Книга на истините

1.

Роланд застана до затворената рампа на Змията, екипиран с парашут, лека картечница М249, пристегната с ремъци от едната му страна, и защитен костюм за Ниво А. Колегите му, другите Нощни ловци, залагаха дали на мястото, към което той щеше да скочи, наистина има ядрено устройство и дали то ще се взриви, когато Роланд стъпи върху него.

Роланд имаше големи стъпала.

В товарния отсек, между кокпита и спускащата се рампа, където чакаше той, се обзалагаха останалите петима членове на екипажа... е, четирима, защото Мамчето рядко участваше в облозите. Смяташе, че е непрофесионално един командир да влиза във финансови отношения с членовете на екипа си. Поне така обясняваше пилотът, Орела. От друга страна, може би имаше по-належащи грижи, като възможността ядреното устройство да се взриви.

Тези, които залагаха, че ще има ядрена експлозия, не си даваха сметка, че няма да са в състояние да приберат печалбите си, ако спечелят облога.

– Петнайсет минути – предупреди Орела по мрежата. – Изпускам налягането на две.

– Провери кислорода – нареди Нада.

Петимата в товарния отсек се увериха, че оборудването им помпа кислород в защитните костюми от вътрешните бутилки, после показаха вдигнати палци.

– Готови сме – докладваха на Орела.

Мамчето вдигна пръст и прекрати бърборенето за залозите по мрежата на екипа. Главата ѝ беше леко наклонена на една страна, което показваше, че слуша секретната честота от Ранчото, край Зона 51. Което означаваше, че получава инструкции от шефката им, госпожа Джоунс.

След трийсет секунди кимна и заговори по мрежата на екипа.

– Докторе, получи ли предупреждението на госпожа Джоунс?

Доктора седеше в началото на товарния отсек, с отворен лаптоп. Дръпна защитните си ръкавици, за да може да работи с клавиатурата и тъчпада.

– Да, получих го – отговори с насечен индийски акцент. – Колко странно. Никога не съм виждал такъв предупредителен код. Доста архаичен.

– Разшифровай го – нареди Мамчето. – Възможно най-бързо.

– Къде се появи предупреждението? – попита Доктора, докато пишеше на клавиатурата. – Сигурни ли сме, че се отнася за ядрени устройства?

– Индикаторът светна в стария командно-контролен бункер, в който сега е Музеят на Стратегически военновъздушни и космически сили във военновъздушна база Офът – отговори Мамчето.

– Това обяснява архаичността – каза Орела от кокпита.

– Ядрено устройство е – обади се Нада мрачно, което беше неговата версия на щастие.

Chap

2.

Всичко започна така, както, изглежда, започваха много от мисиите на Нощните ловци: случайно, след някаква глупост, резултат на некомпетентност на правителството. Ако някой попиташе Мамчето, тя щеше да посочи – и често го правеше – точното време, когато е започнало всичко – ядрените проблеми и идеята за Нощните ловци: в 05:29:21 на 16 юли 1945 на тестовия полигон Тринити в Ню Мексико – когато е била детонирана първата атомна бомба.

И беше по-права, отколкото си даваше сметка.

Учените, работили през мрачните дни на Втората световна война, за да създадат първата атомна бомба, също са имали пул със залози, когато започва предстартовото броене, преди пробния взрив през онази топла юнска сутрин в пустинята. Единият залог бил, че бомбата ще се окаже мъртвородена, а другият, че ще се получи верижна реакция със запалване на атмосферата и изпепеляване на цялата повърхност на планетата. Не смятали второто за вероятно, но въпреки това неколцина заложили на тази възможност. Винаги се намира някой, готов да заложи на най-малката вероятност. Фактът, че има дори минимална възможност светът да бъде унищожен, не ги спрял, точно както беше игнорирана възможността стартирането на Големия адронен ускорител в Швейцария шейсет и три години по-късно да отвори черна дупка, която да погълне планетата. Учените от Ню Мексико биха могли да бъдат оправдани донякъде, защото тогава е бушувала война, но онези от Швейцария?

