Кръв от кръвта

ИЗБОРЪТ

Нощта вещае величие на праха ни,

толкова близо до Господ е човека.

Когато задължението шепти,

младостта откликва и аз се възраждам.

– Ралф Уолдо Емерсън

Пролог

Всички говореха, че вирус е причината за края на света. Истината бе, че е магията, черна като безлунна нощ. Вирусът беше нейното оръжие, преградна стена от устремени напред стрели, безшумни куршуми, които поразяват целта, назъбено острие, което се забива в плътта. Но ето че невинните – докосване с ръка, майчина целувка за лека нощ – разпространиха Гибелта, която покоси милиарди – неочаквано, болезнено, грозно.

Мнозина от онези, които преживяха първата, шокираща вълна, загинаха от собствените си ръце или от ръката на друг, когато бодлите на лудостта, мъката и страхът притиснаха света. Имаше и такива, които не успяха да намерят подслон, храна, чиста вода, лекарства, просто гаснеха и издъхваха в очакване на помощ, която така и не идваше. Светът на технологиите се пропука, приветства мрака и мълчанието. Правителства падаха от пиедестала на властта.

Гибелта не се интересуваше нито от демокрация, нито от диктатори, нито от парламенти или кралства. Тя се хранеше еднакво лакомо и с президенти, и с най-обикновени хора.

В мрака затрепкаха светлини, непознати от хилядолетия. В този хаос се пробуди и надигна магията – и бялата, и черната. Събудени сили предлагаха избор между добро и зло, между светлина и мрак.

Някои винаги щяха да предпочитат мрака.

Странни споделяха онова, което бе останало от този свят, с обикновените хора, а онези – и обикновени хора, и другите, с магически сили – които прегърнаха мрака, нанесоха тежки удари, превърнаха велики градове в развалини, преследваха онези, които се криеха от тях, или бяха готови да унищожават, да поробват, да се къпят в кръв, докато земята не се покриеше с мъртви тела. Обзети от паника правителства нареждаха на военните да приберат оцелелите, да „задържат“ Странните, така че дори дете можеше да се окаже приковано на масата в лаборатория в името на науката.

Луди призоваваха Господ в разкривена от злоба праведност, подхранваха страх и омраза, за да могат по-лесно да създадат армии, които да унищожат всичко „различно“. Магьосниците, редяха те, са творение на дявола, демони, които трябва да бъдат изпратени обратно в ада.

Похитители обикаляха съсипаните градове, магистралите и черните пътища, за да горят и убиват. Винаги ще има хора, които да намерят начин да стоварят жестокостта си върху другите.

А в този разсипан свят кой можеше да ги спре?

Откъм светлината се понесе шепот, разнесе се и сред мрака. Ще се появи войн. Тя, дъщеря на Туата де Данан, щеше да остане скрита, докато не вземе меча и щита. Тогава тя, Единствената, ще поведе светлината срещу мрака.

Месеците се превърнаха в години, светът агонизираше. Гоненията и нападенията не свършваха, опустошенията продължаваха. Някои се криеха, излизаха нощем, за да търсят прехрана, да откраднат, колкото да преживеят още ден. Други предпочетоха да поемат по пътищата, без да знаят накъде. Трети се изпокриха в горите, за да ловуват, или в полята, за да обработват земята. Имаше и такива, които създадоха общности, които ту се увеличаваха, ту намаляваха, докато се стараеха да живеят в свят, където шепа сол бе по-ценна от злато.

А пък онези, като хората, открили и създали Нова надежда, бяха съзидателната сила.

Когато светът свърши, Арлис Рийд предаваше репортажи от Ню Йорк и казваше истината на всички, които все още можеха да я чуят и да избягат.

Тя бе гледала смъртта в очите, беше убивала, за да оцелее.

Беше се нагледала и на кошмари, и на чудеса.

Тя, заедно с шепа хора, между които и три деца, откриха един изоставен провинциален град, който кръстиха Нова надежда. И се установиха тук.

Сега, през година четвърта, Нова надежда беше дом на повече от триста човека, имаше си кмет и градски съвет, полиция, две училища – едното за обучение по магия, общинска градина и кухня, две ферми, едната с мелница за брашно, клиника – с малък зъболекарски кабинет, и още библиотека, оръжейна и полиция.

Имаха си лекари, лечители, тъкачи, шивачки, водопроводчици, механици, дърводелци, готвачи. Някои от тях бяха изкарвали прехраната си със същите умения и в стария свят. Повечето продължаваха да учат и да се усъвършенстват.

Охраната на града работеше на смени и въпреки че разчитаха на доброволци, повечето жители участваха в бойното обучение и тренировките с оръжия.

Клането в Нова надежда през първата година тук остави болезнен белег в сърцата и умовете им. Създадоха полиция и спасителни екипи, които рискуваха живота си, за да помагат на другите.

Арлис стоеше на тротоара и оглеждаше всичко наоколо. Техният нов свят, създаден от самите тях. Ставаше въпрос за нещо повече от оцеляване, както беше през първите ужасни месеци, повече от строителството през последвалите месеци.

Ставаше въпрос за живот и надежда.

Имаше значение, мислеше си тя, че Лоръл – елф – беше излязла в тази хладна пролетна утрин, за да помете верандата на къщата, в която живееше. Нагоре по улицата Бил Андърсън лъскаше прозореца на магазина си, в който по полиците бяха наредени десетки полезни неща, предназначени за размяна. Фред, младата стажантка, която бе изпитала ужасите на метрото, докато се опитваха да се измъкнат от Ню Йорк, сигурно вече работеше в градината на общността. Фред, с нейните вълшебни крила и безкраен оптимизъм, изпълваше всеки ден с надежда.

Рейчъл – тяхната лекарка и нейна много добра приятелка – излезе, за да отвори вратата на клиниката, и ѝ помаха.

– Къде е бебето? – провикна се Арлис.

– Спи, освен ако Джона не го е вдигнал отново на ръце, щом съм си обърнала гърба. Този човек е направо като омагьосан.

– Като истински татко. Днес не е ли прегледът на шестата седмица, докторе? Голям ден за теб.

– Докторът вече даде зелена светлина на всички пациенти, но Рей ще се прави на строг. И за теб е голям ден. Как се чувстваш?

