Синовете на Спарта

Пролог

Скорците отваряха човки във вавилонската жега и показваха черните си езичета. Зад стените на огромния град слънцето се беше надвесило над работещите в полята и сякаш се опитваше да ги смаже.

Великият цар вървеше по средата на пътя и кожата му лъщеше – от масло или пот, синът му не можеше да каже. Брадата на баща му също проблясваше на ситни черни къдрици – толкова част от него, колкото ароматът на рози или дългата обшита с кожени плочки дреха, която носеше.

Във въздуха се носеше миризма на нагорещен камък и кипариси, щръкнали като копия към небето. Всички околни улици бяха опразнени. Нито едно дете, нито една старица, нито едно пиле не беше оставено да рови в пръстта – войниците бяха разчистили път на царя за разходката му. Тишината беше толкова тежка, че момчето можеше да чуе песента на птиците в далечината.

Улицата на Нингал беше покрита с дебел килим от меки палмови клонки, все още зелени. Никакви зловония не биваше да прекъсват разговора им или да отвличат вниманието на по-възрастния мъж в този момент на даване на заръки. Целта му беше самото оцеляване на династията му и той беше забранил на куртизанки и шпиони да се навъртат наоколо и да надават ухо. Капитаните му си мислеха, че заповедта да разчистят кварталите от двете страни малко преди изгрев-слънце е била просто царска прищявка. Истината беше, че някои думи не биваше да бъдат чувани от външни хора. Царят знаеше, че в двора му има много подслушвачи. Просто дребните сатрапи и владетели, чиито корони бяха смачкани под сандалите му, бяха твърде много. Деветдесет владетели плащаха на шпионите си да подслушват, а хиляда придворни се боричкаха да се наместят по-близо до него. Простото удоволствие да се разхожда сам със сина си, както би могъл да направи някой скромен овчар, се бе превърнало в лукс като рубините и скъпо като дебелите златни монети, наричани „стрелци“, които разнасяха лика на цар Дарий из цялата империя.

Докато вървяха, момчето поглеждаше крадешком баща си. Обожаваше го и му вярваше във всичко. Младият Артаксеркс подражаваше на походката на царя, макар това да означаваше, че му се налага да подтичва от време на време, за да не изостане. Дарий сякаш не забелязваше, но Артаксеркс знаеше, че почти нищо не убягва от вниманието на баща му. Тайната на дългото му управление се криеше в мъдростта му. Ако някой се поинтересуваше от мнението на момчето, то би казало, че баща му никога не е допускал грешка.

В дните, в които заседаваше царският съд, владетелят приемаше своите най-могъщи управители и военачалници, чиито войски възлизаха на десетки хиляди и които управляваха богати на нефрит и слонова кост земи, далечни колкото луната. Дарий ги слушаше и гладеше брадата си, а пръстите му започваха да лъщят от маслото в нея. Потъркваше палец и показалец или вземаше грозде от златната купа, държана от коленичилия в краката му роб. По този начин Дарий стигаше до сърцевината на даден проблем, докато съветниците му още спореха и преценяваха. Артаксеркс искаше да притежава същото необичайно проникновение и затова слушаше и се учеше добре.

Градът беше притихнал, както можеше да притихне само когато хиляда войници са опрели ножове в гърлата на хората. Началниците им знаеха, че царският гняв ще се стовари върху техните глави, ако го смутят – и затова баща и син вървяха, сякаш бяха единствените живи същества на целия свят, докато прахта и жегата се уталожваха, слънцето залязваше и най-после идваше прохлада след непоносимо горещия ден.

– Някога Вавилон е бил сърцето на велика империя – каза цар Дарий. Гласът му беше мек, по-скоро глас на учител, отколкото на воин.

Синът му го погледна с блеснали очи.

– Но Персия е по-велика!

Баща му се усмихна на гордостта му.

– Разбира се. Във всички отношения. Персия е десет пъти по-голяма от стария Вавилон. Границите на империята ми не могат да се обходят за един човешки живот – нито за два или три. Но тя не ми е била дадена, момче. Когато баща ми беше убит, короната се падна на брат ми. Той я взе преди сълзите да изсъхнат на лицето му – и управлява само месец, преди също да бъде убит.