Крайният победител от Тринити, след като всички данни били събрани и светът не бил изпепелен, бил физик, чиято печалба се оказали едни 18 килотона тротилов еквивалент.

Това обаче е твърде далеч в миналото и твърде неясно, за да обясни защо Змията лети над Небраска и всеки момент ще спусне екипа си от отлично обучени дълбоко засекретени оперативни агенти над изоставен контролно-пусков комплекс за балистични ракети. По-близо в пространството и времето, и само шест часа преди това, в район от Небраска, който е в средата на нищото – което, за съжаление, е вярно за по-голямата част от Небраска – се бе оказала една жена на име Пеги Сю. (Майка ѝ наистина харесвала този филм .) Тя най-невинно простирала дрехите, които току-що била изпрала на ръка, да съхнат върху стара тръба, обвита в гума.

Когато обаче тази тръба се намира в изоставен, както се предполага, център за управление на пусковете (ЦУП), който е продаден на търг (само с един кандидат, така че не бил кой знае какъв търг), шансът да се случи подобно събитие е между невъзможен и абсурден. Понеже правителството на Съединените щати често действа абсурдно, това означаваше, че е съвсем възможно.

Без да знае какво е инициирала преди малко, Пеги Сю Джохансън мислеше, че поначало не харесва подземното съоръжение. Започваше да изпитва същото и към съпруга си от четири месеца, шест дни и – след като си погледна часовника – твърде много часове. Бяха се оженили в страстите на предстоящата анихилация, малко преди поредния краен срок за „свършека на света“. Вече забравяше точно кой поред, защото след онзи имаше още три, а след като светът не бе свършил... ами, бяха стигнали до това място.

Един от тежките проблеми на вярващите в свършека на света е липсата на свършек.

Докато изпъваше следващия чифт овехтели джинси на мъжа си на тръбата, го чу как трополи надолу по осеметажната стълба, тежка стъпка след тежка стъпка, помъкнал още две каси бутилирана вода. При всяко пътуване до магазина на Сам, в Омаха, пълнеше пикапа с бутилирана вода и Пеги Сю знаеше от изтощителен опит, че за да внесе всичката вода, са нужни трийсет и две слизания по стълбите.

Имаха предостатъчно бутилирана вода и тя вече не му предлагаше помощта си.

Фактът, че новият им дом, ЦУП, нямаше течаща вода, беше само един от многото проблеми на Пеги Сю.

Друг беше фактът, че единствената топлина идваше от няколко електрически печки, пръснати из помещенията, които едва стигаха, за да попречат на прострените на гумената тръба панталони да замръзнат.

Скоро тя щеше да има повече.

По времето, когато Пеги Сю простираше ледени мокри дрехи на обвитата в гума тръба, не много далеч оттам (според разбиранията в Небраска; много далече според разбиранията в Манхатън), във военновъздушната база Офът, край Омаха, Хорас Игън решеше косата си, като прокарваше четката леко, точно двайсет пъти. Не повече. Не по-малко.

Всяко действие се изпълняваше в съответствие с много високи стандарти – както бе живял през последните двайсет и две години.

В повечето сфери.

Плъзна четката при потискащо слабо съпротивление през оределите сиви кичури, останали от някогашната му буйна коса, заради която си бе спечелил позивната „Самсон“ – в дните, когато все още го допускаха в кокпита.

Когато беше на активна служба, оформяше косата си през ден, така че да е на границата на позволеното от нормативите. Тъй като беше част от военновъздушните сили, това означаваше, че дължината беше по-голяма, отколкото биха позволили в армията или морската пехота, но вероятно би била приемлива във флота.

След това си изми зъбите. Беше разделил устата си мислено на сектори, всеки с широчината на четката, и преминаваше през всички с еднакъв брой четкания отляво надясно и отгоре надолу, ляво-дясно и готово. После конци. После вода за уста.

