Нощна работа

1.

Беше нощ и аз бях сам зад заключената врата от непробиваемо за куршуми стъкло. Навън Ню Йорк беше в черната прегръдка на януари. През последните две години шест пъти седмично влизах един час преди полунощ и излизах в осем сутринта. Не бях нито доволен, нито недоволен. Стаята, в която работех, беше топла, работата неангажираща, необходимостта да се говори – рядка.

Задълженията ми оставяха време за собствени занимания, без някой да ми дава нареждания или да променя еднообразието на нощта. Прекарвах един час с „Рейсинг Форм“, готвейки залаганията си за другия ден. Беше жив вестник, написан ярко, с вяра в бъдещето, който подхранваше надеждата с всеки брой.

Когато свършвах с изчисленията на времето, килограмите, слънцето и дъжда, започвах да чета. Грижех се винаги да имам подръка достатъчно книги, които отговарят на вкуса ми. За недуховна храна разполагах със сандвич и бутилка бира, които купувах по пътя към службата. Два пъти през нощта правех силови упражнения за ръцете, корема, краката. Въпреки заседналата ми работа на трийсет и три бях по-силен и в по-добра форма, отколкото на двайсет. Висок съм почти метър и осемдесет и тежа деветдесет и пет килограма. Хората се изненадват, когато разберат, че тежа толкова много. Достатъчно суетен съм и това ми харесва. Но бих искал да съм по-висок. Няколко жени са ми казвали, че изглеждам като момче, което не вземам за комплимент. Никога не съм копнял за жена-майка. Като повечето мъже бих предпочел да приличам на този тип мъж, който се представя по телевизията като капитан от морската пехота или безразсъден супермен.

Работех с калкулатор, докато правех сметките за изтеклия ден. Машината издаваше шум като едро сърдито насекомо, когато натисках копчетата. Звукът, който в началото ме дразнеше, сега беше привичен и ритмичен, успокояващ. Зад стъклото фоайето на хотела беше тъмно. Управлението пестеше от електричеството, както и от всичко останало.

Бронирано стъкло беше поставено пред бюрото, след като последният нощен служител бе нападнат за втори път. Получи четиресет и три шева. След това си смени професията.

Дължах поста си на факта, че по настояване на майка ми бях завършил едногодишен бизнес курс в колежа. Тя все повтаряше, че трябва да науча поне едно полезно нещо, както се изразяваше, за тези четири години. Завърших колежа преди единайсет години и майка ми вече е покойница.

Името на хотела беше „Свети Августин“. Що за стремеж към Юга е представлявало името за първия собственик, или що за неясен религиозен каприз, е трудно да се каже. Нямаше никакви разпятия по стените и само четирите каучукови растения в саксии в овехтялото фоайе имаха някаква видима връзка с тропиците. Макар да изглеждаше сравнително прилично отвън, хотелът бе виждал и по-добри времена. Както и неговата клиентела. Те плащаха скромно за своето пребиваване и очакваха малко в замяна. С изключение на двама-трима посетители, които надникваха напоследък, почти нямаше с кого да говоря. Не бях заел службата заради възможността да разговарям. Често целите нощи минаваха без нито една светлинка да се покаже на таблото.

Получавах сто двайсет и пет долара седмично. Живеех в стая с кухничка и баня на Източна осемдесет и първа улица.

Тази вечер бях прекъснат само веднъж от проститутка, която слезе по стълбите малко след един часа, и трябваше да ѝ отворя централната врата. Беше дошла, преди да застъпя на смяна, и нямах представа коя стая е посетила. До вратата имаше звънец, предназначен да я отваря автоматично, но от седмица беше повреден. Аз бързо вдъхнах студения нощен въздух, охотно затворих вратата и се върнах в стаята си.

„Рейсинг Форм“ беше отворен на бюрото ми на утрешната програма на Хайълиа. Топлите ваканции на юг. Бях направил избора си по-рано обаче. Аск Глория на второто. Кобилката финишира извън печалбите през последните си три участия, но бе се проявила добре през есента на север, и класата ѝ падаше. Вероятният шанс беше петнайсет към едно.