– Супер. Развълнувана. Малко нервна.

– Сега влизам, но искам да те видя, когато приключиш.

– Ще дойда. – Докато говореше, Арлис отпусна ръка върху огромния си корем. – Това бебе трябва вече да излиза. Още малко и няма дори да мога да се клатушкам.

– Ще го проверим. Добро утро, Кларис – каза Рейчъл, когато първата пациентка за деня приближи по пътеката. – Влизай направо. Успех, Арлис. Ще те слушаме.

Тя се заклатушка – друга дума нямаше – но спря, когато някой я повика по име.

Изчака Уил Андърсън – съседът ѝ от детството, сега заместник шериф в града и както се оказа, голямата ѝ любов.

Той отпусна ръка върху корема ѝ и я целуна.

– Да те изпратя ли до работата?

– Добре.

Преплетоха пръсти, докато вървяха към къщата, в която той беше прекарал първите си месеци в общността.

– Нали нямаш нищо против да поостана, за да гледам?

– Стига да искаш, но не знам колко време ще отнеме, докато нагласим всичко. Чък е оптимист, но...

– Щом Чък казва, че може да се справи, значи ще стане.

Коремът ѝ се стегна от нерви и тя изпусна сдържания дъх.

Чък беше най-сигурният ѝ източник по време на Гибелта, хакер и компютърен гений, който сега се занимаваше с техниката, с която разполагаха. Работеше, разбира се, в мазето. Любимото му място.

– Искам да те видя как работиш – добави Уил.

– А какво наричаш онова, което правя вкъщи с „Хрониката на Нова надежда“?

– Работа и благодат за цялата общност. Но сега става въпрос за предаване на живо, миличка. Това ти е писано.

– Знам, че някои хора се тревожат заради рисковете, че ще привлечем вниманието насам. Нежелано внимание.

– Струва си. А и Чък не само че знае какво прави, но ще разчитаме и на магически щитове. Ако стигнем поне до един човек там някъде, значи излъчването ще стигне и до стотици. Ако може да стигнем до стотици, тогава кой знае. Много хора нямат представа какво става, къде да намерят помощ, провизии, лекарства. Това има значение, Арлис.

Тя се страхуваше всеки път, когато той рискуваше живота си по време на спасителните мисии.

– Тъкмо си мислех за важните неща. – Тя спря пред къщата и се обърна към него. – Ти си на първо място.

Заобиколиха къщата отзад към вратата на мазето.

Вътре някогашният просторен хол сега бе превърнат в мечтата на компютърен маниак. Стига тази мечта да включваше сглобяването на компоненти, кабели, хард драйв, дънни платки, изкормване на стари компютри, свързване на различни устройства.

Това бе мечтата на Чък.

Той седеше пред една клавиатура по суитшърт и широки панталони с много джобове, обърнал наопаки бейзболната шапка върху наскоро изрусената си коса. Беше избрал ярко червено за малката си остра брада.

Показаха се рижавите къдрици на Фред от мястото, където се беше настанила с три четиригодишни хлапета и куп играчки.

– Ето я и звездата! Аз съм мениджър на продукцията, момиче за всичко и асистент оператор.

– Мислех, че аз съм момичето за всичко. – Кейти, майката на децата, ги наблюдаваше от изкорубеното канапе, на което, както Арлис знаеше, Чък често спеше.

– Асистент, момиче за всичко и супервайзър на пауър бустерите.

Кейти погледна близнаците си, Дънкан и Антония.

– Много са развълнувани. Надявам се те – и всички останали – да знаят какво правим.

– Ще движнем нещата за Арлис и Чък – заяви Дънкан и се усмихна на майка си. – Ние с Тоня.

– Движ! – изкиска се Тоня и вдигна ръка. Дънкан притисна длан в нейната. Заблестя светлина.

– Още не.

Хана, руса и румена на фона на тъмната коса на близнаците, се изправи. Тя погали майка си по крака, сякаш да я успокои, след това отиде при Арлис.

– Бебето кога ще излезе?

– Скоро, надявам се.

– Може ли да гледам?

– Ами...

Кейти се разсмя, грабна Хана и я завъртя, после я целуна.

– Сигурно ще гледа с интерес.

– Не знам, малчо. – Чък обърна стола си към тях. – Но сега ще наблюдаваш как се прави история и ще видиш дебюта на „Нова надежда предава“.

– Готови ли сме?

Той се усмихна широко на Арлис и вдигна палци.

– Напълно готови, след като разчитаме на помощта на бустерите.

Близнаците скочиха с блеснали очи.

– Още не, още не. – Този път Арлис го задържа. – Трябва да си прегледам бележките и... разни други неща. Трябват ми няколко минутки.

– Не бързаме – успокои я Чък.

– Добре, чакайте малко, съвсем малко.

Притеснена, тя излезе с папката с бележките си. Фред тръгна след нея.

– Няма защо да се притесняваш.

– О, боже, Фред.

– Сериозно говоря. Ти си толкова добра. Винаги си била супер.

– В Ню Йорк получих мястото на водеща, защото всички останали измряха.

– Да, затова го получи – потвърди Фред, – но така или иначе щеше да си го извоюваш.

Фред пристъпи към нея и отпусна ръце върху раменете ѝ.

– Помниш ли какво направи онзи последен ден?

– Все още имам кошмари.

– Какво направи – продължи Фред, – когато Боб насочи пистолет към теб, на живо по телевизията? Ти се стегна. Какво направи, когато той се самоуби, докато седеше точно до теб? Ти издържа, дори повече. Погледна право в камерата и каза истината. Направи го без всякакви бележки, без аутокю. Защото си добра. Ти казваш на хората истината. Сега ще направиш абсолютно същото.

– Не знам защо съм толкова нервна.

– Може да е от хормоните.

Арлис погали корема си и се разсмя.

– Може би. Хемороиди, киселини и хормони. Да родиш бебе е цяло приключение.

– Нямам търпение да преживея моите приключения. – Фред въздъхна и погледна към градината. – Искам сто бебета.

Арлис се надяваше да преживее раждането на първото, по възможност скоро.

Сега обаче я чакаше работа.

– Добре, добре, как изглеждам?

