Мълчанието на вдовицата

Пролог

– Не! Моля ви, недейте! Не мога...

Старецът се ококори от ужас, докато наблюдаваше бормашината и опъваше въжетата, които го стягаха. Представи си как металната спирала пробива плътта му, раздробява костите като шрапнел, докато го заковават към дървената греда.

Докато го разпъват.

Със сигурност знаеха, че е богат. Щеше да им даде каквото пожелаят – всичко, което поискат! Нямаше да им бъде от полза мъртъв.

От колко време беше в склада? Може би дни? Или само часове? Идваше в съзнание и отново изпадаше в несвяст между побоите, бе изгубил представа за времето, усещаше единствено болката, която прогаряше тялото му: пулсиращите изгаряния по кожата, изтъняла, сбръчкана от възрастта също като креп. Имаше пукнати ребра, очите бяха подути, устните подпухнали, по гениталиите се виждаха малки, тънки разрези. Бяха го измъчвали и унижавали по всички възможни садистични начини, докато младата жена стоеше безучастно в ъгъла и заснемаше всичко с мобилния си телефон. Противна мръсница. Ненавиждаше я повече от останалите, много повече от мъчителите. Те, изглежда, бяха стигнали до връхна точка, нещо като заключителен финал с бормашината. Или поне той. Шефът им. Конферансието на този цирк на терора.

Мъжът с кафявите очи.

Превъплъщението на дявола.

– Моля ви!

Воплите на стареца се превърнаха в писъци, когато мъчителите включиха бормашината и си я подадоха със смях, докато тя виеше все по-високо и по-високо.

– Всичко ще направя! О, боже, недейте! – Топла река от течни екскременти изригна от червата му и потече по разтрепераните крака.

Мъжът с кафявите очи се усмихна.

– Какво каза? – изсмя се той и постави грижливо поддържана ръка зад ухото си. – Извинявай, приятелю, не те чувам заради бученето на бормашината.

Наблюдаваше, докато хората му изпълняваха всяка негова заповед, възбудени, както обикновено, от молбите, писъците и кръвта, а най-сетне от тишината, тъй като шоуто приключи. Бяха възбудени и от младата жена, която не пропускаше да снима всичко, за негово удоволствие, точно както ѝ беше наредил. Той предпочиташе да убива жени. Но да сложиш край на живот, независимо на чий живот, бе неописуемо вълнение, с което нищо не можеше да се сравнява. Бе невъобразима проява на власт.

Пребитият старец, увиснал безжизнено от гредата пред него, някога беше богат и влиятелен човек. Много по-влиятелен от него. Поне така си беше въобразявал.

Погледнете го сега. Истински труп в кланица.

– Да срежем ли въжетата, господине? – попита господаря си един от наемниците.

– Не. – Мъжът с кафявите очи пристъпи напред. – Оставете го така. – Извади пачка стодоларови банкноти от вътрешния джоб на сакото и ги натъпка със сила в устата на трупа.

Дъртият глупак така и не разбра.

Изобщо не ставаше дума за пари...

ПЪРВА ЧАСТ

1.

Доктор Ники Робъртс

Брентуд, Лос Анджелис

12 май, 23:00

В Лос Анджелис никога не вали през май, така че светлата мъгла, която обгърна голите ми ръце, беше истинска изненада. Последната изненада, на която ще се натъкна на тази земя. Нищо. И без това мразя изненадите.

Градината ни изглежда красива, пищна, раззеленена. Застанала съм под магнолията, която Дъг насади през пролетта, месец преди катастрофата. Катастрофата. Трябва да престана да използвам тази дума. Сега вече знам, че смъртта на съпруга ми не е била най-обикновен каприз на съдбата. Нощта, в която Дъг катастрофира на междущатската магистрала и изгоря жив в любимата си тесла, бе едва началото.

Не че тогава го знаех. По онова време не знаех нищичко.

Пистолетът в ръката ми, деветмилиметров „Люгер“, ми се струва малък и безобиден, досущ играчка. Човекът, който ми го продаде, го нарече „отличен пистолет за жени“, сякаш си купувах обеци или копринен шал. Веднъж вече се опитах да отнема живота си, непосредствено след като Дъг... след като той загина. Нагълтах се с хапчета, повече от достатъчно, но не извадих късмет. Икономката ми Рита ме открила и звъннала на 911. Този път няма да стане така. Този път малкият ми пистолет ще свърши работа.