Зъбите му изглеждаха добре в огледалото. Косата беше друга история, защото днешното ѝ оредяване откриваше белези и вдлъбнатини, останали след десетилетия недостатъчно навеждане под множество неща, предимно криле, с окачени под тях бомби и резервоари гориво, или люкове към вътрешността на всевъзможни самолети.

Напусна банята едва след като старателно подсуши мивката и крановете („Готов за проверка, СЪР!“ – старите навици умират трудно) и излезе в приглушената светлина на затварящия музей. Приглушеното осветление беше сигнал за всички да си тръгват. „Всички“ бяха четирима души, вероятно сгрешили изхода от междущатската магистрала – семейство, предвождано от баща с наднормено тегло и отегчена майка, помъкнала две деца, които през цялото време опитваха да включат смартфоните си и се жалваха, че няма покритие. Игън си помисли, че „смартфон“, „умен телефон“, е уместно описание, тъй като телефоните, изглежда, бяха по-умни от двамата им потребители с увиснали челюсти. Ако тези двамата бяха някаква индикация, нищо добро не очакваше страната му в бъдеще. Това беше единствената утеха на старостта – нямаше да го има, за да види как следващото поколение оплесква нещата. Най-великото поколение беше почти изчезнало, следващото по величие беше на път, като Игън, а след това – Бог да пази Америка.

Спря, за да огледа колекцията самолети, разположени на различни места в огромния хангар. Можеше да лети с почти всички тези машини и понякога не беше сигурен дали фактът, че той и машините са твърде стари, за да летят, е ирония, или става дума за обикновена депресия. Все пак, правеше му чест, че е направил толкова много, защото в края на краищата бяха успели. По време на Студената война не бяха разменени ядрени удари, благодарение на хора като полковник Хорас Игън, сега пенсионер от Военновъздушните сили на САЩ, и самолетите като тези. Най-великото поколение бе спечелило Втората световна война, а поколението на Игън бе спечелило Студената война, за което не бе получило някакво особено признание.

Това беше тяхната версия и те се придържаха към нея.

Музеят беше на Стратегическото въздушно командване, при все че името неотдавна беше променено на Музей на стратегическите военновъздушни сили и космоса, за да звучи възможно най-безобидно в ушите на широката общественост. Не че така музеят привличаше повече посетители. Военновъздушните сили дори бяха променили СВК, като го сляха с ТВК – Тактическо военновъздушно командване, за да стане ВБК – Военновъздушно бойно командване. Всичките тези букви не означаваха нищо за цивилните, но промяната на абревиатурите беше дълбок удар за всички, които бяха служили в заличените организации дълги години, които бяха губили другари по оръжие заради тях и тачеха имената им.

Игън не само знаеше наизуст номенклатурните номера на всеки самолет, но беше в състояние да цитира прозвището и да разкаже историята на всеки от тях, защото знаеше много от техните тайни.

Най-внушителният самолет в хангара бе B-36, „Миротворец“ (военните имат странното умение да наричат инструменти за смърт с благовидни имена) – най-големият серийно произвеждан витлов самолет, конструиран някога. Оказва се остарял още при първия си полет през 1946 година, защото веднага след Втората световна война се появяват реактивните изтребители.

Максима на военната мисъл е, че армиите (и военновъздушните сили) винаги се готвят за участие в предишната война. С B-36 се е очаквало Съединените щати да получат самолет, който е в състояние да прелети до Съветския съюз, да пусне там доста голяма атомна бомба и да се върне у дома.

Удивително мило от страна на висшето командване беше, че е отчело фактора „да се върне у дома“. Това всъщност е рядкост във военното стратегическо планиране.

Игън отиде до самолета, вгледа се в носа, който се издигаше високо над него, и несъзнателно разтри един от белезите на главата си. Беше го получил като седемнайсетгодишен член на екипаж, когато се бе наложило да изхвърлят тежести от B-36 при полет от военновъздушна база Илсън, Аляска, до военновъздушна база Карсуел, недалеч от Форт Уърт, Тексас. Загубиха три от шестте двигателя над Британска Колумбия заради буря. Комбинацията от лошото време плюс обледяване ги бе принудила да се отърват от товара.