Винаги съм бил играч. Бях употребил значителна част от средствата си за игра на покер в колежа и студентската организация. Докато работех във Върмонт, участвах в седмична игра на покер и май приключих с няколко хиляди долара печалба, когато напуснах. Оттогава не ми върви особено.

Всъщност точно моята привързаност към залагането ме доведе в „Свети Августин“. Когато за пръв път попаднах в Ню Йорк, срещнах в един бар един букмейкър. Живееше в хотела и там се разплащаше. Той ми отпусна кредит и си разчиствахме сметките в края на седмицата. Хотелът беше евтин и подходящ, а и моето финансово положение не ми позволяваше да изисквам лукс. Когато навъртях петстотин долара дълг на букмейкъра, той ме отряза. За щастие, каза той, старият нощен служител напуснал и управителят търсел нов човек. Аз изглеждах и говорех като човек, завършил колеж, посочи букмейкърът, пък и знаеше, че мога да събирам и изваждам. Приех работата, но се преместих в самостоятелна квартира. Двайсет и четири часа непрекъснато в „Свети Августин“ беше повече, отколкото бих могъл да понеса. Изплащах на букмейкъра ежеседмични вноски от заплатата си. Изчистих първоначалния си дълг към него и получих нов кредит. Бях вътре само със сто и петдесет долара тази нощ.

Както се бяхме уговорили в началото, трябваше да напиша своя избор за деня и да го пусна в плик в кутията на букмейкъра. Той никога не се събуждаше сутрин преди единайсет. Реших да заложа пет долара. Ако кобилата пристигне, това би намалило дълга ми наполовина.

Върху „Рейсинг Форм“ лежеше библия, отворена на псалмите. Произлизам от религиозно семейство и съм отгледан с Библията. Моята вяра в Бога вече не беше същата като някога, но все още обичах да чета Библията. На бюрото бяха също „Отвратителни тела“ от Ивлин Уо и „Щуротията на Олмайер“ от Конрад. През двете години, в които работех зад бюрото, си дадох либерално образование по английска и американска литература.

Когато отново сядах зад сметачната машина, погледнах към Библията, отворена върху „Рейсинг Форм“. „Хвалете Бога в Неговата светиня – прочетох аз, – хвалете Го в крепостта на силата Му. Хвалете Го поради Неговото могъщество, хвалете Го поради голямото Му величие. Хвалете Го с тръбен звук, хвалете Го с псалтир и гусли. Хвалете Го с тимпан и хора, хвалете Го със струни и органи. Хвалете Го със звучни кимвали, хвалете Го с кимвали гръмогласни.“

Това е добре за Йерусалим, помислих си. Но може ли кимвал да се намери в Ню Йорк? Високо горе, пронизващ камък и стомана, се чуваше виещият шум на реактивен самолет, който пресичаше Ню Йорк. Слизащ от полюса, пътуващ към Карачи. Слушах, като мислех за спокойната писта на летището, мълчаливите хора при контрола, блещукането на циферблатите, радара, опипващ нощното небе. „Господи“, казах гласно.

Като свърших със сметачната машина, дръпнах стола си назад, взех лист хартия, задържах го на бедрата си, погледнах право в календара на стената. След това придвижих листа нагоре малко по малко. Чак когато той достигна височината на гърдите ми, почти до брадата, влезе в полезрението ми. Никакво чудо не се случи тази нощ. „Господи“, казах отново, смачках хартията и я хвърлих в кошчето.

Направих спретната купчинка от сметките, които бях приготвил, и започнах да ги подреждам по азбучен ред. Работех автоматично, докато мислех за друго, не обръщах никакво внимание на датите по сметките върху бюрото ми. И внезапно нещо ми щракна. Датата върху тях беше 15 януари. Годишнина. Нещо такова. Усмихнах се. Мъчително. Това се случи преди три години, точно на този ден.

2.

