Островът на ранените души

ПЪРВА ЧАСТ

ИЗГУБЕНА НЕВИННОСТ

Няма изкупление на вината, което може да компенсира загубата на онова стабилно вътрешно спокойствие на ума – сигурния придружител на невинността и добродетелта; или да балансира пораженията от ужаса и тревожността, които вината нанася.

Хенри Фийлдинг

1.

В петък, 22 юли 2005 година, Симон Нокс си поръча голяма фанта портокал с пуканките и дъвчащите бонбонки. Изборът ѝ, обичаен за вечерното ѝ ходене на кино, промени живота ѝ и най-вероятно също така го спаси.

Но тя никога повече нямаше да пие фанта.

В онзи момент обаче само искаше да се настани в киносалона с двете си най-добри приятелки и да се изгуби в мрака.

Защото животът ѝ – в момента и със сигурност за остатъка от лятото, а може би и завинаги – беше неизмеримо гаден.

Момчето, което обичаше, момчето с което бе излизала, без да се среща с други, седем месеца, две седмици и четири дни, момчето, което си представяше до себе си и в новата учебна година – ръка за ръка, сърце до сърце – я бе зарязало.

С есемес.

Омръзна ми да си губя времето, защото искам да съм с някоя, която е готова да извърви целия път с мен, и това не си ти, така че приключихме. Доскоро.

Със сигурност не може да е имал това предвид. Тя се опита да му се обади, но той не отговори. Написа му три унизителни есемеса.

След това посети страницата му в „Май Спейс“. „Унижение“ е мека дума за това, което изстрада.

Смених стария дефектен модел за нов и секси.

Симон – вън!

Да заповяда Тифани!

Отървах се от загубенячката и през лятото и следващата учебна година ще съм с най-секси момичето на Випуск 2006.

Постът му – със снимки – вече бе предизвикал коментари. Тя беше достатъчно умна, за да знае, че той е поръчал на приятелите си да напишат гадости за нея, но това не намаляваше болката и срама.

Тъгува с дни. Вкопчи се в удобния праведен гняв на двете си най-добри приятелки. Ядосваше се на закачките на по-малката си сестра, влачеше се на лятната си работа и седмичните уроци по тенис, за които майка ѝ настояваше.

Есемес от баба ѝ я накара да подсмръкне. Дори когато медитираше с Далай Лама в Тибет, беше на концерт на „Ролинг Стоунс“ в Лондон или правеше купони на Острова на спокойствието, Сиси знаеше как да вниква в нещата.

„Сега боли, болката е истинска, така че прегръдки, съкровище. Но след няколко седмици ще осъзнаеш, че той е просто поредният задник. Мачкай и намасте.“

Симон не смяташе, че Трент е задник (макар Тиш и Май да бяха съгласни със Сиси). Може да я бе изоставил – и то по наистина гаден начин – само защото не искаше да го прави с него. Просто не беше готова да го направи. Освен това Тиш го бе направила с бившия си приятел след бала в 8-и клас и още два пъти след това, а той пак я бе изоставил.

Най-лошото беше, че Симон още обичаше Трент и дълбоко в шестнайсетгодишното си отчаяно сърце знаеше, че никога повече няма да обича друг. Макар да бе откъснала страниците от дневника си, където бе написала бъдещите си имена – госпожа Трент Улуърт, Симон Нокс-Улуърт, С.Н. Улуърт – да ги бе надробила на малки парченца и изгорила заедно с всяка негова снимка, която притежаваше, на момичешка церемония с приятелките си, тя пак го обичаше.

Но както бе отбелязала Май, трябваше да продължи да живее, макар част от нея да искаше да умре, затова остави приятелките си да я замъкнат на кино.

Освен това ѝ беше писнало да тъгува в стаята си и наистина не искаше да се появи в мола с майка си и малката си сестра, така че киното спечели. Май спечели също, защото бе неин ред да избира и Симон трябваше да се задоволи с някакъв научнофантастичен филм със заглавие „Островът“, който приятелката ѝ умираше да гледа.

Тиш нямаше нищо против този избор. Като бъдеща актриса тя смяташе филмите и пиесите за свой дълг и предварителна подготовка. Освен това Юън Макгрегър беше сред топ 5 киногаджета на Тиш.