– И ти си отмъстил на убиеца му – каза Артаксеркс с желанието да му достави удоволствие.

– Така е. Когато слънцето изгря онзи ден, бяхме трима. Трима братя. А вечерта бях сам. Бях покрит с кръв. Но бях цар.

Дарий изпъчи гърди, от което кожените плочки на дрехата му изскърцаха над фината коприна под тях. Синът му също се изправи в съзнателно подражание. Артаксеркс не знаеше защо баща му го беше извикал този ден, нито защо дори прочутите Безсмъртни не се виждаха никъде. Говореше се, че баща му не се доверявал на никого, но въпреки това сега вървеше сам с най-големия си син и наследник. Това изпълваше четиринайсетгодишния Артаксеркс с гордост и щастие.

– Един цар се нуждае от повече от един син – продължи баща му. – Смъртта връхлита бързо, както пустинният вятър може да се надигне най-неочаквано. Може да те застигне, когато конят ти се препъне или ножът се изплъзне от ръката ти. Може да дойде от отрова или предателство, от развалено месо, от треска или зли духове във въздуха. В свят като този цар с единствен син е предизвикателство за боговете, както и за неприятелите си.

Дарий продължи напред с ръце зад гърба и момчето отново трябваше да подтичва, за да не изостане. Когато Артаксеркс го настигна, баща му продължи:

– А ако първородният син, ако най-обичаното момче доживее да стане мъж, започва друга игра. Ако той има оцелели през годините братя, те са единствените на света, които могат да му отнемат всичко.

– Кир? – изтърси Артаксеркс. Въпреки предпазливостта си, въпреки благоговението му към баща му, мисълта, че по-малкият му брат може някога да стане негов враг, накара очите му да проблеснат развеселено. – Татко, Кир никога не би ми направил нещо лошо.

Баща му спря и се обърна към него. Плочките на дрехата му се надигнаха като твърдите криле на бръмбар, който се готви да отлети.

– Ти си мой син и наследник. Ако смъртта те вземе, Кир ще бъде цар. Това е неговото... предназначение. – Царят се наведе и хвана ръката на момчето. – Ти ще носиш короната ми, да. Но Кир... той е роден боец. Само на тринайсет е, но язди като опитен воин. Виждал ли си как го гледат? Миналия месец го понесоха на ръце през двора на двореца, след като простреля птица в полет. – Царят пое дълбоко дъх. Искаше Артаксеркс да го разбере. – Синко, обичам и двама ви, но когато легна на смъртното си ложе, когато империята притихне и потъне в скръб, в онзи последен ден ще го повикам при себе си – и ти ще трябва да го убиеш. Защото ако го оставиш да живее, той със сигурност ще убие теб.

Артаксеркс видя как в очите на баща му проблясват сълзи. За първи път виждаше у него такава проява на чувства и това го потресе.

– Татко, мисля, че грешиш, но ще запомня думите ти.

Царят се изправи и дрехата му изскърца. Беше се зачервил, макар че бе трудно да се каже дали от гняв, или от някакво друго чувство.

– Тогава запомни и това – рязко каза той. – След всичките ми усилия това да остане само между нас, кажеш ли една дума на Кир за разговора ни, все едно прерязваш собственото си гърло. Не днес или тази година, разбира се, докато двамата се смеете и си играете заедно. Той ще обещае, че ще ти бъде верен, и не се съмнявам, че ще го каже от цялото си сърце. Но после ще дойде ден, в който ще се разделите, когато той разбере, че никога няма да има властта, която желае, докато е само втори син. В този ден той ще се обърне срещу теб и ще посегне към трона. И ако аз съм жив в този ден, ако след това дойде при мен, дори с твоята кръв по ръцете си... дори тогава ще го прегърна, защото няма да имам друг син. Разбираш ли ме, Артаксерксе?

– Да – отвърна синът му; чувстваше как и неговият гняв се надига. – Но щом му се възхищаваш толкова много, татко, защо не ме убиеш още тук и не оставиш него да вземе трона? – И преди баща му да успее да отговори, продължи: – Защото нямаш други синове и ще изложиш династията на риск. Наистина ли си толкова коравосърдечен? Наистина ли за теб няма значение кой от нас ще стане цар?