Беше облачно в Ню Йорк, но когато минахме Пийкскил, летейки на север, небето се изясни. Снегът блестеше на слънцето върху търкалящите се хълмове долу. Бях долетял рано с малък „Чесна“ до летището на Тетърбъро, за да взема чартърния полет за Ню Джърси, и сега чувах зад гърба си пътниците ми се радват на синьото небе и на свежия скреж. Летяхме ниско, само на хиляда и осемстотин метра, и нивите образуваха ясно очертан кариран десен с черните стъбла на дърветата върху чистата белота на снега. Беше полет, който винаги съм обичал да правя. Да разпознаваш отделните ферми, кръстопътищата, коритото на малкото поточе тук и там, правеше краткото пътуване уютно и интимно. Северен Ню Йорк е красив, гледан от земята, но в хубав ден през ранна зима от въздуха той е една от най-прекрасните гледки, които човек може да си представи. Отново бях благодарен, че никога не се изкуших да постъпя в някоя от големите авиолинии, където прекарваш най-хубавата част от живота си на височина над девет хиляди метра, със света под теб точно като огромно море от облаци или като отдалечена и безлична карта, разгъваща се бавно отдолу.

Имаше само трима пътници – семейство Уелс, баща, майка и закръглена дъщеря с щръкнали зъби на дванайсет-тринайсет години, на име Диди. Те бяха запалени скиори и ги превозвах нагоре-надолу четири-пет пъти. Имаше редовна авиолиния до Бърлингтън, но господин Уелс казваше, че е зает човек, вземаше отпуск, когато намереше време, и не обичаше да е свързан с разписание. Притежаваше рекламна фирма в Ню Йорк и личеше, че няма нищо против да си пилее парите. Когато поръчваше чартърен полет, винаги настояваше да го поема аз, което ме ласкаеше. Една от причините, а може би и единствената, беше, че от време на време карах ски с тях в Стоув, Шугарбуш и Мед Ривър, и после ги водех по писти, които познавах по-добре от тях, като при случай тактично ги учех да карат по-добре. Уелс и жена му – яка, атлетична нюйоркчанка, през повечето време трескаво се състезаваха помежду си и караха прекалено бързо, с неконтролируема скорост. Бях предсказал, че в семейството скоро ще има счупен крак. Можех да позная кога са сърдити по интонацията, с които си викаха „скъпи“ или „скъпа“ по време на спускането.

Диди беше сериозно, неусмихващо се дете, винаги с книга в ръка. Според родителите ѝ тя започваше да чете в момента, в който я завързваха към седалката, и спираше чак когато колелата на самолета докосваха пистата. През този полет тя беше погълната от „Стенещи висоти“. Като дете аз също бях всепоглъщащ читател. Когато майка ми я беше яд на мен, ми казваше: „О, Дъглас, престани да се държиш като герой на роман“. Затова ми беше интересно да следя какво четеше Диди всяка следваща зима.

Тя безспорно беше най-добрият скиор в семейството, но родителите ѝ я заставяха да кара последна при всяко спускане. Една сутрин при снежна виелица, когато възрастните Уелс бяха оклюмани след снощния коктейл, карах сам с нея, и Диди беше съвсем друго дете – блажено усмихната, радостно летяща надолу по склона с мен, като диво зверче, внезапно освободено от клетката си.

Уелс беше щедър човек и не забравяше след всеки полет да ми подари нещо – пуловер, нов чифт модни щеки, портмоне – неща от този род. Аз печелех достатъчно пари, за да мога да си купувам всичко необходимо, и не ми харесваше да ми дават бакшиш, но знаех, че ще се обиди, ако някога откажа да приема неговите подаръци. Бях решил, че не е неприятен. Само прекалено преуспяващ.

– Хубава сутрин, нали, Дъг? – обади се Уелс зад мен. Беше неуморен човек и даже в малкия самолет щъкаше непрекъснато. Би бил ужасен пилот. Той внесе миризма на алкохол в кабината. Винаги пътуваше с малка, обвита в кожа плоска бутилчица.

– Нне е лоша – отвърнах аз. Заеквам от детинство и в резултат се опитвам да говоря колкото е възможно по-малко. Понякога ми се случва да гадая какъв би бил животът ми, ако нямах този малък дефект, но не се оставях да потъна в униние заради него.

– Пързалянето май ще е чудесно – каза Уелс.