– Невероятно. Само че днес ще бъда и твой гримьор. Ще ти напудря носа за пред камерата, малко червило, ще изглеждаш божествено.

– Обичам те, Фред. Много те обичам.

– О, и аз те обичам, повече.

Тя остави Фред да я гримира, повтори няколко трудни думи, пи вода и диша дълбоко.

Когато се върна от банята, тя видя свекър си на канапето, заобиколен от децата. Действаше им като магнит.

– Бил, кой е в магазина?

– Затворих за час. Искам да видя моето момиче на живо, лично. Вашите щяха да се гордеят с теб. И майка ти, и баща ти, и Тио, всички щяха да са горди.

– Това ще ти бъде бюрото за предаването. – Чък посочи стол пред една от многобройните маси. – Ще застанеш с лице към камерата. Нагласил съм ъгъла. Онова, което правим тук, момичета и момчета, е шиб... страхотинско предаване. Радиото е готово, кабелната работи. Ще те записвам и ще свърша останалото. Не обръщай внимание на човека зад завесата. Шоуто си е твое, Арлис.

– Добре. – Тя седна, отвори папката, извади снимката от последната Коледа със семейството си и я подпря на клавиатурата. – Готова съм, когато кажеш.

– Фред ще започне обратното броене. Добре, деца, задействайте се.

– Не казвай задействайте се! – вдигна ръце Кейти. – Нямаш представа какви ще ги сътворят.

– Ще го задействаме. – Тоня се размърда възторжено. – Ще го задействаме, Дънкан.

– Точно така! – Чък се стрелкаше от монитор към монитор, гласеше нещо, после отново извика доволно. – Точно така. Действаме, готови сме.

– Арлис... – Фред застана зад камерата. – След пет, четири...

Тя използва пръсти, за да довърши обратното броене и с възторжена усмивка показа последната цифра.

– Добро утро, с вас е Арлис Рийд. Не знам колко от вас ме чуват или виждат, но ако получавате тази емисия, кажете и на други. Ще продължим да излъчваме колкото често е възможно, за да ви даваме информация, да ви казваме истината, да ви уведомяваме. Искаме да ви кажем, независимо къде се намирате, че не сте сами.

Тя си пое отново дъх и притисна ръце към корема.

– Четири години след Гибелта, източниците ни потвърждават, че в окръг Колумбия положението остава нестабилно. В целия район на столицата има военно положение, банди, известни като Похитители и Черни Странни, продължават да атакуват. Силите на съпротивата са пробили охраната в център за задържане в Арлингтън, Вирджиния. Според разкази на очевидци, повече от трийсет човека са били освободени.

Тя говори в продължение на четиресет и две минути. Разказа за бомбардировките в Хюстън, за нападението на Воините на безупречната добродетел над общност в Грийнбелт, Мериленд, където са палили и нахлували в домове.

Завърши с думи за човечност, кураж и доброта. Разказа за мобилната медицинска клиника, която използва каруци и коне, за да се добере до далечни лагери, убежища за бездомни, спасителни операции и банки за храна.

– Бъдете в безопасност – каза тя, – но помнете, че не е достатъчно да останете живи и здрави. Живейте, работете, събирайте се заедно. Ако имате история, ако разполагате с новини, ако търсите любими хора и можете да се свържете с мен, аз ще предам съобщението ви. Не сте сами. С вас беше Арлис Рийд от „Нова надежда Бродкастинг“.

– Успяхме. – Чък скочи и вдигна юмрук. – Направо страхотно, мамка му.

– Направо страхотно, мамка му – повтори Дънкан.

– О-па. – Чък се заля от смях, а Кейти затвори очи, когато той скочи към близнаците и протегна юмрук. – Направо върховно, деца. Да чукнем юмруци. Хайде! Юмруци!

Те доближиха глави, вдигнаха малките си юмручета и ги удариха в неговия.

Той грееше.

– Леле! – Затанцува и духна на кокалчетата си. – Страхотен прилив на сили. Върхът.

Фред замига, за да прогони сълзите.

– Беше върхът и така нататък, страхотно.

Уил се наведе и целуна Арлис по косата.

– Направо ме шашна – подхвърли той.

– Почувствах се... на мястото си. Щом започнах, всичко си дойде на мястото. Колко време излъчвахме?

– Четиресет и две върховни минути.

– Четиресет и две. – Тя се завъртя на стола. – Не трябваше да държа близнаците толкова дълго. Извинявай, Кейти. Просто изгубих представа за времето.

– Те са добре. Аз ги наблюдавах – увери я Кейти. – Сега ще им трябва един дълъг сън. – Тя погледна Хана, сгушила се заспала в скута на Бил. – Също като сестра им. И на теб ще ти се отрази добре. Сигурно си изцедена. Струваш ми се малко бледа.

– Всъщност, пет минути след началото започнаха контракции. Може да са били отпреди това, но си мислех, че просто съм нервна.

– Какво? А сега?

Тя стисна ръката на Уил.

– Почти съм сигурна, че трябва да отидем да видим Рейчъл. И мисля, че е... Добре!

Тя стисна с една ръка масата, а с другата се вкопчи в Уил.

– Дишай! – нареди Кейти, приближи бързо, постави ръка върху твърдия като камък корем на Арлис и започна да го масажира с кръгчета. – Не спирай да дишаш – нали ходи на курса?

– Курс друг път. Там не болеше така.

– Не спирай да дишаш – подкани я отново Кейти. – Току-що направи първото излъчване от Нова надежда, докато раждаше. Дишай при контракциите.

– Отпуска ме.

– Благодаря ти, Господи – измърмори Уил и размърда пръстите си. – Ох.

– Можеш да ми вярваш, че това изобщо не заслужава никакво охкане. – Арлис изпусна сдържания дъх. – Искам Рейчъл.

– И аз. – Уил ѝ помогна да стане. – Бавно обаче. Татко...

– Ще си имам внуче.

Кейти вдигна Хана от скута му.

– Върви с тях.

– Ще си имам внуче – повтори той.

– Фред! – Арлис погледна назад. – Няма ли да дойдеш?

– Наистина ли? Може ли? О, боже! Ще изтичам да кажа на Рейчъл. О, боже! Чък.