– Ако нямаше значение, нямаше да разчистя половината град, за да се разхождам насаме с теб. Да виждаш Кир наоколо? Ти беше детето, за което копнеехме, мое храбро момче. Не се съмнявам в ума ти, в мъдростта ти, Артаксерксе. Във вените ти тече моята кръв и от теб ще стане чудесен владетел.

Дарий протегна ръка и докосна бузата на сина си.

– Видях баща си сломен, когато се върна от Гърция. Цар Ксеркс победи спартанците при Термопилите, но после войските му бяха разбити при Платея. Точно както баща му е бил разбит при Маратон десет години по-рано. Е, този позор няма да продължи! Заклех се в това, когато станах цар. В Гърция проляхме наша кръв, достатъчна за хиляда години. Вместо да водя войни, аз запазих мира – и той ни донесе градини, вино, злато и невероятни познания. Неща, които в други времена биха изглеждали като магьосничество, днес са нещо обичайно. А с теб ще отидем още напред – Персия ще стане най-великата империя, позната на този свят. Ако начело на нея седиш ти. Ако боговете сложат на трона Кир, той несъмнено отново ще започне война. Прекалено много прилича на моя баща и на неговия баща.

– Аз също мога да се бия – каза Артаксеркс малко сърдито. – Знам, че не ми вярваш, но мога.

Царят се разсмя и го тупна по гърба. Прекалено много обичаше сина си, за да го нарани с несъгласието си.

– Разбира се. Макар че и всеки охранител на лихвар може да се бие. Ти си престолонаследник, Артаксерксе! Един ден ще бъдеш цар. Затова ти е нужно нещо повече от бърза усмивка и още по-бърз меч. Нужна ти е сила от друг вид. Започваш днес. Вече си достатъчно голям.

Царят огледа пустата улица. Нито едно лице не надничаше от прозорците наоколо.

– Запомни. В деня, в който станеш цар, трябва да сложиш край. Дотогава учи, язди, наслаждавай се на удоволствията на жените, момчетата и виното. Не казвай на никого за този разговор. Разбираш ли ме?

– Да, татко – каза Артаксеркс.

Сериозната му физиономия накара царя да се усмихне и цялото му поведение да се промени. Той протегна ръка и разроши косата на сина си.

– Благословен съм хилядократно.

ПЪРВА ЧАСТ

1.

Планината обгръщаше града като майка дете в скута си. Преди да изкачи стъпалата до просторното плато, Кир реши да поведе личната си гвардия до реката. Спартанците оставиха доспехите и оръжията си на брега, хвърлиха се във водата и радостно започнаха да отмиват прахта и потта от дългия четиристотин мили поход.

Яхнал бойния си кон, Кир се усмихна, докато ги гледаше как се плискат и прокарват пръсти през косите и брадите си. Походът на изток ги беше направил мършави като псета, бе потъмнил кожата им и бе опънал жилите на мускулите им. Не се бяха огънали, макар че някои от тях бяха оставили кървави дири по пътя.

– Господарю, няма ли да размислиш? – тихо попита Тисаферн.

Кир погледна стария си приятел и наставник. Тисаферн беше възседнал породист дорест кон, който пръхтеше и тръскаше глава. И гледаше с кисела физиономия към спартанците.

– Нима трябва сам да изкача стълбите? – отвърна Кир. – Да се прибера у дома като просяк? Кой съм аз, ако не син на баща си, царя? Те са моите гвардейци. Те са най-добрите.

Тисаферн сви устни, сякаш го мъчеше зъб. Синът на царя беше вече на двайсет и вече не бе млад и вятърничав. Наставникът ясно беше изразил резервите си, но ето че се намираха на брега на река Пулвар с мъже от Спарта, които се къпеха и лудуваха като коне във водата. Царският син беше довел стария враг в самото сърце на Персия. Тази мисъл накара Тисаферн да се намръщи. Беше виждал гръцки карти на света, от които личеше, че елините не знаят почти нищо за огромната империя на изток. Нямаше желание да помага на спартанците да научат местоположението на Персеполис и още по-малко на царските гробници покрай реката, само на половин ден поход от мястото, на което се намираха.