– Чудесно – съгласих се. Не обичах да говоря, когато седях зад контролния пулт, но не можех да кажа това на Уелс.

– Отиваме нагоре до Шугарбуш – уведоми ме Уелс. – Ще бъдеш ли там този уикенд?

– Аз... аз... ммммисля, че да – отговорих. – Кккказах на едно момиче, че ще карам с нннего там. – Момичето беше Пат Майнот. Брат ѝ работеше в аеролиниите и се бях запознал с нея чрез него. Тя преподаваше история в гимназията и се бяхме уговорили да я взема в три часа, след работа. Караше ски много добре и освен това беше много хубава, дребна, мургава и емоционална. Познавах я повече от две години и поддържахме доста нередовна връзка от около петнайсет месеца. Поне що се отнася до нея, тя беше нередовна, защото седмици наред ме отклоняваше под различни претексти и едва ме забелязваше, ако се срещнехме случайно. След това внезапно омекваше и предлагаше да отидем някъде заедно. Можех да позная по особения вид усмивка на лицето ѝ кога по някаква причина влизаше в редовна фаза.

Тя беше известно момиче, упорито, неомъжено. Според брат ѝ почти всичките му приятели се бяха опитвали да я свалят по едно или друго време. Доколко успешно, никога не разбрах. Винаги съм бил стеснителен и неловък с момичетата и не бих казал, че я преследвам. Нито пък, че тя ме преследва. Просто, как да кажа, случваше се да се срещнем на ски през някой дълъг уикенд в Шугарбуш. След първата нощ казах:

– Това е най-хубавото нещо, което ми се е случвало някога.

Тя отговори само:

– Шшт.

Така и не можах да реша дали бях влюбен в нея. Ако не ме беше тормозила постоянно с лечението на моето заекване, мисля, че щях да ѝ предложа да се омъжи за мен. Предстоящият уикенд, усещах го, щеше да се издигне или да падне до някаква развръзка. Реших да бъда предпазлив, като оставя всички възможности отворени.

– Отлично – каза Уелс. – Хайде да вечеряме довечера всички заедно.

– Благодаря, Дж... Джордж – отвърнах. За пръв път, откакто го познавах, той настоя да ги наричам с жена му с малките им имена. – Тттова бббби било прекрасно.

Вечеря с друга двойка би отложила решенията, би ми дала време да усетя настроението на Пат и да преосмисля собствените си чувства.

– Ние ще заминем нагоре веднага след кацането – каза Уелс. – Ще успеем да направим няколко спускания този следобед. А вие? Да ви чакаме ли направо в ресторанта?

– Ббоя се, чче не. Трябва да мина ppредовния си шшестмесечен преглед при доктора и ннне съм сигурен дали ще успея.

– Тогава довечера?

– Ддддовечера.

– Дъг – попита Уелс, – получаваш ли понякога три седмици отпуска наведнъж, да кажем през з­имата?

– Нннне всъщност – отговорих, – зимата е натоварен сезон. Ззззащо?

– Берил и аз отиваме с чартърен полет до Цюрих на първи февруари. – Берил беше жена му. – Ние винаги се опитваме да си уредим три седмици в Алпите. Карал ли си някога ски в Алпите?

– Ннникога не съм бббил извън страната. С изключение на Канада за ннняколко дни.

– Ще хлъцнеш – каза той. – Божествени писти. Говорихме за това и бихме се радвали да си с нас. Там има клуб, на който съм член. Изненадващо евтино е. Под триста долара отиване и връщане. Ски клуб „Кристи“. Но не е само цената, разбира се. По-важното са хората. Това е най-приятната компания, с която някога си пътувал, с всички безплатни питиета, които можеш да изпиеш. И никаква грижа за разрешен багаж или швейцарска митница. Те просто усмихнато те пропускат. Предполага се, че трябва да си членувал поне шест месеца преди това, но не са много придирчиви. Имам позната в бюрото, казва се Мансфийлд, тя урежда всичко. Само ѝ казваш, че си ми приятел. Имат ежеседмични полети през зимата. Бяхме в Санкт Мориц миналата година, този път ще отидем в Санкт Антон. Ще смаеш австрийците.