– А, не, благодаря. Аз съм пас. Не ми се сърди, Арлис, но не става.

– Не се сърдя.

– Ще си имаме бебе! – Фред разпери крила и излетя през вратата на мазето.

Дънкан пристъпи към вратата.

– Той иска да излезе.

Кейти намести Хана.

– Той ли каза?

– А-ха. – Тоня застана до брат си. – Той какво прави там?

– Това е дълга история – отвърна Кейти. – Хайде, деца, време е да се прибираме. Браво, Чък.

– Най-добре свършената ми работа.

През следващите осем часа Арлис научи няколко неща. Първото и най-важно бе, че контракциите стават по-болезнени и траят дяволски по-дълго с напредването на родилните мъки. Научи, макар да не беше изненадана, че Фред е весела и неуморна помощница, а Уил – и това не я изненада никак – беше като скала.

Научи – добре че ѝ казаха, за да я разсеят – че излъчването е стигнало на поне трийсет и пет километра до мястото, на което Ким и По бяха пътували с лаптоп на батерия.

Най-сетне разбра защо наричат тази работа родилни мъки.

По едно време се разплака и Уил я прегърна.

– Почти свърши, миличко. Почти свърши.

– Не е това, не става въпрос за това. Лана. Сетих се за Лана. О, господи, Уил, о, господи, трябвало е да мине през всичко това сама. Без Макс, без Рейчъл, без нас. Била е сама в онзи момент.

– Не вярвам да е била сама. – Фред погали ръката на Арлис. – Наистина не вярвам. Онази нощ я усетих. Много от нас усетиха. Раждането на Вестителката. Не е била сама, Арлис. Сигурна съм.

– Наистина ли?

– Честна дума.

– Добре. Добре. – Когато Уил избърса сълзите ѝ, тя се насили да се усмихне. – Почти свърши, така ли?

– Хайде, Арлис, трябва да напъваш – нареди Рейчъл. – Уил, поддържай гърба ѝ. При следващата контракция напъвай с всички сили. Да посрещнем бебето.

Тя напъваше, дишаше, напъваше и дишаше и осем часа след предаването, Арлис роди сина си в новия свят.

Научи и още нещо. Любовта идваше като светкавица.

– Погледнете го! Погледнете го! – Изтощението се стопи и отстъпи място на поразяваща любов, а бебето плачеше и се гърчеше в ръцете ѝ. – О, Уил, виж колко е красив.

– Много е красив, и ти също. Господи, обичам те.

Рейчъл отстъпи назад и раздвижи схванатите си рамене.

– Уил, искаш ли да прережеш пъпната връв?

– Ами... – Той пое ножицата от Рейчъл, след това погледна баща си и видя сълзите в очите му. По време на Гибелта бе изгубил дъщеря, съпруга, бебета.

– Мисля, че дядо трябва да го направи. Какво ще кажеш?

Бил пъхна пръсти под очилата.

– За мен ще бъде чест. Станах дядо.

Докато прерязваше пъпната връв, Фред украси стаята с дъги.

– А аз съм леля, нали? Почетна леля.

– Разбира се. – Арлис не можеше да откъсне очи от бебето. – И ти, и Рейчъл, и Кейти. Оригиналът на Нова надежда.

– Изглежда чудесно. – Рейчъл го оглеждаше внимателно. – След малко трябва да взема племенника си. Да го измия, премеря и претегля.

– След малко. Здравей, Тио. – Арлис притисна устни към челото на бебето. – Тио Уилям Андърсън. Ще превърнем света в по-хубаво място за теб. Ще направим всичко по силите си, за да направим света по-добър. Кълна се.

Проследи очертанията на личицето на Тио с пръст – толкова мъничко, толкова сладко, нейно.

Това е животът, помисли си тя. Това е надежда.

Това бе причината и за двете.

Щеше да работи и да се бори всеки ден, за да удържи обещанието, което даде на сина си.

Притисна го до себе си и отново се сети за Лана и за детето, което тя носеше.

Замисли се и за Вестителката.

1.

Във фермата, където беше родена, Фалън Суифт се научи как да сади и отглежда, как да прибира реколтата, как да уважава и използва земята. Научи се как да прекосява поля и гори, тиха като сянка, докато ходи на лов и за риба. Уважаваше и животните, не посягаше към повече, отколкото се нуждаеше, не ловуваше за удоволствие.

Научи се да приготвя храната от тяхната земя в кухнята на майка си и на открит огън.

Научи, че храната е нещо повече от пресните яйца в кокошарника или добре изпечената на скара пъстърва. Храната означаваше оцеляване.

Научи се да шие, въпреки че ненавиждаше времето, което трябваше да прекара седнала, стиснала игла в ръка. Научи се да щави кожа, можеше, ако се налага, да преде. Дрехите, научи тя, не бяха нещо, което просто да облечеш. Те защитаваха тялото също като оръжие.

Тя уважаваше оръжията и още от малка бе научила как се почиства огнестрелно оръжие, как се остри нож и се стреля с лък.

Научи се как да строи с чук и трион, как да поправя оградата, как да ремонтира старата фермерска къща, която обичаше колкото гората.

Здрава ограда, яка стена, покрив, който няма да тече при дъжд – нещо повече от най-обикновен щастлив дом. И те също означаваха оцеляване.

Заедно с това се научи да прави магии. Как да пали пламък с дъха си, как да опише кръг, как да излекува малка рана със светлината, която носеше в себе си, как да се вглежда и да вижда невидимото.

Научи се, че магията е повече от дар, който трябва да се цени, умение, което трябва да се усъвършенства, оръжие, което се използва с огромно внимание.

Тя беше и щеше да си остане оцеляване.

Дори благодарение на храната, на подслона, на дрехите и оръжията, дори с помощта на магията, не всичко бе оцеляло. Нямаше да оцелее и във времето, което предстоеше.

Тя научи за онзи свят, който бе съществувал преди да се роди. Свят, пълен с хора, свят с огромни градове и високи сгради, в които всички живеели и работели. Пътували по въздух и море, дори пътували в космоса, чак до луната, която изплуваше в небето.