След което, разбира се, пуснаха най-тежкия товар – ядрена бойна глава.

Официалният доклад след това, класифициран като „Строго секретен“ и едва наскоро разсекретен, твърдеше, че бойната глава била имитация с конвенционален експлозив.

Това беше лъжа от самото начало и все още беше лъжа, ако човек погледне Уикипедия. Истината бе, че това беше първият ядрен „инцидент“, при който е изгубено ядрено оръжие.

Докладът също така твърдеше, че бойната глава е била изпусната над океана, при което конвенционалният експлозив се е взривил при удара във водната повърхност.

Това беше двойна лъжа. Пуснаха бомбата над суша. И не беше експлодирала при удара. Беше се спуснала плавно под огромен парашут.

Актуализираният доклад продължаваше да твърди, че бомбата не е била открита.

Това беше последната лъжа.

Игън знаеше, че е била открита, и бе разбрал кой я бе открил, но до смъртта си не би казал на никого за това, защото дори сега, толкова години по-късно, беше наясно, че ако го направи, статусът му на пенсионер ще се промени от „още диша и разказва глупави военни истории“ на „покойник, да се прекрати изпращането на чекове“.

Отърси се от спомените, в които се луташе все повече с всеки изминал ден, и видя жената на местна голяма клечка, застанала до бомбардировача B-52 – работното добиче, заменило В-36, което още лети.

Повечето от екипажите на В-52 са по-млади от машините си.

Игън не се замисли, че лесно би могъл да ѝ е дядо, защото не търсеше приключения. Поне така уверяваше сам себе си съзнателно. Обаче все пак беше мъж, все още дишаше, във вените му все още течеше гореща кръв, така че на някакво ниво, разбира се, все пак търсеше точно това. На по-дълбоко, интуитивно ниво търсеше нещо по-земно, поради което бе станал доброволец в музея (освен че нямаше семейство, мразеше дневната телевизия, а дясното му рамо беше твърде увредено, за да може да играе голф). Искаше възхищение, а на неговата възраст това изискваше известни усилия. Получаваше ритуалното уважение, с което хората се отнасят към възрастните, но възхищението беше далеч по-трудна цел. Не знаеше защо съпругът ѝ, голямата клечка, все още не е дошъл, но един пилот винаги атакува в прозореца на възможността.

Щеше да се наложи да ѝ разказва истории (но не онази за Британска Колумбия и атомната бомба). Освен нея имаше предостатъчно други, повечето верни, предавани в толкова различни варианти, че вече не беше съвсем сигурен какви са били истинските факти. Какво значение обаче имаше това? Целта беше да я накара да разбере колко важен е бил някога. Старите пилоти никога не умират – просто трябва да работят по-усилено, за да получат инжекцията за егото си, която е била налична всеки ден, заедно с коженото яке, смачканата шапка и сребърните криле, награда за заставането пред смъртта всеки път, когато колелата се отделят от пистата.

Отдалечи се от В-36 и тръгна към В-52 и младата жена, докато се готвеше за фронтална атака. Мина му през ум, че е странно да е забравил повечето от мисиите си, особено бойните бомбардировки, сеещи смърт от небето, но нито едно от похожденията си. Когато беше млад, умът му беше изпълнен с летене, а сега беше пълен със спомени за блондинки и брюнетки, азиатки и афроамериканки. И всички имаха големи цици или поне достатъчно големи. Тела от кльощави до апетитни, синеоки, зеленооки, чернооки, кафявооки. Беше оправил всичките. И бяха великолепни, всяка от тях, мътните ги взели, и му липсваха все повече с всеки ден.

Никога не се бе замислял защо никоя от тях не бе останала с него.

Може би защото всяка следваща, все още неоткрита, винаги потенциално е била по-великолепна от предишните?

