Предговор

СПЕЙСИ ОТВЪТРЕ

Всеки ден съм толкова аз, колкото е възможно да бъда. Имам хубави дни, имам и лоши дни. Някои хора са ми противни, други ме правят щастлив. Не съм измислен образ. Аз съм жив човек с толкова недостатъци и слабости, добри страни и лоши страни, колкото всяко друго човешко същество, и представата, че на мен не бива да се гледа като на човешко същество, понеже съм актьор...

Кевин Спейси (2002)

Знаем повече за повърхността на Марс, отколкото за личния живот на Спейси.

Анонимен автор

Според повечето източници Кевин Спейси Фоулър е роден в Ню Джърси на 26-и юли 1959 г., третото и най-малко дете на Томас и Катлийн Фоулър. „Спейси“, което ще приеме като професионално презиме двайсет години по-късно, е моминското име на майка му.

Дотук всичко е простичко.

Но да погледнем... по-внимателно.

Кевин Спейси Фоулър? Такъв човек очевидно не съществува. Няколко източника цитират двете му имена при раждането като „Кевин Матю“. „Фоулър“ също предизвиква спорове, защото баща му Томас Джефри Фоулър още като млад е по-известен като Джеф. Официално приема презимето на пастрока си – Лонгшор – малко преди да постъпи в армията през 1943 г. А Спейси (изписвано малко по-различно на английски) не е моминското име на Катлийн, а на майката на Джеф – Норма.

Такива несъответствия са част от живота на мъжа, когото светът днес познава като Кевин Спейси. В двойната му роля на филмов актьор, носител на наградата „Оскар“ и художествен ръководител на лондонския „Олд Вик“, името и образът му са навсякъде, но той е и загадъчен дори когато ентусиазирано представя най-новия си филм или театрален проект и дава уклончиви отговори, стане ли въпрос за личния му живот.

Е, кой е той всъщност?

Самотник или социална „пеперуда“?

Влюбен в театъра или господин Кино?

Плейбой или семеен тип човек?

Умело боравещ с медиите или наивник по отношение на прийомите им?

Всъщност той е всички тези неща – и същевременно нито едно от тях. В следващите десет глави тази книга ще изследва кариерата и миналото на най-енигматичната холивудска звезда – човекът, който така се потапя в изпълняваните роли, че извън тях изглежда сякаш не съществува. Както отбелязва Джеймс Елрой, авторът на романа „Поверително от Ел Ей“: „У този тип има нещо аморфно... слага си маска, когато го срещнете лично, и си представям, че това му помага да се превъплъщава в образ“.

„Не се оставяйте да ви подведе“ предупреждава Дейвид Томпсън в бележката си за Спейси в „Нов библиографичен речник на киното“. „Кевин Фоулър е и винаги е бил хроничен „преструван“, палаво момче, жесток подражател, при това – с унищожителен ум. Същински Кайзер Созе! Би могъл да е нашият най-добър актьор, но само ако приемем, че актьорството е торба с фокуси, в която няма голям шанс да се превърнеш в истинско човешко същество“.

Самият Кевин отбелязва: „Не желая да създавам никаква шибана тайнственост, като мълча относно личния си живот. Просто колкото по-малко знаете за мен, толкова по-лесно ще ми е да ви убедя, че съм героят от екрана“. Но има толкова много „Кевин Спейси“, че е по-вероятно да е вярно обратното – колкото повече се разкрива за тази човешка загадка, подобие на Ешерова рисунка, толкова по-разнолик и непредвидим изглежда той.

Да интервюираш Кевин е предизвикателство. Мнозина репортери са си тръгвали след първа среща убедени, че са срещнали „истинския“ Кевин Спейси, а са се сблъсквали с коренно различен човек при следващата среща. Никой не е такъв, какъвто изглежда в даден проект на Кевин Спейси, и това важи и за самия него.

КОРЕНИТЕ НА СПЕЙСИ

Душата ти идва от трагедията в детството ти.