Усмихнах се.

– Обббзалагам се!

– Помисли си по въпроса. Ще прекараш световно!

– Престани да изкушаваш един трудов човек! – рекох.

– Е, по дяволите, всеки има нужда от почивка!

– Шшшще помисля по въпроса – обещах.

Той отиде на мястото си, оставяйки в кабината миризма на уиски. Не отклоних очи от хоризонта, рязко очертан в ярката синева на зимното небе, като се опитвах да не завиждам на човек толкова бездарен на ските, колкото Уелс, но който можеше да си позволи три седмици отпуска, за да прахоса хиляди долари за пързаляне в Алпите.

След като проверих в канцеларията и се уверих, че няма нищо за мен този път, подкарах към града своя фолксваген за шестмесечния ритуал на медицинския преглед. Доктор Райън беше очен специалист, но поддържаше успоредно и неголяма обща практика. Беше бавен, кротък възрастен човек, който ми преслушваше сърцето, мереше кръвното ми налягане и проверяваше очите и рефлексите ми от пет години. С изключение на един случай, когато бях хванал лек грип, той никога не ми е предписвал дори аспирин. „Във форма сте за дерби – казваше ми всеки път след края на прегледа. – Готов за надбягване.“ Той споделяше моя интерес към конете и беше впечатляващ изследовател на формата. От време на време се отбиваше при мен вкъщи, когато откриеше някой кон, който беше възмутително подценен или пък носеше прекалено малък товар.

Прегледът си вървеше както обикновено и докторът кимаше одобрително след всеки етап. Чак когато стигна до очите ми, изражението му се промени. Аз прочетох таблиците правилно, но когато погледна в очите ми с инструментите си, лицето му стана професионално сериозно. Сестрата два пъти влезе да му съобщи, че в чакалнята има пациенти с определен час, но той рязко я отпрати с ръка. Направи ми цялата серия тестове, които никога преди това не беше използвал, накара ме да се втренча право пред себе си, като държеше ръце в скута си, след това бавно ги повдигна и поиска да му кажа кога навлизат в полезрението ми. Накрая остави инструментите си, седна тежко зад бюрото, въздъхна и уморено прекара ръка по лицето си.

– Господин Граймс, боя се, че имам лоша новина за вас.

Новината, която старият доктор Райън ми съобщи в тази слънчева сутрин в своя голям старомоден кабинет, промени целия ми живот.

– Технически – обясни той, – названието на болестта е ретиносхизия. Това е разцепване на десетте слоя на ретината на две части, при което се развива ретинална киста. Това е добре проучено състояние. Най-често то не прогресира, но докъдето стигне, е необратимо. Понякога можем да го спрем чрез операция с лазерен лъч. Едно от проявленията му е блокирането на периферното зрение. Във вашия случай – долното периферно зрение. За пилот, който трябва зорко да следи циферблатите по цялото табло пред него, под него, около него на всички страни, както и хоризонта, към който се е устремил, то е съществена инвалидност... Все пак за обикновени неща, като четене, спорт и прочие, може да се смятате нормален.

– Нормален! – възкликнах. – Боже мой, нормален. Знаете, че единственото нещо, което е нормално за мен, докторе, е летенето. То е всичко, което някога съм искал да правя, единственото, което съм подготвен да правя...

– Ще изпратя доклада днес, господин Граймс – каза докторът. – С най-голямо съжаление. Разбира се, можете да отидете при друг лекар. При няколко други дори. Не вярвам да ви помогнат, но това е само мое мнение. Колкото до мен, аз ви отнемам разрешителното за летене. От тази минута. Завинаги. Съжалявам.

Направих усилие да скрия вълната от омраза, която изпитах към спретнатия стар човек, седнал сред блестящите си инструменти, подписващ присъди с разкривения си докторски почерк. Знаех, че съм неразумен, но не беше момент за разум. Изхвърчах от кабинета, без да се ръкувам с Райън, докато мърморех: „По дяволите! По дяволите!“, без да обръщам внимание на хората в чакалнята и по улицата, които ме зяпаха с любопитство, докато се насочвах към най-близкия бар. Знаех, че не мога да отида обратно на летището и да им кажа това, което трябваше, без да се подкрепя. Чувствително да се подкрепя.

