, че го направи само заради себе си. Често съм се питала откъде намери сили.

Онория се обърна и се загледа внимателно в него – сина на собствения ѝ син. Беше наследил правилните, дръзки черти на Скимърхорнови. Косата му с цвят на бронз падаше непокорно върху слабото лице с изпъкнали, напрегнати от стреса скули. По женски се безпокоеше, че е отслабнал, въпреки че така чертите му излъчваха по-голяма сила. Сила излъчваше и високата му широкоплещеста фигура, а това подчертаваше още повече мъжествената, малко романтична хубост, която лъхаше от чувствената уста и от лекия златист загар на кожата му. Имаше нейните изумителни тъмносини очи.

И сега в тях се четяха предизвикателството и копнежът, присъщи на неспокойното момче, което тя добре си спомняше.

Но Джед вече не беше момче и баба му се безпокоеше, че не може да направи много, за да му помогне.

– Не си струва да променяш отново живота си за неща, които не заслужават. – Поклати глава и тръгна обратно към него, преди той да успее да ѝ отговори. – Може и да съм имала нещо против, когато дойде да живееш тук, след като родителите ти починаха, но изборът отново беше твой. А сега си решил да преодолееш една трагедия, като продадеш къщата и зарежеш кариерата си.

Той изчака миг.

– Точно това ще направя.

– Разочароваш ме, Джедидиа.

Тя рядко го наричаше така и в тази фраза имаше повече жлъч, отколкото в десетките ругатни на разгневения му баща.

– Предпочитам да те разочаровам, отколкото да се чувствам отговорен за живота на някое ченге. Не съм в състояние да командвам. – Джед погледна ръцете си и стисна длани, за да не треперят. – Може би никога няма да бъда. А що се отнася до къщата, тя трябваше да бъде продадена още преди години, след инцидента. И щеше да бъде продадена, ако Илейн се беше съгласила. – В гърлото му заседна буца. Чувството за вина беше не по-малко мъчително, отколкото озлоблението. – Сега и тя си отиде, така че решението е изцяло мое.

– Да, твое е – съгласи се тя. – Но е погрешно.

Кръвта му кипна. Искаше да удари нещо или някого, да стовари юмрука си в някаква плът. Напоследък изпитваше доста често това чувство. Точно заради него вече не беше капитанът от полицейското управление на Филаделфия Дж. Т. Скимърхорн, а обикновен цивилен.

– Не разбираш ли? Не мога да живея тук. Тук не мога да спя. Трябва да се махна, защото се задушавам.

– Тогава ела при мен, у дома. Поне за празниците. Дай си малко време, преди да извършиш нещо, от което няма връщане. – Гласът ѝ отново беше станал нежен и тя взе ръцете му в своите. – Джедидиа, вече минаха месеци, откакто Илейн... откакто Илейн беше убита.

– Знам колко време е минало. – Да, спомняше си точно мига, в който сестра му намери смъртта си. В края на краищата той бе причина за смъртта ѝ. – Благодаря ти за предложението, но имам планове. Днес ще ходя да разгледам един апартамент. Някъде на Южната улица.

– Апартамент. – Онория въздъхна с неприкрита досада. – Джедидиа, не извършвай подобна глупост. Ако толкова се налага, купи си друга къща или замини някъде за дълго, но не се погребвай в някоя мизерна стая.

Той се учуди, че е в състояние да се усмихне.

– В обявата се казва, че мястото е спокойно, приятно и има добро разположение. Не ми прилича на мизерно, бабо. – Стисна ръцете ѝ преди тя да може да му възрази. – Не се меси. Моля те.

Тя отново въздъхна, предусещайки поражението си.

– Искам само това, което е най-доброто за теб.

– Винаги си го искала. – Той потисна една тръпка. Чувстваше как стените се приближават към него. – Да се махаме оттук.

1.

Една театрална репетиция има своя особена магия – магията на различните възможности. Ехото от гласовете на актьорите, светлините на рампата, костюмите и нервното напрежение, което струи от сцената към празните редове.

Застанала под страничния балкон в театър „Либърти“, Айсидора Конрой беше погълната от тази магия, наблюдавайки генералната репетиция на „Коледна песен“. Както винаги, тя се наслаждаваше на драмата – но не само на Дикенсовата. От вниманието ѝ не убягваха и опънатите нерви, и сполучливите светлинни ефекти, и добре поднесената актьорска фраза. В края на краищата театърът беше в кръвта ѝ.

Дори и неподвижна, от нея като че ли се излъчваха вибрации. Големите ѝ, искрящи от вълнение кафяви очи доминираха върху лицето, оградено от златистокестенява коса. Кожата ѝ с цвят на слонова кост се беше зачервила от възбудата, а устните ѝ бяха широко разтворени в усмивка. Това беше лице с меки извивки и неуловими черти – прекрасно и същевременно лъхащо на здраве. От дребната ѝ стегната фигура струеше енергия.