Дон Айпо към Мел Профит,

телевизионен сериал „Умникът“ (1988)

Съзнаваш, че е имал много сложно минало, но не знаеш точно какво...

„Обичайните заподозрени“, режисьорът

Брайън Сингър за Спейси (1997)

Да, Кевин Спейси е първата филмова звезда, подвизавала се с това име, но не е първият „Спейси“, появил се на екрана. Честта се пада на един негов дядо, Джон Греъм Спейси, роден в Дарбишър, Англия, през 1897 г. Джон изпълнява малки, често неспоменавани роли в над трийсет британски и американски филма между 1935 и 1940 година преди преждевременната си смърт от сърдечен удар на четирийсет и две. Участва и в пиесата на Джон ван Друтен „Винаги има Жулиета“ в „Етъл Баримор Тиътър“ на Бродуей през 1932 г.; петдесет години по-късно Кевин играе в „Хърли-бърли“ в същия театър.

В началото на двайсети век този клон от клана Спейси (името е от уелски произход) се мести в Съединените щати. Племенничката на Джон, Норма Спейси, е родена през 1902 г. в Мемфис, Тенеси. По-късно се мести в Денвър, Колорадо, където се омъжва и на 4-ти юни 1924 г. се ражда синът ѝ Томас Джефри.

Норма се развежда с първия си съпруг – господин Фоулър, – когато малкият Джеф е шестгодишен. Бащата изчезва рано-рано от семейните архиви и няма данни да е поддържал контакт със сина си. Норма Спейси Фоулър се омъжва за инженер Уилард Лонгшор, потомък на някога богато семейство от Уайоминг, което губи по-голямата част от състоянието си през Голямата депресия, започнала през 1929 г. Младоженците се установяват в Калифорния и имат три деца – Нанси през 1932 г. и близнаците Стивън и Сузан през 1936 г.

Господин Лонгшор се оказва строг родител, особено по отношение на доведения си син. По-късно Джеф твърди, че като дете Уилард често го биел и наказвал. Докато учи в гимназията, Джеф доставя вестници по два маршрута, за да подпомага приходите на семейството, и докато се подготвя за колеж, често учи и пише домашни до посред нощ. Без никакви джобни (давал всичко изкарано от разнасянето на вестниците на майка си), с малко време за сприятеляване и нещастно детство, младежът – висок, недохранен и страдащ от екзема – състояние, което и двамата му синове по-късно ще наследят – се превръща в самотен, недодялан и донякъде наивен млад мъж.

След завършването на гимназията „Норт Холивуд“ през юни 1943 г. Джеф, подобно на хиляди други млади американци по време на участието на Щатите във Втората световна война, постъпва в армията. Пратен е отвъд океана като част от Медицинския корпус, за което получава $ 175 месечно, плюс спестовни бонове – цяло състояние за бедния младеж. Майка му настоява да ѝ праща парите, за да ги внася в банка до завръщането му. Любящият син го прави. Прекарва известно време в Шотландия, където си купува джобен часовник, с който не се разделя и го навива всеки ден, и в Англия, където е впечатлен от онова, което му се струва „аристократичен“ начин на живот.

В края на войната Джеф е преместен в Берлин, където помага за възстановяването на съсипания град. Работата с жителите на града има силно влияние върху него: първоначалното съчувствие прераства в истинска любов и той става ревностен почитател на немската култура, история и идеология.

Джеф се връща в САЩ през 1946 г. със забележителен сувенир – пистолет люгер, скрит в раницата – и се отправя директно към Каспър, Уайоминг, където Норма и Уилард са се преместили в началото на 40-те години, за да прибере припечеленото в армията. Очакваните 5000, че и повече долара след тригодишна служба обаче ги няма. В банковата му сметка има само 500. Майка му твърди, че това са всичките пари, стигнали до нея. Джеф не е убеден, но не повдига повече въпроса.