Майка ѝ бе живяла в голям град, в необятния Ню Йорк. Фалън знаеше много от историите, които ѝ разказваха, от книгите, които поглъщаше, за това място, пълно с хора, шум, светлина и мрак.

За нея това място бе пълно с чудеса и тя се зарече един ден да го посети.

Представяше си го често нощем, когато лежеше будна и наблюдаваше как феите танцуват пред прозореца ѝ.

В онзи свят също бе имало битки, фанатизъм и жестокост, също както в нейния. От книги и разкази, а и от посетителите, които се отбиваха във фермата, научаваше много за миналото.

Знаеше, че баща ѝ е бил войник. Той я научи да се бие и с ръце, и с крака, и с ума си, а тя се научи как да разчита и чертае карти. Представяше си как един ден ги следва по време на пътешествията, които знаеше и винаги бе знаела, че ще предприеме.

Нищо, освен родителите ѝ, не я свързваше със света отпреди Гибелта да започне да покосява хората. Пишеше, че загиналите били милиарди, и мнозина помнеха това време. Когато великите градове пламнали, после били оставени на произвола на лудостта, на черните магьосници. Всички преживели това помнеха и с ума, и с кръвта си жестокостта, ужаса и алчността.

Когато зърваше картини от утрешния ден, тя знаеше, че предстоят още пожари, щеше да се лее още много кръв, очакваше ги още смърт. И тя щеше да е част от всичко това. Често ѝ се случваше да лежи будна нощем, да гушка плюшеното си мече, подарък от мъж, с когото предстоеше да се запознае.

Щом усетеше, че тези утрешни дни натежават, тя се измъкваше от къщата, докато родителите ѝ и тримата ѝ братя спяха, за да поседне навън, докато малките феи проблясваха като светулки. Тук можеше да усети земята, насажденията, природата.

Понякога мечтаеше за своя баща, мъжа, с когото майка ѝ беше живяла в Ню Йорк, мъжа, когото бе обичала. Мъжа, за когото Фалън знаеше, че е загинал, за да живее тя.

Бил е писател, лидер, истински герой. Тя носеше неговото име, също както носеше и името на човека, който я отглеждаше, възпитаваше, учеше. Фалън, на Макс Фалън, първия ѝ баща. Суифт, на Саймън Суифт, втория ѝ баща.

Две имена, мислеше си Фалън, еднакво важни. Точно както майка ѝ носеше два пръстена, по един от всеки мъж, когото бе обичала.

И макар да обичаше баща си дълбоко, истински, както всяко дете обича, тя често си задаваше въпроси за биологичния си баща, размишляваше за мъжа, който ѝ беше дал цвета на очите и косата, който също като майка ѝ я бе дарил със забележителни сили.

Тя прочете книгите му, всички те бяха дарове за нея.

Веднъж, когато беше едва на шест, тя се сгуши в библиотеката с една от книгите. Макар да не разбираше всички думи, ѝ хареса, че става въпрос за магьосник, който използва магия и ум, за да се пребори със злите сили.

Когато баща ѝ влезе, се почувства виновна и опита да скрие книгата.

Той взе и нея, и книгата в ръцете си. Беше ѝ толкова приятно, той миришеше на ферма – на пръст, на добитък, на растящи посеви.

Понякога ѝ се искаше да има очи като неговите, които се променят от зелено в нещо като златисто или просто в смесица от двете.

– Книгата е хубава.

– Ти чел ли си я?

– Да. Майка ми много обичаше да чете. Затова двамата с баща ми направиха тази стая специално за книги. Няма нужда да криеш нищо от мен, миличка. Каквото и да било.

– Защото си ми татко. – Тя се обърна към него и притисна лице към сърцето му. Туп, туп, туп. – Ти си моят татко.

– Аз съм твоят татко. Само че нямаше да имам този шанс, ако не беше Макс Фалън. – Той обърна книгата така, че и двамата да видят снимката на тъмнокосия, красив мъж с въздействащи сиви очи. – Нямаше да имам най-красивото момиче, ако той не беше обичал майка ти и тя не го беше обичала. Ако те не те бяха създали. Ако той не бе обичал и теб, и нея достатъчно, ако не беше толкова смел, че да даде живота си, за да ви защити. Безкрайно съм му благодарен, дължа му всичко.

– Мама обича теб, татко.

– Да, така е. Аз съм късметлия. Тя ме обича, обича и теб, и Колин, и Травис.

– И новото бебе, което очакваме.

– Точно така.

– Не е момиче – въздъхна дълбоко и тъжно тя.

– Наистина ли?

– Тя отново ще роди момче. Защо не може да ми направи сестричка? Защо винаги прави братчета?

Тя чу смеха, заклокочил в гърдите му, когато я гушна.

– Всъщност, това би трябвало да е моя работа. Така е устроен светът.

Той галеше дългата ѝ черна коса, докато говореше.

– А това означава, че ти си оставаш любимото ми момиче. Казала ли си на майка си, че е момче?

– Тя не иска да знае какво е. Обича изненадите.

– Тогава не ѝ казвай. – Саймън я целуна по косата. – Ще си остане нашата тайна.

– Татко?

– М-м-м?

– Не мога да чета всички думи. Някои са много трудни.

– Какво ще кажеш да ти почета преди да се заемем със задачите.

Тя се сгуши до него, а той отвори книгата на първата страница.

Тя не знаеше, че „Кралят маг“ е първият роман на Макс Фалън, а може би част от нея знаеше, но щеше да запомни завинаги, че вторият ѝ баща ѝ е чел книгата на първия, глава след глава, всяка вечер преди да заспи.

И така тя се учеше. Научи се на доброта от баща си, на щедрост и благородство от майка си. Научи за любовта и светлината, за уважението в дома и семейството.

Научи за войната, за трудностите и мъката на онези, тръгнали на път, мнозина ранени, които идваха във фермата или в близкото село.

Научи за политиката и откри, докато хората говореха за нея и не вършеха почти нищо, за да променят нещата, че това е нещо дразнещо. А и какъв смисъл имаше от политиката, след като слуховете носеха, че правителството – една доста отнесена дума за нея – бе започнало да се създава отново на третата година след Гибелта, за да рухне отново преди края на Година пета?