Беше жена, интересуваща се от всичко, което я заобикаля. Сега, когато наблюдаваше баща си да дрънчи с веригите на Марли и да изрежда ужасни предсказания на вцепенения от страх Скрудж, тя вярваше в духове. Представяше си, че този мъж вече не е баща ѝ, а обречен скъперник, прикован завинаги от тежките вериги на алчността. После Марли отново се превърна в Куентин Конрой – стария актьор, директора и диктатора на театъра, който поиска малка промяна в постановката.

– Дора – каза нетърпеливо зад нея сестра ѝ Офелия, – изоставаме от разписанието вече с двайсет минути.

– Нямаме такова – промърмори Дора и кимна одобрително към сцената, защото промяната беше много сполучлива. – Когато тръгна на покупки, никога не спазвам разписание. Не е ли чудесен, Лия?

Въпреки че беше човек на организацията и точността, Лия погледна към баща си на сцената.

– Да. Макар че само Господ знае как издържа да представя една и съща постановка година след година.

– Традиция – каза изпълнена с гордост Дора. Театърът се беше сраснал с нея. Напускането на сцената не беше намалило любовта ѝ към нея, нито възхищението ѝ от човека, който я бе научил да рецитира. Беше го наблюдавала да се превъплъщава в стотици образи: Макбет, Уили Ломан, Натан Детройт... Беше го гледала и по време на триумф, и при провал. Но винаги ѝ беше забавно.

– Помниш ли мама и татко като Титания и Оберон?

Лия я погледна усмихната.

– Забравя ли се такова нещо? Мама изпълняваше ролята си в продължение на седмици. Не беше лесно да се живее с царицата на феите. Ако не се измъкнем скоро оттук, царицата ще се появи и ще си отнесем конското – две жени, тръгнали да пътуват сами из Вирджиния.

Усетила нетърпението и нервността на сестра си, Дора протегна ръка и я прегърна.

– Отпусни се, мила. Държа я под око, а след миг той ще даде почивка.

Когато след малко актьорите се пръснаха, Дора се качи на сцената.

– Татко – изгледа го от главата до петите, – ти си велик!

– Благодаря ти, сладката ми. – Той вдигна ръка и дрипавата му плащеница се развя. – Мисля, че гримът и костюмът са по-добри от миналата година.

– Така е. – Гримът и въгленът му придаваха шокиращо автентичен вид: красивото му лице изглеждаше почти като разкапано. – Направо е страшно. – Тя го целуна леко по устните, като внимаваше да не размаже боята. – Съжалявам, че ще пропуснем първото представление.

– Няма как – каза той, въпреки че му стана малко криво. Макар че синът му щеше да продължи семейната традиция на Конрой, беше загубил за сцената и двете си дъщери – едната се беше омъжила, а другата се бе заловила с бизнес. Но дори и при това положение от време на време той успяваше да ги привлече за някоя и друга второстепенна роля. – Значи моите две малки момиченца са тръгнали на пътешествие?

– Това е само делова обиколка, а не пътуване до Амазонка.

– Все същото. – Той ѝ намигна и целуна Лия. – Пазете се от змии.

– О, Лия! – Трикси Конрой се втурна на сцената. Беше блестяща, в роклята си с подплънки на кръста и с шапката с перо. Добрата акустика на театър „Либърти“ разнесе гърления ѝ глас чак до втория балкон. – Джон те чака на телефона, скъпа. Не може да си спомни дали тази вечер Миси има събрание на скаутите в пет часа или урок по пиано – в шест.

– Оставила съм цял поменик с нещата, които трябва да прави – промърмори Лия. – Как ще се оправя с децата цели три дни, след като не може да прочете един списък?

– Толкова е очарователен! – отбеляза Трикси, когато Лия изхвърча навън. – Идеалният зет. Дора, нали ще караш предпазливо?

– Да, мамо.

– Добре. Винаги си била внимателна. И няма да вземате никого на автостоп, надявам се?

– Няма, дори да ни се молят.

– И ще спираш на всеки два часа, за да си почиват очите ти?

– Като по часовник.

Но Трикси, която беше непоправима паникьорка, прехапа долната си устна и продължи:

– Все пак до Вирджиния е ужасно далече, а може да завали сняг.

– Имам гуми за сняг. – Дора целуна майка си, за да предотврати по-нататъшните наставления. – Мамо, в микробуса има телефон. Ще се обаждам всеки път, когато влизаме в друг щат.

– Това ще бъде наистина забавно. – Идеята я въодушеви. – Куентин, скъпи, тъкмо идвам от касата. За идната седмица всичко е продадено.