Несигурен с каква кариера да се захване след военната служба, младият мъж се записва в местен колеж. Взема успешно предварителен приемен изпит за Уест Пойнт, но по-късно, след намесата на далечен роднина на Уилард, не е приет. Инцидентът само разпалва появилите се предположения, защото оттук нататък той не спира да твърди как „някакъв богат евреин с връзки и влияние“ го е лишил от законното му право да учи в прочутата военна академия на страната.

Изчерпал спестяванията си, Джеф е принуден да се обърне към пастрока си за помощ. Уилард, който настоява доведеният му син да го последва в петролния бизнес, изразява готовност да му помогне само ако Джеф запише да учи геология. Геологията въобще не интересува Джеф и той отказва предложението. В края на 1947 се връща в Лос Анджелис и се записва в колежа „Уестбъри“. Наема стая в пансиона в Уест Лейк Парк, стопанисван от Хариет Кнътсон, майка на шестнайсетгодишната Катлийн.

Катлийн Ан Кнътсон е родена на 5-и декември 1931 г. в Минеаполис, Минесота. Също като Джеф и тя има трудно детство. Военното време принуждава семейството ѝ често да се мести. Тя израства в поредица от нови и непознати места; при завършване на гимназия се оказва, че е учила в цели 23 училища. Хариет Елизабет Пауел, майката на Катлийн, се омъжва рано за Флойд Лъвел. Дъщеря им Елизабет Джейн (1918–1994) през 40-те години (под името Джейн ЛаВел) пее в оркестри, свирили в Средния запад и Южните щати на Америка на сцени като „Старлайт Г“ в Синсинати и „Ван Клев Хотел“ в Дейтън, Охайо.

Когато Хариет се омъжва за Алън Кнътсон, Джейн е на единайсет. След две години се ражда Катлийн. Двойката се развежда, после два пъти отново се жени, преди да се раздели окончателно през 1947 г. Животът в семейство Кнътсон определено е доста непостоянен: честите запои на Алън водят до бурни разправии със съпругата му и се стига до това тя да го гони от къщи. Щом изтрезнее, той я моли да му прости и се възцарява временен мир, докато Алън отново не хване бутилката. Малката Катлийн, с белег от рана от нож на коляното, хвърлен от Алън в пристъп на пиянски гняв, страняла от враждуващите си родители колкото е възможно повече и прекарвала дълги часове сама – пишела стихотворения, четяла романтични и приключенски романи или свирела на пиано.

През Втората световна война семейство Кнътсон се мести в Южна Калифорния. Скоро след това Катлийн е пратена при приятелката на Хариет – Мъртъл – в Ла Пуенте, където я впрягат да върши всички домакински задължения, да се грижи за мързеливата дъщеря на Мъртъл и да избягва похотливия ѝ съпруг Маркъс. След седем месеца момичето се прибира вкъщи и вижда, че нищо не се е променило: баща ѝ продължава да пие, родителите ѝ не спират да се карат. Усамотява се в съседната празна къща с романите си и се надява, че рицарят на бял кон с лъскави доспехи ще се появи.

И той наистина се появява. За шестнайсетгодишната Катлийн мълчаливият постоянно замислен двайсет и три годишен ветеран от войната, наемател в стаята горе, който се захващал с какво ли не, за да се издържа в колежа, за да се посвети на новата си мечта да стане писател, е истински герой, коренно различен от мъжете в живота ѝ дотогава – почти вечно пияният ѝ баща и развратния „чичо“ Маркъс. От съчувствие към финансовите затруднения на Джеф – който помага на Хариет в домакинската работа в замяна на намаляване на наема му – Катлийн използва своите оскъдни джобни, за да му купува храна от близкия магазин.

След последвалия период на ухажване младата двойка става господин и госпожа Фоулър в Деня на Свети Валентин през 1949 г. По-късно същата година Джеф завършва колеж, а Катлийн – гимназия. С дипломи в ръка те оставят болезнените си детства зад гърба си и тръгват да си търсят работа.