Когато приближи, си даде сметка, добре, не е толкова млада, но определено е съпруга трофей, втора на стария бизнесмен, който е направил нещо, което правителството харесва, и поради това си заслужава персоналната обиколка на музея след работно време. Така или иначе, продължаваше да се вкопчва в предполагаемо трийсетгодишната си възраст с помощта на боядисана коса, пристегнато тяло и скъпи дрехи. Също ботокс, хирургия и каквото там правят жените, за да изглеждат по-млади.

Игън пък си имаше хапчета, в случай че се открие възможност.

Напоследък нямаше много, но той винаги се надяваше, а и тази сега беше сама. Един джентълмен не би оставил жена си непридружена, така че това беше черна точка за съпруга. Игън беше научил, от десетилетия прелъстяване на чужди жени, че ако се добереш до тях с до три страйка, най-вероятно ще стигнеш и до първа база. Сепна се, защото усуканата метафора го обърка за момент, после сви рамене с безразличие, както напоследък правеше с повечето мисли.

Когато застана до нея, си позволи да сложи ръка на кръста ѝ – едно от малкото предимства на напредналата възраст. Нейният много тънък и изящен кръст. Ръката ѝ беше върху парапета на стълбата, която водеше към търбуха на звяра.

– Полковник Игън – каза тя.

– Мисис Флойд.

– Не си представях, че тези самолети са толкова големи.

– Размерът не е всичко, мисис Флойд.

Тя го погледна с леко повдигната идеално поддържана вежда.

– Откъде да започнем? – попита Игън и посочи с широк жест вътрешността на огромното помещение.

– Защо не почакаме десет минути? – отвърна мисис Флойд.

– Защо да чакаме?

– Да дойде мъжът ми. Това всъщност е за него, нали?

– Предполагам. Но някак си превъзмогвам идеята, ако разбираш какво искам да кажа.

Когато тя отговори на неясната му реплика, в ума му припламна искра.

– В града има ограничение на скоростта, полковник. Петдесет километра в час.

Игън се ухили и се спусна към първа база, което в неговия случай повече приличаше на влачене на крака.

– С колко се движех?

– Около сто и двайсет, струва ми се.

О, значи не беше само хубаво личице и стегнато тяло.

– Какво ще кажеш да слезеш от мотора и да ми връчиш глоба?

Мисис Флойд се усмихна и се измъкна от ръката на кръста си.

– Какво ще кажеш този път да се отървеш с предупреждение?

Първа база сега изглеждаше по-далече.

– Ами ако няма резултат?

– Ами ако те плесна през пръстите?

– Ами ако се разплача и сложа глава на рамото ти?

– Ами ако я сложиш на рамото на мъжа ми? – И тогава излезе от сценария. – Полковник, наистина престани. Той ще дойде всеки момент.

– Но сега го няма.

Игън престана все пак, на около две трети от разстоянието до първа база, напусна мача, но не го забрави.

– Помниш ли какво стана с Фред Макмъри в края на онзи филм? – Тя се обърна и огледа вътрешността на музея. – Само самолети?

– Има и ракети. – Игън застана до нея и посочи. – Ей там.

– А, да. Ракети. Мъжете обичат ракетите си.

Той пак сложи длан на кръста ѝ. Тя не се дръпна.

Игън разпери леко пръсти, за да усети леката извивка на гръбнака ѝ над стегнатото дупе. Предположи, че е стегнато – още не беше стигнал до него, – защото в днешно време жените се натоварваха във фитнеса повече, отколкото в която и да било физическа тренировка, която военновъздушните сили някога го бяха принуждавали да прави. Понякога му липсваха по-меките закръглени момичета от младостта му. Често му минаваше през ум, че Мерилин Монро не би издържала дълго на днешните стандарти. Веднъж, в Корея, я бе гледал в шоу за армията. Или беше Аляска?

Не си спомняше точно.

– Самолети и ракети – каза мисис Флойд. – Това ли е всичко?

И още веднъж се измъкна от ръката му.

– Не, не е всичко – отвърна Игън. – Този хангар е построен върху командния център на СВК, Стратегическото военновъздушно командване.