– Естествено. – Куентин повдигна жена си и грациозно я завъртя, а после и двамата ниско се поклониха. – Един Конрой може да очаква само претъпкан салон.

– Чукай на дърво. – Дора целуна майка си за последен път. – Ти също, татко. И да не забравиш, че днес трябва да покажеш апартамента на наемателя.

– Никога не забравям ангажиментите си. По местата! – провикна се той и намигна на дъщеря си. – Приятно пътуване, скъпа.

Докато слизаше от сцената, Дора чуваше дрънченето на оковите му. Не можеше да си представи по-добро изпращане.

Къщата за разпродажби имаше много общо с театъра. Тук също имаше сцена, колони и герои. Тъкмо затова преди години Дора беше обяснила на изумените си родители, че не напуска напълно сцената. Просто щеше да се потопи в друга артистична среда. Когато трябваше да купува или да продава, младата жена винаги използваше актьорските си способности.

Вече се беше запознала със сцената на днешното представление. Сградата, в която Шърмън Портър организираше разпродажбите си и ежедневния базар, първоначално е била кланица. Мястото все още бе проветриво като в хамбар. Стоката беше изложена направо върху леденостудения циментов под, по който са минавали хиляди крави и свине, преди да станат на котлети и бифтеци. Сега тук имаше хора, загърнати в палта и шалове, които се шляеха насам-натам, ровеха в стъкларията, сумтяха пред картините и спореха пред стъклените шкафове с порцелана и с дърворезбите.

Обкръжението не беше от най-престижните, но тя бе играла и пред по-непретенциозна публика. Разбира се, не забравяше и това, че от хората в дъното на салона винаги можеха да се очакват изненади.

Айсидора Конрой обичаше да се пазари. Думите „продава се“ винаги предизвикваха у нея хазартна тръпка. Обичаше да купува и изпитваше дълбоко удовлетворение от размяната на пари за предмети. Емоцията бе толкова силна, че Дора прекалено често се харчеше за безполезни предмети. Но точно тази любов към пазарлъка я беше накарала да отвори собствен магазин и впоследствие да открие, че да продадеш нещо е също толкова приятно, колкото и да купиш.

– Лия, погледни това! – възторжено се обърна Дора към сестра си и ѝ показа една позлатена кутия за тоалетен крем във формата на дамска официална обувка. – Не е ли приказна?

Офелия Бредшоу хвърли поглед и повдигна скептично едната си вежда. Въпреки романтичното си име, тя беше жена, здраво стъпила на земята.

– По-правилната дума може би е „лековата“.

– Хайде, хайде, остави чистата естетика – каза усмихнато Дора и прокара пръст по извивката на обувката. – В този свят има място и за смешното.

– Да, знам, като например – за твоя магазин.

Дора се изкикоти, без да се обиди.

Въпреки че остави кутията за крем, вече беше решила да се пазари за нея. Извади бележник и писалка с лика на Елвис Пресли и си записа номера на предмета.

– Наистина съм доволна, че дойде с мен на този търг. Ти ме връщаш към реалността.

– Някой трябва от време на време да го прави. – Вниманието на Лия беше привлечено от колекция чаши от периода на Голямата депресия. Имаше две-три с цвят на кехлибар, които щяха да бъдат приятно допълнение към нейната колекция. – Все пак се чувствам гузна, че съм далеч от къщи точно пред Коледа и че оставих Джон да се оправя сам с децата.

– Но ти изгаряше от нетърпение да се отървеш поне за малко от тях – припомни ѝ Дора, докато разглеждаше една кутия за бижута от черешово дърво.

– Знам. Точно затова се чувствам виновна.

– Чувството за вина е хубаво нещо. – Дора преметна през рамо червения си шал и приклекна, за да разгледа изработката на медните дръжки на кутията. – Скъпа, това бяха само три дни. Довечера ще сме си вкъщи. Ще задуша децата в прегръдките си, ще прелъстя Джон и всички ще бъдат щастливи.

Лия извърна очи и леко се усмихна на двойката, която стоеше до нея.

– Разчитам на теб да опростиш максимално нещата.

Дора изпъшка със задоволство, изправи се, отметна назад коса и кимна.

– Мисля, че засега това, което разгледах, стига. – Погледна часовника си и се сети, че там, у дома, в театъра на баща ѝ, матинето тъкмо започва. „Добре, помисли си със задоволство тя. И там – шоубизнес, и тук – шоубизнес“. Потри ръце, очаквайки началото на разпродажбата. – По-добре да си намерим места, преди... О, я почакай! – Кафявите ѝ очи проблеснаха любопитно. – Погледни това!