Младата двойка скоро установява рутина, останала почти постоянна през четирийсетте и няколко години, през които са заедно. Катлийн изкарва курсове за секретарки и рядко среща трудности да си намери работа, но Джеф, като автор на технически брошури на свободна практика, често остава безработен за дълго време. (Получено предложение за престижен журналистически пост отпада след като майка му отказва да му заеме пари, за да си купи кола.)

„ Ако искате да построите F-16 – ще заяви синът му Кевин по-късно, – (Джеф) щеше да е написал упътването как се прави. Беше скучна работа, изпълнена с досадни технически подробности, които той ненавиждаше“. Джеф се сприятелява трудно, затова се оттегля в кабинета си, където зад заключената врата часове наред се посвещава на далеч не безвредни четива: антисемитска литература и списания с голи жени.

Най-голямото дете на Джеф и Катлийн, дъщерята Джули Ан, е родена в Лос Анджелис на 19-и март 1951 г. Тримата се местят в родния щат на Джеф Колорадо през 1955 г., където на бял свят на 23-ти януари следващата година се появява синът им Рандал Брек (известен като Ранди). Катлийн продължава да издържа семейството, а Джеф го наемат на работа само спорадично. Подобно на героините от романтичните романи обаче тя, за разлика от съпруга си, не бърза да добави още един член към семейството им.

Скоро след раждането на Ранди четиримата се местят в Бруклин, Ню Йорк, а в началото на 1959 г. – в Саут Ориндж, Ню Джърси, където на 26-и юли се ражда Кевин Спейси (или Матю) Фоулър/Лонгшор. Снимки на малкия Кевин показват пълно момченце с напрегнат пакостлив поглед, който ще се превърне в негов запазен знак.

През 1961 г. семейството се връща на Западния бряг. Първоначално се установява в Санта Моника, Калифорния. През следващото десетилетие често сменят местожителството си било в къщи, било в апартаменти в Малибу, Таузанд Оукс, Уайлдуд и Канога Парк, като фишът за заплатата на Катлийн – и много рядко този на Джеф – определя текущото им местожителство.

Спейси често е говорил за въздействието на това постоянно местене върху него, като обикновено изразява възхищение от майка си, как „се скъсвала от работа“, за да издържа децата, и е изразявал негодувание от баща си, че заради него се налагало да напусне за пореден път училище и приятели:

„Докато станах на 14, вече бях сменил 10 училища. Постоянно бях новото хлапе в квартала. Беше добра подготовка за бъдещата ми кариера на актьор, но същевременно беше плашещо, самотно и ужасяващо. Непрекъснато се налагаше да създавам нови приятелства... защото татко беше безработен и все трябваше да се местим. Постоянно ни съпътстваха дълбоки промени... На моменти много, ама много мразех баща си заради тези вечни местения. На негово място обаче едва ли и аз щях да се справя по-добре... Независимо от това бях сърдит и шибано разгневен, задето на следващия ден ще се местим и никога повече няма да видя поредния си най-добър приятел“.

„Винаги ме тикаха в ново училище, в нова църква и в ролята на новака в квартала. Винаги, винаги, винаги. Все започвах отначало. Никога няма да го забравя. Помня как веднъж с един мой приятел лежахме по гръб на дъното на празен басейн и гледахме небето в нощта преди да пристигнат камионите за преместването. Бях много разстроен. Бил съм някъде деветгодишен. Помня как плачех и сълзите се стичаха по бузите ми. Помня, че няколко дни страшно мразех баща си. Мразех го, защото се местехме заради него. Мразех го, защото ме кара отново да се захвана с шибано започване отначало, да съм новакът, да намеря начин да се впиша и отначало пак да ме бият“.

В интервю през 2002 г. Спейси споделя с особена горчивина: „Когато някои хора мислят за дома си, това е място, където са израснали, събирали са се на всеки Ден на благодарността и на Коледа, а аз нямах такова място“.