– „Доктор Стрейнджлав, или как се научих да спра да се тревожа и да обичам Бомбата“ – каза тя и Игън се сепна. Мразеше този филм.

– Опазихме мира – каза ѝ. Тръгна към бетонния бункер в средата на хангара, без да се интересува дали тя успява да го следва.

Успяваше, докато при това гледаше телефона си.

– Нямам сигнал. Не мога да проверя кога мъжът ми ще е тук.

– Цялата сграда е защитена – обясни Игън. – Екранирана е. Всичко навън и навътре минава по кабели. – Посочи бункера. – Когато се взриви ядрен заряд, освобождава електромагнитен импулс, който може да изпържи повечето електроника. Така че, естествено, командният ни център е защитен.

– Като в „Бойна звезда: Галактика“ – каза мисис Флойд. На Игън започваше да му писва от препратките към филми, защото вече не приближаваха първа база, а по-скоро се насочваха към мъглата, обгърнала игралното поле от всички страни. Отвори една тежка стоманена врата. Зад нея започваха метални стъпала надолу, към тъмните дълбини. Точно отпред имаше голяма врата на асансьор.

– Това не е част от нормалната обиколка на музея – каза Игън, след което отиде до асансьора и натисна бутона. Двете врати се отвориха с глухо боботене и откриха товарна кабина. Боята беше сива и се белеше. Музеят не беше на предните места в списъка на приоритетите на военновъздушните сили, макар че голяма част от военните бяха наясно как стават нещата. Стара шега беше, че когато военновъздушните сили откриват нова база, най-напред строят офицерския клуб, после игрището за голф, след което искат още пари от Конгреса, за да построят пистата и хангарите.

Хората от другите родове войски уважаваха и ценяха приоритетите на военновъздушните сили – стига да са офицери и да играят голф. Мисис Флойд се поколеба пред вратата.

– Може би трябва да изчакаме мъжа ми?

– Не ми е нужно рамото му – каза Игън. Вдигна поглед към нея. – На теб?

Мисис Флойд влезе в асансьора. Игън натисна съответния бутон и вратите се затвориха със силно чаткане. Кабината потегли и се заспуска надолу, все по-бързо.

– Колко дълбоко ще стигнем? – попита мисис Флойд.

– На двеста метра, като ще минем през десет метра армиран бетон. Центърът може да понесе пряк ядрен удар и да продължи да функционира.

– Ами хората от хангара горе?

Игън не отговори, защото човек просто не мисли за онези горе. Кабината спря рязко. Вратата се отвори и откри непрогледен мрак. Лъхна ги застоял въздух. Почти можеше да се усети напластената миризма на пури и цигари, останала от поколенията мъже, седели пред екраните, нащрек цели дежурства, защото съдбата на света е в ръцете им.

– Може би трябва да се върнем горе?

Игън направи две крачки напред, обърна се наляво, протегна ръка и натисна невидим бутон.

Луминесцентни лампи премигнаха и се запалиха. Появиха се редове конзоли, подредени пред сцена, на която имаше няколко големи плексигласови табла. Масите бяха дървени, дори конзолите имаха дървени рамки. Виждаха се многобройни празни отвори, където са били мониторите и другото оборудване, преди да бъдат изтръгнати. Наоколо бяха пръснати телефонни апарати, някои с шайба. По тях се виждаха червени предупреждаващи лепенки. Имаше бутони и превключватели, но почти никакви следи от цифрова апаратура с изключение на няколко подобни на сандъци часовници с отдавна изгаснали червени цифри, монтирани високо по стените.

Командният център беше от времето, когато Съединените щати са били в състояние да изпратят хора на Луната с помощта компютър, който е по-слаб от среден „умен“ телефон днес, и да ги върнат, ако нещо се обърка, с помощта на логаритмични линийки и изобретателност.

– Старо е – отбеляза мисис Флойд от кабината на асансьора, където се чувстваше в безопасност.