Лия се обърна, но Дора вече с бързи стъпки пресичаше циментовия под, привлечена от една картина. Не беше голяма, може би четиресет на шейсет сантиметра, в обикновена гладка рамка от абаносово дърво. Беше акварел. По платното бяха прокарани кървавочервени и сапфирени ивици и ленти, имаше малко лимоненожълто и смела мазка в яркозелено. Дора виждаше пред себе си енергия и замах, на които не можеше да устои.

Тя се обърна любезно към момчето, което подпря картината до стената.

– Слагате я обратно.

– Ъ? – Момчето се стресна, обърна се и се изчерви. Беше на седемнадесет години и при вида на усмихващата му се млада жена се превърна в локва хормони. – О, не, мадам. – Адамовата му ябълка бясно заподскача, докато обръщаше картината, за да ѝ покаже окачалката отзад.

– Хъм. – Когато станеше нейна, а това сигурно щеше да бъде още този следобед, щеше да поправи грешката.

– Тази пратка току-що пристигна.

– Разбирам. – Дора се приближи. – Ето още някои интересни нещица – каза тя и вдигна от пода една статуетка, която изобразяваше ловджийско куче, застанало на задните лапи. Беше по-тежка, отколкото очакваше. Сви устни и я обърна няколко пъти, за да я огледа по-добре. Нямаше нито подпис на майстора, нито дата, но изработката бе чудесна.

– Не смяташ ли, че е доста посредствена? – попита Лия.

– Напълно. Ще изглежда страхотно до вратата. – Остави я и посегна към висока скулптурна група от теракота, изобразяваща мъж и жена във вихрен валс. Облеклото им говореше за времето отпреди Гражданската война. Ръката на Дора хвана нечии дебели, изкривени от артрит пръсти. – Извинявайте. – Вдигна глава и видя възрастен мъж със сипаничаво лице, който сдържано се поклони.

– Нали е хубава? – попита той. – Жена ми имаше същата, но се счупи, когато децата се боричкаха в гостната. – Той се ухили и показа белите си равни зъби, които очевидно не бяха естествени. Носеше червена папионка и миришеше на мента.

Дора също се усмихна.

– Колекционирате ли?

– Може и така да се каже. – Той остави фигурите. Старческите му проницателни очи оглеждаха експозицията, оценяваха, категоризираха, отхвърляха това, което не беше интересно. – Казвам се Том Ешуърт. Имам магазин тук, във Фрънт Роял. – Извади от джоба си визитна картичка и я подаде на събеседничката си. – През годините натрупах толкова много неща, че трябваше или да отворя магазин, или да купя по-голяма къща.

– Напълно ви разбирам. Аз съм Дора Конрой. – Тя му подаде ръка и той я стисна леко с болните си пръсти. – Имам магазин във Филаделфия.

– Предположих, че сте от бранша – смигна ѝ доволен той. – Веднага ви забелязах. Не съм ви виждал преди на разпродажбите на Портър.

– Все не успявах да намеря време. Това пътуване беше една прищявка. Помъкнах със себе си и сестра си. Лия, Том Ешуърт.

– Радвам се да се запозная с вас.

– Удоволствието е изцяло мое. – Ешуърт потупа леко студената като лед ръка на Лия. – По това време на годината тук никога не отопляват. Портър очевидно разчита на това да се разгорещим от наддаването.

– Надявам се да излезе прав. – В шведските ботушки краката на Лия бяха се вкочанили. – Отдавна ли сте в този бизнес, господин Ешуърт?

– Близо четиресет години. Жена ми е причината да се захванем с тази работа. Плетеше покривки, шалове и други неща, които продаваше. Аз добавях към тях някои дрънкулки, които майсторях в гаража. – Той извади от джоба си лула, изработена от царевичен кочан, и я стисна между зъбите си. – В един момент се оказа, че бяхме събрали повече неща, отколкото можехме да държим вкъщи, и наехме магазин в града. Работехме заедно до смъртта ѝ, през шейсет и осма година. Сега ми помага внукът ми. Пада си малко фантазьор, но е добро момче.

– Семейният бизнес е чиста работа – каза Дора. – Лия току-що почна да поработва по малко в магазина.

– Бог знае защо го направих. – Лия мушна измръзналите си ръце в джобовете на палтото. – Нямам никаква представа от антики и колекционерство.

– Просто трябва да предвидите от какво се интересуват хората – каза ѝ Ешуърт и драсна клечка кибрит, за да запали лулата си. – И колко са готови да платят – добави той, преди да я разпали.

– Точно така. – Дора го хвана възхитена под ръка. – Изглежда, че ще започва. Защо не идем да си потърсим места?

Ешуърт предложи на Лия другата си ръка. Съпровождан от младите жени до столовете близо до първия ред, възрастният колекционер се почувства като петел на разходка.