Не се страхувам от смъртта. Никога не съм се страхувала, въпреки че като психолог съм поемала безброй пациенти, които изпитват ужас от нея. Оказва се, че е въпрос на контрол. Страх от непознатото. Според мен онова, което се каня да направя, е последна и решителна проява на контрол. Да напуснеш света когато и както решиш, е истински лукс.

Не всеки има такъв шанс.

Твърде много хора умряха заради мен. Тази вечер поредният мил, свестен човек изгуби живота си. Мъж, на когото държах. Мъж, който държеше на мен.

Това не може да продължава. Трябва да сложа край.

Дъждът става все по-силен. Избърсвам ръце в дънките, за да ги изсуша и да не са чак толкова хлъзгави. Този път не искам никакви грешки. Вдигам пистолета към слепоочието си и се обръщам, поглеждам назад към къщата, която двамата с Дъг построихме заедно. Бяла, облицована с дъски, типичната за Източния бряг разгърната постройка, великолепно осветена, с романтична тераса пред голямата спалня, от която се разкрива гледка чак до океана. Мечтаният ни дом от времето, когато все още имахме мечти. Отпреди времето, когато се зароиха единствено кошмари.

Затварям очи и виждам лицата им, редят се едно след друго, също като плетеници от калейдоскоп.

Хората, които обичах: Дъг. Ан.

Онези, които можех да обикна. Лу. Така и няма да разберем какво можеше да бъде.

Онези, които съм разочаровала: Лиса. Трей. Дерек. Много се извинявам.

Последната ми мисъл е за онези, които мразех.

Вие знаете кои сте. Да гниете в ада, дано.

Разплаквам се. Знам, че това не е редно. Как само ми се иска да имаше друг начин.

Само че желанията никога не оправят нещата.

2.

Шарлът

Десет години по-рано...

Шарлът Кланси усети ласката на летния ветрец и тя събуди тръпка на вълнение – колкото сексуална възбуда, толкова щастие и донякъде непознатия гъдел, че върши нещо незаконно. Нещо нередно. Дори опасно.

Шарлът не беше от лошите момичета. На осемнайсет бе пълна отличничка в гимназията в Сан Диего, където най-голямото ѝ прегрешение бе да позволи на приятелката си да препише доклада по история за ранната мексиканска цивилизация. Шарлът обожаваше Мексико – и историята, и езика, и храната. Наложи ѝ се да се моли на родителите си да я пуснат през лятото да работи в Мексико Сити като au pair в едно семейство.

– Не знам, Шарлът – отвърна скептично баща ѝ. Тъкър Кланси беше пожарникар и църковен настоятел в местната епископална църква, един от най-почтените и консервативни семейни люде. – Какво ли не разправят. Там отвличат хора. А пък наркобандите... чел съм за отрязани глави и какви ли не други ужасии.

– Така е, татко – побърза да обясни Шарлът, – но тези неща се случват само в някои части на Мексико. Не и там, където искам да замина. Човек трябва да внимава в Салвадор и Колумбия. А пък агенцията „Американска работна ръка в чужбина“ има добра репутация. Никакви инциденти през дванайсетте години, откакто действат там.

Тъкър Кланси слушаше с гордост как умело преговаря единствената му дъщеря. Едно можеше да се каже за Чарли: тя никога не правеше нищо половинчато. Както винаги, бе добре запозната с фактите. Пък и беше много разумно момиче.

Накрая обаче майката на Шарлът, Мери, наклони везните в нейна полза.

– И аз се тревожа, мили – призна тя пред Тъкър, докато вечеряха в „Стейк енд Шейк“ един петък. – Не бива обаче да позволяваме на страховете ни да спъват Чарли. През есента заминава в колеж, ще живее сама и сама ще взема всички решения. Има нужда от самостоятелност.

– Колежът е в Охайо – изтъкна бащата на Шарлът. – В Охайо не режат главите на хората.

Мери се намръщи.