Барът беше обзаведен като английска кръчма, с ламперия от тъмно дърво и оловни халби по стените. Поръчах уиски. Слаб възрастен човек със сиво-кафяв анорак и червен ловджийски каскет седеше подпрян на бара с чаша бира пред себе си.

– Те замърсяват цялото езеро – говореше старецът със сух върмонтски акцент. – Хартиеният завод. След пет години то ще бъде мъртво като езерото Ери. И продължават да слагат сол по пътищата, за да могат онези идиоти от Ню Йорк да карат с осемдесет мили в час до Стоуи и Мед Ривър, и Шугарбуш, и когато снегът се топи, солта отива във всички езерца и реки. Докато съм още жив, няма да остане нито рибка в целия щат. И никой не си помръдва пръста по въпроса. Казвам ти, радвам се, че няма да съм жив да видя това.

Поръчах си второ уиски. Първото изобщо не ми подейства. Нито второто. Платих и отидох при колата си. Мисълта, че езерото Чаплайн, в което плувах всяко лято и където бях прекарал толкова чудесни дни с яхта и за риба, умира, някак си ми изглеждаше по-тъжна от всичко, което ми се беше случвало от много време насам.

Когато влязох в канцеларията, от пръв поглед към грапавото старо лице на Кънингам познах, че д-р Райън вече му се е обадил. Кънингам беше президент и единствен собственик на малката авиолиния, първокласен летец изтребител от Втората световна война, и мисля, че знаеше, как се чувствам този следобед.

– Ннннапускам, Фреди – обявих аз. – Знаеш зззащо.

– Да – каза той. – Съжалявам. – Неловко въртеше молив между пръстите си. – Нали знаеш, винаги можем да ти намерим нещо тук. В канцеларията или в поддръжката може би... – Гласът му трепна. Беше се вторачил в молива в едрата си ръка.

– Благодаря – отвърнах. – Много любезно от твоя страна, но не мисли повече за това. – Ако твърдо знаех нещо, то беше, че не мога да се мотая наоколо като саката птица и да гледам как приятелите ми отлитат в небето. А и не исках да свиквам с израза на съжаление върху честното лице на Кънингам или върху което и да е друго лице.

– Добре, Дъг, все пак помисли – настоя той.

– Ннняма нужда – отговорих.

– Какво мислиш да правиш?

– Преди всичко да напусна града.

– И къде отиваш?

– Където и да е.

– И после?

– После ще се опитам да измисля какво ще правя с остатъка от живота си. – Заекнах два пъти на думата „живот“.

Той кимна, като избягваше да ме погледне, дълбоко погълнат от молива.

– Как си с мангизите?

– Добре засега.

– Хубаво. Ако някога... Искам да кажа, знаеш къде да дойдеш, нали?

– Няма да забравя. – Погледнах часовника си. – Имам среща.

– Гадост – високо каза той. След това стана и стисна ръката ми. Не се сбогувах с никого друг.

Паркирах колата, излязох и зачаках. Особено глухо бръмчене идваше от голямото, построено от червени тухли здание с латински надпис на фасадата и развяващо се знаме над него. Бръмченето на училището, тиха, мила музика, която ме накара да си спомня детството.

Пат трябваше да е в класната стая и да разказва на момчетата и момичетата за причините на Гражданската война или поредицата английски крале. Тя приемаше историята сериозно.

– Това е най-точният предмет – казваше тя, като употребяваше най-често срещаната дума във всеки разговор за образованието по онова време. – Всяко движение, което извършваме сега, е резултат от това, което мъжете и жените са правили един с друг и един на друг още от праисторическо време.

Когато си спомних думите ѝ, кисело се усмихнах. Дали съм роден заекващ, или доживях да ме отстранят като летец, защото Мийд е разбил Лий при Гетисбъро или защото Кромуел е обезглавил Чарлз? Би било интересно за обсъждане, когато имаме повече свободно време.