Дора извади бележник и се приготви да играе любимата си роля. Наддаванията бяха ниски, но преминаваха при добро темпо. Когато обявяваха предметите, гласовете се отразяваха във високия таван. Но Дора се възбуждаше най-вече от шепота сред тълпата. Усещаше, че щеше да има сделки, и беше решена да вземе своя дял от тях.

За кутията от черешово дърво успя да се пребори с една слаба съсухрена женица. Отмъкна на безценица комплекта, който включваше и кутията за крем във формата на обувка. Опъна се за кратко на Ешуърт за комплект кристални солници.

– Предавам се – каза той, когато Дора отново даде повече от неговата оферта. – На север за тях можете да вземете малко повече.

– Имам клиент, който ги колекционира – отвърна му тя. „И сигурно ще плати два пъти повече, отколкото ги купих“, си помисли.

– Така ли? – Когато започна следващото наддаване, Ешуърт се наведе към нея. – В магазина имам комплект от шест такива солници. Изработени са от кобалт и сребро. Ако имате време, след разпродажбата можете да се отбиете и да им хвърлите един поглед.

– Може. Лия, ще наддаваш ли за чашите от Голямата депресия?

– Аз ли? – Тя погледна ужасена сестра си.

– Ами да. Опитай и ти. – Дора се усмихна и даде знак с глава на Ешуърт. – Наблюдавайте я.

Както и очакваше, Лия тръгна плахо и обявяващият залозите едва я чуваше. После постепенно започна да се измъква на стола си сантиметър по сантиметър напред. Очите ѝ горяха. Докато стигнат продажната цена, започна да изстрелва офертите си като сержант, командващ новобранци.

– Не е ли страхотна? – Дора прегърна сестра си и я притисна до себе си. – Много бърже схваща. Личи си, че в жилите ѝ тече кръвта на Конрой.

– Купих ги всичките. – Лия притисна екзалтирано ръка до гърдите си. Сърцето ѝ биеше лудо. – О, Господи, ами аз ги купих всичките! Защо не ме спря?

– Така чудесно се забавляваше.

– Ама... аз... – Когато се поуспокои, Лия се отпусна безпомощно в стола си. – Това са стотици долари, стотици. О, Боже...

– Направи добра сделка. А сега, ето ни и нас. – Дора забеляза абстрактната картина и потри ръце. – Моя е – каза тихо и категорично.

В три часа Дора прибави към събраните съкровища в микробуса си и дузина кобалтови солници. Духаше студен вятър, който пощипваше бузите и се промъкваше през яката на палтото ѝ.

– Мирише ми на сняг. – Ешуърт стоеше на тротоара пред магазина си, с лула в ръка, и душеше въздуха. – Може да ви завари някъде по пътя.

– Надявам се. – Тя отметна назад разпиляната си коса и му се усмихна. – Какво е Коледа без сняг? Много се радвам, че се запознах с вас, господин Ешуърт. – Отново му подаде ръка. – Очаквам да се обадите, ако минавате през Филаделфия.

– Непременно. – Той потупа джоба си, в който беше пъхнал визитната ѝ картичка. – И да се пазите. Карайте внимателно.

– Ще послушаме съвета ви. Весела Коледа!

– И на вас – добави мъжът, докато Дора се качваше в микробуса.

Тя му махна още веднъж за сбогом, включи двигателя и потегли. Погледна в огледалото и се усмихна, когато го видя да им маха с ръка, стиснал лула между зъбите.

– Голям симпатяга. Радвам се, че купи статуетките от теракота.

Лия трепереше от студ и с нетърпение очакваше микробусът да се затопли.

– Надявам се, че не ти взе прекалено много за тези солници.

– Хм. Той ги продаде на сметка, аз също ще изкарам нещо от тях, а госпожа О’Малей ще ги прибави към колекцията си. Всеки ще бъде доволен.

– Предполагам. Все още не мога да повярвам, че купи онази ужасна картина. Никога не би успяла да я продадеш.

– Може би.

– Дала си най-малко петдесет долара за нея.

– Петдесет и два долара и седемдесет и пет цента.

– Точно така. – Лия се извърна и погледна към струпаните пакети в дъното на микробуса. – Сигурно си даваш сметка, че нямаш място за всичките тези боклуци.

– Ще им намеря. Мислиш ли, че Миси ще хареса тази въртележка?

Настръхнала, Лия си представи огромната механична играчка в боядисаната в розово и бяло спалня на дъщеря си.

– Моля те, недей.

– Добре. – Дора сви рамене. След като я почистеше, можеше известно време да я остави да се върти в своята всекидневна. – Но мисля, че ще ѝ хареса. Искаш ли да се обадиш на Джон и да му кажеш, че се връщаме?