– Да си намерим места. Искам да са хубави. – Май, дребничка, компактна, с тъмни драматични очи и гъста черна коса, взе пуканките си – без изкуствено масло – напитката си и шоколадовите бонбонки с фъстъци, които харесваше.

Май бе навършила седемнайсет през май, излизаше от време на време на срещи, за момента предпочиташе науката пред момчетата и се спасяваше от дамгосване като зубрачка само защото беше добра гимнастичка и имаше твърдо място в отбора на мажоретките.

Отбор, чийто капитан, за нещастие, беше Тифани Брайс, крадла на гаджета и мръсница.

– Трябва да отида до тоалетната. – Тиш бутна в ръцете на приятелките си своите пуканки с двойна доза изкуствено масло, кока-кола и ментови бонбони. – Ще ви намеря.

– Не си пипай лицето и косата – предупреди я Май. – И без това когато филмът започне, никой няма да ги вижда.

А и тя вече изглежда перфектно, помисли си Симон, докато крепеше пуканките на Тиш на път към една от кинозалите в синеплекса на мол „Даунийст“.

Дългата, лъскава копринена кестенява коса на Тиш беше беше с професионално направени златисти кичури, защото майка ѝ не бе застинала в 50-те години на миналия век. Лицето ѝ – Симон обичаше да изучава лица – имаше класическа овална форма с флиртаджийски трапчинки; и трапчинките ѝ флиртуваха често, тъй като Тиш винаги намираше за какво да се усмихне. Симон си мислеше, че също би се усмихвала често, ако беше висока, с апетитни форми, яркосини очи и трапчинки.

На всичкото отгоре родителите на Тиш напълно подкрепяха амбициите ѝ да стане актриса. Според Симон тя бе ударила джакпота. Външност, характер, ум и родители, които наистина разбираха за какво става въпрос.

Но Симон обичаше Тиш въпреки това.

Трите вече имаха планове – тайни засега, защото родителите на Симон нямаха никаква представа за какво става въпрос – да прекарат лятото след завършването си в Ню Йорк.

Може би дори да се преместят в мегаполиса, защото там би трябвало да е по-вълнуващо, отколкото в Рокпойнт, щата Мейн.

Симон смяташе, че дори пясъчна дюна в Сахара би трябвало да е по-вълнуваща от Рокпойнт, щата Мейн.

А Ню Йорк? Ярки светлини, множество хора.

Свобода!

Май можеше да следва медицина в Колумбийския, Тиш да учи актьорско майсторство и да ходи на прослушвания. А тя... и тя можеше да прави нещо.

Нещо, което да не е следване в юридически факултет, което нейните нищо неразбиращи родители искаха. И това не бе учудващо, но пък бе такова тъпо клише, защото собственият ѝ баща бе виден адвокат.

Кланът Нокс щеше да бъде разочарован, но пък и така трябваше да стане.

Може би щеше да учи рисуване и да стане известна художничка като Сиси. Това със сигурност щеше да побърка родителите ѝ. И също като Сиси щеше да си намира любовници и да ги изхвърля, когато ѝ скимне. (Когато бъде готова да го прави.)

Това ще даде урок на Трент Улуърт.

– Излез – нареди ѝ Май и я сръга с лакът.

– Какво? Тук съм.

– Не, ти си в мрачната зона на Симон, ела в истинския свят.

Може би в мрачната зона на Симон ѝ харесваше, но...

– Трябва да отворя вратата със силата на ума си, защото ръцете ми са заети. Добре, готово. Върнах се.

– Умът на Симон Нокс е красива гледка.

– Трябва да го използвам за хубави неща, а не за да накарам Тифани да се превърне в локва от мръснишка слуз.

– Няма нужда. Мозъкът ѝ и без това е локва от мръснишка слуз.

Симон си помисли, че приятелите винаги знаят какво да кажат. Тя щеше да се върне в реалния свят при Май и Тиш, когато последната спре да си играе с перфектните си лице и коса, щеше да остави мрачната зона на Симон зад гърба си.

Беше петък вечер и салонът беше вече наполовина пълен. Май запази три места в самия център и седна на третото от пътеката навътре, така че Симон – която все още бе с разбито сърце – да може да се настани на седалката между нея и Тиш, чиито дълги крака ѝ спечелиха мястото до пътеката.

Май се размърда на седалката. Вече бе пресметнала, че имат шест минути, докато светлините угаснат.