В сградата удари звънецът. Бръмченето на обучението нарасна до рев на свобода и след няколко минути учениците се изсипаха от вратите в разбъркано море от многоцветни якета и ярки вълнени шапки.

Както винаги, Пат закъсняваше. Тя беше най-добросъвестният преподавател. След занятията винаги двама-трима ученици я заобикаляха и ѝ задаваха въпроси, на които тя търпеливо отговаряше. Когато най-после я видях, полянката беше опустяла, а стотиците деца бяха изчезнали, сякаш разтопени от бледото слънце на Върмонт.

Отначало тя не ме видя. Беше късогледа, но от суетност носеше очилата си само когато работеше, четеше или гледаше филм. Лекичко я занасях, че не може да намери рояла в бална зала.

Стоях облегнат на едно дърво, без да помръдна или да говоря, гледах я как идва по пустата пътека към мен, притиснала като ученичка до гърдите си кожена папка, пълна с контролни. Носеше пола и червени вълнени чорапи, кафяви апрески и синьо яке. Походката ѝ беше съсредоточена, изправена, без кокетство, винаги пъргава. Малката ѝ глава с опъната назад тъмна коса беше почти наполовина скрита от голямата вдигната яка на якето ѝ.

Когато ме видя, усмихна се с дежурна усмивка. Щеше да бъде по-трудно, отколкото предполагах. Не се целунахме. Никога не знаем кой гледа през прозореца.

– Точно навреме – каза тя. – Моите неща са в колата.

Тя се отправи към паркинга. Имаше очукан стар шевролет. Солидна част от заплатата ѝ отиваше за бежанците от Биафра, гладуващите индийски деца, политическите затворници от различни части на света. Мисля, че нямаше повече от три рокли.

– Чух, че пистите са вълшебни – добави тя, докато тръгваше към паркинга. – Ще бъде незабравим уикенд.

Хванах я под ръка.

– Пп-почакай малко, Пат – рекох, като се стараех да не забелязвам леко напрегнатото изражение, което неизменно се мяркаше на лицето ѝ, когато заеквах. – Имам нн-нещо... нещо да ти кажа. Аз няма да се пързалям тт-този път.

– О – възкликна тя с притихнал глас, – мислех, че си свободен този уикенд.

– Аз сссъм свободен. Но няма да карам ски. Напускам града.

– За уикенда?

– Завинаги – отвърнах.

Тя ме погледна косо, сякаш внезапно излязох от фокус.

– Това има ли нещо общо с мен?

– Нннищо.

– О – повтори тя, – нищо. Можеш ли да ми кажеш къде отиваш?

– Не – казах. – Не знам кккъде отттивам.

– А ще ми кажеш ли защо отиваш?

– Ще чуеш дддоста скоро.

– Ти си в беда – каза тя с омекнал глас – и аз бих могла да ти помогна...

– Аз съм в бббеда, но ти не можеш да ми помогнеш.

– Ще ми пишеш ли?

– Ще опитам.

Тогава тя ме целуна, без да се безпокои кой би могъл да е на прозореца. Но сълзи нямаше. И не ми каза, че ме обича. Може би щеше да е различно, ако го беше казала, но не го направи.

– И без това имам да наваксвам през уикенда – каза тя, като отстъпи крачка назад. – Снегът ще трае. – Тя ми се усмихна малко накриво. – На добър час, където и да отиваш.

Гледах я как се отдалечава към стария шеви на паркинга, дребна, спретната, близка. След това седнах във фолксвагена и подкарах.

Излязох от малкия си мебелиран апартамент към шест часа тази вечер. Сложих ските, обувките и целия си ски екип, с изключение на подплатеното яке, което харесвах, в специален чувал, за да го предадат на брата на Пат, който носеше почти моя размер, и казах на хазайката да вземе книгите ми и всичко, което оставям. Пътувах с лек багаж, насочих се на юг, като напусках града, в който, сега съзнавах, бях прекарал повече от пет щастливи години.

Нямах цел. Казах на стария Фреди Кънингам, че ще опитам да измисля какво да правя с остатъка от живота си, и всяко място на света беше подходящо за тази цел.