– След малко. – Лия въздъхна и се облегна назад. – Утре по това време ще пека курабии и ще меся тесто за пая.

– Ти си си виновна. Искаше да се ожениш, да имаш деца, да купиш къща. Къде другаде може да се събере семейството за коледния обяд?

– Нямаше да имам нищо против, ако мама не настояваше да ми помага в готвенето. Та тя не е сготвила нито едно свястно ястие в живота си, не е ли така?

– Аз поне не си спомням.

– Всяка Коледа нахълтва в кухнята и ми размахва някаква рецепта за люцерна с гарнитура от кестени.

– Нищо не струваше – спомни си Дора. – И все пак беше по-добре от картофите, залети с къри, и от яхнията от зелена царевица, фасул и пресолено свинско.

– Не ми напомняй. А и татко не е лесен, като надене преди обяд шапката на Дядо Коледа и забърка онази гнусотия от яйца, топла бира и мляко.

– Дано Уил отвлече вниманието на мама. Сам ли ще е или с някоя от своите сладурани? – попита Дора, намеквайки за безбройните засукани гаджета на брат си.

– Последното, което чух, беше, че ще е сам. О, Господи, внимавай с този камион!

Все още въодушевена от разпродажбата, Дора настъпи газта и изпревари само на сантиметри огромната машина. – Кога пристига Уил?

– Ще вземе от Ню Йорк късния влак вечерта срещу Коледа.

– Достатъчно късно, за да бъде по-внушително появяването му – предсказа Дора. – Слушай, ако пак се захванете с него, не мога... По дяволите!

– Какво? – Лия широко отвори очи.

– Току-що си спомних, че новият наемател, с когото татко подписа договор, трябва да се нанесе днес.

– Е, и?

– Дано се е сетил да отиде с ключовете. През последните две седмици, докато бях заета в магазина, той се справи много добре с показването на апартамента, но нали го знаеш колко е разсеян, когато представленията започнат.

– Съвсем съм наясно и точно затова не мога да разбера как можа да го оставиш да преговаря с наемателя за собствения ти апартамент.

– Нямах никакво време – смотолеви Дора и се опита да пресметне дали би могла да хване баща си на телефона между две представления. – Освен това той сам пожела.

– Тогава не се учудвай, ако завариш в хола си някой психопат или жена с три малки деца и сюрия татуирани любовници.

Дора изкриви устни.

– Специално предупредих татко за психопатите и татуираните. Надявам се да е някой, който може да готви и изгаря от желание да се подмаже на хазайката с печени вкуснотии, без да се охарчвам много за това. Между другото, не си ли огладняла?

– Да. Няма да е зле да хапна за последен път, без да се налага да нарязвам месото на някой друг, освен на себе си.

Дора сви рязко, за да не изпусне изхода от магистралата, и засече един шевролет. Не обърна никакво внимание на гневните изсвирвания на клаксоните. Усмихваше се и си мислеше как ще разопакова новите си придобивки. Първо трябваше да намери подходящо място за картината.

Високо горе, в блестящата кула от стъкло и алуминий, извисяваща се над претъпканите улици на Лос Анджелис, Едмънд Финли безстрастно наблюдаваше как правят седмичния му маникюр. На стената, точно срещу масивното му бюро от палисандрово дърво, светеха дузина телевизионни екрани. Върху част от тях безмълвно се редяха предавания на Си Ен Ен, „Хедлайн нюз“ и една от телевизионните мрежи, рекламиращи доставки по домовете. Другите екрани бяха включени към различни кабинети от неговата организация, за да може да наблюдава подчинените си.

Но докато Финли не пожелаеше да чуе нещо друго, единствените звуци в просторния му кабинет бяха музика от опера на Моцарт и монотонното стържене от пилата на маникюристката по ноктите му.

Той погледна часовника си.

Беше избрал за офиса си най-горния етаж, откъдето се откриваше величествена панорама към Лос Анджелис. Това му даваше чувство за всемогъщество и сила. Често стоеше по цял час пред широкия прозорец в кабинета си и наблюдаваше далеч долу хората, които влизаха и излизаха от сградата.

В къщата му, високо в хълмовете над града, имаше телевизионни екрани и монитори във всяка стая, а и от нейните прозорци можеше да наблюдава в далечината светлините на Лос Анджелис. Всяка вечер Финли заставаше на балкона пред спалнята си, наслаждавайки се на мисълта, че докъдето стига погледът му, всичко и всички са негова собственост.