– Трябва да отидеш на купона у Али утре вечер.

Мрачната зона на Симон я зовеше.

– Не съм готова за купон и знаеш, че Трент ще е там с Тифани и мозъка ѝ от мръснишка слуз.

– Точно заради това, Сим. Ако не отидеш, всички ще си помислят, че се криеш, че не си го преживяла.

– Крия се и не съм го преживяла.

– Точно заради това – настоя Май. – Не му доставяй това удоволствие. Ще отидеш с нас. Тиш ще бъде със Скот, но той е готин. И ще си облечеш нещо ослепително, ще оставиш Тиш да те гримира, защото тя умее. И ще се държиш така: „Кой? Какво? Той ли?“. Сякаш толкова отдавна си го преживяла. Така ще отправиш послание.

Симон усети как мрачната ѝ зона я притегля към себе си отново.

– Не мисля, че ще мога да го понеса. Тиш е актрисата, не аз.

– Ти игра Ризо в „Брилянтин“ през пролетта. Тиш беше невероятна като Санди, но ти бе също толкова невероятна като Ризо.

– Защото съм ходила на уроци по танци и мога малко да пея.

– Пееш страхотно и се справи страхотно. Бъди Ризо на купона у Али – уверена, секси и непоколебима.

– Не знам, Май. – Но донякъде можеше да си го представи. Как Трент ще я види уверена, секси и непоколебима, ще я поиска отново. След това Тиш се появи и хвана Симон за ръката.

– Не се шашкай.

– Че защо... О, не. Моля те!

– Мръсницата си слагаше блясък за устни, а гаднярят висеше пред дамската тоалетна като добро кученце.

– Гадост. – Пръстите на Май обхванаха ръката на Симон. – Може да отиват на някой друг филм.

– Не, идват тук, защото такъв ми е късметът.

Май я стисна по-силно.

– Да не си помислила да си тръгваш. Той ще те види и ще изглеждаш и ще се почувстваш като загубенячка. Ти не си загубенячка. Това ти е генералната репетиция за купона у Али.

– Тя ще дойде? – Трапчинките на Тиш се появиха. – Убедила си я?

– Работим по въпроса. Само седни. – Май се извърна съвсем леко. – Права си, влизат тук. Не мърдай – просъска тя и ръката на Симон потрепна под хватката ѝ. – Дори не ги забелязваш. Ние сме до теб.

– До теб сега и завинаги – отекна Тиш и стисна ръката на Симон. – Ние сме... стена от презрение. Ясно?

Те минаха покрай тях, блондинката с водопад от къдри и дръзко изрязани джинси и златното момче – високият и толкова красив куотърбек на „Дивите котки“.

С лице към Симон Трент бавно се усмихна, което някога разтапяше сърцето ѝ, и нарочно прокара ръка по гърба на Тифани, като я плъзна чак до задника ѝ и я задържа там.

Тифани обърна глава, когато Трент прошепна нещо в ухото ѝ, и погледна през рамо. След това се усмихна самодоволно с идеалните си, току-що намазани с блясък устни.

Макар да бе с разбито сърце и животът ѝ без Трент да бе бездна, Симон твърде много приличаше на баба си, за да приеме такава обида. Тя също се усмихна самодоволно и ѝ показа среден пръст.

Май се изсмя шумно.

– Браво, Ризо.

Разбитото сърце на Симон биеше силно, но тя се насили да гледа как Трент и Тифани сядат три реда пред тях и веднага започват да се натискат.

– Всички мъже искат секс – каза мъдро Тиш. – И защо не? Но когато това е всичко, което искат, не си струват.

– Ние сме по-добри от нея. – Май подаде на Тиш ментовите бонбони и кока-колата.

– Защото тя само това предлага.

– Права си. – Макар очите ѝ леко да се бяха насълзили, сърцето ѝ пареше и това ѝ се струваше като оздравяване. Тя подаде на Тиш пуканките. – Отивам на купона у Али.

Тиш се изсмя, нарочно прозвуча присмехулно и силно. Достатъчно, за да накара Тифани да трепне. И след това се ухили на Симон.

– Ще сме върхът на този купон.

Симон стисна кутията с пуканки между бедрата си, за да хване за ръце приятелките си.

– Обичам ви, момичета.