– Според Чарли не го правят и в Мексико Сити. А жената от агенцията ми вдъхна увереност. Семейството, което са ѝ избрали, ми се стори чудесно. Родителите са адвокати, живеят в забележително имение... Хайде, Тъкър. Остави момичето да си поживее.

Този разговор се проведе преди три месеца. Сега Шарлът беше в Мексико Сити от два месеца и си прекарваше славно. Изпуши първият си джойнт, напи се за пръв път, изневери на гаджето си Тод за пръв път и (направо не беше за вярване дори когато си го повтаряше пред себе си) се влюби в женен мъж.

Не беше бащата в семейството, за което работеше, семейство Енсерито. Това щеше да бъде евтино и безвкусно, освен това Шарлът много харесваше сеньора Енсерито, шефката, и никога не би ѝ причинила подобно нещо. Не че онова, което вършеше, бе почтено. Много добре знаеше, че не е редно да се впуска в извънбрачна връзка. Всъщност бе много по-зле от просто нередно. Беше грях, при това смъртен грях. Шарлът произлизаше от солидно, „отдадено на вярата“ семейство и място за шикалкавене нямаше, когато ставаше въпрос за морал, най-вече по отношение на секса. Не че не ѝ пукаше. Беше и притеснена, и се разкъсваше от чувство на вина, и какво ли още не. Само че това нямаше значение. Не и когато той беше с нея. Влезеше ли в стаята, погледнеше ли я, изречеше ли името ѝ, дори когато чуеше гласа му по телефона, всичко останало се изпаряваше – и предпазливостта, и ценностите, и страхът, и съжаленията. Прас. Изчезваха. А пък когато я отвеждаше в леглото и я любеше? Мили боже. Нямаше думи, с които да опише блаженството, върховния екстаз. Беше правила секс с Тод стотици пъти, но никога не бе изпитвала подобно нещо. Дори в най-дивите си мечти Шарлът Кланси не бе подозирала, че сексът може да бъде толкова прекрасен. Значи нямаше да отиде в рая. Голяма работа. Раят беше тук, а името му бе... Шшшт. Тя се изкиска. Не биваше да изрича името му на глас. Никога. Пред никого.

– Това е нашата тайна, cara – повтаряше той всеки път, когато се любеха. – Никой не бива да научи. Нали разбираш?

Шарлът разбираше. Той беше женен мъж и много, ама много по-възрастен от нея, важна личност. Връзката им трябваше да бъде дискретна. Не разбираше обаче останалите му тайни. Тайнствените „срещи“, заради които изчезваше посред нощ. Куфарчетата, пълни с американски долари, които тя го бе виждала да предава на местния шеф на полицията в един от скъпите хотели в града.

– Можеш да ми кажеш – шепнеше кокетно тя на ухото му, докато бяха в леглото. – Умея да пазя тайни. Просто... Искам да знам всичко за теб. Искам да бъда част от живота ти, доколкото е възможно. Обичам те толкова много!

Той се усмихваше, целуваше я и я уверяваше, че също я обича, че намира дребните ѝ избухвания „очарователни“. Никога обаче не ѝ разкри нищо.

– Заради безопасността ти е – повтаряше той и внасяше завладяващ елемент на опасност в и без това вълнуващото им положение.

Накратко, Шарлът Кланси си прекарваше страхотно.

Тази вечер щеше да е още по-невероятна, най-върховната досега.

Като следваше картата, която той ѝ беше дал – толкова романтично! – тя слезе от колата си и тръгна пеша през царевичните поля към реката.

Преди няколко нощи пое огромен риск и го последва с малкия нисан, който семейство Енсерито ѝ бяха дали – бе изключила фаровете, за да не я забележи, – на няколкостотин метра зад него. Беше ѝ трудно да вижда неравния път, по-скоро две бразди, по който той подкара, след като излязоха от града. Започна да изпада в паника, питаше се как ще успее да се върне, ако го изгуби от поглед, но в този момент пътят стигна до скрито сечище сред дърветата и той спря. Тя забеляза редици полукръгли бараки, подобни на гигантски тръби, прерязани наполовина; вътре хората работеха седнали на маси под светлината на старомодни маслени лампи, които хвърляха меки отблясъци на лунната светлина. Шарлът видя как любовникът ѝ слезе от автомобила и започна да обикаля от барака в барака, за да нагледа работата. Всичко беше вълнуващо, но от мястото, на което беше паркирала, Шарлът не можеше да види какво правят мъжете. Обладана от дързост, която нямаше представа, че притежава, тя слезе от колата и тръгна към бараката, в която беше той. Беше на десетина метра от вратата, когато двама мъже с автомати изскочиха пред нея.