Сега, през Дванайсетата година, столицата на Съединените щати (изобщо не изглеждаха обединени на Фалън) си оставаше военна зона с Похитители, Черни Странни и онези верни на култа Воини на безупречната добродетел, които се биеха за власт, за земя, за мириса на кръв. Биеха се едни срещу други, поне така изглеждаше, срещу онези, които се опитваха да управляват или властват.

Макар да искаше мир, тя разбираше дълга да пазиш и защитаваш. Неведнъж бе виждала баща си да се въоръжава и да заминава от фермата, за да помогне на съсед да се защити, да участва в отбраната на селото. Неведнъж бе виждала очите му, когато се прибираше, и знаеше, че е имало кръв и смърт.

Тя можеше да се бие и защитава, както и братята ѝ. Фермата се препичаше на лятното слънце, посевите зрееха, дърветата се превиваха, натежали от плодове, докато горите бяха пълни с дивеч, но тежки битки се водеха отвъд полята и хълмовете около дома ѝ.

А тя знаеше, че детството ѝ отминава, отмерва времето като тиктакането на часовник.

Тя бе Вестителката.

В дните, когато братята ѝ я ядосваха (защо бе орисана да има братя?), когато майка ѝ не разбираше абсолютно нищо, а баща ѝ очакваше прекалено много, тя искаше това тиктакане да забърза.

Защо нямаше избор? Никакъв избор. Искаше да ходи на лов и риболов, да си язди коня, да обикаля горите с кучетата. Дори с братята си.

Често си мислеше за онова, което беше далечно и непознато, което предстоеше. Скърбеше при мисълта, че ще трябва да напусне семейството и дома си.

Растеше висока и силна, светлината в нея се разгаряше и лумваше ярко. Мисълта за тринайсетия ѝ рожден ден я изпълваше с ужас.

– Довечера ще има буря, усещам я. – Лана приглади карамеленорусата си коса, която прибираше на кок, когато готвеше. – Съвършената вечер да похапнем навън. Върви да отцедиш варените картофи.

Фалън стоеше нацупено до печката.

– Защо винаги ти готвиш?

Лана разтърси леко покритата купичка, в която се мариноваха нарязани чушки, откъснати от градината.

– Тази вечер баща ти ще помага – напомни тя на Фалън.

– Но ти вече си приготвила всичко. – Тя не можеше да се примири, докато се занимаваше с картофите. – Защо татко, Колин или Травис никога не готвят?

– Те ми помагат, също като теб. Итън също... той се учи. Истината е, че обичам да готвя. Приятно ми е да приготвям храна, особено за семейството си.

– Ами ако на мен не ми е приятно? – Фалън се врътна – сърдито дългокрако момиче с навъсени сиви очи. – Ами ако просто не искам да готвя? Защо трябва да върша неща, които не искам?

– Защото всички го правим. За твой късмет, в дежурството през следващата седмица ставаш от помощник готвач – чистачка. Овкуси картофите за грила. Вече съм нарязала подправките.

– Браво, супер. – Тя знаеше какво трябва да направи. Зехтин, подправки, сол и пипер.

Майка ѝ и тяхна съседка от близката ферма бяха отделили декар и половина и го бяха превърнали в тропически рай. Бяха засадили маслинови и бананови дървета, черен пипер, кафе, различни подправки. Фурми, смокини.

Баща ѝ, заедно с другите, бяха направили преси за зехтин и сушилни за плодовете.

Всички работеха и си помагаха, всички се радваха после на резултатите. Това ѝ беше добре известно.

И въпреки това...

– Защо не ги изнесеш и не кажеш на баща си да се заема с пилето?

Фалън излезе от къщата, обзета от лошо настроение. Лана наблюдаваше дъщеря си и лятно сините ѝ очи се замъглиха. Замисли се: „Не само една буря приближава“.

Седнаха около голямата маса навън, която баща ѝ беше направил. Хранеха се в пъстроцветни чинии, с яркосини салфетки и диви цветя в малки вази.

Майка ѝ държеше на красивата маса. Тя позволи на Итън да запали свещите с дъх, защото това винаги го разсмиваше. Фалън се настани до най-малкия си брат. За нея той не беше толкова досаден, колкото Колин и Травис.

Но той бе едва на шест. По-късно щеше да стане същият като тях.

Саймън, гъстата му кестенява коса бе станала на светли кичури от слънцето, се настани на мястото си и се усмихна на Лана.

– Изглежда супер, мила.

Лана вдигна чашата с вино.

– За грил майстора. Искрено благодарим – добави тя и погледна дъщеря си, – за храната, която сме отгледали и произвели със собствените си ръце. Очакваме деня, в който никой няма да бъде гладен.

– Аз съм гладен сега! – заяви Колин.

– Тогава бъди благодарен, че има храна на масата. – Лана постави бутче (любимото му) в чинията на сина си.

– Аз помогнах на татко с грила – похвали се той, докато си слагаше картофи, зеленчуци и прясно откъсната царевица.

– Това няма да отлети, сине. – Саймън напълни чинията на Травис, а Лана на Итън.

Колин размаха бутчето във въздуха преди да го захапе. Той имаше очите на баща си, лешникови, обсипани със златно и зелено, няколко нюанса по-тъмна коса, отколкото на майка си, която изсветляваше на лятното слънце. Както винаги, тя стоеше на кичури, които отказваха да бъдат укротени.

– Аз набрах царевицата.

Травис, който вече похапваше, вдигна лакът.

– Заедно я брахме.

– Не е варно.

– Вярно – поправи го Саймън. – Казва се вярно и не е така.

– Аз набрах повечето царевица. Би трябвало да се брои.

– Вместо да мислиш за храната в чиниите, които ти предстои да измиеш, си изяж царевицата – предложи Лана, докато помагаше на Итън да намаже масло.

– В свободното общество всички имат право на глас.

– Жалко, че не живеете в такова общество. – Саймън сръчка Колин в ребрата и той му отправи широка усмивка.

– Царевицата е хубава! – Въпреки че на Итън му бяха паднали няколко млечни зъбчета, той гризеше ентусиазирано царевица. Имаше сините очи на майка си, красивата ѝ руса коса и слънчев характер.