Младата Катлийн Кнътсон също е разбрала навремето, че с постоянно местене трудно се поддържат приятелства. Децата на семейство Фоулър обаче имат едно предимство пред майка си: разполагат един с друг. Тримата оформят здраво сплотена групичка; играят заедно, ходят заедно на плаж, на излети, в паркове, музеи и зоологически градини, вмъкват се в спалнята на родителите си по Коледа, за да зърнат предварително подаръците си. Външно Джеф, Катлийн, Джули, Ранди и Кевин са „обикновено“ семейство: не са заможни, но са над линията над бедността и водят по-установен живот от вечно воюващите Кнътсон и Лонгшор. Е, не изживяват американската мечта, но почти се докосват до нея.

Външността обаче понякога лъже. В средата на 60-те Джеф Фоулър вече съвсем не е зашеметяващият военен, спечелил някога тийнейджърката Катлийн. Като по-възрастни двамата нямат много общи интереси и рядко демонстрират външна близост един към друг. Катлийн продължава да си намира доходна работа; съпругът ѝ продължава да се затваря в кабинета с расистките си памфлети и порнографски списания; пише роман, но той така и не вижда бял свят. „[Той] затваряше вратата и изчезваше за дни. Мама му оставяше храна, той я внасяше и продължаваше да пише – споделя Кевин. – Не ни допускаха в кабинета на татко. Той бе неговият кабинет, неговото пространство“.

През април 2004 г. в интервю за „Мейл он Сънди“ по-големият син Ранди разкрива една мрачна семейна тайна. Като подрастващ баща му оказал сексуален тормоз върху него. Подобно на пастрока Уилард Джеф „не пестял пръчката“, държал на „строгата дисциплина“, както си спомня Спейси. И трите деца получават сурови телесни наказания, когато не се държат както трябва, макар Кевин – ако цитираме писмо на майка му до трите ѝ деца през 1984 г. – „да ядеше по-малко бой, вероятно „облагодетелстван от грешките на Рандал“, или просто бе достатъчно умен и криеше от нас, ако е бил наказан“. Ранди поема главния удар от бруталните мераци на баща си и преживява ужасяващ цикъл от физическо и сексуално малтретиране – през детството и ранните тийнейджърски години е бил редовно изнасилван.

Най-малкият член на семейството очевидно не е подозирал за изпитанията на брат си. При рядък съкровен разговор по Коледа на 1987 г., докато споделят джойнт с марихуана по време на късна нощна разходка близо до дома на родителите си, Ранди разказва на брат си за посегателствата. Кевин откликва с думите: „Нямах представа“.

Защо подобна съдба не е сполетяла Спейси? За това сякаш има три причини. През декември 1971 г. Кевин е на дванайсет и половина. Джеф получава очно заболяване и е хоспитализиран. Прибира се вкъщи след няколко седмици, изглежда поне двайсет години по-стар и никога не възвръща напълно здравето си.

Налице е и Катлийн; тя обожава по-малкия си син и остава особено близка с него до края на живота си. Рядко се противопоставя на съпруга си по какъвто и да е въпрос, но става ли въпрос за Кевин, мама знае най-добре. „Ако попаднеш на парфюма, използван от майка ти, ароматът ти действа утешително“, заявява той пред „Максим“ през 2001 г. при едно особено откровено изявление. „Помня как като малък отпусках глава в скута на мама и тя ме чешеше. Буквално мога да го направя и сега, ако усетя същия аромат. Много е успокоително, защото имаше нещо невероятно стабилно и предпазващо, когато мама ме чешеше по главата и ме правеше да се чувствам свързан с нея“.

Дали Катлийн е знаела – или подозирала – за перверзните наклонности на съпруга си, никога няма да разберем (тя отхвърля по-късните молби на Ранди да обсъждат въпроса), но ако е била наясно, то определено е взела мерки скъпият ѝ Кевин да не стане жертва. Самият Ранди също е споделял, че е понасял посегателствата на Джеф, за да го държи далеч от по-малкия си брат. Като се има предвид всичко това, фактът, че братята и сестрата почти не са си говорили след публикацията в „Мейл“, е особено трагичен.

Кевин Спейси (Поглед отблизо)