Беше човек с неутолима страст към притежанието. Интериорът на кабинета му доказваше, че има вкус към изящното и уникалното. Стените и килимът бяха чисто бели и представляваха съвършен фон на съкровищата му. Върху мраморен пиедестал стоеше грациозна ваза от династията Мин. Скулптури на Роден и Денешо запълваха изсечените ниши в стените. Над скрин от времето на Луи XIV беше окачен един Реноар в позлатена рамка. Тапицирано с кадифе канапе от времето на Мария Антоанета беше оградено от лъскави махагонови масички от викторианска Англия.

Два шкафа от дебело стъкло бяха събрали изумителна и рядко срещана колекция от предмети на изкуството: наргилета, украсени с аквамарин, малки японски украшения от слонова кост, дрезденски скулптурни групи от теракота, пеещи кутийки, кама от XV век с дръжка, инкрустирана със скъпоценни камъни, африкански маски.

Едмънд Финли придобиваше и след като придобиеше, трупаше.

С огромен успех се занимаваше с внос и износ, а още повече – с контрабанда. Все пак в контрабандата имаше повече предизвикателство. Тя изискваше известен финес, безкомпромисна изобретателност и безупречен вкус.

Малко над петдесетте, Финли беше висок и широкоплещест мъж с внушителна външност. Беше започнал да придобива стоката си още като млад работник в доковете на Сан Франциско. Тогава беше проста работа да се задигне някоя и друга щайга, да се отвори някой сандък и да се продаде взетото от него. На тридесет години, Финли вече беше натрупал достатъчно капитал, за да основе собствена фирма. Имаше и нужния опит в тъмните сделки, и необходимите връзки, за да си осигурява непрекъснати доставки.

Сега беше приказно богат. Предпочиташе италианските костюми, французойките и швейцарските франкове. След десетилетия, прекарани в сключване на нови и нови сделки, вече можеше да запазва за себе си онова, което му харесваше. А то обикновено беше старинно и безценно.

– Готов сте, господин Финли. – Маникюристката постави внимателно ръката му върху безупречно чистата попивателна хартия на бюрото. Знаеше, че докато прибира инструментите и лосионите си, той ще провери внимателно как си е свършила работата. Веднъж жестоко я беше скастрил за една пропусната микроскопична кожичка на палеца.

– Чудесно свършена работа. – Финли потри доволен пръсти. Извади от джоба си пачка банкноти, закопчани със златна щипка, и измъкна от нея сто долара. След това ги прибави към една от обезоръжаващите си усмивки. – Весела Коледа, скъпа!

– О, благодаря ви. Много ви благодаря, сър. Весела Коледа и на вас!

Без да престава да се усмихва, той отпрати жената с леко мръдване на пръстите. Щедростта, която проявяваше от време на време, беше също толкова естествена, колкото и непрекъснатата му алчност. Изпитваше истинско задоволство, когато проявяваше и двете. Още преди маникюристката да затвори вратата след себе си, той се завъртя на стола и скръстил ръце върху копринената си жилетка, се загледа в обляния от слънчева светлина Лос Анджелис.

Коледа... Какво чудесно време на годината! Време за проява на доброжелателство, на камбанен звън, на разноцветни светлини. Разбира се, за някои това беше време на отчайваща самота, на безизходица и дори на самоубийства. Но тези малки човешки трагедии не вълнуваха Финли. Парите го бяха издигнали над обикновените човешки потребности от приятели и семейство. Той можеше да си купи приятели. Беше избрал един от най-богатите градове на света, където всичко можеше да се купи и да се продаде. Повече от където и да било, тук се възхищаваха на младостта, богатството и властта. През този най-блестящ празник той разполагаше и с богатство, и с власт. А колкото до младостта, парите можеха да купят илюзията за нея.

С искрящите си зелени очи Финли разглеждаше сградите и осветените от слънцето прозорци. Малко изненадан, установи, че е щастлив.

Деликатно почукване по вратата на кабинета му го накара да се обърне:

– Влез!

– Сър. – Абел Уайнсеп, хилав човечец с внушителната титла „помощник на президента“, прочисти гърлото си. – Господин Финли.

– Знаеш ли истинското значение на Коледа, Абел? – Гласът на Финли беше топъл като греяно вино.

– А... – Уайнсеп поправи възела на връзката си. – Сър?

– Завоевание. Чудесна дума, Абел. И това е истинското значение на този прекрасен празник. Не си ли съгласен?

– Да, сър.

Уайнсеп усети как по гърба го полазиха тръпки. Как щеше да съобщи това, за което беше дошъл? Доброто настроение на Финли правеше задачата му още по-трудна и дори опасна.

– Опасявам се, че имаме проблем, господин Финли.

Финли продължи да се усмихва, но очите му добиха студен блясък.

– И какъв е той?

Уайнсеп преглътна уплашено. Знаеше, че тихият гняв на Финли беше по-опасен и от най-необузданата ярост на другите. Беше станал свидетел как Финли видя сметката на един служител заради злоупотреби. Спомни си колко спокойно му преряза гърлото с кама от 16-и век, инкрустирана със скъпоценни камъни. Финли смяташе, че измамата трябва да бъде наказвана бързо и с известна церемониалност.