– Може да се кандидатирам за президент – не спираше Колин, който рядко се отказваше. – Ще стана президент на семейна ферма „Суифт и кооператив“. След това на селото. Ще го нарека Колинвил и никога повече няма да мия чинии.

– Никой няма да гласува за теб – подсмихна се Травис, който толкова приличаше на Колин, че двамата можеха да минат за близнаци.

– Аз ще гласувам за теб, Колин!

– Ами ако и аз се кандидатирам за президент? – обърна се Травис към Итън.

– Ще гласувам и за двамата. И за Фалън.

– Хич не ме замесвайте – измърмори Фалън и побутна храната в чинията си.

– Можеш да гласуваш само за един човек – изтъкна Травис.

– Защо?

– Защото така.

– Това е тъпо.

– Целият разговор е тъп – махна с ръка Фалън. – Не можеш да станеш президент, защото дори да имаше истинско правителство, не си нито достатъчно голям, нито достатъчно умен.

– Умен съм, също като теб – озъби се Колин, – освен това ще порасна. Мога да стана президент, ако искам. Мога да стана какъвто поискам.

– Ще ти се – подсмихна се Травис.

Тези думи му спечелиха ритник под масата, на който той отвърна.

– Президентът е лидер, а лидерът ръководи.

Когато Фалън скочи, Саймън понечи да каже нещо, но забеляза погледа на Лана.

– Не знаеш как се ръководи.

– Ти пък не знаеш нищо за никого – изстреля в отговор Колин.

– Знам, че лидерът не кръщава села на своето име. Знам, че лидерът трябва да поеме отговорност за хората, да се увери, че имат храна и подслон, да реши кой да ходи на война, кой да живее и кой да умре. Знам, че лидерът трябва да се бие, може би дори да убива.

Докато тя беснееше, искри светлина хвърчаха около нея в гневно алено.

– Лидерът е човекът, от когото всички очакват отговори, дори да няма отговори. Всички го обвиняват, когато нещо се обърка. Лидерът е онзи, който трябва да върши мръсната работа, дори да става въпрос за тъпите чинии.

Тя излезе и гневната светлина я последва в кухнята. Тръшна вратата след себе си.

– Тя защо се държи като гамен? – попита Колин. – Защо е толкова зла?

Итън се обърна към майка си с насълзени очи.

– Фалън сърди ли ни се?

– Не, миличък, не се сърди на нас. Да я оставим за малко сама. – Тя погледна към Саймън. – Просто ѝ трябва малко време. Сама ще се извини, Колин.

Той сви рамене.

– Мога да стана президент, ако искам. Тя не е шеф на света.

Лана усети, че сърцето ѝ се свива.

– Споменах ли, че съм направила прасковен пай за десерт? – Знаеше, че паят е сигурен начин да оправи настроението на момчетата. – Но той е само за онези, които си изядат всичко.

– Знам добър начин да изгорим калориите от пая. – За да подкрепи Лана, Саймън се беше върнал към храната си. – Малко баскетбол.

Откакто бе направил игрище отстрани на хамбара, баскетболът се беше превърнал в едно от любимите развлечения на момчетата.

– Искам да съм в твоя отбор, татко!

Саймън се усмихна широко на Итън и му намигна.

– Направо ще ги пометем, шампионе.

– Няма начин. – Колин се наведе над чинията. – Двамата с Травис ще ви смажем.

Травис погледна майка си.

Той знае, помисли си Лана. Също и Колин, въпреки че гневът и обидата го блокират.

Сестра им не беше шефът на света, но носеше цялата му тежест на раменете си.

Лошото настроение на Фалън се превърна в сълзи на самосъжаление. Хвърли се на леглото, за да се наплаче – леглото, което баща ѝ беше направил, същото като в старите списания. Най-сетне сълзите пресъхнаха и тя отново се нацупи.

Не е честно, нищо не беше честно. Колин започна. Винаги започваше с огромните си, тъпи идеи. Сигурно защото изобщо не притежаваше магия. Може би защото завиждаше.

Да вземе нейната магия, ако иска, тогава може да се разкара с някой непознат, за да научи как да стане спасител на целия тъп свят.

Тя просто искаше да бъде нормална. Също като момичетата в селото, в другите ферми. Като всички останали.

Чу викове, смях през отворения прозорец, но се постара да не обръща внимание. И все пак стана и погледна навън.

Небето си беше синьо както във всеки дълъг, окъснял летен ден, но също като майка си усети, че наближава буря.

Видя баща си, с Итън на раменете му, да отиват към обора. По-големите момчета вече се бяха втурнали по пътеката, обули маратонките, които баща им беше намерил отнякъде.

Тя не искаше да се усмихва, когато баща ѝ отне топката на Колин и я задържа високо, за да я хване Итън, а след това пристъпи към коша, за да може той да я пусне през обръча.

Не искаше да се усмихва.

По-големите момчета приличаха на татко, Итън – на мама.

А тя приличаше на човека от снимката на задната корица на една книга.

Това често пъти ѝ въздействаше повече, отколкото можеше да изтърпи.

Тя чу тихо почукване на вратата, след това майка ѝ влезе.

– Мислех, че си гладна. Почти не докосна вечерята си.

Срамът започна да измества цупенето. Фалън поклати глава.

– Тогава по-късно. – Лана остави чинията на нощното шкафче, което Саймън беше направил.

– Знаеш как да я стоплиш.

Фалън поклати отново глава, но този път сълзите ѝ потекоха. Лана пристъпи към нея и я притисна до себе си.

– Извинявам се.

– Знам.

– Съсипах всичко.

– Не си.

– А исках.

Лана я целуна по бузата.

– Знам, но не си. Ще се извиниш на братята си, но в момента виждаш колко са щастливи. Нищо не си развалила.

– Не приличам нито на тях, нито на теб, нито на татко.

Лана спусна ръка по дългата черна опашка на Фалън, след това се вгледа в познатите сиви очи.

– Разказах ти за нощта, когато се роди. Открай време това е един от любимите ти разкази. Но никога не съм ти разказвала за нощта, когато бе зачената.

– Аз... – Бузите ѝ пламнаха. Тя знаеше какво означава зачеване и как се случва. – Ами... странно е.