– Господарю, някои могат да възприемат като оскърбление довеждането на същите онези мъже, които се опълчиха на предците ти и отказаха да им отстъпят земя и море. Спартанци! В името на боговете! Тук, в сърцето на света! Ако баща ти беше по-млад и здрав...

– Щеше да ме поздрави, Тисаферне – рязко го прекъсна Кир с досада в гласа. – Тези мъже тичаха редом с мен. Не се огънаха и нито веднъж не поискаха почивка. Те са ми верни.

– Верни са на златото и среброто – промърмори под нос Тисаферн.

Кир стисна зъби и мускулите на челюстта му изпъкнаха.

– Те не притежават нищо. Дори оръжията им са дошли от техните бащи или чичовци, или са им били дарени за проява на доблест. Достатъчно. Повече няма да говорим за това, мой стари лъве.

Тисаферн прие укора и сведе глава.

Гърците приключиха с къпането и излязоха на брега, за да се изсушат на залязващото слънце. Местни перачки подвикваха при вида на толкова много голи мъже. Един-двама от воините им се усмихнаха в отговор, докато други се заеха да се упражняват. Спартанците не обичаха смеха и вятърничавите приказки.

Раздразнен от спътника си, Кир скочи от коня и с бързи движения свали шлема, бронираната дреха, туниката, гамашите, наметалото и сандалите си. Без да се смущава от голотата си, влезе във водата, като кимна на спартанския офицер Анаксис, който го гледаше от брега.

Като видяха младия мъж, който имаше накъдрена по персийски брада и беше оставил окичения си с пера шлем върху обшитото си със злато наметало, перачките спряха да подвикват. Може и да не знаеха кой е, но не посмяха да подвикват и на него.

Кир се изми с бавни движения, сякаш извършваше пречистващ ритуал, който отмива нещо повече от потта и миризмата на коне. Спартанците на брега се смълчаха в израз на уважение. Все пак принцът се прибираше у дома да оплаче баща си.

Вестта беше стигнала до Кир преди четиринайсет дни и той наложи на спартанците почти непоносимо темпо, за да пристигне навреме. Сменяше коне в държавните странноприемници по големия Царски път или пресичаше напряко през засетите с пшеница и ечемик поля, но те не изостанаха, тичаха до него ден след ден, сякаш това не им струваше никакви усилия. Бяха невероятни мъже и Кир се гордееше с червените им наметала и реакцията на хората, когато разбираха кои са те. Репутацията им беше заслужена многократно.

Кир се чувстваше ободрен на това място, в приближаващата прохладна вечер. Персеполис изглеждаше притихнал, но не от публичните изблици на скръб. По улиците не бяха строени войници, нямаше траурни знамена и горящо сандалово дърво. Но въпреки това, докато минаваше през портата на платото над града, той не беше сигурен дали старецът още е жив. Мисълта го накара да се обърне и да погледне нагоре към планината, преобразена от баща му и дядо му, към величавата равнина, която се виждаше като ивица зелено и сиво в далечината. Соколи кръжаха лениво в топлия въздух и дебнеха за гълъби в овошките. На царската тераса бяха разположени дворци, казарми, театри и библиотеки. Павилионът на баща му се намираше в центъра на тучна градина, която наричаха „рай“, тайното зелено сърце на империята.

По бреговете на реката растяха ниски храсти, чиито корени бяха изгладени като скулптури. Цъфтеше бял жасмин, изпълващ въздуха с аромата си. Кир пое дълбоко дъх и затвори очи, както стоеше до кръста във водата. Беше си у дома.

Спартанците се подсушаваха бързо с наметалата си и прокарваха пръсти през косите си, които им държаха хладно въпреки слънцето. Кир също бе освежен и отново се облече грижливо. Стегна ремъците на бронята над туниката, но също и бронзовите спартански наколенници, които бяха идеално оформени по краката му така, че полираният метал маркираше мускулите и извивките на коленете му. Те бяха по-полезни на воините, които стояха на земята с щитове, отколкото на конници, но Кир обичаше да почита хората си по този начин. Разбира се, Тисаферн смяташе това за чуждопоклонничество, което беше под достойнството му.