Когато свършиха рекламите, Симон вече бе спряла да гледа силуетите три реда по-напред. През повечето време. Очакваше да е тъжна през целия филм, даже го планираше, но се увлече. Юън Макгрегър наистина беше мъж мечта, хареса ѝ колко силна и смела беше Скарлет Йохансон. Но петнайсет минути след началото осъзна, че е трябвало да отиде с Тиш до тоалетната – макар че щеше да е катастрофа да срещне там Тифани – или да го бе карала по-леко с фантата.

Двайсет минути след началото се предаде.

– Трябва да се изпишкам – прошепна тя.

– Я стига! – отвърна ѝ шепнешком Май.

– Няма да се бавя.

– Искаш ли да дойда с теб?

Тя поклати глава към Тиш и ѝ подаде каквото бе останало от пуканките и фантата.

Мина покрай тях и закрачи бързо по пътеката. След като зави надясно, забърза към дамската тоалетна. Бутна вратата. Беше празно, нямаше опашка. Изпита облекчение, влезе в една кабинка и се замисли, докато си изпразваше мехура.

Беше се справила със ситуацията. Може би Сиси бе права. Може би беше близо до осъзнаването, че Трент е задник.

Но беше толкова сладък, толкова сладък, а усмивката му...

– Няма значение – промърмори тя. – И задниците могат да са сладки.

Продължи да мисли за това, докато си миеше ръцете и се разглеждаше в огледалото над мивката.

Нямаше дългите руси къдрици на Тифани, нито дръзките ѝ сини очи и убийственото тяло. Доколкото можеше да прецени, беше средна хубост.

Със средна хубост кестенява коса, в която майка ѝ не позволяваше да си направи кичури. Нямаше търпение да навърши осемнайсет и да прави каквото си поиска със собствената си коса. Щеше ѝ се да не беше я вързала на опашка тази вечер, защото със сигурност така се чувстваше инфантилна. Може би трябваше да я подстриже. Да я направи по-стърчаща, по-пънкарска. Може би.

Устата ѝ беше прекалено голяма, макар Тиш да казваше, че е секси като на Джулия Робъртс.

Кафяви очи, но не дълбоки и драматични като тези на Май. Просто кафяви, като тъпата ѝ коса. Разбира се, Тиш си е Тиш и ѝ каза, че са кехлибарени.

Но това е просто красива дума за кафяви.

И това нямаше значение. Може да беше средна хубост, но не беше фалшива. Като Тифани, чиято коса също беше кестенява, но я изрусяваше.

– Не съм фалшива – каза тя в огледалото. – И Трент Улуърт е задник. Тифани Брайс е мръсна кучка. И двамата могат да вървят по дяволите.

Кимна решително, вдигна високо глава и излезе от тоалетната.

Мислеше си, че силните пукотевици – дали не бяха фойерверки? – и писъците са от филма. Наруга се, че се бе забавила и бе изпуснала важна сцена, и усили крачка.

Когато наближи вратата, тя рязко се отвори. Мъж с див поглед се спъна и падна напред.

Кръв... Това кръв ли беше? Ръцете му задраскаха по зеления килим, по който се появиха червени петна, след това застина.

Проблясъци, тя видя проблясъци през вратата, открехната с няколко сантиметра от краката на мъжа. Нови и нови взривове, писъци. И хора, сенки и силуети, които падаха, тичаха, падаха.

И една фигура, тъмна на тъмен фон, която методично крачеше по редовете. Симон гледаше като замръзнала, когато тази фигура се обърна и застреля в гърба една тичаща жена.

Не можеше да диша. Ако успееше да си поеме дъх, той щеше да избухне във вик.

Част от мозъка ѝ отричаше видяното. Не можеше да е истина. Трябваше да е част от филма. Просто актьорска игра. Но инстинктите ѝ се задействаха и я накараха да побегне обратно към тоалетната и да клекне зад вратата.

Ръцете ѝ отказваха да работят, докато ровеше в чантата си за телефона.

Баща ѝ бе настоял първият номер за бързо набиране на апарата ѝ да е 911.

Погледът ѝ се замъгли, започна отново да диша, но насечено и отривисто.

– 911. Какъв е спешният случай?

– Той ги избива. Той ги избива. Помощ! Приятелките ми. О, боже, о, боже. Той стреля по хора.