За свое изумление Уайнсеп си спомни също, че тогава на него се бе паднала честта да се отърват от тялото. Изнервен, той продължи:

– Пратката от Ню Йорк. Стоката, която очаквахте.

– Забавила ли се е?

– Не е, но всъщност и така може да се каже. Пратката пристигна днес, както се очакваше, но стоката... – Той облиза тънките си, разтреперани устни. – Не е това, което поръчахте, сър.

Финли стисна с добре поддържаните си ръце ръба на бюрото така, че кокалчетата на пръстите му побеляха.

– Я повтори!

– Стоката, сър... Не е това, което сте поръчал. Очевидно някъде е станала грешка. – Уайнсеп едва не се разплака. – Помислих, че е най-добре да ви уведомя веднага.

– Къде е тя? – Гласът на Финли беше загубил приветливата си нотка и бе преминал в леденостудено съскане.

– В приемната, сър. Помислих...

– Веднага я донеси!

– Да, сър, тичам. – Уайнсеп се измъкна, благодарен за отсрочката.

Финли беше платил огромна сума за стоката, и още повече – да бъде скрита и пренесена контрабандно. Всички предмети бяха откраднати, след това надеждно прикрити и транспортирани от различни места във фабриката му в Ню Йорк. Само подкупите възлизаха на шестцифрена сума.

За да се успокои, той се спря пред една кана със сок от гуава и си наля пълна чаша. Ако е грешка, помисли си Финли, може да се поправи. Който беше сгафил, щеше, разбира се, да бъде наказан. Внимателно остави настрани тумбестата чаша и се огледа в овалното огледало стил „Джордж III“ над бара. Прокара ръка през черната си гъста коса, като се възхищаваше на блясъка на сребърните нишки, които се виждаха тук-там. При последната пластична операция бяха отстранили торбичките под очите, брадичката бе коригирана така, че да изглежда по-волева, а бръчките около устата бяха изгладени. Финли реши, че биха могли да му се дадат не повече от 40 години, и остана доволен, оглеждайки профила си.

Кой глупак беше казал, че с парите не може да се купи щастие?

Ново почукване на вратата прекъсна мислите му.

– Влез! – каза рязко той и изчака, докато един от служителите вкара в кабинета сандък на количка. – Остави го там – посочи с пръст средата на стаята – и си върви. Ти, Абел, остани. Вратата.

Уайнсеп се втурна да я затвори след излизащия човек. Когато видя, че Финли не казва нищо повече, се върна при сандъка.

– Отворих го, както ми наредихте, господин Финли. Започнах да проверявам стоката и разбрах, че е станала грешка. – С известно колебание протегна ръка към сандъка и я мушна сред накъсаната хартия. Когато извади една порцеланова кана за чай, изрисувана с малки виолетки, пръстите му трепереха.

Финли взе каната и я заобръща в ръцете си. Беше английска, чудесна изработка. На пазара може би струваше около 200 долара. Но беше за масова употреба. По света се продаваха хиляди точно такива кани. Така че за него тя нямаше абсолютно никаква стойност. С един удар я разби в ръба на сандъка и счупените парчета се разлетяха на всички страни.

– Какво друго?

Разтреперан, Уайнсеп мушна ръка още по-дълбоко и извади една стъклена ваза.

– Италианска – заключи Финли, като я разгледа. – Ръчна изработка. Струва 100-150 долара. – Запокити я към стената и тя се пръсна на десетки парчета.

– Тук... Тук има и чаени чаши. – Очите на Уайнсеп щъкаха ту към сандъка, ту към каменното лице на господаря му. – Има и малко сребро – две блюда и фруктиера. А също и две кристални сватбени чаши.

– Къде е моята стока? – попита Финли, като натъртваше на всяка дума.

– Сър, не мога... Мисля, че е станала... – гласът му премина в шепот – ... грешка.

– Грешка. – Очите на Финли добиха цвета на нефрит. Стисна юмруци. „Ди Карло“, каза си той, като се опитваше да извика в представите си образа на своя човек в Ню Йорк. Млад, блестящ, амбициозен. Не и глупав. Не толкова глупав, че да се опитва да играе двойна игра. И все пак той трябваше да плати, и то да плати скъпо за грешката.

– Извикай Ди Карло на телефона.

– Да, сър. – Уайнсеп се втурна да изпълни заповедта, доволен, че Финли ще намери друг, върху когото да излее гнева си.

През това време Финли тъпчеше с крака парчетата порцелан върху килима. После извади от сандъка останалите предмети и ги строши един по един.