Ако не идваше на смъртното легло на баща си, на младия Кир щеше да му стане весело от начина, по който жителите на града се събираха да зяпат чужденците. Бяха дошли търговци от пазара за плодове, а платените им охранители гледаха навъсено. Носещите червени наметала гърци бяха прочути дори тук, макар че цели страни и обширно море лежаха между Персеполис и долината на река Евротас – на три месеца път и на цял свят оттук. Освен легендарните наметала спартанците носеха и характерните си бронзови наколенници, които покриваха краката им от глезена до коляното. Бяха дошли тук готови за война, макар че само ескортираха Кир до дома му.

Преди да се хвърлят във водата, бяха струпали щитовете си на неохранявани купчини, сякаш не можеше и да им мине през ума, че някой би се опитал да ги открадне. От вътрешната страна на всеки щит беше изписано името на собственика му, а единствената буква от външната страна показваше на врага къде в Гърция се намира родината им – ламбдата беше първата буква на областта Лакония, чийто главен град бе Лакедемон, или Спарта. Всеки щит беше полиран до блясък и за него се полагаха грижи като за любим.

Докато възсядаше коня си, Кир се запита дали някой от зяпачите има представа за Спарта като неговата. За майките, сочещи чужденците на децата си, тези воини бяха същите, които неведнъж бяха посрамвали Безсмъртните и се бяха превърнали в легенда. Тези мъже на Гърция бяха смазали войската на Дарий Велики при Маратон. Именно спартанците бяха повели гръцките воини срещу персийския цар Ксеркс при Термопилите, Платея и Микале. Персия беше покорила почти трийсет държави, но беше отблъсната от Гърция – и воините с червени наметала.

Онези мрачни дни бяха далеч в миналото, макар че спомените оставаха. Кир извърна поглед, докато хората му се строяваха в две съвършени редици в очакване на командата му. Крайната цел на спартанците беше да победят Атина и да завладеят цяла Гърция, но те се биеха за него, защото им беше платил – и защото разбираше честта им. Среброто и златото, които им беше дал, бяха отишли в родината им за построяване на храмове, казарми и оръжейни. Те не бяха спечелили нищо за себе си и той им се възхищаваше повече, отколкото на когото и да било друг – с изключение на баща си и брат си.

– Хайде, мой стари лъве – каза той на Тисаферн. – Достатъчно се забавих. Не бива да оклюмвам, макар че и сега не мога да повярвам, че не е някаква грешка. Баща ми е твърде силен, за да умре, нали?

Усмихна се, макар че болката му си личеше ясно. В отговор Тисаферн сграбчи рамото на младия мъж, за да го утеши.

– Бях слуга на баща ти преди трийсет години, преди още да се родиш. Тогава той държеше света в ръцете си. Но дори на царете им е отредено само кратко време под слънцето. Краят настъпва за всички ни, макар че твоите приятели философи се съмняват дори и в това, сигурен съм.

– Иска ми се да знаеше достатъчно гръцки, за да ги разбираш.

Тисаферн изсумтя презрително.

– Това е език на овчари. Какво ме е грижа за приказките на роби? Аз съм персиец.

Изрече го в непосредствена близост до спартанците, макар че те с нищо не показаха, че са го чули. Кир погледна водача им, Анаксис. Анаксис знаеше и двата езика и не пропускаше нищо, но пък отдавна беше отписал Тисаферн като безполезен персиец. За миг погледите им се срещнаха и Анаксис му намигна.

Тисаферн забеляза развеселеното изражение на Кир и рязко се обърна в седлото да види какво е причинило тази промяна в настроението, кой се е осмелил да се подиграе на достойнството му. Видя единствено, че спартанците отново са готови да продължат напред, поклати глава и замърмори нещо за селяни и чужденци.

При дългите преходи спартанците носеха щитовете си на гръб. Сега, макар да не се намираха в опасност, Кир нареди да се подредят като за парад. Докато маршируваха през някоя от трите столици на Персийската империя, те държаха дисковете златист бронз в левите си ръце и дългите копия в десните. На кръста си носеха къси мечове, а до тях – прословутите си мечове копис. Тези тежки извити оръжия бяха страховити и противниците им ги смятаха за нечестни. Спартанците се надсмиваха на подобни оплаквания.