Шарлът изпищя толкова силно, че сигурно я чуха чак в града.

– Не стреляйте! Моля ви!

Любовникът ѝ се обърна и по лицето му премина изражение на шок и гняв. То обаче бе бързо заличено от усмивка, а след това той прихна.

– Cara – засмя се снизходително. – Проследила си ме.

– Исках... исках да знам – заекна Шарлът, дългите ѝ крака се разтрепериха при вида на оръжията. – Ти не ми казваш нищо.

Той даде знак на мъжете да я пуснат да мине, разтвори широко ръце и я притисна до себе си.

– Не съм и предполагал, че можеш да направиш подобно нещо – ухили се и разроши косата на Шарлът, сякаш бе непослушно, но очарователно кутре. – Голяма си смелчага, а? Май съм те подценил.

Шарлът усети прилив на гордост и облекчение. Той не беше ядосан. Беше доволен! Добре, че пое риска, че му показа, че не е най-обикновена глупачка, прислужница, с която да изкара летен флирт.

– Ела. – Той хвана ръката ѝ. – След като си вече тук, ще те разведа.

Тогава тя видя всичко, как функционира империята му.

Кокаин.

Дори самата дума се стори опасна на Шарлът, като епизод от „Маями Вайс“. Никога не ѝ бяха предлагали кокаин, не беше и виждала. А ето че сега бе в окото на бурята и наблюдаваше как се прави. Беше впечатляващо и той я разведе с гордост, сякаш това бе най-обикновена фабрика, бизнес, който е създал. Всичко се оказа безкрайно сложно.

В една от бараките снопове сухи листа от кока се смилаха прецизно и поръсваха с гасена вар, преди да бъдат поставени в оросяващи машини, които приличаха на немощни градински пръскачки и овлажняваха листата. Оттам сместа се пренасяше в друга барака, където се слагаше в гигантски цистерни, подобни на бетонобъркачки, в които се добавяше керосин. Третата барака беше „фабриката за извличане“, където кокаинът първо се отделяше от листата, след това се подлагаше на сложен процес на загряване, филтриране, пресоване, източване и смесване със сярна киселина, преди да се пренесе в друга барака, където се получаваше омекналата жълта паста, която той нарече „кока“. След това пастата се отнасяше в бараката за пречистване, там се смесваше с разреден амоняк и се филтрираше, за да се получи кокаинов хидрохлорид.

Шарлът слушаше през всичкото време, кимаше, държеше го за ръката, сякаш цялото преживяване бе напълно нормално, нещо, което правеше непрекъснато в Сан Диего.

– Шокирана ли си? – попита я той в края на обиколката. – Все още ли ме искаш, или мислиш, че съм criminal ? – Ухили се, когато каза думата, и изду буза с език. Но пък беше истина, помисли си Шарлът. Той беше престъпник.

– Винаги ще те желая – увери го тя и се вгледа с обожание в завладяващите очи. Тогава той я отведе в колата си и я люби, по-страстно от когато и да било преди. След това подкара бавно към града, а Шарлът го следваше.

Не ѝ се обади цяла седмица. Вече бе започнала да се паникьосва, че се е случило нещо, че той е решил да сложи край на връзката им, когато най-сетне тази сутрин получи известие: „Липсваше ми, cara. Да се видим на това място в седем вечерта“, пишеше той и ѝ изпращаше линк към карта, както и писмени указания. „Подготвил съм ти изненада.“

Сърцето на Шарлът преля от щастие. Никога досега не ѝ беше писал подобно нещо. „Липсваше ми.“ Това изобщо не беше в негов стил. Не бяха в негов стил и картите, и романтичните изненади. Нещо се беше променило между тях, откакто тя научи истината. „Сега вече ме приема като равна. Като партньор“, каза си Шарлът.

Завладя я чувство на дълбоко щастие. Значи това беше любовта.