– Скъпа, всичко това работеше – отговори Игън и махна с ръка. – Мъжете тук контролираха съдбата на света. Контролираха сила, каквато не можеш да си представиш.

Мисис Флойд поклати глава.

– Мъже и сила.

– Тази сила осигуряваше безопасността ви.

– От други мъже и тяхната сила.

Игън изсумтя.

– Имам теория. Искаш ли да ти кажа как според мен е започнала първата война?

Тя въздъхна. Знаеше, че не бива да отговаря, но въпреки това влезе в играта.

– И бездруго ще ми кажеш.

И той ѝ каза:

– Някога, когато сме живеели в пещери и сме били въоръжени с тояги и копия, жена от едно племе видяла жена от друго племе, която имала хубава каменна паница. И първата жена поискала да има същата паница. И била готова на всичко, за да я има. Така че започнала да тормози мъжа си и да му натяква, докато не го накара да събере приятелите си и да отидат до съседното племе, за да вземат паницата. И това е първата война.

– Жените разпалват войни? – каза мисис Флойд учудено. – Заради паница?

Игън сви рамене, но не отговори. Посочи.

– Ето там е стартовият пулт...

– Трябва ли онова нещо да мига? – попита мисис Флойд и посочи надясно с пръст със скъп диамантен пръстен, който отразяваше евтиното осветление на тавана.

Игън проследи посоката на елегантния пръст. На голям панел с множество мъртви индикатори премигваше оранжева светлинка.

Остана безмълвен – докато естественият му компютър опитваше да обработи получената информация и да проумее какво се случва. Всичко, което виждаше, беше важно и той започна да се бори с потока на логиката.

Оранжево.

На този панел.

На това място.

Премигва. Не свети постоянно.

Бяха го инструктирали устно за това, когато бе поел работата, но беше решил, че старият куфар, от когото бе поел поста, нещо не е в ред с главата и вярва, че тук, долу, има машинария, която още работи. А думите, предавани от уста на уста през поколенията, са като детската игра на развален телефон – изкривяват се все повече с отдалечаването от началото. „Емили се фръцка в час“ може да стане „Мили пръцка в клас“.

Трябваше да се обади на някого. В това беше сигурен. Отиде до конзолата, точно под мигащата светлинка. Там имаше червен телефон.

Никакви бутони, никаква шайба. Само телефонен апарат, на чиято слушалка беше залепен етикет с думата „Кула“.

Беше чувал да се шушука за Кулата и ръката му се поколеба над телефона.

Когато вдигна слушалката, сърцето му се разтуптя от вълнение и той изчака миг, докато пейсмейкърът забави пулса му отново. Странно, помисли си, когато с крайчеца на окото си зърна мисис Флойд, след като долепи слушалката до ухото си. Сега имаше мисия, важна при това, защото спасяването на света, или поне на част от него, беше важно нещо, и почти бе забравил за тази жена.

Почти.

Телефонът беше мъртъв.

– Какво не е наред? – попита мисис Флойд.

Той не я чу, защото беше затворил очи и опитваше да се съсредоточи.

Преди години бе преминал през още един инструктаж. Как да докладваш за инциденти.

Игън се спусна – затътри крака по-бързо – към асансьора. Мисис Флойд не беше глупачка и застана до него, когато вратата се затвори и кабината ускори нагоре.

– Нещо не е наред, нали? – попита тя.

Игън се усмихна уверено – усмивката, която показваше на помощник-пилотите, когато летяха в кошмарно време или се измъкваха от ракети „земя–въздух“, или се приземяваха с прострелян самолет. Довери ми се, казваше усмивката.

Вратата се отвори и Игън забърза към административния офис в единия край на хангара. Мисис Флойд продължаваше да крачи до него. Той влезе и вдигна слушалката на стационарния телефон. Набра 666.

Слушалката изпращя – вериги, по които отдавна не бе текъл ток, започнаха да се свързват.

Игън се сепна и едва не изпусна слушалката, когато вместо глас чу силна музика и глас на откачен човек, който пееше:

– Пратете адвокати, пистолети и пари!