Бронзовите им шлемове покриваха брадите им и дебелите плитки, които се спускаха до раменете им. Скриваха и умората и слабостта, оставяйки единствено студеното впечатление за статуи. Прикриването на чертите беше само едно от нещата, които ги правеха толкова страшни. Репутацията означаваше повече. А носенето на оръжията и щита на баща или дядо означаваше още повече.

Кир и Тисаферн подкараха конете си по улиците. Множеството се разпръскваше пред тях, за да им направи път. Възцари се зловеща тишина – както сред жителите на града, така и сред мъжете, които крачеха през него.

– И все пак си мисля, че трябваше да оставиш наемниците – промърмори Тисаферн. – Какво ще каже брат ти, когато види, че си избрал гърци пред перси?

– Аз съм царски син и командващ войските на баща си. Ако брат ми каже нещо, то ще е, че достойнството ми е чест за дома ни. Спартанците са най-добрите на света. Кой друг би могъл да поддържа темпото ни през последните седмици? Да виждаш тук Безсмъртни? Или слугите ми? Един от робите ми умря по пътя, докато се опитваше да остане до мен. Другите изостанаха. Не, тези мъже си спечелиха мястото до мен, като останаха до мен.

Тисаферн сведе глава, сякаш се съгласява, макар че вътрешно кипеше от гняв. Кир се отнасяше към спартанците като към истински хора, а не като към бесни псета, каквито бяха. И без да се обръща, персийският военачалник знаеше, че някои от тях го наблюдават внимателно. Отнасяха се с недоверие към всеки, който се приближеше до господаря им, досущ като ръмжащи предупредително кучета. Е, това нямаше да продължи още дълго.

Двамата конници водеха спартанците нагоре по склона, към големите стъпала, които щяха да ги отведат още по-високо, до платото на персийския цар.

Големите стъпала бяха изсечени широки и ниски, така че царят да не слиза от коня си, когато се връща от лов. Кир и Тисаферн водеха, следвани от дрънчащите редици спартанци. Кир усещаше погледите на Безсмъртните на баща си върху себе си, докато приближаваше тясната порта на външната стена. Баща му беше изхарчил съкровищниците на цели държави за това плато, както за дооформянето му от планината, така и за целия лукс, който можеше да се намери тук. Макар да бе райската градина на империя, това място беше и крепост, с постоянна стража от две хиляди мъже.

Последното стъпало свършваше при портата, така че нямаше място за евентуалния враг да се събере и да я атакува. Кир почувства как притъмнява, когато персийските воини закриха слънцето над него, загледани надолу към групата му – към спартанците на стъпалата зад него, въоръжени с по четири оръжия на човек. Кир погледна невъзмутимо нагоре към позлатените от залязващото слънце стени.

– Аз съм Кир, син на цар Дарий, брат на принц Артаксеркс и командващ войските на Персия. В името на баща ми, отворете портата, за да го видя.

Забавиха се малко повече от очакваното и Кир започна да се ядосва. Надигащият се гняв утихна, когато чу дрънченето на вериги и вдигането на резета. Портата се отвори и се видя дългият двор. Кир преглътна, твърдо решен да не показва страх. В това отношение той и спартанците му си приличаха.

Кир и Тисаферн подкараха конете си през портата към осветения от слънцето двор. С приближаването на лятната вечер светлината беше омекнала. Кир знаеше, че най-сетне си е у дома, че би трябвало да се отпусне и да очаква с нетърпение да види баща си. Още не беше сигурен как ще реагира старецът на него, нито самият той на Великия цар. Чувстваше се неуверен пред лицето на загубата, стоварваща се устремно върху него. Никоя военна мощ не можеше да задържи баща му на този свят и един ден повече от онова, което му беше определено. Именно тази безпомощност караше Кир да трепери – а не опасният двор, в който влизаше.

Защитата на платото не се изчерпваше единствено с мъжете по външните стени – евентуалните нападатели трябваше да минат през тесни проходи. Дори по някакъв начин да успееха да стигнат до стъпалата и да проникнат през портата, двете части на крепостта бяха отделени една от друга. Вражеските сили щяха да са разделени, докато не минат през два дълги тесни двора.

Без никакво колебание Кир и Тисаферн продължиха напред. Петдесетте редици от по шестима спартанци ги следваха в съвършен строй и дръжките на копията им опряха в прашната земя, когато спряха пред още по-голямата порта пред тях.