– Ти си почти на тринайсет и дори да не сме говорили за всичко това, живееш във ферма. Знаеш откъде идват бебетата и как се създават.

– Странно е, когато става въпрос за майка ти.

– Малко е странно – съгласи се Лана, – затова ще ти разкажа. Живеехме в Челси. Това е квартал на Ню Йорк. Много го обичах. Имаше една симпатична пекарна от другата страна на улицата, хубав кулинарен магазин на ъгъла. Наблизо имаше приятни магазини, прекрасни стари сгради. Имахме мансарда – аз се бях преместила при Макс. И тя ми харесваше. Беше с огромни прозорци към улицата. През тях можеше да видиш как светът се изнизва. Имаше полици, пълни с книги. Кухнята не беше голяма като тази, но беше много модерна. Често канехме приятели на вечеря. Работех в хубав ресторант и в главата ми се въртяха планове някой ден да открия свой собствен.

– Ти си най-добрата готвачка.

– Сега това не е кой-знае какъв комплимент. – Лана прегърна Фалън през кръста. – Прибрах се от работа и пийнахме вино, много хубаво вино. След това се любихме. А след това, минути по-късно, нещо изригна вътре в мен. Такава светлина, такова величие, такова... Дори сега не мога да обясня чувството. Остави ме без дъх, по най-прекрасния начин. Макс също го усети. Шегувахме се с него за това. Той взе свещ. Уменията ми бяха незначителни, дори запалването на свещ ставаше само понякога и то след като вложех огромно усилие.

– Наистина ли? Но ти...

– Промених се, Фалън. През тази същата нощ запалих свещта с мисъл. Тази нова сила се надигна в мен. Същото стана и с Макс, с всички, които носим магията. Но за мен онова, което носех, беше ти. Онзи момент, онзи взрив, светлината, това беше ти. Нямаше да разбера седмици наред, но беше ти. Ти заискри вътре в мен през онази нощ. Научих, а и ти ми показа, докато все още беше вътре в мен, че не си специална единствено за мен, за Макс, за Саймън, но за всички.

– Не искам да си тръгвам. – Фалън зарови лице в рамото на Лана. – Не искам да бъда Вестителката.

– Тогава откажи. Изборът е твой, Фалън. Никой няма да те застави насила, аз самата няма да го позволя. Баща ти няма да го допусне.

Тя знаеше, че е така. Открай време ѝ повтаряха, че решението ще бъде нейно. Само че...

– Няма ли да се разочаровате? Да се срамувате от мен?

– Няма. – Лана я притисна до себе си, прегърна я. – Няма, никога. – Колко много нощи бе мислила за онова, което се очакваше от детето ѝ? Точно това дете. Нейното дете. – Ти си моето сърчице – прошепна Лана. – Гордея се с теб всеки ден. Гордея се с ума ти, със сърцето ти, със светлината ти. О, боже, тя свети толкова ярко. Готова съм да поема тази светлина от теб без капка колебание, за да ти спестя този избор. За да не се налага да решаваш.

– Той е загинал, за да ме спаси. Другият ми баща.

– Не само заради онова, което можеше да бъдеш. Направи го, защото те обичаше. Фалън, ние с теб сме най-големите късметлийки. Обичат ни двама забележителни мъже, двама смели мъже. Каквото и да решиш, и те, и аз, ние винаги ще те обичаме.

Фалън притихна, успокоена и доволна. След това усети... отдръпна се предпазливо.

– Има и още. Усещам го. Усещам, че има още, неща, които не си ми казала.

– Разказала съм ти за Нова надежда и...

– Кой е Ерик?

Лана се дръпна стреснато назад.

– Не го прави. Знаеш правилото за вмъкването в чужд мозък.

– Не съм. Кълна се. Току-що го видях. Почувствах го. Има още – заяви Фалън и гласът ѝ потрепери. – Има още, което не ми казваш, защото си разтревожена. Страхуваш се за мен, усещам го. Само че, ако не ми кажеш всичко, как ще разбера какво да правя?

Лана стана и пристъпи към прозореца. Погледна момчетата, съпруга си, двете стари кучета, Харпър и Лий, които спяха на слънцето, двете млади кучета, които тичаха около момчетата.

Погледна фермата, дома, който обичаше. Живота, който си бе създала. Тъмнината винаги се опитва да изтласка светлината, помисли си тя с горчивина.

Магията винаги си имаше цена.

Тя не беше споделила всичко с детето си, с най-ярката светлина, защото се страхуваше, защото искаше семейството ѝ да остане заедно, у дома. На безопасно място.

– Не съм ти казвала някои неща, защото исках да кажеш не. Разказала съм ти за нападението, когато живеехме в къщата в планината.

– Двама от тези с вас са се обърнали към черната страна. Били са Тъмни Странни, но вие не сте знаели, докато не са се опитали да ви убият. Да убият мен. Двамата с Макс и останалите сте се били с тях и сте мислили, че сте ги унищожили.

– Да, но не бяхме.

– Те са ви нападнали отново в Нова надежда. Дошли са за мен и за да спаси теб, за да спаси и мен, Макс се е жертвал. Ти си избягала, както той ти е казал. Избягала си, защото те са щели да се върнат отново и е трябвало да ме защитиш. Била си сама дълго, преследвали са те. Тогава си намерила фермата, открила си татко.

Фалън си пое дълбоко дъх.

– Ерик един от тях ли е бил? Един от Тъмните?

– Да. И той, и жената, с която беше, жената, която мисля, че му е помогнала да обърне гръб на светлината. Те искаха да ме убият, да убият теб. Те убиха Макс. Ерик е брат на Макс.

– Негов брат? – Шокът я разтърси. Братя... помисли си тя ужасено, колкото и дразнещи да бяха братята, те бяха семейство. – Чичо ми. Моя кръв.

– Ерик избра да предаде своята кръв, да убие собствения си брат. Избра тъмната страна.

– Той е избрал – прошепна Фалън. Пое си отново дъх и изпъна рамене. – Трябва да знам всичко. Не бива да изпускаш нищо. Ще ми разкажеш ли?

– Да. – Лана притисна пръсти към очите си. Вече знаеше, докато гледаше познатите сиви очи, какъв избор ще направи детето ѝ. – Да, ще ти разкажа всичко.