Зад тях външната порта вече беше затворена и залостена. Доста спартанци се намръщиха, че са се озовали на място, където не могат да маневрират. Покрай двора минаваха каменни первази, издигащи се на височина два човешки боя над земята. Предназначението им беше очевидно и спартанският офицер Анаксис стисна по-здраво копието си. Чувстваше враждебните погледи на персийските гвардейци, които бяха повече свикнали да изглеждат чудесно с полираните си доспехи, отколкото да влизат в истински бой.

Отпред Кир и Тисаферн се спогледаха и слязоха от конете. Анаксис се опита да види, без да проточва врат, кой е излязъл да ги посрещне, но гледката беше закрита от конете. Това не му харесваше. Негов дълг беше да защитава Кир, а може би и дебелия старец с него. Нямаше обаче заповед да са нащрек и да се оглеждат за заплахи. Анаксис знаеше, че се намира в цитаделата на стария враг, но освен това беше и лична охрана на един от царските синове – човек, на когото се възхищаваше заради честността му и липсата на превземки. Кир определено си го биваше като за персиец. Не беше показал страх или нещо друго, освен загриженост за баща си. А ето че сега Анаксис гледаше каменните первази, подобни на дългите седалки на атински театър. Знаеше, че персите са горе-долу сносни стрелци. На спартанците не им харесваше мисълта, че някой може да ги гледа отвисоко, особено на това място.

Нито една от тези мисли не пролича на лицето му, което и без това беше скрито в сянката на шлема. Анаксис стоеше като бронзова статуя, докато отпред Кир и Тисаферн разговаряха тихо с някого. И остана доволен, когато единият кон се отмести и му позволи да види царския син.

Кир се обърна със сурово изражение назад към спартанците и каза:

– Брат ми заповядва да вляза в царските градини без вас.

Като че ли искаше да каже още нещо, но поклати глава. Това почти не можеше да се изтълкува като знак, но сърцето на Анаксис се сви и той каза:

– Може би брат ти не би имал нищо против да дойда с теб.

Кир му се усмихна.

– Приятелю, ако става дума за предателство, един човек няма да промени нещата.

– Аз винаги променям нещата – напълно сериозно отвърна Анаксис.

– Така е, но трябва да се доверя на честта на брат си. Той е наследникът на трона и не съм му давал никакви основания да се съмнява в мен.

– Ще чакаме тук, докато се върнеш – каза Анаксис и се отпусна на коляно. Говореше, сякаш полага клетва, и Кир сведе глава, преди да му махне да се изправи.

– Благодаря. Оказваш ми чест със службата си.

После се обърна към Тисаферн, който гледаше с отвращение и му даваше знак да продължат през портата, водеща по-навътре в царското плато. След дългия двор се намираха първите градини, засадени в пръст, донесена от равнините и поддържана от хиляда роби. Дърветата образуваха сенчести алеи, мънички маймунки гонеха птици от клон на клон и въздухът беше изпълнен с аромата на зеленина и жасмин.

Кир не обърна внимание на дребния дворцов управител, който беше дошъл да го посрещне. Не беше съвсем сигурен дали постът на мъжа е оскърбление, или не. Брат му Артаксеркс, естествено, беше при баща им. Това, че беше пратил прост слуга да съпроводи Кир през градините, не означаваше нищо.

Тисаферн като че ли се беше отърсил от тревогите и умората от пътуването и сега вървеше с изправен гръб и вдишваше дълбоко добре познатите му благоухания. Познаваше Кир от самото му раждане и беше негов наставник и приятел през по-голямата част от живота му. Въпреки това двамата гледаха по много различен начин на света. Кир обичаше хората – нямаше друг начин да се опише това. Те бяха неговата страст и той събираше приятели така, както други се стремяха да събират пари. За разлика от Кир, Тисаферн почти не можеше да скрие отвращението си от тълпите и потните войници.

Вървяха дълго по пътеки, които толкова криволичеха, че външен човек би се изгубил из тях десетки пъти. Кир ги познаваше от детството си и следваше дворцовия управител, без да се замисля. Павилионът на баща му се намираше в другия край на платото, заобиколен от палми и роби, всички очакващи сетния му дъх. Кир усети как гърлото му се стяга, докато крачеше; ослушваше се за риданията на жените на баща си.

Щом чу тътренето на сандал върху камък отгоре, Анаксис вдигна поглед. Спартанците стояха мълчаливо вече близо час, следвайки примера му. Анаксис изруга под нос, когато видя персийските войници да излизат по первазите от двете страни. Носеха пищни черни доспехи и лъкове с инкрустирани скъпоценни камъни, сякаш бяха стражи в театрална постановка или може би пред вратите на някой бордей. Приличаха му на деца, изгубили умовете си в царска съкровищница.

Персийският офицер имаше на шлема си пера в черно и бяло, които потрепваха на вятъра и бяха много по-великолепни от всичко, което Анаксис бе виждал в родината си. Кожата му лъщеше от масло, а ръцете му блестяха от скъпоценности. Не носеше лък, а само къс меч в златна ножница, която сигурно струваше колкото цял малък град. При тази мисъл Анаксис повдигна вежда. Това място беше пълно с плячка. А подобни неща си заслужаваше да се запомнят.

– Щитове в готовност – каза Анаксис.

Много от мъжете бяха метнали щитовете си на гръб или ги бяха подпрели на краката си. Вдигнаха ги отново и се намръщиха. Никой не се чувстваше удобно, когато над тях стояха стрелци, а те бяха натъпкани в тясното пространство долу.

Анаксис отново погледна каменните стени и забеляза колко са гладки. Над главата му от двете страни имаше по три редици персийски стрелци, може би толкова на брой, колкото онези, които гледаха намусено отдолу.

Офицерът с перата се спусна по тясна пътека в ъгъла. Сандалът му наполовина стърчеше над каменния ръб, така че Анаксис можеше да види нитовете по подметката.

Известно време никой не помръдваше. Въздухът бе напълно неподвижен, не подухваше никакъв ветрец, който да им даде облекчение. Сенките се бяха издължили, откакто царският син и Тисаферн бяха влезли, но вечерната светлина като че ли не се беше променила. Макар да беше топло, Анаксис усети как скротумът му се стяга. Мъжете, гледащи надолу към спартанците, се усмихваха и опипваха оръжията си. Бяха опънали тетивите на лъковете си. Макар да носеха церемониалните доспехи на царския двор, бяха подредени за клане. Анаксис се почеса по брадата и се обърна към приятеля си Кинис.

– Колко трудно според теб е да се качиш на този корниз?

При по-нормални дни Кинис беше як мъж, който с право се гордееше със силата си. Четиринайсетте дни подтичване по пясъчни пътища го бяха направили по-строен и по-намусен. Той сви рамене.

– Ако двама души задържат един щит ето така – той вдигна своя за ръба, – трети може да бъде вдигнат достатъчно лесно. Мислиш, че ще ни нападнат ли?

– Да – отвърна Анаксис. И повиши глас към останалите: знаеше, че е малко вероятно някой от онези горе да разбира и дума на гръцки. – Изглежда, че са решили да ни ударят. Така. Готови да вдигнете щитове над главите си. Застанете по тройки. Не правете нищо, освен ако не ни нападнат, но ако това стане, искам да метнете хора нагоре към тях. Това място ми харесва. Мисля, че трябва да го задържим, докато Кир се върне.

– Или да си пробием с бой път обратно до реката и да се махаме – промърмори Кинис.

Анаксис поклати глава. Беше дал думата си. Нямаше да допусне позора Кир да се върне и да открие, че е изоставил поста си. Кинис присви рамене в растящ гняв, когато видя как лъковете започват да се огъват.

Над главите им персийският офицер си пое дълбоко дъх да даде заповед. Кинис протегна щита си и краят му моментално беше хванат от негов другар. Двамата се спогледаха, вбесени от предателството.

Офицерът изкряска и персийските лъкове се опънаха максимално и тетивите им избръмчаха, запращайки първите стрели надолу. След като те изсвистяха, Анаксис стъпи на един щит заедно с още десетина спартанци и всички полетяха нагоре към изумените стрелци. Анаксис се озова сред тях с копието и гадния копис в ръце, като се смееше на паниката им.